Майкъл Ян Фрийдман
Пришълците: Първороден грях (13)

Глава единадесета

За древните маи дървото капок било свещено. Смятало се, че душите на мъртвите се катерели по клоните му, за да стигнат рая.

Тази легенда беше причината, поради която Филипакос правеше кратки почивки, докато подрязваше гъсто покритите с листа долни клони. Не искаше да попречи на някоя изкачваща се душа да стигне до рая, макар че доколкото знаеше, никой от колегите му не се беше запътил към отвъдното в момента, а когато се стигнеше до там някой да се нуждае от клоните на дървото, те вече щяха да са израснали наново.

Филипакос обичаше подрязването — най-вече заради сладката, подобна на орехова миризма на разрязано дърво — което беше и причината, поради която той се занимаваше с по-голямата част от него, но работеше само в частите, които бяха близко до земята, оставяйки по-високите редици от клони за по-способни хора като Шепърд, Коуди и Пандор. Последното, което искаше, беше да си счупи глупавата глава, създавайки предпоставки за борба за власт по време на бдението му.

Подсмихна се на собствената си шега. Все едно някой от тези хора щеше да има желание да наследи работата му, след като си тръгне от този свят. Но не е ли точно това причината да желае да живее вечно?

Мислите му бяха прекъснати от вибриране в намиращия се на гърдите му отворен джоб на комбинезона му. Измъкна ком-точката, натисна копчето за приемане с палец и каза:

— Филипакос на линия.

— Шепърд е, Фил. Отчитам кораб в далечината. Прилича на товарен превозвач.

Не бяха имали други посетители освен доставчиците на провизии от години. А едва ли корабът се беше натъкнал на тях случайно.

— Опитаха ли се да се свържат вече?

— Още не — отвърна Шепърд.

Филипакос погледна със съжаление към полуподрязаното дърво и каза:

— Идвам.

— Виждаш ли? — каза Хендрикс, сочейки мястото.

Коуди кимна.

— Да.

— Изглежда не по-лошо от всяко друго — каза Пандор.

Избра една теменужка измежду двете дузини, които бяха пристигнали в криокапсулата, извади я от задната част на моторизираната количка и я постави в дупката, която Хендрикс беше посочила — плитка, намираща се между два сиви камъка, защитена от интензивната нефилтрирана слънчева светлина от надвисналите клони на едно ароматно дърво иланг-иланг.

Дори на Земята теменужките не можеха да оцеляват на пряка слънчева светлина. Хендрикс ги разбираше. Тя също не обичаше светлината на прожекторите.

Използвайки ръцете си вместо градинарска лопатка, Пандор гребна малко плодородна тъмна почва от кофата, която бяха донесли със себе си, и я изсипа в дупката. След това внимателно я утъпка около оголените корени на теменужката, като избягваше да засипва дебелите и мъхести листа.

Хендрикс си спомни как Пандор веднъж беше казал, че обича усещането на пръстта, и че денят, в който хванел лопатката, щял да бъде денят, в който си търсел нова работа. Надяваше се този ден да не дойде още известно време.

— А подхранващ разтвор? — попита Коуди, криейки очите си с ръка от обедното слънце.

Пандор го погледна.

— Не го взех. Има предостатъчно подхранващи вещества в почвата.

Коуди се намръщи.

— Като имаме нещо, защо да не го използваме?

— Като гледам как сме с доставките на продоволствия — отвърна Пандор, — скоро може ние самите да се нуждаем от хранителния разтвор.

Коуди направи гримаса.

— Това звучи гнусно.

Хендрикс не се включи в разговора им. Дори да знаеше със сигурност, че няма да каже нещо глупаво, не знаеше кога да се вмъкне.

Пандор се обърна към нея.

— Къде е следващото място?

Тя му посочи. Беше на няколко метра настрани, сенчесто местенце между два други камъка.

— Чудя се — каза Коуди, — как успяваш да запомниш всичко това, без да си запишеш.

Хендрикс сви рамене.

— Имам добра памет.

Хората винаги бяха коментирали този факт, дори в най-далечните й спомени. Може и да не притежаваше върхов интелект, но винаги беше била добра в помненето на разни неща.

Коуди избра друга теменужка, занесе я на мястото, което Хендрикс беше избрала за нея и я сложи в дупката. След това гребна малко почва с лопатката и я изсипа около корените.

— Няма ли да я утъпкаш? — попита Пандор.

Коуди се изкиска.

— Да взема да й дам и целувка за лека нощ, като съм започнал.

— Разбирам — каза Пандор с блясъче в очите, — и повярвай ми, възхищавам се на отдадеността ти. Колкото по-скоро приключим тук, толкова по-скоро ще можем да започнем следващата си задача.

Която беше да сменят филтрите във вентилационната система на купола, затова всъщност не бързаха особено с приключването на саденето на теменужки. Никой не обичаше да сменя филтри — дори Филип, който изглеждаше като да харесва почти всичко.

— От друга страна — каза Коуди, продължавайки започнатата шега, — не обичам да пренебрегвам малките сладурчета. Може би още няколко потупвания с лопатката са необходими, все пак.

Пандор се усмихна окуражаващо.

— Така те искам.

— Да ви покажа следващото място — каза Хендрикс.

— Давай — отвърна Коуди. — Знаеш ли, едно време бях пример за ефективност тук. Всичко правех много бързо, без да се размотавам. Разбира се, това беше преди да бъда изложен на определени негативни влияния.

— Е — каза Пандор, — нали знаеш какво казват хората. Лягаш ли си с кучета, будиш се с бълхи.

Изведнъж лицето му се изкриви — подобно на онзи път в столовата, но по-зле. „Отново газове?“ — зачуди се Хендрикс.

— Добре ли си? — попита.

— Не знам — отвърна той. Гласът му беше напрегнат, с намеци за тревога — повече, отколкото беше очаквала. — Боли — продължи той. Натисна слънчевия си сплит. — Тук.

Хендрикс се намръщи. Сърдечен удар?

Не я биваше в спешните случаи. Нещо в нея винаги замръзваше, все едно се движеше в ледена вода.

За щастие, Коуди не беше толкова афектиран. Приближи се до Пандор, хвана го за ръка и каза:

— Да те заведем в лазарета.

— Аз ще ги предупредя — предложи Хендрикс.

— Боли — изпъшка Пандор, свивайки се в ръцете на Коуди. — Наистина боли. Може би сърцето ми…

Коуди не му отговори. Но нещо в изражението му говореше на Хендрикс, че не за сърцето на Пандор се притеснява той. А за нещо друго.

Изведнъж Хендрикс осъзна какво — нещо, което онова същество му беше направило.

— Накарайте го да спре — изскимтя Пандор.

Изведнъж очите му се разшириха и той нададе рев, какъвто Хендрикс никога не беше чувала — звук толкова дълбок, толкова неконтролиран, че гърлото й се сви само като го слушаше.

Някак си успя да отвори връзка по ком-точката си.

— Хендрикс до Анджи. Нещо става с Пандор.

— Какво? — чу се в отговор.

— Не знам. Сега ще го доведем в лаза…

Преди да успее да довърши, Пандор се изви назад в дъга и отново изрева — този път още по-страшно, измъчено и отчаяно. Единственото, което пречеше на Пандор да падне назад, бяха стисналите го ръце на Коуди.

— Майната му на лазарета! — излая Коуди, достатъчно силно, че да го чуят през отворената връзка на апарата. — Трябва ни спешна помощ тук и сега!

Пандор задра с ръце гръдния си кош, с широко отворена от неописуема болка уста. Като че ли отчаяно се опитваше да каже нещо, да обясни какво усеща, но думите спираха в гърлото му.

„Помогни му“ — помисли си Хендрикс.

Като че да подкрепи молбата й, писък изригна между устните на Пандор. В този момент Хендрикс забеляза нещо тъмно и червено да се появява между ръцете му — петно, което прекалено много приличаше на кръв.

Като да се беше пробол с нещо. „Но това е невъзможно“, отрече мислено тя. Ръцете на ботаника бяха празни — а не можеше да се е раздрал сам с голи ръце.

— Какво по дяволите…?! — възкликна Коуди, а гласът му беше тих и невярващ.

В този момент туниката на Пандор се разкъса и нещо се подаде от гръдния му кош в гейзер от кръв. Хендрикс усети как дращи назад през тревата, без да знае как се е озовала там.

Нещото, което излезе, беше покрито с кръв и парченца плът, поради което беше трудно да бъде разгледано добре. Но на Хендрикс й приличаше на купчинка плът. Със зъби.

„Глава“ — помисли си тя като хипнотизирана.

Но не човешка. Нещо змиевидно или дори подводно. Сети се за косатката, която веднъж бе видяла в един филм, макар че това тук изглеждаше несравнимо по-зло.

Онова като че оглеждаше околността за момент, за да разбере какво става. След това се измъкна изцяло от Пандор, влачейки късото си набито тяло, и избяга в храстите.

Оставяйки Хендрикс дишаща тежко, с биещо лудешки сърце и треперещи ръце. Коуди, който обикновено трудно можеше да бъде стреснат, също се беше отдалечил от Пандор и изглеждаше по-мрачен от всякога.

— Какво беше това? — изпъшка той.

На Хендрикс й се искаше да може да му отговори. Но тя едва го виждаше от напиращите в очите й сълзи.

Избърса ги с опакото на ръката си и изпълзя до Пандор на крака и ръце. Той лежеше по гръб, а слънцето се отразяваше в оцъклените му очи. Ужасът от случилото се все още беше отпечатан на лицето му.

А на гърдите му имаше дупка с размерите на човешки юмрук, с няколко стърчащи от нея счупени ребра, наподобяващи клонките на екзотично растение. Хендрикс усети, че й се повдига и избяга до храстите, за да се освободи от последното си ядене.

Чуваше как Коуди говори по ком-точката си — чуваше гласа му, все едно беше някъде много далеч.

— Фил — каза той, а гласът му беше тежък и траурен, — би ли ми отговорил, моля? Фил…

Хендрикс беше благодарна за едно — нямаше тя да съобщи новината на Филипакос.

Докато Филипакос достигне до контролния център, корабът вече се беше приближил на час разстояние от колонията.

— Все още ли няма нищо от тях? — попита той Шепърд.

— Нищо — потвърди офицерът по безопасността. — А не желаех аз да говоря от името на колонията.

— Нека аз тогава — каза Филипакос.

Седна зад контролното табло и изпрати стандартното посрещане. Почти минута нямаше отговор. След това в залата се чу странен глас.

Беше женски, но ни най-малко приятен.

— Ботаническа колония — каза, — чуваме ви. Преминете на видеовръзка.

— Тук Куполи Епсилон — каза той, включвайки на пълно аудио-видеоизлъчване. — Моля идентифицирайте се.

Чертите на лицето на жената не бяха непривлекателни. Тъмни очи под красиво извити вежди, деликатни скули и изваяни ноздри, устни, които всеки мъж би сметнал за привлекателни.

Но освен това имаше някаква твърдост в нея, горчивина и решителност, които смиряваха. Не, че щеше да я остави да усети това в него. Доколкото виждаше тя, той не беше ни най-малко уплашен.

— Ти ли си командващият? — попита тя, пренебрегвайки искането му.

— Аз съм — каза той, опитвайки се максимално да се придържа към професионалността.

— Трябва да ни отворите товарен отсек.

Изражението на Шепърд показваше презрение.

Изглеждаше като да пита „Коя по дяволите си мисли, че е тази?“

Но работата на Филипакос беше да остава спокоен в ситуации като тази. Вдигна ръка, за да успокои офицера и продължи разговора си.

— Моля, повторете? — каза той.

— Чу ме. Товарен отсек.

— Каква работа имате тук? — попита Филипакос.

Усети как ком-точката вибрира в джоба му, но я игнорира. Определено имаше по-важна работа в момента.

— Изложени сте били на нещо, което не разбирате — каза жената. — Ние сме единствената ви надежда за оцеляване. Но трябва да правите точно каквото ви казваме, и трябва да го направите сега.

Той усети как очите й дълбаят в него, убеждаващи го в спешността на ситуацията.

— Разбирам — успя да произнесе. — А на какво точно сме били изложени?

— Извънземно същество — каза тя. — Такова с неутолима жажда да убива. — Наведе се леко напред. — Някой от хората ви да се е натъквал на нещо странно напоследък? Например голямо кожесто яйце?

Филипакос усети как кръвта се втурва в лицето му, издавайки го.

Жената изпсува тихо.

— Отворило ли се е вече?

— Ако се е отворило, какво? — попита той несигурно.

Устройството продължаваше да жужи в джоба му.

Какъвто и да беше проблемът, трябваше да почака.

— Тогава — каза жената, — имате по-малко време, отколкото си мислех. Нещото в яйцето — работата му е да се захване за тяло-приемник, да пъхне в гърлото му израстъка си и да постави ембрион в коремната кухина. Така че някой от вас носи развиващо се извънземно в себе си.

— Това е абсурдно — каза Филипакос.

— Няма да мислиш така, когато ембрионът излезе навън.

Очите му се присвиха.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Само си създава родилен отвор — обясни жената, а устата й се изви в нещо като усмивка на една страна. — Веднъж като го види, човек никога не го забравя. От типа гледки е, които остават за цял живот.

Управителят на колонията преглътна.

— Никой тук не носи ембрион, уверявам те. Освен това, аз…

— Откъде знаеш? — прекъсна го тя. — Проверил ли си?

Не бяха, разбира се — че защо да го правеха? Веднъж видяха някаква сянка на резонансовия екран, но на никой не бе хрумнало, че може да е форма на живот в ембрионален стадий.

— Каквото и да е станало — каза той, знаейки, че това е признание, че нещо е станало, — ще се погрижим сами за него, с възможностите, които имаме.

— Не разбираш — каза жената, а сянка на гняв премина през гласа й. — Не можете да се погрижите за него. Без наша помощ всичко, което ще можете да направите, е да умрете.

— Тя луда ли е? — попита Шепърд.

Филипакос искаше да повярва на това, но не можеше. Тя знаеше прекалено добре какво се беше случило с Пандор.

Същевременно не можеше да си позволи да й вярва.

— Няма да отворя товарен отсек на някой абсолютно непознат.

— Вече си го направил — каза му жената. — Сега ви трябват малко относително непознати.

Ком-точката на Филипакос продължаваше да вибрира неуморно, стържейки по ръба на съзнанието му.

— Откъде знаеш какво е станало тук? — попита той. — И защо си толкова заинтересувана да ни помогнеш?

Тя се намръщи.

— Нямаме време за това. Имате пет минути да отворите някой товарен отсек. След това ние сами ще си направим вход. Вие решете кое предпочитате.

Филипакос усети как устата му пресъхва.

— Не можете просто да се набутате тук със сила.

— Така ли? — попита тя.

Не блъфираше — виждаше го в очите й. А кораби като нейния имаха адаптивни устройства за скачване, необходими поради широкия диапазон от различни модели на кораби, с които евентуално можеше да осъществят размяна на персонал и ресурси.

Но не би могла да влезе насила без да среже входния люк на отсека, което по време на процеса щеше да повреди за дълго дока. А без работещ отсек за доставки, колонистите щяха да са принудени да разчитат на аварийния док за получаване поне на базови средства за оцеляване — едно крайно неприемливо състояние.

Защото, в случай че аварийното се повредеше, нямаше да могат да напуснат Куполите при възникнала необходимост. И макар че на тях не им се беше случвало, поне една от другите куполни колонии беше изпитала тази неприятна ситуация.

Нито пък можеха да се надяват Земята да изпрати екип, който да ремонтира повредата. Имаха късмета, че въобще получават хранителни доставки от време на време.

„Освен това“ — помисли си Филипакос, — „не се знае кога ще се спрат тези хора.“ Възможно беше докато преследваха целта си да нарушат целостта на някой от куполите, принуждавайки по този начин колонистите да го изолират и затворят — при което рискуваха да загубят ценната флора, която расте в него.

Искаше му се колонията да беше построена с оглед защита от нападатели. За нещастие, архитектите й не бяха очаквали мястото да се превърне в мишена за набези. Вътре имаше единствено растения в крайна сметка, а много малко от тях имаха някаква стойност на черния пазар.

— Четири минути и тридесет секунди — каза жената.

— Какво ще правиш? — прошушна Анджи.

„Какво, наистина?“ — зачуди се той.

Едва не каза на лидера на товарния кораб да отиде по дяволите. Думите бяха на върха на езика му, пълни с гняв. След това видя как текстово съобщение се появи в горния десен ъгъл на екрана — беше от Коуди.

„Господи“ — помисли си той.

Инстинктите на Рипли и подсказваха, че ще се наложи да си проправи сама път към вътрешността на колонията. След това видя как ботаникът пребледня, като че беше видял или чул нещо прекалено ужасно и екранът й изгасна.

— Отряза ни — каза Кал.

Рипли се обърна към нея.

— Звучиш изненадана.

— Как може да са толкова глупави?

— През цялото време е така — отговори й Рипли.

Винаги се намираха хора, които смятаха, че могат да надбягат извънземните. Или да ги надхитрят. Или да се изправят лице в лице с тях, ако имаха достатъчно огнестрелно оръжие и смелост.

Уейланд-Ютани бяха вярвали, че могат да опитомят енцефалоподите. Бяха мислили, че могат да обучат извънземните като свои домашни любимци-убийци. Седни. Дай лапа. Убий. Но след време Уейланд-Ютани разбраха грешката си.

И тези колонисти щяха да я разберат, ако Рипли им оставеше тази възможност — което нямаше да направи. Не беше дошла чак до тук, за да ги остави да умрат.

— Почакай малко — каза Кал, а златистият блясък на монитора пред нея се отразяваше в лицето й.

— Какво? — попита Рипли. Ултиматум, може би? Това щеше да е забавно.

— Ела да погледнеш — каза Кал.

Рипли надникна.

Данните на екрана на Кал показваха, че им е даден достъп до отсека за доставки на колонията.

— Я, виж ти — каза Рипли. — Може и да не са толкова глупави, в края на краищата.

— Чудя се какво ги е накарало да променят решението си — каза Кал.

— Какво значение има? — попита Рипли. — Важното е, че сме вътре.

— Това не е на добре — каза Шепърд, поглеждайки в екрана си.

Филипакос не отвърна. Явно беше прекалено шокиран от случилото се с Пандор, прекалено наскърбен и разбит емоционално, за да реагира.

Не беше от това, че Пандор беше мъртъв. А начинът, по който беше умрял — нещо беше пробило гръдния му кош, точно както беше казала жената от кораба-превозвач.

— От типа гледки е, които остават за цял живот — беше му казала. Без съмнение щеше да остане у Коуди и Хендрикс за дълго време.

Шепърд също беше вцепенен. Пандор му беше колега, съсед и приятел. Но вече не можеше нищо да направи за него. Отговорностите му в момента се състояха в това да се грижи за останалите — задача, която изведнъж беше станала сложна.

— Какво има, Шеп? — попита най-сетне Филипакос.

Офицерът впери поглед в него.

— Входният люк към отсека за доставки е затворен и не иска да се отвори.

— Какво искаш да кажеш? — каза Филипакос, постепенно осъзнавайки важността на ситуацията.

— Не реагира — което значи, че хората от товарния кораб не могат да влязат.

Филипакос направи видимо усилие да се стегне.

— Все пак можем да я отворим ръчно, нали?

— Може би — отвърна Шепърд. — Няма как да разберем без да отидем на място. Но, за да го направим, трябва да прекосим Куполи Две, Три и Четири, а ако онова извънземно е дори една десета толкова опасно, колкото го описа жената от кораба…

Филипакос трепна.

— Каква е алтернативата?

— Аварийното — каза Шепърд. — Но това е дори по-далече.

— Свържи ме с кораба — каза управителя. — Трябва да им кажа, че имаме проблем.

Но се оказа, че са в по-дълбока дупка, отколкото Шепърд си мислеше. Защото, когато се опита да се свърже, установи, че системата по комуникациите не работи.

— Това няма да ти хареса — каза на Филипакос и докладва детайлите.

Администраторът се смъкна върху стола си.

— Значи, освен че не можем да отворим люка на отсека, също така не можем и да съобщим на приятелите си отвън, че имаме проблем.

— Нещо такова — каза Шепърд.

— Доста странно съвпадение — отбеляза Филипакос. Шепърд мислеше същото. Явно някой се опитваше да попречи на колонистите да им бъде помогнато отвън. Първият въпрос, на който трябваше да бъде отговорено, беше кой.

Вторият беше защо.