Майкъл Ян Фрийдман
Пришълците: Първороден грях (4)

Глава втора

„Добре“ — помисли си Бенедикт, докато ходеше по тясна, но добре утъпкана пътечка през благоуханната, изпъстрена с цветя джунгла.

Погледа известно време как реката от звезди гори над него, яростна и настойчива, лесно видима през огромния купол от нефилтрирана прозрачна пластмаса. С малко усилие можеше да си представи, че си е вкъщи, на Земята, и гледа нощното небе.

Нищо, че бяха минали десетилетия, откак беше стъпвал на родната си планета и беше забравил кои съзвездия се виждат оттам и по кое време на годината.

Разбира се, повечето от колегите му не бяха виждали въобще звездите от Земята. Бяха заченати и родени на светлинни години от нея, на една или друга колониална планета.

Прозерпина. Цурономаи. Сайуин. Брат-на-Мрака…

Имената бяха романтични, макар че планетите бяха просто топки от камък и прах. Но колонията, на която Бенедикт работеше, нямаше екзотично име, защото не беше разположена върху топка прах.

Беше близо до такава, ако можеше орбиталното разстояние да се нарече близко. Свързана беше със своя свят-домакин само чрез няколко тънки нишки гравитация, които и позволяваха да бъде на предвидима позиция, така че корабите по снабдяването да могат да я намират безпроблемно.

По-важното беше, че разположението на колонията в орбита й даваше нефилтриран достъп до слънчева светлина, дълъг поне половин ден, както и липса на вредители и токсини във въздуха, което беше добре дошло за растенията. Те бяха причината въобще да бъдат построени Куполите.

Земята беше станала прекалено гъсто населена, за да могат да се отглеждат растения на нея — особено от видовете, които растяха само в дъждовни гори или други бързо изчезващи среди. Една обширна ботаническа градина с множество куполи беше находчив начин за запазване и отглеждане на застрашената флора за различни полезни цели и нужди, повечето от които фармацевтични, без да се причиняват големи финансови загуби.

Такова беше мисленето допреди тридесет години. Оттогава насам Земята ставаше все по-малко и по-малко загрижена за запазването на застрашената си флора, след като разви серии от синтетични лекарства, които вършеха същата работа като естествените. Колониите-градини — всичките шест, разпръснати из регулирания космос — се превърнаха в отживелици.

Ако не се беше оказало прекалено скъпо да бъдат разглобени и разрушени, досега сигурно щяха да са премахнати. За щастие, беше по-евтино и по-лесно да бъдат поддържани. Затова те продължаваха да действат — убежище както за растенията, които се стараеха да запазят, така и за хора като Бенедикт, които като че ли не се вписваха никъде другаде в галактиката.

„А вече и тук не пасвам“ — помисли си той.

Бенедикт отдавна се беше уморил от другите ботаници, с които делеше Куполите — групичка педантични задници без ни най-малка идея колко точно са скучни. Все още си бъбреше с Филип на по чашка кианти от време на време, но дори това беше по-скоро по навик.

Да беше знаел какво е да живееш в колония-Купол, да гледаш едни и същи любезни лица на вечеря години наред, щеше да поеме по различен път в живота. Работа на Земята, каюта в изследователски кораб, каквото и да е, но не и това.

Когато беше по-млад, мислеше, че ще е романтично да работи на самотно, отдалечено място. Отне му известно време да осъзнае, че съвсем не е така. А вече беше прекалено късно за промяна. Бенедикт беше твърде стар, твърде свикнал с това ежедневие.

И така, той вършеше дадената му работа механично, без да намира вдъхновение в нея. С всяка изминала година изоставяше малко по малко себе си, оставяйки мечтите и надеждите си бавно, но сигурно да изчезнат.

Дори сексът не го влечеше вече. При избор, състоящ се от Хендриксън, Гоголак и Анджи, беше решил още преди години въобще да не избира. Пък и Филип нямаше да одобри стария му приятел от училищните дни да се търкаля с дъщеря му.

„Никак нямаше да му хареса даже“ — добави Бенедикт тихичко, подсмихвайки се.

Разбира се, така не му оставаше особена причина, за която да живее. Само една безпрепятствена гледка към звездите, която все още успяваше някак си да го разчувства, и успокоението, което човек можеше да намери в листата на синджабата.

За разлика от повечето екземпляри в Куполите, синджабата беше намерена на извънземен свят наречен Кали — кръстен на майката-богиня на индуистката митология. Планетата беше единственият толкова гостоприемен извънземен свят открит до момента, предоставящ поне малка възможност за поддържане на земен живот.

Ако не беше така, синджабата нямаше да бъде донесена в Куполите, в които атмосферата навсякъде беше на кислородно-азотната основа, необходима за консумация от човешки същества. Бенедикт беше благодарен за сходството между атмосферите на Кали и Земята.

Изключително благодарен.

Миг по-късно видя това, което търсеше — величествена структура от бели клони, приличащи на рогата на възрастен елен, от които висяха няколко тучни храста от месести, покрити с балончета черни листа. Усмихвайки се на себе си, той се доближи до най-ниския и леснодостъпен клон.

Отблизо ботаникът видя, че листата на синджабата всъщност не бяха черни — просто толкова тъмно зелени, че изглеждаха черни отдалеч. Хващайки клона с една ръка, откъсна с другата едно изключително обещаващо листо, по-дебело и обилно покрито с балончета от всички, които беше виждал до този момент — сигурен знак, че беше узряло.

„Трябва да е узряло“ — помисли си, усмихвайки се с почти детска нетърпеливост.

Пъхна листото в устата си и започна да го мачка с кътници. Всяко спукване на балонче разливаше в устата му порция топъл, сладко-горчив сок.

Не беше най-добрият вкус на света, а и никога не беше бил. Но не заради вкуса Бенедикт се разхождаше до синджабата всеки път, когато имаше възможност. Причината беше, че листата на синджабата съдържаха изобилно количество халюциногенни вещества, при това прекрасни.

От типа, който го караха да се чувства все едно костите му се топят и превръщаха лицето му в ярко, пламтящо слънце.

Всички в Куполите мислеха, че Бенедикт е най-кротичкият човек от тази страна на регулирания космос. В интерес на истината, винаги беше имал добър запас от търпение. Но дори той нямаше да успее да изтърпи това място за толкова дълго без помощта на тези приятелчета.

Прокара ръка през храсталака от месести, черни листа.

— А вие наистина сте ми приятелчета — каза на глас, с променено от листото в устата му произношение, — и то много добри.

В този момент започна да чувства действието на халюциногена. Започна с вълна от топла отпуснатост в корема му и бавно се разпростря към крайниците му. Самопоздрави се за избора — листото беше невероятно.

„Трябва да запомня този клон“ — каза си Бенедикт наум. Но още докато си го мислеше, знаеше, че няма да спази обещанието си. Ловът беше част от забавлението.