Кънчо Кънчев
Неизживяното минало на един богаташ (6)

Край на книга трета
Какво се случи извън нея

В партизанския лагер всички се бяха събрали край огъня за поредната порция политпросвета. Зам.-политрукът преразказваше с дървен патетичен глас съобщението на Центъра за успехите на Червената армия.

Командира слушаше с половин ухо и си мислеше, че идва зима, а все още нямат оръжие и муниции. От окръжния непрекъснато разправяха, че братушките ще ги снабдят — ще минават самолети и ще им хвърлят. Ще прелетят половината царство без да ги свалят и — готово. И къде ще им ги спуснат? Те не знаят къде се намират, оня ден ония двама идиоти от щаба пътя за бивака бяха объркали, на руснаците координати ще дават. И какво му донесоха? Позиви. „Ами аз защо вярвах на тия измислици? Какво очаквах? От небето да валят шмайзери и картечници ли? Що не и някоя минохвъргачка да падне. Ще ни доставят оръжие тия шарлатани. Само че не за тая зима, ами на куково лято. Сега, като ни подпукат наказателните роти, вместо гранати ще им хвърляме позиви и лозунги. А пък шмайзери ще си направим от папура край Караман гьол.“

На това място Командира сви зиморничаво рамене и по командирски въздъхна.

Бай Иван Шарлана — тъй де, Казака — слушаше с половин ухо и си мислеше, че се подлъга да дойде в тоя пущинак. За какво? За свободата. Че някой преди да не го беше вързал? Свобода. Нито се ядеше, нито се пиеше. Виж, пари да даваха после, щеше да е къде-къде по-добре. А те — властта ще вземат. Ще я вземат ония от окръжния комитет. И командирът може да се вреди, ако не го убият. А на него кой щеше да му даде власт. На бай Иван Шарлана — власт. Глупости. „Шъ опъвам пак каиша, ама… — помисли той и заразглежда левия си цървул. Беше се протрил вече. Как щеше да изкара зимата, не му беше ясно. Самолетите и да долетят, цървули нямаше да хвърлят. Прекарах ли се? Прекарах се“ — помисли бай Иван и въздъхна.

Шмиргела слушаше с половин ухо и си мислеше, че няма кой да прибере заемите, дето беше дал с такава добра лихва. Парите трябваха. Дъщеря му се ожени напролет и беше при свекъра и свекървата. Тъй, де, при мъжа си. Той беше едничък син. Богати бяха, нямаше какво да я мисли. Но синът му Тео още учеше. Беше последен клас в гимназията. Не биваше да го праща аргатин и да му провали живота. Толкова пари бяха пръснали. От залъка си бяха късали. И сега, дет се вика, кой ще сее, кой ще жъне. Какво им разказваше Аврам, какво стана. „Ще дойде, вика, и нашето царство. Ще размажем германците, ще избием фашистите и — край. Няма вече да ни преследват, няма да ни тормозят. Властта ще е наша. Англия ще е с нас. Америка ще е с нас. Съветска Русия ще е с нас. Каквото кажем, това ще става. И който е бил в Балкана, той ще коли, той ще беси. Властта като е твоя, имоти ще си купуваш, магазини ще отваряш, банка можеш да направиш.“ Как да не му повярва. Евреин му го казваше това, а не дядо поп да му обещаваше рая. Подлъга се той, подлъга. И дано да не беше хлътнал с двата крака в капана. Щото с единия вече беше. Уж руснаците напредваха, уж победата беше близко — въздъхна Моше. Само че те бая се забавиха, а победата хич не се виждаше. Наблизо беше само ротата на Черния капитан.

Анасонът или по-правилно Краснодар, слушаше с половин ухо и си мислеше, че дава мило и драго за едно бърдуче анасонлийка. У тях ракия много-много не се задържаше. То с какво друго да се утешиш от беднотията. Блъскаше от сутрин до мрак, само че за̀лудо. На другите вървеше, на него — не. Нямаше справедливост. Ей на — братовчед му, дето държеше пивницата, нова къща си направи. С чии пари? С неговите и на такива като него. А се прави на честен. Ама кръщаваше ли виното? Кръщаваше го. А той се опита да си скъта едно буренце анасонлийка, но бирникът му го набара. И го конфискува. Не си бил платил акциза. Комшията му и той не беше платил, но бутна на тоя изедник две каймета и — готово. Ето затова беше хванал гората. Да въздаде справедливост, да се замогне и той като хората. Хубаво обещаваше оня другар от окръжния. Ще победим, ще дойде новия живот. И после — пей сърце, пий анасонлийка. Колкото щеш. Само че нещата се закучиха. Уж бързо щяха да съборят властта, а пък на, вече колко време се крият и студуват из шумата. Да можеше да се прибере вкъщи, да извади от тайника в килера едно шише ракийца. Да си нареже краставички, да им сложи копърец… Можеше и малко кисело мляко — що да не е направо таратор. Ама истински, не бедняшкият с вода, чесън и оцет, дето най-често беше на трапезата му. Георги знаеше, че в казалнъшко има и една билка, самардала. С нея вече тараторът наистина ставаше най-доброто мезе за анасонлийката. Опитвал беше. Обаче неговите съселяни само с джибровица се наливаха. А той беше излязъл в балкана за тях кръв да лее. Ооф, оф — разочарован от собствената си глупост въздъхна Анасона. Само веднъж да свършеше това проклето партизанстване, щеше да изврънка другарите от окръжния да стане някакъв по-дребен началник в Казалнък. Ако не можеше в града, поне в някое по-голямо село около него. И люта анасонлийка щеше да си вари, и от най-доброто мезе щеше да има колкото му душа иска. Живот щеше да си живее.

Бай Георги Победоносеца надаваше по едно ухо, но на сърцето му беше друго. За кой ли път премисляше дали правилно постъпи, като скри от командира какво му каза ятакът им Златан от Голям Радован. Преди три дни беше останал да пренощува у тях. Пиха по една ракия… бе по три пиха, и се разприказваха. Златан започна с туй, че заповедта за настъпателни действия и завземане на територия е серсемлик. Заяви открито, че нямало да я изпълнява. И даже им тегли по една на ония от Окръжния. Не можеше така да постъпва. Дори да е грешна, заповедта си е заповед. „Щом така се заканва, значи не е наш човек. На Михо Карана му запалихме къщата само задето ни беше нарекъл разбойници, като обрахме мандрата в Карабунар. Ама аз казах ли на Командира? Не. Ми то ако му бях казал, като нищо можеше да му издадат присъдата. Пък той човекът деца има. Толкова пъти ме е приемал у тях. Хляба съм му ял. Ракията съм му пил.“ — въздъхна той и се загледа уж в докладчика. Но мислите му пак се завъртяха като чекрък в една и съща посока. Не можеше вече да отсее житото от плявата. Не можеше да отличи доброто от злото. В отряда всички смятаха, че старите принципи за добро и зло са измислица на някаква много проклета и безчовечна експлоататорска класа. Обаче новите пък не му харесваха. Ето, това го тормозеше.

Караджата въобще не слушаше. Незнайно откъде се появи разкървавеното лице на жена му. Преди седмица полицаите й бяха разбили зъбите. И тя му разправяше фъфлейки и през сълзи как бяха скачали отгоре й с ботуши, докато изгубила съзнание. Верчето — дъщеричката им — я бяха били с пръчка да каже кой е нощувал в плевнята. Леваневски беше нощувал. Как да го предаде? Който се е опитал да го направи, не е жив да разкаже. А пък детето, детето, то откъде да знае? Само да му паднеха в ръцете, щяха да видят те, тия зверове. Караджата напсува тихо със стиснати зъби и пак запротака лентата на тая раздираща душата му сцена.

Страхил слушаше внимателно и се стараеше на лицето му да е изписана поне задължителната съпричастност. Отдавна го мъчеха въпроси за всичко, което се случваше около него. Не успя да приеме насилието. То го отвращаваше още от оная далечна вечер, когато се върна от школото и завари майка си разплакана пред иконата в спалнята й. Баща му стоеше до нея и се мъчеше да я утеши. Тоя ден, при атентата в църквата Света Неделя, беше загинал вуйчо му. Дълго време се мъчеше да разбере какъв трябва да е човек, за да извършва такива зверства. Но ето че от доста време виждаше край себе си хора, които ги одобряваха и се готвеха дори за още по-големи подвизи. И междувременно вършеха множество по-дребни, но достатъчно отблъскващи и скверни. Опитваше се да ги оправдае, но колкото и да се упрекваше, че е размекнат християнин и не е отдаден до край за победата на „святото дело“ и останалите лозунги и тиради — накрая пред очите му заставаше разплаканата му майка. И цялото му желание да се присъедини към „партизанския юмрук“, както казваше Командира, се изпаряваше. Той досега успяваше да прикрие мислите си по препоръките на преподобния отец Малагрида. Само че напоследък май започваше да му личи, защото политкомисарят често го заглеждаше и клатеше глава като йезуит, който незнайно защо търпи простъпките на еретик, отдавна надхвърлил полагащите му според канона обичайни сто тояги на голо.

Лекцията свърши, думата взе Командира и заизброява отново и за кой ли път наказанията за личния състав на четата, ако пристъпят заповедите на партията и волята на щаба. Те започваха с мъмрене пред строя — ако прегрешението е сравнително малко. После следваше порицание, след това мъмрене с предупреждение, и стоенето с пълна раница и снаряжение два часа до огъня. Последната поправителна мярка беше партизанският разстрел. Но по преценка на командира или щаба можеше и да се попрескочат отделните степени.

— Това с огъня прилича на методите на инквизицията — чу се да казва Страхил. — Не е достойно човек да бъде подлаган на унижения.

— Тоя, който пристъпва клетвата си и не изпълнява заповедите на партията ли защитаваш? — озъби му се незабавно Командира.

— То така ще излезе, че и фашистите са хора — каза Шарлана.

— Другарят Страхил май се изказва като познавач на светото писание — обади се йезуитски от тъмното политкомисарят. — Само че тук ние всички сме атеисти и не вярваме в Бога, а в партията — натърти той.

— Нали имаме право да си кажем мнението, когато обсъждаме някаква тема? — попита уж плахо, но някак доста нахално цитираният другар.

— Това не е тема за обсъждане — отряза Командира.

Страхил само вдигна рамене и направи един от своите любими жестове — завъртя ръка пред устата си, като че ли я заключваше и окачи на лицето си извинителна физиономия. Така правеше баща му, когато майка му направеше забележка, че е казал не това, което тя очаква от него.

— Поведението на другаря Страхил може да стане тема за обсъждане — промърмори заканително политкомисарят.

— Не ме прекъсвайте повече — ядоса се Командира и тоя път другарят Краснодар вдигна примирително ръце.

След като подчерта още веднъж ролята на дисциплината за победата над фашисткия враг, Командира приключи събранието с лаконичното „Това е“ и добави изненадващо „Да останат другарите Краснодар и Страхил. Другите сте свободни до вечерната проверка.“

* * *

— Искам да обсъдим един важен въпрос — каза Командира, когато останалите се пръснаха в тъмнината. — В последните два месеца само се излежаваме. Не сме предприели нищо по-значимо срещу враговете. Преди десетина дни, като ходих в града, там ми предадоха недоволството на другарите от Центъра. Тогава им споменах, че имам план за по-мащабна акция, но те казаха, че нямат пълномощия да я разрешат. „Имат, само че се страхуват да мине през тях, защото подозират, че има предател“ — помисли Командира, но не им го каза. — Споразумяхме се да я предложа направо най-горе. Ако оттам разрешат, до няколко дни можем да нападнем Голям Радован. В кметството със сигурност има пет-шест пушки, патрони, а може и някоя граната да намерим. Ако имаме късмет, може да заловим и кметския наместник. Двама от стражарите също са народни врагове. Ще направим митинг на мегдана. На оня обесник Вълю сме му издали смъртна присъда, но ще оставим селяните да ги съдят и тримата. Те сигурно ще са милостиви, но ще им дадем последно предупреждение, после ще изгорим архива, и ти — той посочи Краснодар, — ще произнесеш реч. По пътя за връщане има мандра. Всеки ще вземе по една-две пити кашкавал. Ще вземем и няколко тенекии сирене. Трябва да измислим къде хубаво да ги скрием, че иначе цялата гора ще умиришем.

— Що не вземем да я запалим тая мандра? От нея може да се хранят и фашистите — каза Краснодар.

— А ние през зимата опинците си ли ще ядем?

— Прав си. По-добре е както ти казваш — съгласи се веднага опонентът му.

— Това е акцията. Сега трябва да я съгласуваме. Другарите подготвиха канал за връзка. Преди седмица уговорихме и среща в София. Затова предлагам Страхил да отиде дотам и да получи разрешение от щаба.

— Защо той? — каза недоволно Краснодар. — В четата има и по-подходящи.

— Защото той единствен има напълно редовно тескере.

— Че нали е нелегален като нас?

— Да. Обаче неговите документи всъщност са на брат му. Той е загинал в чужбина, но това властите не го знаят. При проверка ще бъде с името на брат си, а него не го издирват от дирекция на полицията.

— Не се ли различава на снимката?

— Покажи я — Командира посочи с пръст Страхил и той извади от вътрешния джоб на куртката си личната карта, загъната в парче избелял брезент.

Един поглед беше достатъчен, за да се види, че с брат му си приличаха като близнаци.

Политкомисарят каза само „Хъ“, но не си личеше дали е от удивление или от подозрение, че нелегалността на Страхил е номер на полицията.

— Нямаме още шифър. Затова ще занесеш съобщението устно. На явката ще те чака другаря Шапиро. Ще ти кажа кога и как ще го намериш, когато тръгваш. Това е всичко.

Преди да си прибере картата, Страхил погледна снимката на брат си. Бяха я направили в Борисовата градина, при един фотограф арменец, Хакимян. Помнеше го, защото като малки го дразнеха и му викаха „Армен-дуду кошничка“ и „Хаки маки барабаки, турския капаки“. Той все уж ги погваше, но само тропаше на едно място с крака и те умираха от смях. Когато отидоха да се фотографират, духът на щуротиите го беше полъхнал. Страхил беше боцнал брат си с палавото „дзяк“, той се захили тъкмо когато светна магнезия, и на първата снимка излезе като за цирков афиш. Сега за миг го полъхна онова чувство от детството и му се стори, че брат му е някъде съвсем наблизо. После тоя спомен се смени с неясна тревога.

— Да не се застояваме. Не искам да подхранваме подозрения — сепна го гласът на Командира.

— Аз ще отида да пусна една вода — намери си веднага работа политкомисарят.

* * *

Както се случваше обикновено през последните един-два месеца, вечерната проверка мина набързо и всички се отправиха към землянката. Още не беше завършена, но и така в нея беше доста по-топло отколкото на открито.

Страхил тръгна към огнището. Беше позагаснало. Седна на един от пъновете и се загледа в хилавите пламъчета. Помисли си, че приличат на остатъците от ентусиазма, с който дойде в четата. Не му се стоеше повече сред тия разбойници. Това, че ще се върне в София, можеше да е Божия знак. Можеше пък всичко да се промени, ако такава беше волята Му. Постоя така унесен в мечти, догадки и съмнения, после донесе наръч дърва, сложи три цепеници в огъня и се зави с одеялцето си. Беше се научил да заспива партизанската — за секунди, без да обръща внимание на горските шумове, но пък се будеше от звуци, издаващи човешко присъствие.

На разсъмване засънува брат си. Уж бяха малки и тичаха из Борисовата градина, а после изведнъж се оказаха пред църквата Свети Спас^[1] Брат му посочи вратата и му каза: „Не влизай тук“. После изчезна. Но той влезе. В храма имаше един непознат, който го погледна и каза „Последна спирка, господине. Добре дошъл!“. Страхил кимна, подмина го и се спря пред иконата на Спасителя. И тогава видя ясно как върви през гората и го следват още двама — единият беше политкомисарят, а лицето на другия беше като тъмно петно. Уж вървяха по някаква пътека, но внезапно се намериха в някакво безкрайно поле, спътниците му се превърнаха в конници с шлемове и плетени брони, и по-близкият от тях отново имаше вместо лице къс тъмна мъгла. Имаха и червени щитове, изрисувани със странни знаци. Отнякъде знаеше, че са спахии и са дошли за него. Безликият извади ятаган, замахна, и в този момент Богомил се събуди. Някой го разтърсваше за рамото. Погледна го стреснато — беше Командира.

— Ставай, че ще изпуснеш влака.

Страхил се изправи, разтри лицето си и поразкърши рамене.

— Слушай внимателно. С никой друг няма да се срещаш. Дори на вашите няма да се обаждаш. Срещата ти е в единайсет часа. Ще познаеш Шапиро лесно: ще е със зелена тиролска шапка, а на левия ревер на сакото му ще има значка — малко медно лъвче. Ако вали, ще е с чадър, а значката ще е на шлифера. Паролата е „Имате ли да ми развалите сто лева, че нямам дребни за свещи“. Отговорът е „По-добре си купете «Заря». В рестото ще има“. Ще му разкажеш накратко за намеренията ни, така както ги чу снощи, и ще му дадеш тоя трамваен билет. Той също ще ти даде нещо. Прибери го на сигурно място. Ако срещата се провали, ще се срещнете пак там на другия ден в десет. Ако се наложи да нощуваш, може да си отидеш, но по тъмно. Огледай хубаво за подозрителни типове. Може да има засада. Не ми се вярва, но ти провери. Докато стане време да се прибираш, иди в някоя кръчма. Ето ти пари за билет. Има и две стотачки допълнително. Ще ти стигнат за чаша вино и някакво по-евтино мезе. И внимавай, ако загубиш това, което ти даде другарят Шапиро, ще провалиш акцията. Тогава лошо ти се пише — прошепна заплашително Командира. — Повтори сега плана на операцията и паролата.

Страхил изреди чинно всичко.

— Добре, тръгвай — махна с ръка Командира.

— Тръгвам — отвърна Страхил със свито гърло, поизтупа дрехите си и ги поприглади. Командира му подаде вълнено парцалче.

— Избърши си хубаво обувките, когато излезеш от гората. После да ми го върнеш. И внимавай.

— Ще внимавам — каза Страхил и заслиза по пътеката, но след няколко крачки се обърна и махна с ръка. И Командира му махна.

Лошото предчувствие го напусна чак когато след два часа излезе на междуселския път. Взе си билет без проблем и щом седна в купето, заспа. Събуди го лекото разтърсване на кондуктора.

— Последна спирка, господине. Добре дошъл.

Страхил го погледна сънено, раздвижи рамене и се изправи. Нещо го смути, но не разбра какво.

На перона изведнъж се сети. Кондукторът приличаше съвсем на онзи непознат мъж от съня му в храма. И пожеланието му беше същото.

* * *

С другаря от Центъра се разпознаха веднага. Казаха си паролите, поразходиха се по „Витоша“ до пресечката с „Алабин“, отбиха се в една сладкарница близо до ъгъла, поръчаха си боза и Страхил разказа стегнато за акцията. Накрая остави билета до чашата му. Другарят поклати глава и попита „Кои ще участват“. „Които каже командирът“, отговори Страхил. Събеседникът му отново кимна неопределено и каза „Има определен риск, но то без него няма победа“. После извади тефтерче, погледна в него, взе билета, погледна го и го прибра. След като помълча малко, Шапиро намери между страниците друг билет, сгъна го на две, остави го на масата, каза „Това е. Командира ще разбере решението ни. Изчакай пет минути след като изляза“ — каза той, плати сметката и тръгна.

Страхил така и не видя как другарят от Центъра след двайсетина метра влезе в магазин за обувки и заразглежда един чифт до витрината, като от време на време хвърляше по един поглед навън — може би да установи кои калеври са модерни за сезона. След малко пратеникът на четата излезе и тръгна без цел по улицата. Внезапно спря и се отправи в обратна посока. Краката му сякаш сами го отнесоха пред църквата Св. Спас. Мина му през ум съня му, но само за миг. Толкова отдавна му се искаше да влезе в Божи храм, че не успя да се сдържи и влезе. Не стоя вътре дълго, излезе някак си разстроен и пое към гарата.

Не се обади дори на баща си.

В това време другарят Шапиро или още Соломон Леви^[8] се качи на трамвая и се отправи към покрайнините на София. Той слезе на Княжево, спря се до едно дърво уж за да си стегне връзките на обувките, погледна внимателно назад през рамо и се отправи нагоре в планината. По някое време се отклони по едва видима пътека и след малко излезе на закътана поляна. В горния й край имаше дънер от голямо дърво, на който седеше човек със сив туристически костюм, с мустаци, тъмни очила и тиролска шапка, която — виж ти — беше сива. Соломон се огледа разсеяно и се отправи към отдъхващия пътник. Като го наближи, той приповдигна учтиво тиролката си и самотният турист любезно отвърна. Двамата размениха няколко думи и отново, тоя път почти едновременно повдигнаха тиролките си за сбогуване.

След близо час, на спирка Красно село слезе господин със зелена тиролка. Той се помота по уличките и изненадващо се пъхна в малка невзрачна къща. Там отключи стаичката вляво, махна някаква едва видима тресчица от цепнатината между прага и вратата, влезе, заключи и се ослуша. Не се чуха обезпокоителни шумове и господинът седна на малкото миндерче до стената без дори да си свали шапката. Всичко дотук беше минало благополучно. Научи плановете на оня чвор, Командира, каза за готвената акция на когото трябва и сега можеше да изчака развръзката. Предстоеше обединяване на няколко чети с общо командване. Командир на бъдещия отряд трябваше да е негов човек и той имаше отдавна подходящ кандидат. Един ден, когато дойдеше победата, той щеше да е важен фактор в новия живот. Но за целта въпросният чвор трябваше най-напред да бъде отстранен. Вярно, можеше да загинат и други партизани от групата, която щеше да атакува Голям Радован. Но какво от това? На война не може без жертви. Тия гои нали искаха, като поета си, пожарът на решителната битка да им опърли крилцата. Той само щеше да им запали за тая възвишена цел едно малко опичащо огънче. Соломон Леви се подсмихна на мислите си. Комбинацията не беше проста, нито лесна, но той беше играч от класа, обръгнал в много битки. Господинът с безличната тиролка, на когото съобщи за предстоящото нападение, беше стар познат. Някога беше високопоставено ченге в Дирекция на полицията. Сега не работеше вече там, но то такива като него не стават бивши. Не искаше да се свързва с друг. Винаги имаше опасност да попадне на двоен агент^[9]. „Като мен“ — помисли другарят Шапиро и извади от един долап шише ракия. Нямаше лошо: Талмудът му позволяваше, партията нямаше как да узнае, а и случаят беше подходящ. За да замете следите си, щеше да натопи тоя ахмак, който му поднесе на тепсия и ключовите сведения, необходими да се осъществи замисъла, и идеята как да спази еврейските традиции и да излезе сух от водата. Беше отишъл предвидливо по-рано и беше изчакал още по-мъдро след срещата. И го видя как влезе в храма Св. Спас. Можеше да изпрати хабер на Командира, че Страхил е влизал в църква и е разговарял с отец Стоян — знаеше, че така се казваше попчето. Това си беше смъртна присъда, даже две, но аджамиите като тия шабес гои са затова — да свършат неприятната част от работата. Е, имаше някакъв риск и за самия него, но какво друго да направи? В тоя хаос от лъжи, дезориентации, двойни игри и предателства нямаше голям избор. А и в общността, към която принадлежеше, имаше хора с много власт. Те знаеха и бая неща за него, които не бяха за пред публика. На която и от враждуващите страни да ги кажеха, все щеше да има защо да го гръмнат. Трябваше да следва техните планове. Нямаше мърдане. В пустинята оживява оня, у когото е водата^[10].

Другарят Шапиро напълни пестеливо малка чаша, помириса я, и я гаврътна на екс. Прибра чашката и бутилката в долапа, излезе, пъхна кафявата тресчица на старото й място, заключи и тръгна нанякъде.

От следващия трамвай на оня, от който на Красно село слезе господинът със зелената тиролка, и тоя път в центъра, слезе пък господин със сива. Той запраши пешачката по Витошка, като на два пъти се спира — веднъж до будка с вестници, а после пред киноафиш, който напомняше на софиянци, че очакват страхотния филм „Окултни сили“. Господинът, кой знае защо, се подсмихна, после се огледа разсеяно и продължи пътя си. След няколко минути влезе в безлична сива триетажна къща на ул. „Аспарух“ 57. Отключи поовехтяла стилна врата на втория етаж и се намърда в доста просторен апартамент съвсем като у дома си. Влезе в стаята срещу входа, свали тиролката си и я окачи на закачалка рогатка до вратата. После изненадващо махна като фокусник мустаците си, прибра ги в един шкаф и седна на обикновен дървен стол зад възстаричко поолющено бюро. Постоя малко, после стана, отиде до друг шкаф със стъклена витринка, в която се виждаха доста бутилки с шарени етикети. Избра си една по-тумбеста, наля пестеливо в кристална чаша, седна зад бюрото и отпи замислено. Ако нещо го притесняваше, това беше информацията, която получи от човека със зелената тиролка.

В някакво си запиляно из балканите село, шумкарите щяха да проведат акция. В такива случаи те обикновено правеха маса поразии и почти сигурно щяха да утрепят някой селски полицай, а може би още някой и друг „чорбаджия и враг на народа“, както викаха на предприемчивите и работливи стопани, на които се крепеше царството. Те това правеха: унищожаваха архивите — паметта на държавата, обираха кметствата, палеха фабрики и мандри и взривяваха складове и влакове с храни, дрехи и суровини. Разбираше омразата им — на война, като на война.^[15] Знаеше как звучи тоя израз и на оригиналния му език, защото го владееше перфектно. Само че касапница като тая не звучеше нито елегантно, нито по френски. А в нея той беше на страната на закона и реда. Или поне така мислеше доскоро. Беше дълбоко разочарован и отвратен от всичко, което се вършеше уж в името на царството от онези, които трябваше по идея да го защитават. Беше изучавал психология години наред не само от учебника за офицери. Не успя да си обясни кое отключва омразата и как нормални наглед хора озверяват, нито защо това се случва така масово из българско. Сигурно щото нямаше кой да им набива чемберите и да ги вкарва в правия път на Божиите закони. Беше се ядосвал, че църквата ни е нефелна, а властта не може да озапти две-три хиляди разбойника и им позволява да клатят царството. Само че не искаше вече да е сред черните капитани и биячи от Държавна сигурност. Не можеше да застане и на другата страна. Някога изпитваше необяснима симпатия към идеите й. Да, може би ония, който не харесват комунизма като млади, наистина нямат сърца. Но вече съвсем сигурно знаеше, че оня английски зевзек^[16] е прав: ако после не прозрат злото в него, значи хептен нямат ум. И капчица съвест. Затова беше удивен как някой успяваше по тайнствен начин да видиоти хората до такава степен, че да приемат утопиите на комунистите. Но собственика на сивата тиролка беше прозрял отдавна какво се крие зад тия чифутски измислици. Съветската система го отвращаваше дори повече от ставащото в България, защото знаеше, да, знаеше много добре какви злини извършват болшевиките в името на уж възвишени цели. Ясни бяха и плановете им да завладеят света — уж да установят по-справедлив строй. Лесно беше да се съобрази какво ще стане, ако преминат отсам Дунава. Ама като имаше толкова русофили, дето да ги чакат с китки като едно време… Помисли си, че гащниците из балканите ни искат да докарат в царството именно техния уродлив режим, въздъхна и повдигна рамене. Какво трябваше да направи в такъв случай? Можеше веднага да съобщи на когото трябва. Тогава една рота войници щеше да устрои засада в това неизвестно на географите село и да провали празноглавата им шумкарска акция. Полицаите, кмета и някой и друг „чорбаджия“ — подхилкна се наум собственикът на тумбестата бутилка — щяха да отърват кожата. Само че отново щеше да има убити. И тези, които заловяха, не ги чакаше нищо хубаво. Това го знаеше от личен опит. Беше виждал пребити до смърт нелегални, партизани и ятаци. Както и снимки, на които сякаш бяха фотографирали пикници на людоеди. Беше потресен от садизма на хората, които уж защитаваха закона. Но… те и другите бяха същите злодеи. Стигаше само храма, дето го взривиха през двайсет и пета и избиха маса невинни хора. Ами показните им убийства? „Ако тия терористи вземат властта, жална ни майка. Те са същите изроди като нашите черни капитани. Вярно, че те колят и бесят — уж в името на негово величество и царството. Но са малцина. А онези, ако победят, ще станат сигурно десетки хиляди. Ще вършат ужасиите си и ще си вярват, че го правят в името на справедливостта и на доброто. От това май няма да има по-голямо зло. Хъ, ще става тя, каквато ще става, ами, дано Господ се смили да ни помогне. Само да не се е отчаял вече от нас“ — помисли непознатият без тиролка, после въздъхна, вдигна телефона и набра някакъв номер. Размениха си с другия абонат кратки фрази и тракна слушалката. Сипа си още малко от бутилката, изпи го на един дъх, после извади ключе и го заразглежда, сякаш мислеше дали с него може да отключи вратата към спасението. Но вместо това отключи горното чекмедже, измъкна пооръфана папка и зазаписва в нея някакви, може би исторически мисли.

Прекъсна го звънът на телефона. Отсреща му казаха нещо, човекът без тиролката промърмори „Добре, идвам веднага“, прибра папката, заключи чекмеджето, сложи си сив каскет, с който заприлича на председател на колхоз, и тръгна нанякъде.

След петнайсетина минути подобен господин влезе в представителна сграда^[17] близо до Лъвов мост. Показа личната си карта на пропуска, полицаят каза „г-н Гешев ви очаква, г-н Амзел^[18]“ и той, вече разпознат, се заизкачва по стълбите^[19].

* * *

Богомил се прибра в лагера късно вечерта. Куцаше здравата, защото си изкълчи крака по пътя — преди да влезе в гората, се зазяпа в едно непознато шарено птиче и стъпи накриво. Едвам се довлече до бивака. Докладва на двамата началници и те сякаш останаха доволни. Беше изпълнил задачата без издънки и Командира му каза да отдъхва до сутринта. То и без друго вече беше посред нощ.

На другия ден партизанският лагер приличаше на разровен мравуняк. Щеше да е първата акция на четата от такъв мащаб. Всички искаха да участват, но щабът определи 13 човека. Ванката измърмори ни в клин, ни в ръкав, че 13 е фатално число, но Командира го изряза: „Аз съм роден на 13-ти“ — каза, без да посочи месеца, и кандидатът за партизански пророк млъкна виновно. Страхил не попадна в групата. Той толкова яко куцаше, че Командира си помисли дали да не го пратят при някой ятак да потърсят чекакчия^[35]. Така щеше да е в тежест в нормална обстановка, камо ли в акция. Приготвяха се до късно. Разпределиха задачите и начинът за прибиране в лагера, ако отрядът се разпръсне от вража засада. Най-важно беше групата на Чакъра — Ванката, Крум и Альоша — да превземе участъка с дежурния полицай и пощата, за да не се притече на помощ някоя черна рота от съседните села. Втората важна задача беше да арестуват кметския наместник и бивш полицай Вълю, който сега беше в омразната на трудовия народ реквизиционна комисия. Той знаеше за присъдата си и се очакваше да има някаква охрана. Надяваха се да му приберат пищова и някоя и друга ръчна граната (според разузнаването, имаше две). Групата за тая задача беше най-многобройна и щеше да я води лично Командира. Горският, пъдарят и акцизният не представляваха сериозна заплаха. Щяха да ги арестуват след превземането на участъка и къщата на наместника и да вземат пушката на пъдаря (манлихера на горския го бяха забърсали отдавна). Ако някой се опиташе да избяга, щеше да го посрещне ариергарда, който оставаше да дебне в засада на единствения път към съседните села. Ако се сетеха да бягат през гората, щяха да отърват кожата, но те не бяха опасни. Командира провери всичко: оръжие, муниции, раници и дори неща, за които останалите не биха се сетили. На сутринта например, преди да тръгнат, шашна всички като ги накара да скачат. И когато Ванката се опита да се пошегува, че не е още време за ведрина, той го изряза: „Като не знаеш нещо, питай. Духовит ще ми се пише… Нали не искаш, ако се наложи да се промъкваме тихо покрай засада, да издрънчи някоя тенекийка в джоба или в раницата ти“ — така му каза, и Ванката само успя да промърмори „Прощавай, другарю командир. Въобще ни ми мина през ума.“

В три сутринта групата се изниза от лагера и пое по горските пътеки към Голям Радован. Командира изпрати напред трима, а пет минути след това останалите поеха в колона след тях.

Излязоха на две-триста метра преди селото. На това място пътят за селото се отклоняваше и тръгваше покрай река към един каменен мост, строен още през турско. Отрядът се раздели на три. Авангардът остана в засада, скрит в крайпътния храсталак. Четирима се отправиха към пощата. Останалите се насочиха към къщата на кметския наместник, но направо през реката.

Развиделяваше, когато я прецапаха. Брегът беше обрасъл с шубраци, сред които стърчаха двайсетина кавака. Преди да излязат от малката горичка, Командира спря отрядчето си с вдигната ръка и се ослуша. Не му харесваше тишината. По това време селяните вече се размърдваха. Слънцето скоро щеше да изгрее и по дворовете трябваше да има някой и друг ранобудник. Тук знаеха поговорките „ден година храни“ и „рано пиле рано пее“. Трябваше да се чува хлопане, дрънчене, скърцане или кашляне на ранобудните пушачи. А сега — нито звук. Само две кучета бяха лавнали. Първите къщи до реката изглеждаха безлюдни. Селото беше притихнало и безмълвно. Това можеше да е само…

— Слушайте всички — каза той с напрегнат глас. Това е капан. Изтеглете се безшумно, залегнете покрай реката зад онези дървета и се прикрийте. Ако греша и няма засада, нашите ще превземат пощата без пукотевица. Ако не бъркам, скоро ще се разчуе. За проверка ще стрелям в стената ей на оная къща отсреща. Ако е засада, полицаите ще изскочат. Ще дадем един залп и ако са не повече от десетина, ще поддържаме огъня, за да приковем силите им тук и да дадем възможност на нашите да се изтеглят. Повече ли са, няма да можем да издържим на огъня и ще се изтеглим. Ще дам команда. Аз ще ги накарам да залегнат и ще ви прикривам. После ще ви настигна. Ще ме чакате до кошарите.

— Ами Чакъра и останалите?

— Ако тук е ротата на Черния капитан, не можем да им помогнем. Само ще загинем всички.

Не чакаха дълго. Откъм селото изведнъж затрещяха изстрели.

Командира вдигна шмайзера и стреля на единичен.

Не минаха секунди и от къщите наизскачаха двайсетина полицаи и войници.

— Прицели се! Огън! — изкомандва Командира и шпагинът му затрещя.

Двама от враговете паднаха. Някой извика „Имат картечница“ и настана суматоха. Повечето затичаха към къщите, а двама-трима залегнаха.

— Изтегляйте се — изсъска Командира и отново изстреля кратък откос.

— Ще ни избият, г-н поручик — чу се оттатък. — Сами паднахме в капан.

— Млък, или аз ще те гръмна — отвърна някой и кресна: — Огън!

Вместо дружен залп изгърмяха само две пушки и почти веднага откъм пощата се чу как издумтя граната.

— Изтегли се — изкомандва същият глас.

Когато след петнайсетина минути пристигна камионът с подкрепление, малкият отряд на Командира вече се катереше из гъсталаците, подгонен от лошото чувство за провал и таен страх, че ротата на Черния капитан ще открие следите им. Вървяха половин ден в колона, като се отдалечаваха от лагера, и на две места посипаха следите си с лют червен пипер. После тръгнаха нагоре по вадата на едно дере и след две-триста метра газене завиха в правилната посока. Прибраха се в късния следобед.

Три дни чакаха да се върне групата на Чакъра. На четвъртия се върна само той. Страхил беше на пост и като го видя си помисли, че прилича на призрак, излязъл от плашещата част на германска приказка. Раздърпан, кален, изпосталял, с набола черна четина, с трескав поглед и сенки под очите.

— Слава богу — успя да въздъхне той вместо парола и се свлече на земята.

Въпреки болките от изкълчения крак, Страхил успя да го довлече в лагера.

Чакъра дойде на себе си едва на другия ден и разказа какво се бе случило.

Бяха убили Крум и ранили тежко Альошата с първия залп. Изстрелите дошли от прозорците на отсрещните къщи. Чакъра успял да вземе командирския парабелум, залегнал зад чинара с Ванката и Альошата и започнали да стрелят. Изглежда успели да улучат някого, защото отсреща се развикали „Гуснин капитан, раниха Тодор, помогнете“. Ванката решил да използва суматохата и да хвърли гранатата си, но като се изправил, веднага го уцелили и той се свлякъл. Тогава Чакъра я грабнал и я запокитил напосоки. За късмет успял да уцели прозореца на къщата, от която дошъл смъртоносния изстрел. Альошата успял само да му прошепне „Бягай, аз ще те прикривам, нали виждаш, че съм мъртвец“ и загубил съзнание. Чакъра гръмнал два пъти и хукнал, колкото му крака държат. Стреляли по него, но той криволичил с все сили и не успели да го улучат. От страх, че ще го хванат и ще издаде отряда, тръгнал към Покров. Вечерта бил там. Как е извървял трийсетте километра дотам, сам не знаеше. Опитал се да пренощува у Асенови, но ятакът му отказал. Вече се било разчуло как са ги изпотрепали при акцията в Голям Радован и той очаквал наказателната рота да търси спасили се из околните села. Знаеше се, че ако заловят някого, ще изгорят къщата, а може да избият и семейството, дало му подслон. Толкова бил уплашен, че дори хляб не му дал. Чакъра обикалял два дни из гората, да замете следите си. На третия не знаел къде се намира. Не бил ял нищо, освен неприкосновения запас. Вървял напосоки, докато излязъл на кайначето в Кравешко бърдо. Тогава разбрал, че се е спасил. Пийнал няколко глътки и със сетни сили успял да се дотътри до лагера.

Това беше разказът му. Бяха загубили почти четвърт от четата, заедно с оръжието.

Живка — жената на Альошата — плачеше, а останалите мълчаха.

„Май доста се одрямаха — помисли Страхил. — Дано са разбрали, че злото, което са сторили, сега се връща върху тях самите.“

— Браво, Чакър, постъпил си както трябва — прекъсна мислите му Командира. — Благодаря, че си спасил оръжието ми. Ще те предложа за награда на другарите от Окръжния. Изчака малко, въздъхна и добави: — На загиналите другари вечна слава. Да почетем паметта на Ванката, Крум и Альоша с едноминутно мълчание.

Като поизчака малко повече от положеното, Командира отново въздъхна, извади парабелума от кобура, погледна пълнителя и прибра оръжието в раницата си. После разпореди да дадат храна на Чакъра и да се усилят постовете и тръгнаха нанякъде с политкомисаря. Вечерта Краснодар замина за града.

* * *

Върна се надвечер след два дни. Изгледа Страхил с неприкрита неприязън и прошепна нещо на Командира. Той се обърна към него, поклати осъдително глава и двамата се отдалечиха в гората.

Когато се появи отново на поляната, Командира само го посочи, каза „вържете го“ и след малка пауза продължи с глух глас:

— След половин час свиквам събрание на четата. Още когато разбрах, че сме попаднали на засада си помислих, че между нас има предател. Няма как иначе врагът да ни е очаквал. Затова изпратих Краснодар в града — да потърси сведения от другарите в Окръжния. Когато изпращах Страхил за свръзка с Центъра, изрично му казах да не се среща с никого. Оказа се, че са го видели да влиза в църквата Свети Спас. На кого се е изповядал там? Вие ще прецените вината му и ще решите какво да правим с него.

Страхил слушаше втрещен. Успя само да промълви: „Никого не съм предавал. Вярно е, влязох, но не съм се изповядвал. Само се поздравихме с отец Стоян. Не съм говорил с него. Бог ми е свидетел.“

— Не го слушайте — каза злобно политкомисарят, докато го връзваха. — Разбира се, че така ще каже. Нарушил ли е заповедта на командира? Нарушил е. Не се бил изповядвал. Стоял е четвърт час. Какво тогава е правил? Още от самото начало не ми харесваше. За Бога ще ми говори, тоя фашистки доносник.

— Чакъра и Живка да го заведат ей там, до трите бука, и да го пазят, докато започнем — каза Командира.

За Богомил събранието протече като лош сън. Докато слушаше вариантите за това как ги е предал, му просветна: „Оная нощ Камен се е опитвал да ме предупреди. Ето защо не е трябвало да влизам в храма.“ Но не го беше послушал. Затова сега слушаше тия заблудени и озлобени непрокопсаници — съдиите си: обиждаха го, ругаха го, подвикваха „подлец“, „изверг“ и „на Божи човек ще се преструва“. През това време Победоносеца напираше да си направи самокритика, но го прекъсваха след „Не проявих аз достатъчно бдителност, другари“. Към края започна да се чува само „заслужава смърт“ и „да се разстреля предателя“. Не му дадоха думата. Направи пак отчаян опит да се защити — че не е казвал никому нищо и че е невинен, но Краснодар го прекъсна: „Не го слушайте. Той няма да ни каже нищо друго от онова, което чухме одеве. Няма кой друг да ни е предал, освен него. Той може да ни заблуждава до утре. Те в семинарията на това ги учат — да лъжат трудовия народ.“ Това каза с омраза политкомисарят и събранието реши единодушно: разстрел.

— Има ли доброволец за изпълнението? — попита Командира.

— Аз — вдигна веднага ръка Шмиргела и добави кръвожадно: — А попа? И за него имам някой и друг куршум.

— Него другарите са го гръмнали вчера. Насред църквата. Сигурно вече се е възнесъл — каза Анасона и останалите се захилиха злобно.

— Добре, Краснодар ще те придружи — каза Командира и се поизвърна към Богомил. — Имаш ли някакво последно желание?

— Защо ще изпълняваме желания на тоя предател? — реагира веднага Шмиргела.

— Защото аз казвам така.

— Моля да предадете часовника ми на баща ми — каза Богомил.

— Добре. Дай го — протегна ръка Командира. — Водете го.

Богомил хвърли един последен поглед на лагера. Всичко това — огънят, насядалите партизани, трите хилави бука и притаената гора — след малко щеше да изчезне. Като и той самият. Помисли си, че Бог сега го чува и вижда и че скоро ще застане пред него. Може би Камен вече го чакаше. Въздъхна дълбоко и тръгна. Кракът още го болеше, но той си помисли, че Господ оправя всички болежки. Зашепна молитва и продължи да докуцва в горския полумрак оставащите му последни метри живот.

Шумът от стъпките скоро заглъхна. Сега, ако случаен пътник минеше край лагера отстрани, щеше да види догарящият огън сред притаената гора и неколцина, насядали около него. Можеше да си помисли, че са странна група от овчари, два-тримина горски, някакви поодърпани селяндури и един напет юнак с шмайзер, но едва ли щеше да открие нещо, което да напомня, че само допреди малко тук се е решавала човешка съдба. Каквото и да предположеше, надали би му минало през ум какво е било решението и как е било взето.

— Постовете да тръгват. Останалите сте свободни. Няма да има вечерна проверка — каза Командира и насядалите се размърдаха с нежелание. Сякаш се страхуваха от тъмнината. Или от нещо друго.

След минути вече се бяха разпръснали на групички из поляната.

Не мина много време и някъде отдолу, откъм „Равната усойна“ се чуха два изстрела.

Командира въздъхна, взе раницата на Страхил и седна до огъня. Краснодар я беше прегледал набързо и беше казал „няма нищо“. Така си беше — нямаше друго, освен чифт вълнени чорапи и пуловер, два чифта чисто долно бельо и неприкосновения запас. Той опипа чорапите и усети в единия нещо по-твърдо. Беше бая дебеличко тефтерче — същото, което видя на оная поляна. Почти цялото беше изписано със ситен калиграфски почерк. Едвам се четеше. Заразгръща го отзад напред и първото нещо, което прочете, беше последното, което бе написал Страхил.

* * *

„Бях на площада доста по-рано от часа на срещата — зачете Командира. — Пообиколих малко, но през цялото време докато се мотах, сякаш някой ме дърпаше да вляза в храма. Пък и аз от много време исках да се помоля. Затова, като се разделихме със свръзката, надникнах в Св. Спас. Дядо Дончо — клисарят, ме посрещна на входа. Нямаше как, влязох, и веднага видях отец Стоян. Не си беше свалил още епатрихила след службата. Прииска ми се да споделя всичко, което ми е натежало напоследък. Само че не се получи. Стоян ме погледна изненадано и попита с усмивчица «Блудният син се завръща, а?». Какво можех да му отговоря? Да беше казал «здравей, как си», просто да беше ме поканил да седна, може би щях да си излея душата. Поне можеше да го поразпитам за приятелите. Не му се сърдя. Господ ни учи да прощаваме. Казах му, че се връщам от Швейцария и искам да се помоля за брат ми. «Олтарът е в дъното — ми каза — нали не си забравил?» И се разделихме. Молих се дълго. Не зная дали Господ чу молбите ми.“

Това беше.

„Значи нищо не му е казал. Гледай ти. Излиза, че напразно го гръмнахме. Хъ. И попа също. Да. Станалото — станало. Сега не трябва да се разчува. Иначе лошо. Ама то в библията нали пише, че е човешко да се греши^[36]. Тъй е. Лес рубят, щепки летят^[37]. А и на него партизанският живот не му понасяше. Сигурно затова е влязъл в църквата — да търси Божията помощ. Може Господ да е чул молбите му… Но пък всяко зло — за добро. Сега поне вече знам кой е предателят.“ Командира въздъхна, отгърна напосоки и отново зачете.

„От всички разкази, дето слушах досега, може да се направи статистика:

Какво задължително имат партизаните: вяра в светлото бъдеще, кози крак — да им е под ръка при зулумите, лопата за окопи и картофи, командир, неприкосновен запас (ако не са го изяли), канчета, лъжици, казан и стенвестник. Да не пропусна предател.

Какво най-често нямат партизаните: оръжие, хляб, сланина, ракия, землянки, топли дрехи, карта на територията си, план за акциите, срам от хайдутлуците си.

Какво знаят партизаните: устава, партизански песни, имената на вождовете, къде е най-близката мандра, партизанските си псевдоними (клички), лозунга «Смърт на фашизма, свобода на народа», както и това, че ги чака затвор, а и нещо по-лошо.

Какво не знаят партизаните: имената на останалите, разписанието на влаковете, дето ще ги обират, десетте Божии заповеди, кой е предателят в четата, срам от това, което вършат.

Какво забравят партизаните: къде са заровили картофите, на коя борика са окачили брашното, къде се намира предишния им лагер и най-вече, че кражбата и убийството са грях.“

„При някаква акция унищожили метеорологичната станция на връх Юмрукчал, тия идиоти.“

Командира наплюнчи пръсти и отгърна следващите страници.

„Вчера имаше събрание, на което обсъждахме «заемането на територия».

Това ще е пълна катастрофа. Струва ми се, че и на Командира му е съвсем ясно. Каза, че това не е съобразено с реалността, но си личеше, че му се иска да каже далеч по-силни думи. Струва ми се, че е свестен човек. Какво тогава прави тук? Но то е така: някои разбират злото, други — не. Това, че ги пращат на заколение, за повечето от тях е особена награда. За тях Бог и отвъдното са измислица, но сляпо вярват в Ленин, Сталин и комунизма. Или поне се преструват. Като Шмиргела. Интересно в какво вярва, тоя чифутин.“

„Хъ. То си личеше от самото начало, че не се обичат… Виж ти. Можело е да сме приятели. Разбрал е как тия… интелигентчета от Окръжния ни преебаха^[38]. Ама него как го е кръстил. Тоя чифутин.“ — подсмихна се Командира на някаква своя мисъл и пак се зачете.

„И как трябвало да се набират нови партизани? Ставаш шумкар от верност към партията. Не, да речем, за да защитаваш правдата, не заради това че искаш да се бориш за някаква — неясно каква — народна свобода. Не е и поне за да отмъстиш на местния стражар, дето те е набил при поредния ти зулум, или да накажеш бирника, щото не е взел рушвета, а ти е конфискувал бъчвата с ракия, дето не си успял да я скриеш като хората. Не. Ти ставаш партизанин заради верност към какво? Тая тяхна партия е пълна мъгла. Ония хаирсъзи в София, дето взривиха светия храм — те ли са партията? Или тия от Окръжния, дето ни пращат на заколение? Уж идеите им са като на ранните християни. Само че защо са завладени от тая жестокост? А партията им дава индулгенции за всички злини, които вършат. Но то и властта и разни Черни капитани им дават поводи. Като слушам какви отвратителни зверства вършат и те… Страх от Бога нямат ли? Защо го правят? Така развързват ръцете за ответни жестокости. И без друго цялото им учение е конспект от насилие и жестокост.

Дали ще има нещо да ги спре, ако вземат властта? Ще има да отмъщават… Какви ли злочестини ни чакат?

Господ да ни е на помощ.

Сетих се, че скоро питах Крум защо си е избрал това име. Много му харесвал разказа за това как ханът пил вино от изсушения череп на Никифор. «Наздраве, дружина, с Никифоровата кратуна». И в училище ни разправят такава диващина. Ама само тя ли е? Че и вкъщи ги слушаме час по час. Затова сме такива кръвожадни. Затова и рогатият толкоз лесно намира тук мющерии.

Случки:

При някаква акция прекъсват телефонните линии и с една от тях направили късо съединение и на линията за електрически ток. Оставили селото без връзка със света. После се оказва, че в суматохата идиотът, който се е катерил да реже жиците, си е изтървал ръчната граната. Откриват я край дирека пощенските работници, които я предават в селския полицейски участък. Следващия път нашите си я прибират.

Друга акция: организират кражба от складове на брашно край някакво село за снабдяване с храна. Понеже четата им още не е отряд (наброява двама души), вземат и един от местните селяни, техен съидейник. Селските полицаи ги сбарват, започва престрелка. Новият убива един от полицаите, баща на четири деца. Четата станала от трима. Това са акциите им: с кражби започват и с убийства свършват. А по средата купища лъжи за щастливия живот, дето ще го докарат по тоя хайдушки начин. Като дойдат на власт с тоя морал, какво ще стане с царството ни? Господ да ни е на помощ.

Тая вечер Командира пак разказва за простотиите им — някакво сърне излязло от гората, и право в ръцете на най-големия парцалан. Докато се занимавали с него (клали, драли и прочее), по пътеката се задал някакъв завалия. Като ги видял тия разбойници, веднага паднал на колене и ги заумолявал да не го трепят. Вместо да се засрамят от това, какви чувства извикват в простите хорица, те тръгват по тяхната логика: «Бе, дай да видим, аджеба, той тоя май гузен негонен бяга. Дали пък не е агент на Гешев?» Започнали да се съвещават и за малко да го гръмнат. Добре, че в това време се появил един техен ятак. Той им казал, че завалията е бедняк с три деца. Нищо чудно, че е примрял от страх, човекът. Прииска ми се да им кажа: Той е бил наясно за резултатите от вашето правосъдие. Вие ги наричате присъди. А те са си просто убийства. Затова сегашните закони в царството не са ви по сърце. По тях няма да простят престъпленията ви. Неслучайно и вие самите се наричате нелегални. Това, което е по-зле, вие не сте само извън, вие сте срещу закона. И въобще не разбирате за какво е той и кое е най-важното в него. Какво казва Иисус? Най-важното в закона са правосъдието, милостта и вярата.“

Страхил беше подчертал последното изречение и преди да продължи, Командира отклони замислено погледна си за миг, сякаш към някаква неясна точка от бъдещето. После отново зачете:

„… Но то вие Евангелието на Матея не сте го и отваряли. Вашият партизански съд е инструмент за узаконяване на престъпленията ви. За вас правосъдието е средство за безцеремонна разправа с враговете ви, средство за разчистване на сметки и оправдание за пладнешките ви обири и показни убийства. Заменили сте вярата в Бога с преклонение пред злите измислици на тоя сатанист Мордехай, а милост нямате и към своите. Опитвате се да раздавате правосъдие по митингите си. Те все още са малобройни, но ако дойдете на власт, скоро ще станат като в Колизеума. Там милостта не е част от закона, а прищявка на разбунената тълпа. Цялата ви «борба срещу фашизма» в действителност цели съсипването на държавата. Затова и в очите на повечето обикновени хора, вий изглеждате като изтървани от затворите. И понеже не можете да унищожите напълно съвестта си, час по час се самоубеждавате, че вашите безогледни престъпления били «в името на народа, в името на Доброто». Не може да се убива и да се краде в Негово име. Не може да се гради държава, в чиито темели са кражбите, убийствата и насилието. Всуе са и опитите ви да скриете престъпленията си зад лицемерните ви имитации на благородни лозунги. Представям си какъв ужас ще настане като започнете да убивате наред в името на добруването на народа. Накрая държавката ни неминуемо ще се превърне в арена на жестокост, завист и неудържимата ви от нищо селска алчност. Не вярвам да построите това царство на злото, но дори и да успеете, няма да издържите дълго. Накрая ще рухнете. Защото не само че плюете на Божиите закони, не само сте завистници и разбойници, ами сте и кръгли невежи. За вас знанието и мъдростта се изчерпват с глупостите и безчовечността на идолите ви. Затова никога няма да прочетете Льо Бон и Бердяев, да не говорим за Карл Менгер^[39]. Поне Балзак да бяхте поотгърнали. Но вие не си правите труда да погледнете дори източниците на вашето учение. Иначе щяхте да знаете какво пише Шарл Фурие и откъде идват развратните ви представи за общата собственост на жените^[40]. Невежеството, наред с останалите ви грехове, не е по-малко фатално. Затова рано или късно ще се провалите с гръм и трясък. Само че дотогава ще оскотите народа и ще съсипете царството ни. Ще научите хората да се избиват без задръжки, а кражбата ще ни стане основен поминък. Господ да ни е на помощ, ако дойдете на власт.“

Командира поклати глава, бавно накъса тефтерчето и го хвърли в огъня.^[43]

После стана и се поразкърши. Денят беше тежък. Трябваше да поспи. Кой знае какво го чакаше утре. Но каквото и да се случеше, трябваше да гледа… да не попадне на жертвения олтар. Легна на няколко крачки от огнището и се загледа в небето. Когато пасеше овцете като малък, си беше избрал една червеникава звездичка. Не й знаеше името, но тя сега блестеше над него. Руснаците щяха да дойдат скоро. Дотогава трябваше да оцелее. Пък после… Страхил щеше да каже „каквото Господ даде“.

„Аз предпочитам «каквото сабя покаже». Но и Господ като даде, няма да откажа“ — помисли в просъница Командира.

След малко вече сънуваше.

Когато на сутринта се събуди с изгрева, не успя да си спомни съня си. Сякаш се беше срещнал с някого, но с кого? Като че ли тоя някой му беше казал нещо. Но какво? Скоро командирското ежедневие го погълна, а какво бе сънувал, остана неизяснено.

Може би, ако се беше сетил, светът щеше да тръгне в съвсем друга посока. Само че на, не тръгна.

Отново край, само че тоя път по-окончателен.