Инж. Къбоков се прибра в Стара Загора малко преди единайсет. Забави се около два часа в Ловеч, но информацията, която получи, си струваше. Беше се отбил, за да се види с Георги Йосифов, който беше изпълнителен директор на „Рекс“ — едно от нашумелите акционерни дружества. Само след година тази фирма щеше да придобие славата на една от най-големите финансови пирамиди. В момента обаче акциите на дружеството се продаваха на старозагорската борса като гръцките портокали по нова година при комунизма, и Йосифов неведнъж беше идвал в града — уж на среща с акционерите, а всъщност да се напъчи с ролс-ройса си и да дразни конкуренцията. Божидар беше в съвета на директорите на борсата и добре познаваше цялата игра. Те продаваха акции на „Рекс“ от самото начало, но той не си купи нито една. Но ето че сега Жорж беше замислил внос на нефт от Тюмен и идеята му съвсем не беше лоша. Божидар беше планувал текуща разходка до Русия и можеше да провери доста неща на място, за да не отидат парите му за нови гуми на ройса.

Както обикновено, пътуването му не беше напразно и той се прибра в града с чувството на пътник от Клондайк, който чака с да отпочинат кучетата, устремен с добре прикрита алчност към наскоро открита златна жила. Затова мина през офиса ей така, проформа. Вътре беше само валутният му касиер Боян.

— Здравей, шефе — поздрави го той.

— Здравей, богаташ — засмя се Божидар. — Как е днес — помага ли ни Господ?^[1]

— Помага той, ама нали знаеш, че в кошара не вкарва. Да не съм аз, щяха да те крадат ка̀та ден.

— Нали затова съм те сложил — да пазиш трезора като Аргус. Къде е Антон?

— До складовете — да занесе двайсет хилядарки на Наско.

— Има ли някакъв проблем?

— Не, шефе.

Тук може би трябваше да поразпита по-подробно за сделката, но той не го направи. Беше обичайно дилърите му да разнасят големи суми по клиенти.

— Като се върне Анто, да ми се обади в офиса — каза Божидар и излезе.

— Добре, шефе — каза по-скоро на себе си валутният касиер.

Точно в единайсет Божидар влезе в кабинета си. Обстановката вътре беше спартанска: бюро за не повече от три-четири хиляди и стол за две хиляди долара, няколко картини от Казака, Павлето и Слона^[2], които нямаха и четвърт стена, сервизи от майсенски порцелан и бохемско стъкло, но не като на Феликс Феликсович^[3], а съвсем мизерни, само за дванайсет персони. На стената отдясно на бюрото висеше оригинален самурайски^[4] меч, но и той едва ли струваше повече от една сравнително скромно обзаведена гарсониера в покрайнините. На Париж през осемдесетте, имаме предвид.

— Здравейте, г-н Къбоков — каза секретарката му и пролича, че е развълнувана и срещата с шефа й е приятна.

— Здравей, Ирина — отвърна той и й се усмихна.

На бюрото му го очакваха „24 часа“ и чаша димящо кафе. Секретарката му сякаш беше изчислила точно кога ще пристигне. Може би беше сменяла през десетина минути кафетата. В тоя офис поне кафе имаше. А „24 часа“ беше задължителен, защото в него публикуваха бюлетина на „Централна балканска борса“, в която нейният могъщ и много симпатичен шеф държеше контролния пакет от акции.

„Това момиче от ден на ден става все по-хубаво и по-хубаво“ — помисли разсеяно Божо, седна и разлисти вестника. Прочете подзаглавието „Хардлайнери превземат руската телевизия, тръгват към Кремъл“ и материала, който почваше от първа страница, и без да обръща внимание на разни бюлетини и светски клюки, остави вестника настрана, за да се съвземе. Жорж му беше казал още в Ловеч, но много лаконично, и Божидар помисли, че става дума за поредните кремълски игри. Но, изглежда, не беше така и той вдигна интеркома.

— Ирина, обади се в София и отмени пътуването ми за Москва.

— Да, г-н Къбоков, и аз си помислих, че ще поискате да го отложите. Какво ще стане сега?

— Нищо, Ирина. Най-много да честваме втора Октомврийска революция. Дано само да не е толкова велика. И по възможност въобще да не е социалистическа.

— Шегувате се, нали?

— Всичко зависи от това доколко хардлайнерите се вземат насериозно.

— А според вас ще се отрази ли на фирмата?

— Добре, че търгуваме с американски долари. Ако беше с рубли, никога нямаше да знаем дали да останем на дълга позиция.

— Вие винаги се шегувате. А аз мисля, че Елцин ще победи — каза Ирина и Божидар се усмихна.

— Да, Ирина. Наше дело правое, победа будет за нами — поднесе я той, остави слушалката и взе чашката с кафенце.

„И да спечели Елцин, и да спечели Руцкой, в следващите един-два месеца ще загубя сделки за… кой знае за колко — помисли Божидар. — Да, крайно време беше време да се размърдат. Аз откога се чудя как изкараха толкова дълго без поне една малка революцийка и след това гражданска войничка. — Но какво идва след всяка революция? — запита се разсъдливо инж. Къбоков. — Как какво, глад идва“ — спомни си той читанките по история.

Божидар постоя така, потънал в размисли какво ще се случи, след като изстине революционният устрем на масите.

След половин час планът беше узрял.

Без да обядва, той се запъти към консервната фабрика „Витамини“ и близо половин час разговаря с нейния директор Илия Стойновски. Върна се видимо доволен. Още с влизането си откачи меча от стената и зае бойна стойка, сякаш се канеше да съсече първия, който влезе. Но се отказа, направи само няколко елегантни движения и върна оръжието на мястото му. Всичко уж се нареждаше, трябваше само да поработи над плана. Колко? Месец-два, може би. И повече да беше, струваше си. Обаче нещо продължи да го човърка под лъжичката. И сякаш за да оправдае подозренията му, след малко звънна Боян.

— Шефе, имам неприятни новини. Антон не е бил при Наско. От един час те търся, но не мога да те открия.

— Знаеш ли къде е?

— Не, шефе.

— Какво каза Наско?

— Ми, не го е виждал. Каза, че се обаждал сутринта, но телефонът нали нямаше сигнал допреди час и той си помислил, че може да са дошли данъчни.

— Търси ли го у тях?

— Никой не вдига телефона.

— Обажда ли се на ченгетата?

— Без твое разрешение…

Имаше някаква вероятност да е обир и Божидар веднага се обади на свой приятел в полицията. Там имаше данни за две нападения и четири кражби в автобуса и един грабеж — бяха разбили мазето на някакъв пенсионер. Но за Антон — ни вест, ни кост. Никой от общите им познати не го беше виждал тоя ден. Не бяха виждали също жена му и двете му деца. На другия ден се изясни, че тя е теглила наскоро кредит от трийсет хиляди долара, за да прави шивашки цех. За двайсет от тях заложила като гаранция просторния им апартамент, а за останалите — шевните машини, които беше закупила. Когато след два дни разбиха вратата на цеха и видяха празните маси, на всички стана ясно: Антончо беше духнал. С апартамента изгоря някакъв завалия, който го беше купил за петнайсет хилядарки. Сделката беше много изгодна и той, подмамен от авантата, беше броил парите, без да провери дали срещу имота няма ипотека. А и кой да му каже? Адвокатът му — някакъв зализан специалист по бракоразводни дела и известен сред професионалните среди мошеник с недвижими имоти, не беше проверявал за тежести. Сигурно Антон му беше платил — колкото е общоприетата такса за такъв закопаващ клиента му пропуск. На държавния нотариус пък съвсем не му дремеше дали продавачът няма да изпързаля яко купувача с премълчана ипотека.

Изпреварвайки събитията, можем да кажем, че всички потърпевши заведоха дела срещу Антон Карабашев. Той беше обявен за национално издирване и си живя тихо и спокойно на Охридското езеро три години. Една година и половина продължи следствието срещу него за злоупотреби със служебни пари, както се е изразил законодателят, в особено големи размери. Българският съд го погна съгласно закона, по силата на който петдесетте хилядарки се превърнаха по фиксинга в момента на кражбата в милион и половина лева — бая големичка сума, с която можеха да се купят три хубави старозагорски апартамента. Цяла година и половина държавата му се зъби заканително с изкуственото чене на местната сенилна Темида. За това време хиперинфлацията стопи тези пари до илядо и петстотин нови лева, колкото за моторетка от средния клас без екстри. Акционерите от борсата, както и завалията, купил жилището на крадците, пиха по една студена вода, както повеляват българските съдебни^[10] традиции. Не щеш ли, при едно от поредните му влизания в царството взеха, че го хванаха при рутинна паспортна проверка из Пловдивско. След кратко мъдруване, съдията счете, че случаят е маловажен и пусна престъпника Карабашев под гаранция от трийсет хиляди стари или трийсет нови лева, което по онова време не беше и колкото глобата за неправилно паркиране в Македония. Антончо начаса офейка, като прежали някак си тая сума и остави съвършено разстроени старозагорските магистрати, които дотогава така бяха вярвали в доброто и в човека.

А за да бъде иронията на съдбата пълна, Божидар отнесе и глоба от петдесет нови левчета за неявяването си в съда по делото „държавата срещу Антон Карабашев“. То трая колкото съдията да прочете името на подсъдимия и да накара пристава да го извика юнашки, за да може да чуе човекът, ако случайно е някъде из сградата. За отложеното дело докараха Божо в съда под стража и той видя закона в цялата му строгост — нещо, от което престъпниците в България са обикновено грижливо предпазени от нашия човеколюбив правен ред.

Антон Карабашев си е все така там, на мечтаното от нас Охридско езеро. Лови си рибка, защитен от македонския си имунитет, и се хили на простотията, с която е устроена българската държавност.^[11]

* * *

Божидар загуби целия следобед да проверява различни възможности и се прибра вкъщи към осем.

— Какво се е случило? — попита Радостина с непогрешим усет още от вратата.

— Нищо. Загубихме малко пари.

— Колко?

— Малко, не се притеснявай.

— Как е станало?

— Антончо май ги е забърсал.

— Някой видял ли го е?

— Нали няма да разследваш случая?

— Не, само питам. Може да сте ги забутали някъде.

— Поне пачките помним къде слагаме. Защо винаги задаваш тъпи въпроси? — попита Божидар по-грубо и веднага съжали. — Не ми се сърди. Малко съм изнервен от кражбата.

Така се получаваше най-често. Почваше да й се кара за това, че тя чисто по женски се мъчеше да му помогне. „Поне сега мога да не го правя“ — помисли той.

— Не ти се сърдя. И ти не се ядосвай, това са само някакви пари.

— Само двайсет хиляди — каза Божидар и влезе в хола.

— Толкова много?

— Нали каза, че са само някакви пари?

— Така е, не си струва да се самоизмъчваш.

— Права си, не си струва. Това си е съвсем нормално.

— Какво искаш да кажеш?

— Нормално е един от крадците да окраде другите.

— Ти не си крадец.

— А какъв съм? — Божо се отпусна в един от удобните фотьойли. — Какво правя по цял ден? Продавам валута на гражданите, без да им издавам бордера. Това какво е? Спестявам данъците, което си е чиста проба кражба от бюджета. А оттам се хранят бедняците, дето сега им викат социално слаби. Ами това, че продавам валута и на фирми, което е изрично забранено от закона, това какво е? Отново кражба от хазната. Нелоялната конкуренция въобще не я броя.

— Всички чейндж бюра го правят. Сигурна съм, че го знаят в министерството на финансите и в БНБ. Защо тогава им дават лицензи? И прокурорите и съдиите го знаят — нали и те купуват валута. Няма как да не са виждали на опашката някой познат собственик на фирма.

— Популярността няма значение. Едно престъпление не може да се оправдае с това, че е много разпространено сред населението — цитира Божо една от любимите си мъдрости. — Оня ден Теодоси хубаво ми каза, че сме мошеници.

— Той си е точно такъв. Това ново беемве да не би да го е спечелил честно? Всички знаят, че взема подкупи, за да отпусне кредит. Ти сам си ми казвал ние колко му даваме. Но да не е само той или колегите му? Оня ден една моя приятелка ми разказва за техните проблеми. Фирмите от сенчестия бизнес, които са им клиенти, носят повече от половината им оборот. Ако престанат да работят с тях, няма да могат да плащат заплатите на работниците си. И колко са такива като тях? Какво излиза? Ако са почтени, ако спазват закона, ще фалират. А няма как да накарат своите партньори да играят по правилата.

— Тъй е. Мойта печалба сигурно е къде-къде по-голяма от тяхната, но аз, незнайно защо, също не спазвам законите. Само че има една теория на Шелдрейк за морфогенните полета^[12]. Изглежда, когато един човек не почита закона, той създава около себе си особена аморална среда, в която виреят мошениците. Затова ми се лепят такива като Антон — забеляза философски Божо.

— Престани да се самообвиняваш — каза Радостина и Божидар престана.

До края на вечерта семейство Къбокови прекара самотно пред телевизора. Добрин и Милен следваха в София, Деница учеше в Англия, а гости тази вечер не дойдоха. Нямаше какво да правят. Проследиха трибоя Елцин-Хасбулатов-Руцкой, позяпаха още малко, поговориха си за приятелите в Козлодуй и след това Радостина си легна.

Не й се спеше, но искаше да избяга в съня от мислите си. Откъде се взе тая гадна болест? И защо се случваше все това, от което най-много се страхуваше? Най-напред умря Борян, след това семейството й се разби от изневярата на Божидар, а сега и бяха поставили диагноза, чието име се боеше даже да произнесе, за да не предизвика съдбата… Не искаше да мисли за смъртта. Чувстваше се млада, животът й тъкмо беше станал истински. Понякога даже плахо си мислеше, че започва да прилича на мечтите й. Чувстваше вниманието и грижите на Божидар, децата ги радваха, живееха в луксозен дом и бяха — по думите на една нейна приятелка — неприлично богати. Беше започнала вече дори да се притеснява, че щастието идва при тях плашещо често. И изведнъж… отново злото почука на вратата. Вярно, лекарите — разни професори и доценти — я успокояваха, че вече е здрава и я обкръжаваха с внимание като принцеса. Сякаш не бяха онези безразлични към съдбата на пациентите си фалшиви доктори от скръбните болнични стаи и коридори от миналото й. Но тя често си мислеше, че вниманието им е само лицемерие. Божидар им плащаше за преглед толкова, колкото сигурно не можеха да изкарат и за месец, как няма да й дават надежда. Усещаше тя оня дъх на формалин, отчаяние и злощастна съдба от ИСУЛ и онкото. Беше полъхнал вледеняващо през годините… Но дали Някой искаше само да й напомни, че животът и на принцесите все някога свършва или… Не, не биваше да мисли така. Трябваше да победи болестта. Децата още не бяха завършили. Не бяха още се задомили. Не беше видяла внуците. Имаше сили да се бори. Беше го правила цял живот. Нямаше да се предаде точно сега.

През прозореца мъжделиво светеше самотна лампа от уличното осветление, но това бяха сякаш лъчи на надеждата. Тя зашепна тихо молитвичката си в тъмнината и неусетно заспа.

В голямата празна къща остана буден само Божидар. Той походи малко из стаите, като поспираше и се оглеждаше, сякаш да се ориентира къде се намира, после излезе на просторната веранда и седна на виенския стол. Беше ясно и топло и той се загледа в поизбледнелите есенни звезди. Двайсет хиляди долара не бяха малко пари, особено когато ти ги откраднат, и той отново се запита как е допуснал да го минат така баламски. Но въпросът не беше в това, че някой от служителите му го щипваше с някоя и друга хилядарка. Това и друг път се беше случвало. Беше си неизбежно — духът на плячкосването по тия места живееше от незапомнени времена. Сега той за пръв път сякаш си даде сметка, че в това царство на нагли лъжи и пладнешки кражби, в каквото може би окончателно се беше превърнало местното държавоподобно образувание, няма особен избор, освен един: да мошеничи със замах, и да се преструва на честен пред ония, които не го познават. И най-вече пред данъчните.

„За какво търпя толкова време тея стресове — мислеше си Божо. — Заради някакви глупави пари. Това ли исках да правя, като напуснах Козлодуй? Да броя пачки и да ги връзвам с ластичета… И за какво са ми сега чуждите езици? Да чета надписите по банкнотите. Господи, докъде стигнах… Затова ли висяхме по митингите и пеехме бойни демократични песни — да се разправям сега по цял ден с апаши и хайдуци. Книгите на това ли ме научиха — да се надлъгвам с тая обирническа държава в компанията на… продажни управници и изтъкнати мошеници. Май не е виновен само октомврийският ми късмет.“

Божидар стана от стола, изплю се „моряшката“ през балкона и влезе в хола. Не му се стоеше сам и като се повъртя малко пред библиотеката, се отправи към спалнята. Радостина вече спеше. Той се спря и се облегна на рамката на вратата. Отново беше заспала без него. А уж се беше зарекъл тя да усеща присъствието му и да не остава сама в нощта. Сама и с онези мисли.

„Пак се издъних. Все така се получава“ — констатира той с горчивина и се излегна на дивана. Не му се спеше. Из главата му се завъртяха като в повредено видео разпокъсани спомени от предишния им живот в Козлодуй, разговори и лица от сегашните му срещи, а покрай тях се запрокрадва отново страхът, че ще я загуби. Опита се да го пропъди с мисли за работата си и отново запреживява днешната пролетарска кражба. Мина му през ум, че по непонятни причини досега не бяха правили опити да го крадат само секретарката му и валутният касиер. Добре, ако кражбите, мързелът и завистта бяха неотменна част от нравите и обичаите на местните племена, основните „три кита“ в техния духовен свят през последните н’ам колко десетилетия, какво търсеше той тук? Какво правеше в тая, както сам казваше, шибана държава? Защо още не беше избягал? Какво можеше да му попречи да живее на някой екзотичен остров — например в залива Канеохе, в бяла хасиенда на брега на океана? Щеше да отглежда палми бусу, бугенвилии и олеандрови дръвчета, следобед да дремуца на верандата си колкото волейболно игрище, да гледа отсреща „Китайската шапка“ и да пуши Cohiba Talisman по 50 долара парчето, а вечер да пие студен, дремуцал половин век в бъчвите Père Magloire^[17], докато заспи от шума на прибоя и свирукането на чуждоземни щурци.

Усмихна се на тая мисъл, стана, запали цигара и отново излезе на балкона. Облегна се на перилата и се загледа в някаква невидима точка. Ми да, какво му пречеше? Или и в неговия живот имаше някаква обреченост и предопределеност като при герой на Камю? А може това да си беше просто карма на някой юнак, бъркал бая в предишните си животи?

Той постоя малко замислен, после сви уморено рамене, хвърли генералския си фас през балкона и се върна на дивана. Облегна се назад и се загледа в тавана, сякаш там пишеше нещо, но в мрака не можеше добре да го разчете.

И докато търсеше отговорите, които все не намираше, инж. Къбоков отново неусетно избяга в сенките на отминалите дни.

* * *

Така се случи, че преди десетина години през един октомврийски ден сем. Къбокови напусна Козлодуй. През нощта беше валял дъжд, утрото беше мрачно, улиците — мокри и кални, духаше студен вятър и малкото минувачи бяха навдигали яки и нахлупили шапки като нелегални, търсени от полицията. От сутринта инж. Къбоков товареше в камион различни по големина кашони, натъпкани с книги, дрехи, посуда и съвършено непотребни вещи. Беше продал повечето от мебелите и въпреки това багажът от полупразния апартамент беше неочаквано много. Добре, че Радостина го беше пакетирала — иначе щеше да изглежда, че се мести не водещ атомен инженер, а цигански катун. Между нас казано, инж. Къбоков отскоро вече не беше водещ, а някак си по-обикновен. И най-важното, вече не беше изобщо атомен, защото беше напуснал АЕЦ и работеше като компютърен специалист в старозагорското предприятие „Биоинвест“.

Всичко се случи много бързо и като че ли неочаквано за инж. Къбоков. Отначало, в продължение на два месеца, той работеше в несвяст и ден, и нощ. В централата, ако не друго, се бяха постарали поне да не чувства липсата на материал. В няколко дебели тома бяха събрани данните от почти всички аварии, които може би са предполагали за възможни главните конструктори, като имаше поне един с такива, за които сигурно и през ум не им е минавало, че могат да се случат. Разбира се, имаше и купища опашати лъжи, но те се откриваха лесно — като кравешки… такова, де, по широкия бял път на истината. Налагаше се да бачка яко и Божо би всичките си рекорди по безсъние. Работата напредваше бързо и той почти беше завършил първия етап от Анализа, когато отношението към него рязко се промени. Отначало загуби достъпа до всички данни, свързани с авариите в централата. Отказваха му под най-различни предлози. Ту някой друг ги разглеждаше с изследователска цел, ту комисията пишеше поредния протокол и папките бяха при нея, ту течаха някакви инвентаризации или главният специалист по авариите се лекуваше от сенна хрема. Никифор го гледаше странно, когато му се оплакваше, и се измъкваше с отговори от типа „А, нали ги знаеш. Сигурно някъде ги мотат“ и „Шефът така е наредил“. Пръв го светна Гелето. „Не виждаш ли, че си в немилост? — каза му. — Изглежда, си започнал да объркваш нечии сметки. Знаеш на кого.“ Били пък направо го посъветва да си търси превоз за багажа. После, в средата на юли, внезапно го върнаха в смените. Не беше трудно да се досети какво означава това и той започна да работи почти денонощно, само и само да завърши Анализа. Приятелите им вече не се отбиваха у тях и той осъмваше пред купчината листове, таблици и диаграми. От данните можеха да се изведат трийсетина показателя вместо единствения, който се използваше в отчетите като „аварийност“. Постепенно пред погледа му се оформи една картина, съвсем различна от розовите официални доклади. Примитивните методи на анализ в тях бяха скрили една отчайваща тенденция: всички нови показатели на надеждността на централата заплашително се плъзгаха към нулата. В какво друго можеха да са причините, освен в авантюристичната система на експлоатация и нивото на недоученост на постоянно сменящия се персонал? Може би само в това, че продължаваха да използват атомния реактор^[18] за учебно пособие. От картинките се виждаше и какво най-вероятно можеше да стане причина за голямото гърмене. Ако някой му помогнеше да се добере до време в изчислителния център във Враца, можеше да прогнозира трендовете^[19]. Нямаше какво повече да чака. Всичко това трябваше да стане известно час по-скоро. Най-напред се обади на Никифор, Павел, Гелето и Били. Каза им, че е получил тревожни резултати, и те дойдоха вечерта.

— „Тих бял Дунав се вълнува, весело шуми. Бум!“ — изпя от вратата Били, но никой не се засмя.

След час и половина и четиримата знаеха резултатите.

— Ти давал ли си тези изследвания на някого от шефовете? — попита Никифор.

— Не. Вие сте първите.

— Знаех си аз, че не трябва да идвам — каза Били.

— Какво мислиш да правиш оттук нататък? — попита Никифор.

— То е ясно. Трябва да се запознаят всички специалисти, които имат отношение към надеждността на централата. Резултатите са направо стресиращи — каза Божидар.

— И какво ще постигнеш по този начин? — попита Никифор.

— Как какво? Трябва да се промени системата бе, Ники. Не виждаш ли накъде отиваме? Не си ли сънувал кошмари?

— Тази система не е направена от нас. А и знаеш, че се контролира от руснаците.

— Минавало ли ти е през ум как ще реагират те? — попита Павел.

— Изследването може и да не стигне до руснаците — каза Били.

— Ще стигне, ще стигне, ти не се притеснявай — каза Гелето.

— Ако тези резултати са верни, опасността е не само за нашата централа — каза Павел. — Мислите ли, че начинът, по който се експлоатират атомните централи в Съюза, е по-различен?

— Вярно бе, те май руснаци са ги правили всичките — подхилкна се Били.

— Ти сигурен ли си, че методите и формулите, които си използвал, са приложими за случая? — попита Никифор.

— Айде сега, нали знаеш, че Божо е отличник по бойната и политическата част^[22]? — каза Били.

— И отличниците бъркат — каза Никифор.

— Нека резултатите ги гледат и учѐните, бе — подхилкна се Божидар. — Пък и аз не съм използвал някаква страхотна математика. Формулите ги има в читанките по теория на вероятностите и линейна алгебра.

— Сам разбираш, че тези резултати не могат да се разнасят насам-натам — каза Ники.

— Що ми се струва, че Анализът ти няма да види бял свят — изхили се Били.

— Ти би ли се подписал под тези резултати? — попита го Никифор.

— Що да не се подпиша? Ако шефът подпише…

— Нали ви казвам, нека да ги гледат специалисти от министерството, от „Енергопроект“, от МАГАТЕ… Ако искат да се обърнат и към духа на Курчатов^[23]. Аз мога да им услужа със самоделна дъска Уиджа^[24] — подигра се с атомния ни научен свят Божо. — Не разбирате ли? Важно е да не се случи най-лошото. Системата като цяло е разбалансирана, не го ли виждате? Резултатите са ясни и само като гледаш картинките.

— Виждаш ли, значи можеш да си спестиш писането — каза Били.

— А представяш ли си скандала? — каза Павел.

— Какъв скандал? — ядоса се Божидар. — Централата е опасна, бе. Като нищо можем да гръмнем. Затова тези резултати трябва да станат известни на часа. Не ми пука за мнението на разни въжеиграчи.

— Ти чуваш ли се какво говориш? — каза Павел. — Нали руснаците са доставчици на оборудването. То може ли да бъде опасно, а? Съветски атомен реактор може ли да бъде опасен?

— Нас ще изкарат виновни, че експлоатираме некадърно централата — каза Били.

— Ами то не е ли така? Кой използва първи блок като тренажор? Кой лашка реактора като кафеварка? Вече десет години — каза Божо.

— Остава да пишеш, че нямаме оболочка и бак авариен залив, но в замяна на това електрониката ни е десет пъти по-скапана от тази на „Тримайл айлънд^[25]“ — каза Павел.

— Такива работи не съм писал. Но идеята ти не е лоша. И без друго все някой трябва да каже истината, вместо ментърджийските басни за безопасността на Атомната. Иначе кой знае какво ни чака. Баба ми ме учеше, че за лъжите все някой ден се плаща.

— Никой от нас не е лъжец — ядоса се Никифор.

— Тъй ли? Ами тогава кажи на площада истината, да речем, за мръсотиите, които изливахме в Дунава?

— Тогава моментът беше такъв. А и това вече е забравено. Много вода изтече оттогава — подсмихна се Никифор.

— Добре, тогава разкажи за какво построихме тая могила до шпайца. Разкажи на трудовите хора какви радиоактивни лайна сме разпръснали наоколо. Разправи им и как изринахме радиоактивна пръст за едно средно голямо езеро и я пръснахме из землищата на околните текезета.

— Че к’во им пречи, бе? Виж само к’ви високи добиви получават. Пък и от радиоактивна царевица ставала най-хубавата мамалига — изхили се Били.

— Тогава трябваше да работим в онези условия. Помниш какви бяха, нали? Целият шпайц беше залят. Помията преливаше отвсякъде. Все някъде е изтекла. Но това беше цената. Още ли не си наясно, че централата трябва да бичи ток? — каза Никифор.

— Ясни са ми директивите на партията. Само че какво ще правим, ако вземат да се раждат уроди от стронция и цезия.

— Само че не се раждат, нали? — погледна го Никифор.

— Засега не се раждат. Засега. Ти можеш ли да кажеш какво ще стане в бъдеще? Но то няма защо да чакаме далечни последствия. Ако продължаваме така да караме централата, със сигурност ще гръмнем. Ама нищо, то ще е за добри. Най-накрая вече ще станем пълни инвалиди. Сега е кофти, като сме осакатени само духовно.

— В много дълбоки води нагазихте — каза Гелето.

— Божидаре, ти май не разбираш в какво се замесваш — каза Никифор. — Моят съвет е още утре да дадеш този анализ на главния. И да чакаш решението му.

Божо погледна Павел, Били и Гелето, но те мълчаха.

„Ясно как ще ме подкрепят — помисли си с горчивина Божидар. — С мълчание. Ама то нали е чисто злато. Значи пак ще изкарам някой лев над заплатата. Това е, трябва да го послушам. Какво друго да правя?“

На сутринта той внесе като докладна първите резултати от Анализа. И зачака.

* * *

В края на този напрегнат месец на гости пристигна неговият приятел от ученическите години и директор на „Биоинвест“ Венцислав Масалджиев. Изтърси се в ново пежо 404 със син номер с „хиксове“ в компанията на млад японец. Джапанката се казваше Рейджи Фуджимото, беше милионерски син и вицепрезидент на Fujimoto chemical company.

Божидар посрещна гостите с печено агне по влашки, отбрани вина и мезета. Обядваха в хола, на тиха музика и разговори на добър английски за Хокусай^[26], прекрасното изкуство бонсай, оригамите и твърдостта на японския дух. Само казанчето в тоалетната разваляше картината, защото пак се беше повредило, а на сто мили околовръст нямаше запчасти. Водата за кенефа трябваше да се носи с кофа и това помрачаваше общата радост, но инж. Къбоков намери начин да се утеши. „Джеймс Клавел нали пише, че японците от средните векове са имали позитивно отношение към наторяването с човешки екскременти — подхилкна се той. — Те са страна на традициите, няма как още да не уважават делата на дедите. А така с кофата в ръка контактът с тая древна субстанция е по-близък. И спомените за миналото добиват един по-особен аромат“.

Обедът приключваше и Венцислав премина на конкретни теми.

— Защо още си губиш времето тук? — попита той.

— И аз се чудя — въздъхна Божо. — Внушил съм си, че има някаква полза. Ще се помъча да завърша анализа, пък после… ще видим.

— Какъв анализ? — попита на български Масалджиев.

— Опитвам се да намеря макропоказатели за авариите в централата и да ги прогнозирам.

— И какви са резултатите?

— Картинката е печална — системата може да се срути всеки момент. Липсва ми изчислителна мощност и не съм прогнозирал всички трендове, но те тенденциите се виждат като комина. Ако така я караме, до година-две ще успеем да проверим една теория, дето отдавна ме тормози.

— Каква теория?

— За тъй наречения парен взрив.

— Това какво е? Атомен взрив?

— Тъй се води — парен. Но той си е резултат от неконтролируема ядрена реакция. Това пък е принципът на атомната бомба. В тоя случай мощността се превишава стотици пъти, водата кипва и парата с огромно налягане разпарчетосва реактора. После тя взаимодейства с циркония на касетите с гориво, моментално се образува огромно количество водород, той на своя страна гърми и капакът и разни чаркове изхвърчат в небето. Все пак зоната се разлетява, няма критична маса и верижната реакция спира. Обаче за беда десетки тонове радиоактивни боклуци от реактора излитат в атмосферата на километри, вятърът ги разнася и после се сипят тихо по главите на европейските граждани и селяни. Парен взрив е утешителното име, което са измислили руснаците на тоя атомен Апокалипсис.

— Запозна ли шефовете?

— Да. Изпратих им докладна.

— И какво?

— Нищо. Няма отговор. Все едно че писах до падналите в предишната война — гробно мълчание. А и обстановката много се напрегна. Почнаха да гледат на мен, сякаш съм маскиран муджахидин и се опитвам нахално да отмъкна руските атомни технологии.

— Тогава бързо трябва да се махнеш оттук — премина Масалджиев на английски.

— Къде да отида с три деца? Къде ще ми дадат такова жилище?

— В Стара Загора.

— Да, така ще мога спокойно да продавам на японците атомните ни секрети — изтърси Божо и Рейджи се засмя.

— Не се шегувай със съдбата — каза сериозно Масалджиев. — Ще имаш друга работа. Предлагаме ти да се занимаваш с компютрите на „Биоинвест“. Затова и дойдохме.

— В Япония правим такива предложения само на големи специалисти — каза важно Рейджи.

— И колко компютри имате?

— Засега е само един Apple, но много скоро ще станат доста повече. Ти сам казваше като студент, че мечтаеш да работиш точно това. Сега ще можеш да го правиш колкото искаш. Но има и нещо друго: основната ни дейност ще бъде създаване и развиване на биотехнологии. Знаеш какво бъдеще има там.

Божидар въздъхна мечтателно.

— Ако правилно съм разбрал, ти ми предлагаш работа в изчислителен център на българо-японско предприятие и един скромен тристаен апартамент — повтори той като бавноразвиващ се.

— Правилно си разбрал.

— Позволи ми да си помисля.

— Помисли си.

— Ей сега си събираме партакешите и тръгваме — каза Божо на български. — Ний откога търсим дупка в оградата да избягаме от тоя проклет Козлодуй. Нали, Радост?

— Къде ще тръгваме? — попита Радостина, която нищо не бе разбрала от разговора.

— Защо поне веднъж не ме подкрепиш като в приказката „Каквото стори дядо, все е хубаво“ — без да се интересуваш от подробности. „Къде, какво, защо…“ Никакво доверие.

— Предлагам ви да се преместите в Стара Загора — каза Масалджиев.

— Трудно ще е за децата — каза Радостина и Божидар направи изразителен жест от типа „ми това е, аз търся решението, тя гледа проблемите“.

— И какво ще произвеждаме в „Биоинвест“? — попита той на английски, за да смени темата.

— Първият продукт се казва октанойл. Вече сме произвели няколко тона. Сещаш се, че се добавя към горивата. Ще ти кажа само, че намалява разхода с близо десет процента. И това е само началото.

Божидар си помисли, че това си е началото на поредната опашата лъжа. Но вместо да се изгаври и да попита дали не може да се открие щам, който произвежда бензин от някой продукт, дето го има в изобилие в държавата — да речем от онова, което овцете изработват в най-голямо количество, каза въодушевено:

— Значи ще сме на върха на вълната?

— Точно там.

— Сбогом, АЕЦ — каза Божо.

Хубаво е сбогуването да бъде кратко, сдържано и най-важното — своевременно.

* * *

На другия ден сутринта Божидар отиде при Никифор веднага след оперативката. И още от вратата му се озъби.

— Виж, Ники, вече маса време чакам някой да прочете Анализа. Или поне да разгледа картинките, ако текстът му се стори тежък. Каза ми да предам разработката на директорското тяло — направих го. Обаче почва да ми писва. Докога мислиш, че трябва да чакам?

— Докогато трябва, дотогава.

— Ако е тъй, може да им кажеш, че търпението ми е на изчерпване.

— Божидаре, в централата има ред. Ако не ти харесва, проблемът е изцяло твой. И аз не съм парламентьор. Мнението си можеш да отнесеш директно към шефа. Ти адресира докладната си само до него, нали? Тогава какво искаш от мен?

Божидар почти зяпна. Той си мислеше, че разговаря с приятел. Или поне със съмишленик. В най-краен случай с един безпристрастен професионалист.

— Така, както ми отговаряш, излиза, че и ти си от противниковия отбор — каза Божо с нескривана горчивина.

Никифор замълча.

— В такъв случай май най-добре ще е да се омитам оттук.

Никифор отново нищо не каза. Само сви рамене и въздъхна с безразличие, но все още донякъде учтиво.

Докато стигне до вратата, Божидар вече беше взел решение. Нямаше какво повече да търси тук. По пътя към дома се опита да се ориентира в новата обстановка. Досега си мислеше, че работи за доброто на всички, че безсънните нощи не са били само усилия, хвърлени в посоката, посочена още от Еклесиаст, и че е направил нещо полезно, от което централата има абсолютно належаща нужда — една сериозна разработка, чийто първи извод бе, че Атомната не бива да се експлоатира повече като воденица. Беше си внушил, че това може да ги спаси от бедата, която той отдавна предчувстваше, че е надвиснала над тях. И само над тях ли?

А как го посрещнаха? С някаква необяснима, но явна и малко неочаквана неприязън. Сякаш неговите резултати подронваха устоите на народната власт. „Вярно, аз смятам, че атомната енергия трябва да се добива по стария изпитан буржоазен начин, а не по пътя, очертан от марксизма-ленинизма — помисли си той, докато се тътреше към работната си площадка. — И това, че час по час хвърлям камъни в самата им строителна площадка, също е вярно. Обаче разработката ми не е разтягане на соцлокуми. В нея говоря с езика на математиката. Но то какво се чудя. Те утре могат да обявят и Питагоровата теорема за неприемлива от идеологическа гледна точка. Или пък диференциалните уравнения — за буржоазна измислица. Ми те и там могат да нахълтат като френски пейзани в Лувъра, бе. Не това е много интелигентно — въодушеви се инж. Къбоков. — Направо като селджушки турци в Константинопол ще нахлуят. А аз си мислех, че математиката е единственото място, в което тея посерковци няма да посмеят да се намесят. Заради лошите спомени от училище — сигурно ги е било страх да не станат пак посмешище както тогава. Като не са можели да разберат как се събират числа над десет. Иначе в генетиката нали се гавреха с «граховите закони» на поп Мендел^[27]. Че и в кибернетиката^[28] Винер беше обявил «студена война» на учението на Павлов за висшата нервна дейност. Според тея празноглавци, и икономическите закони имат пролетарско-колхозен характер. Абе кво се чудя, бе. Те на Айнщайн окачиха оная заклеймяваща табелка за махизъм^[29], а на мен могат и други неща да ми лепнат. Не, трезво погледнато, няма какво повече да правя в Козлодуй. Ще продължа борбата от други географски ширини“ — подхилкна се Божо.

Радостина дори не се опита да го разколебае. Отдавна бе разбрала, че това си е чиста загуба на време.

Седмица по-късно Божидар подаде молбата си. Направи го, след като беше пуснал слуха за предложението на Венцислав, но украсено и със загадъчна японска следа и намеци за секретни планове на тайните служби. Не искаше напускането му да изглежда като бягство след поражение, каквото междувпрочем^[35] си беше. В мислите си той си беше представял, че тук е необходим, че и на неговия, с извинение труд, се е крепяла противната му иначе централа. И може би тайно се беше надявал, че отпътуването му ще събере процесия поне колкото на погребението на профсъюзен лидер на зидаро-мазаческа бригада. В противен случай щеше да излезе, че всичко е било някаква самоизмама едва ли не. Е, шефовете му няма чак да си късат ризите и да го молят с жални гласове да остане, но все някак ще намерят начин да му засвидетелстват признание и да му кажат колко е талантлив и каква опора на колектива е бил, и колко ще им липсва, и най-важното, и най-важното — че тук има приятели и че техните врати са винаги отворени за него.

Днес, след толкова години, още недоумяваме как той, който прозря истината и създаде гениалната си въображаема машина за оценка на човешките качества, той, който можеше да каже на социализма като първия рентгенолог Иван Грозни^[37] „Я тебя в рот такова̀л^[38], я тебя насквозь вижу“, се върза с идиотската илюзия, че представлява нещо за приятелите си, да не говорим за колегите и — вижте само колко е смешно — за шефовете си.

В действителност единственият служител от централата, който се заинтересува от напускането му, беше една другарка от „Личен състав“. Тя прие молбата му, погледна го като афиш за китайски филм, попита проформа „Напускате ли?“ и Божидар отвърна „Да, напускам“. Служителката заведе молбата му, постави я в папката „чакащи“ и му каза „Това е всичко, ще чакате директорът да я подпише, като й дойде редът“. Когато й дойде, на листа се появи едно „Да!“, придружено от енергичния подпис на генералния, и тя премести молбата в папката „резолирани“. После сложиха никому непотребния лист в личното му досие, а него самото преместиха в архива. С това от най-важната за всеки соцгражданин бюрократична гледна точка инж. Къбоков престана да съществува — за атомната енергетика, за социалистическото строителство, и въобще.

Така, ако се смята и следването, Божидар успешно задраска петнайсетина години от живота си. Оттук нататък уменията му да кара атомен реактор щяха да му са от полза, колкото и ако се беше специализирал в използването на триглави лами за стопански нужди.

* * *

Из донесението на агент Курчатов:

„Източникът съобщава, че негов приятел е бил у Божидар Къбоков вечерта преди заминаването му. Изпращането е било доста скромно — присъствали са само трима от приятелите му. В разговора е станало дума за анализа на авариите в централата, който е направил инж. Къбоков. Източникът има сведения, че инж. Къбоков е изнесъл и взема със себе си информация, която е секретна или е предназначена само за служебно ползване. Той най-вероятно ще продължи обработката на данните в Стара Загора, където се мести в предприятие с японско участие.“^[39]

* * *

Градът ги посрещна с хилаво слънце, едва пробило облаците, и с безразличието на стар мравуняк към няколко новоизлюпени мравки, които щъкат из долните му етажи. Апартаментът беше в един от най-забутаните квартали — „Самара 3“, известен на местното население още и като „Щеш не щеш“ и беше подготвен от няколко служители на „Биоинвест“ с неясни функции. Блокът беше петнайсететажен, от любимия на инж. Къбоков тип „термитник“, и в него живееха, без да се познават, двеста-триста раздразнителни, очукани, вечно недоволни от живота граждани от близките околни села. Сутрин те се пръскаха из града да изпълняват предначертаните си от партията пролетарски функции, както и да висят по опашки за хляб, салам камчия и разни домакински соцбоклуци, необходими за гражданския им бит. Вечер те се прибираха изнервени и злобни, изхвърляха за отмъщение хранителни отпадъци в непреработен и преработен вид през прозорците, тупаха чергите си в събота от балконите, като изчакваха търпеливо комшиите под тях да прострат прането си, плюеха, а понякога и таковаха по различни нужди (с извинение) в асансьора, а дечицата им драскаха неприлични думи по стените на стълбището и късаха некролозите и съобщенията на домсъвета пред входа. Но то това си бяха типичности на соцобщежитията, а според изследвания на „Галъп“, подобни народни обичаи се запазват между осем до петдесет и едно десетилетия, в зависимост от индекса на идиотизация. Все пак в тая подхранваща духа среда имаше и едно определено материално предимство: предприятието беше изхарчило доста пари за мокет, тапети и плочки в тоалетната и жилището изглеждаше съвсем прилично — поне толкова, колкото и козлодуйското. Не може да се отрече — Божидар беше приятно изненадан от щедрия жест на Масалджиев, който с лекота пръсна сума ти държавна пара за интериора на неговия апартамент. „Това е то приятелството“ — мислеше си вдъхновено Божо, след като най-накрая не само че прехвръкна от категория „по общия ред, параграф нежелани“ в категория „привилегировани и специални“, ами кацна направо в раздела „приближени на шефа“. Само един недостатък можеше да помрачи картината — нямаше парно, но, както знаем, на инж. Къбоков то и не беше нужно. Той вече беше шунтирал електромера. За него това беше по-лесно, отколкото за американски апаш — да отвори с кредитната си карта вратата на набелязаната за отарашване богаташка къща.

Междувременно животът си течеше. В службата дните се редяха безоблачни и безметежни. Нямаше го напрежението в Атомната, което го превръщаше в парцал към края на смяната, нямаше го любимеца му Жоко, и ако и да се появяваха интриги, те не стигаха до височините, които обитаваше инж. Къбоков. Той лягаше и ставаше с компютъра. Много скоро му светна, че предприятието няма особена нужда от изчислителна техника. Божидар компютризира бързо администрацията, а за скромния кръг дейности, които се извършваха в „Биоинвест“, въобще не беше необходим компютър. Той запълваше времето си с Анализа, за който изчислителната мощ на подръчния му „Apple“ беше повече от достатъчна. Скоро изследването се превърна в два подвързани в червено тома с внушителен брой формули, таблици и красиви цветни графики. И за разработката се чу на много места, включително и там, където не трябва. Божидар не преставаше да звъни в централата и да досажда лично на другаря Мичев, който всеки път му казваше, че има много работа, и го питаше имат ли режим на тока. Инж. Къбоков му отговаряше, че да, имат, тогава другарят Мичев промърморваше нещо и се разбираше, че ако Божидар го занимава с разни анализи и не го остави да се съсредоточи върху електроенергийните въпроси, страната ще тъне в мрак, студ и ядрена/атомна^[40] безпросветност. Сърцето на инж. Къбоков се свиваше от огромната отговорност, но след два-три дни отново безпокоеше другаря Мичев, докато накрая неговата секретарка, изглежда, му забрани да води такива не подпомагащи атомно-ядрените процеси разговори и връзка вече нямаше. И тъкмо тогава се случиха събития, които го изстреляха на друга орбита, а последствията от Анализа се върнаха като бумеранг по красива, известна на математиката крива право върху недалновидната глава на инж. Къбоков.

* * *

Всичко започна през един студен декемврийски ден. Оперативката при Мичев беше свършила и в кабинета му, освен него, бяха останали само зам.-директорът по експлоатация Никифор Армянов и директорът по специалния режим Сергей Стратиев — млад мъж с кестенява коса, подозрителни кафяви очи и изражение, сякаш взето за служебно ползване от секретното хранилище.

— Досещате ли се по какъв проблем ще разговаряме? — каза генералният.

— Не — каза Никифор.

— Минава ми нещо през ум, но… кажете — каза Стратиев.

— Вчера ми се обади министърът. Божидар е показвал разработката си на Драган Петканов^[41]. Той пък е докладвал на зам.-министъра и така се е размирисало по всички етажи.

— Въпросът е от компетенцията на директора по специалния режим — подсмихна се Никифор.

— Не ми е до футбол на малки вратички — каза Мичев. — Ти не виждаш ли своето участие в проблема?

— Аз ви информирах още на другия ден, след като разбрах какво представлява разработката на Божидар. А мерките срещу изнасянето на информация от централата не са в моя ресор.

— Недей така бе, Ники — каза Стратиев. — Какво искаш от мен? Да сложа по един милиционер на всеки от твойте хора ли?

— Спокойно — каза генералният. — Вече ви казах: Не сте тук да си прехвърляте топката. Трябва да пресечем изтичането на информация, не ви ли е ясно. Сергей, — посочи той разстроения директор по режима с ръководния си пръст — мисля, че ти познаваш отблизо Божидар. Нали той те обучаваше навремето за СИО?

— Да — каза без желание Стратиев.

— Ти също го познаваш — погледна той към Никифор. — Какво мислите, че ще предприеме?

— Той е упорит. Освен това е и амбициран. Предполагам, че ще разнася разработката си по етажите, докато не му обърнат внимание — каза Стратиев.

— Или докато не му се попречи — добави Никифор.

— Доколкото го познавам, съмнявам се дали обикновено препятствие може да го спре — каза специалният.

— Какво предлагаш? — попита веднага Мичев.

— Един от вариантите е да го засечем при разнасянето на разработката и да я изземем, тъй като съдържа секретни данни.

— Имаме ли информация за намеренията му?

— Колегите от Стара Загора се държат много резервирано — каза Стратиев.

— Защо? — попита генералният.

— Той там е от близкото обкръжение на директора на „Биоинвест“, а предприятието е под покровителството на Огнян Дойнов. Авангардни технологии, японско участие, излаз на западните пазари… Високо е подскочил.

— Ти не можеш ли да поддържаш с него някаква връзка? — обърна към Никифор показалеца си Мичев.

— Той ми няма доверие. Разбра отдавна, че не съм на негова страна — каза Никифор.

„Интересно на чия страна си“ — помисли си генералният, но не каза нищо.

— Добре. В такъв случа ти — обърна се Мичев към Стратиев — ще потърсиш начин да получаваме предварително информация за ходовете на Божидар по твойте канали. Само че без много шум. Не можем да разтръбяваме, че от АЕЦ-а е изтекла строго поверителна информация. Нали се сещаш какво ще означава това?

Сещаше се инж. Стратиев, в това нямаше никакво съмнение. Набързо щеше да се сбогува с директорството. И щеше да е късмет, ако само с това му се разминеше. Въпреки тия лоши подозрения, той почувства облекчение, че генералният го пази като играч от отбора си. Не можеше да прецени размера на бедствието, защото нямаше откъде да знае за разговора на генералния с „вуйчата“ (както казваха на братовчед му). Но тъкмо интуицията на играч му подсказваше, че навлизат в много опасни води и че „горе“ никак, ама никак няма да са доволни, ако се разшуми по тая компрометираща съветски атомен проект разработка. И на последния дозиметрист беше ясно, че нищо хубаво не го чака, ако даде повод да се хвърли съмнение върху безопасността на централата и излезе, че тя е плашещо, че и направо гърмящо атомна. Ама че работа.

— Никифоре, приятелите на Божидар са в твоя ресор — подсмихна се отмъстително генералният. — Те може да знаят нещо за намеренията му. Трябва да предвидим ходовете му и да предотвратим по-нататъшни проблеми. Не искам ние да се изприщваме от работа, за да може някой да се изтакова на метеното — използва другарят Мичев думите на братовчед си. — Давам ви десет дни да решите тези проблеми. Има ли въпроси? Добре. Действайте.

„Сам се забърка в тая каша — помисли с неприязън Никифор докато ставаше. — Можеше да прибереш тоя анализ, докато Божидар беше тук, и после да го отпращаш. Сега ще гоним дивото. На гюме ще го чакаме… Що не покани и вуйчата — да се присъедини с тулската си надцевка към ловната ни дружинка.“

„Ами ако Божидар се окаже прав? Ако системата се е разбалансирала? Бе ква система, бе, мамата си трака — проанализира възможностите Сергей Стратиев по пътя към вратата. — А ако се случи някой сакатлък, а? Кой ще ни спасява? Хъ. Мамата си… (самоцензурирано).“

* * *

Мичев се върна вкъщи ядосан. Малко след сутрешното съвещание се обади секретарката на братовчед му. Тя троснато каза „Другарят Анастасов ще ви очаква довечера след осем часа на вилата си в Симеоново. Разбрахте ли?“, изчака той да потвърди жертвоготовността си, и безцеремонно затвори. Да-а. Не можеше да се отрече, че умее да изрази отношението на шефа си. Обидно беше това обаждане, обидно, но и очаквано. Изпускаше нещата от контрол и знаеше, че неприятностите няма да закъснеят. „Ей, това диване доста ми отрови живота. Вуйчата — генералният кисело се засмя — май пак ще ми отупа праха.“ Мичев се спря в антрето, сякаш се чудеше какво изобщо търси и защо тъкмо в тоя апартамент. После влезе в кухнята, отвори вратата на хладилника и посегна към бутилката водка, но в последния момент се отказа. Трябваше да пътува до София и щеше да кара бързо. Не че се притесняваше от катаджиите — във Врачанско познаваха волгата му и никой нямаше да посмее да го спре за някакво си превишение на скоростта. Причината да се откаже от една чаша на гладно беше някакво предчувствие за опасност.

Мичев не беше фаталист. Не вярваше в провидението и когато се опитваше да научи нещо за съдбата си, не търсеше кармични знаци, нито гадаеше по оръфани карти таро, а звънеше на секретарката на братовчед си или организираше лов с пълномощника на ЦК за централата. Беше атеист в духа на най-добрите традиции на българското безбожие и не спазваше дори оскъдните езически обичаи, достигнали до нас от времето, преди тоя сади…, тъй де, светец княз Борис I да избере византийската оферта на православието.

Но въпреки неприязънта си към пророците сега, като първа стъпка към прозрението, генералният усещаше някакво смътно безпокойство. Сякаш долавяше някакви далечни, тревожни вибрации и не можеше да разбере дали това е напрежение в стомаха му от яхнията в стола или усещаше като японска рибка инфразвуците от предстоящо административно земетресение.

На вратата се позвъни.

— Иване, ти ли си? — попита Мичев.

— Аз съм.

— Влизай — генералният отвори, отдръпна се две крачки и застана насред коридора, преграждайки безцеремонно пътя на госта си. — Намери ли?

— Е-е, съмнявате ли се? — каза шофьорът му и подаде найлонова торбичка, в която прозираха две бурканчета от кисело мляко, пълни с черен хайвер.

— Колко струва? — попита шефът му ей така, за протокола.

— Шефе, неудобно е. Клисока няма да иска пари.

— Нищо. Дай му — Мичев извади от джоба си пет лева.

„Ей, скръндзата му със скръндза“ — помисли си дружелюбно шофьорът му. Бурканчето вървеше отдавна по петнайсет лева, но генералният не признаваше инфлационните явления при социализма. Обаче на Ванката и през ум не му минаваше да дава петте лева на Клисока. Щеше да си ги прибере в джоба, както си му беше редът. Помисли така критично за шефа си, защото какво е една петарка за джоба на шофьора? Пет ракии при Ицо Циганина. При това без салата.

— Ще ви карам ли?

— Не.

— Аз да тръгвам тогава.

— Тръгвай.

Вратата хлопна.

Мичев погледна бурканчетата с хайвера и го обзе неприятното чувство, че се подмазва.

Братовчед му разказваше за черния хайвер още от 58-а, когато се върна от Съюза. Беше отишъл там за пръв път в състава на партийна делегация. Тогава Мичев беше дванайсетгодишен и живееше при чичо си. Баща му, майор от ДС, беше загинал някъде в Сливенския Балкан, ловейки горяните. Чичо му беше ятак^[42] на чавдарци, а малко преди Девети беше преминал в отряда, за да не го заловят от вездесъщата Дирекция на полицията. Малкият Гриша често виждаше разни чичковци със сиви костюми, бели ризи с отворени работническата яки и сиви партизански каскети, които слизаха от черни лимузини с подчертано непролетарски вид. Някои от тях му даваха шоколади, загънати в разноцветни станиоли, други, преди да си тръгнат, му разрошваха свойски перчема, после се качваха в зисовете и изчезваха в облаците улична прах, които вдигаха колите. Братовчед му беше двайсет и седем-осем годишен, но макар толкова млад, вече беше секретар на градския комитет на партията. Григор Мичев и тогава почти нямаше приятели, прекарваше времето си вкъщи и когато чичо му си пийнеше по-здраво, често слушаше разказите му за партизански сражения и битки с класовите врагове. Но повечето от тях Григор знаеше наизуст, а и по някое време чичо му стигаше до един и същи финал, от който се разбираше, че те са сгащили гадовете в някакъв овраг, мамицата им да еба, и са ги изтрепали като мишки, тяхната мама да еба^[43]. Затова му беше по-приятно, когато братовчед му разправяше за великата съветска страна. Слушаше как тогава за пръв път се ръкувал с Хрушчов и как той му казал „здраствуйте“. Слушаше също за Кремъл, за Червения площад, за мавзолея, за подземната железница метро и за чудното ядене черен хайвер.

После, когато вече беше студент в Москва, Мичев при първата възможност опита деликатеса на аристократите и партийните вождове. Поръча си порция в един от ресторантите на „Россия“, намаза хубавичко една филия, отхапа и изплю залъка в чинията си. Така и не можа да разбере какво намират в тези неприятно миришещи на рибено масло лигави зрънца.

Но братовчед му не сядаше на празнична маса без него. Наричаше го „маната за замезване при комунизма“. Така си представяше той светлото бъдеще — с водка на корем и бели комати, намазани дебело с българско масло и руски черен хайвер.

Мичев се подсмихна, сложи бурканчетата в кожената си директорска чанта, наметна се с кожуха и тръгна към колата. След минути черната волга превали хърлешкия баир и изчезна в полумрака на ранната декемврийска вечер.

Когато генералният подмина Враца, вече беше тъмно. Мичев познаваше изровения от тежките камиони път и колата летеше в нощта. Когато наближи Ботевград, започнаха да прехвърчат снежинки, но той сякаш не ги забелязваше. Не се беше чувствал така безпомощен, откакто го беше напуснала жена му. От малък се беше изявявал като лидер, бяха му внушавали, а и си мислеше, че съдбата му е изцяло в неговите ръце. Когато Красимира го остави, преживява дълго, преди потресен да открие, че почти през цялото време с живота му се бяха разпореждали други. Най-напред баща му беше предпочел да лови някакви гадни горяни (като малък той си мислеше, че горяните са нещо като горилите — е, не толкова космати, но пък по-свирепи) — да ги лови, вместо да се грижи за него и за майка му. Нея я помнеше да плаче пред снимката на някакъв мъж с ясни очи, мустаци и пригладена коса, облечен в тъмен костюм и бяла риза с буржоазна папийонка. Тя беше от стар сливенски род, в който, както му беше повтарял често чичо му, беше пълно с чорбаджии, алчни капиталисти и народни врагове. След като убиха баща му, тя изведнъж започна всеки ден да се моли пред някаква стара икона. Когато я питаше какво прави, тя само го погалваше по главата, докато един ден не му каза през сълзи: „Моля се Господ да не започне да наказва теб за нашите грехове — моя и на баща ти.“ На другия ден майка му внезапно изчезна. Вечерта си легнаха заедно и тя му чете приказка, а на сутринта вече я нямаше. Дори не се сбогува с него. Попита чичо си къде е, но той му каза, че не знае. Дълго време Григор си мислеше, че и тя го е изоставила. Но и когато по-късно започнаха да му минават през ума и други обяснения, пак не можеше да се примири: майка му изчезна от неговия живот и той не успя с нищо да попречи.

На другия ден „малкият Григорий“, както го наричаше чичо му, се премести да живее в къщата в Бояна. От този момент нататък, докато влезе в казармата, той следваше железните правила в тая къща. В школата за запасни офицери щафетата със съдбата му пое ротният, в Москва беше под опеката на посланика, а когато завърши, го стисна здраво ръката на братовчед му.

В главата на генералния прехвърчаха такива спомени — също като снежинките отвън, и също като тях се разтапяха и изчезваха без следа веднага щом се сещаше за разговора, който го очакваше у братовчед му.

„Не трябваше да позволявам оня хубостник да изнесе толкова информация — отчете грешката си генералният. Ей, навсякъде трябва да огрея. И за какво ми е тоя директор по режима? Да ми каже, че Божидар не е от нашия отбор? Голямо откритие. А Никифор? Сякаш не е завършил в Москва, ами… в Горна Волта — отправи той тежък мислен упрек към инж. Армянов, с който подчерта колко ценно е московското образование и как то напълно изключва подобни издънки. За разлика от завършилите в Горна Волта, които са си абсолютни тъпанари. — Само че какво можех да направя? Да го уволня ли?“

В началото на кариерата си той мислеше, че да уволни някого от подчинените си за големия шеф е по-лесно от това да…, абе, да изпие една ракия на гладно. Малко трудно преглъщаш, но пък след това ти е леко и приятно. После разбра колко се е заблуждавал. Имаше цял куп некадърници, които бяха с нечии високи протекции. Като партийния му секретар например. Или като Хитров. Винаги някой се обаждаше — самият бос или просто секретарката. Ах, тия секретарки, как ги мразеше Григор Мичев: „Другарят еди-кой си пита как е… (нашето момче) и дали добре се справя — разбирай кога ще се изкачи на следващото стъпало“. И на генералния му ставаше ясно, че тоя, когото той се кани да изгони заради некадърност, интригантство или злоупотреби, е ценен за държавата точно с тези свои качества и трябва без протакане да се зачисли към някоя постоянна хранилка за наши хора. Или до ушите му уж случайно достигаше какво се е случило на някой, който не се погрижил човекът на другаря еди-кой да получи нещо полагащо му се — клатикуровска длъжност, апартамент с повечко врати, командировка на Лазурния бряг или там еди-какво си. Въобще, системата за крепене на протежетата беше непобедима, защото беше един от опорните китове на огромната, могъща и вечна Система, известна и като социалистическа държава. Мичев се боеше от нея, а напоследък сякаш бе почнал и да я намразява. И странно: той вярваше в идеалите, а от Системата, самоопределила се за техен носител и осъществител се боеше и към нея изпитваше… да, някаква, сякаш инстинктивна и все по-осезаема неприязън. Защо? Беше доста стряскащо и противоречиво чувство: велики идеали и… нещо огромно и плашещо, с непрекъснати изблици на стъписваща злоба или неочаквани, отново стряскащи погалвания по главата, една непрекъсната игра на добро-лошо, един непрестанен боксов мач, в който ту те бият по носа, ту ти вдигат победно ръката, а в следващия миг отново покрай ушите ти изсвистява нечий юмрук. Даа, Системата… По-добре да не ти се случва с нещо да я подразниш, камо ли да я предизвикаш. Но тези, които тя лансираше, какви бяха? Разни бездарници и некадърници, които могат да предизвикват най-вече антипатия, враждебност или презрение? „Не. Те са просто хора, които й пасват — ако не на едно място, то на друго. Здравите винтчета, крепящи сложната кадрова сглобка на социализма, ето кои са — беше открил преди време много прагматично генералният. — Я колко добре е закрепен заместникът ми на мястото си. Няма качества за директор, а значи няма и амбиции за стола ми. Дали? — си беше помислил генералният и веднага му беше станало ясно — не-е-е, има и още как има.“

Разсъждавайки от тази позиция във всеки един конкретен случай, Мичев имаше винаги успех в тъкането на пъстроцветното кадрово килимче. Но в случая „Къбоков“ нещо сякаш го възпираше. „Колко му е да му намеря цаката? Като сбърка, и ще го уволня по некадърност… Само че аз точно по некадърност никого не съм уволнявал. А и той досега нито веднъж не е сбъркал. И какво? Да уволня ей така, за нищо умник като него ли? В това май няма много слава.“

Поради такива разсъждения мястото на Божидар в мозайката не се овакантяваше. Но всичко само на пръв поглед изглеждаше така просто. Истината беше, че генералният изпитваше нещо — може би симпатия — към виновника за тия дразнещи проблеми. В отношението на Божо към системата — онази, с голямо „С“ — имаше отглас от бунтарството, което на младини и той беше изпитвал. А и семейството му беше симпатично. Обаче симпатиите са едно, а задълженията на генералния директор на атомна централа са друго и някой прекрасен ден на тоя специалист можеше да му се случи случка. Още повече че и сведенията за него не бяха никак благоприятни. Добре, че сам напусна и свали от плещите на генералния бремето на отговорността. „Умно момче е и сигурно е разбрал какво ще трябва да направя, въпреки че ми е неприятно“ — беше помислил с облекчение шефът на Атомната, когато подписа молбата на инж. Къбоков, с което — мислеше си тогава той — случаят се приключваше. Но… се оказа, че не е прав.

„Ех, ако се бях усетил навреме, можеше да намеря какво да му предложа. Пък и той с тия три деца нямаше да рискува с такъв конфликт. А ако му бях намерил и слабото място. Но сега… е, щом трябва, ще се бием. «À la guerre comme à la guerre^[45]»“ — спомни си той един от малкото изрази на френски език, които можеше да употребява без грешка в правописа.

Мичев размишляваше отново и отново за пропуснатите възможности и се опитваше да анализира получения неприятен топовен ендшпил, в който единствената му тежка фигура май щеше да гръмне срещу него. От време на време поглеждаше разсеяно през прозореца и пак се размисляше, докато… Е, докато на един от завоите някакъв тир не го заслепи с дългите си светлини. Той в последния момент забеляза една голяма дупка, зави инстинктивно, за да я избегне, и колата излетя от шосето. Зърна през себе си някакво дръвче и в следващия миг почувства удар.

Дръвчето изчезна и генералният видя, че пътува в някакъв тунел. Нямаше го на пътя преди тоя тунел, той беше сигурен. Но някак си не се тревожеше. Знаеше, че винаги го е имало и дълбоко в себе си беше очаквал кога най-после ще тръгне по него. В края на тунела се виждаше ярка светлина. А от светлината се появи майка му. Беше облечена с бялата си блуза с бродериите и дългата си бяла пола като в най-хубавите му спомени и странно, но му се стори, че е пак малък. Тя го хвана за ръка, както през онази зима, когато за последен път се разхождаха по пустите алеи в Борисовата градина. Но тогава беше студено, а сега наоколо беше пролет. „Най-после се връщам, мамо“ — каза той. „Не, сине, още не. Още не си си свършил работата. Спомни си за какво си там, долу. Не забравяй. Направи каквото трябва. Аз те чакам“ — каза тя и в душата на Григор стана топло и много хубаво. Вече знаеше, че майка му не беше го изоставила. Но трябваше да се връща.

Когато се свести, беше на крайпътна полянка, сред храсти и малки дръвчета. Беше объркан. „Какво става?“ — помисли генералният и се обърна. Нямаше никакъв тунел. Зад себе си беше оставил пътека, по която може би щеше да се измъкне. Ако колата беше в изправност… Опипа главата си — имаше малко кръв и две подутини, които го боляха. Не си спомняше къде точно се е ударил. Погледна в жабката, където държеше аптечката. Алуминиевото шише с лавандулов спирт си беше там. Намокри кърпата си и я сложи на удареното. Засмъдя го, но пък се почувства освежен. Пробва вратата и тя се отвори без проблем. Излезе и огледа колата. Бронята беше поизкривена… Е, и капакът. Отдясно вратата беше ожулена и леко хлътнала. Абе, нищо й нямаше. Какво да й има на една волга от няколко пречупени млади дръвчета и помлени храсти. Беше го направил, както каратистите трошат тухли и дъски на демонстрации. Ей това беше предимството да се движиш бързо в яка руска машина. Успя да излезе, като отсече до корен двете дръвчета, които беше счупил. Добре, че шофьорът му винаги държеше в багажника едно брадве — никоя от преминаващите по пътя коли не спря. Помисли си дали да не похвали Ванката, но после реши, че няма нужда. Студеният въздух го освежи съвсем и когато изкара колата на шосето, сякаш не му се тръгваше.

„Колко малко неща имат смисъл — мислеше си през останалия път генералният. — И колко планове могат да останат неосъществени. Един миг… и край. Хъ.“ Внезапно му докривя, че е сам, и му се прииска да се обади на жена си. Сети се колко лошо се беше държал понякога с подчинените си и колко дребен на фона на всичко останало е номерът, който му погоди Божидар. И също как трябва да бързаме да живеем, а не да се разправяме с разни… Да, бе. И що да не му прости на Божо — поне частично може би? Още малко, и щеше да го избие на дзенбудизъм или да почне да си тананика „Харе Кришна, харе, харе“. Добре, че не я знаеше тая песновка.

През следващите дни му минаваше доста настойчиво и мисълта, че не знае какво се е случило с майка му. Появиха се отнякъде и разни странни и тревожни разсъждения за това, което става около него.

Една-две седмици генералният си спомняше за тунела, за това, колко леко се е отървал и други такива. После се улиса в работата и забрави тези мисли. Но понякога, макар и много рядко, споменът за онова пътешествие към светлината пробиваше пласта от грижи и нервно напрежение. Тогава Григор Мичев за ден-два отново се опитваше да бъде по-мек с подчинените си, а изпитваше за кратко и някакви смътни угризения. Веднъж, след време, дори се опита да разкаже за тая мистична среща с отвъдното на дъщеря си, при едно от инцидентните й гостувания. Но тя само се засмя и му каза, че сигурно уискито му е било менте. И ако пак се случи, да смени марката или магазина, от който го купува. Той не направи повече опити да споделя с друг, а то нямаше и с кого. Събуденият за малко и някак нетипичен за един генерален директор инстинктивен стремеж към… някакво абстрактно добро, постепенно се загуби и от кабинета му обикновено се чуваше безцеремонния му, господарски глас, с който всички бяха свикнали.

Защо тогава да им лъже очакванията?

* * *

Никифор се върна вкъщи ядосан. Мичев се опитваше да прехвърли върху него вината си за издънката с Божидаровия анализ. Като нищо можеше да го натопи пред разните важни клечки от министерството: „За съжаление инж. Армянов не ни информира за намеренията на Божидар Къбоков. Така се стигна до изтичане на особено важна секретна информация. Но това, че ни подведе, е разбираемо — нали са приятели с Къбоков.“ И да му залепи за гърба толкова черни точки, че до края на живота му да го мислят за пряк потомък по майчина линия на оная подла есерка терористка^[48], името на която не се споменава и в „Большая советская“. А от самото начало на работата си в Атомната Никифор си беше нацелил едно място и то беше директор по експлоатацията. Беше реалист и знаеше, че едва ли ще му позволят повече. Нямаше в рода си вуйчо от ЦК, партизанин от прочута бригада или поне активен борец от четвърта категория. Баща му беше само един редови герой от Отечествената. Беше загинал някъде из безименната унгарска пуста и Никифор не знаеше дори къде му е гробът и дали въобще има някаква могилка с възпоменателен знак. В официалните комюникета кап. Делян Армянов се водеше геройски загинал в неравен бой. Беше свалил седем германски самолета и това го правеше един от първите български въздушни асове. Като малък Никифор страшно се гордееше с баща си. Така беше, докато един негов приятел каза на майка му, че го е свалил погрешка някакъв наш пийнал зенитчик. Тогава го заболя много, но наранената му гордост остана и той винаги носеше със себе си в поовехтяла рамка снимката на баща си в капитанска униформа на въздушния на Негово величество някакъв си полк. Още в четвърти клас обаче разбра, че баща ти да е герой от Отечествената, не стига като актив даже и за дружинен председател. Тъй че, до генерален директор нямаше как да издрапа. Но директор по експлоатацията трябваше да бъде. И вече беше на крачка от целта. Само че сега… „Това копеле Божидар, тоя… тоя шут да ми погоди такъв кален номер — мислеше си Никифор, докато се качваше с асансьора. — И аз съм се държал приятелски с него.“

Прав беше инж. Армянов. Ако работите продължаваха да се развиват така, щеше да види директорското място, колкото сподвижник на Трайчо Костов — кандидат-членство в ЦК.

„Не. Тая няма да стане. Не съм градил име тук толкова години, за да ме провали накрая някакъв…“ — помисли той, докато отваряше вратата, но не намери подходяща обидна дума.

— Ники, ти ли си? — чу се гласът на Нина от кухнята.

— Не, комшията е.

— Хладилникът бръмчеше и не можах да чуя… Децата още не са се прибрали.

— И какво — да ходя да ги търся по улиците ли?

— Не се сърди. Просто им направи забележка. Те само теб слушат.

— Добре.

— Знаеш ли, нямаме домати. Купи, моля ти се, един килограм, докато приготвя яденето на децата.

Тъкмо се чудеше как да се измъкне от къщи.

— Ще купя — каза Никифор и тръгна към зеленчуковия. Не обичаше да ходи на пазара. Там всичко беше по-скъпо и той се дразнеше. Имаха предостатъчно пари, но не понасяше да го минават разни влахундери. „Ами те изкарват месечните ми премии за два дни, бе — мина му изведнъж през ум. — Тъй е, като има бунаци, дето купуват доматите от конфутата^[52] им по два лева килото. Че и по два и петдесет. Ама че работа — от толкова години съм тук, а въобще не ми е минавала през ум тая проста сметка“ — ядоса се той.

И в магазина бяха докарали домати. Както винаги, повечето бяха меки или наранени от лашкането по разбитите пътища и тръшкането на щайгите от товарачите, които така си отмъщаваха за това, че ги карат да работят за някаква си мизерна заплата. Никифор приклекна и започна да си избира по-здравички.

— Какво правиш? — попита с неприязън продавачката и се наведе заплашително над тезгяха. Приличаше на злобно египетско божество, затлъстяло и мутирало от местната скука и тъпота, но запазило типичната за вида проклетия. Беше сложена на това място да пази зеленчука, а не да дава да го барат някакви си нахалници, дошли на нейна територия от алчност и за пари.

— Избирам по-здрави домати — отговори с най-господарския си тембър инж. Армянов.

„Я го виж ти“ — помисли си продавачката. През целия следобед се беше разправяла с тия пришълци. Довлекли се тука вчера и вече искат най-хубавите домати за тях. Ей го, тоя Никифор — идва, ровичка из щайгите, прави й фасони и още малко — ще й вдигне и скандал. Че кой е той, бе? Мисли си, че тя не го познава. Някакъв заместник-директор. Такива като него с лопата да ги ринеш. А се прави на голяма работа. Цупи се, че му се паднали два-три по-натъртени домата. А като наказа нейния Дочо, попита ли го какво му е? Хем и той е шеф в турбинен цех. Какво каза сестра й? „Ла ностре Дочо началник маре ла Краси“, нали? Обаче Краси, тоя хайлазин, не го наказва, а нейното момче, дето е такова тихо и скромно, него в земята ще го навре. И за какво? Бил закъснявал за смяна. А не го е питал защо. Пък той тича и се блъска да им отгледа тъкмо пресни домати и краставици. Но тоя Никифор веднъж не е отишъл на пазара да си купи. Защото е стиснат ей така. И продавачката от зеленчуковия си показа мислено с ръка на кое място и колко е стиснат инж. Армянов. „Свиди му се да даде два лева за домати, а в магазина ровичка из щайгата“ — върна се тя към нечуваната обида.

— Вий вчера дойдохте тука и вече си мислите, че всичко е ваше. Доматите ще ми избира. За него хубавите, а за останалите… — каза продавачката с класова омраза и хвърли поглед към склада, където си беше скрила две щайги по-едрички.

— Добре, де. Сложи ти един килограм — каза Никифор, бесен, че тая селяндурка му държи такъв тон. Като станеше директор, щеше да види тя, тая тъпа зурла.

— Друго има ли?

— Не.

— Педесе стотинки — каза продавачката и го изгледа като нищожество.

Никифор плати и излезе. Съвсем му се счупи настроението. „Ама че свиня“ — помисли си инж. Армянов и си представи как продавачката грухти край доматите, а той вдига двуцевката и…

Ей така си живееха в Козлодуй пришълци и туземци — в обич и разбирателство, като в първите християнски комуни.

Щом избледня ловната сцена, Никифор се сети и за съня си. Дълго се беше борил да го приемат в ловната дружинка и ето че снощи сънува ловджийски сън.

Бяха на острова и преследваха с генералния и тайфата голям глиган. Той тичаше през храсталаците, а те гърмяха след него един през друг и си подвикваха окуражаващо „Дай, дай, дай, дай, дай“, „Бех, мамка му“ и „Ей сега шъ му видим сметката“. Излязоха чак на горното блато и видяха как глиганът се шмугна в едни акациеви храсти. Наобиколиха го, насочиха пушкалата и тъкмо да загърмят, от гъсталака изскочи не разяреният шопар, а кой мислите? — Божо. И той с пушка. „Паднахте ли ми сега — вика, — мамка ви.“ Всички се разбягаха, само Никифор остана. „Няма да гръмне по мен. Приятели сме“ — помисли той, но в тоя миг Божо дигна чифтето. И гръмна без да се колебае. А той разчиташе, че…

„Хе-ей, голям приятел ми е, няма що. Даже насън започнах да се разправям с него“ — помисли си ядосано Никифор, докато се изкачваше пеша по стълбите, защото асансьорът пак беше спрял.

— Купи ли бе, Ники? — стресна го гласът на жена му от вратата.

— Купих.

— Аз съм готова. Кога ще тръгваме към Долапчиеви?

Толкова се беше ядосал, че беше забравил за поканата у шефа си. Не му се беше случвало.

— Преобличам се и тръгваме — каза Никифор и влезе в спалнята.

— Не сме им купили подарък — каза след малко жена му.

— Ами защо не се сети, преди да изляза за тези скапани домати — каза раздразнено той. — Вече няма време… Ще им занесем една бутилка от евксиноградското.

— Не е хубаво да се подарява подарък.

Преди близо година, за рождения му ден, Божидар му беше донесъл една каса от прочутата марка. От това вино беше трудно да се намери дори една бутилка. Не беше виждал никога да се продава евксиноградско в магазин и даже в корекома. Виното от тази изба беше за партийния каймак и не се продаваше, а се доставяше на избраниците. Това, че Божо беше намерил цяла каса, намирисваше на някаква далавера. Е, тогава го прие. Друго си беше, като ти дойдат високи гости, да тупнеш една такава бутилка на масата… Но сега мисълта за това, кой му го беше подарил, само го дразнеше и разваляше настроението му.

— Щом като е от Божидар, не искам да го знам.

— Защо говориш така? Нали сме приятели.

— Бяхме приятели — каза Никифор и влезе в кухнята.

Жена му си къдреше косата с любимата си руска електрическа маша. Той се намръщи гнусливо — пак се беше издокарала като някоя от контингента пред второкласните руски хотели.

— Какво става? Нали уж беше готова — каза той.

— Готова съм — каза жена му противно на логиката и го погледна. — Защо промени така отношението си към него?

— Не е твоя работа — каза той грубо. Едвам беше успял да си смени изражението.

— Не искам да ти се бъркам. Но защо да не сме приятели? Той винаги е бил коректен към нас. И е един от малкото, които истински обичат Русия.

— А, ето защо си толкова загрижена. Великоруската ти шовинистична жилка. Само че той харесва не Русия, а рускините.

— А ти не ги ли харесваш? — засмя се тя.

Никифор сякаш за момент се замисли.

— Не.

— Тогава защо се ожени за мен?

— Напоследък и аз се чудя.

— Наистина ли?

— Да. И ако продължаваш с такива тъпи въпроси, ще останеш тук.

— Какво ти става, Ники? Никога не си се държал така.

Той замълча. Беше отишъл твърде далеч. Бяха женени от десет години и от почти толкова не изпитваше някакви особени чувства към нея. Беше й изневерявал от самото начало. Дори с такива като онова маце с кестенява коса, безизразни сини очи и малки цици, което в Козлодуй беше известно като „червения кръст“ или „бързата помощ“. Но нямаше намерение да се развежда. Разсъждаваше трезво, че „която и да е, е все тая“. Не беше привърженик на битовизми от типа „жената не е като човека“, но беше наясно, че представителите на слабия пол обикновено изстискват пастата за зъби по средата на тубичката, спъват се в несъществуващи препятствия и час по час изтърват на земята лесно чупливи предмети. Беше се привързал към децата и смяташе, че в брачния живот има определена изгода: налагаше се да търпи вкъщи жена, която (както беше забелязал някакъв прочут български мислител) в много отношения е по-неудобна от кучето, но пък нямаше нужда от прислужница, келнер, иконом и гувернантка. Инж. Армянов беше открил, че в някои отношения семейството му действа и здравословно — както Димитраки се беше изхилил, също като армеена чорба при сутрешен главобол от хоремажка ракия. Накрая, освен всичко друго, беше полезно и за кариерата му — не колкото ако деда̀та е бил член на соцдружинка, но все пак помагаше. Никифор беше свикнал със статуквото и се държеше вкъщи като постоянен клиент в квартална кръчма — приветливо и свойски с персонала, с капитански глас, когато дава поръчките, и с хладна бдителност, когато получава рестото.

Сега беше нарушил правилата и затова се сепна, макар и със закъснение.

— Не се впрягай. Много се изнервих напоследък — каза той, като се постара гласът му да прозвучи извинително, но не чак толкова.

— Мисля, че не ние сме виновни — обедини тя всички обидени от държането му.

Никифор замълча.

— Знаеш, че винаги съм те подкрепяла.

Повечето рускини непрекъснато се опитваха да впрегнат свободолюбивия дух на българския мъж в ходене на пазар, миене на чинии и отглеждане на потомство. Сякаш си бяха в Русия, а съпрузите им бяха някои от безбройните безобидни руски пияндета, които са готови да пожертват и последните остатъци от мъжеството си за възможността да изпият скришом бутилка портвайн. В резултат на агресивните атаки на нежните половинки в преобладаващия брой смесени бракове или семейството се разпадаше, или мъжът се превръщаше в поредния квартален мухльо. Но то какво друго може да се очаква от съюз, регистриран в някой московски райсъвет благодарение на неудържимото влечение на рускините към далечни светове и отколешните мераци на българите да дремят по бедрата на русокоси славянки.

В семейство Армянови не беше така. Нина се подчиняваше на мъжа си, безропотно вършеше цялата къщна работа и спазваше брачния обет, сякаш беше потомка по руска линия на героиня от поема на Славейков. Някой (май пак тоя Божо) се беше изсмял, че според Публий Сир, добродетелната жена командва мъжа си, като му се подчинява. Пак искала да му отрови живота. Тогава Ники му беше отговорил: „Нека да ме командва, важното е да ми се подчинява.“ И инж. Армянов продължи да живее вкъщи като образован болярин сред крепостните си селяни или като патриархален владетел сред семейната си челяд. Но не и като английски суверен във фамилния си замък или, айде сега, като ескимоски вожд в главатарското си иглу. Дори и така да беше, защо пък не.

Само че сега можеше да срути всичко заради едно избухване. Тоя път беше прекалил.

— Съжалявам, Ниночка.

Не беше употребявал това обръщение от… не помнеше откога.

— Отдавна не си ме наричал така.

— Всичко е заради тая моя проклета работа. Толкова години се мъча да изградя кариерата си. А знаеш, че няма кой да ми помогне… Освен теб — добави той лицемерно.

Ниночка одобрително замълча.

— Готова ли си да тръгваме? — каза той след малко.

— Да. Да не би да има нещо в разработката на Божидар, което да те злепоставя? — попита тя внезапно. Жените, за разлика от мъжете, почти винаги забелязват очевидното.

— Ти откъде знаеш за нея?

— Цялата централа знае.

— И какво знае?

— Направил е някакъв анализ на авариите. Сигурно изводите му не са хубави. Нали все казва, че експлоатираме централата като воденица.

— И ти съгласна ли си с такива изводи?

Нина го погледна. Виждаше, че е напрегнат и разстроен, но той толкова рядко я питаше за мнението й. А и я засегна.

— Колко пъти ти сам си казвал, че нарушавате правилниците и инструкциите.

— Това се отнася за отделни хора.

— Ами ако те са много, какво ще стане? — зададе неочаквано разумен въпрос жена му.

— Нина, аз ли съм направил централата на това загубено място? Как да работя с разни „специалисти“ — натърти той това обезсмислено в централата понятие с обичайното презрение, — дето си мислят, че атомната е продължение на конфуто им. Никифор се сети, че и това е лаф на Божидар, и още повече се ядоса. — Знаеш колко власи има в турбинен цех. Ами в РМЦ и химцеха? А с останалата пасмина, дето се е събрала тук, с нея какво да правя? Хайде, с тези, дето са дошли заради жилище или да правят кариера — с тях ще се оправя. Ами онези, дето са тук само за да отърват казармата или чакат да им мине разпределението — тях как да ги накарам да работят? И Козлодуй да не е някакво изключение? Навсякъде е така. Това нито ние сме го измислили, нито ние ще го променим. Обаче нещо друго може и да се промени. Това, че сега аз отговарям за оперативната експлоатация, а утре може да не отговарям. Това ще бъде промяната. И да не си мислиш, че на Божо му пука?

— Ники, ако Божидар е написал истината, това може и да ти помогне.

— Кой се интересува от истината бе, Нина? — ядоса се отново Никифор. — Като слушаш чужди съвети, не си ли чула поне какво казва Дидо? В нашата държава друг има монопол върху тая неясна същност. А и тая истина какво ще ми помогне? Централата трябва да бачка. Спрем ли — и системата се разпада. Всичко рухва. Заводи, болници, летища, трамваи… всичко спира. Вкъщи минаваме на свещи. Нали знаеш какво е да имаш режим на тока? През лятото ще се вмиришем. Ако е зима — ще изпукаме от студ. Това става, като се разпадне пръстенът — връщаме се в каменната ера. Ей затова трябва да работим на пълна мощност, пък макар и от време на време да понарушаваме инструкциите. На такива като Божо това може да изглежда опасно, рисковано и не знам още какво. Но такъв е животът — не е за лигльовци. И аз бачкам. Без да мрънкам колко ми е трудно. И ти знаеш, че съм най-добрият.

— Зная бе, Ники. Аз съм на твоя страна.

— Тогава защо не виждаш какво прави Божидар? Утре, ако тръгне мълвата, че не спазваме технологичния режим и ядрената безопасност, аз ще отговарям, че „караме централата като воденица“. А той дрънка това наляво и надясно. Ако започне някакъв скандал, да не мислиш, че някой ще се развълнува от проблемите тук — че специалистите не искат да стоят в тая пустош и бягат или че работим със скапано оборудване. На кого му пука, че ЕИМ-а на БЩУ-то е с магнитчета? На никого. Разбираш ли? На никого… Обаче това, че някой хвърля сянка върху надеждността на централата, това не се прощава. И ще искат виновен. А Мичев веднага ще ме посочи.

— Да — каза Ниночка, — той е такъв. Стана й малко неприятно, че Никифор й спомена за изостаналите със… сигурно с два-трийсет години съветски технологии, и затова охотно прехвърли лошите си чувства към техния… да, общ враг. Мъжът й не знаеше, че Мичев вече два пъти й беше предлагал открито да спи с него.

Поговориха си още малко, после отидоха у Долапчиеви, Никифор и Йордан изпиха бутилка водка, а за десерт и бутилка евксинограски „Димят“ и двете семейства за някое време заживяха с притаени и отчасти съвместни надежди. Малко неясни, но определено за по-добро.

Както Божо веднъж беше казал, такива са хората: обикновено до края вярват не в лошото, което най-вероятно ще се случи, а в онова добро, което им се иска то да бъде. Даже и онази с косата на млади години им е едва ли не приятел. А можело да се окаже, че е единствен^[56].

Според мен всеки тайно се надява той по-дълго дружески да го подминава.

* * *

Сергей Стратиев се прибра вкъщи ядосан.

„Такава ми е работата — мислеше си той по пътя. — Да не бях я избирал, ако сега ще се оплаквам от натоварването.“

Тежеше му на Серьогата това, че трябваше да приложи… някои непопулярни тактически прийоми точно Божо. И имаше причина. Така се случи, че преди време той на практика му спаси живота. Ловяха риба под изгорелия траф. Бяха хванали няколко таранки и едно сомле около килото, но беше спряло да кълве и той се опитваше да дреме с едното око, а Божо дялкаше някаква тояга, която отсече от ракитака. Изглеждаше доста здравичка, и Сегрей тъкмо се канеше да се пошегува дали не се кани да бие с нея някой от шефовете, когато под тях спря лодката на Чапай. Сергей знаеше кой е и не му обърна особено внимание, докато не дойде при тях и не им поиска с влашко нахалство десет лева. И не беше просия — заплаши ги, че е приятел с ловния и ще го накара да ги глоби. Рече им, като се усмихваше просташки „Тъй глобата ще е минимална и няма да ви я впиши в билетите. Ама то май вий и билети нямате.“ Серьогата направи първата си грешка: вместо да му дадат някой лев, той му се озъби — да си гледа работата и още разни по-силни добавки. Чапай тръгна към тях — честта не му позволяваше да отмине такава обида. Тогава Сергей сбърка за втори път, защото изпреварващо го удари със саблен удар, както го бяха учили в школата. Чапай падна, но ударът беше слаб за такъв бивол като него, той успя почти веднага да стане и измъкна един доста големичък нож. Тогава точно се намеси Божо. С изненадваща техника той изби с тоягата ножа от ръката на Чапай и почна да го налага умело с нея, при това с доста въздействащ стил. Чапай се предаде още след като Божо го събори на земята и замахна в очакване, без да го удря. Каза му „Стига, признавам, че си добър“, изправи се внимателно и се омете към лодката. „Хъ, не знаех, че толкова сръчно боравиш с тоягата. Да не си ходил скоро до манастира Шаолин“ — беше запитал уж на шега Сергей, но не успя да скрие, че е доста впечатлен от уменията на приятеля си. „Аз не съм ходил — ухили се Божо, — но дядо ми е бил хаджия.“ Беше му станало ясно, че той няма да му каже повече и не го разпитва повече, но не беше забравил какво му дължи. И сега на — трябваше да го… разузнава. Дългът преди всичко. Само че кой? Някак си не можеше да реши, а това не му се случваше често.

Инж. Стратиев беше потомствен служител от ДС, ако се признаваше потомственост в тези служби за второто поколение. Баща му, Златан Стратиев, беше полковник в седми отдел на Шесто управление. Там разузнаваше строго онези, които имат намерение да бягат позорно от родината или вече са изконсумирали това отвратително деяние. Друг път издирваше и разузнаваше държавни престъпници, които се подготвяха да станат такива. Въобще — тайно следене, гонки и засади по граничните бърчини, стрелби, пукотевици, не ти е работа. После загадъчната чужбина, емигрантски порочни кръгове, изпънати коли, фатални жени, марково уиски, явки и тайници, чадъри и прочее — все желани от всички нас атрибути на динамичната му, пълна с приключения професия. През свободното си време пък полк. Стратиев четеше произведенията на анонимно-писмената дейност в България. Напоследък нямаше наплив на тоя фронт, но полковникът се беше изхитрил и в този случай да служи на отечеството — помагаше на другите полковници да разузнават, и сега Сергей можеше да чуе при него например всички вицове, излезли през последната седмица^[62].

Чудно ли е тогава, че и Сергей Стратиев от малък се стремеше към изпълнения със загадъчна романтика и сурова правда живот на служител от ДС?

Е, беше постигнал мечтата си и беше станал, може да се каже, главен разузнавач в атомна централа. Днес например беше разузнал, че в смяна „А“ в реакторен цех пак бяха изпили бидона със спирт за промивки на реактора. Освен това от акумулаторната батерия липсваха три големи стъклени вани, но той знаеше, че те се използват за мирни цели и главно за домашни аквариуми, в които козлодуйските дечица отглеждаха малките и срамежливи рибки гупи, а също пъргави данио и нахални дебели скаларии. Стъклените вани бяха прекрасни и за втасване на домашна туршия. Хубави краставички и камби ставаха в тях, а какво зеле приготвяха съпругите на атомните енергетици, ех, какво зеле… Майор Стратиев имаше три такива вани в мазето и беше много доволен. Лично началник-елцеха му ги беше докарал посред бял ден с аварийния джип. Началниците в Атомната си услужваха един на друг, когато имаше нужда.

Днес най-тежкото разузнаване беше на една кражба на два варела епоксидна смола, които беше забърсал един влах, защото беше промишлено количество и най-вече защото тоя бунак се беше оставил да го хванат. Уликите водеха и към дежурния милиционер на портала, за когото всички знаеха, че участва в подобни срамни простъпки в работно време, когато азбучна истина бе, че това трябва да се върши единствено в извънработно. Длъжен беше да го накаже, но понеже имаше криза за обучени да работят на портала на АЕЦ милиционери, щеше за назидание да го премести на портала на „Заводски строежи“, където да съучаства само в присвоителни операции на стари дъски и ръждясало желязо, влахундерът му загубен.

Денят щеше да бъде успешен за разузнаване, ако не беше проблемът, натресен от Божидар.

„Майка му стара“ — помисли майор Стратиев, но тези важни мисли бяха прекъснати.

— Тати се прибра — прозвуча бойкият глас на първия пост в коридора.

Беше по-малката му дъщеря Живка.

— Взе ли мляко? — чу той от кухнята.

— Не.

Беше забравил. Не беше хубаво разузнавач да забравя. Още повече заръките на командващия.

— Сега ще се накажеш ли, татко? — попита Живка.

— Да.

— И как ще се накажеш? — подаде любопитно глава от хола Катя, по-голямата му дъщеря.

— Тази вечер няма да пия три ракии, а само две.

— Стига с тези армейски шеги — каза жена му.

— Егати наказанието — каза Живка.

— Кой ти каза тая дума? — попита Сергей.

— Кака — докладва малката.

— Хм — каза Сергей.

— По-добре да не пиеш, татко — премина в контраатака Катя.

„Май вече прекалявам — помисли си Сергей. — Щом и децата започнаха да ми го казват…“

Беше започнал да пие много. Също като баща си, когато се самоуби Горуня. Бяха приятели. Идваше често у тях. Беше седял на коленете му. После престана да идва. И изведнъж — заговор. Чичо^[63] Горуня, както му казваше тогава Сергей, се беше застрелял. Защо беше участвал? Какво искаше да постигне? Той не го беше чул да каже лоша дума срещу Тодор Живков. Вярно, викаха му понякога „Тошката“, но то кой не му казваше така. Понякога чичо му Иван и баща му се затваряха в кабинета — уж да играят на табла, и пускаха силно радиото.

За какво си бяха говорили? Какво беше участието на баща му в онези тъжни събития? Спомняше си, че скоро след това го бяха наградили, но той не се беше зарадвал. Дори не го отпразнуваха вкъщи. А тогава му дадоха някакъв висок орден. Май беше „Народна република България“ — II степен. За какво му го бяха дали? И защо беше не златен, а сребърен?

Рано сутринта на оня врязал се в паметта му ден Сергей тичаше по маршрута на кросчето си — от военните блокове на Хиподрума до Красно село и обратно. Беше подминал кръстовището, когато по булеварда край него профуча тъмносив мерцедес 190D. Идваше откъм Княжево и му се стори, че караше поне със сто и петдесет. Мерцедесът спря на стотина метра след това — на спирка „Петър Берон“. Един мъж изскочи от колата и Сергей видя, че влезе в телефонната будка до спирката. Бави се минута, после тичешком излезе и колата отново полетя към центъра. След два дни майка му каза, че оная сутрин са убили чичо му Иван и той си спомни странната случка. Нямаше как да не си я спомни, защото колата му се стори страшно позната. Баща му беше купил точно такъв мерцедес, докато беше сътрудник с нерегламентиран в дипломацията статут към посолството в Щатите. И отдалеч му се стори, че сякаш той изскочи от колата на трамвайната спирка. Но разстоянието беше голямо. А и толкова години бяха минали оттогава. Пък и така му се искаше всичко онова да не беше истина.

Да. Колата беше тяхната.

И онзи човек беше баща му.

„И аз сега май така постъпвам — помисли си Сергей. — Разследвам един… приятел. Това си е… — и през ума му минаха още няколко синонима. Баща му често повтаряше, че честта е едно от най-важните неща в кариерата на всеки военен. Така си беше. В тая работа нямаше особено много чест. Дори само заради едното приятелство. А Божо… да, беше му спасил живота. — Ама и той има толкова трески за дялане, че… — измъкна се от съда на честта Сергей. — И тези критики на марксизма… Изграден бил върху погрешна основа. Глупости. Маркс не го видял, Ленин не го видял, цял куп академици го пропуснали, само Божидар Къбоков го забелязал. Пълни глупости. А уж умно момче… И аз какво го обсъждам? Горуня заради чистия марксизъм загина.“

Чичо му Иван беше вярвал и се беше борил точно за истинския, неизопачен марксизъм. Преди двайсетина години хлапакът Сергей не знаеше това, но майор Стратиев го знаеше. Беше събирал данни за живота му капка по капка с търпение и упоритост. Както само чекистите го могат.

„Той загина за идеалите си, а някой си Божидар… Не стига, че злослови като черна станция, ами… И той приятел ми се пише — ядоса се съвсем майор Стратиев. — Само че мен са ме учили да не смесвам приятелството със служебния дълг. Пък това с изнасянето на данните за авариите си е вече направо… — баща му щеше да каже «чиста проба диверсия». Така си беше. Нямаше какво да разсъждава повече. Дългът към родината преди всичко. Трябваше да вземе поне задължителните превантивни мерки. — Хъ, той вече точно това заслужава…“

И майор Стратиев си помисли за едно от онези хубави, яки и здравословни разузнавания, от които се запазват ярки спомени, а синините минават достатъчно бързо. Само трябваше да предупреди колегите да внимават. Можеше да ги изненада с някоя шаолинска техника. А и не биваше да има сакатлъци. В името на едновремешното приятелство. И на бъдещата кариера една умерена предпазливост нямаше да навреди, разбира се. За момент му мина през ум, че може би в разсъжденията си пропуска нещо. Горуня беше загинал за убежденията си. Може би и Божидар имаше нещо, в което вярва. Тогава всичко можеше да се изплъзне от контрол.

Хъ. Убеждения. Да, бе, как пък не. Чисто вироглавство беше неговото. А и беше нагазил закона с двата крака. В такива случаи, за да се съпикяса виновникът, инструкторът му в Симеоново препоръчваше превантивно сплашване, както и това да се започне с един умерен пердах. Такава бе практиката. Нямаше мърдане.

* * *

Командира се прибра в лагера ядосан. Не искаше да го виждат така и затова каза на поста, че отива да огледа наоколо. Като се поотдалечи на стотина метра, направи голям завой в обратната посока, спря, ослуша се и после уверено тръгна по едва видима пътека. На около половин километър кривна в един дол и след малко излезе с малко месалче, от което извади парче пастърма и половин хляб. Всеки знае, че хапването на хляб с пастърмичка успокоява. Бяха му ги дали снощи негови хора на явка, за която знаеше само той. Нямаше намерение да дели поравно с останалите, както повеляваха партизанските правила. И защо да дели с тия малограмотни тутманици? Като се изключи Страхил, нямаше образовани хора. В предишната чета повечето бяха завършили поне средно. Имаше един учител и двама студенти. Сега повечето бяха селяни — я изкара ли, я не някое отделение. Завистливи, вечно недоволни и вечно кроящи някакви завери. Защо да дели с тях храната си? Той беше командир. В армията командният състав беше на специален порцион. Пък и нали класиците учеха: щом е за благополучието на пролетариата — правилно е. „Аз съм и бивш член на синдикат. Значи да си хапна като хората е правилно отвсякъде“ — подсмихна се Командира, седна на паднало дърво сред храсталака и занарязва пастърмата на тънки филии. Отряза и една дебела порязница хляб, отчупи залък и задъвка замислено. Отново от щаба му бяха пратили хабер за това проклето „завземане на територии“. Не му харесваха тия разпоредбите. Никак не му харесваха. Врагът ще разбиват. Територии ще завземат. Глупости на търкалета. „Стоят си там на топло — раздразнено помисли Командира — и съчиняват победите над сто пъти по-многочисления и по-добре въоръжен враг. Това означава «да завземеш територии» — да го победиш. С какво? С вили и сопи ли? А и как да задържат победата? Нали на такова място ще се изсипе цяла дивизия? С какво ще ги отблъснем? Аз не зная как ще изкараме зимата, те си мечтаят за завземане на територии. Ама то тия фантасмагории идват отгоре^[66] — повтори той за кой ли път основните си възражения, но само наум, както му подсказваха партизанският опит и полезната отвсякъде командирска далновидност. — Тук всяка зелка като бай Иван Шарлана ти се бърка и ти дава акъли.“

„Ами тоя Краснодар — Командира замислено задъвка първото парченце пастърма — тоя неграмотник и въздухар, за какво ми го пратиха? Да ми се пречка и да оспорва непрекъснато решенията ми, затова. То и в червената армия има политруци, но там има и Ставка^[67]. Затова всичко е подчинено на една воля — на командира. Немислимо е да се оспори негова заповед. Ще те разстрелят на място. А тук? Нашите «ставки» са цял куп: ЦК, окръжният комитет, щабът на зоната, че и от районния си пъхат носа. Не зная и един от тях да има военен опит колкото моя. И какво командване са, като нямат план за операциите, няма направление на ударите, няма снабдяване с муниции, няма нищо? Какво получаваме от тях? Писма с препоръки, лозунги и искания за незабавни действия. И в тая пълна неразбория правим събрания. Редниците ще дават акъл на командващия фронта. Идиотщини. Писма ще ми пращат. На туй дередже само мискинлиците на политрука ми липсват — и Командира въздъхна тежко. — То с моя засега сме в примирие, ама тоя злобар час по час си показва рогите. Ако започне по-явно да се меси, ще разцепи четата. Както стана в предишния отряд. Накрая ще ни избият.“

Така се беше случило. Командирът и партийният тогава се ядоха, ядоха, топиха се един от друг в окръжния, правиха събрания, заплашваха се, докато накрая се разцепиха и втората чета се отдели. Избиха ги до Стойчов геран. Изглежда някой от бегълците, за да спаси кожата, изпорти и мястото на останалите от отряда. Беше ад. Спасиха се той и още петима. От четиридесет и осем. Сега пак се започваше. Нямаше и как да е другояче. Бяха на война — без оръжие и муниции, без военна подготовка, без ясни и смислени заповеди от щаба и най-вече — заради партийните секретари — без единоначалие, с безкрайни абсолютно недопустими за войнска част спорове, философстване и задкулисни маневри. Чакаше ги само едно. Значи трябваше да успее да предотврати по някакъв начин опасния развой и четата да издържи до края. Той вече се виждаше. Беше му ясно, че фюрерът няма да победи в Русия. В СССР имаше много народи, но главната сила бяха руснаците. Знаеше, че те се бият здравата. Дядо му беше разказвал за руско-турската. Беше участвал и го бяха ранили в боевете край Стара Загора. Спасил се по чудо от клането, което онова дюнме^[68] Сюлейман паша беше устроил за старозагорци, като беше успял да избяга до родното си село през баирите на Средна гора. През това време турската армия, с помощта на чирпански даалии, цигани и местни евреи беше избила и отвлякла в робство поне двайсетина хиляди… Мина му през ум, че Шмиргела можеше да е потомък на някои от ония чифути, които — забогатели от имуществото на избитите — бяха избягали из пловдивско и пазарджишко. За да не са пред очите на българите, когато започва да се възражда градът. Да, и в тая руско-германска война щяха да загинат много. Не му се искаше, ама никак да е сред тях. Затова беше важно да спаси четата, за да не стане зян и той самият. Пък после, след победата, героите от Балкана щяха да са на първия ред. Само да оцелее. Ама как да успее в тая отчайваща бъркотия?

Улисан в такива мисли, не беше успял да изяде и две парченца от тайния си запас, когато долови стъпки. Не бяха на повече от стотина метра. Мигом прибра храната в месалчето, тикна го в коренището на близкия храст, извади пистолета, освободи предпазителя, и зачака, притаен в храстите.

След минута-две от гъсталака изникна Страхил. Едва ли можеше да го забележи, освен ако не се вгледаше в неговата посока. Командира помисли полуядосано, полулюбопитно „Какво търси тук тоя калпазанин“ и инстинктивно се сви. Но калпазанинът продължи по пътечката без да се оглежда. След него, партизанската, се запромъква и Командира. Две-триста метра по-нагоре Страхил спря, огледа се отново, наведе се и измъкна от хвойната до него метална кутия, а от нея — някакво тефтерче. Седна на една паднала борика, разгърна го и почна да пише нещо в него.

Командира се притаи в гъсталака. Така мина доста време. Беше започнал да се посхваща и тъкмо вече мислеше да се опита да се измъкне, когато Страхил затвори тефтерчето, понечи да го сложи в кутията, но се отказа и го прибра в джоба си. После нарушителят на военната дисциплина се озърна, сякаш нещо му подсказа за близостта на опасност, скри кутията в храсталака и забърза по обратния път.

Командира постоя малко след него, върна се до скривалището, прибра месалчето на старото му място между камъните, затрупа го с шума и тръгна към лагера. След малко мястото на тая странна среща опустя.

Бележки

[1] Игра на думи: „Боян“ произхожда от тюркското bajan — богат. Според Уикиречника пък „богат“, както и „багаин“ идва от Бог. Пак там пише, че в средните векове тая връзка все още се е осъзнавала от населението. Според непроверени сведения, Божо уж бил казал: „Само че комунистите направиха простите хорица атеисти и затова сега нас, богаташите, не само че никой не ни боготвори, ами ни завиждат, мразят ни и ни демонизират. Във фолклора ние отдавна играем ролята на кръвожадните рептилии — там разни змейове, многоглави лами и прочее генетични изроди. Обаче от това засега парите ми не стават по-малко.“ Но защо да слушаме него, а не например Дългия Инкасатор. „От него — казва пък Матей — можем да научим някои полезни мошеничества, докато такива като Божо само експлоатират трудещите се и се опитват да влияят на независимите водещи масмедии.“ ↑

[2] Казака или Димитър Георгиев Казаков-Нерон (1933–1992), е български художник. Единствен той има откупка от Лувъра приживе; Павлето — Георги Димитров Павлов (1913–1995) — също е от най-известните български художници.^[5]; Георги Йорданов Божилов — Слона (1935–1999) е художник от пловдивската хъшовска и антисофиянска група, за която стана дума в книга I.^[6] Както стана дума и в книга II, инж. Къбоков от малък се увлича от изкуството. Това, което и ние знаем е, че любим художник от малък му е Модиляни. Божо имаше приятели и сред въпросната пловдивска група. Но той имаше приятели навсякъде. Така е с хората, които умеят да заплащат щедро.^[7] ↑

[3] Става дума за сервиза с герба на княз Юсупов. Както е известно от легендите и свидетелства на шашнати западни дипломати, семейството му си позволявало да приеме две хиляди гости. Интересно какви насрещни запаси срещу трошене от развеселени гости е пазел тоя руски Божков^[8]. ↑

[4] Едни разправят, че това било катана на Сабуро Кунимуне, други — че била на Аватагучи Кунитсуна. Що да не е и на Хонджо Масамуне, а? Но то сигурно ще се намери някой завистник, който да ви каже, че там е висял резервният меч на Миямото Мусаши. Даже и работният му може да е висял. Що пък не — пространството на възможностите е безкрайно. ↑

[5] Авторът отдавна мечтае за една малка негова картина (40Х50) за кухничката си. Помогнете. ↑

[6] И за негова картина мечтае. Може да е и по-големичка. Самият художник е по-голям и е рисувал на по-големи платна. ↑

[7] За справка — вж. напр. приказката „Огнивото“ на Андерсен, както и на други подобни места из живота. Разбира се, всички знаем, че приятелството в такива случаи често се прекъсва, когато свършат парите на щедрия меценат. Но то такъв е животът — с точки на прекъсване из цялата си дефиниционна област. ↑

[8] Използваме тая фамилия като нарицателно за богаташ^[9], защото е по-така. Крез или Соломон например са съвсем изтъркани, а за дедото на инж. Къбоков не е прието да се говори. ↑

[9] Сега (2020) вече съжалявам, че съм му направил пиар, но е късно да го поправя. Така ще си отида с обременена съвест. ↑

[10] Матей им вика „съдоебни“. ↑

[11] Божо — нали обича числата и най-вече техните суми, след тоя случай в продължение на няколко години и с помощта на Матей събирал данни за подобни случаи в съдебната ни система. Според него за оня период има хиляди явни престъпления, за които българските магистрати са си затворили очите като титулярната богиня на бранша им. Все едно дали заради класическа мудност, политически задкулисни игри или просто за някой лев повече в трудовото възнаграждение. Така голямата част от юнаците, прегазили най-яко законите, са получили възможност да се заселят в различни екзотични места по света, където нашето късоръко и кьораво щатно правно божество и да поиска някой ден, не може да ги барне. За по-голямата част обаче и бягството не е било наложително. Те просто са се адаптирали към местните условия и си живеят — къде тихо и мирно, къде не чак толкова — като политици, бизнесмени и магистрати от познатия на всички ранг, за който Наказателният кодекс е просто скучно криминално четиво с отегчителен справочен характер. Ние се разграничаваме. ↑

[12] Само колкото да покажа, че съм в час с тая теория, веднъж Божо ми каза, че и парите са израз на някакво морфогенно поле^[13] — онова, което се състои от фината нематериална субстанция на увереността на хората в способността им да вземат правилни решения. То нараства при успех и намалява от пилеенето на хартийките, които изглежда са — няма какво да са друго — временно негови (на полето) виртуални носители. Няма как да е иначе — нали с тях се управлява. В частност, хиперинфлацията настъпва, когато се изгуби вярата на някаква общност в своите способности да ръководи — икономиката си, държавата си, живота си. При нас — каза веднъж Божо — през последните сто години това поле в най-добрият случай е било яко разпарчетосано. Накрая съвсем се срина. Затова и неговия виртуален хартиен носител — българският лев, след валутния борд вече не означава нищо, а е просто само синоним на еврото. Ако все още използваме нашите левчета, то е просто по навик. И винаги сме готови да ги сменим за долари. Защо го правим? Помисли си: и едните, и другите са просто хартия — едната зелена, а другата по-разноцветна. Очевидно смятаме, че в зелените пари има нещо, което го няма в нашите левчета. Кое е то? Вярата и управленската енергията на американското морфогенно поле. То изглежда всесилно. Затова и всички харесват неговите зелени носители и обичат да ги събират. При нас такова няма, защото ние не вярваме в нашите сили. Спомни си: това започна още при соца. Тогава при нелегалните сарафи пред Магурата сменяхме миризливите си левове 4:1, при официален курс 80 стотинки за долар. Защо? Защото виждахме, че чрез нашите пари не можем да управляваме бита си дори в нещо толкова просто, като да се снабдим с така необходимите за бита ни каубойски гащи Super Rifle. А като показвахме американките пълномощия, и продавачките се подчиняваха и ни даваха. От година на година, от ден на ден вярвахме все по-малко и по-малко в родната валута. Това е вярата и в собствените ни сили, и в собствената ни държава. На моменти липсата на доверие в лева и реципрочният курс на долара растяха дори с часове. Нали си спомняш? Още Вапцаров е обърнал внимание на тоя феномен: липсата на вяра не може да се замени с нищо^[14]. Най-малко със спорадични призиви и изблици на фалшив примитивен патриотизъм. Не зная колко остава, докато нейното морфогенно поле изчезне окончателно в царството ни.^[15] Да ти призная, аз вече също не вярвам, че по някакъв начин ще успеем да възродим оная енергия, която разпиляхме и прахосахме по безбройните бездарни и губещи проекти на проклетия несвършващ соц. Какво да се прави тогава? Какво трябва в частност да правиш ти? Ако искаш да оцелееш, просто ела в чейндж бюрото и си смени скапаните левчетата. На теб специално ще ти дам изгодно новички американски носители на управленска енергия. ↑

[13] Морфогенното (морфогенетичното, морфологичното) поле се използва от биолозите още от началото на миналия век. Рупърт Шелдрейк разшири и прецизира това понятие. Разглеждането му ще ни отведе към далечния японски остров Кошима, както и по-далече. Любознателните могат да надникнат например тук, там, както и на много други места. ↑

[14] Веднъж преди време си помислих, че ако всички в един момент се откажем от левовете и хукнем да ги сменяме за долари, евра или любимите на Божо зимбабвийски квачи, от нашите пари ще останат само чували с хартия. Причина за това може да е жесток военен разгром или съсипващо природно бедствие, вероятно и епидемия от типа на средновековните, а може би ще се получи и след някакво тотално мощно внушение на масмедиите. Какво е изчезнало тогава от проклетите пари? Те нали са си това — купюри с разноцветни картинки и разни капани срещу фалшификатори. Какво невидимо имат, че като го няма, се превръщат в непотребна хартия? Единственият отговор, който ми идва наум е — престанали сме да вярваме, че са носители на българското морфогенно поле или поне на управленския дух в него. Само че дали той се прехвърля другаде или изчезва напълно — не ми е ясно. Ще питам някой ден Божо. ↑

[15] Това са измислици. Има вяра, няма вяра. Bullshit^[16]. То тогава и ако американците престанат да вярват в неограничените си възможности, и тяхното — как беше — морфогенно поле ще изчезне. Е как ще стане? Аз нали гледам филмите им. Каквито и бедствия да ги връхлетят, астероид са ги трясне, километър цунами да ги залее, извънземни да ги нападнат, не се паникьосват (освен отделни слабаци в някои кадри) и изобщо не хленчат. Стават, отърсват прахта, намацат удареното с американски мехлеми или само с йод, и продължават. И никъде във филмите не показват ФЕД да печата допълнително долари, щото вярата им в американската мечта се е поизпарила. Тия евреи здраво им държат… квото там трябва. Няма мърдане. Пък и инж. Къбоков един друг път сам ми каза, че нарочно е измислил всичко, за да ми вземе левчетата и да ми пробута доларите си. Той е отявлен американофил. А уж ту русофил, ту германофил се пише. И за франкофон се е представял, когато му отърва. Франкофон. Ай сифон. ↑

[16] Букв. биволски лайна, глупости. За първи път думата се появява на бял свят в непубликувана поема на Томас Стърнз Елиът от 1910 г. Според него, тя е любима на американците, а напоследък сякаш и на техните врагове. ↑

[17] Татко Магльоар, вид калвадос (фр.). И аз съм го пробвал. Бива го. ↑

[18] В книгата се използва терминологията от онова време. Сега дори в парламента се борят реакторите да се наричат ядрени, защото новото по-научно име променя из основи фактите, че са остарели или че вече са спрени. Пък и има особена тръпка да покажеш на някой колега по банка колко е тъп. И казва за Атомната, че е Ядрена или обратното. Божо веднъж се изгаври: В парламента — вика — я има двама-трима, които могат сносно да обяснят как работи реактора, я не. Обаче всички са много печени по ядрените и атомните работи. Така е в България — всички са пенкелер специалисти и кажи-речи никой не може да върши нещо свястно. Такива са депутатите, такива са министрите, такива са и кметовете. И за разсилни не стават.^[20] Затова и царството ни е на сегашното дередже. Така сме лесна плячка за и врагове, и приятели. Но то през последните десетина века все е било така. Не ми се вярва да изтраем дълго.^[21] ↑

[19] разпределение на стойностите на някаква величина във времето (стат.). ↑

[20] Туй, според нас, е пресилено. Някои стават. ↑

[21] Той вероятно има предвид прогнозите на чичо му Едмон. На наша Веска мъжът. ↑

[22] На времето за срочнослужещите в армията имаше такъв нагръден знак или по-разбираемо — значка. Точното му име беше „отличник по бойната и политическата подготовка“. ↑

[23] Курчатов, Игор Васильевич (1903–1960) — руски учен, ръководител на най-важните съветски атомни проекти — атомни реактори, бомби, ускорители на елементарни частици и т.н. ↑

[24] Дъската Уиджа е основно пособие за спиритически сеанси. ↑

[25] Тримайл айлънд — Three Mile Island (букв. три мили остров, англ.) — атомна централа в САЩ, известна с аварията, станала там през 1979 г. По времето на разказа тя беше пре и преекспонирана. За да се докаже колко са ненадеждни американските атомни и колко кофти — безотговорно и най-вече против интересите на трудещите се — ги експлоатират капиталистите. В сравнение с нашите железни (и дори железобетонни) социалистически ядрени централи. Сега, след Чернобил и Фукушима, тая айлънд е позабравена и се споменава само в статистически план. ↑

[26] Хокусай, Кацусика — японски художник (1760–1849). Според специалистите, неговите „Тридесет и шест изгледа към Фуджи“, както и трилогията „Сто изгледа от планината Фуджи“ са оказали съществено влияние върху световното изкуство. Може и тъй да е, само че кво от това? ↑

[27] Трябваше доста бобови растения да изядем, докато научим, че тоя безименен поп бил Грегор Йохан Мендел (1822–1884), който освен реакционен пастор, бил ботаник (толкова по-зле), при това сочен за баща на генетиката.^[30] В ония времена университетските преподаватели и учителите по биология с унищожителна ирония говореха за „граховите“ му закони. Интересно е какво щяха да кажат по въпроса сега. Дали са имитирали съпричастност към соцпростотиите само заради конюнктурата или са си били тъпи генетично. Както бабата на инж. Къбоков казвала, колкото цял бостан тикви. ↑

[28] Ето какво четем в Краткий филисофский словарь (1954)^[31] за кибернетиката:

„… По същество К. (кибернетиката, де) е насочена срещу материалистическата диалектика, съвременната научна физиология, обоснована от И. П. Павлов… и т.н. Тази механистична метафизична лъженаука… ярко изразява една от основните черти на буржоазното мирозрение — неговата безчовечност, стремежът да се превърнат трудещите се в придатък към машината… Подпалвачите на нова световна война използват К. за своите мръсни практически цели… К. се явява по такъв начин не само идеологическо оръжие на империалистическата реакция, но и средство за осъществяване на нейните агресивни военни планове.“

След това последното, иди, че ставай кибернетик. Ако читателите познават историческия период, ще са наясно, че това класическо изречение е от арсенала на тогавашните съветски прокурори в заключителните им речи срещу „враговете на народа“, малко преди да им поискат „висшата мярка“. Въобще, командир на наказателния взвод, изправете буржоазния изверг Норберт Винер или както там му беше името до стената… После ще чуете и пълното с болшевишка страст „Огонь“! И край, няма ги гадния продажник, слугата на международната реакция и подпалвач на нова война Винер и неговата отвратителна рожба — буржоазната държанка Кибернетика. Тяхната мама империалиска. ↑

[29] Махизъм — течение във философията, основано от намахания австрийския физик Ернст Мах (1838–1916). И течението, и автора му са особено омразни на марксистите. В мрежата все още (2010) е пълно с войнствени статии по темата. Цитират се Л. и други по-малко водещи представители на най-празноглавата теория и практика, и се напомня, че „в гносеологичната схоластика“ на това вредно течение „не може да не се види борбата, която в последна сметка изразява тенденциите и идеологията на враждебните класи на съвременното общество“. Тези обесници не пропускат и сладките си спомени за това как болшевишките им деди са разгромили махизма и най-вече са преМАХнали неговите привърженици. Както отбелязал веднъж Метаксаки след третата ракия в една съмнителна компания, „Нищо не може да се направи: разпалени добре, глупостта и злобата се самоподдържат, а по руските земи има много пънове и чворове за целта^[34]“. И шокирал присъстващите с махистката заповедна форма: „А сега ми се МАХайте от главата.“ ↑

[30] Съгласно указанията на др. Сталин (у нас — на др. Червенков и най-вече на тъй наречения акад. Т. Павлов), социалистическата биологична наука и свързаните с нея институти са задължени в кратък срок да се очистят от морганистките и други буржоазни, идеалистически, реакционни, вредни (избройте още подобни характеристики) течения и да застанат безрезервно на мичуринско-лисенковски позиции. Както казва Матей, „Заради болшевишките тъпавлотии сега сме на опашката на генетиката, а и на световната наука. На всичко сме на опашката, освен на завистта, злобата и омразата. Там се борим за златен медал.“ Ние се разграничаваме ботанически. ↑

[31] Ако надникнете в Энциклопедический словарь от същата година, К. даже въобще не съществува. За нея и за създателя й Норберт Винер не е обелена думичка. Няма такива животни. Любителите на руския език могат да намерят автентичния текст напр. в този сайт. Интересно е да погледнат и коментарите. Невероятно усещане е. Както казва Матей, живи са, живи са още ония реликтови изкопаеми — съветските вкаменени дървени философи. Оказва се, че всъщност те не само не са автори на цитирания унищожителен текст за кибернетика, ами обратното — направо са я измислили. Покрай нея са измислили и всичко останало. За компютъра ли имате съмнения? Ам’ че той Ползунов го е изобретил, само че го е задвижвал с пара. За ваше сведение, компютър, лаптоп, таблет и айфон са руски думи. Също и айсифон. Ай сиктир, напротив, си е турцизъм^[32] с подчертано българско звучене, както би казал като виден лингвист и етимолог инж. Къбоков. Разбираме го Божо, само че сега и нашият литературен език вече е пълен с американски уличен сленг. С две думи, фак ю. ↑

[32] Пълната форма на турски е айсиктиролсун. За улеснение на преводачите, на английски ще е айсиктирейшън, съответно на френски и италиански се превежда айсиктирасион и айситирационе. В италианския има и глагол айситирационаре, за който се предполага, че произлиза от булгаро — айсиктирам. Поради говорни дефекти, италианците нямат съчетанието кт и не могат да предадат звуковото богатство на тая важна за пълноценния живот дума. На немски, както може да се очаква, е Дер Айсиктир. Заслужава си да се споменат и някои по-екзотични езици. На чешки например е айсиктирившичко, а на финландски пък е айсиктирлайнен. Божидар ми е казвал и как е на полски, но не си спомням точно, защото много трудно се произнасяше. Нещо като айсиктпржитир. На обикновен китайски си е ай-сик-тир (阿西克蒂尔), а на мандарин е мън-мънмън^[33], защото там няма такива неприлични думи, а в подобни случаи — както е известно — китайските мандарини мънкат учтиво. ↑

[33] Но не в смисъл тиенан__мън__. ↑

[34] За сведение, той го казал на руски, като за „пън“ използвал пень, а за „чвор“ — чурбан. — Бел.пр. ↑

[35] Сред учѐните битува мнението, че междувпрочем, както дори и между впрочем било безсмислица. Щом великият К. К. е употребил тая дума, при това двойно повдигната, значи тя е смислица (бел.ред.).^[36] Който иска да се запознае с необоримите аргументи на титана (гиганта, великана, исполина, колоса и прочее) на езикознанието, да си препрочете Книга I. Най-добре цялата, защото междувпрочем вече забравихме къде точно ги (се) е изложил. ↑

[36] Наскоро научих, че на руски има израз между прочим. Еми, на български се превежда най-добре с между впрочем, което очевидно може да се напише и слято. Ако някой от русофобски съображения или от чиста проклетия не иска да приеме тая прекрасна дума, нека да си завре съображенията… Междувпрочем, знае къде. ↑

[37] Иван Василевич е казал тази фраза на сина си: Ванька, я тебя… и т.н. И понеже фразата „я тебя насквозь вижу“ означава „виждам през теб“ или „прозрачен си ми“, от нея именно следва, че той е първият рентгенолог. ↑

[38] простонароден староруски. ↑

[39] В докладната си водещият офицер беше отбелязал прозорливо:

Информацията на агент Курчатов означава, че японските, а и други вражески шпионски централи в един момент могат да имат достъп до секретни материали от атомните ни проекти.

На докладната шефът му беше поставил резолюция, която не поместваме от съображения за секретност. ↑

[40] Задрасни ненужното в съответствие с преобладаващото (с обикновено мнозинство) становище на депутатите. ↑

[41] Сами се сещате, че използваме това идиотско име от съображения за секретност. ↑

[42] Ятак — от турски yatak — леговище, подслон. Не е ясно защо партизаните не са избрали някоя българска дума — помагачи, укриватели и т.н. Може би ятак ги е привлякло, защото е много бойко. Като… ятаган. Както и заради приемствеността — и хайдутите са имали ятаци при хайдутлуците си. И нашите нали са наследници на традициите… Но, от друга страна, техните пък правоприемници — дружините (или бригадите^[44]) от борчетата нямаха ятаци. И за кво им са? Кой да ги гони, че да се крият? Да се краде отдавна е народен обичай. Да се убива все още е малко стряскащо и необичайно, но това е временно. На кого не му се е искало да утрепе някой, който му яде душичката — проклет началник, дето пак се е развихрил и го насилва да работи (бачка), омразни отколе комшии — те всички са проклети, тъпи и нахални, тъщата (това заради фолклора) или поредния алчен съдружник или чиновник рушветчия, който вече съвсем се е увълчил. Затова и с тая мисъл ще свикнем. Има си даже технология за целта. Нарича се прозорец на Овертон. А местното население е предразположено към такива прогресивни технологии. Както Божо не един път е казвал, и без друго шибаните му навици и обичаи са доста овертонови. Българите са единствените, които са имали в три различни епохи ярко изразени разбойници с подчертано национален характер: хайдути, партизани и борчета. Единствени в цял свят. Само си помислете: няма други такива. От това такъв туристически бизнес може да стане. Защо пътешествениците да ходят като гламави да търсят древни артефакти, природни чудесии и зелени човечета. Ние имаме всичко това, а можем да възсъздадем и бродещи групи колоритни автентични хаирсъзи в национални носии от съответния период, както да представяме по места и истински завладяващ онлайн екшън, с участието на самодейни местни колективи. Така ще осигурим и благодатен туристически поток, и работни места за хиляди. Ще се влее един постоянен финансов поток в бюджета, ще се замогнат хората, ще се възроди краят ни. Но ние пак се отплеснахме. Тъй е, като час по час надничаме през тоя проклет прозорец. ↑

[43] Не може да се цензурират важни мисли на партизански герои от съпротивата. — Бел.ценз. ↑

[44] Самото име подсказва колко бригадирска е цялата работа. ↑

[45] На война като на война. Жельо^[46] ни обяви за франкофони, но за всеки случай се застраховаме за идните няколко хилядолетия с превод. За отбелязване е, че тук на другаря Мичев сякаш повече отиваше да си помисли: „Мы тоже не лыком шиты^[47].“ Ама на, алафранга го дава. ↑

[46] Ето на, вече Бог до го прости. Наскоро стана ясно, че Петър Берон, от своя страна, не му прощава. Прости му, бе, Бероне. Иначе отново ще се срещнете в някой следващ живот. Не вярвам да ти се иска особено. ↑

[47] Ние също не пасем трева (рус., погов.). ↑

[48] Есерка терористка — става дума за Фани Каплан, известна като Фани Ройд, а също и Дора Каплан, с истинско име Фейга^[49] Хаимовна Ройтблат, есерка от заможно еврейско семейство. През 1918 г., според официалната историческа версия, прави неуспешен опит да убие Ленин при загадъчни, и да си признаем, подозрително мътни и май дори нарочно замътени обстоятелства. Разстреляна е без съд от тогавашния комендант на Кремъл, някакъв си бивш балтийски матрос, по устна заповед на сънародника й тов. Свердлов, Яков Михайлович. След покушението болшевиките избиват десетки хиляди от своите нарочени врагове за отмъщение. Нейното име действително не се среща в съветската историческа и справочна литература — там тя фигурира само с въпросното название. Сега материали в мрежата има колко щеш. Може би един ден признателното човечество ще постави на подходящо място^[50] и паметник с истинското й име. На непризнателното — каквото му се полага. Но пък по друга информация тя май няма особени заслуги и неудачният опит е дело лично на безпощадния болшевишки кадровик. Какво може да направи една окьоравяла глуха терористка, страдаща от запек и хроничен ревматизъм. Интересна тема за размисъл е, че на мястото на произшествието се появил Яков Юровски^[51], криминалното дело по случая било набързо_ закрито_, а всички свидетели, както и лицата, имащи участие в ония паметни събития (повечето хора на Яков Михалич), били разстреляни или се преселили в отвъдното при странни обстоятелства. Според непотвърдени от официални източници сведения, инж. Къбоков уж бил казал, че всичко много напомняло убийството на Кенеди. Както и по президента, по любимия вожд стреляли поне двама, а някой особено упорито ни втълпява, че е бил самотен ентусиаст. Освен това и организаторите били едни и същи. Само че не казал кои са. Ние се въздържаме от… как се казваше. Абе, не искаме да таковаме. ↑

[49] Фейга — теменужка (ивр.). Много поетично. ↑

[50] За онези, които не са чели Википедията, това е квартира № 5 в дом № 10 на прочутата Большая садовая в Москва, описана от Михаил Афанасиевич в „Мастер и Маргарита“. В същата сграда, но под номер 50 е лошата квартира (нехорошая квартира), в която се е състоял незабравимия бал. Той от своя страна се получава като към 5 е прибавена една нищо незначеща 0. Тук му е мястото да споменем, че Дамян Бедни, който е присъствал на разстрела, е прототип пък на бездарния поет Иван Бездомни. Ето че и в тоя ненадминат роман се появяват автобиографични (вж. заб. 115 от книга II), така да се каже, елементи. ↑

[51] Същият оня убиец на Николай II и хранен човек на Яков Михалич. Аман от Яковци. ↑

[52] Конфу — т.нар. „земя за лично ползване^[53]“ при социализма (жарг.). Пояснихме го още в книга първа, но понеже то не само присъства непрекъснато в живота на героите, а дори там, за повечето соцтруженици от българската етническа група^[54], се превръща в неговата основна и най-съществена част, се налага да направим едно дообяснение: Конфуций няма нищо общо с това сакрално понятие. Нещо повече, той би се почувствал доста… бихме казали сконфузен, ако разбереше в какво го замесват. Но според Матей, това е измислен герой, който съществува (макар и под името Кун Циу) само в някои редакции на китайски разкази. Както би каза пък Божо: П-Фу. Всеки лингвист ще ви каже, че оттук следва кун-пфу и от него просто кунг-фу. Въобще, глупфусти. ↑

[53] проамерикански настроените използваха и ранчо. ↑

[54] руснаците например нямаха конфута^[55] и затова те — като изключим кръчмите, Большой театр и военните театри за спешна помощ в братските страни — нямаше къде да се поразвлекат, да не говорим за нещо облагородяващо и сгряващо душата. ↑

[55] и все още (2015) нямат. ↑

[56] Наскоро (2015) на български излезе книгата на Ян ван Хелсинг „Кой се страхува от черния мъж?“. Оказа се, че инж. Къбоков и тоя път е на ниво и прозорливо е посочил (приблизително, де) нещо изключително важно. То без друго трябва да е ясно на всеки, но на — мен ме изненада здравата. А именно че Ангелът на промяната ни сваля на грешната Земя и, когато му дойде времето, ни качва отново там, откъдето идваме. Като всесилен Божествен асансьор. Оказва се също, че той се грижи за нас. И май ни е най-добрият приятел приживе. Ето как е описана книгата в представянето й от книжарница „Хеликон“^[57]:

„Лекари, медицински сестри или свещеници, а най-вече служители в хосписите, често разказват, как мнозина виждат преди смъртта си един Черен мъж, познат в нашата културна общност в образа на Приятеля Хайн, Боандлкрамер или Човекът с косата. Така се случило например с Франц Г. от Берхтесгаден — през нощта след планинско изкачване край леглото му се появил черен силует и заявил, че му е «дошло времето». На следващия ден при падане от скалите приятелят му загинал, а той самият се отървал с тежки наранявания.

Какво мислите за подобни истории? Дали са халюцинации, предразсъдъци или подсъзнателни внушения?

Ян ван Хелсинг би подходил по-предпазливо към подобни съобщения, ако самият той не беше срещнал Черния мъж — две седмици преди зловеща автомобилна катастрофа.

Заслепен от това същество, впечатлен от присъствието му и най-вече невероятно любопитен, Хелсинг се опитва две години подред да влезе във връзка с него, което най-накрая му се удава през декември 2004 г.

В интервюто, което Ангелът на промяната му дава между другото се дискутират и следните въпроси:

Кое е това същество? То ли прибира душите? Къде ги отнася? Какво изпитва, когато отнася нечия душа — например на някой убиец? Безсмъртно ли е? Виждало ли е някога Бог? Има ли дявол? Има ли ад? Кой управлява света?^[58] Кому служат илюминатите?

Какво знае това същество за Исус?“

Тези въпроси вълнуват повечето хора. Само атеистите са обявили, че Бог и неговите селения не съществуват, а горните въпроси за тях са безсмислица. Животът ни бил се давал само веднъж и след него от нас не остава нищо (освен традиционното прочувствено надгробно слово и лошите спомени на близки и комшии). Но ако всичко приключва окончателно и завинаги, то самото ни съществуване е основано на невъобразима несправедливост. И е очевидно безсмислено. Наистина, каква справедливост има един да се е родил сакат, глух, сляп или още по-зле — беден, докато друг се е появил със златна лъжичка в устата? Защо един да се мъчи като грешник в казана, а друг да живее като в рая?^[59] Щом единственият ни живот е пълен с несправедливост, за какво да се тормозим с морални задръжки? Защо да не лъжем, крадем и трепем подред? И да таковаме чуждите булки. Хъ. Както казва пък Матей, „затова обществената формация, построена от еврейските болшевишки комунисти — най-изявената и многобройна група безбожници^[60], се е превърнала точно в царство на опашатите лъжи, безогледните кражби и перманентна жестокост.“ Все пак Божидар ми е казвал, че той съжалява, дето не се е реализирала народната мечта за социалистическо пуналуално семейство.

Ние се разграничаваме. ↑

[57] Само съм поправил правописните грешчици и съм поошлайфал на места текста. ↑

[58] Оказва се, че не са брат’чедите на инж. Къбоков. Направо не е за верване. ↑

[59] Веднъж Матей ми обърна внимание, че тези въпроси можем да си зададем и ако вярваме в Бог. Нали той е самата справедливост? Защо тогава е създал света по тоя несправедлив начин. Дори и страданията да са път за морално извисяване, защо на останалите не е дал такава възможност? „Това противоречие е само в християнската религия — каза ми тогава той. — Ако има прераждане и във всеки живот ти имаш право на избор, значи сам си заслужаваш кармата. Тогава Бог не е нарочно причастен към твоите страдания. Ти сам ги предизвикваш. Но тогава това е част от играта за твоето духовно израстване — както казва учителя Дънов, едно непрекъснато движение от дълбините на тамас нагоре, към саттва, към светлината. Защо е необходимо ли? Щом съществуваш безкрайно и се усъвършенстваш непрекъснато, значи и можеш да станеш безкрайно съвършен. За това имаш достатъчно време. Тогава и ти ще можеш да създаваш светове.“

На мен това ми прозвуча малко богохулно, но си затраях. Безкрайните същности са ми пълна мъгла. Сигурно разсъжденията на Матей не се отнасят за такива близки до нулата константи като мен. ↑

[60] Той нарича техните принципи аксиоматика на злото. Божо е казвал, че няма доброметри, на всичко отгоре и с отрицателна скала. Въпреки това — учи той — тези две категории не са относителни. Има морален абсолют, има рецепта за това как да постигаш абсолютното добро, а именно следвайки Божиите заповеди. Отклонението от тях означава, че си на територията на злото. Обаче дали ги следваш? Или не ги следваш? Това е въпросът, а не онези мъдрувания… там май на някакъв английски автор. Житейските случаи са заплетени. Дали постъпваш по правилния начин е въпрос на прогноза. Съдейки за една постъпка по резултата от нея, след сто години може да изглежда, че е добра, но след хиляда може да се окаже точно обратното. За беда, поради нелинейния характер на процесите, не можеш да изчислиш последствията дори за някакъв сравнително разумен срок от примерно сто хиляди години, да не говорим до края на времето. Това го може само Бог. Само той знае изхода — все едно краен или безкраен. За нас оставало само да гадаем поличбите Му и да следваме заветите Му. Без да ни е ясно дали го правим по най-верния начин. Затова трябвало да сме по-сдържани и скромни в оценките си и претенциите си. И да не вървим след байраците (особено ако са червени) на разни американски/руски^[61] мекерета, които обещават да ни заведат в светлото бъдеще. Да ги следваш било най-сигурния начин да се стигне в най-дълбоката и миризлива кал на блатото. Излиза, че позицията по тези въпроси на Остап Сюлейман Берта Мария Бендер бей Задунайски е най-правилната. Както е известно, в един задушевен разговор на такава тема, той пил за Бога наравно с всички, но в това спорно дело не се намесил. Ако екстраполираме неговия опит, най-ефективната рецепта за оцеляване ще е да не се намесваме в чуждите проблеми. Само че тогава кой ще ни помага да решим нашите? Ето например вчера ми свърши ракията. И сега кво? Да се мре ли? Как се живее без тая квинтесенция на честния пиянски живот? Ами ако и Черният мъж запази неутралитет и откаже да ни качи горе? Ега ти страданието, ега ти агонията, ега ти кармата. ↑

[61] Както вече знаем, ненужното (несправедливото) се зачерква. ↑

[62] Смешно ни е на нас след толкова години. Сега, като се огледаш — само пострадали от умерено дисидентстване. А тогава… Как мечтаехме да сме от Държавна сигурност. Ех, да можеше да покажеш оная червена карта, която сурово задължава всеки да оказва немедлено съдействие и… всички направо да се разтреперят. Кой не е искал да има такава карта? Кой не е искал да я извади от вътрешния си джоб, когато е най-унижен. И да я тресне на масата. Ееех! И защо да не я покажеш на другарката си в живота, но уж случайно, а тя да изтръпне от гордост за своя другар. Или да я размахаш пред носа на началника си, а? Ех, че кеф. Виждаш ли, тъпанар, кой съм аз? Трепери сега в краката ми, животно! Боже, колко мечти, колко надежди. Даже Божо беше споделял в тесен кръг подобен свой стар блян: един ден да може да сложи на вратата на апартамента си скромна бронзова табелка:

Божидар Къбоков

таен агент, контра и реконтра разузнавач

пенсионер

↑

[63] Напомняме на чуждоземните читатели: В България „чичо“ освен за брат на бащата се използва от малките деца и като израз на уважение, близост и подчинение при обръщение към по-възрастен мъж без оглед на роднински връзки. Полезно е да се знае, че както в някои изостанали държави като Германия или Италия, и по нашите земи очарователното фамилиарничене^[64], с което подрастващите американчета общуват с по-възрастните, се възприема като особено дразнещ признак на лошо възпитание и арогантност (тепегьозлук), а в някои типични холивудски сценарии — и като медицински симптом за дебилност и простащина. Обръщението „чичо“ обаче е приемливо у нас само за тая възраст, когато е извинително непознаването на учтивото обръщение „вие“^[65]. В България, за разлика от недостижимо отакованите, така де, одемократизираните Щати, то е официално прието. Ако има нещо, което дразни българина повече от това да го напсуваш на майка, това е да му кажеш „Бе ТИ кой си, бе?“. Това е така, защото всички местни аборигени имат министерско самочувствие, а към министър не можеш да се обърнеш с милото „чичо“. И вече съвсем недопустимо е да му говориш на „ти“. Спокойно можете да разясните тези обичаи на някой американец, като се обърнете по-интимно: Разбра ли бе, тъпанар? ↑

[64] Метаксаки веднъж много злобно отбелязал: „Какво уважение към възрастните да очакваш от разни гадни копеленца, които дори на майките си крещят истерично «Мразя те». А и то не е и необходимо — те се подготвят да бъдат в една от двете основни американски граждански категории: престъпници или ченгета. И в двата случая, разбира се, те ще защитават яростно американските ценности. Този, който им е внушавал да нарушават поголовно Божиите заповеди, не е пропуснал да ги направи надеждни пазители на системата си. Затова ще са готови да изпълняват труднопоносими и определено смъртоносни отбранителни мисии по целия свят. Но тези рискове нямат особено значение. Важното е, че когато пораснат, ще могат да убиват, когото мразят. А накрая и когото поискат.“ ↑

[65] Ето какво пише Матей в един свой ненаписан репортаж: „За успокоение на моите американски приятели, у нас като свежа струя в общуването между хората, ведно с предаващия всички нюанси на духовността афроамерикански жаргон, нахлува сриващото купчинките високомерие на ранговете и близко на българската душа, изравняващо началници и подчинени, свойско обръщение на малки имена. Заедно с него се установява в общуването и простонародното, съответно на културата ни, второ лице единствено число. Така ние скоро ще бъдем уеднаквени като едновремешните кирпичи и удобни за употреба социални елементи, с които новите ни богоравни господари ще издигат величествените си небостъргачи от лично благополучие. Както знаем, кирпичите са направени от гъста нашенска кал, а такава винаги се е произвеждала в неограничени, промишлено използваеми количества в общественото ни пространство.“ ↑

[66] Не е ясно кого има предвид Командира с това „отгоре“. Според нас, може да е героят от Лайпциг, българският орел в изгнание Г. Димитров, или дори другарят Сталин. Но е възможно и да е някой друг, местен другар. Всё таки, във всички случаи си личи типичната за нас (тя ще стане още по-характерна в годините при соца) ярка неприязън към онези, които временно са „отгоре“. Същата е и към тези, които имат или знаят повече от нас. Инж. Къбоков твърди, че при най-прогресивната обществена формация, управляващите принципи били пет: лютата завист, насилието без милост, професионалното коварство, политическото двуличие и опашатите лъжи. Петолъчка, значи. Туй то. ↑

[67] Ставка — шатрата на пълководеца в походен палатков лагер (нещо като японското бакуфу или като палатката на Кадафито). По времето на Втората световна война — Ставка Верховного Главнокомандования. С две думи, шатрата на другаря Сталин. ↑

[68] Една полезна за оцеляването на непартизаните информация: малко преди християнството през 320 г. сл.Хр. да стане официална религия на Рим, Синедрионът, преместил се в Ямния, издава секретен указ, който разрешава на евреите в случай на необходимост (!) да се отказват привидно от своята вяра и да приемат „езически“ религии като християнството и исляма. Извършилите първото се наричат марани, а вторите, какъвто е и споменатият турски герой, са дюнмета. Тези сведения, разбира се, не са необходими на партизански командири, освен ако не са евреи, които са получили бойна задача да се приобщят. Но тогава те със сигурност ги знаят. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Кънчо Кънчев Неизживяното минало на един богаташ (4)

Метаданни

Данни

Неизживяното минало на един богаташ

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава XIIНеизживяното минало или, ако повече ви харесва, несъстоялото се бъдеще на инж. Божидар Къбоков

Кънчо Кънчев
Неизживяното минало на един богаташ (4)

Глава XII
Неизживяното минало или, ако повече ви харесва, несъстоялото се бъдеще на инж. Божидар Къбоков