Другарят Сталин стоеше до прозореца в кабинета си, гледаше как вятърът мете неясно откъде дошли в двора отбрулени листа, подръпваше от лулата си и мислеше за предстоящите задачи.

Вчера с един подпис беше изпратил в небитието двайсет и две хиляди поляци. Най-после беше отмъстил за раната, която му нанесе полската армия преди двайсет години^[2]. Приключи една дълга битка. Бяха си разделили с братска Германия по половинка от братска Полша, а сега принесе и една яка хекатомба в памет на десетките хиляди червеноармейци, загинали в ония бурни години. И за своя памет. Днес — след половинвековни усилия — започна и последният етап от една стара руска затея: връщането на един пак братски народ в лоното на… правата вяра. Сигурно и тук нямаше да се размине без жертви, но то какво бяха за предстоящата страховита война сто хиляди отдолу или сто хиляди отгоре? Едно няма нищо с известно количество нули.

Преди малко беше разговарял с Георги Михайлович^[3]. Героят от Лайпциг беше махмурлия от вчерашното надпиване с Никита Сергеевич, но не чак толкова, че да не може да съобрази кой командва в по-близката, а скоро и в по-далечната част от света. Не беше от елитните майстори на политическия шахмат, но заедно с оня вироглавец Тито бяха най-важните му фигури в продължаващата вече две десетилетия сложна игра на съветската политика на Балканите. Йосиф Висарионович изпусна облаче дим. Не му хареса това сравнение. Не обичаше шаха. Някаква си дъска с 64 квадратчета изглеждаше жалка в сравнение със света. А и какво удоволствие имаше в това да си играеш с дървени безобидни фигурки, вместо с истински свирепи врагове. За съветския народ беше полезна, нямаше спор. Успехите в нея бяха добра реклама за съветския строй. Развиваше ума, а и изпускаше парата в безброй безобидни войни за наивници. Но в нея нямаше тръпка: не можеше да унищожиш противника — можеше само да му вземаш тия глупави фигури и пешки, а докато накрая той доброволно се предаде. Пък и в тази игра имаше по-добри майстори от него. Докато в другата — жестоката и истинската — нямаше такива. Там нямаше и равен. Затова той почти не играеше шах. Съвсем друго беше в реалността: един ход, едно драсване с червения и най-вече с любимия си син молив^[4], едно духване докато си пафка лулата, и петдесет хиляди украински контри или двайсет и две хиляди пленени вражески солдати от някоя братска армия, или дадено количество от някакви други ги няма. Само че наистина. Ей така — пфу — и изчезват в небитието. И няма да се върнат, за да участват в следващата партия. Другарят Сталин се усмихна леко презрително и направи движение с ботуш по килима — сякаш размазваше малка невидима гадинка. Но докато се стигнеше до лесните и прости решения, трябваше много работа. И с тия твърдоглави обитатели на Балканите щеше да е трудно. Още доста ходове трябваше да направи. Все едно, накрая щеше спечели. Той винаги печелеше. Започна още през двайсетте, когато стана генерален секретар на партията — една длъжност, към която останалите играчи поглеждаха с подигравателна усмивчица. Защо да са секретари? Да драскат по протоколите мислите на великите? Глупаци. Затова всички ги отправи към старогръцкия Хадес през подземията на съветска Лубянка. Пътят към властта, към истинската, несподелена с никого, безусловна и неограничена, всепомитаща, титанична и недостижима за останалите власт, беше открит именно защото винаги забелязваше навреме онова, което враговете му пропускаха или виждаха, когато вече беше късно. След като зае най-възловата позиция под носа на съперниците си, лесно победи еврейските отрепки от ленинското политбюро. Той беше поел ролята на оня Голем, който амбициозният и умен (глупав, глупав) рави Леви искал да направи, за да пази избрания народ. А се получило точно обратното. Същата съдба имаха и щяха да има кулаците, чекистите, анархистите, троцкистите или трактористите — все едно — всички, които щяха да се изпречат на пътя му. Йосиф Висарионович отново пусна кълъбце дим и се подсмихна — всички съидейници, сподвижници и съмишленици на другаря Ленин, както и техните протежета до девето коляно изчезнаха. Всички велики владетели преди него бяха изчиствали пътя към голямата цел. И тя вече постепенно се откриваше. Имаше една простичка мечта: да победи най-важните си врагове и да направи държавата си велика. Не да строи първобитния ленинов социализъм. Илюзиите му за това какво представляват измислиците му се изпариха още по времето на непа. Той отдавна бе забелязал, че това, което правят хората, прилича на тях самите. Затова наблюдаваше толкова внимателно как се държат на разпитите съратниците и първи дружки на вожда — железните комисари. Всички бяха страхливци. Вместо да защитават героично идеите си, те през цялото време правеха жалки пазарлъци за животеца си. Тогава какъв можеше да бъде „най-прогресивния строй“ на тия чифути? Щеше да е същият боклук като тях самите. На всичко отгоре Владимир Илич реши, че новият строй може да победи само в едно государство. Глупости бяха това, пълни глупости. Не можеш да се пребориш с враговете си, ако всички наоколо са ти врагове. А те бяха такива още от времето, когато Александър Невски попиля европейските рицари и ги издави в Нева и Чудското езеро. Всяка от тъй наречените велики сили беше враг на Русия. Англия, Германия, Франция, САЩ, Япония… Всички. Сред тях се ширеше доктрината за непълноценността на славяните. Подчовеци — така наричаха руснаците. Тези капиталистически мракобеси организираха златната блокада — за да поставят неговата страна на колене, да я разпарчетосат и завладеят. От край време имаха една цел: унищожението на Русия. Ясно беше: това бяха зли и безпощадни врагове. Ако искаха да ги победят, трябваше да преобразят великата Рус, а след това да успеят да превърне тия надменни европейци в ентусиазирани съветски труженици. Многонационална съветска Европа — това беше спасението. Но вместо да се обединят около другаря Сталин за великата цел, другарите от политбюро и цека служеха на други цели и други господари. И крояха заговор след заговор срещу него. Само че той оцеля и ги измете с голямата сталинска метла. Остави послушните — като „старостта“ Калинин, захлупения кариерист Ворошилов или жадния за власт украинец Никита Сергеевич. И любимеца му Микоян. Те му бяха верни, защото бяха наясно с превъзходството му, и щяха да изпълняват безпрекословно волята му. Дори ако въобще не разбираха какво всъщност правят. Така и стана. С тях беше изминал труден и дълъг път, но вече бяха близко до целта. Да. Знаеше той, че умее като никой друг да вижда постижимите цели, да ги разбие на задачи и да намери хора, които да ги реализират. И, разбира се, да ги накара да работят здравата с двата най-мощни мотиватора: властта и страха. Особено със страха, че утре може да те няма — тук Стопанинът се подсмихна. Всичко се нареждаше. Нямаше начин да не успее. Затова строеше той Дворецът на съветите^[5] — за да приеме там последната европейска съветска република, когато най-накрая завладее стария континент. Беше успял да отложи за още малко титаничния сблъсък, но той нямаше да се размине и скоро милиони бойци от Червената армия щяха да се изправят срещу ордите на фюрера за една последна битка. След победата Русия вече нямаше да е само граница между Азия и Европа. Нямаше да го има разкраченото „между“, а само нормалното за всяка граница „със“. Разбира се, Азия нямаше как да завладее — там бяха половин милиард китайци. И с Англия сигурно щеше да се наложи да воюва още. Те бяха най-лютия враг от векове и нямаше да се дадат лесно. Америка пък беше непристъпна, оградена с много океанска вода. В Африка — той се подсмихна под мустак — имаше основно негри и маймуни. Е, и злато и диаманти имаше на поразия. А също нефт и маса други полезни неща. Но засега можеше да мине и без тях — неговите му бяха достатъчни. Виж Европа, тая позастаряла опърничава мома, трябваше час по-скоро да я хване за френската талия и да я… завладее. Така вражеското обкръжение щеше да престане да съществува и неговата империя щеше да бъде спасена — веднъж и завинаги. Това бяха магнитите: вдъхновяващата мисия на спасител и необходимата за това всеобхватна власт. И тя не беше за някакви си пролетарии и колхозници, ама че глупост. А за него. За Господаря на света. Е, и за неколцина от неговите хранени хора и съратници. То това си беше основната идея и на вождовете на революцията. Той погледна към стената зад гърба си. На нея висеше снимка, на която, ограничен от проста рамка, Владимир Илич четеше „Правда“. Като него и той беше прикривал истинските си намерения зад разни бомбастични и фалшиви от край до край лозунги. Само че не сколаса. Той обаче трябваше да успее. За целта най-напред беше нужно да победи собствения си народ и да направи държавата си по-силна от всички останали. Както подобава на най-великите царе на Русия. И той го направи. Дотук всичко беше само класическо натрупване на преимущества и завземане на всички открити линии и форпостове преди последната, решаващата атака. След която следваше разгромът на врага. Разбира се, на неговата територия. И другарят Сталин познайваше нещо от теорията — но не само на тихите сражения по черно-белите квадратчета, а и на истинската игра, в която отсичаха главите на царете от победените империи. И други неща знаеше той, за които обикновените хора дори не подозират, но с тях не можеше да въодушеви и поведе във великата война масите така, както с фанатичните измислици на оня чифутин. Сега предстоеше най-важната, последна Битка. Оная, която всички велики владетели водят. В нея нито едно обстоятелство не беше маловажно, нито един противник не биваше да бъде подценен. Но Йосиф Висарионович нямаше причини да се съмнява в крайната победа — той и огромната му империя бяха едно цяло: ако си мръднеше пръстчето на ръката, някъде — във Владивосток, Урал или в далечна Колима — се разклащаше^[6] като небостъргач при земетресение цялата велика система.

Щеше да успее и на Балканите. Те бяха плацдарм и врата към двата континента. Да ги владееш, означаваше пътят към тях да е открит за теб и затворен за враговете. Най-важната пречка пред неговите планове там беше една трудно превземаема крепост — тая изплъзваща се от великите сили държавка България. А както е известно на специалистите, крепостите се превземат най-лесно отвътре. Затова му беше нужен и тоя балкански дръвник — за да направи от него леснопреносим троянски кон.

Беше ясно и стегнато като замисъл. България беше царство, а пролетариатът мрази монархиите. Освен това по всичко личеше, че в решителната битка, тя ще бъде на страната на Райха. Българите — имаше много данни за това — изглежда не бяха и славяни. Затова и Адолф Алоизевич ги обичаше толкова. Така задачата ставаше още по-лесна. И да имаше някакви пречки от сантиментален характер — възпиращи връзки между руснаци и българи от близката и по-далечна история, сходен език, азбука и там още каквото има — всичко щеше да бъде забравено, ако в идващата страховита война те са на страната на най-могъщия им враг — Германия. Да, — поклати глава Йосиф Висарионович и почука леко с лулата по пепелника — могъщ враг, а трябваше да е най-могъщият им приятел. Но и това щеше да се сбъдне най-накрая.

Събитията из българско скоро щяха да се случат и затова бързо трябваше да се скове преносимото съоръжение. Тоя празноглав и суетен печатар с бял каскет и подчертана любов към чашката разполагаше там с няколко хиляди действащи и потенциални терористи. Бяха неграмотни дрипльовци или заразени с болшевишки идеи интелигентни, властта ги преследваше, разбиваше организацията им и пращаше по затворите и на бесилката водачите им, а те й се зъбеха с епизодични убийства. Организацията им беше на нивото от времето на оня обесник, брата на Владимир Илич, оръжието им също беше оттогава и едва ли имаха ясен план за седмица напред. Георги Михайлович трябваше да ги насочи в правия път — към партизанска война. Ако не ги избиеше царската полиция, когато червената армия стигнеше брега на Дунав, в България щеше да я очаква за своето назначение основното ядро на бъдещите управници на новия съветски сателит. Също като в задунайската губерния от плановете на Романови, само че не великоруски мечти, а сталинска реалност. Тогава щеше да дойде редът на кагебе. „Няма да допусна чифутите да ми попречат и нещата да се развият така нелепо, както след Руско-турската война през седемдесет и осма. Не ми трябва и някой нов Достоевски^[11] и разни… хроникьори да описват онова, което съм пропуснал да направя. Или да разправят, че е било съвсем ненужно“ — поклати глава Бащата на народите с онова чувство за историчност, което несъмнено притежаваше, и продължи да мисли още малко в тая насока. Не му харесваше, никак не му харесваше светът да се управлява с парите на евреите и тъмните сили. Само че те още държаха най-важните позиции в тая част от света, която все още не беше негова. По-голямата. И с това трябваше да се съобразява. Затова беше започнал създаването на вездесъщата си система, чрез която властваше в безпределната си държава, още в ония далечни години. Присмиваха му се тогава неговите съперници от онова омразно политбюро. Планове крояха, заедно със задокеанските си господари. Само че помогнаха ли им милионите, дето ги имаха в швейцарските банки? Помогнаха им колкото… на застреляните в Лубянка — спестовните им книжки. Заминаха си всички, всеки по реда си. Добре си действаше тя. Основните й лостове — не парите, тая проклета чифутска измислица, не, а указите, резолюциите, номенклатурните списъци и могъщите червените книжки — бяха персонални. Те не се получаваха и губеха в някакви си банки и борси, а се придобиваха с филигранна гросмайсторска техника в жестоките задкулисни игри, но винаги по благоволение на висшестоящите, както и можеха да се отнемат пак само от тях. Не като парите, които всеки може да вземе, а именно когато господарите решат. Вярно, коварствата и интригите можеха да изиграят водеща роля и при получаването, и при отнемането им. Но то от библейски времена така е устроен животът — пълен с подлости и предателства. А и кой можеше да се мери с него в тези още по-древни азиатски дисциплини? Никой. Затова най-отгоре — на самотния, завладяващо царствен и недостижим за останалите връх — стоеше той. Беше опасно само ако някой враг се промъкнеше в сърцето на системата му. Такива имаше непрекъснато, но повечето от тях имаха специфични, насочващи фамилии и съответните служби знаеха родословието им до девето коляно^[12]. Имаше и предани пазители, заставени да бъдат такива с желязната хватка на държавната сигурност^[13], която той държеше пък със стоманена хватка. Всичко действаше безотказно. Така или иначе се натрупваше доста кадрови боклук. Затова той периодично го премиташе. Точно тая система щеше да въведе във всяка от страните, които предстоеше да завладее. В качеството си на съветници, овластени от непреодолимата сила на неговата червената армия, безпощадните му тайни воини трябваше да устроят и необходимата българска чистка: старите кадри на монархията и на всички мислими контри трябваше да бъдат… да, изметени с голямата метла. Тъй беше постъпила и болшевишката власт под мъдрото ръководство на другаря Ленин през Гражданската война, така постъпваше периодично и другарят Сталин. Метеше здравата, стахановски. Като Иван Грозни, Петър Велики и всички останали, само че взети заедно^[14]. После, в общия процес на спояване^[15], това племе — славянско или не — трябваше да бъде претопено в неговата империя. Езикът беше близък, и азбуката обща, и религията щеше да е една: безбожието или комунизма — кой както предпочита. Разбира се, те като останалите щяха да имат и общ бог — кой друг, ако не бащата на народите, най-великият от великите, най-славният от славните и прочее и прочее, а именно другарят Сталин. В края на краищата той го заслужаваше. Поне защото най-накрая всички щяха да живеят в света, който той беше създал. „Е, може и да не се обожествявам съвсем. Достатъчно е и да съм само Негов наместник. Не е зле за един бивш семинарист“ — подсмихна се той.

Не биваше да се разсейва, дори и с шеги. Трябваше да се съсредоточи върху предстоящите многобройни и трудни ходове. На първо време трябваше да се подберат най-подходящите от хилядите емигранти, които да се обучат от руските инструктори как да водят партизанската война. После да ги изпрати тайно във вражеското царство и да чака докато воините му осъществят баталната част от замисъла. После щеше да дойде редът на неговата пета колона в тая вече… братска държавка.

След като изпълнеше всички задачи, другарят Димитров пък щеше да си отиде по реда си. Той дори гопак не можеше да играе като хората, а на всичко отгоре беше и слаб пияч. За какво му е тоя мудак^[24]? Да разхожда белия си каскет по празниците ли?

И тук Йосиф Висарионович отново се усмихна, дръпна от прочутата си лула и направи едно кълъбце. Всичко можеше другарят Сталин, дори да направи от най-проклетия враг, а защо не и от най-верния си сътрудник и блюдолизец едно радващо окото облаче дим.

Като погледа още малко през прозореца, Стопанинът се върна до бюрото. Седна, остави лулата в пепелника, сипа си водичка боржоми, придърпа бавно една папка с надпис „съвършено секретно“, отвори я и погледна към бронзовата чаша с добре подострени сини и червени моливи^[25]. Посегна към един дебел, двуцветен, когото най обичаше, но се заколеба.

Не му се работеше, а не можеше да реши дали да поиграе билярд или да отиде на баня. Сякаш му се играеше билярд. Но май повече искаше да се напари и да изпие после чаша ароматен чай и един още по-ароматен коняк, налят преди да се роди тавариш Ленин. Можеше да се обади и на Вера^[27]. Беше я сънувал в недостойни за една болшевичка пози, но то кое можеше и да не съдържа само елементи от официалната идеология, решаваше той. Затова сега Хазяина щеше да позволи едно такова своеволие. Можеше да се каже, че идеята да… попеят заедно (не задължително в тоя й вид) е полезна за съветската държава.

Другарят Сталин пак се подсмихна с тънка усмивчица и натисна звънеца.

— Слушам, Йосиф Висарионович — показа се на вратата немедлено неговият верен оръженосец.

— Александър Николаевич, отивам на Близката^[28]. Кажи на Власик да приготви банята. Отклонявай всички обаждания, освен на другаря Молотошвили. Да, и след два часа изпратете кола да докара Вера Александровна.

— Разбрах, Йосиф Висарионович. Ще бъде изпълнено.

Вратата се затвори и дребния, вече посъстарен човек със сипаничаво лице се изправи. Чай щяха да му приготвят там, а коняк от някоя бутилка от ония години можеше да си сипе и сам.

След час Вождът и учителят на народите се потупваше по стар сибирски обичай с малка метличка в парилката и си тананикаше весела грузинска^[29] песничка. В нея се казваше, че и животът е хубав, и да се живее, е хубаво. Както щеше да запее след много години един друг любимец на народа, за някои хубав, а за други не чак толкова^[30].

А в кабинета на другаря Сталин, в тясното пространство на рамката си, вождът и учителят на световния пролетариат продължаваше да чете „Правда“.

Бележки

[1] Не е популярен из българско. Там познават Тони Стораро и Зейнеб Маджурова. ↑

[2] Тогава половин милионна полска армия нахлува на територията на новообразуваното съветско государство с цел завладяване на Украйна, Беларус и Литва и образуване на федерация — една отколешна мечта на полските панове, пшепрашам бардзо. Този братски жест е от благодарност за признаването на Полша от болшевиките. Те, от своя страна, след тежки сражения отблъскват нападението и нахлуват братски на територията на братското панство, за да донесат свобода на братския полски народ. Там обаче, пак след тежки (братски?) сражения, в които всяка от воюващите страни участва с по стотина хиляди сабли, червеноармейците претърпяват съкрушително поражение. Полските другари изненадващо не се предават, а и некадърността на някои съветски военачалници, сред които изпъкват Будьони, Ворошилов, Тухачевски, Егоров, както и неговият помощник (другарят Сталин) осигуряват на братския Съветски Съюз вместо бойна слава стотина хиляди пленници, повечето от които не оцеляват в братските военнопленнически лагери, както и трийсет милиона златни рублички контрибуции и прочее репарации. Главният стратег на братската касапница от полска страна — пан маршал Пилсудски, е произведен в чин национален герой. Той има и друга несъмнено положителна страна: посочва като най-пряко отговорни за икономическата криза в Полша (тя си е перманентна) брат’чедите на инж. Къбоков и лично чичата му. ↑

[3] Може да откриете, че името Георги се среща многократно в романа. Не може да е иначе — по тия земи така се нарича половината^[7] от населението. Затова следете за кой точно Георги става дума. Иначе ще му изтървете края, както го е направил и авторът. ↑

[4] Синият молив е любим на Мустакатия още от времето, когато се е казвал Йосиф Джугашвили и работел като редактор в „Правда“. Някои го наричат секретното му оръжие и имат, определено имат основание. Например с този легендарен молив е драснато^[8] краткото и дори малко невзрачно „За“ на предложението на тавариш Берия за разстрела на пленения полски елит^[9]. Това драсване е в пълния смисъл на думата „убийствено“. Като хиляди други. Легендарен карандаш. ↑

[5] Ако искате да научите какво — поне по замисъл — е щяло да представлява това невероятно грамаданско струпване на бетон, грандомански амбиции за световно господство и непосилна за обикновен човек грандоманска сталинова помпозност, това огромно почти колкото цялата марксистка глупост и абсурдно почти колкото самия сациализм здание, можете да погледнете в сайта на Википедията Дворец Советов. За мое не по-малко съжаление тоя величествен проект не е изпълнен. И то заради кого? Заради Никита Сергеевич. По неясни причини тоя безхарактерен кукурузодеятел се е отказал от световната слава. Все пак поне използвал бетонните основи като корито за най-големия в света, а може би и в близката част на Галактиката плувен басейн на открито. За да не замръзне през лютата руска зима, водата на така получения средно голям язовир насред Москва се е отоплявала. Някои учени предполагат, че за целта е построена Братската ВЕЦ. (Това, разбира се, са академични бръщолевения. Нейната мощност е недостатъчна, защото е само 4.5 Гвт.) А Витя Суворов изобщо не е прав, че изпаренията от великия басейн похабявали някакви си картини, предизвиквали корозия (от къде на къде?) и тормозели московските граждани (бе, те много чувствителни били). За тези явления науката сигурно има и друго обяснение. Той може и да е велик писател, но не е дори средно голям специалист по мокрене на културни ценности, да не говорим за методите за инквизиция на съветски граждани. Например американските империалисти много повече са тровили живота на търпеливите московчани, като са им отклонявали неизвестно накъде стотици хиляди (или милиони?) тонове „докторская колбаса“ и равностойни количества от прочутите „сосыски“ (по нашему кренвирши или saucisse на френски). Че това е така можем да се убедим от един прост факт: тези продукти перманентно липсват из целия велик Съюз. Кой може да е причината? Те и само те. Ето, това наричаме ние тормоз. ↑

[6] Излиза, че и Йосиф Висарионович е наясно с резонансната теория. Това е много странно. Академичен факт е, че те с Алексей Романович не са се познавали. Тогава да не би с Анастасия Михайловна да са били знакомы? Хъ. Болшевишки лидер от такъв ранг да разговаря на такива отвлечени теми с неизвестна никому велика княгиня? Абсурд. Исторически невъзможно е да са обменяли идеи и с инж. Къбоков, още повече че той — противно на мнението на някои съветски другари — не е сталинист. Тогава? Ама че история. ↑

[7] По официалната статистика са 5%, което, както и да го гледаш, си е минимум половината на всичките 10%. Неккъф тарикат от Статистиката ми пробутваше разни пинизи, че това не било статистика, че за социологични заключения требва̀ло неква си преставйтелна извадка и прочее. Айде не на нас тия. Разните му статистико-стъкмистики са ни ясни. Абе да го духат статистико-стъкмистиците и техните помагачи, американските/руските (ненужното да се зачеркне) империалисти. ↑

[8] Според някои изследователи, Великият вожд и учител е драскал резолюции и със зелен молив. Посочват една, която е много известна. Може да я видите например тук. ↑

[9] Специалисти, чиито родители другарят Сталин е пропуснал да утрепе навреме твърдят, че документите за разстрела са фалшивка, при това доста нескопосана. Може и така да е. Избиването на половината от полския офицерски състав и на все още неуточнена част от елита на полската нация обаче не е наужким. Вярно, изтребления и с по-голям размах бяха скрити успешно от работниците и селяните за десетилетия. Но те не може да се скрият от ония, които ще ги извършват. В частност за тази бойня, както казват руснаците, трябва да се изпишат сигурно половин тон боеприпаси от арсенала; свързана е с маса изкопни работи, маскировъчни мероприятия и други мащабни технологични задачи. Няма начин за тях да няма секретен план и съответните му секретни писмени заповеди. Иначе сътрудниците на органите могат да подпукат като нищо и ленинския централен комитет, заедно с още по-ленинското му политбюро. Тези задействащи огромния смъртоносен механизъм заповеди, както можем да се досетим, ако не сме хептен тъпи, ще са подписани пак от другаря Сталин. От кого друг да са подписани? Тъй че, истинските документи все някъде трябва да са забутани. В онова ведомство нищо не се е губело^[10]. Нека тия печени специалисти да опровергаят фалшивите факсимилетата в мрежата, по единствения убедителен начин — като покажат истинските. Те, както и сами можете да се сетите, ще изглеждат по същия начин. Разбира се, усещането ще е съвсем друго, истинско. ↑

[10] Дори моят началник — дребен смърмолечкан бюрократ, като не можеше да намери някой докимент, не се разстройваше. „Потъна — вика — някъде. Няма страшно. Ще изплува, когато не ни трябва.“ ↑

[11] Другарят Сталин вероятно има предвид „Дневник на писателя“ на Фьодор Михайлович. Май там се развиват тия зловредни теории. Едва ли е в „Престъпление и наказание“. Не си спомняме в нея да има такива поуки — може би защото, както казват грамотните власи, не сме ги чели, тая книга. И още нещо бихме добавили тук, защото не знаем къде другаде: На някои критици им беше направило впечатление лишеният от всякаква романтика (освен революционната) и на места доста циничният език на другаря Сталин. Ми те какво си мислят? Че по най-високите етажи на неговата империя са си служили с високопарната фразеология от болшевишките конгреси и цитати от латински и древногръцки автори? Или че на закритите пиянски сбирки, на които Никита Сергеевич е тропкал гопак, членовете на сталинското политбюро са пеели кантати за щастливото бъдеще от прочути съветски композитори? Остава само да си мислят, че безбройните смъртни присъди, които е подписвал вождът и учителят на народите, са били написани в стил дактил или амфибрахий. Да, не е било така, таваршчи. Машината за убиване е работела бюрократично в пределна степен, а дори това само по себе си вече е цинично далеч отвъд нормалните човешки представи. Инж. Проданов, който си спомня свой предишен живот в Кремъл, ми е разправял с точно такъв сталински език такива страхотии, че понякога нощем се напикавам от страх. Но то може да е и от възрастта. ↑

[12] Разказват, че в НКВД е имало отдел, който само с това се е занимавал. ↑

[13] На руски е государственная безопасность — да поясним, за всеки случай. Затова и най-известното име на тая организация, от което нас (по-възрастните) ни побиват тръпки само от произнасянето, е КГБ. За всяко нещо болшевиките, нали са комисари, правят комисии и комитети, и от „Чрезвичайна комисия“ и „Управление“ (ГПУ^[16] и ОГПУ, който помни), през НКВД (комисариат), най-накрая се спира на познатата на всички трибуквена абревиатура. Но, разбира се, както и да се преименува, не спира да малтретира, осакатява и избива чрез различни способи, методи и технологии милиони невинни жертви^[17]. По това време в страховитите редици навлиза на смяна наборът от синове на избитите от същото това, както казва великият К. К., чудо-юдовище. Точно за тях другарят Сталин измисли лозунга „Синът за бащата не отговаря“. А другия необходим — „Отречи се от баща си в мое име“ — вождът на всички народи и по съвместителство тяхно ново божество е изучавал в семинарията, да ни прости Господ. ↑

[14] Според инж. Къбоков и доста, ама доста отгоре. — Бел.ред. ↑

[15] Стопанинът на Кремъл не познава категорията „интегрирани“. Това, както казва инж. Къбоков, е по-късен евфемизъм в речника на тъй наречените западни демократи и означава процес със същия краен ефект като при Висарионича, но уж с по-мирни средства. Един път като разговаряхме за тия отвлечени материи, Божо изненадващо запита: „Как — вика — могат да бъдат приобщени хората от различни етноси и вероизповедания към една култура, в която те не знаят дори имената на повечето от обичаите и традициите? Не ти ли се струва, че тея директиви на Евросъюза за интегриране са класическо лицемерие на наследствени завоеватели? Как да приобщиш негрите от Мали към Виената? Ще им посадиш банани на площада пред Щефанкирхе? Или ще им докараш маймуни в Пратера? Как да интегрираш ескимосите към парижкия живот? Иглута насред Плац Пигал ли ще им направиш? Или ще им пуснеш бели мечки в Булонския лес? Ами арабските бежанци? Как ще ги накараш да работят, като им плащат месечни помощи, дето повечето наши пенсионери не виждат за цяла година? Айде, това да го оставим. Ти ми кажи кой ще приобщи циганите към цивилизацията^[20]? Това ще означава да ги накараме да спрат да лентяйстват, да лъжат, да крадат и да ни тероризират. Да не би да вярваш, че ще успеем да го направим? Интеграция — казал Божо като си изкривил презрително устата. — Нашите нови наставници използват това понятие като лицемерен демократичен евфемизъм за завладяване и асимилация — натърти той. — Ето например нас турските османлии са се опитвали да ни интегрират към държавността си. Само че ние не сме се дали. Открай време не щем да сме в държава. Отстояваме си прабългарското. Абе, не е лесно нещо тва интеграцията. Обаче някои от моите роднини много умело я използват. Като понятие, искам да кажа.“

После въздъхна. „Я, вика, дай да му ударим по една метакса. Да се интегрираме към елините. Имам тука едно шише от времето, когато Теодоракис беше млад.“ Еми, ударихме му. Дет’ се вика, наинтегрирахме се едно хубавичко и после си тръгнах — да разнасям Божовата правда. ↑

[16] Абревиатура от Главно Политическо Управление. Не го бъркайте с миролюбивото (според някои не чак толкова) Главно пътно управление. ↑

[17] Една малка част от тях са изобретени в античността и средновековието. Разказват, че когато Феликс Едмундович посетил в рамките на културния еврейски обмен някакъв австрийски замък, в който имало сбирка от подбрани класически методи за мъчения, той възкликнал^[18] пренебрежително: „Ето, това може да измисли гойският бюргерски ум — разчленяване, набиване на кол, варене в разни течности с нисък вискозитет и навиране на нажежени железа из наличните… не дупки, а как беше думата — да, отвърстия. Абе, пълна скука. Ние болшевиките ще тръгнем по друг път (пойдьом другим путьом) и ще накараме да се стресне, глупости говоря, ще накараме да се втрещи самият дявол.“ Доколко е бил прав се вижда в безброй документални филми и клипове за ония времена в мрежата. Но това не е занимание за хора с неампутирани нерви и наличие на душевни зачатъци. ↑

[18] Според други автори, той не е бил в никакви австрийски замъци. Случило се нещо съвсем друго: „Эдмундович Фелкс по стройке гулял, ржавые гвозди в мешок собирал. С треском по черепу тряхнул^[19] кирпич. Метко кидает Владимир…“. Ну, и так далее. ↑

[19] В други по-твьорди варианти ёбнул. ↑

[20] Друг път той сам (и пред свидетели) отговорил на тоя свой каверзен въпрос: „Това с приобщаването им е пълна… (цензурирано). Кой е по-добре приспособен? Който живее по-лесно, по-безпроблемно, нали така? Я да видим ти — обърнал се той към събеседника си — колко си интегриран? Ток и вода плащаш ли? Плащаш. За осигуровките снасяш ли? Снасяш. Кое ти е без пари? Нищо. Изкривяш се от бачкане, а те правят на маймуна. Можеш най-много да послъжеш плахо данъчните. А те живеят без да се напъват — от социални помощи, детски надбавки и фалшиви инвалидни пенсии. Това дето успеят да си го откраднат, си е допълнителен бонус. И всичко това ние го плащаме от мизерните си доходи. Дори загубите на банките — заради заемите им, които не връщат, са калкулирани в лихвите по нашите заеми. Агентите по продажба на кредити да не би да не знаят, че циганорът и намерение няма да връща взетите пари? Не са ли ги виждали как продават на половин цена телевизори, хладилници и едно-друго, току-що купени на изплащане със заем през поредния черен петък, направо пред магазина? Е, кой живее тогава по-безпроблемно в тъпия ни социум? Кой е по-добре интегриран, а? И не стига, че мързелуват, крадат и живеят на гърба ни, ами и претенции имат за името си. Роми трябвало да им викаме. Не виждам смисъл повече да даваме от залъка си, да хрантутим тая нечистоплътна мързелива пасмина.“ „Защо така ги обиждаш?“ — застъпил се някой от компанията. „Не си ли виждал каква мръсотия е в къщите им и около тях? — озъбил му се Божо. — Не си ли чувал в каква кочина превръщат блоковете, дето им дава общината? Че и всичко наоколо е усмърдяно. Защитник се извъди. Стига сме търпели издевателствата им. Нека да престанат да паразитират, да таковат на законите ни и да рушат държавността ни. Без друго вече не е останало много от нея. Да почнат да работят като нас.“ „Как да го правят, когато са неграмотни или са изкарали само някой клас от началното? Нали знаеш, че има образователен ценз за повечето длъжности?“ — обадил се пак защитникът им. „Кой им пречи да се ограмотят? — веднага го засякъл Божо. — Образованието и за тях е толкова безплатно, колкото за нас. Само че вместо да ходят на училище, тях ги обучават на просия и на най-новите техники в джебчийството. Пък като не могат да четат и да пишат като хората, да се заселват по селата и да се залавят да орат, да сеят, да жънат. Пустеещи земи има колкото щеш. И с изоставени къщи е пълно. Само че и това май не може да стане. Те само ще окрадат покъщнината и керемидите. А дъските на стоборите и сайвантите ще ги изгорят през зимата. Нашите европейски ментори, като са толкоз печени в интеграцията, защо не ги приобщават, ами все гледат да ни ги върнат. Едни скандинавци и самолетните билетите им плащаха, че и велосипеди без пари им даваха. Само да се махнат. Обаче на нас акъли дават. Като на аборигени. Колко от тях могат да се похвалят с по-стара държава от нашта? Да не говорим, че с чужди букви пишат. И ние към тях сме тръгнали да се присъединяваме. Дето от край време все това са целили — да ни няма на тъпата им европейска карта. Ама както вървят нещата, май скоро ще ги огрее.^[21] Но пък може и да е за добро. Като започне новата европейска власт да ни интегрира… Живот ще си живеем.“ ↑

[21] Ние се разграничаваме от цялата тая изцяло отрицателна и съвсем негативна забележка.^[22] На всичко отгоре намирисва на явен националшовинизъм, че и на неосталинизъм. Да не говорим за антициганизъм. Разказваме тая случка само защото такава е работата на честните^[23] писатели: да разнасят романите си като огледала по кръстопътищата и квото се отрази в тях, това е. Освен това така даваме възможност на всеки да изпълни своя еее… граждански дълг и да докладва, където е необходимо. Ние отдавна сме го изпълнили. ↑

[22] Не само това. Вече (2019) се присъединяваме единодушно и към джендърската конвенция. Аз например бях решил да си сменям пола. И без друго от сегашния нямам особена полза. Само че това дамско долно бельо много скъпо, бе. Затова се отказах. Закъде ще съм, с тая мижава писателска пенсия? ↑

[23] За нечестните не искаме да говорим. Още по-малко — да пишем. ↑

[24] В руския се използват много синоними — като се започне от мудик и мудрак, мини се през мудошлеп и мудофель и се стигне до завъртяното като юнашки мустак грузинско мудошвили. Но може да означава и Московский Университет Далней Авиации и Космонавтики. ↑

[25] Какво друго е имало още на това прочуто бюро? Масивна мастилница, настолна лампа, два свещника, телефон и… какво още? Да, там — подредени в купчина папки или разхвърлени на малки листчета — са лежали съдбите на сто и деветдесет милиона съветски граждани (намалели с около двайсет милиона^[26] след Великата касапница), както и съдбите на поляци, чешко-словаци, гедерейци, румънци, юго-славянци, на пустите (от пустата им) унгарци и на още и на още. Както и съдбицата на нашето окаяно царство — вечния полувасал, полугуберния и полудържава със здравата изпосъчинено или поне преиначено минало, изтичащо в поредната черна дупка настояще и съвсем, съвсем мъгляво (но все още цяло) бъдеще. Толкова мъгляво, че изцяло не се вижда. ↑

[26] Данните на автора, както винаги, са неточни. Оправданието му е, че ги е получил от инж. Къбоков, който следи темата от малък (колко малък?). Ето какво му е казал той в един от техните многобройни разговори по темата:

„Според различни източници от съветски, руски, английски, интернетски, злобарски и клюкарски характер — казал Божо, — тези жертви варират в границите от 13–14–15–18, та до двайсет и пет, четиресет и повече милиони. Когато правих проучвания на поредния форум и изразих умерени съмнения за данните от съветските служби (статистически, де), един руснак (ветеранът Виталий, така се представи) ми написа, че били двайсет милиона, и веднага се озъби:

… этим цифрам верю больше, чем многим Вашим, хотя бы потому, что живу в этой стране, и мои деды проливали кровь в борьбе с фашистами и японцами. А не готовили консервы оккупантам…

Отговорих му, че ние винаги правим консерви за окупантите си. Например специално на тях сме изпратили стотици милионами то ли милиардами консервами с доматами, патладжанами и имамбаяльдыми, за да е по-здравословно менюто за съветските ветерани от традиционните, произведени от техните колхозни селяндури пшено, цвекло и студоустойчива, дребна мичуринска ряпа.“

Ето поради такива братски взаимоотношения информационният поток се затлачва и не може да се установят истинските загуби на Съветския Съюз в жива (не е ли по-точно „умряла“?) сила. У нас аналогични затруднения възникват при уточняване броя на консервите. ↑

[27] Вера — може би става дума за Вера Александровна Давидова, оперната дива на Большой театр по онова време. Освен че е била всенародна любимка и три пъти лауреат на Сталинска награда, се говори, че тя е била… нали ме разбирате. Но все пак не сме сигурни. В СССР името Вера (Верочка) е било много разпространено. А и другарят Сталин е имал много… сещате се, де. ↑

[28] Вилата в Кунцево — бел. на ред. За повече подробности може да се започне например оттук. ↑

[29] Най-пасваща на настроението на др. Сталин в случая е братската немска поговорка Wein, Weiber und Gesang, но незнайно защо той не си я тананика. За чехите тя е разбираемата и за нас Víno, ženy, zpěv; на френски я превеждат Aimer, boire et chanter, а на бенгалски е поетичното Sur, Sura, Sundari (няма нужда от превод, но за всеки случай — музика, вино, жени). Според Божо пък (той нали е полиглот), най-прочувствено звучи тя на урду: Kabab, Sharab aur Shabab — кебап, вино и жени. Сменяш само една дума с кебап — и как всичко добива наситен и, бихме казали, органично задоволяващ смисъл. ↑

[30] „И жизнь хороша, и жить хорошо“ — прославящ живота във великия СССР емблематичен лозунг от поемата „Хорошо“^[31] на Маяковски^[32]. Пет години след като авторът се гръмва, другарят Сталин подхваща не по-малко поетично темата на първото всесъюзно съвещание на стахановците с още по-прочутото „Жить стало лучше, товарищи. Жить стало веселее.“ Напоследък вече стана съвсем ясно какви веселби са падали по това време, а и по-късно. Много години след тия паметни слова самият Висоцки, в песента за юначния боксьор Буткеев, пее „И жить хорошо, и жизнь хороша.“, като уточнява, когато Буткеев е вече на пода, доста поучително: „Кому хороша, а кому — не очень.“ (в някои варианти „ни шиша“). Така звучи песента на руски — за сведение на онези, които поради русофобство или друга уважителна причина не са го научили. ↑

[31] Три години след като я написва, авторът изненадващо, но според някои (Гелето, Метаксаки и др.) съвсем правилно се гръмва. ↑

[32] Божо му вика на тоя „Огнения революционен хеви метъл и маяк на хеви ментите за соца“. Той нещо не го обича много. Но руснаците си го славославят. И у нас е на почит. Райнов, Радевски, а и самият Стефан Цанев са го превеждали. Ние се разграничаваме. А и не виждаме как може да се оцелее без малко послъгване. И повечко да е, не е кой знае колко вредно. Виж, ако го удариш вече съвсем през просото, тогава… Тогава може да стане кофти. Пак зависи от коя страна си. Например предишното правителство… еее, ний пак щяхме да се отплеснем. Въобще, умната. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Кънчо Кънчев Неизживяното минало на един богаташ (2)

Метаданни

Данни

Неизживяното минало на един богаташ

Информация

История

Сваляне / Връзки

Исторически преамбюл

Кънчо Кънчев
Неизживяното минало на един богаташ (2)