Противочовешката утопия се срина, но не видяхме върху руините й да ликуват нито свободата на духа, нито доблестта на мисълта. Само един фарс — абсурден и жалък. Милионите жертви не послужиха за нищо: човечеството не стана нито по-добро, нито по-мъдро, нито по-зряло.

Владимир Буковски

Същата сутрин, когато в кабинета на Мичев тече оперативката за мерките срещу Божидаровите анализи, но значително по-късно, а именно след като беше поотшумял главоболът на шефа от препиването през предишната вечер, и в „Биоинвест“ беше започнала сутрешна оперативка в един по-разширен вариант. Бяха се събрали в „механата“ — просторно помещение с бар и маси за запивки и други културни нужди — в старинната къща, където се беше приютила фирмата.

— Къде ми е уискито? — откри оперативката Масалджиев.

Уискито тутакси беше подадено от шофьора му, който изпълняваше частично и ролята на сервитьор. Другата част от тази важна задача се изпълняваше от секретарката — едно засукано маце, което освен това можеше да пише на машина с два пръста с техника „сакъ яваш“, знаеше за съществуването на стенографията и умееше да работи на апарати с едно копче. При Масалджиев ставаха много оперативки, а и у тези, които обикновено го посещаваха, личеше здрава оперативна школовка. И секретарката помагаше с каквото може, а на шефа — то се знае — с каквото той поиска.

— Налей и на останалите — каза щедро Масалджиев. — Днес е знаменателен ден.

Ей това беше животът в „Биоинвест“ — низ от знаменателни дни. А за пиенето се грижеха задружно и то винаги беше в изобилие. Като изчака да напълнят стаканите, шефът почука по своя за внимание и каза в настъпилата тишина:

— Вчера БИСА^[2] по принцип е одобрила проекта ни за новото предприятие в Змеево.

Участниците посрещнаха вестта с „Браво“, „А така“, „Да живей“ и нестройни ръкопляскания. След това обърнаха чашите на екс със синхрон на ансамблово съчетание с обръчи.

— Проектът е за триста милиона лева — продължи Масалджиев — и днес ние трябва да решим къде точно ще бъде предприятието.

„Айде, пак се започна. Простите хора от народа решават къде ще е новият завод с хайтехнологии^[4]. Картина от Венцислав Масалджиев“ — изхили се Божо с физиономия на възхитен селянин пред гения на председателя на текезето.

Не, не можеше да се отрече, че приятелят му умее да накара слушателите си да се чувстват творци на историята. И предложенията заваляха: в селото, в гората, под хълмовете, нам къде…

— Абе, що не го направим под селското сметище. Там ще си намираме най-различни суровини, а и боклуците ще са абсолютна маскировка на строежа — каза Божо и всички се разсмяха.

— В идеята ти има резон — каза съвсем сериозно Масалджиев и Божидар се почувства неловко, а останалите си помислиха колко далновиден е шефът и как може да съзре полезни неща там, където обикновеният човек вижда само различни по големина и форма купчини боклук^[14].

Пофантазираха още малко по темата, след това Масалджиев разпредели няколко текущи задачи, между които най-важната беше да се подпечатват повече командировъчни, с които се оправдаваха парите за алкохола и други жизненоважни разходи, и оперативката свърши.

— Има още нещо — каза Масалджиев, когато в стаята останаха само той, Божидар и Радомир Раев, шефът на изчислителния център. — От ЦК на комсомола има поръчка за програмен продукт. Ще трябва да разработим административна програма, с която се следят изпълненията на решенията на ЦК.

— Това е необятна тема — подхилкна се Божидар.

— Става дума за решенията по ТНТМ^[15] за компютризацията. Нали сте ги виждали при мен на бюрото — една червена книжка.

Бяха започнали някакви неясни, но определено разтърсващи системата процеси, които вече имаха имена — „гласност“, „перестройка“ и „социализъм с човешко лице“. Божо се хилеше, че щом сега трябва да върви процес на очовечаване, значи преди цялата работа е била съвсем маймунска. Все пак се виждаше, че по всички етажи на властта има поне размърдване. И комсомолците не правеха изключение. Там беше кадровата люпилня на властимащите, и подрастващите тиранозавърчета — както им казваше инж. Къбоков — трябваше да се адаптират, за да не загинат като събратята си — само че тоя път от настъпващото затопляне. Решенията бяха част от новите, прокламирани като оздравителни процеси и се въртяха около любимото напоследък на ръководните партайгеносета понятие иновации, на което се гледаше като на вълшебно заклинание с могъща сила. Те очевидно се надяваха с негова помощ да се измъкнат от смърдящото икономическо блато, където се бяха натикали сами с изключването на основните икономически регулатори и с тъпата идея за заплащане според труда.

— Заданието ясно ли е? Техните са все от типа „отиди не знам къде, донеси не знам какво“ — каза Радомир и нави замислено едно масурче от леко къдравата си руса коса.

— Ще се оправите — каза Масалджиев.

— Какъв срок имаме? — попита Божидар.

— До февруари трябва да е готова.

— Хъ — каза Божо, — че ний най-малко един месец ще уточняваме заданието. Да го изпълним в срок трябва да работим денонощно.

— Щом се налага — каза Масалджиев като комсомолец, който трябва да разбие армията на Колчак^[17], за да спечели жадувана червена значка. — Сами разбирате какво означава за нас подобно внимание. А също така, че не е случайно.

Разбира се, че не беше случайно. Преди три дни Енчо Сираков^[21] — секретар на отдел „Работническа младеж“, слизаше по стълбите в сградата на ЦК на комсомола и се чудеше как да се отърве от проблема, който сам си натресе. Още през пролетта бяха възложили изработката на програмния продукт за кампанията на ТНТМ по компютризацията на отдел „Организационен“ и той трябваше да е готов за демонстрация на пленум на Политбюро. Тая беше мътна и кървава. Само че софийските програмисти бяха хитри копелета — знаеха, че няма да има аванта, и се бяха измъкнали един по един. Секретарят на отдела беше потънал в грижи и отначало забрави за важната задача, а после сигурно се надяваше, че компютризацията и тоя път ще го отмине като грипен вирус. Само че Сираков му имаше зъб и нарочно изчака последното заседание преди пленума, за да покаже колко е некадърен. Врагът беше орезилен, обаче за беда се случи както в песента на Висоцки:

Я кричал им: „Чтож вы, обалдели? —

Уронили шахматный престиж!“ —

А мне сказали в нашем спортотделе:

„Вот прекрасно — ты и защитишь.“

Сега на него бяха стоварили задачата да оправя батака, а нямаше никакво време.

И както казахме, точно на стълбището, обзет от мрачни мисли и планове за отмъщение, Сираков срещна Масалджиев. Двамата бяха приятели още от времето, когато Сираков беше секретар на вузовския комитет, а Венцислав беше член на факултетното бюро. Разприказваха се за „Биоинвест“, за биотехнологиите и за позволени клюки от висшите етажи. И Сираков случайно се сети да го попита няма ли предвид някой програмист. „Няма проблем — беше казал Масалджиев, без да се замисля, — имам хора, които ще изработят програмата. И беше добавил, защото знаеше, че приятелят му е протеже на члена на Политбюро и шеф на БИСА Огнян Дойнов: — Но и ти ще удариш едно рамо пред другаря Дойнов за проекта, нали?“ Сираков му беше отвърнал „За теб — винаги“ и така на инженерите Къбоков и Раев се падна честта да създадат крайно необходимия на секретаря и иначе ненужен колкото трън в задника програмен продукт. Честно казано, инж. Сираков забрави за обещанието си още докато се качваше по стълбите към кабинета си. Там извади от хладилника бутилка с полагащата се на секретари на цека на комсомола студена кока-кола^[22], наля си половин чашка и се загледа през прозореца. Отвън гражданите се стичаха както обикновено към американската легация. Скупчени пред витрините на чуждата на социализма действителност, те се отдаваха на добре прикрити зад равнодушни физиономии несоциалистически и най-вече емигрантски мечти. И другарят Сираков се размечта за нещо подобно. Не кой да е, а точно чичо му Огнян беше намекнал веднъж у тях, че може да бъде директор на една от мощните наши фирми, които никнеха като червени гъбки из Европата. Той беше стар семеен приятел и му открехна една от вратичките към по-вътрешните пещери на Али Баба. Помечта си той, помечта, върна се на бюрото и вдигна телефона. Разпореди се каквото е нужно на когото трябва и после отново се отправи към мястото за генериране на комсомолски блянове.

* * *

Другарите от ЦК веднага дадоха един „Правец“ и двамата с Радомир осъмваха пред компютрите. Дните се заредиха еднообразни, докато в средата на декември внезапно се обадиха от окръжния комитет на партията.

— С инженер Къбоков ли разговарям? — осведоми се малко троснат глас.

— Да — каза Божидар и се притесни.

— При нас е един другар от ЦК на комсомола, който се интересува докъде е стигнала разработката. Ще можете ли да го приемете?

— Разбира се — отзова се с готовност Божо. Можеше ли да се откаже на такъв отговорен другар.

Другарят дойде след броени минути. Беше някакъв намахан тъмнокос пич с бяла риза, униформен тъмносин панталон и червена вратовръзка на жълти точици. Такива другари те карат да се чувстваш като нарязан магданоз или според случая, като настъргана ряпа само като те погледнат. Новодошлият бързо съкрати дистанцията и в продължение на половин час разглежда продукта, като любезно се осведомяваше за миналото на инж. Къбоков, за безопасността на Атомната и за други комсомолски теми. Божидар постепенно се отпусна и към края на разговора почувства колко благотворно се отразяват посещенията на отговорни другари при умерени дисиденти, които пишат софтуер за комсомолски програми.

Минаха два дни и Божидар беше забравил за случая, когато вечерта към осем пак се позвъни и един суров глас го информира, че при него отново идват отговорни другари от партията и комсомола. Тоя път даже не го питаха дали може да ги приеме. Божидар още се моташе в радостно суетене как да посрещне високите гости, когато на вратата почукаха те самите. Той отвори, успя да каже „Добър вечер“ и тутакси беше избутан от охраната не на кого да е, а на самия секретар на отдел „Работническа младеж“.

— Заповядайте — каза с недостатъчна бодрост Божо и последва телохранителите, които вече нахлуваха в хола.

— Тук ли работите? — попита строго един от новодошлите.

— Да. Тук и в съседната стая — каза Божидар и посочи за свидетел „Правеца“, който се виждаше през отворената врата.

— Обяснете на другаря Сираков докъде сте стигнали с програмата.

Божидар покани другарите да седнат, те отминаха мълчаливо поканата и той започна с доклада изненадващо стегнато. Сираков кимаше разбиращо, погледна рулата с разпечатките, изгледа мълчаливо демонстрацията и Божо вече се чудеше какво още да каже, когато важната комсомолска клечка неочаквано проговори:

— Вие защо сте давали информация на страничен човек?

Интонацията на гласа му можеше да накара да заеква и френски гренадир, а те, както е известно, най-малко са се боели от смъртта.

Така ли си беше представял той срещата с другаря Сираков? Не, не и пак не. Беше си представял един голям, мъдър другар, който ще го погледне топло и разбиращо и ще му каже с мек глас на телевизионен говорител нещо вълнуващо и важно. Нещо от типа „Скъпи, а защо не и уважаеми другарю Къбоков… Вие сте… Ние сме… Или нещо още по-силно. А тук — разпити и гренадири. «Защо сте давали…»“

— Той беше от ЦК на комсомола — каза разстроено Божидар.

— Да, така е. Лошото е, че не съм го изпратил аз — поясни Сираков и чак тогава на Божо му светна: конкуренцията го беше подвела и беше измъкнала информация за проекта. „Виж ти — изхили се той наум, — значи комсомолските другари са включили тая абсолютно непотребна програма в самото цакане между отделите. Колко високо се издигнах…“ — От този момент нататък няма да давате никаква информация, без да ви разреши другарят Масалджиев — каза строго другарят и посочи въпросния другар. — Ясно ли ви е?

Божидар каза смирено, както е положено на правоверен домакин „Да, разбрах. Ако няма други забележки, заповядайте в хола — да пийнете по един ободряващ чай с малко бренди“. Каза го само така, подмазваческата и да покаже верноподаничество, защото нито чай имаше запарен, нито бренди беше купил. За късмет важните другари само се усмихнаха криво и си тръгнаха, без да се интересуват от гостоприемството на сем. Къбокови. Обаче те така и дойдоха.

След посещението, като допълнителна мярка, Божидар и Радомир започнаха да пътуват веднъж седмично до София за контрол на графика за изпълнение. Отсядаха в „Орбита“ в някой оборотен апартамент, докладваха, получаваха необходимите безсмислени указания и се връщаха да работят по-нататък. И така, при поредното пътуване през последната седмица на януари, тринайсет години след като се бяха разделили, Божидар срещна отново Павлина.

Беше слязъл за вечеря в ресторанта на хотела и тъкмо се оглеждаше нервно за келнера, когато тя влезе сама и седна на единствената маса с табелка „reserve“. Беше облечена в тъмносиво екскурзоводско костюмче и бяла блузка с дантелена якичка. Разкошната й руса коса беше подстригана в полумладежка-полуделова прическа. Отдалеч му се стори, че изглежда така, както в онази последна нощ, когато се смееше и не можеше да повярва, че той ще се жени за друга. Той стана и се приближи до масата й.

— Извинете, има ли едно свободно място?

Павлина погледна стреснато към него, сякаш позна гласа му още преди да го види.

— Здравей, Поля — каза той и протегна ръка. Тя я пое машинално, той задържа ръката й и видя как очите й потъмняха.

— Здравей, Божидаре — успя да каже тя. Отдавна никой не я беше наричал така.

— Сама ли си тук?

— Не, с една група англичани съм. Чакам да слязат за вечеря.

— Да не си им екскурзовод?

— Да, нещо такова. Преводачка съм на чуждестранни групи към ЦК на комсомола. Току-що идвам от Боровец. Защо не седнеш? — засмя се тя, защото Божидар продължаваше да стърчи край масата.

Щом седна, келнерът веднага дотърча до тях.

— Масата е запазена, не виждате ли?

— Аз съм преводачката на английската група.

— Няма да е зле да донесете менюто — каза на английски Божо и видя как Павлина се опита да скрие усмивката си.

— Да, сър, веднага — каза келнерът.

— Сега май ще трябва да говорим само на английски — каза тя.

— Ако това е цената да съм с теб, готов съм веднага да стана и английски поданик.

— Останал си си все същият — засмя се тя.

— А ти си станала още по-хубава.

Тя се накани да му отговори нещо, но от групата пристигнаха трима младежи.

— Това е мой колега. Не сме се виждали отдавна, и даже още не зная какво работи — представи го тя усмихната.

— В момента съм компютърен специалист в една българо-японска фирма — каза Божидар.

— Оо-уу — казаха младежите.

— О-о — каза малко разочаровано Павлина и добави на български — мислех, че вече си преподавател в института.

Това го засегна и той веднага се изфука, че разработват програмен продукт на ЦК. От дума на дума разговорът потръгна — за българските компютри, за петролните кризи и за това, че лифтовете на Боровец не работят. Гостите отначало опитаха да се заядат, като казаха, че нашите компютри били грозни, но Божидар ги затапи, като им каза, че в Англия капиталистите зяносват за заводи парите, които по право са на народа. Докато в България компютрите се произвеждат в по-ненатоварените цехове за брадви или обръчи за бъчви, а български учени са показали как това може да става и в работилниците за клепане на мотики към местното АПК или пък на поточните линии за сапове, разбира се, извън летния сезон. Английските студенти попитаха защо още работим с мотики, но Божо ги светна, че мотиките са по-ефективни от тракторите. Те пак попитаха как така, а той обясни, че работата на нашите съветски трактори е саботирана от международната реакция, която слага всевъзможни международни пръти в колелата им. Въобще, разговорът потръгна и се проточи, докато наближи време за затваряне и келнерът започна да ги гледа като престояла яхния. Те сякаш не забелязваха, и щяха да продължат още, но Павлина се извини, че е уморена.

— Ще те изпратя — каза Божидар и се изправи.

Тя не каза нищо.

— В София ли живееш? — попита той, когато излязоха.

— Да.

— У вас някой не се ли цупи, когато не се прибираш със седмици? — зададе той въпроса, който го интересуваше най-много.

— Сама съм. Мъжът ми почина миналата година.

— Съжалявам — каза с облекчение Божо. — А деца имаш ли?

— Имам син на десет години. Той е при родителите ми в Благоевград.

— Как се казва?

— Божидар — отвърна тя и го погледна.

— Интересно име, сигурно ще стане голям сваляч.

Тя се засмя, хвана го под ръка и старите спомени се върнаха.

— Искаш ли да повървим пеша?

— Да.

— Къде живееш?

— В една гарсониера на „Толбухин“ преди петоъгълника.

Тръгнаха мълчаливо надолу по булеварда. Почти не личеше, че ходи с протези.

— Защо ми се струва, че сме вървели по тая улица — каза внезапно той, видя, че очите й се насълзиха, и я хвана за ръка.

Когато минаваха край пиацата пред „Хемус“, й предложи да вземат такси. Тя каза „добре“ и си оправи косата, а той стисна ръката й.

На пиацата имаше една-единствена кола.

— Е, дотам вървете пеша — каза кисело шофьорът, когато Божидар му посочи ориентира. Само това оставаше — да си разваля кефа за разни разглезени граждани, дето искат да ги карат през две преки.

— А за петарка ще ни закараш ли?

— Така кажи бе, мой човек. За петарка ще те закарам и до Бусманци — подхилкна се превозвачът. Ми да, да бутне петарка, интелигентът му с интелигент. Да даде приноса си за благосъстоянието на работническата класа.

„Я виж ти, може да идем и до бостана с дините^[24], но аз никога не съм ходил толкова далече“ — подсмихна се незлобливо Божо.

— Можеше да не му даваш толкова — каза Поля, когато слязоха пред тях.

— Исках да стигнем по-бързо до вас — каза той и я хвана през кръста.

Качиха се по стълбите и влязоха в жилището й. Беше стара кооперация, строена солидно, с тухлени стени и здрава дограма. В антрето се усещаха миризмите на три поколения, към които се добавяше и ароматът на току-що изпрани дрехи. Божидар я прегърна в коридора и я целуна. Тя го отблъсна леко.

— Искаш ли да направя чай? Имам истински „Липтън“. Ти обичаше.

Напразно се съпротивляваше. Спомените подскачаха като малки снежни топки по стръмен склон и тя вече предчувстваше лавината, която щеше да последва.

— Добре — каза той и я погали. — А коняк имаш ли?

— Имам. Да не си започнал да пиеш?

— Не. Обаче сега ми се пие.

Влязоха в кухнята. Божидар си помисли, че е малка и приветлива. Любовниците му винаги успяваха да създадат такъв уют в кухнята. Уж нищо особено — секашета, хладилник „Мраз“, печка „Мечта“ и обикновени бледорозови пердета. А пък — на, беше хубаво. Божидар се огледа, сякаш за да констатира дали всичко е съгласно традицията. Да, беше уютно, а на масичката стоеше симпатична чашка за кафе и „Луда вода“ на Христо Калчев.

— Хъ — каза той и взе книгата. — Харесва ли ти?

— Да. Ти чел ли си я?

— Дори си я препрочитам. В нея има нещо от нашите съдби. Само че не е достатъчно истинска. Авторът е икономисал по-голямата част от правдата.

— Защо? Аз си мисля, че хайлайфът е точно такъв — каза тя, докато приготвяше запарка в малка каничка.

— Не, Поля. Там всичко се случва, сякаш социализмът не съществува. Дори самата дума не се споменава нито веднъж.

— Може би го е направил нарочно.

— Ами да, защото не му е стискало да напише истината.

— Тогава е нямало да я издадат.

— Дори и така да е. „Архипелаг ГУЛАГ“ излезе след толкова години и не в Русия, но в нея Солженицин е написал маса истини за болшевишкия кошмар. А тук действието се развива уж в България, но никой не строи комунизма. В книгата му дори думата социализъм не се споменава. И героите живеят съвсем обикновен живот в някаква държава, дето си прилича с нашата само географски. Може и да кроят интриги, да изневеряват, да извършват подлости, но това си е в реда на нещата навсякъде по света.

— А не е ли така? Понякога и аз съм си мислела, че животът ми е… съвсем обикновен.

— Поля, като махнеш тъпия соц, това, което остава, може би ще е обикновен живот. Само че колко е той? — Божидар замълча за момент. — Представи си, че изчезнат вбесяващите ни безкрайни опашки и вече не ни липсва всичко най-необходимо. Да допуснем, че ги няма и принудителните бригади, и ленинските съботници, а също, че вече не сме закрепостени с разни унизителни жителства и разпределения. Представи си, най-накрая, че е премахната цензурата и повече не се страхуваме от доносници. Това не е възможно, но ти все пак си го представи. Тогава онова, което ще остане, може би ще е обикновения живот. И кво ще правим с него? Аз например съм свикнал като Пеньо Пенев — партията да ме води за ръка през… — той направи поетично движение — мътните блата на буржоазните съблазни. Иначе ще им се поддам безволево и… сещаш се какво ще стане. А сега ще трябва сам да си решавам проблемите. Край. Загубен съм. Хъ. Обикновен живот. Че те неговите герои не помогнаха нито веднъж на трудещите се селяндури да си съберат замръзналото цвекло през януари из снега по блоковете. И на опашка за кайма или за салам камчия не се наредиха. Какво говоря, бе те даже на една първомайска манифестация не отидоха, макар и без желание.

Павлина се засмя.

— И ти като студент не ходеше.

— В книгата не се разказва за мен.

Тя пак се разсмя.

— Нищо не ми каза за себе си — тя постави две чаши на масата и сипа уханен цейлонски чай.

— Нали слушаше, като разказвах на англичаните?

— Не се измъквай.

— Това е бе, Поля. Бях в Атомната, но вече избягах оттам, а сега съм в друго тъпо соцпредприятие.

— Защо избяга? Заради радиацията ли?

— Не. Не е заради „атомния въздух“, дет’ вика тъщата. Но факт е, че избягах. Обаче то бягството си ми е основно амплоа откакто се помня. На теб ли да го обяснявам. Е, сега имам някакво по-сериозно занимание, дето ще поизмие срама, ама какво да те занимавам…

— Нищо, занимай ме — каза тя, седна до него и пооправи ненужно с приятен жест косата си.

— Наскоро направих анализ на авариите в централата — започна той уж без желание. — Правих го с разни компютри, според както казва науката. Скъсах си задника от бачкане, но накрая се получи. Разни таблички, цветни диаграмки, прогнозирани трендове… Въобще, много красиво. Само че резултатите развалят цялото хубаво впечатление.

— Някаква опасност ли има?

— Не, бе. Най-много да гръмнем.

— Шегуваш ли се?

— Не. Ние така караме централата, че аз, преди да напусна, се чувствах на БЩУ-то като в пушкаджийница. Дай, вика, да постреляме с ВВР 440^[25] по капиталистите.

— А ръководството на централата знае ли?

— Знае, ами, нали им дадох сигнална бройка. С автограф.

— И какво? — засмя се Павлина.

— Нищо. Даже едно скромно официално аутодафенце не ми устроиха.

Павлина пак се засмя.

— Защо не занесеш работата си по-нагоре?

— А, аз вече я носих на Черни връх след едно запиване на Копитото. Къде по-високо да я занеса — захили се Божо. — Кой ще ми помогне бе, Поля? Нали съм ти казвал. В нашия род има лежали в лагери, има съдени от народния съд… Имаме и две известни пияндета. Ама на, нямам ни един брат’чед от ЦК.

— Аз имам. Вуйчо ми Ленко — тя се усмихна — стана началник-отдел в ЦК, малко след като се… — тя не посмя да каже „разделихме“.

— Това да не е оня неизвестен благодетел, дето едно време ти издейства удължената сесия?

— Да.

— Ами хайде да отиваме при него тогава — каза Божо и се засмя: — И аз се чудя как си останала в София.

Павлина се усмихна. Същият си беше. Същият, от спомените. Знаеше, че винаги е била готова да направи всичко за него.

— Разработката в теб ли е?

— Имам едно резюме. Тъкмо да не го отегчаваме — подхилкна се Божо.

— Сега ще му се обадя.

Тя излезе и Божидар чу как говореше от телефона в хола.

— Утре към десет можем да отидем у тях — каза Павлина от вратата.

— Направо оттук ще тръгнем — каза Божидар и тя се засмя.

— Нищо не каза за семейството си.

— Това, което не знаеш, е, че имам три деца — две момчета и едно момиче.

— Толкова много — каза тя и Божидар видя как уж се засмя, а лицето й помръкна.

— Страхувах се, че ако са по-малко, може да не успея да издържа в семейната клетка — неочаквано призна той, уж на шега.

— Значи не си щастлив?

Божидар замълча, после каза:

— Хайде да минем при коняка.

— Добре. Само изчакай да прибера прането от столовете. Внесох го сутринта да съхне и да не се мърси от пушеците.

— Аз ще ти помагам — каза Божо и влезе заедно с нея в хола. Беше просторен и топъл, а мебелите бяха изненадващо стилни. Павлина притеснено заприбира дрехите, докато Божидар се стараеше да й подава предимно долното бельо.

— Ето ти едни бели гащички — подаде й ги той и тя ги дръпна от ръката му. — Ох, че са хубавки. Защо се притесняваш? Нали знаеш колко пъти съм ги виждал… Ето ти и сутиенчето. И то е много хубавко — заприказва той и когато Павлина посегна да го вземе, хвана ръката й.

„Господи, защо правя всичко това?“ — помисли Божо и я придърпа към себе си.

— Недей — каза тя, но той загаси лампата и я отведе до дивана.

Седнаха и Поля го остави да я целува и да я съблича, като се съпротивляваше слабо. Когато я повдигна на ръце гола, за да я сложи на леглото, видя, че погледна към протезите й. Още когато за пръв път ги сложи, си беше помислила, че вече е грозна и никога няма да се съблече пред някого, а камо ли пред него.

— Искаш ли да ги сваля? — прошепна тя и в гласа й имаше такова стеснение, сякаш го питаше дали да се съблече пред тълпа непознати в някой нощен локал с лошо име.

— Не ги сваляй — каза той и се настани между краката й.

— Пази ме.

* * *

— Ти си все така сладка — прошепна той на ухото й със стиснати зъби след десетина минути, когато лежаха уморени един до друг.

— Бях забравила колко е хубаво.

— И аз.

— Мислех си, че съм те преболедувала. А сега какво ще правим?

— Ще се радваме на живота. Това малко ли е?

Тя не отговори. Помълчаха в мрака. Сякаш в стаята бяха двама непознати, край тях течеше нощта, а с нея нещо с отдавна забравено име отлиташе като тих, неуловим полъх, като безмълвен вик от ням филм, като сняг, падащ покрай протегната ръка в тъмнината.

— Защо ме остави тогава?

Защо? Колко пъти беше осъмвал с тоя въпрос. В началото, когато се чудеше защо не я сънува, после, когато споменът за нея стана като някоя от многото избледнели снимки в стар албум, и накрая, когато всичко се беше случило сякаш в някой друг живот (негов ли?), той намираше един спасителен бряг: „Защото така трябваше да постъпи.“ И сега, когато отново беше до него, когато чуваше дишането й и усещаше топлината на тялото й, съмнението, че през цялото време се е самозалъгвал, го прониза като зимен вятър.

Той въздъхна.

— Не зная.

— Това ли е отговорът ти след толкова години? Само това ли можеш да кажеш?

Божидар отново въздъхна.

— Ти казваше, че ме обичаш — каза тихо тя.

— Да — каза той и стана.

Облякоха се мълчаливо в тъмнината.

— Аз ще тръгвам.

Тя не му отговори. Дори не се опита да го спре.

— До утре — каза той от вратата.

— До утре — отвърна тя от далечния край на коридора.

Когато излезе, беше полунощ. По пътя тук-там имаше купчини сняг, покрити с прах, пепел и боклуци. Той се приближи до една и я разрови с обувка. Отвътре се показа бял сняг, който заискри от светлината на лампите.

„Също като моята душа — подсмихна се Божо. — Отвън покрита с битови мръсотии, но вътре все още бяла и чиста.“

Тръгна нагоре по булеварда. Беше студено и той вдигна яката на палтото си. В една такава зимна нощ я изпращаше до тях. Тогава я беше я попитал как са й казвали галено в семейството й. „Поля, от Полина. Но отдавна никой не ме е наричал така“ — беше му отвърнала тя. „Поля“ — засмя се тогава той и почувства топлината й, когато тя се притисна в него.

„Тогава се радваше, когато я наричах галено. А сега сигурно дори срещата ни я измъчва. Защо постъпвам така? Кой ме кара да причинявам болка на околните и на себе си? — помисли с горчивина Божидар. — Защо се самозалъгвам и лъжа другите? Защо, по дяволите, поемам отговорности, които не мога да понеса? Кой ме научи така да си кривя душата, кой? Не може да е тоя проклет социализъм — нали бях запушил у нас всички дупки, от които може да се промъкне? Нали гледаме само студио «Х» и не получаваме вестници? Нали чета други, «неправилни» книги? Чакай, чакай… А онези, «правилните», от тъпото училище? Той Густав Льобон^[26] хубаво е го е казал, човекът. Точно образованието ни превръща в последователи… абе какви последователи, направо в зомбита от тоя кошмарен съспенс. А аз за проклетия помня. Колко стихове само помня наизуст оттогава. Ето къде се е спотайвал врагът. Ето кой ме е карал да постъпвам като хората, които мразя — откри най-после Божо. — Ами смрадта от «Работническо дело»? Нищо, че не го чета. Стига само това, че го има по будките. И така заразата направо струи от него. И като мина покрай тях, вирусчето, а? Хоп — и право в душичката на инджинер Къбоков. Ами да. Как не съм се сетил досега? Онова тъпо учение си е точно вирус. Просто Мордохай е променил хромозомите на морала. Ония дето ни казват да не лъжесвидетелстваме, да не крадем и да не убиваме. Без значение при какви обстоятелства и кого точно. Но Морди е зачеркнал безусловните Божии закони. Заменил ги е с призоваващите към насилие и жестокост тъпи пролетарски лозунги. И ги е обявил за най-човеколюбивите. Що не? За масите хуманизмът е ренесансово явление с отвлечено и определено натоварващо съдържание. Как да го приложиш например към тия изедници началниците? Ами към комшиите? Към тях е въобще неприложим. Докато в марксистките аксиоми на злото има маса допадащи на народната душа уговорки: Можеш да крадеш, щом експроприираш омразните буржоа. Можеш да убиваш наред, щом това са врагове на революшъна. Не се бой: партията ще ти даде индулгенции. Така пътят пред теб най-после е открит. Можеш да утрепеш омразния си богат съсед. Щом е капиталист или кулак, значи е враг. Тогава може да си присвоиш и парите, и имотите му. Нали ще е за народното добро. А ти нали си точно от него, от народа. Всичко се нарежда. Светлото бъдеще е вече пред теб. Само че то нямало нито врагомери, нито уреди за нивото на буржоазност — подхилкна се той. — Тогава? Хъ. Тогава някой ще започне да посочва на кои къщи да се надраскат кръстчета за плячкосване и кого да сложиш в списъците за следващите разстрели. И кой ще е тоя някой? Как кой? Най-личният от вождовете. Оня, на когото всички вярват и се подчиняват. Трябва просто да го следваш. Само че има проблем: В един незнаен момент и ти може да се окажеш в списъците. Да. Изглежда вроденият ни оптимизъм и наследствената алчност обикновено побеждават страха да не ни изправят до стената. Това сигурно е механизмът, с който тия проклетници са превърнали една огромна маса хора в неудържим кръвожаден Голем. Какво е по-фатално от това да ти промиват мозъка с безчовечните марксистки аксиоми? Колко време и аз като останалите съм гълтал тея гадости. Кой знае в какво съм се превърнал.“

Божидар въздъхна.

„Ама аз май пак търся дупка в оградата да се измъкна. Не е така. Онова не беше бягство. Трябваше да избирам — този дълг или онзи. Да остана с Павлина в нейната безпомощност или да изпълня дадената дума на… един умиращ приятел. Голям избор, не ще и дума. А сега? Сега не се ли опитвам да избягам? Да, пак ще трябва да вземам поредното половинчато решение. За да мога и занапред да живея така, както досега: през повечето време с угризенията си. Да можеше Господ да се смили и да ме избави. Но то всичко е само временно. Все някак ще изтрая.“

Вървя дълго до хотела, потънал в съмнения, горчиви спомени и безполезни опити да се оправдае.

* * *

Сутринта Божидар отиде пеша до Павлина. Хилавото зимно слънце се мъчеше да пробие облаците, но на него му се стори добър знак.

— Здравей — каза тя от прага. — Нали не ми се сърдиш за снощи?

Вместо отговор Божидар я целуна.

— Да тръгваме, че току-виж сме се забавили тук. Ще пропуснем срещата. И не само нея — каза той и Поля се засмя сякаш щастливо.

Докато вървяха, Божидар почти не забелязваше откъде минават. Затова пък, щом стигнаха, веднага позна блока — с цветя по балконите и гълъби на покрива, както е описано май в някакъв наръчник по продажби на недвижими имоти. Е, гълъби на покрива нямаше — сигурно за да не оцапат пейзажа, а и цветя не се виждаха. Но по някакъв неясен, но категоричен начин се различаваше от останалите грозни, сиви и олющени термитници. И от пръв поглед беше ясно: тъкмо в тоя блок и никъде другаде трябва да живее един началник-отдел в ЦК. Отвори им домакинята.

— О, Поленце, влизайте, влизайте.

„Ха, тук дори херолди с медни тръби нямат. Но все пак всичко е толкова вчепетлително. Гледай ти, какви работи може да построи човек с труда си“ — помисли с пролетарско-интелигентска злъч Божо, докато вървяха към някаква врата в далечината.

— Заповядайте в тая гостна — каза премерено гостоприемно вуйната, като едновременно подчерта колко много гостни има още, и Божо промърмори наум „Виж я ти, селянката“.

В стаята ги очакваха вуйчата и още един гостенин.

— Карастоянов, приятно ми е — запозна се домакинът. — А с доц. Казначеев разбрах, че се познавате — добави той.

„Хей-й, кога успяха, бе! Как пък баш той е тук? Тц, тц, тц“ — помисли си Божидар, докато подаваше ръка на бившия си преподавател, и веднага след това за кой ли път го жегна съвсем ясното предчувствие, че не може да победи тая многоглава ламя — Системата.

— Здравей, Божидаре — забрави да поздрави най-напред дамата Казначеев. — Не сме се виждали с теб от… оная случка — избягна той да употреби думата „авария“.

— Сядайте, сядайте — подкани ги вуйната. — Пък аз ще донеса кейкса. За вас го направих сутринта. Нали не сте закусвали?

Божидар си помисли, че по щеше да отива, ако беше приготвила за случая една хубава мазна месеница, отговори „Да“ на двамата и дискретно се огледа. Наоколо имаше само вносни мебели, филипси и аегета, а на него изведнъж му се прииска да попита вуйчата дали не свири на гайда. От къде на къде?

— Е, казвайте какъв е проблемът — без предисловия премина на темата домакинът.

— Нека Божидар да ти обясни — каза Павлина и инж. Къбоков обясни.

— Какво точно искаш? — запита изненадващо вуйчата след експозето.

— Ами — каза Божо, разстроен, че и на такъв виден другар трябва да обяснява по два пъти — искам този анализ да влезе в работа. Ако вярваме на прогнозите, в момента централата въобще не е спокойно място. Интересно защо все още не е гръмнала. Според мен има Божия намеса. Но ако не искаме да се осланяме само на него, ще е необходимо да се вземат мерки. На първо място трябва да се преразгледат концепциите за надеждност. Сега някой е измислил да се следи само отношението на броя аварии към наличната мощност: понеже тоя брой нараства по-бавно от мощността и тя е в знаменател, като цяло това отношение намалява^[28]. Доста утешително е: когато мощността стане безкрайно голяма, аварийността може да стане равна на нула. Дори и да гръмнем, няма страшно, промяната на тоя коефициент ще е съвсем минимална: в края на краищата броят аварии се е увеличил с някаква си незначителна единица при една огромна мощност… Въобще, пълни глупости. Могат да се следят много повече важни параметри. Аз съм намерил още поне трийсетина. Както ви казах, компютърът изплю прогнозите им за следващите две години. И те хич не са розови… Затова е необходимо веднага да се спре с безогледното нарушаване на правилници и инструкции. Необходимо е да се следят параметрите на оборудването, от чието дефектиране най-често тръгват определени аварии. Да се ремонтира или подменя то, когато тези параметри станат близки до критичните, както и да се търсят варианти за повишаване на надеждността му. Освен това предлагам да се смени системата за подготовка на оперативния персонал. Защото сега ние използваме реактора като помагало при обучението. При текучеството, дето го има в централата, обучаващите се са обикновено повече от титулярния състав. А пък, нали знаете, те са като децата. Тук забравили някой вентил отворен, там се заплеснали — нещо им станало интересно, натиснали погрешка някое копче и… съборясаме блока. А тогава влизаме в разни режими с висок риск. Тъй че, ако не искаме на реактора скоро да му се олющи боята, вместо него ще трябват други помощни пособия. Значи — учебен център, тренажор, нови методики… Има и още препоръки. Въобще, искам резултатите да се използват, вместо да лежат в разни чекмеджета. В общи линии, това са ми желанията.

Карастоянов изгледа Божидар с едва прикрито раздразнение.

— Виж, аз разбирам сериозността на резултатите ти. В момента те питам какво искаш за теб — повтори той. — Например тази разработка може да стане кандидатска дисертация. Може да ти издействаме една по-дълга специализация на запад. Може да се говори и за някакъв доста приличен хонорар.

„А, това ли било? — помисли Божидар и се изуми от лекотата, с която Карастоянов заби жалоните за пазарлъка. Ето че се сблъска с действащ вариант на изобретената от самия него машина за оценяване. Ей сега щяха да изплюят картончето му с цената. На Божо му се струваше, че резултатите му са от съдбоносно значение за българското човечество, а тук какво? Предлагат му дисертации на лизинг и хонорари под най-разнообразна форма. Нещо като малка торбичка със социалистически сребърници. За какво да му плащат, ако не за да скрият подло Анализа и бликащата отвсякъде от него гениалност и да разбият мечтите му за слава. А тя неминуемо ще го очаква, ако централата гръмне, а той прозорливо е предсказал събитието. Както Волф Месинг е предрекъл нещо подобно на другаря Сталин и до края на живота си не е утрепан, а си живее, обкръжен от славата на почетен оракул в сравнително не много гъста сянка. Да, трябваше да им покаже, че не може да бъде купен. Не и толкова лесно. — Не — каза гордо той. — Такива неща не ми трябват.“

„Дано тоя хапльо не е бъдещият ми зет“ — помисли с досада Карастоянов. — Добре, предай разработката си в кабинета на министъра, пък ще видим какво може да се направи — оповести той на просителя и на публиката решението на частта от партията и правителството, които бяха в неговия ресор. Не удари с чукчето, въпреки че, честно казано, му се искаше да го направи. С някое по-големичко. И върху по-различна подложка.

Божидар попита кога може да се очаква резултат, Карастоянов му каза „Е, няма да е много бързо“ и после преминаха на други теми. Домакинът разправи два-три вица за Брежнев от оборотния фонд на началник-отделите в ЦК, Казначеев се похвали с професурата си, изядоха кейкса, похвалиха го и Божидар и Павлина си тръгнаха. Те не чуха краткия разговор, след като излязоха.

— Какво мислиш за разработката? — попита Карастоянов госта си.

Казначеев се беше уплашил не на шега и аха да каже, че резултатите са много обезпокоителни и трябва да се организира незабавна проверка, но вместо това благоразумно, проницателно и направо с научно пророческа прозорливост каза:

— Абе темата е малко по-особена, но при разумен подход може да излезе една кандидатска дисертация. Ако се тръгне в правилната посока, може да прерасне и в докторска.

Врелият и кипял в научните работи доцент знаеше, че щом разработката ще става кандидатска, ще бъде поогладена — във фактическия материал и най-вече в изводите. По-нататък щеше вече да е лесно. Той с удоволствие можеше да стане научен ръководител на своя немирен възпитаник. Успехите щяха да дойдат сами. Трябваше само да се върви натам, накъдето сочат крайпътните указатели за към светлото бъдеще.

— Да, ама нали го чу? Не иска. Запънал се е като магаре на мост. Няма си и представа в каква игра се забърква.

К.ф.н. доц. Казначеев си помисли, че надеждността на Атомната не е игра, но тутакси отхвърли тоя еретичен опит за мислена подкрепа на Божидар. Иначе можеше да си остане професор само в адреса на писмата от чужбина. Онези колеги бяха много учтиви и винаги добавяха към името му едно „проф.“, придружено често и от онова, изразително като „до“-то във финалния акорд на Пета^[29], „д-р“. Да. Професор доктор. Беше… беше толкова естествено.

Казначеев постоя още малко, унесен в беззвучни симфонично обагрени мечти. После изведнъж се разбърза да се прибира. Дългата му практика на… може да се каже общуване с големи началства го беше научила да отгатва безпогрешно кога е време да си ходи.

* * *

Карастоянов се обади на министъра малко след като гостите си тръгнаха.

— Здравей, Никола, как си? — попита той с приятелски началнически обертонове.

— Нали помниш как казваше Брадата^[31]? Средно: между зле и много зле.

— При теб ще дойде един анализ — подмина шегата му Карастоянов. — Правил го е някакъв инженер от Атомната. Запознат ли си със случая?

— Отчасти.

— Добре. Като имам свободно време, ще си поговорим по темата.

— Дадено — каза сговорчиво министърът. Паролата за протакане беше от ясна по-ясна. Пък и хубаво беше докладът да отлежи.

— Как е семейството?

Министърът отговори, побъбриха още малко и си пожелаха бодро „Всичко хубаво“.

След разговора Карастоянов постоя загледан сякаш в някаква видна само за началник-отделите на ЦК точка от неясното бъдеще и после отиде в стаята с кейкса. Харесал му беше.

Пък можеше да хапне и малко супичка.

Честно казано, въобще не му се мислеше за някакви си анализи. Имаше по-важни неща от това да чакат Атомната да гръмне. Не можеше да гръмне съветска технология, това беше аксиома. Абе, случваше се понякога, но то това бяха изключения. И в други области на народното стопанство. Тъй че, нямаше смисъл да участва в напразни нощни бдения.

Друго можеше да гръмне, друго. Непобедимият съветски строй май се готвеше да експлодира. Те това щеше да е вече як фойерверк. Те това щеше да е запомняща се илюминация. Даже незапомнена.

Но партията вземаше текущи мерки, за да се овладее процеса. Виж в тези мероприятия Карастоянов обезателно трябваше да участва.

Вчера го беше извикал у тях — той поклати многозначително глава — Огнян Дойнов. Познаваха се още от студентските години, говореха си на малки имена и отношенията им бяха доста по-задушевни от приетите по ранг и служба. Напоследък чувствителният нос на Карастоянов долавяше нещо гнило около другаря Дойнов. Затова беше почнал да сондира почвата около неговия най-върл враг. Знаеше той за вековната война между могъщите боляри в царството. И понеже имаше опасност да изгори покрай патрона си, беше почнал да търси начини да се прехвърли на другия кораб. Да, ама и членовете на политбюро имаха чувствителни носове и затова беше притеснен. Едва ли щяха да му простят измяната и можеше да се сбогува с поста си. Започнаха нормално — поразговориха за това, за онова, пиха по едно черно „Джони“ и тогава Огнян каза „Дай да се поразходим малко. Задушно е, а пък климатикът ми е повреден“ — вика. Като се поотдалечиха от дефектиралото оборудване, той го беше посочил с пръст и беше казал „С теб се знаем още от МЕИ-то. Наясно си, че ти имам доверие. Затова ще ти споделя, нещо много важно. Много признаци говорят, че се задават радикални промени. Очаква се голямо раздвижване на икономическия фронт. В една от възможностите, чисто теоретично — натърти той двусмислено — в България ще се върнат от чужбина милиони долари.“ „Откъде ще дойдат?“ — не се сдържа Карастоянов. „От нашите фирми там“ — отговори му Огнян и го погледна малко особено. „Ако това се случи, ще се наложи с тяхна помощ да строим новия живот“ — беше се позасмял той. „Как мислиш, че ще стане това?“ — попита по-глупаво, отколкото искаше н-к отдела в ЦК. „Ами като при капитализма. Ще купуваме, ще продаваме — каквото там имаме на тезгяха. Знаеш, че сме добри в това.“ Така се беше изразил. Ленко^[35] и сам се беше досетил за някои предстоящи събития, но това, което чу, надминаваше доста очакванията му за всичките му там гласности и перестройки. Ако отречената и обявена за умираща система се завърнеше, както пишеше в учебника по политикономия, всичко щеше да стане частна собственост. И на кого щеше да е тя? На онези, които успеят да я придобият. А както му беше добре известно, в оня експлоататорски начин на мислене, първото условие да спечелиш беше да купиш евтино. Най-добре направо без пари. После продаваш скъпо, пак купуваш евтино и… така. С две думи, предстоеше разграбване на татковината. За това и той се досещаше смътно, но сега казаното звучеше вече като предложение. Защото като се върнат тия пари, някой щеше да се разпорежда с тях, нали? „Защо да не съм в един от центровете, където ще се разпределят? Например петдесетина милиона“ — заплю си Ленко и усети как краката му омекват. — „Що пък да не са и сто? Майко мила, сто милиона.“ „Помисли си по тия въпроси — сепна го Огнян. — И внимавай, че хората на Луканов непрекъснато слухтят, нали ти е ясно?“ Ясно му беше на началник-отдела на ЦК кой кой е и най-вече с кого е. Ако неподходящи хора дочуеха за тая завера, като нищо можеше да го изправят и пред някое неприятно зеещо дуло. Но петдесет-сто милиона… Хъ. И то истински зелени гущери, а не някакви си пикливи левове. Десет процента от тях да бъдат за него, и щеше да е почти мултмилионер. И после като се развъртеше…

Ето това беше тема за размисъл. Ето това можеше да запълни с нов смисъл годините, които му оставаха до пенсия. Но можеше и да не чака далечното бъдеще. Имаше и възможност да изтъргува в момента съпричастността си към тая съблазнителна НЕП^[36]. Андрей можеше да му даде и повече, ако му помогне да провали плановете на врага. Мултмилионер. Как звучеше само, а?

Карастоянов се усмихна на мислите си и извика на жена си:

— Ленче, донеси малко супичка.

Желанието му да си хапне сякаш беше се поразминало, но не биваше да изпуска нещо толкова вкусно. Пък и французите нали бяха казали, че апетитът идва с яденето. Не можеше да си спомни как беше точно изразът на френски^[37], но на български нали го знаеше. В края на краищата, голямото ядене предстоеше точно на познатата му нашенска софра.

* * *

Членът на политбюро Огнян Дойнов влезе замислен в кабинета си. Той се приближи до бюрото, отвори лявото чекмедже и взе един лист с написани десетина инициали. Извади химикалката си и сложи една лястовичка на последното име. „От ясно по-ясно е, че и този приятел вече е в лагера на врага“ — въздъхна другарят Дойнов, извади от капиталистическото пакетче „Кент“ на масата една цигара и замислено я завъртя с пръсти. Така си беше. И последният от онези, които му се искаше да нарича приятели, го беше изоставил. Иначе нямаше да се прави, че не знае за предстоящите събития. Беше началник-отдел в ЦК и отлично знаеше за задграничните фирми. Нямаше как да не знае и за желанията на Първия да пренесе на наша почва нещо от решаваща важност, но не социализма на бай Благоев, а конкуренцията на чичо Сам. За да дойде тя, трябваше да има пазар с независими частници. Капиталисти. Ако не беше пълен глупак, Ленко нямаше и как да не се сети по какъв начин може да се получи тая благодатна за стопанския живот в държавата среда. И само в един случай щеше да се опита да прикрие мислите си, дори с риск да изглежда глупав: ако не искаше да излезе, че знае. Защо? За да не се разконспирира връзката му с друг център на едно бъдещо преразпределение. С кого друг, ако не с кандидат-члена на ЦК Андрей Луканов.

Бай Огнян, както му казваха по-младите, щракна запалката и поднесе листа на пламъка. Подържа го, докато се поразгори и си запали с него цигарата. После го пусна в пепелника, изпусна облак дим като ранен дракон и въздъхна.

Кръгът около него се затваряше и той знаеше причината. Беше настъпил сериозно баба Меца по болния идеологически крак. Михаил Сергеевич не можеше да позволи верният сателит да премине на германска, австрийска или дявол знае каква орбита. За американска да не говорим. „Не бива да се предавам. Не всичко е загубено. Обаче ми е трудно да разчитам тия управленски пъзели. Така е, аз съм технократ, а не въжеиграч“ — помисли той с омерзение, отвори лявото чекмедже, порови малко и извади една снимка. Бяха двамата с Андрей. Току-що му беше разказал как са прецакали едни австрийци с доста солени изрази и той се беше захилил с крокодилска усмивка. „И двамата приличаме на печени в делата административни алигатори. Само че аз изглеждам като крокодила Гена — добродушен и малко глуповат, а той се е засмял като господаря на блатото. Абе на шаран приличам, не на крокодил. А Господарят знае, че това тревопасно е вече в устата му. Въпросът е само кога ще го глътне.“

Другарят Бай Огнян Дойнов отново въздъхна, понечи да прибере снимката, но я остави на масата, сякаш да му напомни да я рамкира и се запъти към хола — да се подкрепи с глътка ямайски ром. Задаваха се схватки в типичен пиратски стил, а ромът беше точно по темата.

* * *

Следващата седмица започна лошо. Японците бяха върнали доставка от двайсет тона октанойл и през целия понеделник тече безкрайна оперативка, този път без уискита и коняци. Божидар предполагаше отдавна, че са побългарили щама, но имаше още нещо съмнително в цялата работа: никой не го беше виждал. Затова още в началото, докато се разправяха за качеството на добавката, Божидар запита невинно „Абе, къде е тоя щам, бе?“ А Масалджиев му отговори „Как къде е — в хладилника е“, и оперативката се разхили, защото всички знаеха какво има там. Покрай избора на виното за хранителна среда за щама шефът им беше набарал вина от избата в Оряховица, предназначени за руските другари най-най-горе. Навремето помещението, в което отлежавали бутилките се наводнило и те се изпонамокрили. Вече категорично не ставали за толкова високопоставени другари, а да се бракуват съвсем пък не вървяло. Затова ги бутнали в най-далечното мазе, и в суматохата на текущите планове съвсем забравили за тях. През годините някои бяха безнадеждно изветрели, но повечето бяха остарели красиво, и за радост на състава хладилникът беше фрашкан с носещи духа на култа към личността колекционни вина с окачени с връвчици, събуждащи пиянски мечти, пожълтели ръчно надписани етикети.

Цяла сутрин Божидар слуша дебатите, като се упражняваше да се прозява със затворена уста. Към обяд оперативката се разпадна от само себе си и останаха четирима: Божидар, Масалджиев, Радомир и заместник-директорът Мирослав Анев. Едва тогава Масалджиев им съобщи, че джапанката си е заминал още в събота. Но не им каза каква е причината за връщането на доставката.

Божидар си тръгна към осем заедно с Мирослав. Тоя тъмнокос млад мъж с тъмни очи и изражение на добродушно настроен английски булдог беше единственият истински специалист по биотехнологиите в „Биоинвест“, а и май единственият му приятел в тая измислена фирма.

— Масалджиев съвсем се оля — каза той, като тръгнаха по улицата. — Знаеш ли защо ни връщат пратката японците?

— И аз това се питам — каза Божидар. — Защо?

— Защото сме им пратили чиста газчица — отговори Мирослав.

Всички знаеха, че добавката е биотехнологичен продукт, разтворен в керосин. Но вместо нея бяха пратили само разтворителя — най-обикновена газ, каквато се продава във всеки железарски магазин. Беше си яка далавера: на пазара литровата бутилка керосин струваше петдесет стотинки, а „добавката“, която се получаваше чрез просто разфасоване на газта в шишета от алуминиево фолио, се продаваше по петдесет лева за литър. Само че при джапанките нашите соцномера^[38] не минават.

— Някой нарочно ли го е направил? — попита слисано Божидар.

— Не-е. Пратили сме им това, което сме произвели.

— Как така? А биотехнологиите? Ами щамът?

— Масалджиев нали ти каза къде се пази?

— Значи няма, така ли?

— Няма, разбира се.

— Излиза, че секретният ни щам е една дебела нашенска лъжа?

— Така излиза.

— А с „Биоинвест“ какво ще стане?

— Най-вероятно ще ни закрият. Досега ни финансираха главно заради локумите, че ще продаваме биотехнологии срещу валута. Сега и на слепия вече е ясно, че това няма да го бъде. Във всеки случай ще е хубаво овреме да си потърсим друга работа.

— Тогава гениалният ми проект за използване на змеевските боклуци ще загине, така ли? Жалко. Ако бяхме поровичкали там, можехме да открием суровини за маса отпадъчни технологии.

Мирослав се подхилкна.

— Ами твоята идея за шампанизиран айран? — продължи Божо. — И тя ли ще пропадне? Аз даже мислех, че ако се насочим към армеената чорба, ще има по-голям пазар.

Приятелят му се засмя с глас.

— Колко време имаме, докато реферът свири край на мача? — попита след пауза Божидар.

— Може би няколко месеца, а пък може и по-малко. Не знам. Всичко зависи от това колко ще се вкиснат другарите от окръжния комитет.

— Май здравата сме загазили.

— За някои хора ще има сериозни последствия, бъди сигурен.

— Ти в това число ли си?

— Знаеш, че не съм от неговия отбор.

— Ами аз?

— Ти нямаш нищо общо с производството.

— Но съм от близкия кръг на Масалджиев. Дет’ се вика, негов човек.

— Най-много да те накарат да си платиш ремонта на жилището — засмя се Мирослав.

— Кога ли ми е вървяло — направи опит да се засмее Божо.

— Няма да е лошо да го направиш, преди да са ти го поискали.

— Нещо като внезапен порив на честност — изсмя се Божо. — Аз и без друго съм длъжник на обществото. Вчера пресметнах, че му дължа около пет франка и десет копейки.

— Как ги изчисли? — подсмихна се Миро.

— Навремето три месеца пътувах гратис с трамвая, като мошеничех с класьор с използвани билети. Вместо да си взема студентска карта. Тя струваше толкова.

— Пари ли нямаше?

— Имах. Но го направих го от омраза към обществения строй.

— Ти си неблагодарник. Тоя строй те е изучил, дал ти е работа, пък и тоя апартамент, в който ще живееш, пак е от него. А ти го ругаеш.

— Тъй ли? Значи той ме е изучил, че и жилището ми бил направил. А парите откъде ги е взел? Да не би да са от партийния членски внос? Прибирал ми ги е от заплата през годините. Иначе тя щеше да е поне десет пъти по-голяма. Какво, като ми бил дал там някой лев за Бог да прости. Това даже лихвите на парите, дето ми е забърсал, няма да покрие — озъби се Божо.

— В това, което казваш, има резон. И аз напоследък си мисля такива работи — въздъхна миролюбиво приятелят му.

— Но и ти си прав: май наистина задлъжнях на тъпото ни общество. Не зная как допуснах тоя Анализ, дето го направих, да потъне в чекмеджетата на разни министерски копелдаци. Утре като гръмне тая проклета централа, на моята съвест ще тежи.

— Божо, отдавна искам да те попитам: толкова зле ли са нещата там?

— Ами да, зле са. Да знаеш какви кошмари сънувам — като по разписание, веднъж седмично. Сякаш от някакъв център по вадене на душата ми ги пращат. Като в „Замъкът на лорд Валънтайн“^[40]. Толкова безсънни нощи изкарах, за да правя прогнози с наш’то мижаво компютърче, толкова нерви скъсах, а сега всичко съм захвърлил. И само епизодично подпитвам дали случайно някоя важна отрепка не е благоволила да си наплюнчи пръстите и да отгърне поне титулната страница. А часовникът тиктака.

— Нали в централата има хора, които мислят за безопасността.

— Те само сполучливо имитират мислене, Миро. Пък и онова, дето му викат съвест, при тях е атрофирало още докато са били членове на отрядния съвет. Нали знаеш, че това най-вече е нужно, за да станеш шеф: да можеш да имитираш мислене и съвестта ти да е като апендикса — предизвиква ли кризи при натоварване, най-добре е да се ампутира. На другарите я премахват още в пионерската организация. А на онези, дето са най-високо, изглежда липсва по рождение. Те по това сигурно ги избират.

Мирослав го погледна и поклати глава. Божо му беше симпатичен. Може би и за тревогите му имаше основания. Беше го виждал как остава във фирмата през нощите, за да работи с компютъра. Но ни биваше да говори така пред непознати.

— Не се притеснявай, централата няма да гръмне. Руснаците няма да го допуснат. Ти гледай сега тук да се оправиш. И внимавай с приказките.

— Няма страшно, аз съм оправен. Инженер съм, нали знаеш — и в тоалетната да ме затворят, от глад няма да умра. Хайде, чао, и благодаря за съветите — махна той с ръка и пресече улицата.

Прибра се вкъщи със свито сърце. Чудеше се как да каже на Радостина.

— Какво се е случило? — запита тя още от вратата.

— Нищо.

— Не е нищо. Изглеждаш някак… посърнал.

— Щях да предлагам да използваме сметищата от региона за производство на квас. Чрез секретни биотехнологии. Обаче сега всичко се разсъхва — засмя се той.

— Кажи какво е станало.

— Май ще закриват „Биоинвест“.

— Защо?

— Ами щото вместо да произвеждаме добавка към горивата, сме разливали чиста газ в алуминиеви шишенца и сме я пробутвали на разни баламурници. През цялото време — каза Божидар и влезе в хола.

— И какво от това? Досега някой оплакал ли се е?

— Джапанките ни връщат двайсет тона. При тях такива номера не минават.

— Нали произвеждахте добавката чрез биотехнология?

— Няма никакви биотехнологии. Старият Фуджимото си загубил времето да изобретява октанойла, но ние сме избрали по-кратък и най-вече особено доходоносен път, като сме съчинили ментанойла.

— Теб това не те засяга пряко, нали? — подмина остроумията му Радостина с чисто прагматичен женски въпрос.

— Разбира се. Като закрият предприятието, ще остана без работа само косвено.

— Искам да кажа, че от теб няма да търсят сметка.

— Може би. Само че като гръмне скандалът и ударят кепенците на „Биоинвест“, кой ще ме вземе на работа? Знаеш миналото ми. И другарите от милицията какво ще кажат? „Ей, това не е ли оня Къбоков, дето… Баща му май беше… нещо от народния, нали? Я виж ти: значи и синчето тръгнало като бащата: да лъготи работниците и селяните. Вярно, те са си за лъгане. Обаче той заблуждава и народната власт. А така не бива.“

— Ще си намериш работа, мили. Не се притеснявай. Пък и известно време можем да караме само с моята заплата.

— Сега какво? Искаш да ме ядосаш ли?

— Не, не се ядосвай — каза тя и Божидар се ядоса.

— Не искам жена ми да ме храни — каза той като обеднял благородник, който ще умре от глад, но ще остане верен на семейната проклетия.

Радостина замълча.

— И ремонтите вкъщи ще ни излязат през носа. Мирослав ми намекна, че ще трябва да ги платим. С по-малко от хилядарка няма да ни се размине.

— Но така пък ще сме по-спокойни.

— А къде ще живеем, ако ни изгонят от апартамента?

— Няма да ни изгонят. Имаме три деца. Нали съм майка героиня. И медал имам.

— Да. Вземи да си го слагаш, когато почнат проверките. Иначе току-виж и ни връчили постановлението за преселване. Тогава ще трябва да се изнесем на палатка на Втория баир. Докато правдата възтържествува — каза Божо и Радостина се засмя.

Поговориха си още и тя успя донякъде да го успокои. Но като си легнаха, Божидар се размисли отново. Въртя се дълго в леглото, но не можа да заспи. По някое време тихичко се измъкна и се залепи на прозореца в кухнята с цигара в ръка. Беше завалял сняг и той загледа в светлината на единствената оцеляла лампа как вятърът гони снежинките между голите клони на дърветата пред блока. И пак си спомни една далечна зима и снега, който беше запрехвърчал весело привечер, а през нощта се беше превърнал във виелица. Вятърът фучеше в комина и под вратите, а майка му гледаше навън в тъмнината и тихичко пееше „Свири нощната фъртуна“. Спомняше си студа, който беше сковал града на сутринта, съборения телеграфен стълб, а също и пътеката сред преспите, които стигаха до раменете му. И това как нямаха дърва и горяха столовете вкъщи и гумата за подметки от дюкяна на баща му, докато някакъв негов приятел им докара една каручка букови цепеници. Как се бяха радвали тогава на бумтящата печка и как пекоха сланина на жарта. И сякаш бяха щастливи, въпреки че майка му беше болна, а баща му беше беден обущар. Оттогава бяха минали много зими и много пъти беше гледал как снегът вали в светлината на лампите, но си спомняше така отчетливо точно тази. Беше като някакъв завинаги отворен прозорец към времето, когато още не подозираше какво голямо парче от онова огледало се е разбило по тези места, в детските му представи светът му беше приятел и не знаеше, че е син на бивш омразен на народната власт фабрикант.

Искаше му се да се почувства както в онази вечер, но не можеше. Липсваше нещо, но какво? „Сигурно трябва да нямаме дърва! — помисли си той. — Или може би да остана без работа? Не, само не това… И къде ще отида, след като закрият това тъпо предприятие? Къде? В ДЗУ или в «Роботиката» като редови специалист в някой забутан отдел? Където и да ида, все ще трябва да започвам отначало. На стари години… Ами Анализа? Нали трябва да накарам тея тупани най-после да го прочетат. Или поне да разгледат картинките, тъпанари такива. Дано да успея, Господи, дано. Иначе като гръмнем, какво ще правя? Както казваше дядо, ще трябва да си пускам брада, щото няма да мога да се погледна в огледалото като се бръсна. Не, няма да се предам. Няма да ме победят. Обаче ще трябва да измисля нещо, и то по-скоро.“

Но не успя да измисли нищо. Заспа късно и по някое време засънува острова.

Слънцето залязваше, а той беше сам до голямата топола. Водата тихо бълбукаше, а от Копаница долиташе звънът на хлопатари. Не знаеше за какво е дошъл, но чувстваше, че е за нещо много важно. Гледаше как могъщата река тече нагоре към Вратите и слушаше тихите и ясни звуци — като че ли далеч в планината биеше клепалото на някой манастир. Стоеше край брега, сякаш беше последният човек на земята и този залез беше последното, което щеше да види. Тогава изведнъж се досети защо беше точно тук: трябваше да разбере защо си струва да се живее и отнякъде знаеше, че това ще стане, когато заблестят Вратите.

Когато заблестяха, той най-после разбра.

И нали уж вече знаеше, а в просъница пак отново и отново си мислеше защо е всичко това с накъсани, неясни мисли. На разсъмване в съня му го споходиха отдавна забравени кошмари. Когато се събуди на сутринта, не си спомняше нищо.

* * *

По същото време опитният кадровик от секретните служби, зам.-началникът на VI отделение на ДС — Стара Загора, тъмноокият къдрокос красавец и женкар капитан Владимир Пейчев отдавна спеше дълбок и сладък оперативен сън. Денят му беше минал напрегнато. Най-сетне, за пръв път от месеци насам, на фона на скучната позиционна война на „тихия фронт“ се бяха появили признаци за сериозна и жестока схватка. Трябваше да бъде готов за изпитанието и затова той събуди разузнаваческото си чувство и засънува най-важния разговор от работния ден.

— Това е положението — беше казал сутринта началникът им полк. Делиорманов на кратката оперативка, на която ги беше извикал — него и шефа на отделението майор Димитър (Митко) Иванов, когото мнозина, незнайно защо, наричаха зад гърба му Динята.

А положението беше сложно. Някой си инж. Къбоков, за когото капитан Пейчев чуваше за пръв път, беше изнесъл секретна информация от Атомната. И не само това: тоя юнак беше направил някакъв, изглежда доста дразнещ, анализ на авариите в централата. „Хм, кой знае какво е ставало там“ — веднага се досети Пейчев какви могат да бъдат резултатите и защо директорът по режима на АЕЦ-а толкова припира те да им бъдат върнати „в най-кратки срокове“.

— Кои са запознати с разработката на инж. Къбоков? — попита Иванов, извърна глава с характерно движение и пролича, че изпита за миг сложни разузнавачески чувства, а именно, разбра, че неволно се е издал, самоупрекна се и веднага се опита да го прикрие. И в съня на младия разузнавач му стана необикновено ясно: Неясно откъде майорът се беше запознал с тая разработка и знаеше, че не е за пред хората. Иначе щеше да поиска да я види или поне да попита какви са резултатите.

— Вече втора седмица проверяваме — отговори угрижено полковникът. Работата беше дебела. В случаи като тоя се действаше без официална заповед. Щяха да работят на ръба на закона и както обикновено, повечето време отвъд него. — Имаме данни, че е разнасяна на доста места. Знаем, че е показвана в тяхното министерство, в Комитета по мирно използване^[42] и в още няколко института. И кой знае още къде другаде.

„Може за нея да знаят и по-нагоре“ — прочете Владимир неизказаните мисли на шефа си и го заболя под лъжичката от височината.

— Директорът на Атомната вероятно има доста врагове — каза разсъдливо Иванов.

И сега в тренираното подсъзнание на кап. Пейчев изведнъж проблесна чий троянски кон се явява неговият невзрачен шеф.

— Да — каза полковникът. — Възможно е резултатите от разработката да бъдат използвани срещу ръководството на Атомната. „Той се страхува тая шибана разработка да не бъде използвана срещу нас“ — прозря Владимир и шефът им тутакси потвърди догадката му за главната опасност, изричайки на глас — впрочем (!) нещо съвършено рядко — собствените си строго секретни мисли: — Така ние можем да попаднем между два огъня. Затова трябва да работите много внимателно. Има много подводни камъни, а и Масалджиев покровителства тоя… — той потърси някаква по-обидна дума — тоя анализатор.

— „Биоинвест“ е със специален статут, другарю полковник. Там как ще процедираме? — каза Пейчев и си помисли: „Май ще разсърдим осите. Не, хич не е хубава тая работа.“

— Да. Не искам да се шуми. На всичко отгоре знаете, че там от няколко дни има проблем с върнатата продукция. Тия капиталисти няма да мирясат — каза полковникът и в съня си Владимир чу приглушените му мисли: „Пак се оляхме. Биотехнологии, а? Поредният кьорфишек. И пак ние ще опъваме каиша.“ — Ти — шефът посочи с пръст Иванов — ще организираш проверка за опазването на служебната тайна в „Биоинвест“. Така ще вдигнем малко гюрултия и ще подготвим и следващия ни ход. Междувременно искам пълна информация за тоя Къбоков. Познавам баща му и затова искам да разровите всичко за младия — и неговото досие е бая дебело. След това се опитайте да го вербувате за информатор — каза той, като този път сочеше към Пейчев. Ако го разработваме, можем да протакаме, а също ще си подсигурим гърба, докато се изясни кой кум, кой сват — издаде той за втори път, откакто бе станал полковник най-съкровената си стратегия, и подчинените му се почувстваха едва ли не на едно ниво с него.

— И кой на булката брат — добави Динята и шефът го изгледа така, сякаш искаше да го премести с поглед далече извън стаята и града, а може би още по-далече. Най обичаше той разни майори да допълват мислите му.

— Разбрано, другарю полковник — възстанови дистанцията Пейчев и двамата с началника му се отправиха към кабинетите си да разбият врага.

Кап. Пейчев премлясна сладко в съня си. Сигурно засънува нещо по-хубаво — да речем как загива в схватка с враговете, как после го произвеждат посмъртно майор и как пионерче с насълзени очи оставя връзката си на дървената му надгробна пирамидка със скромна червена звезда на върха.

* * *

Майор Иванов се прибра вкъщи веднага след работа. Хапна набързо и в момента гледаше разсеяно новините. Другарят Живков пак беше присъствал някъде, за да даде благословията си на поредното достижение на партията и народа. Даваха как отряза лентата на някакъв обект, поля с менче и каза „Да ни е честит…“ и после още нещо важно, но то не стигна до съзнанието на майора.

„Хей, ама днес как щях да се изтърва. Какво ми става?“ — помисли той и си спомни пак как за малко и… с насочващите си въпроси щеше да подсети полковника, че в негово лице Сергей Стратиев има потенциален източник на информация и в тяхната служба.

Преди месец Динята беше срещнал в София своя приятел от школата в Симеоново. Уж беше случайно, но то няма нищо случайно в живота на разузнавача. Бяха си спомнили славните предишни дни, когато разузнаваха редовно в ресторант „Хавана“ на бутилка Сунгурларски мискет и хубава карловска луканчица^[43]. Към края Сергей му каза, че има проблем с някой си Божидар Къбоков и беше поискал като приятелска услуга старозагорските другари да посплашат малко тоя калпазанин. Предупредил го бе да внимават, защото изглежда имал някакви умения — може би от казармата. Но не обели и дума за това, че му беше спасил живота в една ситуация с доста екшън. Динята се съгласи — колко беше да се сплаши някакво инженерче. Какви умения да има? „Да не би да може да се мери с някой от моите побойници“ — помисли той, но за всеки случай реши да предупреди изпълнителя.

Когато обаче се прибра, го домързя да се разправя надълго и нашироко. „Що пък най-напред Чука да не му отупа малко праха. Тъкмо да го изпробвам в бойни условия. То май това е и тайното желание на Серьогата. Нека да го опуха. Пък ако не хване дикиш, тогава ще мислим“ — взе малко необмислено оперативно решение майор Иванов и съвсем подмина идеята за някакви предпазни мерки.

Сега проблемът неочаквано се задълбочи. Къбоков се оказа важна фигура и едно негово своеволно намесване в плановете на техния полковник можеше да докара на майор Иванов много проблеми. От друга страна, вече беше обещал на Сергей, а опитният разузнавач си даваше сметка кой е баща му — полковник и вече амен-амен генерал Златан Стратиев. Както и къде най-вероятно ще подскочи неговият състудент след като, така да се каже, приключи стажът му в Атомната. Той и сега го беше изпреварил далече и вече беше високопоставен подполковник, за разлика от неговото скромно майорско положение. Но както и да се развиеха нещата в бъдеще, за него в момента важни бяха приятелството и дадената офицерска дума. Абе кво приятелство, каква дума. В органите работеше. Нямаше мърдане.

Затова майор Иванов взе решение да проведе операцията по сплашването в омекотен вариант. С някой маркуч, например. Щеше да изпълни обещанието, а и предварителната обработка току-виж се оказала полезна при вербовката. То при приготвянето на една туршия е полезно предварително да обработиш зеленчуците, а при вербуването на секретен сътрудник е направо задължително. Току-виж, даже го похвалили за инициативата. „Тъй де“ — помисли майорът и тръгна да си вземе йогисткото килимче. Когато не беше пил повече от три ракии, той практикуваше за разтоварване хатха-йога и въпреки че тренираше доста нередовно, беше със сигурност най-добрият йога сред старозагорските разведчици. Както и определено най-добрият разузнавач сред местните любители на йогистко дишане.

След като приключи с азаните, Динята си легна и заспа — от наша гледна точка без полезни сънища — там… пророчески, продромни или поне прекогнитивни.

* * *

На другия ден сутринта в „Биоинвест“ нямаше оперативка, служителите се събираха по стаите, коментираха случката и бяха толкова разстроени, че повечето от тях него ден пропуснаха да си вземат октанойл или нещо по-малоценно „за вкъщи“. На всичко отгоре следобед в офиса пристигна и един безличен тип със сив костюм, пестеливо освежаваща сиво-синя вратовръзка и внимателно изследващи очи със същия неопределен цвят. Масалджиев го представи на персонала като майор Иванов и се разбра, че другарят отговаря за предприятието по линията на МВР. Гостът обясни кратко и ясно важното значение на опазването на служебната тайна, посочи съвсем недвусмислено, че има вражески елементи, които могат да дочуят със специални устройства всяка изтървана дума и дори някои звуци, които не произнасяме с уста. Той се изрази буквално, че „ония чуват и като пръднем“, но ние не искаме текстът да бъде вулгарен и затова го предохме с други думи и по-интелигентно. Накрая майор Иванов сподели с персонала, че и „ние не сме село без кучета“, като подчерта изрично, че цитира другаря Живков. Интересно, но той не обели и дума за мошеническото изпълнение с японците. Не каза нищо и за „присвояванията“ от несъзнателните членове на екипа, нито за фалшивите командировъчни или за пиенето на незаконно закупен с държавни пари алкохол, при това през работно време. Това внесе елемент на успокоение и сплоти колектива около общата бдителност към неизвестния враг. После другарят си тръгна, като остави персонала да гадае причините, поради които бе дошъл именно в този момент. Интересна беседа се получи. Вечерта, вече съвсем наясно с наближаващата развръзка, Божидар се обади на Масалджиев и поиска да отсъства на другия ден. Нямаше да издържи да воюва на два фронта и като фюрера трябваше да опита светкавично да направи пробив поне на единия. В сряда той остави двата тома на Анализа на секретарката на министъра, прибра се вкъщи и зачака резултата от тая съвсем безсмислена за нормалните хора операция. Обаче, както беше отбелязал поетично някакъв приятел на Божидар в друг случай, който нямаше нищо общо с тоя, „Кан шан, Пенке ле, ки ли ми ти кут^[46]“.

* * *

Другарят Мичев научи за предателския ход на инж. Къбоков в четвъртък. Към два следобед го обезпокои зам.-министърът. Прекъсна го, дет’ се вика, по средата. Тъкмо беше проснал секретарката си на дивана, и се канеше да й го… (цензурирарирарирано) когато зазвъня телефонът и го прекъснаха.

Затова, като извика в кабинета си Никифор и Сергей Стратиев, беше направо бесен. През ума му минаваха разни накъсани мисли като отделни, несвързани на пръв поглед парченца от прочутата административна мозайка (казвали са ми, че има и такъв пъзел) „Отговорни другари обсъждат несправил се с работата си директор на АЕЦ“.

Другарят Мичев си спомни разговора с братовчед си. Абе какъв разговор, беше си монолог, хладен като зимен витошки вятър. Влизаш в такава вила, а пък… И той си представи хубавата вила за двеста хиляди лева^[47], скрита между дърветата, както би казал Екзюпери. Само остъклената веранда, която приличаше на кътче от градината на някой махараджа, с онези ми ти виенски столове и масички, само тя колко струваше… „Паскуали-и-но-о ма-а-раджа“ — зазвуча в главата на генералния една песен от младините… Ами вратата, кованата от самоковски майстори желязна врата на портала към гаража… А двете бетонни пътеки, като самолетни писти и засадения между тях истински райграс, а? Като онзи, дето вирее из Хайд Парк и на Олд Трафорд^[48]. Той си беше мечтал за точно такава вила.

— Никифор и Сергей са тук — подаде русата си главица секретарката му и го погледна с изпълнен с развратни помисли любовен плам.

— Да влизат — каза генералният, съчетавайки майсторски в гласа си нотки на раздразнение, отегчение и доминиращо презрение, както и желание в безусловна предикатна форма да се продължи при първа възможност прекъснатият сексетюд. Зазвучаха за кратко и обертонове на непреминала страст, но веднага се върна лайтмотива на основното административно чувство. Тъй го беше яд, че ако сега се пръснеше, съгласно израза де, щеше да разяде с концентрирана директорска киселина стените на кабинета, че и част от етажа. Глупости, сградата можеше да срути. Искаха да го победят (кои?). Него, генералния. Нямаше да успеят.

Щеше да я построи той тая вила, когато стиснеше министерския портфейл, когато седнеше на оня непоклатим като хималайски връх министерски стол. Влизал беше в министерски кабинети, не беше като да не е влизал. Харесваха му. Като за него бяха. Само веднъж да можеше да се настани, ех… После колко централи и разни други неща щеше да построи, колко нещо. Щеше… Но сега Божидар направо му издърпваше министерския портфейл от ръцете. Абе, като трамваен джебчия — натъпкано портмоне. Като улично куче — нагризан кокал. Хей-й. Портфейла ще му издърпва, а? Мечтите ще му разбива. Директорския кокал ще му ръфа. Келешът му с келеш.

Генералният се сепна. Никифор и Сергей Стратиев стояха пред него и се мъчеха да отгатнат мислите му. Толкова ли бяха тъпи? Те си бяха съвсем ясни. Или се преструваха?

— Значи аз ви поставям задачата да прекратите изтичането на секретна информация от централата, а вместо това зам.-министърът ми праща хабери, че при него е тая… — генералният само дето не се изплю на килима — разработка. Ще предприемете ли някакви действия най-после или…

— Да — каза Сергей, — предприемаме вече.

— Какви?

— По-добре е да не знаете какви — каза директорът по режима.

— Крайно време беше — каза Мичев и помисли: „Само да не направят някой сакатлък.“ Стана му малко неприятно. Е, не беше дошъл заради това на земята. Обаче… какво да се прави. Трябваше да държи всичко със здрава ръка. Ако охлабеше малко хватката, тия двамата, които сега стояха пред него като наакани чавдарчета^[49], веднага щяха да го заръфат. И нямаше да са само те. Какво щеше да му помогне тогава някакъв неясен стремеж към непостижимото? Животът беше тук, в реалния свят. Какво да го накара да мисли по-различно? Никакво знамение не беше се случило, освен че разбра какъв рапунгел е партийният му секретар. А и отдавна беше забравил онази случка край пътя. — Оттук нататък искам само хубави новини. Иначе… нали знаете какво се случва с вестоносците на лоши вести — усмихна се генералният заплашително и разговорът приключи.

— Ти какво имаше предвид, като му каза, че сме предприели някакви действия? — попита Никифор, когато излязоха от кабинета.

— Дай да се срещнем след работа в „Карначето“. Към шест, става ли? Там ще ти кажа, ако дотогава не си се сетил.

Никифор се сети веднага. Нямаше много варианти за операция „Приятелски, така да се каже, ответ“. Всъщност останал беше само един.

Но то това и трябваше да се очаква. Тъй е, когато всички генерални, главни и техните първи и по-второстепенни заместници са срещу теб. Разбира се, с изключение на ония, на които, както казват англоговорящите, въобще не им пука на фака за някой си Божидар Къбоков. Защото са от движението на непукистите и дори на непукафакистите^[52], известни още с галеното презкуристи^[53]. Какъв шанс може да имаш, когато срещу теб са всички вождове и главатари на племето, а на твоя страна са останалите неизяснен брой представители на гореизброените категории?

Затова идеята да отиде в „Карначето“ никак не беше лоша.

* * *

— Казвай сега какво мислиш за плана? — подсмихна се Сергей, щом поръчаха пиенето.

— Мисля, че закъсняхме. Ако се помотаем още малко, и двамата ще си търсим работа. На теб може да ти се размине и с едно закъснение за новите пагони. Обаче аз може да се наложи да бъркам бетон и то даже не тежък, а съвсем обикновен.

— Зная, че си напрегнат и се налага да се бърза, но… трябваше да намеря човек там.

— Намери ли?

— Да.

— Добре, нека да поговори с Божо. Вие си имате начини. И внимавай — без залитания… Той все пак ни е колега.

— Спокойно, бе, държал съм зачот по тая дисциплина — захили се Сергей.

Инж. Армянов не се притесняваше. Не искаше да обсъжда плана на Сергей. Подробностите не го интересуваха. Беше виждал оная картина на Репин за убийството на царевича, нарисувана през далечната 1885 г., известна сред руското художествено простолюдие като „Иван Васильевич внушает сыну прописные истины посохом по голове“^[59]. Кво да обсъжда — съвременните методи за внушение на азбучните истини директно в главите ли? В кръчмата дойде, сякаш призован от тайнствена сила — може би се раждаше едно ново приятелство, а можеше да изпие и две-три ракии на воля, далеч от Ниночка.

Умните хора гледат винаги да съчетаят полезното с приятното.

* * *

Никифор се прибираше вкъщи пеша. В кръчмата се бяха запили със Сергей и зам.-главния по ремонта, който дойде малко по-късно. След работа той излизаше да поразходи кучето и вярното животно го водеше все в „Карначето“. Разбираше то къде господарят му намира хармония за душата си. Димитраки беше казал, че от четирите идеала на дзенбудизма в прочутата кръчма само чистотата не се реализира цялостно. И то не заради опушените стени, очуканите маси и покривките, които сигурно не бяха сменяни от времената, когато първите пришълци бяха нахлули в изследователски порив в най-привлекателното пристанищно съоръжение. Дидо имаше теория, че чистотата нарушават главно местните производители на домашна гроздова, като подменяха естеството на продукта и надумкваха в казана тръгнало да се вкисва вино, хванали лек здравословен мухъл сладка, компоти от предната петилетка и де каквото завърнат, а кръчмарят само влошаваше нещата, като се опитваше да поправи грешките им с обичайната чешмяна вода. Иначе спокойствието, смирението и хармонията обгръщаха бързо клиентите на тая обител. Но тъкмо днес Никифор не ги чувстваше въпреки трите хармонизиращи водки. Затова реши да се прибере пеша. Сега вървеше по дългия път към Козлодуй между двете редици акации, чинари и кестени и се опитваше да намери изплъзващото му се напоследък спокойствие. Не че преди животът му тук беше ведър и безгрижен като в ония картини на малките холандци от Пушкинския. А и нямаше как да е другояче, когато всичко трябваше да постигне сам. „Какво да направя, не съм се родил със златна лъжичка в устата, като тоя надут пуяк, моя шеф. От първи клас такива като него все ги догонвам. И все някой им дава преднина от една обиколка. А аз все не мога да свикна с някакво си най-нормално прецакване“ — помисли си той за кой ли път и въздъхна. Когато за пръв път му показаха това сравнимо само с някои интимни дейности преживяване, беше пионерче. Класната му беше подхвърлила, че ще го правят дружинен председател и той заживя с тая сладка мечта. Така се проточи, докато в училището им пристигна синчето на новия окръжен секретар. Беше някакво зализано тежкарче с бяла риза, панталони с ръб и винаги със сякаш току-що изгладена пионерска връзка. И това кретенче-парашутистче дружинният съвет единодушно избра за председател. Никифор се беше прибрал вкъщи съкрушен и беше попитал наивно майка си защо така са го излъгали и пренебрегнали, а тя веднага му беше пояснила: „Твоят нов съученик е син на партизанин.“ „А аз съм син на герой от Отечествената война“ — беше казал той гордо, но майка му само го погали по главата и малкият Никифорчо разбра: добре е да си син на народен герой, но много по-председателоносно е ако баща ти е слязъл от балкана партизан. След този случай той доста пъти се беше състезавал за място в житейската йерархия и почти винаги го беше измествал някой негов връстник с по-партизански произход. Нямаше значение, че е по-добър от тях. Можеше да е капитан на отбора по хандбал, председател на кръжока по химия, първенец на средношколска олимпиада или солист в училищния хор. Щом обаче станеше дума за това, кой ще рапортува на поредния парад или кой ще се пъчи в почетния президиум на училищните празници, избираха друг. Просто светът беше на „нашите момчета“, а той не беше от тях. Те щяха да управляват съдбите на неговите съученици, щом те се превърнеха в сивите еднообразни средностатистически единици на социализма. Затова подготвяха и бъдещите владетели — председатели, секретари и маршални или поне генерални директори — създаваха им обществен имидж и ги учеха на най-използваните директорски хватки и административни суплеси, както и на задължителните техники за подмазване пред висшестоящите. Никифор беше разбрал, че за такива като него има една роля — да заместват титулярите на бойното поле. Като баща му. И като него с право на общ гроб и споменаване в списъка на безименните. Може и с медал за храброст или орден, но втора степен и без мечове. Спомни си как веднъж като ученик беше спечелил някакъв републикански конкурс. Наградиха го с комплект пергели Richter от най-скъпите. Струваха колкото половин учителска заплата и той беше доста горд. Щастието му трая, докато отиде да си получава наградата. Тогава един зализан шеф от Пионерския дворец му каза, че я дали — уж погрешно — на друг. И сега, нали разбира, трябва да изгори някой наш другар — така се изрази. Та, що не вземе друг, от по-евтините, за поощрителни награди, щото само такива са останали. Те ще му вършат същата работа. Никифор толкова се шашна от наглостта му, че само преглътна, взе жалкото комплектче и си тръгна. Какво друго да направи? Да се оплаче на баща си ли? Затова и Божидар отначало му беше симпатичен, като плюеше партайгеносетата, както наричаше той видните представители на партийната олигархия. Още повече че си вършеше работата професионално и… да, артистично. Понякога се зевзечеше, но можеше да се разчита на него. Още малко, и може би щяха да се сприятелят. Но не стана. Божо просто прекаляваше с критиките си на най-прогресивни строй. Стигаше до крайности, даже отвъд тях… Не можеше така да се абсолютизират недостатъците на системата. И то пред… непознати. Все социализмът му беше виновен. Но това е действителността. А какво казва дядо Хегел? Всичко действително е разумно, нали така. Само че той го е извъртял доста неясно. Системата обаче си е по-действителна и конкретна от всичко останало. „Следователно… — поклати глава Никифор като прогимназиален даскал, току-що доказал някаква и така очевидна теорема. — Ами, жалко, Божо ми харесваше отначало. Но той сякаш няма и представа какво може да се направи реално. Със или без неговите велики анализи тая централа може да се експлоатира само така, както в момента. И по-добре това да го ръководя аз, с помощта на хората, на които мога да разчитам, вместо да си взема шапката като него и да оставя централата в ръцете на някой некадърен парашутист. Да, за много неща той не е прав, но социализмът си е баш резерват за некадърници. Жалко, много жалко, но нямам друг избор. Твърде висока е цената. То дано не се случва, но ако в централата стане някоя поразия, ще съм виновен аз, задето съм отстъпил и съм тръгнал след разни съмнителни пориви.“

Никифор се мъчеше да се убеди, че отговорността му за работата на централата и поведението на Божидар са достатъчни основания за предприемането на някакви по-сериозни действия. Но не си беше представял, че ще се стига до такива кофти изпълнения. От тях нямаше слава. И сега, докато вървеше сам в нощта, за пръв път си даде сметка, че е без приятели, семейството му не върви, жена му му става все по-чужда, а на децата си напоследък не обръща внимание. Беше по средата на пътя, когато му мина през ума, че в мрака дърветата приличат на делата от живота му — с неопределени очертания, някак нереални, някои по-светли, а други доста по-тъмни. „Май трябва вече да пия по-малко. И определено по-рядко“ — помисли той. Усещаше тежест в гърдите си. Беше дошъл тук да постигне някаква неясна мечта, онова, към което може би се беше стремил и баща му, и което беше прекъснал един пиян зенитчик. „Един миг — и край. Няма те. Това е животът. Но той и иначе си е една дълга и доста изнервяща подготовка за погребението. Като гледам в какво ми се налага да се забърквам, май на баща ми му е провървяло — поклати уморено глава Никифор. — Жалко, че няма как да го попитам какво би направил на мое място. Но то животът, както казва Дидо, е такъв — кучешки. И е по-добре да работя както трябва, вместо да потъвам в разни хамлетовски съмнения и да търся оправдания.“

Той извади цигара и щракна със запалката. Пламъчето за миг разпръсна мрака. После стана сякаш още по-тъмно и той продължи да върви покрай неясните очертания на крайпътните къщи и дървета, заслушан в стъпките си и в нещо толкова непотребно и тихо като собствената съвест.

Когато се върна вкъщи, децата спяха, а жена му я нямаше. Той влезе в хола, пусна телевизора, но почти веднага го спря. Даваха някакъв глупав съветски филм, а на него от доста време не му се гледаше нищо съветско. Разправиите с руснаците бяха зачестили, а техният домашен представител вече го дразнеше дори с такта си и май и със самото си присъствие. Той се огледа разсеяно, сякаш търсеше нещо познато и нужно, но без особена надежда да го намери точно на това място и чак тогава забеляза бележката на Нина и телеграмната бланка. „Излизам да те търся“ — беше написала жена му. Никифор разгърна телеграмата, видя най-напред, че я изпраща леля му, прочете кратичкия текст, но сякаш без да го разбира, и пусна листа, като че ли беше прекалено тежък, за да го задържи по-дълго. Отпусна се на фотьойла и се загледа невиждащо пред себе си.

Беше починала майка му.

Не беше ходил да я види близо година. Все отлагаше — презарядката да мине, ремонт някакъв тече, това да оправи, онова да свърши… Най-напред да се погрижи за чуждите хора, после за близките. Тя го беше научила така. Беше му разправяла, че и баща му е бил такъв. Все за другите, за другите. Обаждаше й се от време на време по телефона. „Как си? Добре съм. Нещо да ти трябва? Всичко си имам.“ Кой знае колко го беше чакала. Сама в старата им къща. Тя и леля му не ходеше у тях, въпреки че живееше през две преки. Темерут си беше. Стара мома… Майка му можеше да е починала и преди седмица. Господи.

Никифор се обърна и взе телефона. Набра номера бавно, сякаш трудно си го спомняше, и си помисли, че вече няма да го набира.

— Никифоре, ти ли си? — чу той гласа на леля си.

— Да.

— Чакаме те, миличък.

— Кога се случи?

— Тая сутрин. На разсъмване.

— Ти там ли беше?

— Да. Тя снощи ме повика. Не й беше добре. После… Не искам да ти разказвам повече по телефона. Като дойдеш. Хайде, чакаме те — каза леля му и затвори.

Никифор остави внимателно слушалката, сякаш се боеше да не се счупи и въздъхна. За миг му мина през ум да излезе и да тръгне по дигата, но нямаше сили да се изправи. Знаеше, че нещо много важно от живота му си е отишло завинаги и не може да го върне, чувстваше почти непосилна тежест, искаше му се да направи нещо и да му олекне поне малко — да изкрещи или да удари с юмрук по масата с все сила и даже вдигна ръка. Но я свали безсилно и само стисна зъби с все сила, за да не заплаче. „Отишла си е, без да може да ме види за последно. А аз съм бил тук, забит в това загубено място. Ако баща ми беше жив… Какво правя в тоя загубен град? За какво ми е тоя проклет директорски стол? Така ли исках да премине живота ми — без приятели, без близки, с жена, която не обичам, и с деца, които не виждам?“

Чу, че някой влезе и се обърна към вратата. Беше Нина. Тя видя изражението му, погледна към телефона пред него и разбра всичко без думи. Доближи се и го погали по главата.

— Бях тръгнала да те търся. Чаках те допреди час. Искаше ми се да не си сам като четеш телеграмата, само че…

— Нищо, Нина, нали си вече тук — каза Никифор и почувства, че между него и жена му има близост, за която не си беше давал сметка, че на нея ще може да се опира винаги и че тя май му е единственият истински приятел.

„Мама няма да я върна, но поне децата трябва да разберат, че имат баща. Да не са като мен. Да не ги изместват разни… партизанчета“ — и докато си мислеше за простия ясен смисъл, който можеше да придобие животът му, той инстинктивно беше опрял глава в рамото на жена си, сякаш беше намерил най-после липсващата в живота му опора.

* * *

Когато Сергей се прибра вкъщи, децата вече си бяха легнали. Николета се показа от кухнята, направи, както той се шегуваше, „муси“ и се скри, но укорителния й поглед сякаш остана в коридора да дълбае чувството му за вина.

„Ето че и жена ми е сърдита. Не ми стига напрежението в централата, ами…“ — помисли Сергей.

От доста време той чувстваше, че нещо куца в работата му. Още като постъпи на новата длъжност, си даваше сметка, че проблемите и натоварването ще бъдат доста повече от файдата. Вярно, беше си стъпало в йерархията, но цената беше несъразмерно висока. Трябваше да се оправя с тая сбирщина тук. Почти целият ръководен персонал беше от пришълци от всички краища на България — авантюристи по душа, изнервени от битовите неуредици, градоустройствените проблеми на това загубено село с незаслужена с нищо героична слава и най-вече от мирното съвместно съществуване с местната враждебна, подмолна и коварна влашка общност. Но в тая необявена локална гражданска война представителите на българския етнос далеч не се държаха като сплотени и мъдри носители на реда и закона, както подобава на хора, които уж имат царство от нам колко си хиляди години. Баща му обичаше да казва, че с българи и с евреи държава не може да се направи: с евреите — защото всички са прекалено умни и няма кой да работи и да изпълнява чужди решения и разпоредби, а с българите — защото те и държавата са несъвместими, а дори при по-чувствителните тя предизвиква болезнени обриви. Бе направо се изприщват. „Ами така е, когато в преобладаващото мнозинство съвършено отсъстват всякаква склонност към подчинение и спазване на какъвто и да е ред и закон“ — помисли Сергей. Атомната беше като полигон, на който през цялото време можеше да се наблюдава експерименталното потвърждение на това заключение. Отвън бяха непресекващите конфликти с влахундерите, а вътре — вътре беше пълно до преливниците с кариеризма и авантюризма на управленския персонал, с класическите скатавания, интригантство и безхаберие на повечето работещи и с безогледната крадливост на всички. Разбира се, за гостите, които час по час се мъкнеха тук, централата отвън изглеждаше образцова: с нови сгради, без въглищен прах, пушеци и сажди, изчистена, прясно боядисана и излъскана. Като огромен атомен танк за деветосептемврийски парад. Но те не виждаха бардака вътре, с който Сергей ежедневно се разправяше. С това, че работниците влизаха и излизаха кой откъдето му скимне, той се беше примирил. Божидар се беше изгаврил, че е добре да поставят край оградата през петдесетина метра прътове за овчарски скок, да могат хората да си я прескачат по-лесно. С това, че дрънкаха наляво и надясно за проблемите и не уважаваха плаката пред портала „По служебни въпроси — дотук“, Сергей също беше свикнал. Обаче тия кражби в централата… Нямаха свършване, бе. Така беше, преди да стане директор по режима, така сигурно щеше да бъде и когато отдавна ще се е пенсионирал. Непрекъснато някой нещо отмъква, някой изнася нелегално инструменти, бои, смола, някой влачи към къщи дъски, арматурно желязо, разни чаркове за ВиК и елинсталации, електронни елементи, а понякога и дрелки, ъглошлайфи, мултицети или нещо още по-едро и скъпо. Той правеше всичко възможно, но кражбите не преставаха. И нямаше как да спрат, когато в магазините, особено в местните, не можеше да намериш и най-елементарни стоки. Когато докладваше на генералния за отмъкването на нещо по-едро, той измърморваше нещо нечленоразделно в смисъл „ти си ченгето, залавяй крадците и ги вкарвай в кауша“ или само махваше с ръка. На един банкет беше пошушнал данните за увеличаващите се кражби на самия пълномощник на министерския съвет и цека на бекапе. И той какво му отговори? „Не се напрягай. Нека си вземат едно-друго от централата — вика. — Така ще е — като го няма в магазина… Градим нещо ново. Нормално е, да има проблеми в снабдяването. Затова трябва да си позатваряме очите за разни дребни… присвоявания. Така намаляваме социалното напрежение. Нали не искаш то да избие в протести и демонстрации или — не дай боже (така се изрази) — в саботажни акции. Разбира се, трябва да внимаваш да не се прекалява. Това е твоята работа. Останалото го остави на нас.“ Сергей аха да попита „Ми как да разбера кой кога прекалява?“, но се усети навреме. Иначе като Божо трябваше да задава нездравословни въпроси от типа „къде се продават прекаленометри“. Пълномощникът му декларираше най-важната част от пълномощията си — установяването на тая тънка, опасна като очертанията на минно поле, граница. Можеше да стане всемогъщ, в рамките на партийните повели. Те бяха разтегливи и на места съвсем мъгляви, но пък да получиш възможност за такъв размах не беше за изпускане. Не ще и дума, интересна формулировка беше. Следвайки заветите на пълномощника, той самият си беше вземал разни дреболии. Още повече пък, откакто стана директор, всеки беше готов да му услужи с каквото там му трябва. За да намали социалното напрежение, естествено. На него, разбира се, му беше неприятно да го гледат угоднически разни склададжии и портални милиционери, но… такъв беше животът — тежък. Само че къде беше границата между малко по-едрата услуга и уж дребната, но вече преследвана от партията, а понякога и от закона кражба? На закона — майната му. Но партията… Виждаше се веднага безполезността на висшето образование — там не беше предвиден и един леко загряващ зачот по темата. Нямаше ли да се намери някой анонимен доброжелател, който да информира началството, че директорът по специалния режим, така и така, примъква вкъщи разни бая едрички дреболии от централата? Ами проблемите, които се отваряха с някои от заловените крадци, когато се оказваха хора на важен наш човек? Кога да потули кражбата и кога поредната жертва без протекция дори и от кварталния да отнесе наказанието? Що вместо това да не го направи свой човек и таен доносник? Към тези проблеми, които си бяха повече от достатъчни, за да го боли главата, сега Божо му беше натресъл и проблема с изнесената секретна, полусекретна и въобще забранена информация. Кофти номер му погоди. И той можеше отдавна да е реагирал, но Радостина беше свестен човек, а и тези три деца… Трябваше да постъпва все като приятел. Но, в края на краищата, какво беше приятелството?

За него Сергей помнеше два урока от различно време. Първият беше от студентските му години. Тъкмо се беше върнал от Съюза и се бяха събрали семейно вкъщи. Беше и чичо му Стою, стар колега и приятел на баща му. Стана дума за руснаците и Сергей изказа едно еретично мнение за тяхната подозрителност и за това, че са готови да се разправят съвсем не по братски, щом се засегнат интересите им. Беше го видял и почувствал съвсем ясно и го каза смело, както го бяха учили да казва истината. Тогава чичо му Стою го дръпна за ръкава в другата стая и му прошепна през зъби: „Ако още веднъж те чуя да говориш така, ще ти се случат неприятни работи… Нищо, че с баща ти сме приятели.“ По-късно за такива случаи един негов преподавател от школата в Симеоново обичаше да повтаря авторитетно на латински: Amicus Plato, sed magis amica veritas^[60]. Но Сергей вече знаеше, че най-големият приятел е партийната истина.

Другата случка беше още по-отрано. Тогава „Левски“ играеше на стадиона и той, заедно с много други хлапета, гледаха на аванта — увиснали като гроздове по дървета и огради. Не щеш ли, изневиделица изникна отряд ченгета, водени от семейния им приятел, чичо му Стою. Защитниците на реда и закона започнаха да свалят авантаджиите и да ги пердашат с очевидна педагогична цел. Неговият ред дойде изненадващо бързо, една позната ръка докопа ухото му и Сергей извика невярващо „Чичо Стойо, аз съм, бе!“. Беше явна грешка — сигурно се беше заплеснал човекът и в суматохата не беше видял, че е стиснал така безмилостно ухото на сина на своя най-добър приятел. Вместо извинение, чичо Стою му обърса един як педагогически шамар, все едно че не го познава, и му се озъби: „Никакъв «чичо» не съм ти аз“. „Как никакъв, нали с татко сте приятели?“ — попита полуразплакано Сергей. „В тия неща няма приятелство“ — изсъска чичо му Стою и го подтикна към правия път с един допълнителен шамар зад врата тип „бръснарски вятър“, само че със сила на осембалов щорм.

С течение на годините тези два урока се бяха смесили в него в едно монолитно вътрешно убеждение. Затова Сергей сега нямаше нужда да се колебае излишно. „Ей, голямо диване — помисли той. — Просто не ми оставя възможност за избор. Ако не беше се намесил оня път край реката, отдавна да съм го… Ега ти шибаната история. Работата ми куца, жена ми се сърди, даже децата почнаха да ме поднасят. И това е, защото има такива като него. Като се прави на толкоз ербап, защо не играе по правилата? Ако има действително такава опасност, защо не стоя тук като мъж? Да беше доказал тезата си на нашите специалисти, на руснаците… Поне да се беше опитал. Сам си е виновен. Сякаш нарочно избра губещата страна. И на всичко отгоре избяга като…“

Той не можа да се сети като какво и поклати уморено глава. Внезапно му мина през ум, че сега иска да се оправдае пред себе си за нещо, което се канеше да извърши. Наистина, кое беше по-ценно: приятелството или дългът? И в тоя момент се сети за чичо си Горуня. Кой беше виновен за смъртта му? От мига в онзи ден, когато осъзна, че летящият мерцедес през онова невзрачно утро беше техният, винаги тайно бе упреквал баща си за гибелта му. Сякаш беше предал приятелството им. Но така ли беше в действителност? Ами ако някой велик везир трябва да осъди племенника си или френско ченге^[61] — да изпълни дълга си и да арестува приятел, който му е спасявал живота, какво трябва да направят? Къде е границата между тия две вечно свързани неясно как категории? Сергей я беше търсил дълго и къде ли не. Напразно. Навремето го беше поразил онзи филм с О’Тул и Ричард Бъртън^[62]. Но и след него нямаше отговор. За какво извършваха предателство приятелите, най-близките хора? За пари, от слабост, притиснати от обстоятелства, а може и като защитават кауза или просто като си вършат работата… Но ако не защитиш каузата или не изпълниш задълженията си, това не е ли пак вид предателство? Да, Tu quoque, mi fili Brute…^[63]. Сергей се сети как преди време на БЩУ-то беше станало дума за тоя израз и Божидар се беше намесил веднага, че предвид обстоятелствата Цезар не е можел да произнесе толкова дълго изречение. Най-вероятно е казал само Tu quoque, mi fili. Значи „И ти ли, сине?“, а това той е можел да каже на доста млади хора… „И тук историческата истина потъва в историческата мъгла“ — ги беше поднесъл Божо.

„Хъ, отговорност, дълг, приятелство — всичко се размива. Къде е тая проклета граница? Къде е въобще истината?“ — без да забележи, той беше почнал да мисли с разни абстрактни категории и сякаш избяга от въпроса, който не му даваше мира. Но дали беше успял?

Сергей се помота из стаите и легна с чувството, че цял ден е ко̀пал лозе в яка жега. Заспа късно и засънува странен сън. Беше на някакъв хълм, а зад гърба му се виждаше голяма река. Беше студено и във въздуха прехвърчаха снежинки. И куршуми. Стреляше се сякаш отвсякъде, но той не се страхуваше. Отнякъде знаеше, че в този бой няма да умре. Видя как в далечината препуснаха коне, после затрака картечница. Внезапно настъпи тишина. Той летеше над заледената земя и търсеше някого. Разпозна го веднага, щом го видя. Сякаш знаеше, че ще го намери, и то точно там, до малкия хълм, който завършваше в овраг с изровено от копита на коне дъно. Лежеше край една картечница и го гледаше с насмешлив и… да, господарски поглед. Беше облечен в поокалян униформен шинел с красиви пагони. Отнякъде Сергей познаваше тая униформа, сякаш сам беше носил подобна — с акселбанти и шашка с изящен ефес. Сергей погледна още веднъж пленения офицер и продължи да лети по-нататък. Имаше доста трупове и пред някои той спираше във въздуха, но не изпитваше съжаление. Като че ли участваше в пиеса и знаеше, че след края на действието артистите, които сега изглеждаха мъртви, щяха да станат и да тръгнат към следващата сцена. И сякаш това, което ставаше наоколо, не го интересуваше. Нищо, освен едно — странния офицер с поокаляния шинел и насмешлив господарски поглед. Внезапно стана тъмно и Сергей полетя обратно в мрака. Мярнаха се някакви улици, покрити със замръзнала кал, край които бяха разхвърляни бедни къщурки. До една от тях той се спусна бавно на земята и влезе вътре през дървена врата. Мярнаха му се някакви хора, а в една от стаите стоеше старец, който му заговори с нисък глас и сърцето на Сергей се сви тревожно. Влезе в някакво подземие и там пак видя офицера. След това се заизкачва в полумрак по извита стълба и на всеки етаж го виждаше отново — уж различен, а пък все един и същ. Някакъв глас, който сякаш говореше в него самия му каза нещо, той уж го разбра, но не запомни нищо. Изведнъж отново се оказа навън. Беше светло и студено като утро през зимата, но то и си беше зима от началото на съня му и Сергей виждаше снега по покрива на малката грозна къща отсреща. До себе си видя и непознатият, но сега в очите му нямаше насмешка. Срещу двамата им се бяха строили няколко човека с насочени към тях пушки и у него се появи особено тревожно чувство. Знаеше със сигурност, че тези хора ще стрелят по тях и нетърпимо му се прииска да избяга. И тогава се сети, че познава човека до него — ами да, това беше… Но в този момент се чу трясък като от залп и той се събуди. На вратата се показа уплашеното лице на Катя и той веднага скочи от леглото.

— Какво стана, Катенце? — попита той.

— Счупих няколко чинии, татко — отговори дъщеря му. — Вратичката на шкафа падна, докато я отварях. Право в мивката.

— Не се притеснявай. Аз съм виновен, Катенце. Откога се е измъкнала едната панта, ама нали все не намирам време да я оправя — призна си храбро той и тръгна да огледа щетите.

Сигурно заради тая случка на няколко пъти през деня мисли за съня си — нещо доста странно за един убеден атеист и, бихме казали, потомствен безбожник. Отново и отново се връщаше усещането, че нещо от заплануваното не е наред, и накрая Сергей взе решение да уточнят плановете или направо да ги променят. Дори се обади по телефона в Стара Загора, но никой не отговори — беше работен ден и всеки тичаше по задачите си. После и него го налегнаха досадните проблеми и той забрави да позвъни отново.

В събота цял ден се въртя из къщи. Докато гледаше как жена му пържи мекици, му се стори, че е някак потисната и я попита какво е станало.

— Нищо, Серго.

— Кажи ми, ще ти олекне — опита се да се пошегува.

— Не ми се стои вече тук.

— То на кого му се стои?

— Ти не разбираш какво ми е.

— Добре, поясни ми.

— Едва ли има смисъл. Ти си далеч от проблемите ми. Директор си. И то по специалния режим. Никой не смее да ти каже копче. А аз съм диспечерка. Обикновена бачкаторка в Заводски. И към мен се отнасят като към такава. Не съм ти се оплаквала, като знам какво ти е на главата. Пък и си мислех, че това са мои проблеми. Досега някак изтърпявах простотиите в бригадата, но вече нямам сили.

— Кажи какво е станало.

— Ще ти кажа. Вчера трябваше да изливаме бетон на новия блок срещу супера. Ама шофьорите се заиграха на карти. Те обикновено по цял ден това правят. Три пъти им напомних, че ги чакат на обекта един куп хора. Молих ги, заплашвах ги. Не. Пердашат си белотчето и толкоз. Накрая Пешо Недков — знаеш го — се обади: Кво искаш от нас — пита, сякаш не му е ясно. Отговорих му малко троснато, че искам да си свършат работа, за която им плащат. А тоя лумпен ми се озъби: коя съм била аз, че да му казвам. Ми твоята началничка съм — викам. Той се подхилкна: Ти колко получаваш? Казах му „Сто и петдесет лева“. „А аз получавам триста и педесе — вика. — Ясно ли ти е сега кой е началникът?“ Ей тъй ме затапи. И така ми се репчат всеки ден. Как да си върша работата? Колко пъти съм лъгала заради тях. Не мога вече да гледам хората в очите. Прав е Божидар. Работническата ни класа наистина се е превърнала в пасмина от крадци, лъжци и мързеливци. А аз трябва да се разправям всеки ден с тях. Не знам как ще изтрайвам занапред.

— Знам какво става, Никол — докачи се малко Сергей, че жена му цитира Божо. — Не си мисли, че съм станал някакъв скапан бюрократ. Виждам как разни тъпи бачкатори ни се качват на главите, ясно ми е как се скатават, знам и как крадат. Обаче не мога да го променя. Сега ни е напрегнато, но скоро ще се махнем оттук. Ще се преместим в София. Най-късно догодина, ще видиш — погали той жена си и тя го прегърна. За малко да изгорят мекиците.

Поговориха си още малко и след закуска той се залови с мъжката работа вкъщи. Тук и да намереше дърводелец, електричар или водопроводчик, щеше да е някой пишман майстор и печен мошеник. Хем щеше да чака с месеци да благоволи да дойде, хем щеше да го оскуби, а накрая след него трябваше да оправя всичко наново. Да се моли на специалистите от централата пък беше груба грешка. После щяха да го изнудват да прикрива кражбите им. В това загубено село мъжът вкъщи трябваше да върши работата на половин бригада майстори. А той я беше позарязал, и се беше натрупала доста. Нищо, днес щеше да понавакса.

През деня поправи вратата на шкафа в кухнята, постави в спалнята абажура, дето го намериха случайно в София, монтира новата мощна антена на покрива и реши с поетична лекота една задача с три действия от домашното на дъщеря си. Успя даже да помогне на жена си да изстиска прането. Докривя му, че нямаха автоматична пералня и караха с ръчно изстискваща — сватбен подарък от леля му. Като гледаше как простира Николета, толкова се разкисна, че се закле да купят една „Татрамат“^[65] още в понеделник. Нямаше да чака ред две години като простолюдието. Е, нямаше да е и в понеделник, но щеше да вземе тоя жадуван от всяка домакиня добър домашен дух веднага след като му дадат заем от ВСК. Беше вдъхновяваща цел, но сега не беше време за мечти, а за работа. Докато вършеше стандартната мъжка съботна дейност по художествено оформление на дома и текущи битови ремонти, Сергей си мислеше, че прави всичко, защото обича жена си и децата си. И че трябва много да внимава в службата, защото всяка грешка можеше да се окаже фатална. Не биваше да се колебае да постъпи така или иначе, щом това беше в интерес на основните им планове. Трябваше да успеят да се махнат от тая дупка Козлодуй и да се приберат в София. Децата щяха да учат в английска или руска гимназия, а не в тъпия козлодуйски техникум. Щяха да ходят по кина, театри и естради, а си беше обещал да използва и връзките на стария, за да пообикалят из Европа през отпуските — Франция, Италия, Германия, а защо не Монте Карло и Швейцария.

Сякаш беше изпълнен с тия мисли и след вечеря, когато седнаха пред телевизора, но на — изведнъж му се прищя да му удари една-две ракии в ресторанта. Той отиде в кухнята, помота се по стар индиански обичай, докато загубят следите му, и тръгна към свободата.

Само че жена му, разгадала маньовъра, вече стоеше пред входната врата и я закриваше като вража амбразура.

— Ако ни обичаш, повече няма да стоиш до среднощ по кръчмите — каза тя най-важното, въздъхна и допълни разсъдливо и компромисно: — Освен ако работата ти не го изисква.

Сергей събу обувките си. Посещението се отлагаше. В момента не разузнаваше никого и работата очевидно не го изискваше.

Вечерта, преди да заспи, си помисли, че целият ден премина странно. Може би заради съня. В просъница го зачовърка, че наистина е време да се измъкват от тоя проклет град. Помисли с усилие, че трябва да изтрае още малко и после се унесе.

През нощта спа дълбоко, а на сутринта не си спомни да е сънувал нещо.

И неделята си беше съвсем обикновена.

* * *

Следващата седмица премина в нормални разправии, мълчалива подготовка и неопределени мечти. Както впоследствие стана ясно, едни се подготвяха за едно, други — за друго. Същото бе положението с разправиите и мечтите.

Важното беше, че най-после поредните пет календарни дни изтекоха и тая събота в Зарата се случи хубав ден.

Не че се беше променил гадният старозагорски климат или жилищните блокове и сградите бяха станали по-малко грозни, или че местните граждани не изглеждаха като селяндури от Чирпанско в сиво-черните си безлични зимни дрехи. Градът пак си беше мърлява провинция с комплексарски напъни, като всеки град в България, да бъде столица на н’ам кво — в случая на безсмислено правите улици, на липите, изпосечени наполовина през годините на възход, на поетите, които все не влизат в читанките по литература, и най-вече на увалиите^[66], които изговарят твърдо „Нье“. Тъй че, ако се придържаме предимно към истината, въпросната събота си беше поредният тъп зимен ден, с бледо слънце, огряло свидливо един забутан из дебрите на Балканите град.

Но просто денят беше хубав.

Към десет сутринта Божидар крачеше по мръсните прави улици. Беше решил да потренира един-два часа на Втория баир. Аязмото беше по-наблизо и по-удобно, но по това време вече се пълнеше с граждани, които се мъчеха да се спасят за няколко часа от смрадта на химкомбината и миазмите на екарисажа. Те пъплеха по алеите уж съгласно препоръките за здравословен режим, но тайната им идея беше да се докопат до някоя от пейките, които народната власт бе сковала пестеливо тук-там, и да се отдадат на най-приятното, най-интелигентно и най-любимо за старозагорци занимание — да люпят на воля слънчогледови семки. Така земята около всяка скамейка в радиус от два-три метра беше покрита с интелектуален слой люспи, дебел на места над два пръста.

Божидар се стараеше да поддържа форма, но през зимата голите клони на храстите не скриваха тайните му тренировки. Затова той правеше главно кросове по баирите и ако някой го забележеше, щеше да види как поредният смахнат тича нагоре-надолу и после прави разни упражнения, които приличат на лечебна гимнастика. Със съвсем нетипична за него наивност даже си мислеше, че тренировките му са тайна. За съжаление, истината беше друга. Най-малко трима души знаеха, че в събота и неделя той редовно спортува някъде на Аязмото. А ние от малки знаем, че по тия земи трима души са чета с войвода, байрактар и предател.

Божо подмина колелото на стадиона и се отклони към Алеята на здравето. Да се чуди човек как винаги успяваше да избере най-нездравословните маршрути.

Изкачваше се бързо. Видя подред трима познати и всеки път си кимаха приятелски. Докато стигне до една по-закътана полянка в подножието на Втория баир, нито веднъж не се огледа. Беше започнал упражненията за загряване, когато покрай него премина широкоплещест мъж с тъмна, късо подстригана коса, облечен в черно спортно яке. Той подмина, без да го погледне, и продължи нагоре към обсерваторията. Видът му някак си не съответстваше на класическия любител на астрономията. Божидар се загледа разсеяно след него. Усети, че има нещо подозрително, но само толкова. Още не беше успял да освободи ума си от напрежението на епичната и безсмислена битка със системата. А и нямаше откъде да знае, че юнакът, който току-що отмина с показно безразличие, беше бившият боксьор от проектонационалния, прославеният разбойник от региона, бабаитът от Горно Ботюю Миньо Пехливанов, известен още като Миньо Чука.

Преди два месеца Чука, заедно с още двама авери, беше ограбил една от най-хубавите вили на Старозагорските бани. Тя за късмет се оказа на брат’чед на първия секретар на окръжния и на милицията й трябваха само три дни, за да ги прибере на топло.

В началото Чука се опита да се опъва и даже се изрепчи на следователя. Тогава трима сержанти му хвърлиха един хубав лобут и той веднага схвана, че тук никой няма нищо против него лично, докато, разбира се, не си изпроси боя. Разговорът със следователя потръгна и работата замириса на затвор. Миньо не се сещаше за никакви влиятелни приятели и вече се беше отчаял дотолкова, че разглеждаше варианти как да претрепе конвоя и да избяга по пътя за дранголника. Точно тогава в килията го посети неговият отколешен приятел от градския младежки отбор по бокс Митко Иванов-Динята, когото в това заведение наричаха за по-кратко майор Иванов.

— Що така бе, Миньо? — попита го приятелски Динята.

Чука притеснено замълча.

— И сега какво ще правим?

Чука надигна леко рамене — не знаеше човекът.

— Чака те затвор, нали си наясно? — каза майор Иванов.

Чука въздъхна — наясно беше.

Историята беше осветила родословието на Чука в някакъв далечен момент, когато някой от прадядовците му беше натръшкал противниците си на борбите, организирани от местния бей. Така освен агнето и бейското „аферим“, „машаллах“ и може би „ашкооолсун“, беше спечелил цяла шепа жълтици и пълното със слава прозвище Пехливанина. После то се беше превърнало във фамилно име, а името на прадядото беше справедливо забравено. Тук осветеното свършваше също като в българската история: записал някой византийски хроникьор нещо си или неизвестен монах съчинил по нощите ненужен дамаскин, безработен зографин нарисувал от скука видяното по тия места или чуждоземен пътешественик някакъв минал и заминал, а после отбелязал в дневника си еди-кво си. Това останало като светлинка в историята ни, а наоколо — непрогледна тъма. Онова обаче, за което историята мълчи, но което със сигурност знаем, е, че отпосле прадядото на Чука станал славен хайдутин. И защо да не стане? Почувствал бил силата си, беят го закрилял, а алтъните от наградата бързо свършили. Какво по-естествено от това, да избере за основен поминък хайдутлука? Събрал чета и започнал. Обере той някой мирен турски или български търговец, набие някой нещастник, дето е имал куража да го погледне накриво за зулумите му, озъби се после на онбашията^[67], щом го заплаши, че ще го вкара в кауша — и ето я славата. Но то това си е традиция и до наши^[68] дни. Сега, както казва Божо, пак си имаме юначни борци, които се движат на чети и събират всенародна слава, както и някои по-материални ценности. Вярно, още не са тръгнали легендите, че са се борили срещу неправдите и народните душмани, но изглежда, освен страх и завист, отсега събуждат някакви още неосъзнати симпатии. Нали надвиват над заптиетата и властниците — тия отколешни дерибеи и народни изедници.

Българинът открай време обича властниците си. Проявите на тая обич са били винаги спонтанни — като се започне от въстанието на Ивайло, мине се през заверите и бунтовете през турско, после пак въстания и бунтове през фашистко и се стигне до свободните демократични избори през зимата на 97-а. А в периодите между изблиците на всенародна любов към властта настроението са поддържали хайдушките чети, партизанските отряди, тайните и по-ачик завери на борците, както и елитните цигански бригади за борба с частната собственост и далекопроводната мрежа.^[69]

Затова и техните изяви винаги са били отразявани и от сърце прославяни от народните ни певци, от революционните ни поети и от целокупната ни и вече съвсем демократична продажна преса.

И Чука щеше да поеме славния път на дедите си, но по-късно, когато му дойдеше времето. В момента той разглеждаше мазилката на отсрещната стена и чакаше Динята да му каже най-важното.

— Но има и друга възможност — каза след кратка пауза майор Иванов. — Може всичко да ти се размине.

Чука го погледна. За това му копнееше душата.

— Досещаш се, че и от теб ще се иска нещо.

— Само кажи какво.

— Ще искаме от теб да ни информираш за… някои от акциите на твоите приятели.

— Ами ако разберат, че ги топя?

— Ние ще се грижим във всеки случай ти да не бъдеш заподозрян.

— Щом е тъй, ще опитам.

— Освен това може да се наложи да те използвам и по специалността ти — засмя се Динята. — Нали си спомняш как през вечер се маризехме с разни наперени пичове като ученици.

— Хъ — захили се носталгично Чука, — спомням си, ами как. Голям търкал падаше.

— Добре тогава. Следствието ще приключи още утре. Ще те пуснем веднага. Ясно ти е, че няма да мърдаш никъде извън града.

— Ясно ми е.

— В съда ще ти дадат условна присъда с максималния изпитателен срок. Ако се опиташ да хитруваш — ще влезеш в дранголника и ще лежиш и нея. И нали се сещаш, че „лежиш“ няма да е точната дума?

— Сещам се.

— Знаеш, че от нас измъкване няма.

— Знам.

— Утре сутрината ще дойдеш към девет да подпишеш едни документи за това, за което говорихме.

— Както кажеш.

— Добре. Айде, стягай си багаша.

Оттогава новият му таен шеф не го беше търсил, но ето че преди три дни Чука получи първото си задание. Трябваше да омаризи някакво инженерче. Сигурно нещо си беше сложило накриво фесчето, но това не му влизаше в работата.

Динята му беше казал, че инженерчето ходи на някакви тренировчици на Аязмото. Затова Чука изчака съботата и го проследи. В поръчката се искаше изрично всичко да е без следи и без сакатлъци и Чука реши да обработи инженерчето някъде из парка, с помощта на обикновен градински маркуч. Динята го беше посъветвал, а и беше по-добре, отколкото да удря с юмруци и после да се контузи.

Обаче се появи проблем. Докато клиентът му вървеше по алеята, беше невъзможно да го бие заради тълпата, а после той продължи към Втория баир. Там почти нямаше хора, но пък беше рисковано да го доближи, за да не го подплаши. Освен това му направи впечатление, че това инженерче хич не изглежда като другите хилки, а има доста спортен вид. И отчасти от предпазливост, отчасти от любопитство той реши да изчака и да види какво ще прави.

Когато Божидар започна с подскоците, Чука, който се беше прикрил зад няколко елички малко по-нагоре, вече беше разбрал, че с тоя клиент може да има проблеми. Затова реши бързо и колкото може по-безшумно да притича, да го светне, ако успее, за начало по главата с маркуча и после вече щеше да бъде лесно. Трябваше да внимава само да не го пребие.

Божидар не чу, че зад гърба му се приближава някой. При поредния подскок зърна с периферното си зрение палката, която вече се спускаше към главата му, успя да се свие инстинктивно и маркучът се стовари на рамото му.

Болката го прониза и той едва не извика. Ако Чука имаше професионален опит в употребата на такива пособия, Божидар можеше сериозно да си изпати. Но нападателят му сгреши и тръгна отново да повтаря удара. Божидар го парира с крак и когато Чука упорито и тъпо потрети грешката си, успя въпреки болката да го блокира с две ръце, изви ръката му с ключ и само това, че Миньо беше як като бик, го спаси от счупване. Обаче маркучът се озова в ръцете на Божидар и той го шибна по тила. Нападателят му се свлече на земята. Ударът беше силен, но за всеки случай го провери — беше обърнал бялото на очите. Забеляза също белезите по лицето му и чупения му нос.

„Я виж ти, боксьорче. Пръв приятел на айкидо любителите. Само че сега няма да ме иска за спаринг-партньор“ — изхили се Божо и се огледа. Нямаше никой и той захвърли маркуча. Опипа предпазливо рамото си. Сякаш не беше счупено, но го болеше адски. Въпреки това се наведе и пребърка джобовете на нападателя си. Бяха празни. Нямаше никакви документи, никакви стари билети или квитанции от дрехи за химическо чистене, каквито най-често намират детективите от разказите. Нападението не само не беше случайно, а беше и работа на хора, които си разбират от занаята. Трябваше да се маха. Нищо нямаше да спечели, ако стои като медицинска сестра край тоя нокаутиран юнак, освен ненужни свидетели. А и колко време още щеше да е неподвижен… Понечи да тръгне, но се обърна, взе отново маркуча и изтри отпечатъците си от него. После с бързи крачки тръгна надолу към Алеята на здравето, за да се влее в редиците на мирно спортуващите граждани.

Когато Чука се свести, на полянката нямаше никой.

„Инженерче, а — изохка той и си заопипва внимателно врата. — Че тоя беше абсолютен професионалист, бе. Що ме набута Динята? Що не ми каза? Ми той можеше да ме убие. Бех, майка му да еба, в какво се забърках“ — произнесе той култовата фраза от една прочула се значително по-късно реклама.

Чука никога повече не подцени противник и това го спаси от много капани в мътните времена, когато хайдушките обичаи се възродиха по тези земи и той стана един от славните войводи в югоизточния вилает.

* * *

В понеделника Божидар и още няколко колеги получиха покана да се явят в кабинета на майор Иванов „за справка“.

Този израз хич не му се хареса. „Какво пък означава това «за справка»? Сигурно ме викат заради Анализа — помисли той, раздвижи отеклото си рамо и се зачуди, че вече цели два дни не се бяха сетили да го търсят. — Но тогава защо викат останалите? А може и да са започнали разследване в «Биоинвест»… Толкова рано?… Едва ли. «Паниковского бьют!… Уже?^[70]»“ — мислеше си Божо и докато се успокояваше, си спомни, че и баща му го бяха викали „за справка“ през един студен октомврийски ден на далечната 1951 година. И после четиридесет дни никой не знаел къде е и майка му обикаляла ден след ден милиции и болници разплакана в дъжда. Пък той бил в мазетата на МВР и го питали, и го разпитвали както с проверени през вековете, така и с изобретени от народната власт техники за поощряване на разговорливостта, които действат с необикновена сила. Размяната на мисли била главно по темата кои са му съучастници в текущия изфабрикуван тайнствен антиправителствен заговор. Така местният отдел за лов на американски агенти от дълго време успявал да изпълни спуснатите от ръководството нереално високи планове. А за стимулиране на желанието да разкрие гнусните си (зловонни, смрадливи, ненавистни, подли, животински, презрени, мерзки, перфидни, змийски, ваджишки? — добави сам още трийсет прилагателни и спечели награда) американски господари, го извеждали и два пъти на разстрел — една любима чекистка шега, от която обикновено за една нощ ти побелява косата. Година и половина беше продължила тая „справка“. И това, след като той напълно доброволно и след сравнително малко бой беше дал фабриката си и каквото там има на народната власт, а тя пък му беше дала от благодарност възможност да си има обущарско ателие^[71].

Да, инж. Къбоков определено се страхуваше от милицията. Въпреки че, строго погледнато, на него лично тя нищо не беше направила. Да не би милицията да беше организирала изпълненията на Чука с градинския маркуч? Кой може да повярва на такава измислица? Или да вземем и това, че досега милиционерите на портала в Атомната не го бяха спирали за проверка, когато изнасяше крушчиците, боичките, бормашинката и други ей такива дреболии, нито тръгнаха да го разследват, като забърса от близките строежи пет квадрата водонепроницаем шперплат и четвърт тон арматурно желязо. Но те кого спираха и после разследваха? Никого. Само някаква прислужничка от спецзоната си беше изпатила, като изнасяла два топа кърпи, които й трябвали за сватбата на девера й. Ама тя, горката, съвсем се беше оляла и ги беше помъкнала всичките наведнъж, а не на няколко пъти, както е редно — поне от приличие. То и това на никого нямаше да направи впечатление, ако не я беше накиснала Афродита — нейната омразна съперница за жарката любов на милиционера красавец от портала. Кого още бяха спрели? Да, оня бързак — влаха от СРЦ, с двата варела епоксидна смола. И там всичко щяло да си е наред — той даже спрял каручката да се обади човекът, че изнася едно-друго. Обаче смяната да вземе да подрани, неговият човек си бил тръгнал и… Вече нямало как и го разкрили. Но пък бързо му се размина. Оказа се, че смолата била за секретаря на градския комитет, следствието веднагически приключи, а единият варел беше доставен официално на адресанта. Другият потъна някъде. Защо тогава хората се бояха от милицията? Тя си беше съвсем народна, както се и казваше. От какво въобще се страхуваха? Например бояха се, че милицията щяла уж да ги прати „на топло“, ако разправят вицове от ония, дето им викаха „златната решетка“. Това беше пък съвсем неоснователно. Никой от познатите на инж. Къбоков не беше виждал народната милиция да лови разказвачи на вицове и да ги праща, където и да било. Вярно, например чичо му на Божидар, Бог да го прости човека, беше лежал в Белене, но не за вицове, а за антикомунистическа пропаганда, което си е нещо съвсем друго. Ми то даже се пише по различен начин. А и неговите вицове били вече със съвсем неприлично съдържание.

Имаше също някакъв страх у магазинери, началник-складове, бармани и в други центрове за преразпределение на обществените блага. Но това си беше страх не от милицията, а от някой опак ревизор, станал заранта със задника нагоре. Такива не могат да разберат собствената си полза и се заяждат с хората за едното няма нищо, вместо да си получат „под тезгяха“ полагаемото сухо и после да го използват — да речем, да заведат семействата си на основното за народната хигиена лятно морско къпане, както и на особено важното за народното здраве събиране на тен за студените зимни дни. Да не говорим за мечтата на всеки четирима истински мъже — белотче и студена „Загорка“ под животворните сенки на плажните чадъри.

Въобще тоя феномен можеше да стане тема на не една дисертация, за да се развият в правилната посока науката и обществото, но ние никога не сме гледали, както казваше царят, „позитивно на нещата“.

Така неясно и — не може да се отрече — някак антиобществено стояха работите с произхода на страховете на инж. Къбоков. Единствено по-конкретен и разбираем беше страхът да не му отнемат изследванията. Това неминуемо щеше да се случи, ако обявяха Анализа за разработка по секретна тема. В такъв случай щяха да го приберат в някой секретен шкаф и да остане там, както се изразяват в атомните кръгове, докато трае периодът му не на полу-^[73], а направо на пълен разпад. Така всичките му усилия да предотврати бедата щяха да отидат напразно. И какво от това? Опитал се — не станало. Не по негова вина. Виж, ако вземем насериозно оня виц на метеоролозите, че последният ураган във Флорида е предизвикан от размахването на крилцата на една пеперудка в Сахара, то всеки от нас може да се самообвини във всичко. Защо и инж. Къбоков да не си мисли, че като се е плацикал на Албена, е предизвикал поредното цунами в Япония? Или като е пресичал неправилно улицата, е повлиял на общия дух за незачитане на закона, а в резултат се е надигнала последната вълна на престъпността в Чикаго. Или, най-накрая, че като е демонстрирал на 5 октомври 19… година турски си табиети със семеен характер, е втвърдил ислямския фундаментализъм, а от това е последвал потреслият всички ни терористичен акт на 11 септември 2001 година. Ама как така, моля ви се. Това, даже и да е вярно, пак не е за вярване. Един нормален човек няма да се самоизтезава за последствията, като прави вълнички в някой патешки гьол. Но за беда инж. Къбоков беше възпитан по друг начин. Той се мислеше отговорен за хорските съдби и в това бяха повечето от проблемите му. Това беше резултатът от възпитателните методи на баба му. Затова се притесняваше, че и съдбата на централата е едва ли не в неговите ръце. Кой обаче го караше? Със сигурност не и народната милиция.

Е, възможно е и да има някаква непонятна за нас логика Божидар да се страхува от срещата си с органите. Малко страх — може би. Но чак толкова… Въпреки това, вероятно защото се опитваше в просъница да разтрива рамото си, той спа неспокойно, а когато дойде уречената сутрин и тръгна към бялото здание на народната милиция, краката му сякаш бяха станали от детски пластилин.

* * *

Оказа се, че е последен в списъка. Опита се да изкопчи малко информация от излизащите, но на въпросите му „Какво стана, за какво те викаха?“ всички смотолевяха, сякаш се бяха наговорили, „А, нищо, питаха ме разни глупости“ и побързваха да се измъкнат. Стоя близо час на тръни, докато най-накрая вратата се отвори и за него.

— Заповядайте, седнете — посрещна го на прага гласът на синеокия майор. — Вие май сте последен? — попита той, въпреки че очевидно знаеше отговора.

— Да.

— Сигурно сте се питали защо ви повикахме — опита се да отгатне отново другарят и позна пак от първия път.

— Да.

— И защо мислите, че ви повикахме? — продължи с предразполагащи въпроси майор Иванов, докато оглеждаше с опитно разузнаваческо око юнака, който беше пребил Миньо Чука.

— Предполагам, че от Атомната… — Божидар искаше да каже „са ме търсили“, но завърши по-неутрално, — във връзка с анализа, който направих на…

— Да, да — прекъсна го майорът — има нещо такова. Впрочем, сега ще дойде и капитан Пейчев, който е по-запознат от мен с вашия проблем.

„Хм, я виж ти“ — довърши мислите си печеният разузнавач, докато обектът пред него разглеждаше, ами да, с неуважение, портрета на държавния глава на стената.

Вратата се отвори.

— А, ето го и капитан Пейчев. Сядай — покани го с ръка домакинът. — Инж. Къбоков вече е наясно защо го викаме.

— Пояснете ни какво по-точно представлява този анализ — попита новодошлият и Божидар поясни. — Значи се опитвате да прогнозирате авариите в централата?

— Да.

— Това е много интересно. И какви са прогнозите? — полюбопитства Пейчев.

— Като цяло не са благоприятни — отговори неопределено Божидар.

— Това какво означава? — попита майорът.

— Резултатите показват, че до две-три години рискът за максимално проектна авария става много голям.

— Какво е „максимално проектна авария“? — попита Пейчев.

— Ами, значи здравата да гръмнем реактора — поясни Божо и по лицата на двамата му събеседници премина следа от усмивка. Допадна им военната терминология.

— Колко голям е все пак тоя риск? — попита Пейчев. Той, изглежда, беше по-любознателният.

— Руснаците твърдят, че вероятността за такова събитие е веднъж на десет хиляди години. Значи някъде в далечното бъдеще. Но моите резултати показват, че сега рискът е примерно стотина пъти по-голям. Като има двайсетина атомни централи, които се експлоатират при сходни обстоятелства, излиза, че такава авария може да се случва на всеки десетина години, че и по-често. Това вече си е съвсем обозримо.

— Запознахте ли ръководството с вашите изследвания? — попита майорът, сякаш уж не знаеше, че ръководството е запознато.

Не, опитен разузнавач беше. Дет’ се вика, пишкин. В това нямаше никакво съмнение.

— Да. Само че те досега не им обърнаха особено внимание. Чудя се дали да не запозная японците. На тях сигурно ще им бъде по-интересно — изтърси Божо и двамата му събеседници тоя път се засмяха открито — Пейчев по-радостно, а майорът някак по-кисело.

— Вие искахте ли разрешение да изнесете данните от вашето изследване? — попита Пейчев след кратка пауза.

— А ако помня повечето от тези данни, значи ли, че съм ги изнесъл без разрешение? — попита нахално Божидар.

— Хм — подсмихна се майорът и си помисли „Не, не е глупав тоя, хич даже не е“. — Какъв е обемът на вашето изследване?

— Два тома с таблици, формули и картинки.

— И тези резултатите са вън от централата, нали? — попита събеседникът му.

Инж. Къбоков направи движение с вежди, от което се разбра: „Да, така е.“

— Вие знаехте ли, че вашите изследвания засягат въпроси, които са държавна тайна? — попита капитанът.

— Е, за служебна тайна, да, но чак за държавна…

— За съжаление е така, държавна тайна са — каза Пейчев и пролича, че и той изпитва някакви сравнително тъжни чувства.

— Положението е много сериозно — каза майорът. — От Атомната искат от нас по служебен път да изземем вашата разработка и всички материали, свързани с нея.

„Аз вече получих искането им по извънслужебен път — отвърна му мислено с лека злоба Божидар, — даже побързах да им отговоря.“

— Освен това ще трябва да подпишете декларация, че повече няма да се занимавате с тези изследвания — продължи майорът.

— Това е все едно Анализът да бъде погребан в могилника за радиоактивни отпадъци заедно със замърсените гащеризони — каза Божо.

— Нямаме особен избор — каза капитанът и пролича, че предстоящите действия не са му по душа, но ще ги извърши, защото така е по устав.

— А вие как ще се чувствате, ако се случи бедата? — попита Божидар.

— Точно затова разговаряме сега — каза Пейчев. — По думите на ваши колеги вие сте много добър специалист. Знаем, че разработвате и програмен продукт за ЦК на комсомола… Ние търсим някакъв вариант, при който да продължите работата си.

— Има ли такъв?

— Да. Трябва да ни сътрудничите — каза Пейчев.

— Имам ли други възможности?

— Честно казано, не ви ги препоръчвам.

— В какво ще се изразява това сътрудничество? — попита Божидар, за да печели време. Много добре знаеше отговора.

— Сега вие за нас сте никой. Не можем да ви гласуваме доверие — каза майорът.

— Трябва да станете наш секретен сътрудник. Само така ще можем да запазим възможността да работите — каза капитанът.

— Какво означава секретен сътрудник? — продължи механично с въпросите Божидар и си помисли: „Сексот, а? Най-после.“

— Ще подпишете декларация, ще имате псевдоним и ще ни информирате по различни теми, които ще разработваме заедно — разясни по военному стегнато тоя загадъчен статут капитанът.

— Може ли да помисля по предложението ви?

— Може — каза майорът. — Докато сте в тая стая. Ако не приемете предложението ни, ще трябва веднага да изземем всички материали по разработката ви. Освен това вероятно ще има и други последствия. Мисля, че и сам се досещате — добави той и Божидар се досети.

Очевидно ставаше дума за други, несвързани с милицията, нормално последващи последствия. Най-много да му се наложеше да продължи бизнеса на баща си. А и Радостина сигурно щеше да получи възможност най-после по цял ден да гледа децата вкъщи. Не, капитанът без съмнение познаваше душата му. Още като ученик беше открил, че мрази да върши нещо по принуда. Но тук всичко щеше да е напълно доброволно. Нали той решаваше.

— Помислете си и вие как ще се чувствате, ако, както сам казвате, се случи бедата — каза капитанът. — Нали искахте да я предотвратите. Или вече не искате?

За малко в стаята настъпи тишина.

От едната страна на везните беше поставена, както си мислеше Божидар, съдбата на може би стотици хиляди хора. Е, и неговата, да не забравим. Какво да направи? Да откаже още сега малодушно и да предаде всички ли? Анализът в коша и — край на надеждата да предотврати надвисналите кошмари. Да, бе, кошмари. Фантазии. Пък като обущар ще носи радост. Ще прави непромокаеми обувки за радиоактивни дъждове. Под пари ще остане. Само че на практика щяха да го победят. Той — победен? Да се откаже от борбата? Никога. В такъв случай какво щеше да последва? Щяха да го арестуват още тук, в стаята… Хъ. А какво стои от другата страна? Дет’ се вика, същото, каквото и от тая. Някакви си страхове и неприязън към народната милиция — напълно необосновани, както видяхме. Можеше сега да се съгласи, да спаси света, а после да се откачи от куката им и да се измъкне като оня хитър смъдок на острова. Имаше тръпка в тоя замисъл. Щеше да ги мотае и да ги върти. На фльонга щеше да ги върже. Колко му е. Нали ги вижда какви са канарчета.

— Добре — каза Божидар, — ще приема предложението ви.

— Ще трябва саморъчно да напишете декларацията и да си изберете псевдоним — каза капитанът и му подаде услужливо писалка.

До края не се случи нищо извън протокола. Само след като подписа и остави писалката, Божидар без да иска я бутна, като тикна листа към новите си колеги. Тя полетя, но той я хвана като циркаджия точно преди да падне на пода. И капитанът го изгледа с разузнаваческо любопитство.

— А останалите колеги защо бяхте извикали? — попита Божо, когато приключиха с формалностите.

— За да не падне подозрение върху теб — каза свойски капитанът.

Ето как, за да се спаси от страховете си, че ще стане виновник за нещастието на толкова много хора, а и да запази временно гърба си от здравите тояги на народната власт, инж. Къбоков стана, тъй да се каже, „асоцииран сътрудник“ на Държавна сигурност — по руски сексот, или понародному — „кука“. Но не трябваше да мисли така. Защото, какво значи много хора? Какво са, да речем, сто хиляди човека, дори събрани на куп? Ако ги натъпчеш по-нагъстичко, ще се съберат и на един по-големичък селски мегдан. Другарят Сталин например е успявал, ако времето е благоприятно, да умори от глад толкова украински селяни за седмица. А неговият верен ученик, другарят маршал Жуков, е успявал да жертва стотина хиляди вече само за ден-два в някои по-завързани операции. Излиза, че сто хиляди са си едно средно голямо няма нищо. За каквото и да е. Ако пък става дума за толкова лева, просто няма смисъл да говорим. Това всеки ще ви го каже.

* * *

На другия ден Божидар остана вкъщи — да поработи малко на спокойствие и да осмисли новия си статут в развитото социалистическо общество. Не му харесваше особено мисълта, че е таен агент. От малък мечтаеше да стане разузнавач, а сега като стана, изведнъж вече не мечтаеше. Уж беше… По-рано като че ли… А пък сега… Абе, знаете как е.

„Нищо, ще се откача“ — зауспокоява се той и заразвива мислите, които му минаха, докато беше в кабинета на майор Иванов.

Те щяха да му възлагат разузнавателни задачи, той щеше да ги приема с престорена съпричастност, а после да увърта, да ги мотае, да се оправдава с измислени обективни обстоятелства, да се изплъзва от хватките им като намазан пехливанин, докато най-накрая им писне и го оставят на мира. През това време той нямаше да дреме, а щеше да спечели световна атомна слава с Анализа. Най-напред щеше да се появи статия във „Вечерни новини“, а после… Нямаше какво да чака, после направо във „Всяка неделя“. На гребена на вълната. На върха на хранителната соцверига. И ето го инж. Къбоков — носител на ордена на атомната жартиера, почетен член на разнообразни ядрени, както и не такива президиуми, и дори (защо пък не) пак член, но вече на колектива, който ни приветства от трибуните на Девети и на другите светли празници. До другаря Пенчо Кубадински, може би. Да видим тогава какво щяха да му направят. Нищо нямаше да могат да му направят. Щяха да му махат тъпашки ухилени с байрачетата си, когато маршируват край трибуната с блока на тайните агенти, тъпанарите му с тъпанари.

Щеше да ги надхитри, нямаше начин.

Към десет изпи третото кафе, изпуши една цигара „Кент“ от секретните запаси и тъкмо се беше поуспокоил, когато на външната врата силно и някак безцеремонно се почука. Сякаш беше съдбата, оная от „та-та-та-таа“. И нали вече беше от органите, Божидар веднага долови с изострената си интуиция на боец от тихия фронт — тя трябваше да е. Като отвори вратата, веднага видя: съдбата беше. За повече тръпка беше приела вид на двама другари с угрижен и строг вид — единия цивилен, другия униформен. За първия нямаше нужда да се обяснява от кое ведомство е, а вторият беше кварталният милиционер — за пояснение на ония олигофрени, които няма да видят и очевадното.

— Казвам се старши лейтенант Койчев — представиха се цивилните деветдесет и девет цяло и девет десети процента на съдбата. — Вие ли сте Божидар Къбоков?

— Да — каза Божо, въпреки че неудържимо му се прииска да отрече.

— Идваме по един неприятен повод — каза милиционерът.

— Заповядайте — сърцето на Божо се сви и вече съвсем не му се искаше другарите да влизат у тях, но социалистическият човек дължи преди всичко сърдечно гостоприемство на тайните служби. А той беше вече и таен агент, което още повече задължава. Всеки ще се съгласи.

— Искам да ви кажа — започна със сядането цивилният, — че вашият син Добрин е замесен в няколко кражби.

— Какви кражби? — запита Божо без никаква, ама никаква готовност да чуе отговора.

— Той и още няколко негови съученици са разбивали нощем автомобили — тук около блоковете — и са извършвали кражби на касетофони и други автомобилни принадлежности.

— Как нощем? Че ние… — Божидар искаше да каже, че са щели да ги усетят, но му проблесна, че той не чува добре като е буден, а камо ли нощем като спи, и неприятната вест заизглежда опасно правдоподобно.

— Разбирам недоумението ви — каза с престорено съчувствие цивилният, — но кражбите са установени. Извършвани са най-често след полунощ… — и той накратко разказа кога, как и какво. — Разследваме ги от близо седмица. Вашият син ни ви е казал, нали?

— Не.

— Той се бои от вас. Но вие трябва да ни помогнете да разберем дали всичко сме изяснили. Поговорете с него. Ще е добре, ако, преди да предадем делото в съда, той и съучастниците му възстановят щетите на потърпевшите.

— Това ще облекчи ли… — не посмя Божидар да продължи с лошата част от изречението. „Съучастници“ звучеше доста зле. Почти като „съкилийници“.

— Нищо не ви обещавам, но ще е добре да им се върне или да се плати откраднатото.

— Нещо друго мога ли да направя?

— Ще трябва и вие да дадете показания. Ние ще ви извикаме — каза цивилният и стана.

— Покрай тези проблеми, трябва да се виждаме по-често. Отбивай се при мен в стаята — каза кварталният. Сродни души бяха, що да не поддържат по-близки връзки. Така се решават маса проблеми, които иначе са си нерешими. Пък то като ходиш при стар приятел е хубаво да носиш нещичко. Дет’ се вика, от кумова срама. Нямаше нужда да му казва какво. В махалата се знаеше, че е старообрядец. Придържаше се към едновремешните традиции и предпочиташе препечена сливовица. В краен случай — гроздова. Като нямаше друга, можеше и домашна.

Като си тръгнаха, Божо затвори машинално вратата и се подпря на стената. Можеше и да не вярва, че Господ е създал света с едно повелително изречение, но едно разказвателно — „Моят син е крадец.“ — разруши за миг цялата му домашна вселена. Някакви откъслечни въпроси и объркани мисли се завъртяха турбулентно из главата му. „Защо го е…“, „Майка му и баща му да не би да са…“, „А той — да…“, „Само да ми падне…“, „Как не съм го…“, „Какво ще кажа на…“ и заедно с тях се омесиха разочарование, закани, училищни спомени, предчувствия за лош край, уроците по честност на баба му, селскостопанската индиферентност на дядо му, непризнаваема вина, срам, парчета от планове за спасение, съдии, шамари, приятели, наказание, съдба, следователи, нецензурни изрази, гняв, неизпълнен дълг, „слушката“, пъхната в гредореда, една голяма доза страх, някаква отчаяна надежда и отново срам, срам, нетърпим срам.

Към обяд му мина през ума „Ами брат му и сестра му? Те не са ли намесени?“ Прилоша му, защото чувстваше, че няма как да не са. Сякаш изпадна едновременно във фрустрация (по-точно ресигнация), прострация, кастрация, душевна трепанация, изолационационализация, диарбекиризация и противна адвокатизация, преминаваща в проста тройна тъпанаризация.

Не чу кога се върна Деница и се стресна, като я вида на вратата на хола.

— Какво ти е, татко? Какво е станало?

— Ти ще ми кажеш — върна въпроса й той и дъщеря му заплака. — Ти знаеше ли?

— Да, татко.

— Даже не попита за какво. Защо не ми каза?

— Страх ме беше.

— Добре, от мен те е било страх, но на майка си защо не каза?

— Тя пак щеше да ти каже. Пък и мислех, че няма да ги…

— Няма да ги заловят ли?

— Да.

— Обаче ги заловиха, нали виждаш… Значи и Милен е замесен, тъй ли?

— И той знаеше.

— А той крал ли е?

— Не. Той само измисли как да го правим — приобщи се храбро, а може би просто неволно към престъпната групировка Къбокови и дъщеря му. — Но батко няма да им каже — добави уверено тя.

„Туйто. Съзаклятници“ — помисли Божо и в душата му нахлу радостен лъч. Поне бяха солидарни. Както ги беше учил… „Господи, какво съм направил… Те така и са крали — сети се най-после инж. Къбоков. — Както съм ги учил.“ И за да затвърди прозрението си, попита:

— Вий от мен вземахте пример, нали? От Козлодуй — като носех от централата крушки, сапунчета и разни други работи — опита се той да се изрази по-меко.

— Да. Нали вие с мама там толкова често крадяхте — назова Деница нещата с точните думи. — От централата и от строежите, и от стопанския двор, и от… — тя не се сети за останалите източници. — Пък ти нали каза, че си взел комплект фулмастери от службата?

— Казва се „флумастери“ — поправи я той.

Когато Добрин се върна, Божидар не го посрещна с упреци, да не кажем с нещо по-лошо, от вратата. Говори му дълго, прочувствено… а бе направо с библейска сила. Сякаш с общи лафове за честност и морал, съчетани със заплахи от ръждиви решетки и полкове народни милиционери, може да се заличат трайните внушения от примерите за всеобщите нестихващи експроприации наоколо. Така и не успя да надникне зад стената у сина си и да види дали там няма опънат транспарант със свеж лозунг — нещо от рода, че думите наставляват, а примерите увличат. Дет се вика на римски verba docent, exempla trahunt. И водят по славния път към затвора, водят и още как водят. Все пак, общо взето, разговорът премина успешно, той се вживя в амплоато на мъдър, грижовен и справедлив баща и се поуспокои. Не беше виновен, не. Други бяха. Те, те, те — както казваха Бегемот^[74] и неговата шайка, имайки предвид — защо повече да крием — основоположниците на съветския строй. Разбира се, и ония, които доразработиха идеята. Както и техните безброй последователи. На тоя философско-разобличителен фон завръщането на Милен мина направо незабележимо. Божидар само поклати глава — неясно дали презрително или съжалително — и му поскърца профилактично:

— Абе ти голям изобретател си се извъдил. Намерил си поприще за изява, дърводелец такъв. Нищо, сега може скоро да ти се наложи да изобретяваш нов вид пила за решетки. Може да имаш време даже и лазерен модел да измайсториш. Ние тук ще изработваме кутийките.

После инж. Къбоков потъна в тихо самосъжаление и кротки упреци, че се е поддал на внушенията на това, което най-много мрази у социализма — неговите аморални императиви за насилие и отнемане на чужда собственост. След като той се беше превърнал в крадец, естествено бе синовете му да развият едно от двете най-важни начала, завещани от учителите на пролетариата, а именно онова за юнашките експроприации. И да достигнат до завършената идея за кражбите с взлом.

Пооправдава се още малко, но не успя да приспи чувството си за вина. Виновен беше, и още как. Беше позволил злото да се промъкне у тях. Нали през цялото време си мислеше, че е уж от добрите, а на̀ — беше допуснал вездесъщият Evil да се намърда незабележимо в къщата му, като в ранен американски хорър. Отдавна беше разбрал на какво се крепи животът му — на Радостина и на децата. И какво беше направил?

— Мамицата му, как можах да допусна това? — заговори си Божидар сам като тихо шизи. — Оставих това общество, дето узакони насилието, да ги учи на морал. Оставих тая сбирщина от хунвейбини, дето крадат и лъжат всеки божи ден, да бъдат учители по морал на децата ми. Arbiter elegantiarum^[75], a? Magister artium^[76]. Кретен. Господи, какъв кретен. Че и личен пример съм им давал през цялото време. Проклет да съм, проклет.

Не можеше да изтърпи тоя срам вкъщи. Искаше му се да избяга за малко от тези непоносими мисли. Да намери някакво място — нещо като хижа в планината, като залив на познат бряг, като тих полутъмен параклис, като спомен от детството, като… Изведнъж му се прииска да повърви из полето. И друг път го беше правил. Ако имаше късмет, можеше да не срещне никого и за час-два да избяга от мислите си. Можеше да потърси и някогашната им къща сред лозята. Помнеше къде е. Вярно, нямаше я отдавна — селяните кооператори я бяха съборили като първа и най-важна задача. Но може би щеше да намери мястото — все щеше да е останало нещо познато — коларският път, някоя чешма или престаряло дърво. На излизане го лъхна аромата от мазето — заради сложена накриво тръба там двайсетина години бяха текли кенефите на блока под грижовния поглед на народната власт. Хубаво стана, че тая воня го изпроводи: човек трябва да помни откъде тръгва и къде пак ще се върне. И къде всъщност се намира за постоянно.

Докато преминаваше дола пред блока, изровен от пороите и обрасъл с репеи и магарешки тръни, си спомни кьоравата пътека от детството си и помисли, че сегашното крайблочно природно образувание не е чак толкова грозно. Скоро излезе от града и тръгна по шосето. Не усети кога подмина разклона, а после и бозавите безлични сгради, където конските доктори се подготвяха да помагат на животните в обществото ни. След малко вече беше сред местата, които едно време наричаха „лозята“. Доста се полута, но накрая излезе на стария път до голямата чешма. Огледа се, но наоколо нямаше и помен от някогашните цветущи градини. Само нагоре по баира, изглежда, бяха раздали на „по̀ свои хора“ земя за лично ползване^[77] и се виждаха хилави овошки. Божидар погледна към върха. Там се мержелееха дръвчета и път, който се виеше между тях и се губеше някъде.

И изведнъж — от жегата или от нещо друго — за момент сякаш се върна в детството си. Полето отново се напълни — с гласовете на баба му и дядо му, с жуженето на църкалници, с мекия звън на чучурите, със зова на чу̀валчета^[78], с тихите стъпки на спомените и с лунен шепот. И той пак вървеше по пътя към върха, слушаше познатите звуци, дишаше с пълни гърди и чувстваше, че животът му никога няма да свърши.

Полъхна горещ вятър и Божидар се сепна. Наоколо се простираше безкрайна кооперативна нива, засята предимно с троскот и паламида, слънцето яко прежуряше и не се виждаше жив човек. Нямаше ги малката къща, дворчето с чимширите, тополите, старата чешма, притихналите в маранята лози и пътеките, които водеха сякаш към далечни и загадъчни земи. Нищо не бе останало от тях. Защо ги бяха унищожили? На кого бяха попречили? На кого бяха вадили очите? Някой ги беше разрушил, разпарчетосал и изхвърлил, както хиляди други неща. Тоя някой му бе теглил безцеремонно чертата и на него, както на всеки, който не се вписваше във фантасмагориите на разни малограмотни, набъкани с нашенска злоба соцдиктатори. Прииска му се тук да е останало нещо от миналото му, но не само спомени. Нещо, на което да се опре, някаква, макар и изкривена душевна патерица, някакво късче покрив, под който да се скрие от тоя студен противен дъжд, който се изливаше върху него и семейството му, и после да намери… вече беше забравил какво. Но нямаше ориентири, нямаше разпознаваемо разклонено старо дърво или поне някой крив изгнил пън, нямаше една-едничка опора, нямаше нищо. Божидар клекна и затърси — счупена керемида, познат камък, някакъв знак, някаква невидима за останалите следа, която не бяха успели да разрушат, да заровят и стъпчат. Знак, че тук някога са живели хора и те са били щастливи и без измамните внушения за фалшивия рай, пробутван от шайка морални боклуци. Погледът му внезапно спря на парче тухла, полузарито в земята. Нямаше откъде да дойде на това място, освен от един изгубен свят. От неговия. Това ли беше знакът, който търсеше? Изрови тоя безполезен отломък от миналото си, поочисти внимателно полепналата пръст и се изправи. Беше се надявал да намери някое от нещата, които някога съставляваха живота му и които бе обичал. Нуждаеше се от малко, от съвсем мъничко подкрепа, от един успокояващ полъх, от мимолетната сянка на тополите, от едно замъглено, неясно отражение в огледалото, от един нищожен миг в малката стая с бели стени и аромат на дюли. Това намери — парче тухла. Прибра го бавно в джоба, погледа разсеяно и уморено наоколо, въздъхна и тръгна с наведена глава към вкъщи.

Не след дълго по опустелия стар път мина гражданин с омърляно таке и избеляло работно облекло. Изглеждаше доста опърпано и ако човек не знаеше, че въпросният субект е именно старозагорски гражданин, можеше да се обзаложи, че е най-обикновен селянин от Малковерейско. Беше успял да се измъкне по-ранко от работа и сега отиваше на конфуто — да полее пипера и доматите. И той не знаеше за какво блъска толкоз път. Поне да имаше някаква керемидка тук. Комшиите по-нагоре бяха спретнали една барачка от стари дъски и тенекия, скътана между овошките. Беше ги виждал как пийват ракийца под асмата и замезват с току-що откъснати салатки. Да, може и да беше паянтова къщичката, но му харесваше. Обаче той нямаше. Добре, че поне чешмата беше наблизо. Като има вода, ставаха хубави доматки, но на̀ — лани ги обраха някакви… катунарски елементи. И други можеше да са, по-заседнали, местни. И тая година сигурно щеше да е пак така. Ама и той пък можеше да си понакъса от комшийските.

„Бая големички са станали вече“ — помисли си позитивно гражданинът и на душата му стана леко и радостно.

* * *

Радостина се прибра веднага след работа. Беше уморена, изнервена и през цялото време, докато се клатушкаше в претъпкания автобус, си мислеше, че й се иска поне тая вечер вкъщи да не я чака ориста й на домакиня, практикуваща в свободното си време неподходяща инженерна професия, както се изразяваше Божидар. И въпреки умората още като отвори вратата, усети, че нещо недобро витае във въздуха. Почти винаги децата я посрещаха, понякога измисляха някакъв сюрприз, но най-често надаваха поне радостни възгласи. Сега в къщата цареше тишина, а в коридорчето се показа само Божидар, подпря се на стената и я загледа мълчаливо.

— Какво е станало?

— Големият ти син да ти каже.

Радостина надникна в хола. Добрин стоеше оклюмал на дивана.

— Какво е станало? — повтори тя вече съвсем разстроено.

— Ами аз и… Помислихме, че може да… От няколко месеца почнахме да крадем — започна синът й тъжната си изповед.

Когато свърши, Радостина дълго стоя мълчаливо. Не знаеше какво да каже. Не знаеше какво да направи. За пръв път през живота си не виждаше как да се справи сама. Не й беше ставало толкова тежко никога. Дори когато й изневери Божидар, дори когато загуби Борян. Трябваше да намерят помощ, само че откъде?

— Ти имаш ли някакви познати тук — в милицията, в съда? — попита отчаяно тя.

— Имам — отговори Божидар едносрично. Не му се обясняваше. Все едно, трябваше да я излъже, а не искаше. Докато я чакаше, си беше мислил как неподозирано новото му амплоа щеше да се окаже полезно в случая. Имаше връзка той в милициите, имаше, и то каква. Дебела връзка.

— Кого познаваш там? — започна разпита Радостина.

— Имам един съученик в милицията — излъга раздразнено Божидар. — Нали съм завършил гимназия в тоя тъп град.

— Той какъв е?

— Милиционер е, какъв да е. Голям милиционерски началник. Big chieftain^[79].

— Не ми се сърди, много съм уплашена.

— Не бой се. И други приятели имам — продължи с лъжите Божо.

Никакви приятели нямаше. Можеше да разчита само на новите си, тъй да се каже, колеги — капитан Пейчев и оня майор. Но на майора още отсега чувстваше, че май не може да се разчита. Хич даже.

— Баща ти няма ли някой приятел адвокат? Нали сте били богаташи?

Винаги се беше притеснявала тайно, че миналото на Божидар може да попречи на децата им. Сега някъде там можеше да е спасението.

— И да е имал, сигурно ще се води на отчет като буржоазна отрепка. Ако се появи в съда, само ще влоши положението.

— Може просто да ни даде съвет. А може и той да има някакви връзки.

— Добре, ще опитам да открия някого. Ако има още живи — каза Божидар и се почувства още по-виновен. — Ти си се притеснявала от произхода ми, нали?

— Само понякога.

Нямаше нужда да се самоупреква чак толкова. Щом не се е притеснявала непрекъснато…

— Защо не си ми казвала?

— Може би да не те тревожа. Не зная. Пък и сега друго е по-важно, не мислиш ли?

— Да, права си, така е — каза той и я погледна.

Повечето жени на нейно място щяха вече да са се разревали поне пет пъти. А тя преглъщаше сълзите си и се държеше толкова храбро.

— Ще намерим решение — каза той.

— Зная — каза тя и го погали.

Трябваше да намери решение. Поне това й дължеше.

Поне това.

* * *

На сутринта Божидар позвъни на своя нов приятел капитан Пейчев и поиска извънредна среща. Той я организира с професионална лекота и след минути му съобщи часа и адреса. Така Божо за пръв път попадна в конспиративна квартира. Ятакът им сигурно беше излязъл да напазарува и ги беше оставил да вършат спокойно разузнаваческите си работи. Изглеждаше като мирен панелен апартамент и по нищо не личеше, че държавна сигурност е свила в него тайно разузнаваческо гнездо. Божидар си помисли с неприлични думи за собствениците и доста се затормози. Но му мина — след двайсетина години, когато стана ясно, че маса хора са изкарвали по някой лев от подобни приходящи квартиранти. Даже и главни редактори^[80] на централни вестници на трудещите се са давали офисите си на народната власт да следи вражите шпиони и разни наши буржоазни подлоги. Обаче тогава, на първата среща, се почувства кофти. Капитанът беше тактичен човек, забеляза неудобството му и че разглежда стените, сякаш да установи къде са скритите камери, микрофони и другите устройства за неформални контакти.

— Не се притеснявай, тук сме сами. Никой няма да ни пречи. Казвай какъв е проблемът.

И странно, дали с бодрия си и същевременно заангажиран вид или с някакви школувани обертонове на гласа си, но капитан Пейчев веднага предразположи своя таен агент. Божидар изложи проблема, капитанът помисли малко и каза:

— Ще видим какво можем да направим. Чудеса не ти обещавам — показа му той дясната си ръка, за да види инж. Къбоков, че в нея чудеса няма (да, ама лявата не му показа), — но ще помогнем. А сега, тъй и тъй сме се събрали, кажи ми какво мислиш за Масалджиев.

Коварно беше, не ще и дума. На Божидар леко му прилоша от удара.

— Виж какво, нека да не говорим за него. Дори да е виновен за нещо, аз съм му благодарен — тоя апартамент, в който живея, го дължа на него.

— Нали знаеш какво става в „Биоинвест“?

— Дочух някои неща.

— Ти как мислиш, ще се размине ли скандалът с джапанките?

— Едва ли — отговори като експерт Божо. Поласка го това „джапанките“. Беше съвсем като между разузнавачи.

— Тогава някой ще трябва да обере парсата, нали се сещаш?

Божидар въздъхна.

— Не мислиш ли, че може да пострадат невинни хора? Например Мирослав Анев — направи рязък завой Пейчев.

Ударът беше още по-коварен. Божо чак се облакъти на масата и подпря глава с ръка. Познаваха враговете му, приятелите му, всичко. „Добре са ме изчислили“ — измисли той пръв (за кой ли път) една любима бъдеща реплика в американските филми и попита с едва прикрито омерзение:

— Какво се иска точно от мен?

— Не се впрягай. Всеки може да изпадне в беда — каза Пейчев и направи пауза.

„Като мен например, нали?“ — помисли Божидар.

— Ето, виж и ти как си попаднал в тежка ситуация — каза капитанът и Божо намери сили да се усмихне. — В такива случаи на нас ни трябва информация. Иначе как ще решим проблемите? Прав ли съм?

„Ега ти пързалянето. Ще решаваме проблемите. Да бе… Ама яко пипат, мамицата им“ — помисли ядосано Божидар и машинално разкопча горното копче на ризата си.

— Какво се замисли? — подсети го да побърза Пейчев. Не бяха тук на седянка.

— Нищо. Прав си — каза Божо.

— Добре, хайде тогава да се върнем на въпросите за вашето предприятие.

След половин час вече беше измайсторил първото си съчинение.

Не беше трудно. Трябваше само да напише, че Масалджиев пие, сякаш имаше някой, който не го знае. После Пейчев го подсети, че освен това си пада и по тънката част. Голяма новина, няма що. „А щам има ли?“ — попита накрая любознателно капитанът. „Май няма.“ „Ами напиши го и това тогава“. Всичко знаеха те, всичко… Да, после за Мирослав пък написа, в смисъл че е специалист от висока класа и че може да му се вярва, но го направи с показно нежелание и все питаше „Това необходимо ли е?“, „Ама това сега защо да го пиша? Вий не го ли знаете?“ и други ей такива.

Като свършиха с разузнаването, всеки тръгна по своите работи.

Капитанът се отправи доста бодро към службата, а Божидар се запъти малко умърлушен към къщи.

Пейчев беше доволен. Добре се получи: не пое излишни ангажименти и направи крачка в посоката, в която искаше да се развиват нещата. А той искаше да се развиват така, че такива като прекия му шеф да нямат възможност да ги управляват. В по-глобален план, не искаше тъпанари като майора да дърпат конците на гражданството. На гражданството трябваше да му се дърпат конците, за това нямаше спор. Но не от такива като майор Иванов. Както повечето ограничени хора, той беше грубиян. Насилието винаги му беше по сърце. Това бяха любимите му изрази: „Отупай го тоя, кво чакаш“, „Аз ще му дам да се разбере на тоя гад“ и „Если враг не сдается, его уничтожают“. Така работа не се вършеше. Хората не му се доверяваха. Как да му се доверят, като усещаха омразата му и му отвръщаха със същото? А от човек, който не иска и да те гледа, каква информация ще получиш? Много ясно каква — изопачена, недостоверна или направо чисто менте. И после полковникът ще ги жули с едрата шкурка… Друг подход трябваше, прицелен в бъдещето. Твърд, разбира се, но интелигентен. А кой, ако не той можеше да го приложи? Владимир беше завършил Езиковата гимназия с немски и английски на ниво „отлично“. Благодарение на майка си знаеше перфектно и руски. Беше завършил право и то с петица. Да се говори за интелигенти в техните среди звучеше като милиционерски виц, но капитан Пейчев несъмнено беше точно такъв. Само че майорът тая дума не я знаеше. Обаче той му беше шеф, а не обратното, ето къде беше проблемът. Но това беше временно. Полковникът вече беше забелязал актуалността на рапортите му. „Сече му умът на тоя младок“ — беше казал той веднъж в по-тесен кръг и донякъде неофициално. Но то си беше ясно, че Пейчев е този, който работи перфектно с агентурната мрежа и се оправя с лекота във всяка ситуация. Владимир знаеше: трябваше да продължава в същия дух и успехът щеше да дойде. Баща му така го беше учил. В случая с Божидар беше и лесно — той му беше симпатичен. Виждаше се от километри, че доносничеството не му е по сърце. Но работата си е работа. „На началството му трябват успехи. Иначе скоро няма да обуе гащите с генералските лампази. Ама то на тихия фронт напоследък съвсем притихна. Направо е пълно мъртвило“ — подсмихна се кап. Пейчев. Нямаше сериозни противници, а значи нямаше и възможност за изява, за победи, които придвижват нагоре по стълбата. „Шефът ми е натрупал актива, дето още харчи, при разгрома на горяните. Само че от тях колко са оцелели? — поклати глава Владо. — И повечето са развалини. Останалите пък са наши агенти. Въобще, суша. Няма дори от неговите любими терористи.“ И това беше чистата истина. Нямаше много варианти. Беше говорил с майка си за времената, когато имаше поне панталони за разпаряне и коси за стригане. Сега и това нямаше. Имаше само кокошкарски изпълнения на самозабравили се наши момчета, които правеха поразия след поразия. От борбата с тях нямаше слава. Тогава какво оставаше? Както казваше един негов приятел от местния вестник, като няма новина — добрият редактор си я измисля. И врагът можеше да бъде игра на разузнаваческото въображение. И информациите на агентите можеха да бъдат съчинени и издиктувани съобразно голямата цел. Из цяла България се надуваха отчети и съчиняваха успехи^[81]. Защо тяхната служба да изостава от съревнованието? Затова и при тях се работеше по тоя жизнерадостен почин. Всичко това отдавна му беше ясно. „До къде я докарах — подсмихна се кап. Пейчев. — И аз да съчинявам подвизи. Дет се вика, за едната слава и някоя предсрочна звездичка на пагона… Хъ, изглежда в тоя анализ има доста неприятни истини, щом така са се разлютили ония от Атомната.“ Знаеше, знаеше той, че от тях най-боли и няма лесно измъкване. Затова беше решил да даде на Божидар възможност да се защити. Имаше някакъв риск, но усетът му подсказваше, че е на прав път. Струваше си: ако нещо се случеше, щеше да е проявил прозорливост; ако нищо не станеше, не можеха да го упрекнат, заради това че е бил предпазлив. Още не му беше ясно как да сложи юздите на тоя доста опърничав, но явно умен инженер. Даже малко стряскащо умен. Един от агентите им в „Биоинвест“ му беше казал, че инж. Къбоков знае четири езика. Дори да не ги владееше отлично като него, пак бяха с един повече от тия, които той самият знаеше. А и онзи случай с писалката говореше за опасно бързи рефлекси. Трябваше да внимава, ако искаше да използва заряда му за своите цели. Е, не беше чак толкова печен. Доста се поизпоти, докато си напише съчинението. По-добре беше на следващите срещи постепенно да започне направо да му диктува. Защо да го мъчи като в училище — увод, изложение, заключение? Защо да не подходи екзистенциално като един Киркегор с кадесарски пагони? С такъв подход щеше обезателно да успее. Дългата му практика го беше научила: само не трябва да се бърза. Той поклати глава, сякаш се съгласяваше със собствените си мисли, и посегна към папката на бюрото. Но место да я отвори, пак се сети за номера на Божо и се опита да го повтори от разузнавачески интерес. Постави писалката си накрая на бюрото, бутна я с папката пред него и се опита да я хване. Не успя. Повтори опита и тя отново тупна на пода. Опита се да се успокои, че Божо го е направил случайно, но поклати глава, защото отнякъде знаеше, че не е. Затова спря с опитите, притегли папката и се задълбочи в разузнаваческите материи.

Улисан в работата, той повече не се върна към молбата на агента си. Вечерта се прибра късничко вкъщи. Беше поуморен. Поздрави от вратата — майка му се беше върнала — и надникна в хола. Баща му го беше тренирал от малък да запомня обстановката наоколо и той веднага забеляза папката на масата. Сутринта я нямаше. Майка му беше съдийка и понякога носеше някое по-безинтересно дело вкъщи — за домашно, както обичаше да казва. Той се приближи и погледна по стар навик.

Беше дознанието и обвинителния акт за сина на Божидар и още двама юнаци. Не за пръв път му се случваше да намира разковничето на някой труден проблем вкъщи и това не беше необичайно в семейство, където всички, като се започне от дядото, са все съдии, адвокати и следователи. Пейчев погледа няколко секунди папката и после с ведро лице се запъти да помага в кухнята.

След вечеря, докато разтребваха масата, той сякаш случайно я заговори:

— Гледам, че пак си си донесла домашно. Не се преуморявай.

Майка му винаги реагираше на загрижеността му по един и същ начин.

— Не ми остава време, Владо. Този случай е лесен, пък и аз не съм още толкова стара, че да се уморявам от работа.

— Зная бе, мамо, ти си герой. Винаги съм ти се възхищавал. И какво му е лесното на случая?

— Трима малолетни разбойници са отарашили половин квартал. Жалко, че единият от тях е внук на стария Къбоков. Нали го знаеш?

— Знам го Добри Къбоков. Едно време беше обущар. Дюкянчето му май беше близо до Икономическия.

— Да. Нали съм ти разправяла, че преди Девети беше собственик на „Витамини“? Аз съм по-малка, но ги познавам отдавна — него, брат му и сестра му. Те бяха почтени хора. Разправяха, че се грижел за работниците си и прекарвал повечето от времето си във фабриката. Спял там, в една малка стаичка до портиерната.

— Помня. Аз познавам пък сина му — малко наруши Владимир конспиративните правила.

— Тъй ли?

— Да.

— Приятели ли сте?

— Не може да се каже чак приятели, но ми е доста симпатичен. Скоро стана дума за една негова разработка за Атомната. Направил е много ценно изследване, но има могъщи противници. Доста трудно ще му е. Но той ми изглежда свястно момче. Бори се мъжки и сигурно ще успее.

— Я виж ти — майка му поклати глава. Тя харесваше хората, които отстояват идеите си. — Значи още нещо ще му вгорчи живота.

— Жалко, той не го заслужава. Дано успее да се бори на два фронта.

— Човек не може да се бори на два фронта — каза майка му.

— Така си е — каза Владимир, погледна я и смени темата на разговор.

Беше перфектен манипулатор и знаеше, че трябва да остави неизказаното да подълбае сърцето на майка му. Въпреки съдийската си професия, тя беше останала милозлива и отзивчива жена. Капитан Пейчев винаги се беше учудвал на тоя факт, като гледаше в какви безмилостни и недосегаеми въжеиграчи се превръщат нейните колеги, а и неговите.

Особено шефът му.

* * *

По пътя за вкъщи Божидар непрекъснато си мислеше за срещата. Как само започна… „Трябва ни информация, за да решим проблемите“. Кои са тея решавачи, бе? Какво има да решават? „Биоинвест“ не беше и колкото едно цехче от някогашната фабрика на баща му. А той си беше решавал проблемите сам. Без тайни агенти, явки, следене и доноси, пардон… информация за размисъл. Тогава така са били направени нещата — всеки да може сам да решава съдбата си.

„А пък тея маниаци искат да управляват от кабинетите си живота ни — всичко и всеки, цялата машинария, до последното колелце, до последното винтче. Как ще го направят, като унищожиха свободния пазар, няма опозиция, няма поне една ей тоничко независима масмедия^[85], няма кьорав естествен регулатор. Едно ниво в баци трапни води не можеш да поддържаш без обратна връзка, те така държава ще управляват. Как да караш шибаната държавна талига, като нито виждаш пътя, нито знаеш накъде вървят конете? И на кого му дреме, че тя се е разскрибуцала и вече е затънала яко? Как се управляват осем милиона презкуристи? Да, имаше едно-единствено решение: да се следят тайно всички и като набарат някой, който кривва от пътя към светлото бъдеще, да го опухат яко — за назидание. И всичко е тайно, всичко е подмолно, всичко е зад гърба ти. И няма на кого да се оплачеш, дори ако те опердашат погрешка. Мамата си трака. А аз какво правя? Наливам им вода в мелницата.“

„Май няма да мога да се откача лесно — проблесна му на Божо. — Все едно, накрая ще успея.“

Още не се беше усетил напълно, горкия, как го бяха изработили. Така яко налапва куката само някой наивен язовирен шаран. И после го споменават — в общия улов от отчета на риболовното дружество.

* * *

Часовникът в кухнята тихо изби два пъти. Божидар въздъхна и стана в тъмнината. Притвори внимателно вратата на спалнята, за да не събуди Радостина, наметна си набързо сакото и излезе отново на балкона със запалена цигара в ръка.

Да, така се беше случило.

Той се надвеси над перилата и погледна надолу, сякаш искаше да премери разстоянието до долния свят. Край блока нямаше никого. Беше късно и комшиите се бяха прибрали отдавна — да клечат пред телевизорите, да пият менте грозданка, да се дърлят по подбрани теми и да слушат любимата на народа идиотска чалга.

„Защо всичко е така идиотско и в живота ми? — прехвърли меланхолично Божо мислите си от чалгата към цялостното си битие. — Защо пред мен непрекъснато има препятствия, които нито мога да заобиколя, нито да прескоча. Сякаш ги поставя някой изследовател садист — да провери дали са достатъчно ефективни за промишлено внедряване… или ей така, за развлечение през почивните дни. Но това с мен е нищо в сравнение с нейната орисия. Милата. Аз поне съм здрав. А тя… — гърлото му се сви и той пак се надвеси и погледна надолу в тъмнината. Там, по земята, сред рахитичните храсти и изсъхнали буренаци се виждаха неясни предмети и всякакви боклуци. По-скоро по усет Божидар различи долу вездесъщите пластмасови бутилки, найлонови пликове и торбички, с които е покрита родината, и някакви гадости, които миришеха като че ли на разложен социализъм, а то по-гадно не може. — Дали да не захвърля там и тъпия си живот — помисли Божо и направи гнуслива гримаса. — Ама че простотии. Това ли трябва да си мисля сега? Господи, ако я загубя, нищо няма да има смисъл. И децата няма да ме измъкнат от тъмното. Тя крепи всички ни. Ако я няма, ще е по-добре да съм там долу — все едно че е паднала някоя тъпа саксия… Не. Няма да го допусна. Дори като мисъл. Ще победя, мамицата му, длъжен съм. Той тръсна глава, сякаш щеше да се качва на ринга, и искаше да отпъди пораженческите мисли за удари под пояса и съдийски аванти. — Дали всичко не се обърка така, защото толкова безпринципно реших да се приобщя към гадната им система. Да, яко се набутах. А как си мислех, че ще ги преметна и ще се измъкна като от… митинг в подкрепа на Анжела Дейвис. На фльонга щях да ги връзвам. Смешни щях да ги правя. Идиот. Защо се съгласих тогава, защо?“ — въздъхна самокритично той и се отпусна на хайлашкия стол, който стоеше на балкона за — както го беше кръстил — за празни размисли с по-тежък и съдбоносен характер.

Но не беше прав да се самоизмъчва. Толкова положителни неща се случиха — едно, че друго, че трето… Най-напред голямата семейна буря се размина по възхитителен начин. Откри някакъв приятел на баща си, стар адвокат с благородна осанка и овехтял тъмносив габардинен костюм. Зад подвеждащия му вид на пътуващ проповедник се оказа скрита абсолютна юридическа лисица, която извади повече връзки от управителя на градския универмаг. Някой подработи с желязна чекистка хватка прокурора, съдийката се оттегли да си поплаче скришом след пледоарията на защитата и делото се реши от само себе си с условна присъда. После Божидар напусна безпроблемно обречения като българо-японската дружба „Биоинвест“ и останаха в апартамента, както предрече Радостина. Опита се да се запише сред инженерния състав на ДЗУ и „Роботика“, но там, тъкмо когато проверяваше, нямаше свободни места. Обаче като излезеше от „Личен състав“, и хоп — освобождаваше се някое място. Късмет. По тази причина постъпи на работа в най-близкото до тях училище на отговорната длъжност „възпитател“, и там инж. Къбоков започна да преподава трудово обучение — правене на закачалки, шиене с прав бод, рязане на шперплат, лепене с туткал и други атомни работи. Освен това заместваше и учителя по физическо, когато последният не беше разположен или имаше друга приемлива причина да кръшне от работа. „Изглежда, такива като мен се разболяват от някакъв социологичен еквивалент на гадната Хансенова болест — помисли си веднъж примирено Божо. — Сигурно заболяването се предава по наследство, също както здравия фактор АБПФК^[86]. Той е контрапунктът на такива като мен. При нас язвите не се виждат на външен вид, но са определено видни в досието. И тези, които попаднат в лепрозориума^[87], са в него до живот. А може би самият социализъм е един гигантски лепрозариум, а? За индивидууми, които поради характерни особености на ума вярват на такива простотии, като измислиците на Мордохай във формулировката на оня френски евреин Луи Блан^[88]: «От всекиго според способностите, всекиму според потребностите.» Как да стане, как да стане, като няма способностомер? Хайде, потребностите винаги са на макс. А способностите? Тях как ще ги измерим? Може да вярваш на такива простотии само ако са те видиотили над определена степен. Може и да ти е по наследство. Ами подменените Божии закони за кражбата и убийството? Дето толкова допадат в новия си вид на моралните боклуци. Но то какво хубаво може да има в едно разяждащо и унищожително заболяване, и на кого може да допадне? Така е. Особено ако е заразно и се предава по събрания, манифестации и на всякакви обществени места. А пък вирусите се излъчват от радиото, телевизията и пресата. Но най-вече от «Работническо дело». И пипне ли те, болестта те ръфа и дъвчи, докато се превърнеш в една лъжлива и крадлива кротушчица. Разядена от завист, снабдителски проблеми и хипохондрична неприязън към тъй наречения труд. Има и една категория тежко болни, които са освидетелствани с червени книжки. Да, те са основните вирусоносители. Както се полага при подменени морални хромозоми, системата възпроизвежда и обгрижва точно тях. И всичко е маскирано зад имитации на преданост към официалната власт и престорени възторзи от измислиците за светло бъдеще. Хъ, как не съм се сетил досега: нациите, които имат здрав разум, сякаш имат имунитет и не могат да прихванат комунизма. Колко странно. Ние, като си нямаме и… хоп — зад оградата. А такива като мен са призвани като мисионерите да ги лекуват, докато гаснат в изолатора от интензивна социална диария или поне да ги утешават с общи лафове за правдата и истината. Докато и те самите се заразят. По тая причина ние и болните сме затворени завинаги заедно. Няма страшно. Баща ми изкара половината си живот като обущар, що аз да не се пенсионирам като дърводелец“ — ето така си мислеше Божидар разстроено доста дълго време. Но после директорът забеляза талантите му и го прехвърли като преподавател по физическо, щото титулярят се пенсионира, а желаещи за неговото място нямаше. Това стана за радост на децата и на няколко млади и — защо да отричаме — доста засукани начални учителки, които скришом гледаха от прозорците на класните стаи стройното тяло на симпатичния нов физически възпитател и по-нискостоящ колега. Разбира се, те едва ли знаеха, че таткото на малкия Конфуций е бил на седемдесе години, нито пък подозираха за положителната връзка между таланта на поколението и възрастта на бащите, открита от учените, докато търсели мъчни думи в Британската енциклопедия. Но женската интуиция безпогрешно подсказваше на младите изследователки колко даровити деца биха имали от, като че ли зрелия във всяко друго и без съмнение в едно определено отношение, Къбоков. Това го издигаше, въпреки ниския му обществен статус, на недостижими дори за симпатичния зам.-директор висоти. Накрая, като венец, дадоха на инж. Къбоков телефон с лесно запомнящ се номер, без да чака като другите ред две петилетки, и то за най-обикновен, незапомнящ се. След апартамента и колата, какво друго по-голямо благо? Какво тогава да ти пука за разни дрисльовци и лепри?

А за онази разработка стана така, както му обещаха — не му прибраха резултатите. Само изпрати копие от тях до централата. Имаше възможност да продължи работата си и да разнася томовете по институти и министерства. Стигна чак до секретарката на един секретар на ЦК. И какво от това, попита се инж. Къбоков, но не беше прав. Отговорните другари прибираха докладите и експозетата му не къде да е, а в специални чекмеджета, слушаха разказите му за пълния с приключения живот на атомните енергетици, клатеха глави и го гледаха замислено. А това не беше никак малко. После… после, естествено, нищо. Пък и той потъна в битката, закриваща пробива на другия, почти разпердушинен личен фронт, и престана да им досажда. Те пък — виж ти! — изобщо не се сетиха да го потърсят. Работата се замота и затлачи и, може да се каже, застопори и заседна, а накрая и яко се закотви и направо се зашамандури. И това, което беше въплъщение на отчаяния му труд през безсънните нощи, на мержелеещи се мечти, на глупави илюзии и още по-глупави надежди, това, което можеше да спаси омразния на Божидар соцлагер поне от обичайните кошмари от неговите сънища, най-накрая остана да събира кротко прах в едно специално чекмедже. Но ние изопачаваме нещата. То дори не беше обковано и тежкарско министерско, а дървено чекмедже от незатварящ се тип с поотпрано дъно, кандилкаща се дръжка и развалена ключалка. И стоя там до бедата в Чернобил. Тя беше като застигнало ги древно проклятие. Кой знае колко още щеше да горчи^[91] на украинците и руснаците. А какво се случи? Както компетентните органи изясниха след много години флегматично чоплене на проблема и ровичкане в радиоактивни дневници, руини от сгради, оборудване и човешки съдби, виновни за катастрофата били май директорът или главният инженер и загадъчният низ от „дребни грешки и случайни обстоятелства“. Когато видя за пръв път по телевизията кадри от хрониките на този недовършен Апокалипсис, Божидар дълго гледа безмълвно в една точка пред себе си. Дебелите стени от тежък бетон, с какъвто не са отливали и бункерите на фюрера през Втората световна, бяха разпарчетосани, сякаш бяха мукавени, а покривната плоча от две хиляди тона беше отлетяла като покрив на курник, отнесен от торнадо F4.

„Господи — мислеше си Божо, — това за малко не се случи в мойта смяна. С какви очи щях да предавам после съоръженията на следващия колега. Само колко време щеше да мине, докато му обясня къде да ги търси из Дунавската хълмиста равнина. Мили боже… Дребни грешки и случайни обстоятелства. Много сладко. Колко години вече гледам как в името на идиотските си цели нашите соцглаватари потъпкват правила, норми, традиции и закони — все едно дали са последните остатъци от християнските празници, дразнещите права на личността или там някаква си ядрена безопасност. И тук това е станало: съветските другари са пренебрегнали всички изисквания и технологични забрани. Ние от тях се учим. Те го правят непрекъснато, само и само да угодят на някой високостоящ партиен помешчик — за проклетите им срокове, в чест на боен празник, за поредния конгрес или за идиотското «преходно червено знаме на труда»^[92]. Такава е практиката, това е трудовото им ежедневие. Схемата отдавна е била събрана. Трябвало е само да се съчини програмка за изпитания, някой важен шеф, наперен като будьоновец с нова шапка, е казал: «Аз съм инструкцията, отпушвай бутилката.» Какво има да се мисли. Работата е проста, като да полееш градинката с пластмасова лейка. Нали има програма? Махай я тая досадна тапа, дето пречи да изпълним насрещния план. Само че тая бутилка изобщо не трябва да се отпушва, серсеми със серсемите. В нея не е затворен някой оглупял арабски джин, а нещо много по-зло и съвсем реално. За беда олигофрените по редичката са изпълнили разпореждането и… сега Иля Муромец, Добриня Никитич и Альоша Попович цял живот ще ринат с лопата радиоактивни лайна. Само че от ония с прост дървен сап, а не вълшебни или поне с дистанционно. Че най-накрая ще се наложи да се намеси и Микула Селянинович^[93]. То нали все на него се пада да оправя батаците на разни тъпанари. И ето че тая неописуема свинщина вече си има ново име: «дребни грешки и незначителни обстоятелства»“.

„Мамицата им — често повтаряше тая основна мисъл инж. Къбоков. — Сполучливо название измислиха. Съвсем в съзвучие с модерните теории за нелинейния характер на обществените системи. Само че техните близки да бяха ей тъй «незначително» зарити под ония «дребни» дву- тритонни парчетии и купищата радиоактивните боклуци. Техните жени да трепереха дали няма да родят дечица без очи и ръчички. И най-добре щеше да е те да бяха вдовиците… «Дребни грешки» и «незначителни обстоятелства». Ега ти циниците. А на тея наивни хорица, мойте сънародници, много им хареса лафа, че Господ е българин. Само защото сме вкарали някакъв абдалски гол на французите. Голяма гордост, голямо чудо. И тайно се надяваха леваците ни пак да минат с Негова помощ между капките на поредното световно. Изглежда Той наистина е бил благосклонен към нас, защото ни пазеше, докато упорито драскахме клечките да подпалим оня козлодуйски фишек. Дето викат шамано-будистите, добре, че не ни се даде. Иначе отново щяхме да търсим място за шантавата си държава. Не е хубаво да си мисля така, ама извадихме щур късмет, че се случи в Чернобил, а не у нас. Горките… Ако ония специалисти от атомната ми бяха повярвали, може би и руснаците щяха да се стреснат. И нямаше да ги има десетките хиляди жертви и съсипани животи“ — помисли Божидар и чак му призля от безсилие. Прииска му се да е в Козлодуй, да ги хване, да ги тръска и да им крещи с цяло гърло: „Що не прочетохте Анализа, бе, безмозъчни службаши такива? Поне отгоре-отгоре да го бяхте разлистили. Картинките да бяхте разгледали. Сега онези хора може би щяха да са още живи! Нека сега това и на вас да ви тежи. Няма само мен да ме стиска за гърлото.“ Но нямаше кого да разтърсва и на кого да крещи. Само онова, което го стягаше, го стисна още по-силно.

През онази нощ за пръв път му мина изгарящата мисъл, че катастрофата се беше случила, защото той бе пропуснал шанса, който Някой му бе дал. И че сега с това съсипващо угризение ще трябва да оцелява занапред.

* * *

За бедата Божидар узна случайно, още преди в казионната преса да се промъкнат отразените в уродливото огледало на соцмедиите оскъдни официални сведения. Спомняше си, че първото съобщение в „Работническо дело“ беше набутано до неясната снимка на някакъв рапон с дюлгерска физиономия, който мереше с шублер нещо си — може би тъничката нишчица на обществената съвест, и се радваше, че тъпият инструмент вече не я хваща. Вестникът информираше с премерени изречения, че състоянието на въздушната среда не буди опасения, както и за няколко, полагащи се в такива случаи, жертви — а бе, все едно че празнично наквасен машинист беше блъснал на заден джипа на местния колхоз, но за късмет в него беше пътувало само звено доячки. После в тая продажна газета се описваше стандартната твърдост на характера на съветските хора — нещо от типа, че се наложило да построят дига край придошла… е, и поразпенена селска река или през зимата секачите в тайгата работили при там няколко градуса под традиционните минус трийсет.

Обикновен трудов героизъм — така бяха нагласили да изглежда смъртоносният подвиг на младите войничета и оцелелите, но също осъдени на бавна и мъчителна смърт чернобилски нещастници. Когато му казаха какво се е случило, Божидар си беше представил как тичат обречено през отломъците по срутените изцъклени коридори към епицентъра на радиоактивния ад… Дори ако десетина процента^[95] от ядреното гориво беше излетяло при взрива, това бяха десетки тонове радиоактивна жупел, с които някой разярен архангел беше поръсил площ колкото Франция и половин Бенелюкс в добавка. Колко милиона украинци и беларуси живееха в тая белязана от смъртоносни изотопи зона? Колко щеше да продължи генетичната катастрофа — две-три поколения? Или повече? Божидар си беше помислил, че хилядите, които щяха сравнително бързо да умрат, ще са направо щастливци в сравнение с десетки хилядите, които щяха да се мъчат цял живот с недъзи и вродени, превръщащи живота в мъчение дефекти.

И тоя атомен кошмар, тая неугасваща до днес ядрена клада беше скрита от гросмайсторите по фалшификации в родната преса в една мизерна статийка. „Хъ, прилича на плюнчица от лъжливата душичка на някое гадно редакторско копеленце“, беше помислил Божо, като четеше изфабрикуваните жизнерадостни репортажи и интервюта, пълни с „гореща подкрепа“, с „най-сърдечни поздрави“, с „решително осъждане“, с „взаимноизгодно сътрудничество“, и „безкористна интернационална“. През следващите дни тези редакционни изблици бяха разнообразени със снимки от първомайски манифестации под тих, напоителен радиоактивен дъждец, който щеше да даде най-после необходимите за пълното видиотяване на природонаселението генетични мутации. Имаше също разнообразни заклеймяващи статии за омразните на народа, пагубни за света многобройни американски атомни централи „Тримайл айлънд“, чието гадно излъчване за всеобща радост беше смекчено от щастливата новина за раждане на едно носорогче-тъпанарче в неизвестно къде намиращият се град Двур.

„Може би от редакцията са се надявали, беше помислил Божо, че при подходящо отглеждане точно то един ден да стане земно-ефирен символ на социализма. Не може да не се съгласим с тях, защото е трудно човек да си представи нещо по-тъпо, кьораво и злобно от застаряващ носорог с газове в стомаха.“

* * *

Беше чудесно майско утро, като онова от прочутото изречение^[96] в „Чумата“ на Камю. Слънцето беше почнало да напича, прелитаха лястовици, въздухът беше чист и свеж pare gia ’na festa^[97], а полето жълтееше от младите стръкове на любимите на Радостина слънчогледи. Божидар стоеше на балкона и гледаше отвисоко света.

„Мамицата ви надменна американска“ — мислеше си Божо. Току-що беше гледал по Diskovery предаването за Сталинградската битка — колко мръсни, нерицарски били сраженията, как руснаците се криели в каналите заедно с гадните съветски плъхове, в един момент внезапно изскачали от шахтите и започвали да стрелят подло по доблестните войници на вермахта. Проклети руски колхозни копелдаци. Да стрелят по мирните немски Soldaten^[98], вместо да се предадат и да ги отведат в чистите подредени концлагери, където да използват ценното им костно брашно за храна на белите германски Schweine^[99].

„Хеей, мамицата им — помисли Божо за втори път. — Ама само с какъв езуитски финес пробутват колосалните си лъжи. В Ирак, в Сърбия, навсякъде… Хубаво е да си демократ, майка му стара. Винаги можеш да защитиш собствените си интереси, като издуеш някого от бой в името на правдата. Ти що не си демократ, бе, а? Паат един тупаник по носа. Що не защитаваш нашите, тъй де, демократичните интереси? Баам един як шут по гойския му задник. Както учи Талмуда.

Ега ти господарското лицемерие!“

И тогава му дойде наум, че в сравнение с тях ония нещастни опити на руснаците да набутат истината за Чернобил в някое саркофагче са като… като… „А, като опит на американско пионерче да скрие, че се е напикало по време на бойскаутски лагер“ — напипа той красива метафора.

Така си беше. Само фокуси като скриването на ГУЛАГ бяха от същия калибър, но тях съветските специалисти — както веднъж каза Матей — ги правеха невидими с помощта на разнообразни физически методи: бой до безсъзнание, гладуване до умирачка, бачкане, докато се тръшнеш полумъртъв на земята — това в разбъркан ред, и от време на време някое делнично, не много стресиращо разстрелче.

„Сега отново лъжат това, дето му викат народ, сякаш всички са от малката група в детска за олигофренчета. Правят го същите познати отпреди мутри и нашичките пак гледат като телета, и пак един ден като нищо ще ги закарат там, дето карат телетата. Но на нас това ни се пада. Да ни правят на добичета, да ни лъжат, да ни бият и да ни таковат… Ама яко. Защото историята я помним, докато погледът ни не се спре на нещо много по-важно, дето става за ядене или за… такова, кажи го, де. Кой се сеща за лъжите за Чернобил, дето ги изсипаха «Работническо дело» и другите — как им викаха — органи? Минали са само няколко години и… край — все едно че никога не ги е имало. Ние всичко забравяме: погроми, народен съд, лагери, национализации, колективизации… цялата смрад, в която сме били натопени до ушите. Мислим само за цени-мени, коли-моли, парно-марно, салам-малам и туй-онуй… Дет’ се римува с…(самоцензурирано). Хъ, някакъв си Чернобил ще помним. Кво ни пука за съдбата на сто хиляди украинци или беларуси. Или индуси. Или ескимоси. То само в Сталинградската битка са загинали повече. Ами то толкова може да изтрепе някое по-големичко цунами или средностатистически тайфун. А пък ескимосите могат да се издавят в океана, да речем, като се свлече някой ледник, докато те, зверове такива, избиват беззащитните тюлени.

Бе да се давят, бе, тъй им се пада.“

Божидар тъкмо щеше да се разстрои окончателно, но се сети за нещо хубаво и като се хвана за сладкия спомен, се самоизмъкна от блатото на песимистичната депресия като великия барон.

Божо много пъти си беше представял как среща някое от ония гросмайсторчета по видиотяване на масите от „Работническо дело“ и след няколко яки тупаника за десерт натриса на лъжливото копеленце едно хубавичко гяко цуко, но това си оставаха само мечти.

И ето че веднъж, след като свободата беше дошла отново на „Витошка“, но не с червени байраци, очертаващи пътя към извечния соц магарешки рай, не с големите разноцветни чешки балони, отнесени от вихъра на една несъстояла се пролет, не с тъпите партийни директиви, тезисите на бай Тошо и още куп опашати лъжи, а с куфарчета с партийни милиони, мутри и мутреси, просташки анцузи, мерцедеси шестстотин SL, Екстра Нини и Кондьовци, неразгадаеми азбучни убийства, изгризване на националните интереси, тъпомуцунести джипове „Порше Кайен“ и еротично бельо с цени колкото годишна пенсия на нашите майки, та тогава, когато дойде реалната, бихме казали, свобода, Божидар срещна в една от преките на сакралния булевард позастаряващ редактор, активен участник в изработката на куп опашати лъжи и в частност на първите ментета за Чернобил. Беше привечер, той се промъкваше ребром покрай задръстилите тротоара бракми на свободните, но все още не дотам демократични софиянци и по нищо не личеше, че е един от великите майстори от ордена на фалшименторите. И Божидар нямаше да го познае, ако два дни преди това един приятел не му го показа в „Лаваца“.

— Виж — вика, — това е н’ам кой си.

Той беше сноб и познаваше маса такива лекета.

Сега същият тупан беше пред него и Божо учтиво го поздрави:

— Добър вечер, г-н редактор.

— Добър вечер — отвърна машинално членът на редколегията.

— Да не сбъркам, вие нали работехте в „Работническо дело“ през осемдесет и шеста?

— Да, може да се каже — каза малко неуверено човекът. Може би се чудеше дали наистина е работил. То, аслъ, работа ли е да драскаш разни по-незначителни или най-много средни по размер злобарски или коварни инсинуации, манипулации и най-обикновени лъжи, когато мечтаеш за нещо мнооого по-голямо. Все едно да поливаш от балкона преминаващите тъпи граждани с хранителни детски лайнца с лопатка от малка кофичка, вместо с един як багер с огромна загребалка да им изсипваш направо съдържанието на градските кенефи.

— Како сте? — предаде Божо сръбско-македонски характер на отколешната им връзка.

— Бива. Връщам се от фитнес. Трябва да поддържам форма. Знаете как е — на тези години.

— Знам — каза с разбиране Божо. — Тъкмо няма да се терзая, че бия безпомощен.

— Вие кой сте? — тросна му се членът.

— Аз съм Господ Бог твой Саваот — изпердаши го Божо по носа с познатото „хряс“, от което редакторът доби боксьорски вид, после го изрита по ташачките и за десерт му шибна тъй лелеяното яко, ама яко гяко цуко.

Това беше. После случаят се появи във вестниците и те дружно заклеймиха гадната мутра, която беше набила съвършено беззащитния, невинен, тих и скромен колега по… нека да е по перо.

Два-три дни Божо ходеше по улиците с чувство за достойно изпълнен дълг. Но после си помисли, че вместо със закъснение от две петилетки да бие беззащитни работническо-селски журналисти^[100], е трябвало навремето да разтръби истината — чрез мирен диалог с гражданите, селяните, както и с народната милиция.

Но кой по онова време щеше да повярва, че последствията ще са толкова ужасни? Гражданите нямаше да повярват. Селяните вече съставляваха преобладаващата част от гражданството и значи също нямаше да повярват. Народната милиция пък беше само една доста огромна прашинка от общия брой население и нямаше никакво значение, освен това, което вече имаше и което беше без значение.

Когато Божидар се опита да сподели истината с баща си, старият Къбоков само отпи от чашката си малко люта наркоопска и въздъхна недоволно:

— Разбирам, че мразиш обществения строй, но не бива да позволяваш това чувство да те подвежда при трезви преценки на бедите.

— Папа, в техния реактор има сто и деветдесет тона уран. Представяш ли си…

— Представите са едно, а реалностите — друго — прекъсна го баща му.

— Ти май вече не слушаш гласа на свободата — направи опит да се пошегува Божидар.

— И тях съм хващал в лъжи. Пък и това, което ми казваш, по размах прилича на Божие наказание. А ако Господ наказва комунистите, защо ще страдаме и ние, техните жертви.

„Значи успяха да заразят и баща ми — помисли Божидар. — И той си е изгубил ориентирите. Щом и сега не ми вярва, какво се чудя за останалите.“

Нямаше нищо удивително. Те и катастрофата щяха да скрият, ако не бяха се разсмърдяли шведите. Божидар беше в София и на улицата срещна един от специалистите от министерството.

— Чу ли — вика, — оня ден в Чернобил е гръмнал реакторът. Каза му го, сякаш с облекчение. Като че ли бяха от някакво голямо семейство и бяха чакали някой важен роднина да се спомине след дълго и мъчително боледуване. Сега това най-после се бе случило, та вече нямаше да го гледат как бере душа и да се тормозят с напразни очаквания.

— Как е гръмнал?

— Ами, гръмнал. Злите езици разправят, че тоя път не е любимият им парен взрив, а е почнало малко атомно взривче. После отлетял капака и половината активна зона, и реакцията угаснала. Само че сега ще ни пари под краката още сто години.

Прииска му се да поседне. Беше най-лошият сценарий. И все пак някак странно му олекна. Не беше в Козлодуй. Слава богу. Слава Богу.

— С централата какво е станало?

— Нищо, останалите блокове работят.

— Как ще работят, ако е гръмнал реактор, бе?

— Работят си. Руснаците радиацията не ги лови. На тебе ли да ти обяснявам?

Нямаше нужда. Пък и то между блоковете има разстояние. А и в Русия разстоянията са големи. Тя е голяма държава. Що, в такъв случай, да не работят? Ами то катастрофата е станала ехе-е-ей чак на другия блок.

— Колко души са загинали?

— Казват, че десетина, ама те ще кажат така и ако са десет хиляди. Нали ги знаеш.

Знаеше ги.

От него узна, и че са го търсили под дърво и камък. Дет’ се вика, като много близък на покойника. Даже в телефонния указател щели да погледнат, ама нямали под ръка… Бяха се уплашили яко. Сетили се бяха веднага: тоя Къбоков нали беше правил там някакъв анализ на авариите в Атомната? Я дай бързо да му дадем ход, че ако ония горе нещо… Хъ.

И ето го поврата: „По твоя случай — каза му специалистът, — е сформирана комисия и вече е насрочен експертен съвет.“

Ха сега, де! Пред смаяните Божидарови очи Анализът започна да се превръща в първостепенна държавна задача едва ли не. Колосално! Какъв подем настъпи. С все още сравнително младия инж. Къбоков се срещаха и разговаряха важни улегнали и авторитетни другари, а в гласа им личеше симпатия и уважение. Комисия от известни специалисти от маса институти, за чието съществуване не беше и подозирал, проведе заседание и направи протокол. И — тук няма да повярвате — в него пишеше черно на бяло, че видните специалисти дават положителна оценка на Анализа. За доказателство те всички се бяха подписали. „Странно — помисли си Божо, — единайсет тринайсети от тях знаеха за изводите и прогнозите от маса време. Но преди това мнението им положително е било отрицателно.“ Инж. Къбоков не искаше да мисли, че и тогава е било доста положително, обаче те са се престорили, че е повече отрицателно. Това някак си приличаше на двуличие. Какво излизаше? Видни специалисти, а пък… Не, не можеше така: тогава положително-отрицателни, а сега какво — отрицателно-положителни ли? „Сега се преструват те, сегаа“ — мина му през главата лоша мисъл като тъмна несоциалистическа сянка.

Но след като мнението на всички се промени така щастливо, с подписа на главния заместник-министър инж. Къбоков изведнъж получи картбланш за приложение на резултатите в практиката. Капитан Пейчев пък стана предсрочно майор и по този случай почерпи секретния си агент с кутия шоколадови бонбони „Дама пика“.

Паметни, паметни дни!

И тогава внезапно вратите започнаха да се затръшват под носа на инж. Къбоков. Отиде той в един институт, забравихме му името, и гледа в коридора — партийният секретар. А той — колега от атомната. Познаваше го — наше, отзивчиво момче. Един път Божо даже му беше поискал пари назаем и сам беше предложил да му подпише разписка — за сигурност, дет’ се вика. Оня се докачи. „Няма нужда — вика — ти ме обиждаш. Ний ако не си вярваме…“ Но докато броеше парите, май размисли. „Абе, напиши — вика, — за всеки случай. Доверието е по-силно с разписка.“ Затова, като се видяха сега, само дето не се разцелуваха. „О, Божидаре — зарадва му се той, — откога не сме се виждали. Как си, какво правиш?“ Демек, нищо не знае по случая, за който много добре знаеше какъв е случаят. Божо веднага попита: „Какво става с тая мойта разработка, бе? Ще я бъде ли?“ „Не знам — каза му партийният. — Сложна е обстановката, знаеш как е. Работата ти е полезна много, само че… Абе, ти си наясно, трудно ще стане. Обаче аз съм на твоя страна. Ще направя каквото мога.“ Така му каза. После, когато работата окончателно се разсъхна, колеги от института го светнаха как точно му е помогнал. На научния съвет така го плюл, че за малко да стане наводнение в коридора. Но какво от това? Важното беше, че и като те лъже, и като те закопава, все за твое добро ще го направи^[102]. Междувременно инж. Къбоков висеше по коридорите да развива нещата. Излезе след това той от поредния институт, отиде в комитет някой. И там — все колеги, все приятели. Пита ги тъй и тъй, ще почваме ли работа. А те го гледат като шкаф с каменарски шашки — хем ти се води на неприятен отчет, хем те е шубе да ги изхвърлиш, щото не се знае… Абе ясно ви е.

„Какво става, какво става?“ — започна да се пита инж. Къбоков, докато внезапно му просветна. Защо Долапа беше резолирал неговата докладна така? „Несериозно. Без приложение в работата на централата.“ Защо, а? Много просто: защото така е мислел. Това е било неговото вътрешно убеждение^[103]. На титулния лист на докладната инж. Долапчиев беше изложил логическото заключение от цяла верига свои съкровени мисли. Божидар пак си спомни краткия, разбиващ текст: „Несериозно…“. Хъ. Така си беше. Направо вятърничаво. „Трябва ли — може би си е мислил зам.-генералният — да се занимавам с писаните книжни, ненужни и бумажно-глупави правила на инструкциите, когато действителността непрекъснато ме натапя във всевъзможни ситуации, една от друга по-шибани? А за да се измъкна от тях, са нужни съвсем други решения, освободени от тия закостенели рамки, които само спират полета на духа на зам.-генералните директори. Ами той новият строй нали така дойде — като счупи здравата рамките, законите, нравите и обичаите и всичко де що намери на всички предишни келяви обществени формации и освободи напълно духа на пролетариата и прогресивното селячество. И на прогресивната интелигенция — сигурно се е сетил за себе си той. — Останалите непрогресивни сили — разните му оядени буржоа, скапани дисиденти и ретроградни кулаци — хубавичко го издухаха. Тогава идеята за разчупването на стягащите обръчи на инструкциите и всякакви други правилници не е ли поставена в самите темели на великото учение? Ми да, оттук следва и че онези като Божидар Къбоков, които не са колкото е необходимо прогресивни, по принцип трябва го духат, ако не и самите да бъдат издухани.“ На това място инженер Долапчиев е усетил, че навлиза в непознати и дълбочки води без лот, и че може и той да го… да. Затова се върнал към централната тема. „Тъй е, ако искаш да не си от духачите, тук, в централата, трябва да се бичи ток.“ Такава беше повелята. Токът е ужасно необходим и ти трябва да го бичиш. Ако го можеш — ще си зам.-генерален. Ако не успееш и започнеш да се оправдаваш пред шефа, а и пред пълномощника на ЦК и Министерския с разни правилници и инструкции — това не може, онова не е разрешено, други ще се заемат с биченето. А теб ще те преместят в ПТО-то^[104] да подреждаш папките в картонетките. А може и други неща да ти се случат. От дългата си практика инж. Долапчиев знаеше, че според неизчерпаемия народен опит, правилниците и инструкциите и въобще правилата и законите са заКон-е, а не заЛъв-ове. Нужно ли е да се споменава, че точно от втората юнашка категория — като всеки истински българин — се чувстваше и инж. Долапчиев. Неслучайно и гербът ни е с разни лъвски животни. Но навсякъде, където и да се огледаш, някой беше поставил като пехотни мини цял куп подобни правила и правилца, закони и закончета, които не важат за соцлъвове като инж. Долапчиев, но избухват сякаш само от вида на някой бунак от тревопасната част на обществото. И после безброй шрапнелчета падаха весело върху главите на всички наоколо. Закони… Абе кой ще ги изпълнява, бе? Както сполучливо пита в една своя разработка Матей, „Кой загубеняк в България спазва Закона за движение по пътищата с неговите противни забранителни знаци за паркиране пред собствената ти къща, да не говорим за стоповете, забучени на безлюдни кръстовища? У нас винаги е въпрос на чест да пресветнеш с фарове, да предупредиш колегите за катаджийската засада и после радостен да надуеш със сто и трийсет при ограничение «шейсет.»“ Както щеше да каже пък по-късно Христо Стоянов, „Аз не съм против закона, аз съм против неговите ограничения.“ „Много идейно издържана мисъл“ — сети се за това талантливо извъртане Божо^[105]. Прочутият писател беше напипал същността на нещата. До подобен генерален извод за спазването на законите беше стигнал и другарят Долапчиев, без, разбира се, да го публикува от желание за една гола слава.

„Ако започнеш да спазваш разни правилници, инструкции и закони — беше открил инженерът с наперена водносилова фамилия, — един ден може да стигнеш и дотам, че да почнеш да се водиш и от евангелски принципи. Как беше? Ударят ли те по едната буза, подложи и другата. Да, бе, ще си подложиш и двете бузи. Що не и ония другите? — беше помислил с изненадващ цинизъм, но пък съвсем логично инж. Долапчиев. — Какво ще стане, а? Ще ти… се смеят, драги.“

Така си беше. Марксизмът учеше на друго. Щеше ли да има Парижка комуна или октомврийски революционен, бихме казали, преврат, ако пролетариатът и неговите водачи от избрания народ бяха спазвали законите? Очевидно не. „Абе ебал^[107] съм го в пролетариата — кривна настрани конструктивната инженерна мисъл. — По-добре да вземем лудитите, сипаите или муджахидините. Но защо тях? Да вземем например хайдутите. Щяха ли да се прославят те и да останат в историята, ако бяха спазвали законите? Как пък не. Ами то България нямаше да я има, ако се бяхме подчинявали на султанските фермани и се бяхме борили по законен път идеята за българска държава да получи мнозинство във Високата порта. Мнозинство във Високата порта. Голям майтап. Инструкции и правилници трябвало да спазвам… — на това място зам.-директорът на Атомната дълбоко въздъхна. — И сега откъде ще взема нови гуми, за да мина на преглед — беше помислил несвързано другарят Долапчиев, докато разсъждаваше за отблъскващите проявления на турските буржоазни закони. — Отникъде. Добре, че шефът на КАТ ми е приятел. Закони и инструкции. Пълни глупости^[108].“

„А може би — мислеше си Божидар — всичко идва от това, че в предишните си животи Долапа е бил последователно племенен вожд в тъмните и хаотични доисторически времена, после — хазартен и безскрупулен викинг завоевател, след това — тепегьоз болярин конформист някъде из Силистренско, а накрая — за мъка и поучение на инж. Къбоков — провидението го е запратило в рода на чорбаджии с многобройни, използващи водната сила мощни устройства, както личи и от фамилията му.“

Не, не можеше да е така. „Долапа не е такъв човек — помисли пак Божо. — Да можех сега да го срещна, щях да му кажа: Виж сега, последния път преди да слезеш на долния свят ти си избрал роля от лошите. Само че това не е като в Шекспировия^[110] театър. Не е като да си избрал ролята на Макбет или оная проклетия Макбетицата. Там няма как да я смениш по средата на представлението. Ако публиката не те освирка, директорът (Мичев, де) ще те изгони със сигурност. Според мен в твоя сценарий, за късмет, задължително има опция за смяна на ролята. Значи можеш да минеш към добрите. Що не дойдеш в моя отбор, а? И той ще се съгласи — подсмихна се Божо. — Не, друг някой ми мъти водата, друг. Защо пък да не е…“ И той започваше да подозира разстроено като причина за застойните времена какво ли не, докато накрая не се разбра, че другарят Мичев изненадващо е успял да повиши надеждността в централата, без да прави никакви анализи.

До този успех се стигна след половинчасово съвещание в кабинета му, на което присъстваха само Никифор и Сергей Стратиев.

— Мамата си ебало — току-що беше констатирал генералният.

Така си беше. Инж. Къбоков ги беше прецакал. Незнайно как се беше измъкнал от хватките на директора по специалния режим и тези на самия маршален директор и сега министърът, или вече председател на Комитета по енергетика, ги задължаваше да пишат становище за омразния на всички Божидаров анализ.

— Ти ще го напишеш — посочи той заплашително инж. Армянов, но се смили и от пръста му не изригна изпепеляващ огън. — Напиши, че нямаме специалисти, които да преценят верността на формулите и… че сме постигнали намаление на броя на авариите, без да използваме… разни статистически методи.

Генералният не произнесе, а направо изплю последните думи, сякаш в устата му беше попаднала пяна за бръснене.

„Ама че глупост — възкликна наум Стратиев, — ам’ че то преброяването на авариите по години си е вече статистика. Елементарна като…“ — да, още миг и щеше да си помисли „като наш’те простотии“, но беше дисциплиниран и не си го помисли. Всъщност вече и не му пукаше. Знаеше, че скоро ще се измъкне от тая атомна гробница и ще подскочи високо. Затова трая той толкова време. Но сега вече — край. Адьо. Планът на стария беше сработил. Инженер Стратиев най-после щеше да се прибере в онова голямо бяло здание, където, видно, бе съдено да бъдат от определен момент нататък всички потомци от мъжки пол на техния разузнавачески род. „Защо пък само от мъжки?“ — мина му една свежа мисъл.

— А нещо друго да пиша ли? — попита Никифор и Сергей се подсмихна, тоя път вече открито. Един от най-големите знаячи в централата се държеше като машинописка, която чака какво ще й продиктува шефът.

— Да. Ще напишеш, че данните са секретни и че в централата има специален режим, с който всички трябва да се съобразяват. Следобед искам становището на бюрото си. Ще го оставиш на секретарката. „Нека да знае къде му е вече мястото. В гьола, при останалите жаби“ — помисли отмъстително генералният.

Да, вече край. Нямаше само него да кастрят. Последния път, когато го привика вуйчата във връзка с тая проклета разработка, го направи на пет стотинки. И нарочно му повдигна малко от завесата на голямата игра — да зърне за момент великата сцена и да разбере какво губи.

„Ти какво, май не разбираш накъде вървят нещата — беше започнал внезапно братовчед му. — Не си ли се замислял, че до две-три години може да сме в една друга действителност. Нали виждаш какво става на север? Не ти ли минава през ума, че мечката и тук може да заиграе? Помисли си какво може да се случи при един завой. А ако се завие рязко надясно, нали се сещаш, колко лесно се изхвърча през левия борд? Днес си генерален директор, но утре това може да струва, колкото… да си паша на турски гарнизон през Освободителната война — изрази се неочаквано картинно членът на Политбюро. — Слушай внимателно, ще ти го кажа заради чичо. Има изгледи всичко да се промени коренно и да се наложи да управляваме пари^[111]. Много пари. Кога и как ще се случи това, засега няма да ти кажа. Важното е, че и ти може да си сред хората, които ще го правят. Колко точно пари ще бъдат у теб обаче, ще зависи изцяло от това, доколко можем да ти се доверим. Досега мислех, че можем да те включим в отбора. Само че ти напоследък се издънваш — братовчед му въздъхна. — Ето, в тоя случай не успя да сложиш юздите на тоя твой специалист. Затова трябва да внимаваш в картинката. Вече нямаш право да бъркаш. Иначе ще поставиш на карта нещо доста повече от директорското си място — беше завършил братовчед му. — Добре. Ще дам указания да се блокира всякакво движение на тая разработка. Отново ще ти помогна, но това ще бъде за последно.“ „Ей, ама как си пази задника… Сега ще привика екипа в кабинета си, и ще им даде устно разпорежданията. Няма документи, няма следи“ — беше си помислил тогава с доста завист Мичев.

„Какво ли ще става… — върна се отново към разговора генералният, докато двамата му заместници се изнизваха през вратата. — Май няма да се размине само със смяната на Тошката. И в това напрегнато време разни… никифоркириловци^[118] ще ми мътят водата — намери той точното определение на проблема. — Няма да стане. Ей така ще ги хвана“ — и той си представи как е стиснал вратовете на враговете си (в случая инженерите Армянов и Стратиев) като патешки шийки — един любим епизод от тайните мечти на генералните и маршалните директори.

* * *

Другарят Георги Анастасов стоеше в кабинета си зад огромното си бюро. Беше си беше подпрял главата с две ръце и се мъчеше да мисли. Преди има-няма две седмици го беше посетил един бивш заместник-министър на меверето. Беше дошъл за просия. Синът му сгазил лука. Завъртял търговия с дънки и всякакви други западни боклуци и го хванали. Колеги, ама на. Някой му е имал зъб — то там се дебнат направо като в политбюро, беше се подсмихнал наум другарят Анастасов. И го окошарили. Баща му извадил връзките си, но отсрещната страна била с повече муниции и се очертаваше синчето да излежи пет годинки. Затова беше дошъл генералът — да го врънка да се застъпи пред Тато и да помилват тоя калпазанин, сина му.

Той първоначално му отказа. От принципна гледна точка. Е, и преди години генералът му беше спретнал един коварен номер. Тогава още не беше другарят Анастасов, а само скромен замзав отдел в ЦК. Беше се нанесъл в нов апартамент и си беше поръчал цялостно обзавеждане от Австрия, Геферето, Швеция и още някои други по-западни места. Ама на, оказа се, че нямал право. Не че не му беше ясно, но защо пък да няма. Ама и да не му се полагат, в суматохата на социалистическата надпревара, кой ще му търси сметка. И с тоя приятел, с оня — поръча си ги. Само че генералът бдял. Навремето бащите им нещо се сдърпали кой да води трудещите се към светлото бъдеще и сега нашият го дебнел, без да го информира. И го беше натопил пред ресорния секретар на политбюро. Размина му се само защото той пък беше партизанствал под командването на баща му. Освен по тая причина, мразеше и родата на генерала — незнайно защо.

Времената се бяха сменили, и сега врагът беше похлопал за другарско съдействие. И когато го отряза учтиво, генералът му се беше озъбил. „Другарю Анастасов — беше казал той със сдържана милиционерска ярост, — случайно нося един запис на твой разговор преди време. Няма да ти го пускам, но ще ти припомня накратко съдържанието му. Тогава доста дълго се изразяваше с по-пиперлии думички за… сещаш се за кого. Не бяха те избрали за кандидат-член на политбюро и ти беше… доста развълнуван. Но той Тато знае, че такива като теб — беше натъртило това ченге — такива като теб го пустосват. Най-много да се захили, като те чуе. Обаче на записа се чува ясно и как казваш на жена си, че ще е най-добре да отървем държавата от тоя селяндур. А на това другаря Живков няма да се засмее. Ясно ти е, какво ще последва, както ти е ясно и че пазя копие за всеки случай. И не е само едно.“

Значи това било. Генералът беше използвал безконтролната си власт и беше спретнал тайно подслушване на апартамента му. Така беше успял да запише как другарят Анастасов не само — както се изрази генералът — пустосва Тато пред жена си, а използва и по-серт изразни средства. Както и как прави разни предложения за подобряване на живота в социалистическото ни царство. Той беше побеснял, но бързо съобрази, че вече могат да му приложат прословутата „мъртва хватка на питона“. И жена му като нищо можеше да се отметне от другаря си в живота и да свидетелства в полза на истината. Ако се опиташе да унищожи врага си, загиваше с него. Компроматът го гарантираше. Тато нямаше да прости, а че щеше да стигне до него, нямаше съмнение.

Малко му беше тая заплаха, ами сега и братовчедът му сервираше нови проблеми. Ако в Атомната се разсмърдеше, останалите играчи щяха да имат срещу него лицемерен, но общоразбираем и общоприет аргумент. Те само това търсеха, за да забият на някого традиционния нож в гърба и да останат по-малко маймуни на клона. Точно сега, когато се решаваше на кого вече окончателно ще принадлежи бъдещето. В него властта пак щеше да е на онези, които притежават държавата. Досега това ставаше с временни пълномощия, по силата на решения и постановления. Сега те трябваше да се трансформират в нотариални актове и пачки зелени банкноти. Социализмът си отиваше, това беше от ясно по-ясно. Двете системи се бяха съревновавали амбициозно половин век. И ако простите граждани получаваха сведенията си от „Работническо дело“ и Първа програма, другарят Анастасов можеше да разглежда секретните сводки с истинските данни в кухнята си. Там всичко беше AEG и Siemens. Мебелите бяха финландски. Телевизорът Sony. Колата му беше Mercedes-Benz. И цигарите Philip Morris, които пушеше, бяха внос от далечна Америка. Това бяха фактите: всичките западни стоки бяха на светлинни години от българските и съветските боклуци. Всеки, който беше видял какво произвеждат държавите от Европейската общност и какво в СИВ, беше наясно: нямаше да стигнем никога техните фантастични технологии. С две думи, това беше резултатът: пълен разгром. Успехите бяха само в космическата надпревара и то до шейсетте. После американците стъпиха на Луната и всичко приключи. Не му се мислеше какви бяха причините. Бяха сбъркали. Май във всичко и навсякъде. Бяха следвали класиците на тая несъстоятелна теория и бяха стигнали до пълен провал. Той беше ясен на умните хора отдавна. Напоследък вече и по-простите се досещаха. Вече беше време да се завие в правилната посока. Затова най-напред трябваше да запазят властта. Това беше най-важното. А тя щеше да е на оня с парите^[119]. За тях щеше да е и главната битка: победителят щеше се докопа до палетите с пачки в трезорите на банките. И не до ония ненужни хартийки с лика на вожда и учителя, а до зелените банкноти с портретите на прозорливите американски президенти. Задаваха се люти битки. Нямаше да излизат в Балкана, въпреки че калашниците пак можеше да заиграят. Но трябваше да внимава много. Ако се издънеше, щеше да се размине с полагаемото парче от баницата. Както и с някой и друг милион. А можеше и за повече да се пребори. Той беше закален боец и щеше да спечели. И ако не искаше да е в списъците на падналите, трябваше да си отваря очите и ушите на четири. Както никога досега. „Иначе, мамата си трака^[120]“ — помисли си другарят Анастасов.

Той не беше наясно с буржоазните теории за нелинейния характер на обществените системи, но от богат авджийски опит знаеше, че зайците изскачат тъкмо от трънките, от които най-малко ги очакват.

* * *

Никифор излезе от кабинета на Мичев и тръгна без желание към БЩУ. Малко след като мина портала, изрева БРУА^[123]-то на първи блок и той за малко не подскочи. То сработваше обикновено когато спрат и двете машини, а това се случваше най-често при аварийно спиране на реактора. Бяха се съборили отново и той побягна към Колизеума, както Божидар наричаше блочния щит в такива случаи. Толкова пъти се беше случвало, но винаги настръхваше от мощния тръбен рев. Ако дежурният архангел трябва да извести страшния съд и е забравил в Божията канцелария щатния си рог, можеше да използва един, може би малко по-голям предпазен клапан.

Като стигна, веднага се поуспокои. Не беше станало нищо кой знае какво. Кипаджиите изпробвали защити по график, и понеже дежурният бил нов, забравил да изключи приборите. Сработило АЗ-ІІІ^[124] той се панирал, старши инженер-операторът не реагирал навреме, изключила едната турбина, оператор-технологът се потуткал малко, после и другата изключила и… се съборясали. Но на БЩУ нямаше паника с — както се беше изхилил Божо, той откъде ги мисли тия думи — с епистемологично значение, ситуацията си беше рутинна, толкова пъти се бяха издънвали по подобен начин. Вече бързаха да излязат на мощност. И всички си бяха спокойни, само малко се притесняваха за премиите, а и разните ревуни и звънци ги изнервяха.

Тогава Никифор за пръв път си помисли, че това, за което оракулстваше Божидар, може да се случи наистина. Днешната авария беше поредното предупреждение. След като толкова пъти бяха дърпали дявола за опашката, някой път можеше и да не се размине. Можеше да започне познато и банално — от скрит дефект, от неспазване на технологичния режим, от неправилно разпореждане… Някой генерален щеше да поиска да бързат, че родината чака атомен ток, и затова да изключат тая скапана автоматика, дето пречи. Щяха първо да сложат инструкциите в чекмеджето, защото ТОЙ е инструкцията. И после да изключат защитите, колко му е. А можеше да тръгнат към фаталния край ей така, от нищото — от някое невинно заплесване на оператор-технолога на турбината, от това, че някоя колежка е неразположена поради кофти фаза на луната, от това, че старши инженер-операторът се закашлял лошо от цигарите и натиснал без да иска някое шибано копче. Абе… от някаква тъпотия, за която не може да ти мине и през ум, че ще те изправи пред кошмара. Но той нямаше да дойде от случайно станалата издънка, а от наложената система да се отнасят с реактора като с чайник в туристическа хижа. И всичко по-нататък можеше да се случи по Божидаровия сценарий. Ако той имаше право, пренебрежението към предупрежденията му заприличваше на нещо по-лошо от вродено безхаберие. Не трябваше да е от тая група.

Разправията при генералния, аварията, постоянното напрежение и тази разяждаща мисъл му дойдоха в повече.

Усети, че му е зле, и отиде в стаята на дежурния инженер. Приседна на канапето и… потъна. Когато се свести, в стаята все така нямаше никой. Явно не беше изпаднал в несвяст за дълго.

Уплаши се не на шега. Трябваше да отиде на лекар, само че не в тоя загубен град. Изкара до края на работното време в някакво особено състояние на опрощаване на операторските грехове и даже не обърна внимание на опитите на кипаджиите и оператор-технологът да послъжат, за да отърват премиите.

Като се върна вкъщи, не каза нищо на жена си. Вечеряха, децата се прибраха в стаята си, Нина излезе до някаква приятелка и той остана сам. Опита се да се разсее с глупостите по телевизора, и се усети чак като се зачуди кога го е включил.

„За какво се боря аз? — замисли се той. — За директорско място. Да управлявам тая централа, дето ме докарва до инфаркт. Ами тогава съм длъжен да предвидя стресиращите ситуации, дето възникват непрестанно — от оперативните простотии, от дефекти в оборудването или от тъпи разпореждания на шефовете. И повечето от тях трябва да ги оттренираме. Но понеже нямаме тренажор, трябва да го направя на тия измислици — тренировките ни на сухо. Само че и това не може да стане, докато вместо от инструкциите, се ръководим от нечии хрумвания. Как да предвиждам непредвидимите им издънки? Кой прибор да гледам, за да разбера кога прекрачвам червената черта? Кой ключ да завъртя, ако искам да спра нечия недопустима намеса? Така е. Стига вече съм се самозалъгвал. Това, което правим тук, си е чиста проба ударен авантюризъм. Божидар просто е прав. Той написа това, което си мислим всички, само че не смеем да го кажем на глас. Какво още чакам? Да гръмне и тука ли?

Трябва да го подкрепя. Само че как, без да се намърдам между шамарите?“

За това, какво може да му се случи, ако все пак се намърда между въпросните шамари, на инж. Армянов не му се и мислеше. И когато се размисли, честно казано, малко (или може би средно) му се отщя да се намесва. В такива случаи често ни обхващат фаталистични мисли. Разбираемо е. В края на краищата, човек не може да избяга от съдбата си. Както казва изстраданата от мнозина мъдрост, на когото му е писано да го обесят, няма да се удави.

* * *

Няколко дни след паметната среща, Сергей подаде молба за напускане. Вече нямаше за какво да се мотае в Атомната. Баща му беше уредил да постъпи в могъщия VI отдел. Първата сериозна работа, с която го натовариха след има-няма два месеца, беше да намери подходящ човек за посолството във Виена. И странно — от списъка с кандидати веднага избра един, с когото се познаваха задочно покрай белите на Божо. Беше разбрал, че той, а не Динята е кукловодът. В добавка владееше впечатляващите три езика. Отнякъде знаеше, че точно той е човекът. Трябваше да се следят някакви загадъчни парични потоци от фирмите на партията в чужбина. Кой знае защо те бяха почнали да текат доста буйничко в различни посоки. Ясно беше — народната власт трябваше да внимава някой да не си гребва без разрешение от златното ручейче. Работата беше определено завладяваща. Беше къде-къде по-интересно от това да следи калпазани като Божо, или там кой е отмъкнал няколко и тъй, и тъй безотчетни кутии с боя, стъклени ванички от акумулаторната или полагащото му се, според указанията на пълномощника на ЦК, крадено количество крушки от шпайца. Нямаше съмнение: той най-после се докосваше до тайнствения свят на истинската власт.

В него, разбира се, го чакаше едно по-различно и — веднага се виждаше — пълно с разнообразни трепети бъдеще.

* * *

По същото време от бърлогата на лъва, както полковник Делиорманов наричаше бялото здание на „6 септември“ 29, се получи секретно писмо, с което началникът искаше един човек за специални задачи. В отдела му имаше двама кандидати — Пейчев и Динята. Като прочете писмото, той се почеса, което по древен старозагорски обичай заместваше мисленето и тутакси реши: капитан, оп, майор Пейчев ще бъде, разбира се. Много напорист беше станал той напоследък. От дългия си опит Делиорманов знаеше: такива като него са направо напаст. Всичко виждат и навсякъде душат. Вечно недоволни от нещо, вечно амбицирани за по-висок пагон, вечно прицелени в мястото на шефа. Не, не му трябваше капитан, тъй де, майор Пейчев. Нека да върви нагоре, да расте, да се издига. Честно казано, той и майор Иванов не му беше вече нужен. Прекалено много бели правеше. Но, всяко нещо — по реда си.

Отдаден на такива мисли, полковник Делиорманов седна и написа, и даже направо напраска рапорта до началника.

* * *

Така се случи — съвпадение някакво — че пак тия дни вуйчата на Поля пък се обади на своя приятел Никола.

— Никола — каза началник-отделът на ЦК, — отбий се днес към обяд за малко при мен.

И той се отби, човекът.

— Кажи какво става с тая разработка? — атакува го другарят Карастоянов още от вратата.

— Как какво, бе, Ленко? Разглеждаме я, както се разбрахме — каза езуитски председателят на Комитета по енергетика. — Има вече положителна оценка от комисията.

— Знам, само че нещата се попромениха. Свършвайте по-бързо, защото горе — Карастоянов посочи тавана — може така да ни нагреят, че… Нали разбираш? — сега моментът не е подходящ някой да ни размахва разни… — той успя да предаде в резюме неизказаното, като размаха ръце с неочаквана артистичност — разработки.

— Разбирам.

— Тогава да приключваме случая. Няма нужда някой да духа жарта под краката ви. То и така ви е достатъчно напечено.

„Той ми каза да протакам, а сега се отмята като фурнаджийска лопата. «Под краката ви… Ни, ни, другарю началник-отдел. Под краката ни»“ — помисли си председателят на Комитета и се усмихна ехидно.

— Добре, аз ще тръгвам. Обаче помогни и ти малко. Много хора са в комисията.

— Ще помогна. И, Никола — спря го Карастоянов на вратата, — тоя път натисни здраво педала. Нямаме никакво време.

Другарят началник-отдел постоя замислен и после вдигна телефона.

— Професоре, намини довечера към нас да пием по едно хубаво кафе.

— С удоволствие, другарю Карастоянов — употреби Казначеев един любим на научните среди изказ.

Вечерта професорът се появи както подобава — в тъмен костюм, с тъмносиня академично накривена барета, с цветя за другарката Карастоянова и бутилка черно „Джони“ за другаря Карастоянов. Още не беше черпил за професурата.

— Влизай, влизай — покани го ласкаво домакинът.

Ми тъй де, вече беше коскоджа ми ти професор.

Седнаха, чукнаха се, пийнаха и се заприказваха.

— Трябва да отрежем пътищата на тоя твой студент — каза Карастоянов и Казначеев се почувства неудобно.

— Какво е необходимо да направя?

— Ето ти списъка на комисията — домакинът му подаде заповедта за назначаването й. — Тук са все хора, които познаваш. Виж с кои от тях можеш да поговориш, но така, че да оттеглят подкрепата си на разработката. Няма да те уча как да го направиш. Вече си коскоджа ми ти професор — изрази се домакинът точно както отбелязахме. — Утре току-виж и академик си станал.

— Разбира се, другарю Карастоянов — изрази готовност с несръчно прикрита радостна и — нека да си признаем — малко дразнещо угодническа нотка проф. Казначеев.

Ясно, че и по първата, но най-вече по втората задача. Но то на кого не му се става академик.

* * *

При това разположение на силите започна последният етап. Финалът все някога идва, но въпросът беше защо Божидар въобще започна тая неравна и отчаяна битка с ламята? Царска дъщеря нямаше — действието се развиваше в републиканска обществена формация. Все пак може би имаше кандидатка за ролята — дъщерята на Първия, но тя си имаше принц. Тогава защо? За слава? Абе каква слава, когато всички наоколо са ламски ятаци и помагачи? Остава само от инат. Дори си мислим, че той продължаваше да се заяжда, дърли и заканва на тва спокойно животно от чиста проклетия.

И ето, без сам да подозира, Божо получи някакъв шанс. След като Ники реши колебаещо се да му помогне, може би щяха да се появят и други. Казват, че добрият пример също можело да е заразителен. Може би в лагера на борците с ламята щяха да дойдат още герои — от угризения, че са стояли безучастно, защото до такова решение ги е довела антиламската логика или просто защото са преценили, че значката на отдела за борба с допотопни рептилии ще стои добре на новия им костюм. Трябваше само инж. Къбоков да даде знак, че иска да се колят с ламята по-миролюбиво и по-скоро метафорично, в съответствие с Женевските споразумения и указанията на Бриджитката. Още по-добре беше да заяви, че даже въобще не иска да се колят, а само да поразговарят конструктивно — той по човешки, а тя, от своя страна, по староламски.

Вместо това, като научи за постижението на др. Мичев в епичната му борба за намаляване на авариите, Божидар реши да даде томовете на съветските другари. Това беше хубав, интернационален данайски дар. Но не беше знакът, който може би очакваха желаещите да го подкрепят — пък макар и само морално. Не беше и обявяване на открита война.

Беше по-лошо.

Изнасянето на подобна информация не можеше да се организира лесно и за да не бездейства през мъртвия период, докато обмисляше подходяща конструкция, Божо започна да докладва резултатите по случайни събрания и срещи. Така попадна на секретно съвещание, на което присъстваше и самият шеф на академията, бай Сендьо Благовестов. В него разглеждаха картата, на която с червено моливче бяха означили къде майските ветрове най-много бяха поръсили татковината с чернобилска пудра.

Обаче споко — един виден отговорен другар и друг, който се казваше професор, вече бяха информирали по телевизията простите хора, от които главно се състои нацията, че в Чернобил не е станало нищо страшно. Следователно дъждовете, които напоиха родината, не са съдържали някакви си гадни тежки изотопи. А какво тогава? Ми то кой не знае — всяка капка дъжд преди Гергьовден е жълтичка в народния джоб. Значи това са съдържали — тежко злато. Пак нещо тежко, ама злато, златоо. „Златино, златна я-бъъл-кооо“ — внезапно зазвуча в главата на Божо сочният глас на неизвестен народен певец. Така навръх Първи май, тоя ярък илюминатски празник, нацията, заедно с полагаемата й се за такива случаи порция агнешко, спокойно си похапна повечко пролетни марулки и репички. Много по-късно, когато отново изгря свободата, част от същите прости хорица, които тогава ядоха радиоактивните марули, сигурно от благодарност, от консолидарност, а може би и от тъпанарност щяха да отпразнуват тържествено юбилея на Стоичков (ама не другия, а оня). И той — Стоичков, де — щеше да сподели, че винаги е спазвал партийните директиви. Просто и ясно: това са му казали и той това е изпълнил. Какво има да се разсъждава надълго и нашироко — тъй било, иначе било. Ами ако е обратното? Откъде да знаят такива като него, като не им стигат данните? Гръмнало ли е? „Ами, казаха ми, че е било слаба работа.“ А опасно ли е? „Неее, няма страшно.“ То кво страшно да има? Всеки знае: страшни са американските империалисти. От тях по-страшен — и това пак всеки го знае — е само пияният екипаж на руски танк. Другото са съпътстващи прогреса диалектични дреболии. „Защо тогава тея юнаци на първи май не ядоха от радиоактивните марули, а от ония, специалните, за бекапе — от Нова Зеландия или от ескимоските парници — щеше да се подметне ехидно Божо^[126]. — Ето че не са били толкоз неинформирани. А може да е имало и две директиви: обикновена — за простите хора — и друга, за ония по-равните. Не, и така не е хубаво. Откъдето и да погледнеш, все е някак си кофти.“

На юбилея си след много години защитникът на народа разкри, че още малко, и са щели да огледат недостатъците на социализма, да го усъвършенстват и след утопичния, военния, реалния, зрелия и развития, може би е щяла да настъпи ерата на доусъвършенствания социализъм. Ето колко далече били стигнали в подготовката с директивите. Бай Тошо даже написал писмо на Горбачов, ама човекът нямал време да чете всички тъпотии, дето му пишат от братските партии, и не го прочел. Тъй че доусъвършенстваният социализъм не се състоял. По времето, за което говорим, Божидар още не знаеше това, живееше със съвършено недоусъвършенствания вариант и след толкова убедителните и, както се разбра, искрени телевизионни експозета на отговорни другари вече сам не знаеше на кого да вярва — на себе си или на прогресивната научна теория за липса на замърсяване. И ето на, излизаше, че замърсяване има и за него дори бе изготвена красива карта. Шефът на катедрата „Атомна физика“ тъкмо я беше върнал от Москва. Професорът беше открил навеяни из цялото ни государство аерозоли от радиоактивни продукти, които издайнически съдържаха уран и плутоний, сякаш излетели от нечий атомен реактор. Той наивно си мислеше, че това е доказателство за чернобилския им произход. Даже беше ходил да покаже картата и резултатите на академик Александров. Председателят на съветската академия на науките го беше приел (след три дни чакане) посред нощ и за пет минути, защото бяха разглеждали до късно последния модел саркофаг за ядреното гориво, което отказваше да се подчини на съветската наука и излъчваше вредни лъчения, открити от упадъчни буржоазни учени. Академикът го слушаше с половин ухо и изглеждаше, че си мисли как да изобрети един ковчег, тъй де, саркофаг, в който да напъха всички, дето знаят за тоя излагащ ни пред световното човечество случай. Решаваше от раз проблемите, а щеше да излезе и по-евтино. Макар и на осемдесет, той пъргаво се извъртя и с майсторски овладян ленински научен суплес тръшна младия си колега на научния тепих. „А защо тези горещи частици да не са например от югославския реактор?“ — беше попитал светкавично академикът и нашият професор беше почувствал какво му е било на Манщайн под Курската дъга. Големият учен беше прав — никъде на урана и плутония от аерозолите не пишеше, че са точно от чернобилския реактор. Участниците в съвещанието тъкмо вникваха в прозренията на съветската наука, но като разбраха за пълното с приключения изследване, изоставиха темата, за да послушат Божидаровия разказ.

— Значи и ние сме били близо до чертата? — питаше някакъв виден учен, към когото се обръщаха ласкаво с „другарю генерал“.

— Да — отговаряше инж. Къбоков, — близо бяхме.

— Хъ, тц, тц, тц… Разкажете ни какво точно стана — питаше бай Благовестов и Божидар разказваше.

А на съвещанието се подготвяше докладът за радиационната обстановка, който щяха да носят на един член на Политбюро, а той пък щеше да го носи най-най-най-горе^[132]. Ето до какви върхове имаха достъп учените, които го изслушаха.

Ех, какви времена бяха… След успеха на сказката Божо реши да я изнесе и на други места. И къде, къде — в Атомната, разбира се. Пред съветските специалисти. Обади се на Гелето да го свърже с шефа им Павел Иванович Бондаренко. Не искаше да звъни в централата, за да не обезпокои случайно другаря Мичев, и затова потърси Рангел у тях. Обаче той сякаш се криеше от разярени кредитори или изоставени любовници и не вдигаше слушалката. В действителност телефонът му беше повреден от два месеца, но техниците по поддръжката не си бяха мръднали пръста. А така и той можеше да спи спокойно, без да го притесняват, че бил, моля ви се, закъснял за работа. Тогава се обади на Иван. Той му каза „Още тази вечер отивам при Бондаренко“, ама на — не можа да го намери. В следващите две седмици върху Павел Иванович се стовари циклон от беди — преболедува от почти всички болести, от които се беше отървал в детството си, после дойдоха проблемите в семейството му, а накрая и този акт на някакъв безчовечен служител на КАТ. Божидар дълго се смя, защото Павел Иванович се возеше в служебна кола с шофьор и беше заклет ерген.

Но Божо напразно упрекваше приятеля си. Нямаше как да знае, че и над главата на Били се бяха струпали черни облаци. Преди доста години, когато някой беше излял на тротоара пред оня тъп неработещ фонтан кофата с вода от първи контур, не Божидар, а тъкмо той беше главният виновник в централата да надойдат любознателните цивилни, които посягаха към вътрешните си джобове, щом дозиметристите насочваха датчиците на броячите към тях. Работата беше в това, че Били и шефът по специалния режим тогава живееха врата срещу врата. Когато Божидар беше казал на приятеля си за оливането, Били направо беше побеснял. Той обичаше жена си и децата си и само от мисълта, че може да е донесъл здравословна радиоактивна кал вкъщи, му беше призляло. Но не се издаде. Дори не изчака полагаемия се месец, за да се убеди, че ръководството ще запази професионално мълчание, докато всичко отшуми. Беше наясно, че директорът няма да изпрати дозитата да търсят дългоживущи нуклиди по апартаментите на живущите. Ето защо той не написа докладна. Не сподели опасенията си на протестен митинг. Вместо това Били реши да отиде при съседа си на етажа и обстойно да изложи случая. Беше му неприятно, че прави донос. Не беше постъпка, с която после да се гордее. Само че трябваше да излекува шефовете от желание за такива гадни изпълнения. Иначе можеше да се наложи да лекува децата си от лъчева болест. Хайде, жената — ще я прежали. Евентуално. Обаче децата… Затова и почука на вратата на комшията. Той го прие радушно, седнаха, заговориха. И отначало без настроение, но после все по-разпалено Били заобяснява проблема. Спомена и за безогледните разрешения за многомесечни дози (и той беше глътнал няколко) и свързаните с тях изфабрикувани данни за облъчването на персонала, както и за това, че данните от индивидуалните дозиметри се разчитат неправилно и доста несръчно се занижават. Директорът по режима го слушаше внимателно, като поклащаше замислено глава. Даже се засмя кисело, когато Били се пошегува, че се опасява да не му падне оная работа и жена му да го напусне още преди да е разбрала за любовниците му. Накрая помълча, каза „Добре, разбрах те, ще направя каквото мога“ и докладчикът си тръгна. След два дни в Атомната пристигнаха другарите в сиви безлични костюми и внимателни погледи, тротоарът беше изринат, а началникът на цеха по радиационна безопасност^[134] доста се поизпоти, докато се швартова в тихото пристанище в кабинета на партийния секретар. Славата се падна на Божо, но инж. Стоянов и шефът по режима знаеха, че истината е по-друга.

Сега бумерангът се беше завърнал. По някой от каналите за мръсотии бе изтекла информация и генералният разбра кой е истинският виновник за ония паметни събития. В резултат Били бе привикан на задушевен разговор и получи напътствие да си търси друга работа. Та така.

След като за пореден път Божо удари в тъмната материя на приятелския вакуум, се обади и на Драгомир. Той му каза делово, че иска да размисли до другия ден, сякаш не го беше помолил да надникне в кабинета на Бондаренко, а искаше да се въведе нов проамерикански и следователно несъмнено, неоспоримо и доказано вражески технологичен процес за разбиване на ядрата.

— За какво? — не разбра Божидар.

— Просто искам да размисля — отговори Драго.

На другия ден му каза, че не иска да се намесва.

— Защо? — отново безсмислено попита Божидар.

— Защото така ми е по-изгодно — формулира заключението от размислите си неговият приятел и Божо го разбра. Още другарят Живков бе посочил в тезисите си, че личната изгода е особено важна при развития социализъм. Пък и щом в даден случай приятелството се превръща в кръст, защо да го носиш към някоя малка голготка? Има и други пътища. Защо все към това проклето връхче? Всеки специалист по водоочистката щеше да те насочи да минеш просто по байпаса. Или, казано по електричарски, да го шунтираш. Колко смела мисъл. Да, как не се беше сетил. „Но нали приятелите са за това — да ни показват честно грешките и да ни посочват правилната посока — промърмори наум Божо и се усмихна накриво, както изискваха мислите му. Прав беше, но само отчасти. Нямаше откъде да знае, че когато Драгомир спомена името на приятеля си на другаря Бондаренко, той направи кисела гримаса и му каза кратко и ясно: «За тоя твой приятел не искам и да чувам.»“ И Драго млъкна. Нямаше пък той откъде да научи, че един друг, но не точно приятел на другаря Бондаренко преди време го беше предупредил също толкова кратко и още по-ясно, и то така, че да го запомни в най-важния раздел на паметта си: „Инж. Къбоков не е наш. И няма да бъде.“

Създадената ситуация приличаше на пат с последващ мат — нещо, което не може да се случи в шаха, но се случва в живота съвсем определено. Тогава изведнъж на Божо му проблесна: ами да, той трябва да отиде в Съветското посолство. Къде другаде. Там, там го очакваха. И то как иначе, ако не „с отворени обятия“.

Той още помнеше трепета, с който прекрачи на съветска земя. Другарката на гишето го попита по какви въпроси идва, той отговори, че носи анализ на авариите в атомната централа и тя веднага се обади на някакви таваришчи. Божо ги изчакваше миролюбиво в една комната^[137] за беседи и дискусии, когато двама юнаци нахлуха така, сякаш щяха да превземат последния етаж на Райхстага. Те го настаниха на дървен стол, удобен колкото онези, които индианците са използвали при разпит^[138] на по-омразните им пленници, и Божо близо час отговаря по въпросника за особено опасни шпиони. Той им разказа всичко, което знаеше за себе си и още доста след това. Тъкмо беше започнал да се чуди кога най-сетне ще накладат големия весел огън за изпичане, когато по-възрастният от индианците се сети да го пита какво по дяволите носи. Божидар прилежно обясни и добави, че е работил в АЕЦ десет години. „Че вие имате ли атомна централа?“ — запита невярващо по-младият, Божо се ядоса и се държа толкова храбро и на такъв народен руски, че спечели уважението им и те го пуснаха да си ходи, без да пробват дали ще издържи ония номера със завързването на стълба за мъчение.

Инж. Къбоков обикаля посолството три дни като персона нон грата, понеже не му даваха да влезе през официалния вход, за да не стане дипломатически скандал. На третия ден — изморен, изтощен и гладен — той се натъкна на една нарочно измайсторена вратичка в оградата (или по руски „калитка“), от която влизаха и излизаха всички секретни и обикновени сътрудници, които не трябваше по инструкция или просто не искаха да минават през парадния портал. Така достигна до един станал известен по-късно тавариш, който му обеща съдействие и се подготвя за тази цел близо шест месеца, от което резултат бяха високото ниво на подготовката му и известно количество напразни или откровено излъгани надежди.

Накрая един приятел на Божидар изнесе двата тома на Анализа от България и те попаднаха при Михаил Сергеевич (но не при Александър Сергеевич, той е друг). Михаил Сергеич пък ги препрати по каналния ред със собственоръчна резолюция и така, докато един ден инж. Къбоков получи голям плик от Министерството на атомната енергетика на СССР. Каква беше изненадата му, когато от плика извади писмо, подписано лично от министъра и подпечатано с истински държавен печат.

„Скъпи тавариш Къбоков“, се казваше в писмото. По-нататък в него му благодаряха за ценната разработка и му обещаваха нещо, но той вече беше забравил какво точно, защото то взе, че се загуби, когато една небрежна другарка го ксерокопирала в бившия отдел на майор Пейчев.

Важното е, че усилията на Божидар не отидоха за класическата цел, а именно за тоя, дето клати гората. Сега той от време на време си спомня различни подробности от дългия поучителен път на Анализа, въздиша замислено, опрял чело в стъклото на прозореца в кабинета си, а понякога разсеяно разглежда и оня вече позахабен и пожълтял плик с избледнели съветски министерски печати.

* * *

Някъде по това време се шефът на съветските специалисти се прибра за няколко дни в родината. Помо̀та се той из Москва — а̀ тук, а̀ там — и накрая кво да прави — намина при министъра. Пиха чай, хапнаха пирожки, побъбриха за анализи, за перспективите в родината, за това, за онова, и после Павел Ванич си тръгна. Веднага след като се върна в България, дали защото беше есен и го заяде ревматизмът, или защото някой садист беше разпоредил промивките на реактора да се извършват с денатуриран спирта и вече нямаше суровини за студен руски чай, но главният пълномощник на големия брат се отби вкиснат при Мичев и му каза със съвсем ясно чувство: няма повече аванти. Ще затегнат режима в АЕЦ и вече край — няма да се изпълняват никакви програми, които не са одобрени от авторския надзор, от съветския народ, от КПСС и лично от него, Павел Иванович.

Мичев, от своя страна, не само че се вкисна, ами направо се воцети. Той се обади на брат’чеда и тук вече другарят Анастасов просто изригна ацетилхидроксид, известен в научните среди и като acidum aceticum. Не можеше да търпи Атомната, за която той отговаряше директно пред Политбюро, да бъде изкарана от някой келеш едва ли не опасност номер едно за онези глезльовци от омразната, нагла, охранена о прочее Западна Европа. И после Първият да стовари правешката си тояга върху главата му. И то точно когато започваха метаморфозите на красивата социалистическа пеперудка и се набелязваха за излюпване ларвите на първите бъдещи милионери. „Ей, майка ви да…“ — помисли другарят Анастасов, събра въздух и като викна, като кресна… Беше така яко, че всички врати пред инж. Къбоков мигом се затръшнаха — завинаги и докато свят светува.

Ай сифон.

* * *

В това време в другата част на разказа беше ранна утрин. В подбалканското селце Х. животът — такъв, какъвто го познаваме от книгите на нашите класици, се пробуждаше заедно със своите местни носители, предимно най-обикновени селяни от Горната Ува. Богати и навирили нос или бедни и по-малко или още повече наперени, обичащи ясните и звънки песни на труда или любители на чалгаджийска предкласика, с благ сговорчив характер или пък опърничави като магарета си, те всички се канеха да направят това, което повече или по-малко сполучливо бяха правили през вековете техните деди. А то се състоеше от известните всекидневни битовизми — да отидат да блъскат до изнемога по нивята и градините, за да приберат наесен онова, което Господ е дал.

И в къщата на Чобановите в края на селото се случваше същото като в останалите. Овцете стояха на старт пред кошарата, кокошките вече ровеха празноглаво сметището и кълвяха полагащото им се по карма благо, стопанинът и стопанката тичаха нагоре-надолу като въртоглави, четирите им по-големи деца помагаха или се пречкаха, а най-малкото си играеше с обръч от разсъхната стара бъчва и от време на време бършеше носа си с ръка. Слънцето почти се беше показало над Голо бърдо, подухваше лек ветрец — хубав знак — и денят и тук започваше като във всички останали къщи. Тогава в другия край на селото кучетата се разджавкаха на чужд човек.

Стопанинът на дома беше приклекнал и клепаше върху парче желязна релса „австрицката“ си коса, за която му завиждаха всички комшии. Беше се скарал с брат си, всепризнатия майстор на тая важна операция в селото, и сега се налагаше да я върши сам. Той тъкмо внимателно проверяваше с нокът резултата, когато го стресна гласът на жена му. За малко да се пореже.

— Петре, — извика тя от долния край на двора — кучетата на бат’ Дельо се разлаха. Сигур’ Цочоолу пак е довтасал. Подкарвай по-бързо овцете към Дончовата ливада, пък аз шъ прибера кокошките. Дано не почне да занича в курника, че шъ избере най-убавите — каза жена му на чист увалийски с изстрадано познание за партизанските навици и промърмори. — То, че шъ отмъкне някоя, шъ отмъкне, но поне да му дам по-кльощава.

— Нямъ как, шъ му даваме — отговори с първична социална ориентираност мъжът й. — Може пък и за добро дъй един ден.

Петър остави чукченцето върху релсата, погледна към слънцето, за да се намести във времето, изправи се, почеса се там, където не го сърбеше, въздъхна и с изненадваща враждебност завика на овцете: „Айде, тръгвайте — замаха той с ръце, — тръгвайте, вашта… Айде, ко сте съ заблеяли. Абе шъ въ закарам аз, ама не на ливадата, ами на Магарешка поляна, при бодилите шъ въ закарам. Да въ изядът вълците.“ И добави, като се огледа, „и партизаните.“. Стадото се заизмъква — по навик и с характерно равнодушие пред заплахите — и след малко само прахолякът по пътя сочеше накъде е поела овчата общност и славният й командир.

Денят щеше да започне, но не така, както го бяха планирали. Ама то ако не бяха шумкарите, щяха да са бирниците.

Такъв беше животът: Бог дал, Бог взел.

* * *

А какво стана с програмния продукт ли? И там всичко мина нормално. В уречения ден и час програмата беше готова и започна зареждането й с данните. По проект Божидар беше направил опции, които да следят и да сигнализират за тези срокове, до които остават два-три дни, както и за онези, които вече са отминали. Пък и нали това беше целта: да се следи как се изпълняват важните задачи. Идва, значи, големият шеф и гледа екрана на компютъра: „Охо-о — казва той, — че то за тая задача остават три дни, бе… Я, чакай, чакай, ама вие сте просрочили тази точка… Е, отивайте си, отивайте си, другарю. Няма за вас място в комсомола — тук ден година храни…“ Въобще, всичко беше предвидил и подготвил Божидар. Само че, когато завкарваха-ха-ха данните, целият екран замига и засвети. Времето за важните и неотложни задачи или беше останало толкова, че те вече не можеха да се изпълнят, или сроковете бяха съвсем изтекли. Нужна беше тая програма, нужна колкото на покойника — електронен будилник „Нощ и ден“. А и нали му помогна да постъпи в редицата на секретните сътрудници…

Но то и там нещата някак си се разсъхнаха. Майор Пейчев изчезна загадъчно и на телефона му не отговаряше вече никой. Инж. Къбоков се понадява, понадява да се появи ненадейно нещо по-тайнствено и вълнуващо, но то, незнайно защо, не се появяваше. Така постепенно заживя с мисълта, че този етап е приключен. Само някъде далеч някакъв глас, който не му се слушаше, му подсказваше безмълвно (?), че злото не свършва току-така и че в един неочакван момент то може да изплува от някоя черна дупка в соцпространството и тогава отново може да му се наложи да заработи на тихия фронт на безчестните игри.

* * *

„И какво постигнах след толкова усилия? — въздъхна Божо. — Ами, мога да разправям как съм се борил с ламята, ама яко — направо съм й разказал играта и даже фактически съм я победил, като се вземе предвид, че завършихме битката наравно. Е, по-точно тя си ме наби, но може да се каже, че беше сравнително малко — и той се засмя щастливо, че се е отървал толкова леко. — В замяна на това пък успях да се набутам в списъка на доносниците“ — Божо пак се засмя, само че някак по-унило.

Всичко беше изчислила проклетата Система, всичко. „И уж си давах сметка колко е могъща и коварна — поклати глава инж. Къбоков, — ама на, не успях да разбера как ме докопа. Сега кво да разсъждавам как е станало. То си е ясно. Една прошепната парола по телефона, една безобидна фраза в кабинета на партийния, дискретно, но пък съвсем ясно посочване с поглед от генералния или просто махване с ръка на някой от постоянния президиум и… ламята неумолимо тръгва. Ламя, и то каква! Оня щастливец, глупавият брат от приказката, се бие с някакъв безобиден триглав домашен вариант, отдавна класифициран от учените с дълго латинско име. Каква ламя е това? Става само да си я вържеш със синджирче и да ходиш с нея ей така, за авторитет пред продавачките в супера. Ми тя си е направо миролюбиво хайванче. С такова даже келнерите от ресторанта няма да стресна. Те са виждали какви ли не лами и змейове. Най-много някой да каже: «К’ъв е тоя изрод! Не знаеш ли, че в ресторанта е забранено за животни?» А това, другото тук, колко глави има? Десет милиона, сто милиона? То самото не им знае броя. И всяка една от тях — злобна и гадна колкото всички останали, взети заедно, както обичат да се изразяват статистиците на нашия любим строй^[139]. Как да се бия? Какво да направя? Да имаше отнякъде поне малко помощ… Ама на, нямаше. А имах толкова приятели…“ Божо поклати глава. Само че дружбата им беше израствала сред обвитите в тайнствен трепет кражби в централата, укрепваше, докато подпираш приятеля си на път към дома след безпаметна среднощна разпивка, закаляваше се в борбата срещу продавачката в зеленчуковия и останалия притаен влашки враг… Да не говорим за пущинаците на острова, където ги дебнеха хищни риби и ята от гигантски комари, единайсет от които можеха да изсмучат вързан катър за четвърт час. Че то да не би и на работните площадки да бе лесно? Безкрайните дневни смени, когато няма къде да дремнеш дори едно мизерно часче… Напрежението, което не минаваше и след два диазепама и три люти наркоопски в добавка. А как храбро и внимателно поемаше всеки своята част от замазването на истината след всяка от авариите, които любимите на народа ръководители организираха с патриотични цели. „Да, ония проклети аварии, заради които след толкова години още сънувам кошмари. Странно. Толкова приятели имах. И какво стана с тях? «Как будто ветром сдуло.» А така се надявах на помощ отнякъде. Не го казах гласно, но си беше ясно. Само че… някак си не откликнаха. Не, не е вярно. Един ми помогна^[140]. Един-единствен приятелски жест, и той от врага ти. Ега ти иронията.“

* * *

Той постоя още малко замислен, после стана, потрепера зиморничаво от нощния хлад, въздъхна, хвърли фаса си по стар навик от балкона, за да е чист пепелникът, и се прибра на топло. „Предаваха ме толкова пъти и накрая така свикнах с усещането, че се предадох сам — помисли си той. — И на, лесно е, а натрупваш толкова житейски опит. Я, как не съм се сетил досега, като търся работници, да включа таланта за предателство в служебната характеристика. Пред офиса винаги ще има тълпа. Хъ… Голям подбор са ни направили османлийските турчиля. Яко са на ашладисали. Но то май и материалът е бил качествен…“

Божидар спря в една от стаите на библиотеката си, но се отказа да търси истината из разни книги точно тая вечер. Порови по рафтовете на дискотеката, намери двата диска на Jesus Christ superstar, които купи от Париж, тръшна се на музикалното си кресло, сложи слушалките и пусна първия на супермодерната си уредба. Като слушаше музиката в началото, си мислеше за съдбата на римляните. Колко неусетно бяха разпилели миналото си и как изведнъж бяха изгубили бъдещето си. И като че ли това беше последната песен, която им беше останала — напрегнатите трели на китарата, които сякаш се изпълняваха при вадене на душата, и тревожните, ясни призивни звуци на тромпета… Ако последната тръба трябваше да има мелодия, това беше тази.

Да, римляните бяха отказали да Го спасят и бяха изчезнали от лицето на земята. Заради евреите пък Го бяха разпънали, но вместо Небето поне ей тъй, за пред хората да им прати някакво средно унищожително бедствие, те бяха завладели света. Защо, Господи?

„Ами нас, нас какво ни чака като награда за всичките ни простотии, лъжи, хайдутлуци и предателства? — мина му през ум една нова мисъл. — Но един ден, като ни разкопават, и ние ще можем да се похвалим с нещо. Както траките — с казанлъшката гробница.“

Той изслуша цялата опера в удобното си кожено кресло, а мислите му се рееха като фламинги над познатите стари блата в Северно Мароко.

„И какво е посланието, а, Andrew Лойд Уебър, какво? — помисли си Божо накрая. — Може да те обича целият свят и даже да си световноизвестен, но преди това трябва да те разпънат. Дори и така да е, дори накрая да те заковат на кръста, трябва да има някакъв смисъл. Трябва да си е струвало — за нещо важно, за нещо, което само ти си можел да свършиш на тая нещастна земя. Ето на — Той е дошъл тук, за да накара хората да се обичат. А аз, аз за какво съм тук? Не успях да предотвратя проклетата беда. Вярно, не се случи при нас, а другаде. Но се случи. И сега ми остава само да се убеждавам, че не съм виновен. Какво друго съм направил? С какво осмислих живота си? С това, че се надсмивах над шантавия ни обществен строй? И сега, когато стана ясно, че съм бил прав, на кого му пука? На Виктор Ерофеевич. Кое друго изпълних? Да не би да направих хората, които обичам, щастливи? Какво постигнах в разпарчетосания ми живот? Разбих живота на Радостина или поне го изкривих — очевидно непоправимо. Защо се самозалъгвам? Не съм ли виновен аз за всичко, което й се случи? Ами децата? Там им дадох личен пример. Сега да носят, докато са живи, оная травма. Господи… Защо не успях да направя онова, което най-близките ми сигурно очакваха? Какво попадна в очите ми? Какво? Някое парче от онова проклето огледало ли? И има ли това въобще някакво значение? Те нали са вярвали в мен? А аз… аз ги подведох. Какво да правя сега? Мога ли да живея така — уж небето безметежно синьо, а изведнъж отвсякъде нахлуят гадните тъмни валма и руква оня давещ потоп. Докога ще издържа? И за какво?“

И докато се опитваше да осмисли миналото и да го подреди като парчета от счупена стомна, Божидар отново избяга в несъществуващото си царство. Той си спомни за оная студена зима в детството си, за майка си, чийто образ бе избледнял като снимката от паметника й в местните гробища, спомни си за Нат, за мъртвите си приятели, за хората, на които бе причинил страдания, и за безсънните нощи, когато се виждаше как спасява половината свят от кошмарен край. А накрая си спомни и как слушаше Jesus Christ superstar за пръв път от грамофонните плочи, които му беше донесъл Ники от една командировка във Франция.

Лежеше си на стария креват, който приличаше на койка от потънал кораб, и си мислеше за съдбата на Божия син, за това колко струва народната любов, както и че сред тези, които те следват, обикновено са и онези, които те предават.

Но нищо. Какво по-хубаво от това да паднеш, сражавайки се с разни могъщи партийни и академични олигофрени, които защитават чудовищното учение на Мордохай за стойността: за онзи неизмерим и значи неопределим и съвършено безсмислен като икономическа категория труд, както и останалите му пълни тъпотии. Да, ще паднеш, но после ще те възпеят горди поети, по Радио София ще звучат сдържано-тъжни траурни кантати, ще покажат портрета ти по телевизията, при това с многозначителна черна лента, а близките ти ще получат право да пътуват с намаление в трамваите из цялата страна или нещо друго равностойно. Така е, славата идва обикновено посмъртно, но все някога идва, нали?

Слушаше възвишената музика младият инж. Къбоков, и на мястото на козлодуйските простотии в душата му нахлуваха, като в песента на Mary Hopkin^[146], мечтите за великите дела, които го очакваха, за приятелите, в чиято дружба щяха да се разбиват като в щит вражите мечове, както и за красивите жени, които щяха да му хвърлят цветя, когато победи ламята и се ожени за царската дъщеря. Както знаем, царска дъщеря нямаше, пък и инж. Къбоков беше женен — само дето още не беше разбрал, че Радостина е желаната от всички принцеса. Но то така е в приказките по темата — там винаги има подвеждащ момент, а и самата мисъл за подобна сватба, като начало на едно щастливо многоженство, честно казано, не му беше неприятна…

Да, пълна беше тогава душата му, пълна. Но сега пък му беше пълен джобът.

Дай боже и на всички нас.

* * *

Накрая можем да споменем, че в Русия всичко завърши така, както беше и започнало преди почти осем десетилетия. Само че тоя път превратът се палучи неуспешен. Непоносимо идиотските призиви от ония далечни паметни години бяха сменени с поносимо идиотски, а вместо „Аврора“, за радост на сеирджиите, постреляха модерни танкове от прочутата Таманска дивизия. В името на всеобщата справедливост и с профилактична цел Руцкой и Хасбулатов бяха арестувани, а „фашистко-комунистическият метеж“, според популярния израз, беше най-после потушен. По традиция участниците в тези „масови безпорядки“ посетиха с познавателна цел и следствения изолатор в легендарното Лефортово. Все пак не успяха да попаднат в заведението с лиричното име с океански характер „Матроска тишина“. Освен това през октомври Майкъл Джордан напусна баскетбола. Като изключим тези събития, нищо особено не се случи през този проклет месец. Ние, разбира се, не броим земетресението в Индия, което погреба десетина хиляди души — нямаше обявено бедствено положение, не хвърчаха съболезнователни телеграми, а и на кого му пука за десет хиляди индийци.

Какво още щяхме да добавяме?

Да, до края на октомври времето беше слънчево и необикновено топло.

Бележки

[1] Заглавието е пародия на „Резерватът за таласъми“ на Клифърд Саймък (1904–1988). Но и оригиналното заглавие може спокойно да се изплагиатства. ↑

[2] БИСА — Българска индустриална стопанска асоциация — организация от времето на соца за поощряване и управление на стопанската инициатива. Разбира се, въпреки благородните (според самия него) усилия на Огнян Дойнов, както всички останали социзмислици, и тая не поощри нищо, освен безогледните кражби от „държавното“ и мафиотските далавери на властимащите. Чрез нея бяха раздадени на „нашите момчета“ голяма част от ония обгърнати в тайнственост, желани от всички куфарчета с безотчетни^[3], откраднати от народното простолюдие милиони. След това я закриха, унищожиха документацията и заметоха следите. Останаха само нашите кристалночисти несбъднати мечти и противоречиви размисли с горчиви или осъдителни нюанси на тема „Как най-лесно се прецакват баламурниците“. ↑

[3] Това народните легенди за куфарчетата с пачки са си чиста измислица. Божо веднъж ми каза, че един негов приятел му е разправял за вагони с пари за такива цели. Той (уж) ги бил виждал лично. Къде, на старозагорската гара ли? Ама те неговите приятели все такива бяха. Като го разправих това на едни наши другари, и един от тях изхъмка: Хъ — вика. — Значи тъй, вагони, а? Бех, майка им… (цензурирано). А на мен защо само куфарче ми дадоха? ↑

[4] С инж. Къбоков сме говорили много на тая тема. Той ми е споменавал колко тъпа е идеята обикновените, или както той им викаше простите хора да вземат решение за въпроси, в чието дори формулиране ще се затруднят повечето специалисти в съответните браншове. Особено когато става дума за управлението на държавата. Спомням си, че често даваше за пример референдумите за това дали да бъдат съдени виновниците за националната катастрофа^[5] или най-вече за избора дали да бъдем монархия или република през 1946 г. „Как простите селяндури^[6] — казваше той — ще определят формата на управление. Тея пълни неграмотници (друг път ги е наричал «абсолютни тъпанари»), дето измислиха «народната демокрация»^[7], че и даже «народнодемократична република», нямат понятие от науките за управление. Образованието им няма да стигне да разберат даже заглавията на популярните книжки по кибернетика, нелинейни системи и теория на хаоса. Да не говорим, че повечето от тях ще запънат още при прочитането. Как тея хора — натъртваше той с онова негово убийствено увалийско «тея» — ще решават основните въпроси на управлението? С гласуване ли? За едно царство няма нещо по-гибелно от такива тъпанарски решения на неграмотниците. Ще гласуват структури и управление, с които се занимават един куп науки. Дай да гласуваме тогава Питагоровата теорема или логаритмичните таблици.^[8]

Що да не ги гласуваме? Мен ако питат, те отдавна трябваше да са отхвърлени като назадничави, ограничаващи свободната воля, полета на свежите анархистични мисли и въобще като крайно недемократични.“ ↑

[5] „Как — пише Матьо в една своя непубликувана статия, — как правото ще бъде народна задача? Тогава законът и магистратите за какво са? По-добре да разпуснем полицията и съдилищата и да въведем кратката процедура по линчуване. Всички знаем колко е бърза и ефективна.“ Но после сам се опроверга: „За голямо съжаление — вика — при нас няма да се получи, щото ако не закъсаме за въжета, на бърза ръка ще остане само най-якият. Всички останали ще бъдат немедлено избесени.“ Той все още употребява русизми отпреди Наполеоновите войни. ↑

[6] Ние се разграничаваме. ↑

[7] И самата демокрация, според Божидар (ние гласуваме „въздържал се“), е абсолютна боза. „Тя — казвал е той — е добър механизъм, когато селяните трябва да си изберат кмет. Най-често всички ще познават качествата на кандидатите и вероятността мнозинството да направи правилен избор е достатъчна за целта. А и да сбъркат, няма да е голяма беда. Ще има проблеми в тяхното село. Обществото като цяло имало голям шанс да оцелее. Но да се избира президент по тоя начин е гибелно, и това няма как да не проличи в по-дългосрочен план. Не само защото огромната част от електората няма и понятие за качествата на бъдещия държавен глава. Главната причина е, че те въобще не могат да ги оценят. Как да го направят, като няма президентомери? Защо народът не избира академиците по отрасли в Академията? Ами тъпо е. Той няма и понятие от техните знания, от дейността им и от ценността им за науката. Тогава как ще избира президент (освен, разбира се, ако всичко не е едно гигантско шоу с камуфлажна цел)? Държавният глава трябва да е повече от академик в областта на управлението. Следователно да го избира тълпата, така да се каже, не е академично. Още по-тъпо е да си избираш царя. Така некадърниците ще се появяват на трона много по-често отколкото при монархията. И точно тая очевидно несъстоятелна доктрина най-настойчиво ни я внушават американците, а те в съвсем близкото минало са изтрепали — казват — стотина милиона туземци. Отделно пък са плащали на еврейските корабовладелци и търговци на роби да им карат негрита от Африка. Не ми се иска да приемам от тия самоопределили се арбитри и напъчени прокламатори на новия най-прогресивен строй. Вече сме следвали подобни съвети на морално нечисти пророци. Пък и първоизточникът му е мноого далеч от внушаваните ни представи за народовластие. Повечето от избирателите така и не си правят труда да попрочетат поне Уикипедията. И да научат за своя изненада, че демосът се е състоял само от мъже. Никакви жени. При това те е трябвало да са отбили военната си служба. Но и това не е било достатъчно. Имало е изискване за грамотност и имотен ценз, за да принадлежиш към малката група, имаща право на глас. Според историческите хроники, от 300 хилядното население на Атина в класическия период, само 30 000 са имали граждански права, а от тях едва 5000 са участвали редовно в събранията на агората (тя толкова и е побирала). Като помислим, това си е на практика управленски елит. От тук до едноличната власт има една многократно извървявана в древността крачка. И няма нищо общо с тъй нареченото народовластие. Защо тогава използват древногръцката терминология по такъв подвеждащ начин?“ Наскоро (2020) гледах едно интервю на Зуека при Драго Чая. Приказва̀ха, приказва̀ха, и по едно време тоя популярен в някои среди водещ го запита защо сините образувания се разпадат. Виновна е властта — вика Зуека. И продължи да обяснява — в смисъл че едноличната власт разлагала. Следователно демокрацията е оная форма, в която единствено има решение за нашите проблеми. Спомням си, че веднъж Божо слушаше някакъв подобен сторонник на колективното управление. По някое време не изтрая и доста грубо го прекъсна.

— Ти — рече му — освен че не можеш да мислиш, ами на всичко отгоре си атеист, а вероятно и неудачник и завистливец по рождение. От ония, от по-злобните възпитаници на соца.

— С каква логика си правиш такива заключения? — изрепчи ме се интелигентно оня.

— Ами, с обикновена логика, с аристотелева. Ако беше вярващ, щеше да знаеш, светът се управлява от Бога. А Той не е избран от конгрес, сенат или референдум. Още по-малко с мажоритарни избори. Той не е от някоя камара на лордовете, сенат или демократичен парламент и не е пръв сред равни, а е едноличен Господар на вселената. Тъй че, Неговата воля е създала и управлява света, в който има място и за безбожници като теб. И Той не взема решения с обикновено или квалифицирано мнозинство, а като едноличен собственик на имот. Ние сме създадени по негов образ и подобие^[9]. Затова в Божиите селения важи принципът на Хермес Трисмегист: каквото горе, такова и долу. Или в неговата фрактална формулировка, всяка част е като цялото. Но всяка общност е част от Божието царство, и значи трябва да се управлява точно като него — еднолично. От това следва, че е по-вероятно монархията, а не републиката^[10], да е правилната форма. Затова царската власт по принцип не следва да разлага, а да сплотява. Това, че понякога некадърници и негодници, седнали случайно на трона, не могат да я ползват по Неговите повели, наистина може да действа разлагащо. Но това е сигурно от лоша карма. Защото каквато и форма на управление да избираме, истинската власт винаги е еднолична. Само че преди се е опирала на мечовете на легионите, а сега е с пълномощията на дедо Амшел. И сам можеш да съобразиш, че първата е несигурна, скъпа и съдържа редица нелицеприятни моменти. Докато с достатъчно количество от пълномощията на дедо можеш да накараш всеки доброволно да прави каквото пожелаеш, при това ухилен до уши. Даже смяната на властта се извършва с минимални загуби на обществена енергия и обикновено без профилактична редукция на привържениците на предходното управление. Разходите ще са главно по отпечатването на банкнотите. Всичко това на теб ти е пълна мъгла. Ти сам заявяваш, че вярваш и на такива зловредни илюзии като разумността и справедливостта на демокрацията. Както преди си вярвал на простотиите за социализма. Ето, от тези предпоставки направих заключението, че вероятно си загубеняк и обезателно си безбожник. Може да са те видиотили и медиите на чичо Соломон и братчедите. Но не се притеснявай — те повечето от сънародниците ти са на това стабилно ниво. Затова и държавоподобното ви образувание (защо „ви“, той да не е случайно минаващ?) е в последната фаза на батака. Дори и да си толкова безнадеждно глупав, колкото сам се показваш, пак можеш да се опиташ да запомниш: и в момента Владетелите на нашия свят го управляват еднолично — така, както изисква общата фрактална схема. Те притежават и по-голямата му част, без да го афишират и без да влизат в класациите на Форбс. Ако все пак им потрябват пари за някое изостанало парче, включват печатницата. С тия удивителни виртуални пълномощия за управление те се разпореждат на най-ниското ниво с всичко и пред очите на всички. И това е най-гениалния способ, измислян някога. Всичко това е невидимо и неразбираемо за такива като теб, защото, първо, на вас са ви внушили, че истината за това кой управлява света ни е една от многото несъстоятелни конспиративни теории и, второ, наблюдателността ви е близка до нулата, а логическите ви вериги стигат да съобразите дали нещо става за ядене или за крадене. И вие, вместо да благодарите на капиталистите, че ви създават условия да хрупате и да се размножавате, непрекъснато заничате в паниците им и им броите парите. Като ви кажат, че един процент от хората притежават четиресет процента от богатствата на планетата и се разкъсвате от завист. Само че те не ги харчат като във вашите мечти — за яхти, шикарни коли, дългокраки любовници и златни клекала с дистанционно. Богатството е самоцелно само за посредствените, завистливите и алчните. Истински богатите използват парите си за да управляват света. Те заслужават това право, защото притежават необходимите качества и го доказват всеки ден. Съвсем справедливо е и тяхната власт да се наследява от потомците им — точно както става в империите. Защото качествата се предават по наследство и печалбата за обществото от използването на тоя биологичен закон очевидно е по-голяма от загубите от неблагоприятни мутации и от възможността пълномощията за управление да се окажат случайно в ръцете на някой идиот. И което е най-важно, спечеленият мандат за власт е възможно най-справедлив. Той не е чрез еднократна и най-често съмнителна изборна процедура, а се заслужава непрекъснато всеки ден пред милиардите избиратели на пазара. За него не се прахосват невъобразимите в мащабите на света средства за изборни кампании. И когато правата на някой владетел по етажите преминат в ръцете на друг, това си е главно за сметка на потърпевшия. Най-накрая, подобно отзоваване — натърти Божо — може да се извърши по всяко време, а не в края на мандата или след хаоса и съсипващите разходи за предсрочни избори. Но това го виждат само такива като мен. За вас е легендата за демокрацията с нейните мними избори, измамна справедливост, фалшиво равноправие и свобода да дрънкате глупостите си из форумите. Да не пропусна и запълващата живота ви завист. Така вие — след необходимите внушения от масмедиите и партийните щабове — гласувате доверие на хора, чиито способности и морал не познавате, чиято дейност не контролирате и които не можете да отзовете. Затова демокрацията, драги, по същество е заместител на социализма. Със същите идеи за управлението на държавата от неуките, безличните и посредствените. Само че вместо „пролетариатът и трудовото селячество“ се използва мъглявото и неутрално „народ“. И пак, както при соца, образуваните по демократичен — изхили се той — начин затворени и самооценящи се структури, а именно разните му там конгреси, сенати и парламенти, уж управляват държавите. Всъщност, както показва името, те са просто за парлама на баламурниците като теб. Очевидно тая измислица ви удовлетворява напълно. Само че изборите, както може би и сам си проумял, винаги са били от край до край манипулативни, а в резултата на най-ниско ниво винаги управлява някоя клика. Все едно дали с помощта на татарски и монголски тумени, римски легиони, с червени книжки или със зелени банкноти. Ти обаче никога няма да се числиш към Владетелите. Такива като теб е най-лесно да ги накарат да си подвият опашките или да гонят Михаля по баирите на петилетките. Ти никога няма да проумееш какво се случва дори то да е пред очите ти. Особено ако го представят масмедиите на чичо Соломон. Между другото и само между него, на мен демокрацията ми харесва. Може би защото чрез нея се задейства морфогенното поле на социума и неговата енергия се фокусира върху правилните за оперативното му управление хора. А може да се задейства и още нещо, което не разбирам. Каквото и да е то, важното е, че в темелите на тоя гигантски механизъм стоят непоклатимо пълномощията на дедо.

Тъй му рече. Но то той така се е държал много пъти. А абсурдите му бяха винаги под ръка. Пък и като си побойник, може да кажеш каквото искаш на всеки, който е по-слаб от теб. Ако не е съгласен, винаги можеш да използваш различни убеждаващи методи. Според специалистите, точно уменията да постигаш управленски ефекти с прости средства отличава водачите на народните маси. Като гледам, той и нашият (2010) може да въздейства бая яко. Ако се развърти на някое евросъвещание с колегите, ще ги натръшка като репи. Такъв могъщ владетел не сме имали от Крумовите времена.

P.S. Ние отново и още по-категорично се разграничаваме. ↑

[8] Няма да разказвам какви изрази използваше (и без друго ще ги цензурират), когато народната власт проведе референдумите за Втора атомна (ядрена), за дистанционно гласуване и за избирателната система — все промени, чиято обосновка се разглежда от куп отделни науки, а има и икономически и математически модели, на които милионите абсолютни лаици и обикновени тъпанари, както и огромна част от нашите политици^[13] — както казва често Божо — няма да успеят да прочетат правилно и заглавията. Лично знам такъв пример, но няма да го разправям, щото се въздържам. ↑

[9] Както показа още фон Деникен, това може да не е вярно. Нашите тела, като удобен за душата хардуер, може да са създадени от извънземни „богове“. Тогава инж. Къбоков е трябвало да отнесе твърдението си по рекурсия към тях — те са създадени или пък техните създатели са ги създали и т.н., които най-накрая вече са създадени по образ и подобие. Все тая е, но така по-научно. Абе, това са си чисти галиматии (по-точно акламбации^[11]), щото според някои ние сме произлезли от маймуните. Мен ако питат, обикновените (простите) хора може и да са произлезли от маймуните. Ние великите писатели обаче сме дар от Бога. ↑

[10] Веднъж в спор за това каква форма на управление е трябвало да изберем навремето, Божо ядосано попита опонента си: „В момента нямаме съвършенометър и затова няма да спорим кое обществено устройство е най-съвършено. Нека да е републиката, както ти казваш. Обясни ми само как са щели да я направят, като не е имало достатъчно грамотни и за селски кметове. Да не говорим, че там трябват и секретар бирници, че и разсилни, които да са изкарали поне някое и друго отделение в началното школо̀, както и че това отделя по недемократичен начин грамотните от останалите. Как без кадрови ресурс ще бъдат създадени и безбройните партии и партийки, съюзи, обществени форми на управление и още куп републикански институции. И как ще се реализират идеите му (на Апостола — б.а.) в тая османо-турска държава, която по дефиниция е ислямска абсолютна монархия. Те са срещу устоите на империята. Значи неминуема война с падишаха. Помисли си: по онова време революционната му организация разполага с пушкала, които струват по-малко от един средно голям килим в двореца Топ капъ^[12]. Затова и бунтовниците са направили само едно фъссс с черешовото топче. И са докарали вместо Русия ордите на башибозука — да безчинства из няколкото балкански градчета и села, които са били епицентър и полесражение на тоя зле организиран и потушен в кръв бунт. Добре, де, добре, нека да е въстание.“ ↑

[11] Когато за пръв път в книга втора употребихме това научно понятие, не го пояснихме. Сега то вече е известно и значи нуждата от пояснения отпада от само себе си. ↑

[12] Когато бях за сефте в тоя дворец и видях килимите му, разбрах колко прав е Божо. Да знаете колко много са. И парите, които специалистите по вътрешен дизайн на двореца са харчели за обзавеждането на средно голям салон, са били достатъчни да се организират или потушат между три и пет Априлски въстания. ↑

[13] Все някога някой трябва да им го каже. Но няма да съм аз. Вместо това ще разкажа един действителен случай. Един от многото дни, в които вървяха поредните протести срещу текущото правителство, някаква изявена в публичното пространство дама заяви по един от каналите, че не е достатъчно да се свали… там, който беше премиер, а трябва да се смени моделът. Каза го с апломб на водещ специалист по такива смени и с увереност на тясно профилиран знаменит ясновидец. За късмет след няколко дни се случих с нея на една маса в известен елитен клуб. Бях с Божо и му казах коя е. Той веднага бъзна лекторката.

— Моят приятел ми каза — посочи ме той с пръст — че ви е видял по телевизията. Казали сте, че не е достатъчно да се сменят управляващите, а трябва да се смени моделът.

Тя не отрече и дори го погледна благосклонно.

— Вчера бяхме на един семинар по темата и лекторът наговори един куп неразбираеми понятия. Не ни беше удобно да питаме пред колегите — на тях изглежда всичко им беше ясно, защото никой не повдигна въпроси и щяхме да се изложим. Може ли да ни кажете какво е бифуркация, в какво се изразява равновесието на Наш и на колко е равна тая константа на Файгенбаум? Както и във вашия модел какъв е трендът на безработицата през първите хиляда цикъла? А на броя и спектъра на сексуалните насилия? Това последното живо ме интересува.

Няма да ви описвам какво се случи по-нататък. Нали знаете какво става, когато уличиш в невежество някой самовлюбен празноглавец. Сега тоя екземпляр беше и от женски пол. Ще ви кажа само, че Божо по едно време прекъсна ядния поток на моделиерката: „Нацапали сте си яката на костюмчето“ — вика. И когато тя за момент млъкна, той й каза на тая гъска:

— Така си и мислех. Вие нямате и понятие от модели на обществото. Едно време е имало лекции по астрономия за дами. Сега обаче няма книги по управление на държавата с подобно предназначение. И ето че имаме проблем. Моделът трябвало да се смени. Вие сигурно си мислите, че това е като да смените десена на чорапогащите си. В модела — натърти той — най-важната аксиома е, че управлението на най-ниско ниво става с пари. Както дори вие можете да съобразите, те са у богатите. Това, както показва пък името им, сигурно е дадено от Бога. От това следва, че такива като вас няма какво да си пъхат носа там. Другата основна аксиома е, че в структурите за управление на държавата трябва да преобладават знаячите и професионалистите. За беда демокрацията се гради върху предоставената възможност на хора без такива качества да вземат решения благодарение на количеството си. Само че мнението на произволно количество тъпанари си е пак тъпо — най-малко колкото на най-умният от тях. Затова, ако искате да сте полезна на обществото, предложете просто друг начин на попълване със специалисти на основните управленски системи вместо тъпата изборна система на демокрацията. И то такъв, че държавата да стане като Академията или като Църквата — в управлението й да не се допускат непосветени без сан, а камо ли абсолютни лаици и злобари като вас. Разбира се, можете да предложите и други структури. Но тогава ще трябва да покажете и как ще се развива след смяната царството — поне за някакъв кратичък период от едно-две хилядолетия. Ако това не го можете, станете мениджър на екип за ревюта или управител на магазин за дамска конфекция. Там ще можете да реализирате на воля вижданията си за смяната на моделите. При това без да докарате нови съдбоносни беди на мижавата ни държавка. Те и без вашите усилия са ни повече от достатъчни.

Така й каза. Наясно съм, че в тая история няма екшън. Но тя все пак е забавна, може да се разказва, а се надявам, че в нея ще намерите и зрънце поучение. ↑

[14] Както е известно, от формите на соцпразнодумие (заседания, оперативки, офесъбрания) предшестват с десетилетия буржоазният брейнсторминг. При социализма дрънкането на творчески глупости и пораждащите конструктивни идеи безсмислици бяха основно и добре платено занимание. Било е нужно само то да се насочи в правилната съзидателна посока. Ето колко прости са нещата. Ама на, пак други се сетиха и обраха лаврите. ↑

[15] ТНТМ — Техническо и научно творчество на младежта — движение и организация от онова време. Създадено за подготовка и участие на младежта в неясната субстанция на „техническия прогрес^[16].“ След като стана ясно, че новото държавоподобно образувание, само по себе си нещо доста мътно, не се интересува (няма еврофинансиране) от подобни мъгляви същности, изчезна и организацията. ↑

[16] Божо ми е изнасял лекции колко тъпо е в едно общество без икономически стимули и обратна връзка да очакваш ефект, който се постига единствено, ако ги има тия буржоазни измислици. Сега (2000–2020) те се приемат за очевидно необходими и затова никой не знае как точно действат. ↑

[17] Колчак, Александър Василевич (Алекса̀ндр Васѝльевич Колча̀к) е руски адмирал, полярен изследовател, учен-океанограф, а по-късно главнокомандващ антиболшевишките сили (Бялата гвардия) по време на Гражданската война в Русия от 1917 — 1922 г. Според инж. Къбоков е велик руски военачалник и държавник, както и изключително храбър и достоен мъж. Разбира се, разстрелян от болшевиките.^[18] ↑

[18] Божо често е казвал, че унищожаването на най-висшия елит на великата империя е било цел на неговите роднини (?). За изпълнението й е предизвикана Гражданската война — тая продължила пет години кървава баня, от която почти не са оцелели хора, които могат да управляват професионално и следвайки Божия морал една такава огромна държава. Липсата на професионализъм води до провали в икономиката, а също във вътрешната и външна политика. Но именно отклонението от Неговите завети има възможно най-тежките последствия. То води до генерирането на специфична престъпна^[19] социална среда. В нея на власт идват кармични злодеи, които под предлог, че осъществяват неосъществимите си революционни идеали, започват жестока саморазправа с елита, подменят моралните устои на обществото и налагат тиранично управление на своята клика. В нашия злощастен вариант те внушаваха на няколко поколения, че истински достойните и храбри мъже на Русия, избити през гражданката, са злодеи, предатели и некадърни буржоазни държавници. Сред такива „зловредни“ елементи, наричани контрареволюционери или просто контри, особено място заема и Колчак. Естествено, при такова демонизиране едва ли не във всеки комсомолец е живяла идеята да разбие някой Колчак^[20] и да се прослави за вечни времена. Точно в тоя смисъл е използвано и сравнението. То няма как да бъде разбрано без тия пояснения. Това желание беше част от духовната ни нагласа. Затова не бива да го заменяме с нещо по-разбираемо за текущото поколение. Иначе ще загубим постепенно спомена за истинския вид на злото. Така няма да го разпознаем и един ден отново ще трябва да оцеляваме в неговото царство. ↑

[19] Божидар ми е казвал, че освен от отклонение от моралните аксиоми, престъпна среда се създава и когато в обществото са изключени основни икономически и управленски механизми и регулатори. Тогава неминуемо се появява едно разяждащо социума явление: дефицитът (познато на нас, които живяхме натопени до ушите в него). Дефицитът, от своя страна, поражда различни престъпни схеми за набавянето му: корупция, протекционизъм, бандитизъм и мафия. Така е, когато искаш да оцелееш, а нормалните способи за това са недостъпни или унищожени. Великият Съветски Съюз е най-добрата енциклопедия за всички видове подобни схеми, породени от изключване на въпросните регулатори. За справка — новите руски филми, особено за времената около Гражданската и Отечествената. Пак Божо ми е казвал, че и в нормалното общество има още цял куп генератори на престъпни структури. Както и че единствената сила, която може да ги държи в безопасни за нас граници, е Божият морал. Аз не знам дали и защо е така и затова се разграничавам. Но аз не знам, да речем, и защо за числата от реалния живот (социализъм?) е в сила законът на Бенфорд. Затова използвам възможността да се разгранича и от него. ↑

[20] И на мен ми се е искало. Бях си нацелил аз една съученичка и ако бях успял да извърша такъв подвиг, за награда сигурно щях да вляза в дружбюрото. Като нищо можеше и секретар да ме произведат. И аз щях да чета отчетните доклади и да приемам наперено рапортите. Тогава — край, моя беше. Ама, не успях. Късмет. ↑

[21] И най-беглата историческа справка показва, съгласно закона на Брадфорд (Samuel Klement Bradford), че секретар на ЦК с такова име не съществува. ↑

[22] Малцина са вече живите, които могат да оценят меланхоличния хумор на тия редове. През петдесетте кока-колата имаше слава на напитка, създадена от империалистите за техните пъклени цели — най-вече за морално разлагане на пролетариата (селяндурите изобщо никой не ги броеше). В „Стършел“ — тогавашния официоз за хумор и сатира, често се появяваха карикатури на тая тема: обикновено американски моряци, натъркаляни в пиянски екстаз, а край тях захвърлени празни бутилки с кока-кола. През шейсетте разлагащият течен вражи агент вече беше проникнал^[23] масово по нашите земи и в София вече имаше фабрика за кока-кола. Продукцията й се разпределяше под тезгяха и най-вече на правоимащите другари, в зависимост от ранга им. И правонямащите можеха да се докопат случайно до някоя бутилка. Тогава вкъщи настъпваше празник. Хубаво беше. Ама на, демокрацията всичко съсипа. ↑

[23] По-любознателните могат да прочетат в „Задочни репортажи за България“ как неколцина видни представители на руската артистична бохема се запознават със загадъчния за съветската пиянска култура буржоазен еликсир на една американска изложба в Москва. Потресаващо е. Препрочитал съм разказа на Георги Марков през годините. Всеки път накрая се питам невярващо: Наистина ли ни бяха видиотили толкова? И всеки път си отговарям: Еми, да, наистина. ↑

[24] Ще поясним за шофьорите на софийските „копърки“, че става дума за алюзия с приказката на Андерсен „Грозното патенце“. ↑

[25] Водно-воден реактор с 440 Мвт електрическа мощност. Такива са (2008 г. — тъй, де, бяха) реакторите на първите четири блока в Козлодуй. ↑

[26] Густав Льобон (1841–1931) — френски социолог и историк. В книгата си Психология на тълпите (вж. заб 136 от книга II) той обръща внимание на факта, че щампите на латинския тип образование, които ползваме^[27] и ние, водят тълпите (или народа, все тая) към най-лошите форми на социализма (то сякаш има добри). На български първото издание е от 1905 г. Само че то кой да ти чете. Затова сто и десет години по-късно, министърът на образованието ни е социалист. ↑

[27] Вместо ползваме е по-добре да се употребява ползу̀ваме. Много е секси. ↑

[28] Малко преди да си тръгне от централата инж. Къбоков присъствал на една оперативка, на която стана дума за тоя показател. Тогава той се бил заял: „Защо — рекъл — сте избрали такъв лош критерий — брой аварии при експлоатацията на един киловат мощност? Защо не се използва нещо по-положително. Например броят командировки в чужбина. Тъй и тъй и в двата случая никакъв разумен показател за надеждност няма да получите. Моето предложение обаче е много по-позитивно от сегашния стресиращ фактор. Освен това може да даде възможност да се увеличи в разумни граници и лимитът за командировки в братски страни.“. Тогава генералният се бил позасмял. Неясно защо при разговора си с вуйчата — така както ми го предаде един приятел — Божо и зъб не обелва за свежарската си идея. Изглежда не му е стигнал кураж да блесне. ↑

[29] Оная с та-та-та-таа, та-та-та-таа^[30] в началото. ↑

[30] За по-музекалните „сол-сол-сол-мии, фа-фа-фа-рее“. ↑

[31] Така в някои кръгове наричаха известният тогава български учен и герой на много вицове проф. Георги Брадистилов (1904–1977). Инж. Къбоков го е познавал лично (споко, не го е бил). Според него той поне се е занимавал с истинска наука, а не с празнословия за неизмерими и следователно безсъдържателни категории или с използване на получената по болшевишките рецепти огромна маса от зла академична воля за брутално разчистване на сметките дори с плахо несъгласните с марксистките простотии. Но това е според инж. Къбоков. Ние се разграничаваме. Познавахме Брадата само от студентските вицове^[32], а те отдавна са секнали, все още не могат да се класифицират като научни постижения и по принцип не се признават за научни публикации от ВАК^[33]. За марксистите-ленинци пък не можем да таковаме нищо по-така от най-разпространеното — т.е. че сме съгласни (с точност до обратното) с някои принципни неопределености в по-широк и по-тесен смисъл, както и с техните хипер параболични реминисценции и съответните им ортогонални и ординални^[34] ретроспективни проекции. ↑

[32] Според Матей за огромна част от тъй наречените български учени нещата стоят още по-зле, защото липсва дори съдържащата вицове компонента на известността им сред широките народни маси. ↑

[33] Висша атестационна комисия — основният ОРГАН, който присъждаше научни степени и титли в затворената самооценяща се система на българската наука (не знаем как е в световен мащаб, но едва ли е много по-добре). Пояснението се налага, защото вече (2010 г.) тая комисия най-после е закрита с решение на Министерския съвет и нейните комисари вече не поставят (нито секат) научни глави. Подобни уточнения ще се появяват в неясно колко дългия период на отлежаване на великия роман на специалните рафтове за зреене на гениални творби в творческата лаборатория на К. К. ↑

[34] Не е ясно дали става дума за криви на безразличието или, както още са известни, на еднаквата полезност. Може и на вредност — зависи какво искаме да подчертаем. ↑

[35] Другарят Карастоянов малко не беше доволен от мекия характер на името си, но какво да направи? По настояване на прадядо му, който беше участвал в Бузлуджанския конгрес (Участвал той… Минал с магарето си оттам. Две години след събитието — помисли си другарят Карастоянов.) и като така беше видна фигура в международното движение, го бяха кръстили на вожда и учителя на световния пролетариат. Но то открай време целият им род следваше заветите му. ↑

[36] НЕП — Нова Икономическа Политика. Тя е въведена прозорливо още от тавариш Ленин, който бързо разбира икономическата импотентност на Мордехаевото учение. НЕП на практика връща началните форми на омразния на болшевиките капитализъм. И Русия — както казва Божо (ние се разграничаваме) — започва бързо да се съвзема от еврейските лешояди, долетели под формата на червени комисари. Всичко това един началник-отдел в ЦК трябва задължително да познава, дет се вика, из основи. Затова и другарят Карастоянов употребява в мислите си тази позната по онова време на всички абревиатура. ↑

[37] Само за пълнота направихме справка. На френски, както би ви казал и Божо, е L’appétit vient en mangeant. На английски пък е Appetite comes with Food. Оказа се, че германците също го знаят като Der Appetit kommt beim Essen, но при тях звучи гърлено и грубо. И унгарците го използват, само че във вида Az étvágy étkezés közben jön или Evés közben jön meg az étvágy. Егюшшегюря. Разбира се, ако го превеждате от други езици с преводачката, ще получавате разнообразни, напълно безсмислени преводи. Абе, майната им, както пък би казал Соломон Паси. Поляците също обичат йедженето и затова при тях е, както можете да се досетите, Apetyt rośnie w miarę jedzenia. На опростен (развален) китайски е 食欲与食物同在. Много е подходящ за афиш. На какъвто и да го сложиш — за гурме вечер, за мач или за опера — все става. Китайският просто е универсален. Най-мелодично обаче е на арменски: Ախորժակն ուտելիս է բացվում. Готино е, нали? Така пеят птичките в планината Арарат. Въобще, Аппетит приходит во время еды. Дасвиданья. ↑

[38] Това е авторски принос към вица от онова време за компютрите, които сме изнесли за Япония^[39]. То не било компютри, ами компоти и не сме ги изнесли, ами ни ги върнали. Тая тема е разработвана по нашите земи в стотици най-различни варианти. И нашият си го бива. Да не говорим, че е баш автентичен и е точно за джапанките. ↑

[39] Този виц е от илюстративната серия за народопсихологията, спомената в заб. 132 от книга I. ↑

[40] Роман от американския писател Робърт Силвърбърг (р. 1935)^[41], лауреат на наградите Хюго и Небула. Публикуван в библиотека „Галактика“ в кн. 88 и 91. Някога много го харесвах. Да, звездоден, короналът, големият парад и кралските тържества в Пидруид. Узурпаторът на короната и истинският лорд Валънтайн. Верни приятели, предателства, истинска любов и приглушен тътен на епични битки. Велик роман. Сега не си спомням почти нищо от него. Сигурно и Истинският Господар на сънищата вече ме е забравил. ↑

[41] Все още е жив (2015). Да му даде Господ още много години в нашия свят. ↑

[42] Предполагаме, че става дума за известния в миналото Комитет за използване на атомната енергия за мирни цели (КИАЕМЦ). Сега са го прекръстили на Комисия (!) за ЯДРЕНО регулиране. Какво регулират на ядрата, идиотите му с идиоти? ↑

[43] Сунгурларски мискет — емблематично по онова време вино с по-височко, в сравнение с останалите помии на „винпромите“, качество. През последните десетина години съвсем се изгуби. И ракийцата им, и тя. Лошо.^[44]

Карловска луканчица — тоже емблематична, срещаща се главно по празници луканка. При демократичния преход рецептата й се загуби. Произвеждат някаква, но само цената й е карловска. Бе то ние, верните на социализЪма^[45], както казваше Божо, загубихме рецептата за живота. Кво да мислим за някаква си луканка. Ама хубава беше, майка й стара. Разбира се, когато успееш да купиш. ↑

[44] Ракийцата вече се появи отново, слава богу (2018, може би). ↑

[45] Както пояснихме в Книга I, родения в Правец вожд и учител на българския народ често използваше тая дума в простонародния си говор. В устата на инж. Къбоков тя звучи с тъжна, непредаваема ирония. Какво да се прави — онези времена са отдавна отминали, а авторът все не успява да предаде играта на безплътните им сенки по страниците за малкото потенциални читатели, които не са живели тогава. ↑

[46] Кан шан, Пенке ле, кили ми ти кут — кат’ ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша — превод от българо-френски. ↑

[47] По онова време това е равностойността на десет четиристайни апартамента в центъра на голяям окръжен град. Днес (2008) това се равнява на около €1 000 000. За тези пари можеш да си вземеш малък дворец почти навсякъде по света. ↑

[48] Преди подмяната — б.а. ↑

[49] Чавдарчета — по онова време всички деца от първи до трети клас членуваха в организация „Чавдарче“. Имаше преднамерено наивно формулирани затрогващи принципи, заимствани от бушидо философията в съчетание с раннохристиянски поучения и старообредни ритуали. Отличителният им белег бяха симпатичните сини вратовръзки. Кой знае колко са мъдрували другарите в Политбюро, докато решат какъв цвят да измислят. Любимият им червен от табелката на дядо Амшел беше отдавна ангажиран за пионерчетата с алените бузки и почти втвърдени навици на бъдещи гробокопачи на капиталистите. Незнайно защо бяха избрали натоварения с монархическа символика син цвят. Знамето на организацията беше зелено — какъвто е основният цвят в повечето байраци на хайдушките и въстаническите чети, както и в националния ни флаг. Но на, връзките на чавдарчетата бяха сини и следователно не бяха парчета от знамето, както пионерските. Според учените от БАН, вероятно се касае за транскорморален^[50] дисонанс в мистичната символика на късните българи при техните етноезически акламбации^[51]. ↑

[50] Неологизъм, чието значение предстои да се изясни (б.а.). ↑

[51] Често употребявана от автора и още по-неопределена абстрактна категория, която обаче според някои в случая има съвсем ясно конкретно значение. ↑

[52] Не ги бъркайте с нефакапукистите, те са контрафакация. ↑

[53] Така ги кръсти по-късно с много любов Виктор Владимирович Ерофеев. Ние го уважаваме много, дори само за това, че нему принадлежат едни от най-прочувствените стихове, прославящи строителите на социализма: (в превод от българското издание, без да сме много сигурни в правописа)

Издига се в небето

Родната юзина.

Ебахме я в дупето.

Майната й гъзина.

Все пак нашето преклонение пред неоспоримия му поетичен гений не е чак толкова прекалено, за да се съгласим с него, че презкуризмът е руско изобретение. Защото кога е възникнал той в Русия според водещите хипотези? Великият писател сам посочва: през времената на разкола или малко по-рано, през Смутното време. Всеки може да провери в интернет кога учените са установили, че е станало това — в края на шестнайсети, началото на седемнайсети век. В такъв случай да се твърди, че презкуризмът е руско откритие, е все едно да кажем, че Александър Степанович Попов^[54] е изобретил телевизията или контраадмирал Александър Фьодорович Можайски^[55] — космическата совалка. Това могъщо течение не може да е възникнало и докато настървените боляри се занимавали с утрепването на Борис Фьодорович^[56], а още повече и даже още по-малко при Петър Велики или, да речем, по време на позорните кампании срещу битовия алкохолизъм — тоя спасителен пристан за руската душа от бушуващите там вече повече от столетие социални и семейни бури. Той е пренесен по някое време в тая необятна държава, настанил се е там в умопомрачителната руска бюрокрация и в комуналните квартири, а началните му следи после са се загубили. Защото презкуризмът (не говорим за алкохолизма — там няма спор) си е чисто българско откритие.

Кога се е случило това космическо събитие? Очевидно е, че не може да се изтрае пет века турски, тъй де, османски протекционизъм^[57], без да си скрит зад дебелите дувари на презкуризма. По тази причина е категорично и преди по-така, прекия гръцки, пардон, ромейско-византийски… културно-финансово-военно-технически обмен. По онова време основните презкуристки идеи вече са били завладели масите и, както казват болшевишките корифеи, отдавна са били материална сила. Вижда се съвсем ясно, че още княз Борис го е владеел до съвършенство. Когато му обърнали внимание, че за да се приеме християнството, трябва да се избият родовете на първенците в царството му, той какво е казал? „Ми хубаво, избийте ги.“ „Тежък грях е, не бива, ювиги — рекли му.“ „Ъ, тежък — отвърнал нашият. — Глупости. През оная работа ми е тая работа.“ И дори да не е казал точно това, презкуристите, от които основно се е състоял личният му състав, точно така са го разбрали. Сега не можем да извадим на бял свят документираната истина, защото вероятно и в секретариата му са работили най-вече именно презкуристи.

И може би щеше да си остане загадка кога точно е възникнал презкуризмът и даже щяха да шестват разни теории за панспермията и спонтанното му зараждане, ако не беше обърнато внимание на прочутия диалог между Аспарух, неговия юначен гривест кон и неговия най-доверен боил, когато се канели да прецапат Дунав и да направят първия неуспешен опит за построяване на българска държава^[58].

— Ваше ханско, такова, високо превъзхождащо величество, оттатък Дунав е населено, и то бая гъсто. Там са славяните, някакви неидентифицирани остатъци — май от нашите, от траките — и големи количества от ромеите, ювиги, от ромеите. Ми това, ювиги, са самите римляни. Те даже ни заявиха доста твърдо, че тези земи били неделима част от империята им. Има да се трепем с тях поне пет-шест века.

— През куренто мио — отговорил замечтано на добър италиански Аспарух, вместо да се почеше дълбокомислено по главата и да промърмори сакралното „Мамата си трака“. А конят какво е казал ли? Нищо не е казал, защото е вземал само мълчаливо участие в разговора.

Именно с първото знаменито лежерно изречение с италиански оттенъци нашият Отец Основател положил темелите на презкуристкото движение цяло хилядолетие преди разните му там Шуйски-Муйски и Василий Василевич, но не оня другия, а именно Галицин — прочутият реакционен прапрадядо на Наташа.

Оттогава българинът има две основни състояния: той или е против, или му е през оная работа. Защо Божидар трябваше да очаква, че с Атомната ще е по-различно? Ами той нищо не очакваше.

Културно казано, сѐ му беше тая. ↑

[54] Александър Степанович Попов (1859–1906) — руски физик от книга втора, за който родната съветска пропаганда твърдеше, че е изобретил радиото (вж. също подзаб. 1 към заб. 186 от книга II), но не успял съвсем, защото получил инфаркт, докато се опитвал да го обясни на министъра на вътрешните работи. В съвременната (2013) Википидия рускоотстъпнически се посочва спорността на тая теза и се дава предпочитание на тъй наречения Маркони. В нашата Уикипедия пише, че поне антената е на А. С. Разбира се, това е вярно, както е вярно и че Никола Тесла я изобретява поне три години по-рано. ↑

[55] Александър Фьодорович Можайски (1825–1890) — руски контраадмирал. Както вече споменахме, пак по онова време той пък се приемаше за изобретател на самолета. Сега Википедията е далеч по-скромна. Посочва се, че той е конструирал първия руски самолет, както и един по-второстепенен факт, а именно че изпитанието му е завършило малко неуспешно, защото летателният уред отказал да полети. ↑

[56] Борис Фьодорович — Борис Фьодорович Годунов (1551–1605) — руски болярин, фактически управлявал държавата по време на царуването на Фьодор Иванович, известен още и като Фьодор I. Продължил тая завладяваща дейност и след неговата смърт вече като цар на Русия от 1598 до 1605 г. През последното столетие участва най-вече като главно действащо лице в едноименната опера на Мусоргски, Модест Петрович (1839–1881). ↑

[57] Оказа се, че десетина години, след като установихме неоспоримия ни приоритет в създаването на едно от най-важните понятия в човешката история, учените в нашата родина успяха да заменят и това претенциозно, мъгляво и развалящо дослука словосъчетание с далеч по-ясното и приятно за ухото „съвместно съжителство“. То и аз навремето често съжителствах съвместно с разни гражданки… Ето че пак се отплеснах. ↑

[58] Разказаха ми за случай, в който инж. Къбоков, вече съвсем сериозно, е обяснил пред малка и затова добре документирана аудитория какво се е случило навремето.

„Аморалното поведение се наказва“ — започнал с библейски патос инж. Къбоков. По-нататък той пояснил, че когато Аспарух се настанил в чуждия двор неканен, той нарушил Божиите закони. В последвалата пет века сеч, българите били подложени, благодарение на тоя обесник (така го нарекъл), на чист геноцид. Били избивани по-голямата част от мъжките екземпляри на стадото и оставали само негодни и недорасли. Така започнало израждане на онова, което трябвало да стане нация (инж. Къбоков беше привърженик на нейния биосоциален характер). Борис само нанесъл един от последните удари, като избил по-голямата част от вече дефицитния елит. Катастрофата била неизбежна — ние вече сме нямали управленски потенциал. Само че обществените катастрофи траели десетилетия. И повечето от хората, не огромна част от тях, не разбират какво се случва. А при нас се случило 800 от последните хиляда години да сме византийски протекторат, турски вилает, руска губерния, а напоследък сме се били опитвали да сме европейски или американски щат, само че без да сме част от техните бюджети. Затова бягството на останалия ни оскъден елит е естествен процес, при който държавоподобното ни образувание постепенно ще изчезне — нещо, което е целесъобразно за цялата земна общност: Щом нямаме потенциал и не можем да реализираме управление с наши ресурси, по-добре е да минем под чужд флаг. Под каквото всъщност така и така сме били през повечето време.

P. S. Ако обърнем внимание как Никифор нарича непукистите, ще констатираме, че той на практика употребява пръв понятието „презкуристи“. Това е историческата истина. ↑

[59] Иван Василиевич внушава на сина си азбучни истини с тояга по главата (рус.). ↑

[60] Amicus Plato, sed magis amica veritas — „Платон ми е приятел, но истината ми е по-голям приятел“ — думи, преписвани на Аристотел, но в действителност това са думи на Платон за Сократ, в които по-късно е сменено името за удобство. Това е основен принцип при създаване на историческа истина. ↑

[61] Може би Сергей подсъзнателно си мисли за филмите с участието на Жан Пол Белмондо, оня сваляч Делон и подобните му. От тях западното влияние в тълкуването на т.нар. морални категории нахлуваше в чистото, добре изметено от нашите ръководители социалистическо пространство и го замърсяваше със — в тоя случай с френски — скапани буржоазни внушения^[64]. Затова, както стана дума и в заб. 32а, години по-късно тоя ренегат (така го нарече веднъж инж. Стратиев) президент щеше да заяви публично, че сме били франкофони. Бе тя да не беше тогава такава разхайтена ситуацията, нашите щяха да му дадат да разбере какви сме, ама… на, изтървахме го. ↑

[62] Тук вероятно става дума за „Томас Бекет“. Инж. Къбоков ми е споделял, че също е бил дълбоко развълнуван от тоя филм. Странно е. Но не вярваме великият писател да е изманипулирал фактите. Освен ако… Не, не е възможно. ↑

[63] Tu quoque, mi fili Brute — И ти ли, Бруте, сине мой — думи, за които твърдят, че са произнесени от Цезар, когато видял сред убийците си и Марк Юний Брут (той минавал за негов син). ↑

[64] Според Метаксаки, сега това влияние нахлува вече с американските филми. При това, заради тъпите реплики, киноартистите им били принудени да гримасничат като маймуни, за да представят по-убедително буржоазната идеология. Както знаем, всички им подражават. Затова, въпреки че не владеем китайски, се надяваме скоро по тоя метод да узнаем от извора и китайското виждане по въпроса. Разбира се, ако дотогава превес в морално-философското пространство (и не само в него) не са взели потомците на индийските другари. ↑

[65] Култов модел за автоматична пералня в българско през 80-те. Както Божо много пъти е казвал, ако някой имаше възможност да си купи AEG, Siemens и Philips, подобни соцбоклуци нямаше и да ги погледне. Което не пречи маса българи да работят за връщането на най-прогресивния строй. То и аз отдавна мисля по въпроса. Може би е вече време за действия. ↑

[66] полски жители, селяндури (диал., ирон.). ↑

[67] Началник на турската полиция в малък град. ↑

[68] Тук може би става дума за към края на деветдесетте или някое друго време. ↑

[69] По телевизора снощи казаха, че вече са почнали борбите и срещу жп линиите. Един от приятелите предложи и ние да не направим пенсионерска пенкелер бригада. „Желязо и алумин може да насъберем — вика, — ценна мед можем да добием от далекопровода… И от парка дърва можем да си насечем за зимата. Като гледам мангалите с какъв размах опаткаха гората край тях, ние що да оставаме по-назад? За тях, дето мразят всичко българско, освен социалните помощи и онова, което могат да откраднат, дето се турчеят и ни наричат гяури, за тях има всякаква аванта. А ние, дето сме си в държавата, какво да правим — да ги хрантутим и мрем от глад, така ли? Поне водата и тока да ни бяха направили без пари, както е за тях.“ Друг от аверите вика да сме станели албански поданици. Що пък не — ако има аванта. От това, че сме българи, единствената ни файда е била, че сме гледали мачове през работно време. Вярно, пооткрадвали сме туй-онуй от работната площадка. Обаче само за парите, дето партията ни забърсваше да подпомага братските страни от Африка или които потроши за вечно губещите индустриални гиганти и останалите си тъпи мегаломански проекти, можехме да си купуваме всичко от корекома, а не да дремуцаме по опашките за нашите соцбоклуци. Това аз ви го казвам, а не Божо или Матей. Стига съм се крил зад гърбовете им. Глупости говоря, че на всичко отгоре и ги пиша. Я по-добре да се саморазгранича. Докато е време. Иначе мамата си трака. ↑

[70] Паниковского бьют!… Уже? — Бият Паниковски… Вече? — култова реплика от „Златният телец“. Някога се хилехме на славните герои от НЕП-а, развилняли се по страниците на тая книга, достигнала до нас благодарение на омразата на Йосиф Висарионович към отвратителната пробуржоазна измислица на още по-омразния му Владимир Илич Бланк. В наше време НЕП-а тържествува и шества над света под разнообразни рап (у нас чалга) демократични форми, а Илф и Петров са заслужено забравени. ↑

[71] Истината е, че отговорният другар по обущарските работи от градския комитет се беше запънал. И с право — частната обущарска работилница е вредна капиталистическа отживелица. По странна прищявка на съдбата, при една поредна командировка в Москва първият секретар си беше купил от прочутия ЦУМ на „Красная площадь“ чудовищни съветски обувки и имаше нужда някой да им слага налчета^[72], за да се пъчи с тях колкото си може по-дълго по пленуми, събрания и приятелски разпивки, известни още като ленински съботници. Така бащата на инж. Къбоков получи възможност да печели по един откровено буржоазен начин. За удивление на всички, първият секретар най-накрая скъса несъкрушимите съветски калеври. Но обущарницата остана, защото в суматохата на борбата с капитализма забравиха да я закрият. ↑

[72] Налчета можеха да слагат и от обущарската кооперация, но незнайно защо там те бързо свършваха, и обикновено нямаше дори за първия секретар. А и дюкянът на бай Добри Къбоков се оказа съвсем близо до жилището на първия комунист, защото — какво съвпадение — той живееше в национализираната къща и бивша буржоазна крепост на тоя заклет експлоататор. Така най-справедливият строй даде възможност на него и на цялото му семейство да се приобщят към новия живот. А можеше и въобще да ги изгонят от града. Тогава нямаше да са толкова близки (през една врата) с такъв важен другар и приобщаването им можеше да се извърши на някои други, определено нездравословни места. Някой може да каже, че Провидението е помогнало на бай Добри — може би заради някакви големи заслуги в предишни животи. Но истината е, че Партията му даде възможност чрез почтен обущарски труд да служи на обществото и да отгледа — докъдето там беше разрешено — героя на нашия велик роман. Затова го моля да приеме моите лични благодарности. ↑

[73] Период на полуразпад — времето, за който количеството от даден радиоактивен елемент се разпада наполовина. ↑

[74] Бегемот — герой от романа „Майсторът и Маргарита“ на Михаил Афанасиевич Булгаков (1891–1940). Както е известно на ония, които са чели първите книги, това е любим роман на инж. Къбоков. ↑

[75] Arbiter elegantiarum — съдник на изящното (лат.). Така е бил наречен авторът на „Сатирикон“ Гай Петроний, който изпълнявал тая роля — разбира се, до едно време — при двора на Нерон. ↑

[76] Magister artium — учител в изкуствата (лат.). ↑

[77] Земя за лично ползване — след като преди десетилетия са ти взели бащината нива, ти дават едно парче земя като на крепостен селянин, което, както показва името, е разрешено да ползваш лично. Обработва се с най-ефективните средства на социалистическото стопанство — мотиката, лопатата и ръчната пръскачка. След безсмислените си усилия получаваш и някакъв урожай в размер, достигащ в спорна година половин месечната ти заплата. Това, разбира се е, ако не са го прибрали преди теб разни преминаващи нетрудови и други цигански елементи. От времето на Никита Сергеевич и руските селяни, горките, получиха възможност да обработват близо десет квадрата от земята пред къщите си: от оградата, та чак до улицата. ↑

[78] малка сова (диал.). ↑

[79] голям главатар (англ.). ↑

[80] Тук авторът вероятно визира Т. Т. (кой пък е тоя?). Каква е точно визията му може да се види от тяхната обща снимка с Косьо Чипса (аха) и неговата еее… държанка. Може и на тях да е предоставял квартира, но то на всекиго може да се наложи в някои екстрени случаи да помогне на приятел с терен за такова… кажи го, де. ↑

[81] Както е известно, соцът се самопровъзгласяваше като „планово общество“. Това означаваше, че във всички дейности на тъй нареченото „социалистическо строителство“ присъства неизменно планирането на крайни резултати. Инж. Къбоков веднъж се изхилил пред свидетели, че да планираш икономиката това е все едно да се направи план за атмосферните явления над Тихия океан.^[82] Много пъти досега героите на романа свидетелстват за опашатите лъжи при отчитане на резултатите и успехите в тоя неизяснен все още от науката процес. Какво по-естествено от това да послъжеш, когато не можеш да изпълниш проклетите неизпълними задачи? Както е отбелязано и в подзаб. 4 от заб. 44 в книга IV, в страната на Съветите за надписването и лъжите при мнимото изпълнение на плановете има дори специално понятие — туфта. От това следва, че информационните канали на соца са били задръстени с шумове. Всеки специалист по управление на функционални системи ще ви каже, това е беда с фатални последствия. Защото процесът има каскаден характер и лъжата^[83] се възцарява навсякъде в обществото. В резултат не можеш да го управляваш правилно и ефективно, то тръгва на самотек и се сгромолясва в първия хендек. Социализмът приключва. Както пише по филмите, The end. Обаче не е happy. Въобще.

Дали в България оттогава насам лъжата продължава да живее ли? Разбира се. А можем ли да се отървем от нея? Едва ли.^[84] Дори някои учени смятат, че по тия краища е нейно любимо място. Божо смята, че тя и в САЩ обичала да живее. Но то кой не обича да живее там? Пък и инж. Къбоков не е учен. Може да е инженер, но чак пък учен… Той ако беше, вестниците щяха да пишат. И по Discovery и Anymal planet щяха да кажат. Обаче там нищо не споменават. Учени много, но за Божо — нито дума. Следователно… Какво следователно? Ами, в такъв случай, разбира се, и само тогава. ↑

[82] Защо точно там, не е обяснил. Според други пък било „над Индийския“. Това сякаш е по-достоверно. ↑

[83] И кражбата — както са забелязали още в древността, те вървят обикновено заедно. ↑

[84] Инж. Къбоков многократно е посочвал, че това можело да стане само чрез някакви постоянно действащи внушения в противоположна посока, защото човек бил „внушаемо същество“. Кой ще внушава, какво ще внушава и най-вече с какво ще внушава — не е казал. ↑

[85] За българските реалности „масмедия“ и то независима е понятие от далечното, все още ненастъпило бъдеще, но инж. Къбоков още тогава (кога?) смело си служи с него — той е изпреварил времето си със столетия. — Б.а. ↑

[86] АБПФК — активни борци против фашизма и капитализма — прословута самоопределяща се каста по време на комунистическото управление, която се ползваше с абсолютни привилегии: при назначаване на работа, кандидатстване във ВУЗ, получаване на жилища, излизане в чужбина, купуване на салам и в целия останал живот. При тая изгъзица — соцфеодализма, АБПФК беше извратен аналог на благородническите титли от нормалните монархии. Много отдавна Божидар веднъж ми каза, че опитът да се възроди аристокрацията в царството ни, заедно с напоителната система са били двете хубави неща, които комунистите се опитали да направят. Само че изборът на царедворци бил или от неграмотници или от морални боклуци. Напоителната система пък сме я потурчили (според някои побългарили) — отново от класически серсемлик. ↑

[87] Лепрозориум — Както е казал Пламен Станков Глогов, лепрозариумът „прилича на пренаселено гробище, в което мъртвите са тръгнали по земята“. Както е забелязал пък Со Джон-Джу в „Прокаженият“, обитателите на лепрозориума са дори цветово тъждествени на комунизма:

Слънцето и цветът на небето натъжиха прокажения.

Когато луната изгря над ечемиченото поле,

той изяде едно дете.

И плака цяла нощ с червени цветове като цвете.

И тук можем само да се удивляваме на прозренията на инж. Къбоков за тъй сходния характер на двете явления, направени преди толкова години. Все пак на някои места той стига до крайности, а — както знаем — често и отвъд тях. Известно е (както показва и примерът с лепрозориума), че той е привърженик на органичната теория. Веднъж, като разговаряли по спорни въпроси с привърженик на БСП, Божо казал дословно следното:

„Органичната теория, драги, се основава на съдържателните аналогии между устройството и функционирането на организма и на обществото. И в двете системи има йерархия и тясна специализация на елементите, които ги съставят. В организма различните органи са създадени по нечии вълшебни алгоритми^[89], те изпълняват своите функции и не се стремят да се превърнат в други. Нещо подобно трябва да се очаква и от различните системи на социума. За беда българското общество изглежда не е породено от такива алгоритми или ако е било така, те не са задействали по някаква причина. Сега в него всички елементи са с пенкилерен характер, а всяка социална групи не си изпълнява присъщите за нея функции, а се стреми да бъде с най-висок приоритет и следователно статут. Например социалистите, които в терминологията на органичната теория би следвало да изпълняват функции от долните етажи на отделителната система, искат непрекъснато да бъдат органа, които управлява. Това, както и сам можеш да се сетиш, води до сериозни разстройства и дори до едни, бих казал, обществени консистенции със специфична миризма. Затова е необходимо да си стоите, където ви е мястото и да не се напъвате — той отново употребил специфичен глагол — непрекъснато да вземате властта.“

Ние се разграничаваме, за да не се посрамим^[90]. ↑

[88] Луи Блан (1811–1882) — френски представител на утопичния социализъм. Наскоро (март 2012) случайно погледнах Википедията. В нея, както казва Матей, дървените марксистки глави още дрънкат за дребнобуржоазната му утопия, основана на това, че въобще не разбирал същността на класовата борба. „Игнорирайки тоя факт, че всяко буржоазно государство се явява оръдие за угнетяване на трудящите се“ — продължават там — ну, и т.д., и т.д. Ние не сме изследвали произхода на тоя дребнобуржоазен утопист, противници сме на угнетяването, подминаването, подлютяването и напикаването, и не се придържаме към антисемитската (пък може да е и семитска, като нищо може да е семитска) забележка на инж. Къбоков. ↑

[89] Божо веднъж в някакъв спор каза на опонента си, че човешкото тяло е създадено по алгоритми. Но това, което е построено по алгоритъм, макар и Божествен, не може да решава алгоритмично нерешими проблеми. Следователно някой друг (кой?) използва тялото, в това число и тоя биокомпютър — мозъка — за своите неясни цели. ↑

[90] Матей пръв обърна внимание на етимологията на тая дума. Ние отново се разграничаваме (виж по-горе). ↑

[91] вж. забележката за Чернобил от първа книга. ↑

[92] Божидар винаги е говорил с особена неприязън за преходните червени знамена. Веднъж, беше още в Атомната, не издържах и го попитах. „Защо — викам — толкова ги мразиш?“ „Защо ли? — вика. — Защото в един нормален свят трябва да се стремиш не да получиш някакво парче червен плат на дълга дръжка, а да произведеш наистина качествен и полезен на хората продукт. Ако успееш, той ще се наложи на пазара. Тогава потребителите ще ти дадат повече пълномощия да развиваш и разширяваш дейността си. Това е истинската награда за твоя труд — изхили се той. — Тъпите байраци се връчват преди всичко за верноподаничество. А у нас с тях се разпорежда една клика от морални боклуци.“

Стана ми много неудобно, защото край нас имаше и други хора. И те всичко чуха. Затова сега, макар и късно, отново се разграничавам^[94]. ↑

[93] Иля Муромец, Добриня Никитич и Альоша Попович — богатири воини от руския народен епос. Ако искате да ги видите как изглеждат, погледнете картината Богатири на Виктор Васнецов или прочетете Википедията. За разлика от тях, Микула Селянович е богатир с определено земеделски характер. Не е ясно защо авторът иска и той да се намеси. ↑

[94] Аз тогава се разграничих, където трябва. Но то и втори път не е излишно. Бе, какво говоря, НИКОГА не е излишно. ↑

[95] Десетина процента — това е и първоначалното предположение. Съгласно някои по-нови изчисления, в атмосферата може би са отишли деветдесет процента. От близо двеста тона уран, които са се намирали в реактора. Но пък, по разказите на очевидци, е останал за доста време един светещ цилиндър с диаметър двайсет и височина над сто метра, в който като китайски фенери са се издигали и спускали плавно светещи фигури с цветове, каквито не се виждат в обикновения живот. ↑

[96] Прочутото изречение — Гран, един от главните герои в романа „Чумата“, сам съчинява роман, от който е написал едно-единствено изречение: „Веднъж, през едно прекрасно майско утро, стройна амазонка препускаше на великолепен дорест кон…“ и т.н. Очевидно — заради навика да пише между седем и десет думи на ден — авторът сезира сам себе си. ↑

[97] Pare gia ’na festa — като на празник (ит.) — стих от канцонетата на неаполитански диалект „O sole mio“ на Едуардо ди Капуа (1865–1917). Тези, които обичат италианската класика от онова време, освен цветущите алеи, гнедите коне и стройни амазонки, веднага ще си представят и звучащата в душата на главния герой музика през това иначе незапомнящо се с нищо утро. А онези, които се прозяват от канцонетите и дори не са чували кой е Камю, нека да пуснат по озвучаващите си устройства някое от любимите си маанета, да го надуят до дупка и да му ударят няколко яки гюбека — тъй че, както казва Матей, „да затрепти, да зазвъни и направо да затрещи завладяващата душата, непостижима и недостъпна за останалите изостанали народи, ширнала се като социализЪма, и запълваща като него живота ни с блудкавото желе на посредствеността, разюздана, тъпа и видиотяваща българска чалга.“

Ние се разграничаваме. ↑

[98] Soldaten — войници. Нарочно е отбелязана тая известна на всички дума, за да се подчертае връзката между двата братски народа — руския и германския и техния вековен военно-културен обмен. Неслучайно според авторитетни американски източници (директор на ЦРУ и прочее) за последните 100 години Белият дом най-много се е страхувал от един съюз между тях и, разбира се, не се е спирал пред нищо, за да го провали и осуети. Включително и пред струващи десетки милиони човешки жертви световни войни и восъри (ВОСР). ↑

[99] свине (нем.). ↑

[100] Това не е изолиран инцидент. Незнайно защо инж. Къбоков често е намирал как и с какво да изрази обидното отношение към представителите на четвъртата власт. След като изгря свободата на десети ноември, веднъж го поканили в някакво телевизионно студио. Водещият си изпълнявал плана за запознаване на народа с доста спорните и понякога съвсем нелицеприятни, че и дори определено гадни обстоятелства около Чернобилската авария. Той още в началото обявил, че са приятели с госта и му заговорил на „ти“. Задавал му разни въпроси и, както си му е редът, щом инж. Къбоков започвал да изразява някакво опасно за идейната насока на предаването мнение, го прекъсвал приятелски безцеремонно, коментирал с неприязън казаното и не пропускал да поднесе предварително съгласуваното уж свое становище по темата. Божо направил един-два пъти типичната си презрително-подигравателна физиономия и внезапно на свой ред прекъснал поредното излияние на водещия.

— Ти — рекъл — смяташ ли, че журналистите са четвъртата власт?

— Не виждам какво отношение има към темата. По-добре…

— Има пряко отношение — прекъснал го отново Божо. — Отговори ми и ще видиш, че е така.

— Това не е въпрос на предположения. Ние сме четвъртата власт — изрепчил се веднага оня.

— Предполагам, че твоята медия си има собственик.

— Естествено, че има.

— И ти си подписал с него трудов договор, нали така?

— Разбира се.

— Тогава си наемен работник. Или пролетарий от възможния най-кофти журналистически тип. Твоите колеги от гилдията също са такива. Следиш ли логиката? Вече сам можеш да съобразиш: като наемни работници вие лесно можете да бъдете разкарани, ако не изпълнявате точно волята на господарите си. Каква четвърта власт сте тогава? — И понеже събеседникът му изненадано млъкнал, Божо продължил: — Не ти ли се струва, че в такъв случай идеята за вашата четвърта власт е само кавър версия на тезата Мордехай за властта на пролетариата (да си призная, тук и аз се плеснах по челото)? При това доста лицемерна? Ти си интелигентно момче. Не си ли разбрал още, че тя е само един як кьорфишек? Не си ли наясно, че пролетариатът не може и никога няма да управлява? Той се манипулира с елементарни средства от истинските Владетели и прави това, което искат те. Разбираш ли това, което ти казвам? Или ти, освен че си пълен профан в атомните работи, си и някой от задръстените привърженици на болшевишките идеи? Както казваше Бай Тошо, на социализъма и комунизъма?

— Не съм им привърженик — отрекъл се веднага водещият и завъртял очи — в смисъл „глей сеа къде докара нещата“. Но и — защо да крием — с определена тревога.

— В такъв случай би следвало да си гледаш журналистическото пролетарстване, а не да се изживяваш като четвърта власт — подхилкнал се Божо — в това толкова значимо за историята интервю. Пролетариатът, от който вие сте доста мразена фракция, се включва в управленските схеми само в ролята на тълпа, която крещи по митингите и стадионите „Осанна“ и „Разпни го“, чупи, пали и разграбва при мирните си демонстрации и участва в режисирания фарс на онова, което наричате демократични избори. Вие специално участвате и в създаването и поддържането на морфогенното поле на идиотизма. Затова, ако искаш да заявиш честно възгледи си и да предизвикаш поне локални последствия, запиши се в клуб по интереси, води кръжок — например по класическа китара, или излагай съображенията си пред жена си и тъщата си. Или пред мен, но не в присъствието на публика. В последния случай последствията ще ти са гарантирани. Хубаво е и да си наясно, че опитите за манипулации като сегашната само заблуждават и подлъгват и без това вече видиотената ви аудитория. И позорят професията ви. Аз не искам да съм част от тая скверна практика — рекъл Божо, станал и си тръгнал.

И кво? Журналистите излязоха специално подбрани и подработени наемни работници от пролетарски^[101] тип, които истинските господари използват за своите тъмни и доста плашещи цели. А атомната истина остана скрита за широките народни маси. Честно казано, тя изобщо не им е нужна. Какво правеше Том Канти с големия държавен печат? Чупеше орехи. Така е. Като даваш познание и власт в ръцете на хора, които не ги заслужават, какво може да очакваш? Само бели. ↑

[101] В прозренията на Оруел, пролите се държат в покорство и щастливо невежество чрез постоянни лотарии, безсмислени песни и яко порно. В нашите условия са достатъчни разрешеното от законодателя и поощрявано негласно от правителството идиотско търкане на лотарийни билетчета и разюзданата чалга, която щастливо съчетава просташките си текстове с изобилие от сладострастно чекнене на разгологъзени гювендии и също разпищолени, извършващи характерните размножителни движения мачовци. Според Божо, журналистическите проли пък се водят за специалните им носни халки чрез извикващите почти сексуални усещания внушения за фиктивната им власт и предоставяне на засищаща скритите им садистични желания възможност уж в името на истината да изливат кофи със смрадливи журналистически течности върху главите на набелязани от Владетелите цели и да се наслаждават на позора им. ↑

[102] Умееше ги той тези работи. Затова после и министър стана. Много популярен беше. Обичаше го народът. Даже народно име му измисли. Виж, песен за него все още няма. Но Божо беше обещал това да стане при подходящ случай: „Сега да ми падне — вика, — друга песен ще ми запее.“ Ако сте чули нещо за тая песен, драснете един мейл. ↑

[103] Те и прокурорите така работят — по вътрешно убеждение. Матей може да ви разкаже маса любопитни подобни случаи. Сред тях има и болезнено любопитни.^[106] ↑

[104] За онези, които не четат внимателно или забравят бързо — производствено-технологичен отдел. ↑

[105] Това е доста странно, защото по онова време тя още не е измислена. — Б.а. ↑

[106] Не можем да се въздържим да не използваме един от триковете от популярните реклами: За такъв случай можете да прочетете в следващата книга. ↑

[107] странно как това… (цензурирано) не е цензурирано. ↑

[108] много по-точно щеше да е bullshit^[109]. ↑

[109] Както вече знаем, любима американска (?) дума. Обаче инж. Долапчиев — за срам на българското инженерство — освен руски със силен сръбски акцент, не говореше никакви други езици, а още по-малко разни американски ленгуичи. Така че не я използваше. ↑

[110] Тук отново, както и в подзаб. 2 от заб. 18 в книга II, в потвърждение на прочутия цитат от не толкова прочутия му автор, ще цитирам едно дърлене на инж. Къбоков с някакъв православен богослов.

„И ето — казал му накрая Божо — тоя просяк се е родил сакат или сляп. Каква справедливост има в това, ако няма карма и прераждане и животът е само един? Дори Господ да го е избрал по този начин и пред него да има път за възвисяване чрез безброй страдания, защо и на останалите не го е дал? Както и да извъртате, несправедливостта е очевиден факт. Трябва да си много твърдоглав и проклет, да си вманиачен фанатик и ортодоксален злобар, за да се инатиш и да се правиш, че не видиш тая крещяща липса на справедливост. Разбира се, има и другата възможност — да си пълен дебил.“

Мисля си, ако е така, то всичко наистина се превръща в огромен театър. Затова може би и петата, и надяваме се последна книга от тая и без друго доста проточила се история, се получи съвсем театрална. Ако някога, по Божия воля, тя види бял свят, ще се убедите сами колко прав е оня Шекспир от книга I. ↑

[111] Както казва Метаксаки, „От тези думи личи какви празноглавци са тия от шайката «Политбюро» и останалите ръбати образувания (уж бивши) в ошмуленото ни царство.“ Той още Огнян Дойнов така се изрази, но ние тогава си затраяхме. Щял да управлява пари. Тъпанар. Все едно да кажеш, че ще управляваш шофьорската си книжка. Божо веднага щеше да му обясни^[112], че точно парите са онова удостоверение, което му трябва, за да управлява в истинския свят. В инфекциозното отделение на социализма е управлявал с постановления, номенклатурни списъци, червени книжки и пароли от типа „наше м’че“ и „мой човек“, а тяхната сила е гарантирана от необходимия брой юнаци от Държавна сигурност. Следователно от могъщ репресивен апарат. „Във финансовия космос, създаден — както казва ранният Божидар Къбоков — от нашия общ дълбоко уважаван дядо Майер Амшел-Строителя и чичовците ми, тая работа вършат зелените пълномощни. Винаги, когато ги харчиш, караш някого да върши нещо. Колкото по-голямо е количеството им, толкова по-голям управленски ефект можеш да постигнеш. При това не е необходимо никакво насилие. Когато види зелените пачки, всеки се подчинява с усмивка. В зависимост от броя им, тя заприличва все повече и повече на идиотска. Е, малко кофти е, че при всеки акт на управление трябва да се разделиш с някакво количество от тях. Абе, не ще и дума — доста болезнено е. Но то това е само временно и има далечен прицел. Ако водиш обществената каруца в правилната посока, всесилните пълномощия пак ще се върнат при теб като бумеранг по красива траектория — ведно с печалбата или дължимата лихвичка, разбира се. Това е засега възможния най-добър гарант на обществената справедливост. Затова тоя механизъм така допада на всички и системата е достатъчно стабилна, за да не се катурне от простотиите на другарите от политбюро.“ Само че комунистите никога не са вдявали какво им говорят такива като Божо. Да, ама парите сега са у тях, тъй че май не са толкоз загубени. Бе, не са те, не сааа. Както казва пък късният инж. Къбоков, „На мястото на едновремешния другарски феодализъм и всеобща електрификция^[113], сега се установи неговата банкова кавърверсия^[114], плюс задължителна американоидиотизация^[115] на цялата страна“. ↑

[112] От сигурен източник научихме, че още в зората на демокрацията, на някаква сбирка на актива, той се опитал да обясни на Велислава Дърева каква празноглава работа е соцът. Разправял й там колко лесно се опровергават глупостите на Мордохай, както и че в основата на обществото стои Божия морален императив. Казал й бил, че не е необходимо да си чел Кант, за да проумееш, че социалистическата законност е обобщение на закона на джунглата в редакция за наши момчета. През това време тя само го гледала като чистофайница домакиня — чужда покривка с мазни петна. Абе наше момиче, правилно е подходила. И прочее в тоя род. И кво? Както казва Матьо, тя си останала социаналистка или соционанистка. Той й вика и Делислава Дърлева. Абе, закачат се. Журналиски им работи. Обаче Андрей Карлович на нея се изповяда, не на Матьо Проданов, нъл тъй? ↑

[113] Според достоверни източници, той е използвал и техническия термин от не дотам електрическо естество „електрифекализация“. ↑

[114] В други случаи е наричал нашия нов прогресивен обществен строй „пазарен социализъм“, за което е информирана лично преродената Долорес Ибарури, а именно другарката Нела Курнелова. ↑

[115] От Първа книга знаем, как Божо многократно е заявявал, че смята американците за психита^[116]. „Какви очакваме да са, ако по цял ден медиите на чичо Соломон им набиват в главите американската мечта: да имаш по-готина кола, по-мощна пералня, остров в кухнята, две мивки в банята, барбекю (дай боже всекиму) и през цялото време, докато не се скъсваш от бачкане, да пресмяташ кога ще си изплатиш телевизора, хладилника, колата и — ако Бог е рекъл — жилището. Няма начин да не изперкаш. На всеки, който не е съвсем задръстен е ясно, че това е нарушение на оная Божа заповед — «Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи^[117]» (Изход 20:4). А който я наруши, става слуга на Мамона. Затова те са такива — негови слуги. А за такива има някои прогнози в байбъла.“ Така ги коментираше.

Абе, значи американците… Ъ, глупости. Че само те ли? Кои сега не са такива. ↑

[116] Метаксаки, който ги познава по-добре е казвал, че американците, съдейки от филмите им, са два вида: едните се занимават предимно със собствен престъпен бизнес (незаконни операции на борсата, наркотрафик, производство на амфетамини, данъчни измами, обири на банки, супермаркети, богаташки къщи, и прочее, и прочее) или работят в разни мошенически фирми (предимно без да подозират). Другите са внушителен брой полицаи, частни детективи, ловци на глави, съдии, прокурори и адвокати по наказателни дела, както и разнообразен помощен персонал, които ги ловят, съдят и пращат по затворите; разбира се има политици и киноартисти (тук нямало ясна граница). Въобще, хармонично общество. ↑

[117] Подчертаното е НАШЕ. И това също е подчертано, само че, както казват сърбите, по наш начин. Сега отиди към началото на подзабележката. ↑

[118] За тези, които не са наясно с терминологията от онова време, това съчетание е по подобие на любимото на комунистите николапетковисти (отпосле трайчокостовисти и други подобни). По-разгърнато описание на отношението им към онези, които са наричали с такива сложни съставни имена, можете да намерите в мрежата. Бог да ги прости (тия със сложно съставните имена). ↑

[119] Другарят Анастасов е изненадващо точен. Вярно, че това го знаеше още старата княгиня. Но другарите от политбюро бяха учили само политикономия. Там побеждава социализъма и комунизъма и властта е на пролетариата и трудовото селячество. Както, а и най-вече, на винаги правата партия. От къде на къде тогава той има такива капиталистически възгледи? При това съвсем правилни и актуални. Откъде, а? Ние намерихме отговор на тоя въпрос. В едно изказване (вижте например тук), другарят Живков далновидно посочва на народните маси: „Как ще решиш проблема? Може да решава тоя, който има пари. Щом немаш пари, какво ще решиш ти, бе? Ти немаш право да решаваш^[121].“

Това е положението с решенията. Остава само усещането, че в цялата работа има нещо, дето ни убягва от погледа. Не можем да решим какво е. Това е защото ние сме от ония, дето нямат право да решават. Абе, нема па̀ри, бе, майка му да е… (цензурирано) тракийска да е… (цензурирано). ↑

[120] Тук отново се появява тая сакрална пословица. Като се има предвид колко високо е нивото й на употреба, се убеждаваме все повече: тя наистина неоспоримо доказва тракийския ни произход. Затова се надяваме академичната общност да вземе предвид настоящите научни разработки и да даде възможност на траките да се върнат — в учебниците, в родината и въобще. Иначе ще излезе, че наистина мамата си е тракало^[122]. ↑

[121] Тъй като това право е иманентната проява на управлението, излиза, че др. Живков е изповядвал същата религия като инж. Къбоков. Само че неясно защо не е огласявал своите прозрения. А когато го направи, едва ли предизвика нещо, освен подигравателни усмивки. Както казва Матей, царството ни продължава да е пълно с активисти на социалните утопии. На някаква сбирка един ръб от постоянното присъствие се изрепчил, че при соца всеки е имал възможност да управлява живота си. Божо веднага го заял: „В нормалните държави това става с пари. Харчиш ги и караш околните да правят онова, което искаш. Я ми кажи ти с какво си управлявал живота си при любимия си строй? Нали си спомняш, че тогава парите бяха само да пазаруваме от супера и да си платим тока и членския внос? Хайде, кажи ми как си го правил без тях. Ти не беше дори прост (така се изразил) партиен член. Какво си прилагал, освен да се подмажеш на шефа за повишение или поне за бунгало на Поморие през лятото? Може би си се натискал да станеш партайгеносе, за да се докопаш до жигулка за година-две, вместо за десет, и да си купиш панелка за две петилетки вместо за четири? Не си ли спомняш, че дали ще се вредиш — дори за автоматична пералня или, дай боже, за цветен телевизор — вместо теб решаваше някой магазинер или началник-склад? Това ли наричаш управление на живота си? Да ближеш най-различни задници? Щом си успявал, значи си много добър в тая завладяваща дейност.“ Според нас, не е прав. Какво е някакво си мимолетно близане пред очевидно благоденствие за един примамливо дълъг срок. Ми то това си е едно истинско управленско… можем да кажем, таковане. ↑

[122] На това място му е мястото да дадем едно напътствие на преводачите. Изрази като тоя са непреводими, освен описателно. Предвид огромната им ценност за оцеляването, нека ги изписват със съответната азбука и те да станат неотменна част от богатството на съответния език, както латинските изрази, О. К., и един куп други, чието съдържание също не е ясно на повечето от използващите ги. ↑

[123] Бързодействащо редукционно устройство за изхвърляне пара в атмосферата — предпазен клапан на II контур в АЕЦ. ↑

[124] АЗ-III — аварийна защита трети род на старите блокове^[125] (I-IV), при която поглъщащите наставки на управляващите касети се спускат автоматично с работна скорост (от порядъка на см/сек) в активната зона на реактора и постепенно го заглушават. През първите години на експлоатация тази защита сработваше час по час. Както инж. Къбоков често и определено хулигански подмяташе, докато каубоите в Атомната овладеели тънките материи по обяздване на реактора, първите два блока били използвани като доста скъпи 440 мегаватови тренажори. Незнайно защо обаче, при тоя побойник реакторът се държеше дисциплинирано. ↑

[125] Вече отдавна закрити. ↑

[126] Трийсет и три години след катастрофата (2019), продължават опитите да се обезвинят виновните. Оня ден Матей, който по неизлечим журналистически навик продължава да чете глупостите из вестниците, ми показа статия по тая неизчерпаема тема. В нея Йорданка Христова^[127] отново разказва как четири дни след паметната дата семейството й начело с патриарха му били на първомайска манифестация. А също как яли чесън от градината си. „Искам да й кажа на тая наша поп легенда, че не ме интересува какви зеленчуци са яли и какви простотии са правили те, семейно или поотделно — озъби се Матьо. — Още повече че другарят Стоичков няма как да не отиде на манифестация, защото като нищо са щели да го свалят от всички постове и даже да го изключат от кварталната офеорганизация. Не ми пука и дали са консумирали марули или са пасли радиоактивна люцерна по празниците. Проявите на глупостта им са техен проблем. За нас (за кои?) е важно, че те не казаха истината на българите. И не само не обелиха дума за опасностите от радиоактивно замърсяване, а ИЗЛЪГАХА^[128] тъй наречения народ. Точно в ресора на свекър й работеше оня ментърджия, който официално заяви по телевизията, че нямало никаква опасност. Да. Тя цялата статия е боклук, но това вече не се трае. Срам ме е, че тая изключителна певица не спря да се заяжда с конкурентката си и да прави нескопосани опити да оправдае един престъпник. Защото в тоя случай лъжите не бяха безобидни като лакърдиите за това колко чудесен е реалният соц. Тогава мръсотията им стигна дотам, че изложиха на генетичен риск здравето на няколко поколения. Вместо да кажат на хорицата поне да мият зеленчуците от конфутата си. И да отменят тъпата манифестация.^[129] Гадно е всичко. Гадно е, само че какво мога да направя? — вдигна безпомощно рамене инж. Проданов. — Мога само да кажа на Йорданка, че в света на свободната търговия не е прието и се смята за особено неетично да се плюе конкуренцията. В това няма капчица етика и достойнство. Само в етиката на соца можеше спокойно да критикуваш по събрания съперниците си. Изглежда, че неслучайно е снаха на тоя партиен ръб. Ще я посъветвам, като е толкова люто засегната, да подаде иск срещу Лилито в съда. И да се дърлят с нея там, без да ни занимава повече с болното си его. Ето поне това мога да направя за България“ — изхили се редакторската Матьо. ↑

[127] Съпруга на сина на Григор Стоичков ↑

[128] Не е ясно защо авторът е написал „излъгаха“ с главни букви. Да подчертае значението — добре, но кое? Вредното ли, полезното ли? Лъжата винаги ли е осъдителна, пагубна и разрушителна? Божидар много пъти ми е повтарял: няма Божия заповед срещу обичая да се лъготи. Значи може и да е полезна. Иначе защо е пропусната в забраните. Казано е да не лъжесвидетелстваме, но то е друго. При това срещу ближния, което съвсем замъглява нещата. А тук става дума да се излъже някаква — математически погледнато — група от краен брой хора. Ми що да им се казва истината? При соца кой я казваше? Никой. А трудя̀щите се (че и по-мързеля̀щите) бяха най-щастливи. Така ли беше? Еми, така беше. Ако истината е благоприятна — добре, кажете им я. Обаче ако не е? Защо да ги товариш хорицата с отрицателна енергия, както казват приятелите на Божо, шаманобудистите? Ако целокупното природонаселение е изнервено, изтормозено и ошашавено от всички ужасии, които стават непрекъснато по цял свят — какво ще се случи? Ако е враг пред портите — добре, ще сработят условните народни рефлекси. Ще се вдигнем, ще го смачкаме и така нататък. Но ако вражеската същност не е изразена конкретно и достатъчно контрастно? Ще го стимулираш ли за противодействие срещу нещо съмнително, неопределено и даже напълно мъгловито, или ептен ще го отчаеш? Не е ясно. Затова по-добре икономисай истината. Замажи проблемите. Увъртай, преиначавай, подвеждай, заблуждавай, пързаляй, хвърляй по-големички количества прах в очите. Като комунист на разпит. Като обран евреин. Като американски сенатор.^[130] Абе, лъжи здравата с чисто сърце. Като болшевик. Нали е за народното добро. После може и да ни плюят, но ние ще си знаем, че в критичния момент сме ги спасили, тия заблудени овчици. Аз така мислим. Но то най-добре вижте следващата подзабележка. ↑

[129] Ние се разграничаваме (категорично). ↑

[130] Тук можеше да се добави „като член на политбюро“, „като директор в отчет пред партията“, като депутат от… (посочва се партията) или просто „като български гражданин и селянин“ (при соца, както преди и след това). Но това вече нищо не говори на повечето читатели, освен на ония, които все още и най-вече случайно помнят или успяват да си представят ония времена на неспирен подем и грандиозни успехи, на неспирно висене по грандиозни опашки, както и на неспирно грандиозно лъготене. И най-вече на неспирен и грандиозен разгром на всичко онова, което ни прави хора^[131]. И което ни извисява към Бога — така, че когато отново слезем в долното училище, да не повтаряме за пореден път класа. ↑

[131] По-претенциозните и старомодни могат да заменят хора с човеци. Според Матей това е все едно да замениш роми с цигани. Се е тая — вика. ↑

[132] Този доклад е толкова секретен, че не е бил публикуван дори и след като дойде десети и изгря свободата, а народът се развълнува, че не са го информирали за радиоактивните майски зеленчуци. Както е известно, секретността в цеканабекапе е била толкова строга, че такива матриали трябвало да се изгарят преди прочитане.^[133] ↑

[133] Това е шега на Ричард Файнман със секретността на документи за Манхатънския проект, обаче ние я изплагиатствахме. Щото и ние сме голяма работа. ↑

[134] За него и преди това се знаеше, че в Нововоронеж руснаците са го подигравали заради измислиците му за „полупериода на разпад“ и „позитриното“^[135]. Божо веднъж се беше изхилил, че затова са го преместили на тая длъжност — да разнася новата атомна правда сред партийната членска маса. ↑

[135] Правилното понятие е „период на полуразпад“ (някъде по-горе вече стана дума), а позитрино няма. Има само неутрино.^[136] ↑

[136] Горната забележка е главно за българските ученици. Те в училище, а и след това — като татковците си и майковците си — не са особено любознателни. Но поне вече са се научили с огромно самочувствие да ръсят простотиите си, за да може да се отакова окончателно цялото обществено пространство. Като цитирания герой. И най-вече като връстниците си и другите обекти за подражание от тъпите американски филми, а то по-тъпо няма. Очевидно военнополевата култура заедно с примитивния сленг, обеците на носа, пиърсингите по места, които по-рядко виждат слънце, татуировките от типа на онези, които си правят обитателите на гетата и пандизчиите с неоспорим авторитет или килърите на мафията с по-вълнуваща практика, както и яката гювендийска чалга са главни преимущества в борбата за оцеляване на младото поколение. В тая, както казват американците, шибана международна обстановка е ясно, че нашта е изпята. Дано поне те да се класират за работници по плантациите и за отговорници по градската хигиена.

Като си помисли човек — уж от позитриното почнахме, а на, къде стигнахме. Затова се саморазграничаваме. ↑

[137] Комната — стая (рус.). И тук, както в предишните книги, русизмите се използват основно в ироничен смисъл (б.а.). В случая искаме да кажем, че главният герой запазва чувството си за хумор дори пред атаката на упълномощени представители на прочутото КГБ, от което трепери целият останал свят. Ето какъв юнак е. Бе какво говоря. По-голям юнак е. ↑

[138] При разпит — в описанията на знаменити пътешественици и прогресивни писатели може да се прочете, че индианците са използвали стол без дъно, на който сядал пленникът, желателно по гол задник, и под него наклаждали весел лагерен огън, за да има интрига и да се получат по-раздвижени кадри. Както се вижда от разказа, нашият е готов и за такъв развой на нещата. Но то така са го учили още в пионерската организация — да е винаги готов. По гол задник. ↑

[139] Някой може да възрази, че времето на тоя строй е отминало и по тая причина тук е трябвало да се употреби минало време. Не, скъпи другарки и другари, прикрил озъбената си муцуна зад парламентарни бутафории и новопокарала демократична перушина, дзверот си е тук, по-жив от всякога. И ще е така, докато наивното^[141] племе по тия места не престане да му дава за храна надеждите и бъдещето си. ↑

[140] Не е ясно кого има предвид инж. Къбоков. Доколкото си спомняме, дотук единствено майор Пейчев сякаш му помогна при един случай, докато беше още неизвестен капитан. Но защо пък враг? Не, не, това е подхвърлена следа. По-добре четете Гьоте.^[144] ↑

[141] Напоследък ни обземат ни съмнения, дали не става дума за тежка (ами ако е заразна?) форма на (имб__а__цилна, може би) имбецилност.^[142] ↑

[142] Двайсет години по-късно откривам, че това е корона вирус от нов, все още несъздаден от китайските/американските/други неупоменати^[143] учени тип. ↑

[143] Както и на други подобни места, ненужното да се задрасне по преценка на преводача. ↑

[144] Тук се сетих за един паметен случай. На една разпивка Вальо^[145], козлодуйският бард и сваляч — не си спомням по какъв случай — може би да подчертае нечие невежество, а вероятно и да блесне с музикална култура, цитира брадатата реплика:

— Гьоте, Гьоте, знам те аз. Малка нощна музика, а? Та-та-та-таа. (Сол-сол-сол ми, фа-фа-фа рее). Каза го и веднага поясни: Това — вика, — не е малка нощна музика от Моцарт, а деветата симфония на Бетовен.

— Пета симфония на Бетовен — обади се Божо, и всички се захилиха.

Та, така. Четете Гьоте. ↑

[145] Валентин, бе. От първата книга. Дето приличаше на Джулиано Джема, но само външно. ↑

[146] В случай че се загуби линкът: това е песента, в която става дума за дните, които мислехме, че никога няма да свършат. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Кънчо Кънчев Неизживяното минало на един богаташ (5)

Метаданни

Данни

Неизживяното минало на един богаташ

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава XIIIРезерватът за некадърници[1]

Кънчо Кънчев
Неизживяното минало на един богаташ (5)

Глава XIII
Резерватът за некадърници^[1]