Божидар тръгна от централата към пет. Свърши работата си бързо, но по който и от етажите да минеше, непрекъснато чуваше „О, Божидаре, къде се загуби бе? Влизай да му ударим по един студен чай. И да кажеш как се става милионер.“ или нещо подобно, от което ставаше ясно, че се радват да го видят и че слухът за преуспяването му го е изпреварил. Не можа да се откачи преди края на работното време, а и, честно казано, не му се искаше. Беше доста вълнуващо да срещне приятели, които не беше виждал десетина години. Но можем да отбележим, че ако не беше дошъл с мерцедес и шофьор, може би нямаше да е толкова вълнуващо.

Въобще, отвсякъде погледнато посещението мина успешно. Както щяха да го направят едно време, и сега шефовете приеха охотно подаръците и явно им се зарадваха. Това беше хубав знак. Все едно боговете бяха приели даровете, само че от практична гледна точка благосклонността на тукашните техни представители беше много по-полезна. Древните са разхищавали материала и са си губели времето, като са ухажвали разни влиятелни, но надути и обидчиви елементи от пантеона на безсмъртните, вместо да насочат усилията си към някой отзивчив продажник от антуража на съответния регионален велможа, който ще им свърши работа. За разлика от тях, в козлодуйското царство дори най-захлупеният поданик веднага можеше да светне любопитния кои са възловите фигури в Атомната, на които трябва да се пренесат съответните дарове, за да има кяр и берекет. В новите условия довчерашните невзрачни негови колеги се бяха трансформирали в авторитетни собственици на фирми за ремонти, доставки, пъблик релейшън, логистично обслужване и разни други приятни занимания, които имаха една очевидна цел: да извършват скучните дейности по поддръжката на Атомната вместо бившите държавни организации, но вече по един въодушевяващ и увлекателен начин, а именно с техните казионни структури, оборудване и материали, но с подчертано личен характер на присвояване на крайните финансови резултати. От централата се лееше пълноводен поток от държавни парички към джобовете на бъдещите крупни атомни капиталисти и Божидар се надяваше една малка вадичка да потече и към него. Под натиска на разни враждебни на предишния строй западни организации в Атомната се извършваше масов внос на оборудване и покрай него най-разнообразни далавери за стотици милиони долари. Нали всичко вече не се внасяше от тъй наречената държава, а от частни компании. От договорените на четири очи проценти за посредниците падаха шашващо много пари. Дет’ се вика, стигаше му да си купят от него някаква незначителна част от валутата. Там пет-десет-петнайсет милиончета. При тоя шантав марж на пазара, можеше спокойно да изкара няколко стотачки. Защо не и половин милионче. Че и повече. Колегите му как бяха захлебили. Благотворното западно влияние се виждаше веднага: всички участници в тоя як гювеч бяха добили един доста оперен и здравословен загладен вид. Само колите им бяха все още поопърпани, но Божидар знаеше, че това е камуфлажен номер. Новоизлюпените олигарси на държавната ясла просто не искаха да дразнят завистниците от разни организации с напрягащи абревиатури. Новите дейности бяха приятно вълнуващи и с примамлив пиратски привкус. Затова Божо беше направил необходимите жертвоприношения във вид на обичайния процент за изоставените на произволите на съдбата висши служители от тоя иначе богат бранш и нещата отиваха на добре. Както беше казал някой, чувстваше се като пътник на носа на пиратска фрегата, запътена в морето от лесни пари.

Вече беше към два сутринта и той се прибираше в хотела. Последните няколко часа прекара у Дебренски. Беше хубаво. Бяха в друг апартамент, децата им бяха пораснали и двамата като че ли бяха малко поостарели, но всичко останало беше както преди. Поне така му се струваше в началото.

— Е, как се чувстваш сега, като разбогатя? Щастлив ли си? — беше го запитала направо Детелина след дежурните въпроси за Радостина, за децата, за общите приятели и дали няма да се върнат в Козлодуй.

Не можеше да се изплъзне от отговора с някой виц или анекдотична притча от рода на „В какво се състои щастието на рибките“^[1]. Или да се оправдае с това, че нещата са неясни, защото няма щастливомери. Малко бяха хората, на които би отговорил честно на такъв въпрос, и Радослав и Детелина бяха двама от тях.

— Зависи как разбираш щастието — направи все пак той опит да се отклони от темата. — Нарочно ли го свързваш със забогатяването?

— Не бе, Божо, тук отдавна се говори, че си станал милионер. Попитах те така, за да ти се израдвам — каза с малко неудобство Детелина. — Друго имах предвид — нали всичко се промени. Вече е така, както ти се искаше: демокрация, частна инициатива, отворени граници… И най-вече — нали го няма омразния ти социализъм.

— Това със социализма, ако беше вярно, щеше да ми разтупти сърцето. Даже някоя от типичните аритмии на щастието можеше да получа — се подхилкна веднага той.

— Как тъй „ако беше вярно“, нали партията вече не ни управлява? — реагира веднага тя.

— Ти сериозно ли го мислиш това? — запита насмешливо Божо. — Не виждаш ли у кого са парите? Нали си спомняш от лекциите ми каква е тяхната най-важна роля? На тоя свят те са единствените неотменни и безотказни пълномощия за управление. Щом са се озовали пак в ръцете на старите муцуни, кой тогава ни управлява бе, Ина? А и останалото да не би да се е променило? Виж зализаните ни ръководни грухтари, вгледай се в ошмулените ни бивши соцтруженици, погледни тъпите ни олющени блокове и мръсните ни улици. Всичко си е същото като едно време. Даже дърветата са си пак онези от соца. Само дето са станали по-дебели пънове. Най-прогресивният строй си продължава с пълна сила, Ина. Само че сега ще изграждаме упорито вече неговия следващ етап, а именно пазарния социализъм.

— Ти си прав — засмя се Радослав. — Същото е като преди, само че магазините вместо с нашенски боклуци, сега са пълни с турски. Тях ги купуваме от техните чаршии. Това на български нали е пазар. Значи вече имаме пазарна икономика.

— Вий, мъжете, ако не се подкрепите… Друго исках да кажа бе, Божо. Нали и ти вече имаш пари? Значи и ти си сред управляващите. Ето, това се е променило. Или не си милионер, както се говори? — бъзна го Детелина.

— Е, милионер съм бе, Ина — захили се той. — Имам една бяла финансова къщичка, дето бичи долари. Със скорост на нелегална печатница за партизански позиви. Вече не се крия, като ги продавам, а мошенича с официален лиценз насред града. Сега се случва да спечеля на ден повече, отколкото обикновените хора от един средно голям козлодуйски блок успяват да изкарат за цяла година. И не си мечтая за вносна кола както някога, а имам цял паркинг с разни мерцедеси и беемвета. Само не знам колко са ми милионите, щото вечер, като почна да ги броя, се уморявам и заспивам.

— Това не ти ли стига да си щастлив? — продължи да се заяжда тя.

— Не, не съм си представял така щастието — каза с горчивина той. — Отвратен съм от това, което става в България. Не харесвам как целокупният български народ се проявява на поправителната сесия по капитализъм и не виждам нищо хубаво да очаква такъв народ в бъдеще.

— Защо?

— Защото е мързелив, крадлив, алчен, завистлив и неуправляем — направи Божидар една изчерпателна характеристика на основните черти в народопсихологията. — И защото другарския феодализъм, за който някога ви говорех, е на път да се замени с негов далеч по-лош банкерски вариант. Плюс задължителната идиотизация на природонаселението, ако перифразирам малко оня садист Бланк^[2].

Беше им казал всичко чистосърдечно, а накрая я попита тя как би се чувствала, ако има фирма, в която екипът лентяйства и краде на поразия, конкуренцията е нелоялна, партньорите те прецакват, а държавата души всички с двете ръце. Забеляза веднага, че Детелина не прие думите му и личеше, че е доста раздразнена. Сякаш си беше помислила нещо като „Ей, Божо верно е станал капиталист“ и в нея се плискаше благородно разочарование от пролетарски тип. Не можеше да разбере какво си мисли Радослав, но се виждаше, че и на него не му е приятно.

На Божидар му беше ясно, че двамата няма да се отъждествят скоро с нито една от класическите категории: да се влеят на стари години в потока наемни работници нямаха желание (беше си и някак си обидно), а да бъдат от експлоататорската класа като Божо ги възпираха здраво внушенията от часовете по научен комунизъм. Със сигурност им липсваше още нещо специфично, което изглежда боде капиталистите отзад и не им дава покой, докато не постоят завод, не сложат ръка на половината селска мера и не открият борса или поне заложна къща. Затова се бяха настанили в удобната славянска категория на интелигенцията — не си роб на капитала, идеологията ти дава право да го осъждаш, а пък пада и някой лев в повече. Интелигенцията у нас винаги се е смятала специална категория по отношение на заплащането. От нея така, а от управляващите — пак специална, но по-иначе.

След краткия Божидаров анализ на бита и душевността на българския народ преминаха към клюките от централата, но първоначалното настроение не се върна.

— Ти нали знаеш, че Павел още тогава напусна? — попита Детелина.

— Зная — каза Божидар и се подсмихна. Явно неговата война със системата се беше превърнала в отправна хронологична точка. „Сигурно оная епична битка тук се смята за начало на една нова ера. Преди инж. Къбоков и след него“ — помисли той и се постара да скрие усмивката си.

— А Гелето е в Америка — каза Радослав.

— Да — каза Божидар и си помисли, че той бе един от малкото, които не го бяха предали в онези напрегнати дни, когато се бореше Анализът да види бял свят.

— Били Лъжеца е в Русия при баща си — каза Детелина, — но ти навярно и това знаеш.

— Да, той отиде там още след Чернобил.

— Казват, че е забогатял и се разкарвал като теб в разни тежкарски коли — каза Радослав.

— Знам, знам — каза Божо и пак се подсмихна. Преди няколко месеца случайно срещна Били в Стара Загора. И двамата се зарадваха и половин час се тупаха по рамената. Били му каза, че е тук във връзка с покупката на завод от ДЗУ-то^[4]. Беше петък и той остана да пренощува у тях. Радостина беше в Търново при майка си и двамата си направиха, както едно време, лафче до първи петли. Били му се похвали, че се вози в една от лимузините на Брежнев, каза му, че първия си милион е направил, като са рязали за скрап подводници от флота в Мурманск, и му загатна, че е връзка на руската мафия в България. Говориха си колко е перспективно да се инвестира най-вече в хотелски комплекси, но и че е хубаво от време на време да се купува и по някой завод. Абе, почти му беше повярвал. В един момент даже щеше да изпрати поздрави на Валерката — да заздрави едновремешните братски връзки. После си легнаха, а когато стана на сутринта, Иван си беше тръгнал. Каква беше изненадата на Божидар обаче, когато в понеделник касиерът преброи парите, които му върна, преди да ги сложи в сейфа. От двете пачки долари, които Божо държеше за резерва през почивните дни в един шкаф в библиотеката си, липсваха доста банкноти. При това руският милионер беше щипнал умно по малко от тези, които бяха малко на брой, и повече от онези, които бяха в по-голям излишък. Ако ги бяха харчили постепенно, нямаше да забележат. Хората обикновено не броят купчина с пари, когато харчат от нея по малко за дреболии. За беда сега касиерът ги преброи. Общо едновремешният му приятел беше забърсал към петстотин долара — колкото да може да се прибере вкъщи. — Той ми беше на гости — добави Божидар. — Говорихме си и за бизнеса му.

— И откъде е забогатял, каза ли ти? — полюбопитства Детелина.

— Нямам представа как е спечелил всичките си пари, но за известна част от тях със сигурност зная откъде са — захили се Божо. — Обаче е сугубо конфиденциално.

— Ее-е, хе, хе, хе — засмя се Радослав. — Няма кой да ни каже как се забогатява и това е.

— Лесно е, бе. Ако си забелязал, основният проблем, когато управляваш с парите е, че трябва да ги харчиш. Така неминуемо постепенно ще ги свършиш, и тогава някой друг ще поеме кормилото, а теб ще те избутат в тъча. Може и през борда. Затова номерът е да затвориш кръга така, че зелените пълномощия да се върнат отново при теб. Тънкостта на забогатяването е в момента на завръщането си да са се увеличили с печалбичката от някоя успешна далавера. Или със законната лихвичка. Така мощта ти ще нараства — както навремето авариите в централата и дори по-бързо. Аз съм съсредоточил усилията си точно в тая област. Това в общи линии е начинът, по който се става милионер.

— Хъ, знаех си, че и ти няма да ни кажеш — въздъхна Радослав и Божо се подсмихна, поклащайки глава с оня типичен богаташки жест. Знаете го.

— Ти видя ли се с Никифор? — попита Детелина, без да обръща внимание на диалога им.

— Не — отговори Божидар без желание.

— Сигурно още го обвиняваш, нали? — попита Детелина.

— Каквото било — било — отговори Божидар.

— Може би рангът не му позволяваше да постъпи по друг начин — опита се да го оправдае тя.

— Да — каза Божо, — ясно е, че рангът не му позволяваше.

— Той сега е в немилост, нали знаеш? — попита Радослав.

— Не. Какво значи в немилост?

— Ами от маса време е дежурен инженер на пети блок — каза Радослав.

— В немилост щеше да е, ако го бяха направили дежурен на помпената станция — каза Божо.

— Не говори така — каза Детелина. — След като си бил директор, и това е наказание.

„Не след като си бил директор, а след като си предал приятеля си. Ама аз какво искам? Преди поне можеше да го изключат от партията. А сега какво — да го обесят ли?“ — помисли Божидар. Стана му криво, защото виждаше как и Радослав, и Детелина избягват темата за Анализа. Искаше му се поне те да му кажат, че разработката му е била… Е, можеха да не използват точно „епохална“, но той, българският език, е богат на прославящи синоними. А и соцът създаде маса прославени школи в тоя определено печеливш бранш.

— Ти сякаш не си му простил — продължи тя и се засмя. — Нали е християнско да се прощава бе, Божо. Прости му, бе.

— Аз не съм християнин^[9] — каза на инат Божидар. — Навремето баба ми мътеше главата с религиозни предразсъдъци. Но това беше, докато навърших шест годинки. После партията ме възпита атеистично. Затова сега не мога да прощавам.

— Ами опитай се да забравиш — каза тя.

„Как да стане, като съм навикнал да живея предимно в спомените си — помисли си Божидар. — Ако ги няма, къде ще отида? Трябва да се изнасям на улицата. Пък и много скоро може да ми се наложи наистина да забравям. Все такива неща, на които досега се е крепял животът ми.“ Той въздъхна и попита, сякаш между другото:

— Някой друг от нашите да се е преселвал в по-добрия свят — от левкемийка или левкозичка?

— Ти за кои знаеш?

— За Виктор, Дида и Пенчо.

— Има още — каза Детелина и му ги изброи. Не бяха от близките им приятели. — Полека-лека си отиваме — напомни меланхолично тя обречения характер на процеса.

— За това и тук доста ни помогнаха. Само че на кого му пука? — каза Божо.

— Не си прав. Ние всички го преживяваме тежко — каза Радослав.

— Не става дума за вас, а за системата. Някой знае ли какво е станало с тези, дето напуснаха? Да не си мислиш, че в здравното министерство следят колко от тях са болни и колко вече са… — и той направи отписващ жест с ръка — в света без атомни централи.

— Защо да не знаят? Нали имаме специална здравна служба — каза Ина.

— А тя как ще го направи, когато хората са се пръснали из цялата страна, данните са затрити, а отчетите са пълни с лъжи? Ами онези, дето идваха от тецовете да бачкат при презарядките — заради дозовото ни натоварване и проклетите съкратени срокове? Нали помниш как кротичко спяха по нощите край разглобеното оборудване и разни боклуци със забранителни табелки с червени трилистни детелини? И що да не го правят? Нали им дрънкаха, че в Атомната е чисто като в аптека? Пък и на българина забраните действат стимулиращо точно в противоположната посока. С тея юнаци какво е станало, знаеш ли?

— Не зная, но то за това си има сигурно някакъв архив — каза не много убедено Детелина.

— Кой и къде ги пази нашите здравни картони? Да си чувала за такива хранилища? На кого изобщо му е пукало за нас? Не си ли спомняш как ни разрешаваха да получим наведнъж месечната, тримесечната, че и годишната си доза? А това, че и за най-малкия здравословен проблем трябваше да тичаме до Враца и София? А оборудването от времето на Авицена и перманентната липса на лекарства? Поне лекциите ми си спомни. „Всички системи на социализма се израждат и вършат точно противното на прокламираните ценности и принципи.“ Нали точно проклетата система прати лекарите на опашката по социален престиж. Като им плащаше колкото на бетонджия втори разряд. След тях бяха само даскалите. Така и двете гилдии се изродиха и се напълниха с некадърници^[12]. Напоследък вече са просто агенти по продажбите на фармакологичните компании. И както тогава не дават пет пари за пациентите. Но то за какво да се грижат себеотдайно за тях? Да не би някога да им плащали според броя на излекуваните? Такива като нас само отнемат от времето им за интелектуален отдих. Ето, така се изроди здравеопазването, Ина. А катастрофата започна още през шейсетте.

— Ти скоро бил ли си в болница? — попита Детелина.

— Да, скоро бях — трепна Божидар, но се постара гласът му да не го издаде. Не искаше да им разправя защо е бил.

— Не видя ли, че сега е много по-лошо?

— Ами ти какво очакваше? Как мислиш, че се държи една система, която е катастрофирала? Руши се непредсказуемо и неуправляемо, нали? Да не би да си се надявала болниците да се самовъзстановят? Или си очаквала целокупното ни докторство да започне да се труди за общонародните интереси? Не е ли по-естествено вместо това да си гледа частната практика?

— Що така говориш? Частната практика и преди беше разрешена.

— Не се прави, че не разбираш. Става дума за часпрома в държавните болници. Не си ли спомняш, че при лекуващия лекар вратата се отваряше с крак? Забравила ли си кои, освен катаджиите, държаха преходното червено знаме по рушвети? Докторята и техните верни помагачи — сестри и санитарки. Вярно, сега тоя славен байрак го грабнаха магистратите и митничарите. Но преди бяха те — пазителите на народното здраве. Да не си мислиш, че са се променили, щото са си сложили нови баджове? Те са си пак същите хора. Обаче преди поне се бояха да не ги наклепа старшата или някой по-идеен колега. Сега какво да ги спре? Текстът на Хипократовата клетва ли? Това е, Ина: старата соцпрактика продължава в новите капусловия. Пак ни лекуват с държавно оборудване и държавни лекарства. Пак е формално и под девиза „Не се отчайвай: и да те изпишем напълно умрял, ще е с подобрения“. Всичко си е като преди. Но сега вече пускаш парички в частните им джобчета. Само все още ценоразписите не се окачват по вратите на отделенията. Но те и така са си достатъчно публични. И който не ги знае, бързо ги научава.

— Прав си. Наскоро и аз го научих — каза Радослав.

— Защо си разочарован? Вий нещо друго ли сте очаквали? Или ще ми кажете, че има и свестни лекари. Безспорно е така. Може би даже пред лицето на някаква опасност и останалите да се държат както подобава на професията на активното добро. Но сега повечето от тях се стремят да ни продават услугите си по най-високите цени или поне да ни пробутат поредната фалшива панацея. Разбирам ги — за разлика от МНЗ-то, фармакологичните гиганти дават добри бонуси. Ако не искате да се самозалъгвате, поизследвайте малко тоя социологичен феномен. Като начало поне пребройте кои от познатите ви лекари са от нашата страна на барикадата.

Радослав и Детелина замълчаха, но се виждаше, че не си спомнят лекциите, а с изводите им въобще не са били съгласни. Обичаха си го те социализъма^[14] във всичките му форми и проявления. Само опашките може би малко ги бяха дразнили, но сега сигурно и те им липсваха. Толкова естествено общуват на тях хората, а това, според мъдреците, е най-голямата ценност.

„Съвсем безсмислено е било всичко — прозря най-накрая истината Божидар. — Напразно съм се мъчил да им отворя очите. Те винаги са били в друга аксиоматика^[15]. И никога не са ми вярвали. Също като Драго.“

Докато живееха в Козлодуй, Драго, както всички викаха на инж. Драгомир Драгнев, беше един от неговите най-добри приятели. Идваше често у тях, по едно време бяха много близки и Божидар говореше открито пред него точно за всички механизми на израждане на социализма, за мерзката му същност и още от тоя род — все неща, за които можеше да си изпатят яко и той, и всички край него. Драго го слушаше мълчаливо, гледаше умно през очилата си и целият му вид излъчваше съгласие, което не може да изрази с думи поради затворения си характер, и не ръкопляска, само защото ще смути трудовия отдих на съседите. То през тия панели всичко се чуваше… Така минаха доста години. И ето че след толкова стаж в Атомната му дадоха като награда специализация във Франция. За работата тя му беше нужна колкото на практикуващ файтонджия — курсове по автомобил и трактор. На всеки беше ясно, че техните централи и нашата си приличаха само по характера на процеса. Оборудването им беше сякаш от някое далечно бъдеще, а персоналът им не гледаше на инструкциите им по експлоатация само като на сбито изложение на всичко, което можем да нарушаваме, когато ни скимне. Но в такива командировки пращаха не за да се усвоят нови хватки за управление на реактора и да се добие по-широк поглед върху деленето на урана, а с цел отдих, културен туризъм по легендарните буржоазни супермаркети, както и да си спести специалистът малко ценна западна валута. За да не се прославя Запада, се използваше евфемизма „от второ направление“. Например основният резултат от престоя на един колега в Щатите бе, че успя да си купи трабантче от корекома и често го паркираше с явно усвоени от американските колеги сръчност и нахалство под носа на разни тромави местни жигулита. Друг пък беше успял да обходи всички кръчми в радиус от три мили около хотела, но после плати за краткото си щастие — жена му се разведе с него, защото не й беше донесъл френско костюмче и обувки, а само някаква мижава шемизетка и сандалки, купени — както после стана ясно — от разпродажба на битпазара Сен-Уен в Париж. Както пак после се разбра, към тях имало като добавка и популярна френска болест. За разлика от подобни безпросветни типове, специализацията в родината на Юго, Дюма, Бизе, шансона, импресионизма, шампанското, коняка и една специфична френска техника, изигра за инж. Драгнев ролята на атомен фар, който освети тъмните места в разбирането му на социалните процеси. И когато се върна, той цяла нощ разказва със свои думи и като свое откритие, че животът там е безкраен празник или просто life, за разлика от тукашната гадна и тъпа жизнь. Сякаш инж. Къбоков не му го беше повтарял непрекъснато откакто бяха в Козлодуй. Излизаше, че въобще не го беше слушал, а още по-малко приемал. Просто беше мълчал без капка съпричастност — като на профсъюзно събрание или на лекция за международното положение. А той го беше вземал едва ли не за съмишленик.

„Да — помисли си Божидар, — изглежда, просветителските ми напъни са били съвсем безполезни.^[19] Единственият резултат май е бил, че приятелите ми са се чувствали неудобно. Давали са си вид, че ме слушат, колкото да не ме обидят. Или за да си напишат доклада на сутринта. Но то като помисля, това също не е малко.“

Искаше му се да разкаже на приятелите си за новите мисли, които го спохождаха, откакто прозря кой управлява света. Можеше да ги светне, че зад властта на комунистите надничат гениите, които — за зло или за добро — създадоха задкулисно болшевизма преди едно столетие. И че тоя кошмарен експеримент в действителност е бил само страховита увертюра към истинското господство — тяхното. Защото новите князе вече не само притежават, а и печатат тая всемогъща виртуална управляваща условност — парите^[20]. Те ги бяха превърнали в най-важната социална субстанция. Направили ги бяха толкова необходими за функционирането на живота ни, колкото водата за любимите на атомните енергетици тепавици и воденици. Без тях, без всесилните пари, обществените механизми ставаха безполезни като бялата техника в кухнята, когато инкасаторите приберат бушона от етажното елтабло. Можеше да им разкаже и как лишиха тия фантасмагорични зелени пълномощия за управление от единствената им материална видимост — златния еталон. И сега тая общоприета фикция вече съществува само в общественото въображение и в паметта на банковите компютри. Там тя може да се появява и изчезва с едно магично щракане на пръсти. Може би щяха и сами да се сетят, че това могат да направят само онези, които притежават инструментите за манипулация на общественото пространство. А именно Владетелите на световните масмедии и най-вече на световните банки. Те са тайнствените истински Господари. Те са нашите Князе. След примитивния заспал свят на религиозните клерикали и краткия период на разни жестоки шизоидни диктатури, дойде новата цинична и разпасана като американски тийнейджър епоха на парите. В нея те, истинските Властелини, ще ни отпускат занапред мечтаните пълномощия — на когото, когато и колкото решат. Срещу законната лихва естествено. На тях това право е гарантирано от най-високо място. От Второзаконието. Да не говорим за Талмуда. Следователно това ще е начинът, по които ще можем да управляваме живота си и да сме свободни. Е, има и една малка уловка: свободата ни бързо ще свършва там, където започват опитите да засегнем техните интереси. А за да няма нови подмолни движения и разни обществени инфекции, ще ни внушават непрекъснато и отвсякъде, че това е най-добрия от възможните светове. „Сигурно ще им е скучно да ни контролират като Големия брат — беше поклатил глава Божидар, когато за пръв път му мина през ум какво всъщност се случва. — По-скоро ще създадат среда, в която нашите дребни саботажи и опитите ни да се измъкнем от опеката им ще потъват като… виковете на ония откачалки в стаите с професионална звукоизолация.“ Може би някой ден и неговите колеги щяха да разберат, че тираничната структура, която се опитваха да създадат и еврейските болшевишки комисари, и другарят Сталин, и останалите вождове след него, не се е разпаднала. Всичко е било необходимо, за да се разрушат няколко империи, които пречеха на генералния план — една задача, която собствените им поданици изпълниха сами и в съкратени срокове. Сега Владетелите само трансформираха тая „времянка“^[21] в нейния нов, далеч по-ефективен вариант на империя от нов, свръхлицемерен тип, скрит зад привлекателния евфемизъм „демократично общество“. Пък и гоимът е толкова тъп, че въобще не се замисля колко демокрации и републики досега не са се превърнали най-накрая в тая доста по-устойчива форма. А империята на истинските ни Господари и притежатели, която вече е пред официално оповестяване, май ще се мине и без кавърверсия на битката при Акциум. И по всичко изглежда, че ще е вечна. Ако Господ не реши друго. Защото няма кой друг да ги спре.

Само че, що да се опитва да им го обяснява на тия наивници? Щеше ли да им помогне? Щяха ли да му повярват? Ами да. Колкото преди, когато им казваше, че соцът е построен върху убийства, кражби и насилие. От морални инвалиди. И че ще се срути неминуемо. Да речем, ако има няколко сушави години като в библейската притча за Йосиф и съня на фараона. Или пък когато пророкуваше, че реакторът ще гръмне, ако продължават да го издуват като руска кафеварка. А те го гледаха с колегиално съжаление или с обикновена директорска неприязън. И споделяха помежду си, че май нервите му са доста разклатени. Не се нуждае все още от постоянен лекарски надзор, но няма да е зле от време на време… То и преместването на друга, по-спокойна работа в някое отдалечено населено място също ще е решение. Абе, направо да си отива откъдето е дошъл. Новият живот не се нуждае от такива пророци. Буржоазна Касандра такава. Само че на, тези времена дойдоха. Предреченото от Касандрите, както отбелязва един поет^[30], винаги се сбъдва. Да, ама какво от това? Нали той самият казва, че всичко си е постарому.

Ако приятелите му бяха малко по-проницателни, щяха да забележат как тези мисли, премесени с познатата на всички горчилка от предишните години, преминаха по лицето му. Щяха да разберат и за какво въздъхна — някак разочаровано, меланхолично и може би вече малко отчаяно. Тогава те биха могли да споделят и техните проблеми, да потърсят заедно решение и да попаднат на някой изненадващо прост спасителен алгоритъм, а нашата история (и истинската, и измислената) би могла да се развие по съвсем друг начин. И току-виж прогнозите на чичата на инж. Къбоков се оказали празни заплахи на вбесен съпруг. Само че неговите някогашни приятели се интересуваха — като добри ученици на лекторите по соцпропаганда — главно от материалното му благосъстояние, а не от характера на въздиханията му. Така нещата продължиха по предначертания план.

Поговориха още малко. Преди да тръгне, той си помисли, че повечето от предишните му приятелства са били просто отпадъчни житейски продукти от скверния реактор на соца. Естествено бе да се разпаднат. Да, нищо вече нямаше да е както преди, но той нали точно това беше искал.

Радослав и Детелина го изпратиха до входа на блока. Беше хладно и той им махна да се прибират. Когато след двайсетина метра се обърна, вече не се виждаха.

Божидар тръгна бавно покрай познатите притихнали блокове и почти веднага в него се появи познатото чувство, че се прибира у дома. Само че сега беше премесено с хлад и стягаща гърлото пустота, а някой беше изстискал в нея и повечето горчивина от отминалите дни. Сега би дал всичко, което има, само и само да се върне в миналото и да бъде, макар и за един-едничък нищожен ден, с жена си и децата си — както тогава, когато е бил щастлив, без дори да го забелязва. Обаче тях ги нямаше. Наоколо имаше само разхвърляни, като парчетии от срутена къща, безполезни спомени. Спря, когато стигна до руския блок. Така го наричаха, защото в него преди живееха съветските специалисти. Бяха съборили баничарницата на спирката и влашките къщи от другата страна на улицата, но той си стоеше все така непоклатим. А отсреща беше техният блок. Беше се отклонил от пътя за хотела заради него. Погледна към кухнята на стария им апартамент, сякаш очакваше да зърне Радостина. В дните, когато живееха там, по тези часове обикновено прозорците светеха. Но сега бяха тъмни.

Той се качи по стълбите прескачайки през стъпало както някога, сякаш бързаше да се върне в миналото, и застана пред вратата. Табелката на нея посочваше, че вътре не живее семейство Къбокови, а друго, непознато местно семейство. Бяха я боядисали, а на елтаблото се мъдреше електромер. Божидар се подсмихна — когато тръгваха от Козлодуй, беше казал на новия наемател и за контакта към световната енергосистема. Беше го открил случайно, като поправяше инсталацията. Отвъртя бушоните, но като зачовърка по схемата, токът хубавичко го тресна. Строителите бяха шунтирали не само електромера, но и главното елтабло на блока — да се топлят на аванта през зимата. И после — на кого му пука — бяха забравили да махнат времянката. Може би сега, след двайсетина години, за обитателите на някогашната им къща комунизмът още не си беше отишъл и токът сигурно още си беше без пари. Ако не се бяха похвалили на някой от съседите завистници, разбира се.

Постоя малко пред вратата, погледна към елтаблото и към стените, чиято боя се лющеше както преди, и тръгна надолу по стълбите. Не живееше тук.

Когато излезе пред входа, му докривя почти нетърпимо. Имаше още една причина, поради която дойде в Козлодуй. Беше нещо повече от поредния кошмар наяве. Вече почти не му бяха останали сили да го понася. Опитваше се да избяга от него, но не можеше и не можеше да се скрие никъде. Тръгна бавно към хотела, но до ъгъла се поспря и се облегна на дървото, както го правеше почти всяка нощ преди много години, когато се върна от Съюза.

Когато погледна нагоре, прозорецът светеше в нощта и в рамката му се очертаваше силуетът й.

* * *

През тази седмица, докато чакаше Божидар от командировката в Учебния център в Нововоронеж, Радостина беше странно неспокойна, без сама да може да разбере защо. Минаваха й от време на време разни мисли за изневяра, но май не бяха по-често от обикновено.

А и с тях тя беше свикнала. Вече десет години живееше със страха, че един прекрасен ден ще се върне от работа и ще завари Божидар с някоя любовница. Или ще намери кратичка бележка на масата: „Напускам ви. Сбогом.“ Или ще чуе как й казва: „Никога не съм те обичал. Ожених се за теб, защото… Знаеш защо.“ И всяка дума ще се забива в нея като гвоздей в отдавна скроен кръст.

Подобни мисли измъчват истински само когато се появят за пръв път или поне внезапно. Тогава те са действително като убиец, изскочил иззад ъгъла. Но за Радостина те бяха като малките бодлички от кактусите на дъщеря й на балкона, които се забиваха понякога в ръцете й, докато местеше саксийките. Тя търпеше невидимите убождания — болеше слабо, при това само ако тръкнеш ръката си точно там, където е трънчето.

Така живееше и в това нямаше нищо необикновено. Всеки ден хиляди, стотици хиляди виждат сцени, които никога не се забравят, намират листчета с присъди от две думи или чуват омразния скрежет на прощалните реплики, измислени сякаш от зъл сценарист. Още повече пък тръпнат от предчувствия. Понякога срещат убиеца. Но най-често са само трънчета от семейния кактус.

Затова, докато Радостина притичва до прозореца, за да види дали Божидар вече не се връща, може да се разкаже необикновената история на тяхното запознанство.

* * *

Радостина срещна Божидар през един най-обикновен есенен ден, на едно безлично софийско площадче, което сигурно и до днес е без име. Беше облечена в единственото си всекидневно костюмче и отиваше — ето на, пак — както обикновено, на лекции в „Дървеница“ заедно с приятеля си с традиционното и доста селското име Борян.

Тя отдавна очакваше да се запознае с Божидар. Борян толкова пъти й беше разправял за най-добрия си приятел, че той й изглеждаше познат като телевизионен говорител, срещнат случайно на улицата.

Направи й впечатление, че я погледна с интерес. Стисна със симпатия ръката й, не се превземаше, като говореше, и често се смееше със заразителен, искрен смях. Имаше излъчване, което сигурно го правеше любимец на жените, но не беше неин тип.

Божидар пък видя срещу себе си едно мило, приятно момиче с права кестенява коса, свенлив поглед и симпатичен говорен дефект.

Така той влезе в живота й — като приятел на човека, когото обичаше. Нищо повече. За три години Радостина научи доста за миналото му и видя всички качества, от които се възхищаваше Борян. Знаеше, че приятелството, на което беше свидетелка, е необикновено. Не това, че бяха българи, които нито веднъж не чу да се карат, колкото и невероятно да беше това. Не беше и това, че Божидар можеше да изхарчи стипендията си за три месеца, за да им купи дрехи и обувки, а Борян заряза изпитите си, когато Божо беше изпаднал в една от онези прекогнитивни кризи, които ни връхлитат, когато се налага да плащаме наем за три месеца. Такива неща са ставали многократно и са документирани — главно като художествени измислици. Имаше нещо друго, неуловимо и трудно за разбиране, което караше дори продавачките в магазините понякога да им се усмихват дружелюбно. Ако някой знае по-висока похвала, нека каже.^[31] И контрольорите в трамвая не ги проверяваха, когато казваха „Карта“, освен един-единствен път, и човекът половин час се извинява да не би да ги е обидил. Ами да, тяхното приятелство събуждаше доверие, а и те тоя път наистина имаха карти за пътуване. Не беше за вярване, но това несъвместимо с нормалния живот явление съществуваше. Радостина знаеше, че може да разчита на Божидар почти колкото на Борян. Но това с нищо не премести границата в техните отношения. Пък и той никога не направи опит да я ухажва или да й покаже, че гледа на нея не като на бъдеща съпруга на приятеля си, а по друг, по-типичен за бита ни начин. И статуквото изглеждаше непоклатимо.

Но както става обикновено, Някой друг беше решил друго и ето вече единайсет години тя беше женена тъкмо за Божидар.

Радостина беше обичала Борян дълбоко и силно. Той беше първата й любов. Беше за нея всичко, което една жена би искала да намери в един мъж. Но беше мъртъв. Тя беше свикнала с тази мисъл и не се връщаше често към миналото. Затова живееше храбро с всекидневните проблеми — с грижите за децата, с подреждането на дома им, с изслушване на Божидаровите идеи и с осигуряване на текущите заеми. С една дума — с настоящето, колкото сиво, прозаично и непривлекателно да изглеждаше то на обкръжаващите я мислители. Но тази вечер, докато чакаше Божидар, спомените й неусетно я отнесоха назад, към една друга вечер, когато вече беше ясно, че няма какво повече да очаква…

* * *

Онзи ден започна с облачна и хладна сутрин.

Тя се беше се събудила рано, ако придрямването между два кошмара можеше да се приеме за сън. Очакваше я един от най-тежките дни в живота й и когато тръгна към болницата, мислено се прекръсти. Борян беше постъпил в ИСУЛ, след като цяла година го бяха лекували безуспешно от един вид туберкулоза. В този ден трябваше да станат ясни изследванията и сърцето й беше свито от лоши мисли и предчувствия.

Божидар я посрещна пред главния вход. Портиерът не ги спря, а след това вече нямаше кой да им обърне внимание — нали бяха в болница. Божо се намъкна в отделението и след малко излязоха с Борян.

Още като ги видя, и вече знаеше. Успя някак си да не се разплаче, докато го питаше какви са изследванията.

— Нека да слезем долу в дворчето — каза Борян.

— Казвай сега какви са — попита Божидар, когато седнаха на скамейката, дето си я бяха избрали още първия ден. Сякаш с глупавата надежда, че може да им помогне.

— Видях си болничния лист. Дадоха ми го от лабораторията да го занеса на д-р Димчев и аз в коридора прочетох резултатите от биопсията^[32] — каза Борян. После им каза и диагнозата.

Радостина затвори очи. Сълзите й напираха, но успя да не се разплаче. Това се случваше на него. И на нея, но най-вече на него. Нямаше да му помогне със сълзи. Можеше да реве с глас, като се прибере в общежитията. Сега трябваше да издържи. Но не издържа и две капки се запързаляха по страните й. Борян я погали, тя се притисна в него и тихо изхлипа.

Божидар се изправи. Не знаеше точната прогноза на заболяването, но завършваше на „ома“ и въпросът най-вероятно беше не как се лекува, а колко време му остава.

— Какво казаха лекарите? — попита той.

— Може би ще се наложи да изкарам в онкото един-два курса по химио- и рентгенотерапия.

„Значи вече има метастази“ — помисли Божидар и усети горчив вкус в устата си.

— Засега още нямам разсейки — каза Борян.

И тримата си помислиха за докторите, които цяла година бяха лекували Борян по първоначалната диагноза, без да се впечатлят от липсата на каквото и да е подобрение^[34]. И на кого да му пука? Нали преизпълняваха леглоплана: толкова пациенти приети, толкова изписани, еди-колко си отписани, вън от болницата пък остават толкова и толкова все още здрави. Така Партията може да направи петилетния план и трудЯщите се да го изпълняват ритмично. А тоя вече маса време стои нито изписан, нито отписан. Всичко обърква. Ама че безобразие. Само заема леглото… Накрая, сигурно за да се отърват, го пратиха за три месеца в санаториума в Кръстец.

— Еба ти докторите, еба ти идиотите — каза Божидар.

Замълчаха, сякаш в памет на всичко, което си беше отишло. Беше първата от мъчителните паузи на безсилие, които ги чакаха занапред.

— Имам един роднина — лекар е в някакво отделение в Първа градска — каза Божидар след малко. — Ще го потърся днес.

— Той може ли да помогне? — попита Радостина.

— Надявам се.

„Той не се надява. Казва го само за успокоение“ — помисли си Радостина^[36].

И каква надежда можеше да има, след като във всеки учебник пишеше, че ефект от лечението в такива случаи има само ако заболяването е в някакъв начален стадий. А тук бяха сбъркали диагнозата и бяха пропуснали повече от година след появата на първите симптоми. Тя погледна Борян. Стори й се по-красив от всякога. С тъмната си къдрава коса, сини очи и волева брадичка приличаше на италиански киноартист. Колко още щеше да го вижда?

— Врабец, вземи ми някакъв сандвич — каза той.

Тя веднага тръгна.

— Не я оставяй сама вечер. Ако имаш възможност, нека да спи при теб в квартирата — каза Борян, когато Радостина се скри от погледите им.

— Добре — отговори Божидар и повдигна рамене.

— Не ми се яде никакъв сандвич.

— Разбрах.

— Изкопай го тоя твой роднина. Искам да зная колко още ми остава.

— Заболяването ти може и да се лекува.

— Не ме баламосвай. В книжарницата във фоайето има литература по въпроса. Вече направих справка.

— Каква е прогнозата?

— Летална. От две до четири. Не зная в какъв стадий се намирам, а тия некадърници само ще ме баламосват. Съмнявам се дали въобще ще разберат.

Божидар пак повдигна рамене.

— Божо, грижи се за нея — внезапно каза Борян.

— Ще се грижа.

— Не така, имам друго предвид.

Божидар го погледна.

— Да — каза приятелят му, — това си мисля. После… да се ожениш за нея.

— Това сега защо го казваш?

— Защото знам, че няма да ми се размине. Чувствам го. Трудно ми е да говоря. Оттук нататък ще събирам цялото си мъжество, за да умра на двайсет и пет години… А ти си помисли. Няма да имаш по-добра съпруга от нея.

Божидар погледна нагоре към небето и пое дълбоко въздух.

— Добре — отговори той. Искаше му се да каже нещо друго, но се отказа, като срещна погледа на Борян.

— Обещай ми.

— Обещавам ти — отвърна Божидар, без да разбере как точно тази дума излезе от устата му и какво всъщност обеща.

* * *

Когато Радостина затвори вратата към дворчето и тръгна по коридора, плачеше тихичко на глас, но никой не й обръщаше внимание. В края на краищата, това беше болница и в онези години там всеки плачеше от нещо: болните — от болките си, близките — от притеснение, лекарите — от ниските заплати и липса на законна частна практика, а сестрите — от яд, че ги карат да работят за разни глезени лентяи, които по цял ден се излежават и вечно се оплакват от нещо. Дори санитарките плачеха — те пък от хлорната вар на кенефите. При този всеобщ рев кой да обърне внимание на едно плачещо момиче?

Навън беше късна пролет. Облаците се бяха разпръснали, слънчицето напичаше, прелитаха птици, отсреща грееше свежата зеленина на градинката пред ИСУЛ и онзи, който умееше да чете по лицата край себе си, можеше да усети как напрежението на разтревожения човешки мравуняк се разсейва на концентрични окръжности в разстояние на стотина метра от входа му.

По пътя за сладкарничката Радостина избърса сълзите си. Но ръката, която стискаше сърцето й, не го пусна.

Нямаше голяма опашка и тя бързо купи сандвич. Искаше й се да е нещо по-хубаво, но нямаше откъде и тя успя да добави само един шоколад „крава“^[37]. Помисли си, че просто нещата са такива: салам „кучешка радост“, шоколад „крава“ и медицински грижи като за четириноги. И същата съдба. Едва на връщане й мина през ума, че сандвичът може би е само предлог двамата да могат да разговарят сами, и сърцето й съвсем се сви. Това, което Борян и Божидар не биха искали тя да чуе, можеше да бъде само едно: нямаше някаква надежда.

Когато излизаше през вратичката към двора в тъмносивата си ученическа пола, избелял кафеникав пуловер и с ненужния сандвич в ръка, приличаше на отчаяно врабче, което носи трошици към полуразрушеното си гнездо. Но това нямаше да трогне дори софийски поет орнитолог. Пък и кой да ти се заглежда в очите на отчаяните врабчета^[38]?

Радостина се прибра в общежитията към полунощ. Портиерката не каза нищо, но я изгледа с неприязън. Не обичаше разни… да й развалят рахата.

Съквартирантките й спяха и тя влезна в офиса на етажа. Беше предвиден за домакински нужди, но студентките крадяха еманципирано и вдъхновено и в помещението бяха останали само бетонните умивални и безполезна паянтова масичка. Картината в стаичката беше скръбна — както казваше Божидар, пътят към комунизма беше постлан с тежки лишения и други кражби. Но Радостина не мислеше за скапаното общежитие, нито за скапаната болница, нито за нищо от това, което й се случи през тоя скапан ден. Някой бе изтрил очертанията на бъдещето й, сякаш бяха ненужни тебеширени драсканици по черната дъска от предишен час, и тя си мислеше, че не знае какво да прави и че Борян ще умре. Докато гледаше към угасналите прозорци на отсрещния блок, тя почувства, че дните й занапред ще бъдат също като тях: дълги редици тъмни квадрати и тук-там малко светлинка.

И тогава тя заплака.

* * *

Изписаха Борян от ИСУЛ след седмица и те се преместиха в квартирата при Божидар. Имаше една празна стая за през лятото, а после… после щяха да продължат да живеят ден за ден, без значение къде.

В квартирата беше кошмар. Старият хазаин беше скромен и пестелив човек и беше дал под наем целия апартамент, а също така таванската стая, кухнята и гаража. Той самият беше пенсиониран висш министерски чиновник и като такъв се наслаждаваше на природата в родната си къща някъде из пернишко.

Радостина дълго не можа да запомни кой живее в необятния апартамент. В една от стаите се беше настанило някакво бездетно младо семейство. Мъжът беше рус, със сини очи и обикновено във Франция или някъде другаде. Жената приличаше на сибила от високопланинско италианско село и се появяваше само между два сеанса, които извършваше с девера си в отсъствие на мъжа си, за да не се разстройва той от необикновените звуци при проникването й в отвъдното. В спалнята до хола живееше младият хазаин с още някакво типче — може би техен роднина, което имаше вид на селски олигофрен, ходеше из апартамента по пижама и джапанки и час по час питаше колко е часът. В хола, който за интимност беше разделен със завеса, освен Божидар живееха още двама. Божо наричаше единия Шерифа и тя никога не научи истинското му име. Вторият съквартирант се беше мярнал само два пъти — може би да провери дали още е свободно леглото. В мазето на приземния етаж живееше някакъв неосъществен щангист на име Желязко и един студент във ВИФ с неясна специалност. Когато минаваше сутрин през коридорчето покрай стаята, се чуваха тряскания и издумтявания на щанги и гири в съпровод на тежките пъшкания и приглушени стонове. Подобни и дори по-протяжни тежкоатлетични звуци се чуваха и нощем по късна доба, но пък дрънчене на железария не се чуваше. Изглежда, се упражняваха с други уреди.

За пълнота на усещанията в квартирата се мъкнеха приятели и приятелки на младия хазаин, любовници на Божидар, участници във вечерните игри на другарски покер, а също някаква полякиня, за която никой не беше сигурен при кого идва. От време на време се появяваше и лелята на Шерифа — знойна жена с черни коси и млечнобяла кожа. Тя обикновено оставаше да преспи при племенника си, за да не му е страшно самичък, и изглежда му разказваше вълнуващи приказки, защото се чуваха стряскащи звуци и сардонични реплики, от които изтръпваха и най-смелите съквартиранти.

Божо беше кръстил тая многолика обител „Приют за душевноболни «Пьотър Илич Чайковски»“.

Все пак, каквото и да ставаше в апартамента, той се стараеше Радостина да го възприема поне като временен заслон от всеобщата, далеч по-дразнеща и непредсказуема лудница отвън. Но това беше нужно и на него самия. Той наскоро беше стигнал до първите заключения за това колко безсмислено, подвеждащо и катастрофално вредно е учението на Мордохай. Сега се чудеше какви са причините то да се превърне във фалшива религия за толкова милиони хора и да им донесе безбройните злочестини на социализма. Не можеше да си обясни защо зловредните му идеи толкова са допаднали на природонаселението и как техните лишени от морал, икономическа логика и обикновен здрав разум надстройки са се превърнали в онази непреодолима жестока сила, която е раздухвала и разгаряла взаимната омраза, причинила е безброй жертви и страдания и е разединила, може би неспасяемо, българите.

Веднъж младият хазаин беше довел някакво червенокосо маце и след като го оправи посред бял ден в съседната стая, тя излезе издайнически разрошена и запали цигара в хола. Погледна с интерес Божидар, който беше забил нос в оръфана книга и запита непринудено:

— Какво четете?

— Книга — отвърна Божо.

— Виждам, че не е афиш — показа и приятно остроумие червенокосата, в съзвучие с избиващия отвсякъде сексапил. — За какво се разказва?

— За славните ни партизани. Опитвам се да си отговоря на разни въпроси, само че все попадам на партийна боза. Досега не съм намерил книга, в която да има и малко истина.

— Вие какво мислите за партизаните?

— Нищо определено. Нали ви казвам, че нямам достоверни източници. В боклуците, които четем от първи клас, те са лустросани герои. Особено в кадрите от посрещането им на Девети^[39] — с цветя и вдигнати юмруци. Само че горе в планината не растат рози. Там ми е интересно какво са правили между два набега — след като унищожат архива с данъците, гръмнат някой селски стражар и окрадат поредната мандра.

— Добре, че ги е имало. Иначе сега може би нямаше да сте студент. Хубаво е, като следването е безплатно, нали?

„Е, точно аз щях да бъда в университета и ако нещата си бяха останали постарому“ — промърмори си го правилно наум Божо.

— Вярно, може тогава и да са пооткрадвали нещичко, но вие били ли сте гладен в планината — каза червенокосата.

Божидар усети неприязън в гласа й, но вместо да декларира високо и ясно лоялността си към народната партизанска власт, се чу да казва нещо съвсем излишно:

— Разбойничествата им, докато са били из пущинаците, не ме вълнуват. Интересен ми е генезисът на злото.

— Какво зло? Какъв генезис? Те са избивали фашистките главорези и другите врагове на народа, а след Девети са ги пращали в затворите. Но то така се пада на престъпници.

— Говоря за гражданската война, която с малки почивки се води у нас от двайсет и трета — извъртя йезуитски темата Божо. — Тя не е преставала и след като изгря свободата на девети септември. „Твоя син да бяха претрепали като враг на народа с тояги, мотики или каквото са имали там под ръка героите партизани. Твоята дъщеря да бяха пратили в Белене — да я изнасилват надзирателите и циганите.“ — помисли си бъдещият инженер Къбоков, но не каза нищо. Дет се вика, страхотиите, които му беше разправяли разни пострадали роднини, можеха да са злобни буржоазни измислици. Пък и точно в тоя момент вратата на гнездото на любовта се отвори и се появи младия хазаин.

— Чух, че вече разговаряте. Нека за всеки случай да ви запозная: Таня, това е бъдещият инженер Божидар Къбоков; Божо, това е Таня Троева — дъщерята на нашия славен партизанин Цочоолу или още Спартак.

— Баща ми не обича да го наричат така. Казва, че така прилича на футболен клуб.

— А как обича? — попита кандидат-инженерът.

— Командира. Така са го наричали в отряда. Сашо, хайде да тръгваме — обърна се партизанската дочка към комсомолския член, когото бе избрала да изпълнява временно най-вълнуващите съпружески задължения. — А вие ако искате истината — завъртя тя предизвикателно глава, — може да дойдете у дома и да си поговорите с баща ми.

Добре, че марксистката наука е доказала отдавна несъстоятелността на разните телепатии. Иначе и двамата щяха да чуят как тя си помисли: „Ако баща ми е трезвен и го хареса, можем после, като се натряска, да направим едно… (цензурирано)^[40]. И защо само едно?“

— Може и да дойда. Отдавна искам да поговоря с истински партизанин каза Божидар. „Дано само не ме гръмне, докато разговаряме приятелски“ — захили се той наум, сякаш не разбираше, че тези жизнерадостни остроумия може като нищо да се превърнат в действителна част от героичната ни история. Миналото, от което се интересуваше, тогава не беше толкова далече^[41].

— Сашо, какъв е твоят квартирант, знаеш ли? — обърна се доста сериозно Танечка към кандидата за бъдещ партизански зет.

— Умен мъж е.

— Че е умен, виждам и сама. Кои са родителите му?

— Баща му е обущар. Майка му не работи — май нещо боледуваше, не знам точно.

— Кажи му да не плещи така пред непознати. Някоя друга на мое място, дето баща й не е пиянде, което не може да понася, можеше… Разбираш ме, нали?

— Да — каза Сашо и направи един жест, който обикновено правят, когато на някого му се е разминало, но не за дълго. — Разбирам те.

В това време другарят генерал Трою Цочоолу, известен също като Спартак, Командира, а сега вече и Генерала, заедно с трима верни съратници, както обикновено преди обяд, жулеше белотче на централната маса под голямата смокиня в градината на Ловния хан. В такива часове, по негови изрични указания и под заплахата за масов разстрел, управата на ресторанта бдеше в градината да не се промъкнат някакви нежелани навлеци — обикновени клиенти или елементи от чужди отряди. В тая секретна обстановка бойните другари се отдаваха на любимия за героите битов алкохолизъм — пийваха студена гроздова за експорт, замезваха с луканчица от специалните запаси, надцакваха се и сегиз-тогиз обсъждаха някои способи за прецапване и вече хептен прегазване на закона, както и безплатно снабдяване с разни стоки (сред които основно ракия и луканка, тъй като им трябваха големи количества) или си спомняха славните партизански времена, когато пак бяха вършили същото, разбира се, при определено по-тежки битови условия.^[43]

* * *

В друга част на разказа, само че в далечно отминало време, през разположена на неназовано място тревожно притаена гора вървеше млад мъж^[44]. Изглеждаше на около трийсет и пет, беше брадясал и доста изпосталял и носеше вехтичък каскет, наклонен леко наляво, сякаш да подчертае убежденията му. Веднага се набиваше на очи и издутата раница, която изглежда беше и тежка, защото от време на време се поспираше да си поеме дъх, но после упорито продължаваше да се изкачва по едва видимата пътека. От каскета на главата му всеки редови агент от „Обществена безопасност“ безпогрешно щеше да се познае, че става дума за началото на четиридесетте, а като добавим и че вече наближаваше шест след пладне и беше доста далеч от хижи и ловни заслони, ставаше ясно, че това не е горският. Загадъчният пътник само веднъж се отби на няколко крачки встрани, огледа се сякаш се боеше от мечки (но тогава защо беше в гората?), изпика се припряно, после се ослуша и пак продължи.

След около час вече беше високо в планината, в местност с отново неизвестно за нас име, за която най-характерното бяха два смърча, израснали във V-образна форма, сякаш от един корен. Човекът с каскета спря, направи с ръце фуния до устата си и изкука телеграфно четири пъти и след малка пауза още два, досущ като мъжка кукувица^[45].

Веднага от гората се запъчи друг мъжкар, само че кукаше в обратен ред и малко по-серт. После от полусенките на дървесата се появи субект — отново с каскет, но със звездичка, и преметнал през рамо възстаричка збройовка.

— Много се забави, бе, Страхиле — каза авджията.

— Свръзката закъсня, пък и изчаквах из храсталаците да проверя дали не ме следи някой.

— И кво?

— Ами, никой нямаше. По това време нормалните хора си пият ракията.

— Като стане нормално обществото, и ние ще си пием спокойно ракията. Успя ли да ми вземеш патрони?

— Имаш вече цяла кутия.

— Браво, най-после. Хайде да вървим, че командирът чака — каза събеседникът му и въздъхна.

След стотина метра излязоха от шубраците на малка поляна. На нея, като в поза за героична снимка, стоеше юнак с шмайзер в ръка, бомба бухалка на кръста и пищов в почти новичък кожен кобур. Беше накривил на сербез каскета си и оглеждаше наоколо с поглед на старши лесничей, който преценя местата за санитарна сеч и новите площи за залесяване. По всичко личеше, че той командва парада. Фамилията му — Цочоолу, не беше много героична, за разлика от партизанското име — Спартак, но помежду си всички го наричаха обикновено точно така — Командира.

— Много се забави — каза той, по-скоро като констатация, отколкото като упрек.

— Бай Радой не дойде навреме.

— Взе ли?

— Взех. Три валтера с два резервни пълнителя, двайсет патрона за збройовката и още двеста патрона за карабина К98.

— А другото?

— Две пити кашкавал.

— Защо толкова малко?

— Не можах да събера повече в раницата. Не исках да ги слагам в торба. Вижда се какво нося. То и така е подозрително, а с торбата вече е съвсем ачик. Пък и доста тежичко става.

— Добре. Хайде да вървим, че другите чакат.

Командира си помисли, че с половината патрони можеха да се поупражняват в стрелба. Ако имаше винтовки. Но то нямаше, и учението засега се отлагаше. Един от най-печените ятаци беше обещал три истински К98. С тях и с новите валтери четата му от петнайсет човека може би щеше да е най-добре въоръжената в тяхната зона. Обаче досега доставката все се отлагаше.

Е, те и партизаните си знаеха, че нещата горе в Балкана не се случват както им беше обещала партията. Затова изчакваха проблемът с оръжието да се реши чрез магията на сталиновото слово. Но Йосиф Висарионович не се произнасяше по въпроса, а заклинанията на другарите от околийски и окръжни комитети не носеха желания ефект. Тъй че, засега стрелбите се отлагаха. Тежко беше, не ще и дума. Пистолетното въоръжение на четата се състоеше от пищов, за който се говореше, че е бил на Вълчан войвода, и от два истински маузера М1910, произведени през далечната Балканска война, в чиито пълнители имаше общо седем патрона. Пехотинските оръжия бяха представени от три манлихера с общо петдесет патрона. Единия донесе той, втория им даде доброволно горският, а третия бяха взели от стражаря в първата махала на Долно Орехово. Той, горкият, беше толкова кьорав, че разбра кои са чак като го наобиколиха. И веднага захвърли пушката си на земята. По-нататък арсеналът се допълваше от истински агарянски ятаган, два касапски ножа, една копраля и здрава овчарска дряновица, както и споменатата збройовка, за която досега нямаше патрони. Но това не пречеше на собственика й да се разхожда с нея из гората, напъчен като председател на английска ловна дружинка.

Единствен Командира беше въоръжен как надо. С шпагина, парабела на кръста и останалия арсенал можеше да е охрана и на съветски армейски щаб. Беше много въодушевяващо, но като всяко положително нещо имаше и своите недостатъци: без него, ако случаен пътник забележеше четата, можеше да си помисли, че са се събрали на съвещание овчарите и козарите от околията. И участват горският и пъдарите. Само че страховития вид на Командира веднага издаваше противозаконния шумкарски характер на сбирката и нещата ставаха сериозни. Поне един от трима щеше да донесе на властта и ловната рота щеше да сложи край на борбата за новия строй в тая част от гората.

А тя, по указания отгоре, тъкмо беше започнала. Беше спуснато „окръжно“ за завземане на територии, което на нормален език означаваше, че някой от ония бюрократи (така ги наричаше Командира), без даже да е помирисвал шумата, е решил партизаните да останат на лагери и през зимата, въоръжени по-лошо и от селския пъдар, да тракат зъби, затънали до пояс в снега, да гладуват и да тръпнат някой да не ги издаде на властта. И всичко това, без да се знае кога съветската армия щеше да дойде по тия места. Можеше и да не дойде. Той и дядо Иван ги беше поподминал навремето. Вместо да изпълняват тая доста изнервяща инициатива да се жертват в името на победата, можеха по стар хайдушки обичай да чакат да запролети на топло при булките и греяната ракия, да събират сили, и като долетят щърковете при Янин геран, да поемат отново борбата. Да, ама не^[46].

Яд го беше Командира на тия бюрократични… чурбани^[47]. Искаше му се да викне, да кресне, та да потроши дървето. И хубавичко да напопържа другарите. Само че не биваше. Някой щеше да донесе на същите тия бюрократи за вражеския уклон и тогава — край на командирстването, край на мечтите за всенародна слава и най-вече за висок пост след победата. Затова продължи да върви умислен. А имаше, имаше за какво да се тревожи. Очакваха още неясно колко от партийния и ремсовия актив да излязат в гората, а нямаше и идея как да се снабдяват редовно с храна. През лятото и през есента падаше по нещо от по-близките кошари, надолу след Кравешко бърдо и Джендема имаше картофени ниви, а на два-три километра по-нататък започваха и овощните градини. На десетина километра имаше и мандра. Можеха да пооткрадват едно-друго или да си го вземат направо — кой смееше да се противи, като видеше шмайзера, нагана и бомбата на кръста му. Дет се вика и в гората можеха да намерят нещичко. Но след това идваше студът, а с него и гладът. Помнеше как през предишната зима лежаха върху борови клони, нахвърляни по снега край малки огньове, които едва топлеха гърбовете им. Една ловна рота ги беше подгонила и се отърваха на косъм. Тия идиоти от центъра, опитвали ли са да правят пъртина в двуметров сняг, когато двеста настървени преследвачи са по петите ти? И си личи веднага накъде си тръгнал. А те вървят бодро по същия път, без да газят преспи, дълбоки два човешки боя. Спаси ги виелицата, която замете следите им. Беше страшен студ. Тогава измръзнаха пръстите на краката на Прометей. Нямаше нищо за ядене, освен две-три лъжици брашно, размесено с топла вода. За цял ден. Мечтата му беше не за баници, печени агнета и руйни вина, а за голяма порязница, намазана дебело с мас и поръсена с червен пиперец. Когато беше малък и не искаше да яде от инат, дядо му казваше „Ми не яж, щом не щеш. Не вярвам да умреш от глад.“. Но Командира знаеше, че се умира. Двама души от предишния отряд угаснаха пред очите му точно от глад. А когато се спасяваха от последната засада, трима от изпосталелите му другари бяха толкова изтощени, че изостанаха и изпоналягаха в снега. Щяха да замръзнат или по-лошо — ловната рота щеше да ги докопа, но ариергардът им спести мъките и ги застреля. Такъв беше партизанският закон за онези, които и без друго няма да оживеят. Суров. По-добре своевременно да… замълчат завинаги. Така поне беше сигурно, че няма да издадат останалите. Малцина издържаха при разпитите в полицията… Не искаше отново да преживява всичко това. Не искаше да попаднат в смъртоносните капани на зимата и ловните роти. Затова не спираше да мисли как да спаси четата. На всичко отгоре от окръжния изпращаха още хора. Последния път не беше издържал и беше повишил тон. Откъде да вземе храна? Каква полза от землянката, дето щяха да правят, ако някое козарче ги забележи и дотърчи до някой черен капитан. Предатели се намираха. Колкото щеш… Поне свястно оръжие да можеха да намерят, тия бюрократи. Само лозунги и празни приказки им дай. Другарят Казака само повтаряше „Партията е решила така, партията е решила онака. Ти да не си по-умен от партията?“. Познаваше го той тоя другар Казака. Бай Иван Шарлана от село Азмаците, ето кой беше. Един най-обикновен полуграмотен селяндур, дето децата си не можеше да изхрани и все не можеше да уцели с какво и кога да засее двайсетината декара ниви, зестра на жена му. Той ще го учи на стратегия и тактика. „Бай Иван Шарлана — повтори наум Командира и продължи мислите си със засукана партизанска попържня, като мърдаше беззвучно устни. — Ама то може да се отдаде случай и да го гръмна, тоя азмашки ботур. Той само да дойде тук из пущинаците. Шъ му покажа аз една стратегия с шпагина. Цял един тактически ред ще му отпусна.“

Изминаха мълчаливо в редица още километър и половина по едва видима пътека. После изведнъж някъде отгоре един глас каза „Стой, парола“. Командира каза „Червена звезда“, гласът отговори „Минавайте, другарю командир“ и след десетина крачки пред тях се откри партизанският бивак.

На малка поляна, сред която растяха три кекави бука, петима мъже бяха насядали по тревата. Бяха облечени в сиво-черни шаячни дрехи — повечето износени, а по някои личаха скорошни кръпки. Най-близкият почистваше стар пищов, който изглеждаше като взет от селски музей, двама се бяха поизлегнали, но като видяха Командира, се попоизправиха, а другите двама дялкаха всеки по един доста дебел кол и само хвърлиха по едно опитно партизанско око на новодошлите. Малко по-нагоре, под опушен казан за курбан, сложен върху няколко големи камъка, пламтеше огън. До примитивното огнище стоеше млада чернокоса жена, облечена в кафява войнишка униформа и уморено бъркаше с голяма дървена лъжица, правена от новак в занаята. Наблизо беше седнал млад мъж с войнишка куртка без пагони и кепе със звездичка, каквато имат будьоновките. Това беше политкомисарят на четата — Краснодар, който в нормалния си предишен живот на селянин от N-ска^[48] околия носеше също толкова нормалното име Георги Маринов, известен сред съселяните си с прякора Анасона. Като видя шефа си той се изправи и отдаде чест с определен командирски оттенък.

— Има ли някакви произшествия? — попита малко троснато Командира.

— Съвсем не — отвърна по военному политкомисарят.

— Останалите къде са?

— Крум и Баджанака събират дърва ей там — и посочи неопределено зад гърба си, — а Альошата и жена му пак фанаа гората. Ще се върнат — Краснодар погледна часовника си — до половин час. В отряда той, Альошата, Страхил и Командира имаха часовници, но на Страхил беше най-хубав — скъп „Тисо“. В отряда се знаеше, че е бил на брат му, който беше загинал в Швейцария, но политкомисарят усещаше, че в тая работа има нещо гнило. Е, и малко му завиждаше, но бдителността беше важната.

— Приберете провизиите и патроните — каза Командира. Единият от трите валтера ще е за Чайка. Тя не може да е без оръжие като остава в лагера. Другите два са за… Ще кажа за кого са по-късно.

— Нали един щеше да има за мен? — попита внимателно Страхил.

— За кого са, ще разбереш довечера на събранието — натърти Командира. — Ти не знам за кой път коментираш и направо оспорваш решението ми. Ако още веднъж го направиш, ще те накажа.

— Той само напомни, човекът — обади се един от насядалите. Носеше сякаш нарочно подбрани сиромашки дрехи, влизаше в партийната ядка и обичаше да си вре носа навсякъде и да се пазари за щяло и нещяло като евреин. Но той между другото си беше от избрания народ. Казваше се Моше, но му викаха Шмиргела, защото любимата му закана беше „Абе, ще ги остържа аз тях“.

— По заповедите на командира не се умува — каза политкомисарят.

— Нали сме комунисти и обсъждаме всичко, както подобава на другари — отвърна веднага Шмиргела.

— Ами ако в съветската армия е така? — попита рязко Командира.

— Е, тогава… — повдигна рамене опонентът му и въпросът се замъгли.

Бунтовното настроение утихна и след малко, вместо излишните и нездравословни спорове, започнаха хвалбите с участия в акции и битки. Как изгорили данъчните документи в село Брестовица, в предишния отряд пък утрепали стражаря в Чернопеч, другарите от Окръжния похвалили някого като пръв герой, нещастна случайност провалила операцията в някаква мандра и ги зачесали полицаите, но друга, вече щастлива, ги отървала от дранголника и нещо по-лошо.

— Така е, каза Краснодар — в борбата голяма роля играе случайността. И продължи: Но общата велика цел ни обединява и ни води. Тя ни вдъхновява за люта борба с ненавистния враг.

Страхил или Богомил Хаджиспасов, както се казваше в един друг живот, се подсмихна на тия празни приказки и високопарни клишета. Той обикновено разсеяно слушаше масалите и препирните на другарите си, но сега си мислеше, че… да, мислеше си, че цялата тая работа с партизанлъка няма да свърши добре. Хората край него не бяха… не бяха такива, каквито му се струваше, че ще среща в Балкана. На повечето от тях им нямаше доверие. Още по-малко бяха онези, с които би се сприятелил. Бяха неуки и примитивни селяни, а през петте месеца в четата се беше убедил, че почти нямаха морални принципи или поне задръжки. Повечето бяха общо взето измекяри и животът ги беше научил да използват похвати, които не се съгласуваха с неговите представи за почтеност, а още по-малко с Божиите заповеди. Да не говорим за законите на царството. Той беше отрасъл в господарска триетажна къща насред София. Баща му беше професор в агрономическия факултет към университета и единствен наследник на богати земеделци. Имаха пари, къщи, имоти… Беше завършил агрономство, а като добавка преди това беше учил четири години в Богословския. Какво търсеше тогава в тия пущинаци с хора, които можеха да са му ратаи? Когато завърши Френския колеж, искаше да следва богословие. Вярваше от малък дълбоко и искрено. Решението да поеме пътя на християнски мъченик се роди още като ученик, когато гледаше беднотията по селата, когато навестяваха баба му и дядо му. Само че във факултета бързо прозря една истина, която не беше Божията: българското духовенство не беше носител толкова на християнство, колкото на службогонство и увлечения по основните грехове. В четвърти курс и преподавателя му по пастирско богословие беше започнал да го кани по кръчми и хладни механи. Отначало Страхил отклоняваше поканите, но един ден се съгласи. Така се започна. Още в първата кръчма се изненада, когато посрещнаха ефимерия^[49] като стар познат. После, когато тръгнаха по ресторантчета в километровата зона покрай Александър Невски, се оказа, че където и да влезеха, познаваха преподавателя му, знаеха какво пие и с какво замезва. Нещо повече, кръчмарите познаваха табиетите на повечето от изтъкнатите представители на висшия клир и свещениците от храма. Така от чаша на чаша се стигна до първото му напиване, а в задушевния разговор с духовния му пастир, той му предложи да прекарат нощта заедно. Но не в молитви. Малко бе да се каже, че това го потресе. След тая случка, Страхил напусна факултета по богословие и записа агрономство. Завърши с отличие, но не отиде да стопанисва стотиците декари, които имаха край Пловдив. А не тръгна, защото в малката му компания незнайно откъде попадна една тънка книжчица, която се казваше „Манифест на комунистическата партия“. Беше написана от двама евреи, и въпреки че православието го бе учило да няма вяра на онези, които бяха разпънали Иисус, идеите й разклатиха представите му за света. В някои случаи дори ги сринаха. Докато пътуваше през селата беше видял пропастта между бедняците, излезли сякаш от разказите на Йовков, и софийските богаташи, излезли пък сякаш от романите на Зола и картините на Домие. Баща му беше разправял за безброй случаи, в които министри и генерали бяха продавали държавни и военни доставки и поръчки за поредната тлъста комисионна. Министрите, а и разните му висши военни и чиновници от голямото добрутро не даваха пет пари за хората от бездънното социално дъно. Църквата, която единствена можеше да им бъде опора и подкрепа, затъваше в пороци, описани от Стендал и Мопасан. Защо? Защото се прекланяха пред златния телец ли? Или може би защото бяха под властта на чужд монарх. Левски беше завещал чиста и свята република, а живееха с цар, който имаше връзка с всички царски родове в Европа, освен с българските. Не беше ли виновна и църквата? Не беше ли нейната утеха най-обикновено самозаблуждение. И защо Бог не наказваше виновните за причинените страдания, както пишеше в Стария завет? Въпроси, въпроси, въпроси. Трябваше да намери отговорите. Затова когато един приятел от техния кръжец му каза, че може да го свърже с хора, които се интересуват от идеите в малката книжка на двамата брадати евреи, Страхил се съгласи без колебание. После се увлече. Четеше непрекъснато все нелегална литература. Спечели уважението на новите си приятели със знанията си по материята. Приеха го в РМС. И се започна: сбирки, позиви, акции… Постепенно стана напрегнато, бягаха от хайки, преследваха ги, а веднъж изяде и няколко палки от един възрастен полицай, който щеше да го арестува, но кой знае защо се смили и го пусна. Накрая за малко щеше да влезе в кауша. Приятелят му, който го свърза с марксисткия кръжок, се оказа агент на полицията. Спаси го един от асистентите на баща му, който го предупреди за предстоящия арест на поредното им събиране. Нататък е ясно — трябваше да хваща Балкана. Даже не можа да се сбогува както подобава с баща си.

Беше си мислил наивно, че в живота му в четата ще има романтика. Не колкото в романите на Дюма или Салгари от детството му, но ще има. Отначало беше интересно. В планината беше трудно, но бяха на свобода. Имаше опасности — явки, преследване, акции… Наказваха и враговете — кои, защо и кога решаваше Командира, но уж беше в името на народа. Все пак още от началото конспирацията го дразнеше. Личеше си, че много от новите му другари не криеха само имената си. В семинарията се беше научил доста добре как да разпознава истината. Криенето й го смущаваше, защото отваряше път на лъжата, но нали всичко беше уж за добро, за бъдещето. Пък я имаше и тръпката на отмъщението. Не беше християнско, но му харесваше. Като изгаряха данъчните документи в кметството на Брестовчани даже злорадстваше. Но като подпалиха мандрата на Голям Тошко, два дни не можеше да си намери място от разочарование, че унищожават варварски нещо, направено с много пот. Някак си преживя и това. Когато обаче застреляха стражаря в Чернопеч, вече знаеше, че в оная книжка се е притаило някакво плашещо зло. Какъв враг беше той? Човечецът беше с протрита униформа и избеляла фуражка и изглеждаше като пъдар на бостан, а не като човек на властта. Сигурно навремето се беше цанил на тая служба за добро — да пази селото и да служи на царството. Приличаше толкова на онзи стражар, който го пусна, че в първия момент си помисли да не са братя. Не бяха, но това да не би да намаляваше греха от убийството? И за какво го убиха? Защото се заинати и отказа да им предаде пушката си. Толкова голямо престъпление ли беше? Вярно, че накрая я свали от рамото си и ги заплаши с нея — да си вървят по пътя. После видяха, че затворът й беше повреден и с нея въобще не можеше да се стреля… Срамуваше се, че беше участвал в такова… Нямаше смисъл да си криви душата, чисто убийство си беше. А сега беше донесъл на четата патрони — да гръмнат още някой, дето си върши съвестно работата и хабер си няма от техните страховити идеали. Баба му щеше да каже, че това е тежък грях. Не беше ли така наистина?

Затова и историите, които разказваше Командира и останалите, вече не му звучаха героично, а като подбрани примери от наръчник за лоши и направо жестоки решения, които се вземат от зли, надъхани с омраза хора. Имаше и пълни тъпотии. Като оня случай, когато стария му отряд го бяха обградили на някаква бърчина. Отдолу войниците от ловната рота стреляли от всички страни, но ей така, напосоки, куршумите не ги достигали и само клонките, които картечниците прерязвали от бориките над тях, се ръсели върху залегналите партизани. Те също стреляли, стреляли и като свършили патроните, се сетили за взрива, който носели със себе си, идиотите му с идиоти. Напълнили една кутия от мед с каменарски взрив, натъпкали стотина капси, хакнали три фитила, драснали кибрита и дали на най-якия — Начката (само какво махленско нелегално име си е избрал) — да я бишне от някаква скала върху потерята. Тенекията треснала яко и се получила, както се изрази Командира, добра психологическа атака. Двете страни се разбягали, в суматохата партизаните уцелели правилната посока и успели да се измъкнат. Преди такива истории му бяха интересни и дори ги съпреживяваше. Но ги беше слушал толкова, че сега бяха като testimonium paupertatis animi^[50] на партизанския им щаб. Тоя взрив, дето са го носили, да не са смятали, че ще го използват за вадене на вода? Защо нямат план за такива случаи? Ама че простотия. Стреляли, стреляли, и после — дааан. Като на селска сватба.

— И като ги зачесах — прекъсна му мислите Начката. — Гръмнах веднъж, втория патрон засече, гръмнах трети път и ония избягаха. Аз после… — продължи с хвалбите нашия юнак.

Страхил престана да го слуша. „Айде пак се зафука… Гръмнал два пъти сигурно от страх и от инат, ама ги бил зачесал, пръдльото му с пръдльо. Какво търся аз тук, по дяволите?“ — зададе си неочаквано правилния въпрос той, прекръсти се наум и най-после си отговори.

Това, за което дойде, тук го нямаше. Всички от тая пъстра… ами да, сбирщина се бяха събрали от зор, от изкривени и направо пагубни представи за истинското добро и от също толкова наивни безсъдържателни мечти за неясното бъдеще, което щеше обезателно да ги отърве от… от какво? „От беднотията ли? Ами ако нея Господ ни я е отредил? Будистите хубаво са ни отворили очите за кармата. Там, ако човек не е случил на добра съдба, може поне да спазва Божиите закони и с достойнство да понася ежедневните си житейски неволи. Но така беше по-лесно. Излизаш в балкана и размахваш сабята. Някои имат за какво — убили близък, изгорили къщата му… Но останалите? Крадат и трепят наред. Това ли са хората, които ще управляват България? Майко мила… И аз ставам като тия разбойници. Само че, който нож вади… Да. Туй, дето го търся, със сигурност го няма тук. Дано вместо него не намеря нещо друго“ — помисли Страхил и въздъхна.

Не му се искаше онова другото.

— Какво си се умърлушил? — сепна го Командира.

— Мисля си за оня, дето ме предаде — излъга Страхил и се прекръсти мислено.

— Няма файда да го мислиш. Като вземем властта, ще му видим сметката — каза Командира и махна с ръка, все едно че отмяташе страница от голямата книга с отмъщенията след неотменно предстоящата победа. — По-добре сега помогни на Караджата да насече дърва.

* * *

В последните седмици Радостина живееше като в лош сън. Борян не искаше все още да влиза в онкото. Тя виждаше как се измъчва и не смееше да настоява. Денем обикновено се разхождаха из парка или търсеха за преглед разни специалисти^[51], на които обикновено плащаше Божидар. „Има ли разсейки“ — питаха те след дежурните общи лафове. „Засега не“ — отговаряше Борян. „В такъв случай има надежда — ободряваха ги специалистите и хвърляха скрити погледи към часовниците си. — А имате ли роднини зад граница?“ „Не“ — отговаряха им. „Значи няма да можете да се лекувате там“ — казваха специалистите и клатеха глави с разбиране — в смисъл че човек е орисан със съдбата си, а и в коридора чакат още нуждаещи се. „Колко ще струва прегледът“ — питаше Божидар. „Няма определена такса, но дайте там пет-шест лева“ — отговаряха уклончиво стожерите на народното здраве. В интерес на истината един отказа. Ще платите другия път — вика. Останалите обаче прибираха парите и ги отпращаха с бодър глас, окуражаващи погледи и леко подтикване. В един момент това им писна и те престанаха да ходят по лекари. Тогава Божо предложи да отидат при Ванга, но Борян все отлагаше, лятото почна да отминава, а с него и надеждата, че ще намерят спасение. Междувременно мина и Студентският фестивал в София. От него Радостина си спомняше само големите разноцветни балони, които чешките студенти подхвърляха на публиката, строена в редици от двете страни на булевард „Витоша“. Те се опитваха да направят празника непринуден, да предизвикат истинска симпатия, а не нейно режисирано фалшиво подобие. Но властта беше взела превантивни мерки и на пътя на всеки балон незнайно откъде изскачаха униформени или цивилни сътрудници. Строги и непреклонни, те го връщаха, преди да попадне в публиката и да осъществи чужд на социализма контакт. Чешките студенти пак подхвърляха балоните и викаха „Дубчек^[52], Свобода^[53]“ с явен символичен подтекст. Но милиционерите и цивилните сътрудници отново връщаха балоните, а на лозунга не откликваха. Пък и зрителите като че ли си мислеха, че целият номер с балони, каквито не се продават по сергиите и изглеждат специално поръчани, е също режисура, но на враждебни на нашия строй сили. И не подхванаха техния лозунг, нито издигнаха контралозунг. Така се наложи да изминат доста години, преди разноцветните балони да се появят отново.

Вечерите прекарваха заедно. Разхождаха се дълго по нагретите софийски улици и гледаха понапълнените за случая витрини по „Витошка“, „Стамболийски“ и „Жданов“. Борян и Божидар разсъждаваха за събитията и не намираха в тях нищо утешително. „Слава богу, че в България няма някой, който дори да напомня на Дубчек“ — казваше Борян. Така си беше: другарят Живков се беше погрижил чешките събития да не се случат у нас и беше очистил Политбюро от единствения вреден елемент — Митко Григоров. Предвидливо му беше отпуснал юздите, да се изяви човекът. И той не закъсня с изявата: на един Осми декември даде свобода на студентите и символично им връчи ключа на града. Те оправдаха достойно доверието и му се отблагодариха, като за една нощ успяха да обърнат всички боклукчийски кофи по столичните улици, изпочупиха скамейките в Борисовата градина за лагерни огньове, строшиха на две една бая дебела топола в началото на сакралния булевард 9-ти септември и се опитаха да пуснат на воля слона от зоологическата — поне той да не живее под тоталитарно зооиго. Милицията спазваше стриктно инструкциите да не се намесва и гледаше поразиите на студентите както Господ Бог от Вазовото стихотворение е гледал от свода си вилнеенето на башибозука — тихо и невъзмутимо. Другарите от Политбюро оцениха тези прояви и на свой ред от благодарност издигнаха спешно кандидатурата на др. Григоров за посланик в Чехословакия. Така с няколко хитри и далновидни хода беше ликвидирана самата идея за промяна^[56]. В разгара на чешките събития нямаше и помен от някакво размърдване в България, но Божидар все повтаряше: „Нещо обезателно ще се случи и у нас, ще видиш.“ „Да, да — отвръщаше Борян, — нали видя как се отърва бай Тошо от врага? С едно изчистване на булевардите и нова врата за зоопарка.“ „Ще се случи нещо, ти само гледай, като хукнем по улиците и като завикаме «Хайде, почнахме ги»“ — възразяваше уверено Божо и клатеше заканително глава. „И кой ще направи това?“ — питаше го Борян. Божо отвръщаше, че все ще се намери някой и споменаваше Радой Ралин, европейските демократи, черешовото топче и други традиционни възрожденски варианти. После измисляше хитроумни хипотези, в които България продължава да дава като сърбите ляв мигач и започва като тях широк завой надясно. Той комбинираше всички свои теории с вицове, Борян и Радостина се смееха на измишльотините му и отстрани изглеждаше, че всичко е съвсем наред. Сякаш компания от млади и очевидно свободомислещи хора прекарва безметежен и безкраен уикенд.

После лятото и чешките събития отминаха, дойде есента и Борян постъпи в онкото.

През целия ден Радостина беше с него. Настаниха го бързо и той й каза да си тръгва, но тя виждаше колко е отчаян и остана. За разлика от повечето болници, тук редът за посещения беше съвсем либерален. „Ами идвайте, ако искате, всеки ден“ — беше казала с безразличие сестрата, когато Радостина я попита кои са дните за свиждане в отделението. После се оказа, че в пета стая, в която бяха настанили Борян, няма свободно легло. „Как така да няма свободно легло?“ — каза с неприязън старшата сестра и влезе в стаята на дежурния лекар. „Абе, Конакчиева, бай Денчо беше в четвърта стая. В пета от два месеца никой не е опъвал петалата. Опитай се поне това да помниш“ — чу се през притворената врата ироничен и приятен баритон. Старшата излезе, погледна към Радостина и загря.

— Вие защо подслушвате? — попита тя троснато.

Радостина се сви и отстъпи назад, готова да отиде в дъното на коридора и въобще, където каже тая проклетия, стига да не я дразни и да навреди на Боян. Но старшата не й обърна повече внимание и тръгна към въпросните стаи с такова изражение, сякаш беше решила да поправи досадната грешка и да освободи набързо едно легло в пета — да речем като удуши някой пациент с маркуч от система за кръвопреливане или го летализира по друг подходящ начин^[57].

Него ден Радостина преглътна всичко — дори когато чистачката й изскърца „да не върви като овца и да не стъпва на току-що измитото“. И как няма да й се озъби. Тя беше пълномощен представител на управляващата класа при пролетарската диктатура. А тук не стига, че не й даваха да диктатури, ами я караха насила да бърше с тоя гаден парцал и да носи подлоги на разни безполезни нахалници, дето персоналът вече ги е отписал. „Ама че…“ — помисли подобаващо стилно за класата тя.

Когато вечерта Радостина започна да разказва на Божо за кошмарите в онкото, той веднага се изхили злобно и безтактно, че всички лекари там му приличат на патоанатоми. И най-много се радват, когато пациентите си тръгват през леталния изход. И че не му е ясно защо просто не си се разхождат с трионите и длетата по коридорите — да са им подръка, когато поставят диагнозите. Сърцето на Радостина съвсем се сви. Тя през целия ден си мислеше, че Борян заема леглото на умрял и това е лоша поличба. Не й дойде на ума, горката, че в онкото едва ли има начин да не е така.

— Не ми се сърди, не исках… — каза Божо, като загря какво беше изтърсил.

— Знам, че не искаше — каза Радостина и заплака.

Божидар я прегърна и тя постоя малко така.

— Хайде да слезем долу — каза той. — Може да са дошли клиенти за покер. Ако няма, ще излезем да се поразсееш. Иначе няма да издържиш дълго на такова напрежение.

Бяха се преместили временно на таванчето. Беше се освободило и Божидар го беше наел за Радостина. Не искаше тя да е сред онези пръчове долу. Не искаше да я заглеждат и да слуша простотиите им.

В хола играеха на канадска борба. Железния Желязко, както го поднасяше Божидар, се потеше с някакъв тип, когото виждаха за пръв път. Бяха се събрали поне петнайсет кибици, които пушеха и се дърлеха като… не знам защо ми дойде на ум, като новопристигнали ирландски заселници в бар от третокласен уестърн.

— Хайде да излезем. Не искам да стоим тук — каза Радостина.

— Само ще си взема сакото, и се омитаме — каза Божидар.

— О, Божо, няма ли да се включиш в състезанието? — подкачи го един от кибиците.

— Не го притеснявай. Божо има сили колкото да вдигне царицата — заяде се веднага Шерифа.

Той имаше постоянна нужда да се самодоказва и час по час търсеше поводи за сблъсък, колкото само да загуби поредния бас. Нямаше умора, а на Божидар имаше и много да си връща.

— Бих опитал — каза Божо, — обаче не виждам с кого. Е, ако Бърнинг Дейлайт^[58] беше тук, можеше и да помисля.

— Ее-е, много се изхвърли, копеле — засмя се Сашо.

— Кой пък е тоя Дейлайт? — попита Шерифа.

— Учи шаха. Не се раздвоявай с въпроси, за които не си дорасъл — бъзна го Божо.

Преди време Шерифа го беше дразнил, че се страхува да играе с него на шах. Божо беше играл в отбора на МЕИ-то и дори го бяха наградили с шахматен часовник на някакво републиканско, но отдавна се беше отказал: беше открил, че когато губи, се ядосва — това както всеки сравнително нормален човек, а когато побеждава, се чувства крайно неудобно от отрицателните емоции, които предизвиква у противника. Затова посрещаше закачките му с усмивка, докато най-накрая му писна и му предложи да играят двайсет игри на блиц — Шерифа на пет минути, а той на три. Беше му обещал да го бие и двайсетте с условие, че ако го направи, в продължение на една седмица ще му вика „учителю“ и повече няма да го дразни и да му мрънка да играят. Играха цял следобед. Секунди преди края на седемнайстата игра Шерифа беше останал с дама в повече, но беше останал и без време. Трябваха му два-три хода да матира противника си, и когато Божо му посочи падналото байраче и започна да се хили, той грабна шаха и го запокити през прозореца.

— Виж кво… На шах може да си голяма работа, но на канадска половината тук ще те свалят, преди да преброя до десет — каза Шерифа.

— Тук виждам само един, който ще издържи повече от минута — каза Божо, — а на теб ще ти позволя да играеш с две ръце.

— Е, ти май много се изхвърли — пробоботи Желязко. Точно беше свалил ръката на противника си. — Сядай отсреща и слагай петарката.

— Тоя път не бива да се отърве с по-малко от двайсетачка. Крайно време е някой да го научи на уважение — намеси се Шерифа като гангстерски бос, който вече е набрал слава в полицейските бюлетини, и добави щедро: — Ако нямаш, аз ще дам вместо теб.

— Нека бъде двайсетачка — отзова се Божо.

Преди да седнат един срещу друг, Желязко съблече демонстративно ризата си. И без нея си личаха мощните му мускули. На Радостина й стана жално — Божидар неминуемо щеше да загуби. Колкото стегнат, гъвкав и пъргав да изглеждаше.

Вместо да се притесни, Божидар направи няколко странни движения, като се смееше и издаваше някакви хиеноподобни звуци. Останалите се захилиха в очакване на сеира и само Желязко го изгледа подозрително.

Седнаха, Божидар удари лакът в масата и погледна противника си в очите с неочаквана злоба и надменност.

След по-малко от две минути, през които Железния потъна в пот, а на челото му запулсира голяма вена, Божидар внезапно издаде някакъв режещ звук като „Кя-я-я“ и ръката на противника му удари масата.

— Копеле — каза Желязко задъхано, — тук има някаква нечиста сила.

По лицата и останалите личеше, че мислеха същото.

— Ако искаш, да опитаме пак — каза Божо.

Железният махна с ръка и тръгна да осмисля преживяното.

— Давай двайсетачката — захили се Божо на Шерифа и протегна ръка с разперени пръсти. — Ти ако искаш, може да се пробваш с две ръце.

Шерифът му подаде банкнотата и излезе, без да обели дума.

— Аз искам да опитам — каза един от кибиците, — само че нямам двайсет лева.

— Сядай — каза Божо. — Таксата е само за разни самоуверени копелдаци.

Още със сядането той направо повдигна неизвестния ентусиаст от стола.

— О, не, не, предавам се — засмя се от неудобство противникът му. — Не съм от класата ти. Какво си тренирал?

— Гребане — излъга Божидар и стана.

Бяха вече в коридора, когато компанията зашумя. Щяха дълго да разказват и да украсяват това, което бяха видели.

— Ама как му тресна ръката, а? — каза някой.

— Гребците имат много качествени мускули — каза друг.

— Такива мускули не могат да станат само от гребане — добави прозорливо трети, но тезата му не се прие.

Излязоха от къщата и тръгнаха към парка. Докато стигнат, Радостина сякаш беше забравила за униженията през деня и даже за злощастната си съдба. Беше му благодарна, защото чувстваше, че той го направи заради нея.

— Наистина ли си тренирал гребане? — попита тя.

— Е, точно гребане не съм — подсмихна се Божо.

— Тогава как го победи?

— С твърдост на характера — засмя се той.

Бяха навлезли в гората и тя си помисли, че паркът беше едно от любимите им места и че може би скоро вече няма да има с кого да дойде тук. Божидар я погледна и я погали. Беше забелязала, че той понякога сякаш четеше мислите й. Хвана го под ръка и продължиха по полутъмната алея.

Когато се прибираха, прозорците на къщите в малката уличка бяха тъмни. Само на една от тях светеха и ги бяха отворили. До тях достигна потракване на чинии — може би слагаха за вечеря или вече прибираха. Чуваха се гласове и някаква песен на френски. Поиска й се да знае името й и погледна към Божидар.

— „Ти си по-нежна от всички“ на Морт Шуман^[59] — каза той. — Нали искаше да ме попиташ за песента?

— Да — отговори тя.

Беше хубаво. Един дом светеше в нощта — като онази къщичка от евтината репродукция, която висеше у тях на стената. Беше в края на някаква гора, на фона на дървета, отрупани със сняг от несвършваща зима. Пред нея наблизо минаваше замръзнала река с дървен неугледен мост. По него мъж в тъмни работни дрехи, седнал на капрата на каруцата си, спокойно дочакваше старият кон труженик да измине във вечността последните метри до дома. Обичаше да я гледа — особено през зимните вечери. Когато угасяха лампите, светлината от печката започваше да играе по тавана, прозорците на къщичката от картината сякаш светваха и можеше да се усети уютът й в наближаващата студена дълга нощ. Често си беше мечтала да има такъв дом. Само че… Не. Не биваше да мисли за това.

— Нека да се поразходим още малко — каза тя.

— Добре — погледна я той и й се усмихна.

Когато след половин час отново минаха по уличката, всички прозорци бяха тъмни.

В квартирата спортните мероприятия бяха завършили и вече пердашеха покера. Играеха на чип пет стотинки, но те бяха достатъчни, за да се загуби набързо месечна студентска стипендия. Беше гледала няколко пъти и беше виждала колко жалки изглеждат мъжете, когато загубят десетина лева. Как произнасят с изражение и интонация на милионери от казино в Монте Карло „пода на сан воар“, „тройно“ и „еклере“. И цялото напъване е за едно левче.^[60] Не й беше интересно, но още по-малко й се стоеше сама в таванската стаичка и затова остана да погледа.

— Уверт — каза Шерифа и хвърли на масата двайсет стотинки, като че ли бяха двайсет златни франка.

— Тройно — каза Сашо.

— Девет пъти — каза някакво мургаво типче със зализан перчем и измамно сънен поглед на професионален комарджия.

Започваше поредната велика игра за няколко мизерни левчета. Радостина приседна на Божидаровото легло и видя как си намигат Сашо и Шерифа и как типчето сръчно търси някаква карта от купчината на изхвърлените. Видя също как Божидар мина зад него и се почеса многозначително с три пръста. Стана й малко неприятно, че Божо участва в такова явно мошеничество, и то в комбина с хазайчето.

Залогът достигна 15 лева и типчето гордо свали три риги, но Сашо му показа „три шиша“ и прибра със сладка усмивка парите. Бяха оставили балъка нарочно да намери третата рига от купчината изхвърлени карти.

След този удар измаменият четвърти от карето каза с достойнство „аз съм дотук“, което означаваше „Нямам вече кьорав лев, мамицата ви. Знам как ме обрахте, гадни копелета, но ще ви го върна тъпкано друг път“, и се разбърза да хване последния трамвай.

— Трябваше да му дадем два лева за такси — каза Шерифа и останалите се захилиха.

— Стана направо като в „Портретът на моя двойник“ — каза Сашо.

— Ако не броим разни дреболии като размера на залозите, разликата беше само в това, че нямаше фъстъци — каза Божо.

— Колко общо прибрахме? — запита Шерифа.

— Някъде около трийсет лева — излъга ги Сашо и спести поне още двайсет^[61] за старини.

— Аз ще се качвам горе — каза Радостина.

— Ще дойда да те изпратя — каза Божидар.

Качиха се по стълбите мълчаливо и тя отключи паянтовата врата. Стаичката беше мизерна. Имаше две легла, шкафче и място колкото да минаваш между тях. Божидар седна на леглото до прозорчето, а Радостина извади нощницата си и „Жените на Варшава“. Беше й я дал преди седмица, но още не я беше прочела.

— В хола май не ти беше приятно — каза Божидар и я погледна със своя разбиращ поглед.

— Да.

— Сигурно не ти харесаха комбините долу.

— Чудех се защо участваш.

— Исках да видя доколко правдиво е онова, което описва Георги Марков.

Радостина замълча.

— Мисля си, че ние сме по-безчестни от неговите герои. Те вършат подлости, но това си е в реда на нещата — нали са комарджии. Но дори на тия покварени от хазарта хора им трябва залог от парите за цяла една къща, за да извършат подлост. Представяш ли си? Тези презрени маргинали, тези чужди на социализма елементи имат все пак някакви задръжки. А одеве долу — нали видя? — всеки беше готов да прекара другарчето си за едно пакетче семки. Но ние не сме професионални обирджии, а обикновени студенти, както казват другарите, от недрата на народа. Кой тогава ни е научил така безогледно да мамим? Идва ми наум за едни брадясали хайдуци. Те нали ни учат на каква основа да строим новия живот. На безцеремонно насилие^[62]. На дълбаещата душите омраза на една група хора към друга. И на радостния гъдел от всекидневните нагли кражби. Да се граби награбеното. Кой почтен човек ще повярва на такъв откровен разбойнически призив? Освен ако не го изпързаляш вдъхновено, че това е за всеобщото ни добро. Ей от тая лъжа сме заразени всички. Лъжата, че щом омразата е изява на пролетарска, щом пладнешкия обир наречем експроприация, а убийствата са в името на народа, те вече не са смъртни грехове, а се превръщат в свещени прояви на доброто. И дори са неговият истински смисъл. Тази съсипваща душата лъжа е заровена в корените на безчовечното им учение и от нея тръгва цялата мерзост на тъпия им строй. А омразата, която са посели тия сатанисти — като всяко зло — се самоподдържа и от нея няма спасение. Мисля си, че тя ще ни затрие като човешка общност. Дано да не съм прав. Дано Бог реши друго.

Радостина продължаваше да мълчи. Беше й приятно, че той разговаря така сериозно с нея. Борян често я поднасяше, че мълчи, защото не споделя идеите им. Не беше така. Вярно, имаше случаи, когато не ги споделяше. Понякога я смущаваха даже темите, които обсъждаха. Но това беше съвсем рядко. Тя беше на тяхна страна в спора им със системата. Това, че мълчеше, беше отчасти защото се чувстваше неравностойна на знанията им. Но най-често беше, защото я вълнуваха други, по-земни неща. Например мислеше кога ще се оженят и къде ще бъдат разпределени с Борян. Ще имат ли жилище. Ще им стигат ли парите и кой ще й помага да отглежда децата, ако живеят далеч от родителите й. За такива неща си мислеше. Можеше да се позалъгва още малко, че всичко ще се върне. Но някъде дълбоко в себе си чувстваше, че няма надежда да й се размине горчивата чаша и се мъчеше поне храбро да я преглътне. След като всичко приключеше, може би щеше да успее да завърши и да се прибере в Търново. Знаеше си, че не е красавица и че може да се случи така, че да няма свое семейство. Затова толкова се радваше на вниманието на Божидар. Освен рамото му, тя нямаше никаква друга опора. Сега не й се искаше да мисли, че скоро може да загуби и нея.

— Обаче в книгата Георги Марков мълчи по въпроса. Не ти ли се струва, че той май няма смелост да каже истината? — достигна до нея гласът на Божидар.

Тя го погледна. През последните дни искреността изчезваше и от техните разговори… Но кой можеше да понесе цялата истина? В много случаи лъжата беше просто необходима. Веднъж Божидар беше казал — може би на шега, — че дори в Библията тя не била съвсем забранена. Това било направено само частично и то чрез най-мъглявата от Божиите заповеди. Затова лъжата се срещала навсякъде, докато истината можела да се намери само в някое от последните й убежища. „Например във филмите за социалистическо правосъдие“ — се беше изсмял той. Винаги беше казвал, че в соца няма справедливост. „И докъде може да се стигне с нея? — беше продължил той с ненужните си философии. — До Плешивия хълм, до топлите вани за прерязване на вени, до килиите на местните Бастилии и, разбира се, до кладите. Идват ми на ум и Лубянка, Соловки и Беломор канал. Подобни центрове е имало изградени и сред нашата красива родина. Въобще, много лесно е да упрекваш някого, че не върви по пътя на истината. Но все забравяме да споменем, че най-често тоя път стига до някое близко разположено гробище.“

Така беше казал. Но сега й се искаше да знае друго.

— Мислиш ли, че има надежда? — попита тя с няма молба да й каже, че има.

— Разбира се, че има — отговори Божидар каквото се очакваше от него.

— И ти вече не ми казваш винаги истината.

— Понякога се мъча да ти спестя напрежението и…

— Не ми го спестявай. После ми става още по-криво.

— Добре. Няма вече да правя така.

Радостина се усмихна. Беше забелязала, че той държи на думата си дори когато се шегува. Обещаеше ли нещо, връщане назад нямаше. Не се измъкваше като повечето мъже с оправдания. Чувстваше опората му непрекъснато и й стана приятно. Помълчаха малко и после тя внезапно каза:

— Днес говорихме с Борян за нас.

— За какво?

— Каза ми, че мога да спя с теб.

Стана му много кофти. Това не беше от нещата, които би искал да обсъжда, сякаш са част от плановете за седмицата. Всичко изведнъж се изкриви, като че ли в пространството край тях се появи невидима, ужасно тежка черна дупка. С разкъсани краища и мрачното сияние на наближаващото зло, в която вече бе започнало да изчезва приятелството им, разпарчетосано и смачкано от непосилната тежест на страха от неотвратимото.

„Все едно, обещал съм. Господи… Всичко ще умре…“ — довърши Божидар мислите си и въздъхна.

— Ти не вярваш, че ще оздравее, нали? — прошепна тя.

Той не отговори, но мълчанието му беше по-ясно от отговор. И двамата знаеха, че една утешителна лъжа няма да спре онова, което неумолимо идваше. Нямаше надежда. Тя въздъхна безпомощно и тихичко заплака.

Божидар седна до нея и я прегърна. Може би в началото искаше само да я утеши, но след малко тя почувства топлината му и го целуна през сълзи. Той й отвърна, тя на свой ред го прегърна и след това престана да мисли. Сякаш някъде далече, на светлинни години някой им казваше, че не бива да правят това. Но онова тъмното ги дърпаше. Тя не усети кога я съблече. После й беше хубаво и за половин час забрави какво я чака.

На сутринта й беше криво. Упрекваше се за станалото през нощта, но не сподели с Божидар нищо и отиде в болницата сама.

* * *

Борян я чакаше отпред. Тя усети веднага, че нещо не беше наред, но се насили да отхвърли подозренията си за най-лошото.

— Хайде да се разходим — предложи той и Радостина почувства още по-ясно напрежение — сякаш само за малко отложиха срещата с онова… с раздърпаните черни краища.

Тръгнаха напосоки. Наоколо беше пълно с болнични халати. Приличаше на оная сцена от „Бялата стая“, в която болните бяха плъзнали по площад „Славейков“. Само че тук не беше киносалон и всичко нямаше да свърши, когато светнат лампите.

Подминаха някакви бараки и седнаха на самотна пейка.

— Не искам да стоя повече тук — каза той.

— Зная, мило. Но нали…

— Да, да, тук ще ме лекуват. Това са глупости. Тук само ще продължат мъките ми с още някой месец.

— Не говори така.

— Опитвам се да ти кажа, че трябва да свикваш с мисълта за…

Радостина въздъхна. Борян видя, че тя едвам се сдържа да не заплаче и я прегърна.

— И на мен не ми е лесно — каза той. — От доста време си мисля за какво съм живял. С какво ще ме запомнят хората. Ти с какво ще ме запомниш… Какво изобщо съм направил през живота си… на двайсет и пет години.

— Не говори така, моля те. Как какво? Толкова неща знаеш. Помисли си само колко книги можеш да напишеш.

— Дори да допуснем, че успея да напиша една-единствена — кой ще я издаде? И какво ще разкажа в нея? Че социализмът е утопия за несретници, това ли? Тези, които трябва да го знаят, си го знаят и без аз да им го казвам. А на останалите такова знание въобще не им трябва. И с какво ще се прославя, ако им го дам? С това, че съм отнел вярата на не знам колко милиона наивници. Нали ги крепи надеждата, че строят справедливия строй? Може да мрънкат и да мърморят, обаче строят. И полза сякаш има. Както казва Божо, няма вече бедни и гладни като в романите на прогресивните буржоазни писатели. Сега пролетариатът е нахранен, а може да си позволи от време на време и кебапчета, и бира в кръчмата. Повечето вече са си накупили перални, хладилници, а може би и телевизори. Току-виж са се сдобили и с лека кола, а могат да си мечтаят и за двустаен в някоя панелка. И аз какво ще им кажа? Че са се трудили напразно, защото това, което произвеждат са боклуци. И че живеят безчестно, защото непрекъснато гледат да прецакат и съседи, и колеги, и който падне. Всички заедно пък крадат от тъй наречената ни държава. Само че какво от това — нали са доволни и даже са си посвоему щастливи. А аз ще им отнема вярата, илюзиите, надеждите… Всичко. Голям подвиг ще е, няма що. По-добре да обирам паничките на слепците — той замълча и се загледа пред себе си с невиждащ, пуст поглед. — Кажи ми, сега и аз не съм ли един такъв несретник? Да знаеш само как ми е нужно да вярвам в нещо… Само че не вярвам в нищо, разбираш ли? Не вярвам в измислиците им, не вярвам в Бога. Не вярвам и че ще оздравея.

Тя го слушаше безмълвно. Само сълзите бяха почнали да се стичат по лицето й.

— Изпълняваш ли заръките ми? — внезапно попита Борян.

— Кои?

— Знаеш кои.

— Да. Снощи… бях с него.

— Хубаво ли ти беше?

Във въпроса му имаше горчивина, раздяла, наранена гордост, тъга и сбогуване. Тя замълча. Не знаеше какво да му отговори.

— Вече е сигурно, че имам разсейки — каза той след кратко мълчание и Радостина затвори очи. Когато ги отвори, Борян сякаш беше отишъл зад някаква прозрачна, но непреодолима преграда. — От утре започвам химиотерапията.

— О, милото ми — изхлипа тя.

— Не плачи, няма страшно — той погледна нагоре. — Ще се излекувам, ще видиш.

— А лекарства? — тя се хвана за думата.

— Всички са вносни. Има ги само в правителствената болница. Нищо, в замяна пък има съветски заместители — той не добави „за такива като мен“, но тя почувства отчаянието му.

— Ще ги намерим, мило — тя вече плачеше.

— Да, ще ги намерим. Все някой ще ми помогне. Не плачи, ще ги намерим… А сега трябва да се прибирам.

Изправиха се, той я прегърна и тръгнаха обратно.

* * *

Борян умря след два месеца, в един от последните дни на ноември.

Сивите облаците бяха надвиснали над сиво-кафявата безлична сграда на онкото в това последно сиво и студено утро. От входа и после в полумрака на дългите коридори сякаш ги чакаха сенките на хилядите, които бяха се сбогували с живота в това преддверие на безнадеждността. Когато влязоха в стаята, Борян лежеше на леглото и се мъчеше да диша. От две седмици му даваха кислород, защото метастазите бяха разкапали белите му дробове. Точно го бяха подключили към нова бутилка, но живителната струйка не постъпваше — виждаше се по манометъра. Борян погледна към тях, отстрани с усилие маската и прохриптя:

— Сестро, не мога да дишам.

— Да не е празна бутилката — попита отчаяно Радостина.

— Вентилът е заял. Кво да направя, като няма друг — каза сестрата и я погледна с омраза. Правеше всичко, което е по силите й, а тия тука…

— Как така няма друг? — попита Божидар.

— Божо, остави я, моля ти се — проплака Радостина.

— Ами ей така, няма — поясни сестрата.

След това излезе и ги остави сами. Винаги можеше да каже, че е търсила вентил. Само че къде го да търси, като няма? Тя влезе в стаята си и погледът й се спря на филджанчето с кафе. Беше си го донесла от вкъщи за уют. Тук си правеше в него разтворим нес. Тъкмо беше сръбнала първите глътки, когато я извикаха, и ето че вече беше изстинало. А го обичаше горещо. Ама че… Тя така се ядоса, че за малко да го излее в мивката. Не, това вече беше прекалено. Някакъв кандидат-покойник да й трови нервите. „Как пък не“ — помисли старшата, защото това беше тя.

В това време Радостина се опитваше да прави на Борян дишане „уста в уста“, а Божо намери друга бутилка и я домъкна заедно с един пребледнял техник. Тя стоя пет часа до Борян, слушаше как свирят гърдите му и гледаше как върти глава от болки. Дежурният лекар се отбива на три пъти. Поглеждаше от вратата, сякаш да провери дали леглото не е вече свободно, и после изчезваше.

Към четири след обяд Борян внезапно хвана ръката й, стисна я съвсем леко, погледна я и издъхна.

* * *

С Божидар се ожениха през един друг есенен ден, малко повече от година след като погребаха Борян.

Беше ясна, слънчева неделна утрин. Вървяха полека към районния съвет, сякаш бяха новодомци, излезли да се поразходят и да разгледат квартала. Казаха им колко важно нещо е женитбата, разписаха се в книгата и дежурната по ритуалите ги обяви за съпруг и съпруга със същия тържествено безизразен глас, с който би подканила присъстващите да си вземат и последно сбогом. От цялото събитие бяха останали няколко снимки, на една от които бяха само двамата. Тя се беше засмяла мило, а той приличаше на ухилен селски ерген на две ракии, който се е щракнал за спомен с булката.

Трябваше да е един от най-щастливите й дни. А нямаше дори бяла рокля…

После… После дойдоха децата. Преместиха се в Козлодуй. Дадоха им тристаен, при това в центъра на селото, тъй де, града. Имаха интересна работа и предостатъчно пари. Родителите й бяха още живи и ги чуваше по телефона на местната поща в съботните вечери. Божидар и приятелите им не я оставяха да скучае. Какво повече можеше да иска? Вярно, понякога усещаше сянката на отминалите дни, но винаги успяваше да я отпрати в миналото. Понякога Божидар беше много нервен. Избухваше за дреболии, пердашеше децата, а на два пъти плесна и нея. Но… тя не беше американка. Майка й беше от Родопите, а там мъжете извъртат по някой шамар на жените — от ревност, задето не са сложили навреме софрата и най-вече за да докажат обичта си. Баба й беше казала, че ако мъжът й не я зашлеви поне веднъж, значи не я обича. Защо да се сърди, когато той й дава от време на време нишан? И тя му прощаваше винаги и рядко обръщаше внимание на грубостите му. Само едно се молеше: да не оживее оня дълбоко стаен страх. Страхът, че те не са… Че той не я… Че всичко е… Не. Тя и сега веднага отпъди тези мисли.

Така живееха. И неусетно, ден след ден, така се бяха изнизали единайсет години.

* * *

Радостина въздъхна и погледна към часовника. Наближаваше дванайсет, а тогава пристигаше врачанският автобус от „френската връзка“. Можеше да го хванеш, когато се връщаш от София, ако претичаш сто-двеста метра от гарата до автогарата във Враца и ако разписанието не се размине с реалността повече от пет минути. Отстрани беше интересна гледка — припкат разни кукута с куфари и деца под мишница, а на финала ги чака строгият чичко шофьор и ги пита: „А билетчета имате ли?“ Защото в автобуса билети не продават. Трябва да успееш да придумаш гражданите от опашката, за да ги прередиш, и най-важното — да успееш да умилостивиш женския урунгел на билетната каса. Иначе ще нощуваш на плаца, защото и хотел може да не намериш.

Весело беше, не ще и дума. Всичките й приятелки бяха забелязвали в различно време, че с Божидар е трудно да се скучае. Тя се засмя и тъкмо пак щеше да притича до прозореца на кухнята, когато чу как асансьорът тръгна. Винаги го чакаше с нетърпение от такива командировки, но сега, когато отвори вратата, сърцето й незнайно защо се сви. И когато той се появи в светлия четириъгълник на асансьорната врата, и когато го прегърна, и когато влязоха в хола, а също докато изваждаше подаръците за нея и децата и ги нареждаха по масата и по земята, чувството, че се е случило нещо, от което най-много се страхува, не я напусна.

Осмели се да го попита едва когато легнаха. Зададе му въпроса направо: „Изневери ли ми?“.

Той й отвърна веднага — едносрично и като изстрел: „Да.“

Тя така и остана — като гръмната. Очакваше го този ден. Чувстваше някъде дълбоко в себе си, че няма да й се размине — както тогава, преди дванайсет години. Беше се опитвала да се подготви, да притъпи болката, когато удари часът. Не че ще промени нещо. Не. Но поне да не боли толкова.

Но не би.

— Как се казва? — намери сили да попита тя.

— Наташа.

Имаше име, значи беше истина.

— Откъде е?

— Няма значение.

— Защо?

— Защото… не е вече жива.

Каза го, без гласът му дори да трепне. Но прозвуча сякаш той самият беше умрял и Радостина го усети.

— Какво е станало?

— Блъсна я кола. Преди три дни. Някаква съветска волга.

Не й каза, че е загинала, за да го спаси. Поне това й спести.

Радостина усети отчуждението му и се дръпна на другия край на леглото. Сега между тях щеше да бъде една мъртва жена. Тя и не помисли, че досега между тях беше един мъртъв мъж.

Божидар протегна ръка и се опита да я погали.

— Недей — каза тя.

— Извинявай.

Лежаха дълго и мълчаливо в мрака. Връхлитаха я мисли като подплашени птици и тя напразно се мъчеше да ги отпъди. Какво ще стане сега? Той ще остане ли? Как ще живеят? Ами децата? Какво ще им каже?

Искаше й се той да заговори. Да й каже, че е сбъркал, че я обича и че това няма да се повтори с някоя друга. И да ги напусне. Трябваше й някаква опора, някаква утеха, дори мимолетна. Но Божидар мълчеше. По някое време чу как дишането му стана равномерно. Малко по-късно заспа и тя.

Събуди я вик. Тя светна лампата и замря.

Божидар плачеше насън. Никога не го беше виждала такъв. Внезапно произнесе тихо едно име и изстена „О, не“, сякаш се молеше на някого, после каза глухо „Не я пипай“, а след това отчетливо и ясно „Вече няма значение“. После извика „Не“ и отвори очи.

Сега тя направи опит да го погали, но той се дръпна.

— Аз ли те събудих?

— Да, плачеше. Стори ми се, че каза „Нат“.

Явно го беше казал. Нямаше откъде да знае.

— Извинявай.

— Нея ли сънува?

— Да.

— Какво се случи?

Той замълча.

— Извинявай, че те питам — каза тя плахо.

— Не ми обръщай внимание.

Божидар стана и излезе.

Тя постоя малко сама и го последва в кухнята. Видя как стои, опрял чело в стъклото. Сякаш я очакваше.

— Толкова ли по-добра беше тя от мен? — попита отчаяно Радостина.

— Не — излъга Божидар.

— Сега разбирам — каза тя и поклати глава.

— Какво?

— Ти и преди си сънувал кошмари. Когато те заварвах тук да стоиш до прозореца в тъмното. Сънувал си, нали?

— Да.

— А Борян присънвал ли ти се е?

Отдавна не бяха произнасяли името му. Отдавна. Защо? Не беше от боязън да не събудят мъртвите. Тогава защо? Може би защото нещо й подсказваше, че Борян вече нямаше място между тях, затова ли? Той беше — защо да се самозалъгва — единственият мъж, когото беше обичала истински. На него пък му беше най-добрият приятел. Означаваха толкова много един за друг. Той дори в последния момент сякаш се беше опитал да ги спаси: него — от един грях, извършен преди години, а нея — от тъжната участ на неомъжена вдовица. А може би ги наказа? Те се бяха опитали да затворят миналото като оная стая от приказките, в която не бива да се влиза. Но някой отваряше час по час вратата. И всеки се срещаше с призраците, които излизаха оттам, сам.

— Да — призна й той, и почувства как му олекна малко.

И на нея й се беше присънвал. Последния път вървяха заедно през някаква гора. Край тях мина каруца с непознати, които изглеждаха като руски крепостни селяни, облечени в бели дрехи. Сякаш някой просветен помешчик им ги беше подарил за сватбата на дъщеря си и ги беше поканил на тържеството. Те почти бяха отминали, когато видя сред тях една приятелка от детинство. Беше починала отдавна, но не се учуди, че я среща. Тя я попита къде отиват. В първия момент Радостина сякаш не знаеше къде, но отнякъде се сети, че са на острова и са тръгнали към лагера. Приятелката й каза: „О, там е хубаво“, сякаш беше ходила по тези места през отпуската си, каруцата отмина и те продължиха по пътя. После излязоха на брега до голямата топола, а там, край дънера, който използваха за маса, ги чакаха Божидар, Иван и Гелето. Били Лъжеца беше с любимата си шапка идиотка и нещо разправяше и ръкомахаше, а останалите се смееха. Борян също се смееше. Странно, той не ги познаваше, а разговаряше с тях като с отдавнашни приятели. После Гелето и Иван останаха край реката, а Божидар тръгна да ги изпраща и на това място тя се събуди.

— Често ли си го сънувал? — попита Радостина, въпреки че знаеше отговора.

— В началото — да.

— Защо не си ми казвал?

Божидар не отговори. В последния сън беше в някакво подземие. Беше влязъл в него, уж за да го спаси, но дали беше така? Търсеше го и беше спрял пред свода на пещера, издълбана сякаш от собствената му вина. После минаваше и през някакви полутъмни коридори — какви, на съвестта му ли? Нямаше кой да му каже. По онова време там никой не беше чувал за спящия пророк^[66]. Египетският съновник също още не беше издаден, да не говорим за „Съногаданията“ на Артемидор Далдиански. Не беше известно такова просто нещо като леглото за сънища — камудоко, разработено още от някой си император Сужин^[67]. Никой не решаваше наболелите въпроси, като си подремне сладко поне на някое чамово миндерче, измайсторено от някой местен дърводелец, и после се обърне за тълкуване на съня си към тукашния представител на Хипнос, Морфий или Амонон Уши^[68]. Нямаше дори една обикновена селска врачка, която да гадае изненадващо неясните и разбираемо защо стеснително прикривани съновидения на атомните енергетици. Ето колко тъп и забутан беше Козлодуй. Налагаше се сам да се справя.

— Нещо те е мъчило, нали?

— Не зная. Може би съм се чувствал виновен.

— За какво да си виновен?

Божидар отново замълча. Какво трябваше да й каже? Че тогава е обещал в болничния двор нещо, което не може да изпълни? Или че се оженил, без да я обича истински и че в началото си е мислил дали обича истински и децата. Това ли?

— Ти си се оженил за мен, защото бях бременна, нали? — изрече тя на глас нещо, което дотогава не смееше.

— И други жени са били бременни от мен, но не съм се женил за тях.

Тя го погледна. Познаваше доста от Божидаровите любовници. Докато още не бяха… докато Борян още не се беше разболял, една от тях даже беше споделила с нея при кой гинеколог е ходила.

— А когато се оженихме, обичаше ли ме?

— Да, само че… не бях влюбен в теб. Но и ти не беше.

Тя въздъхна. Божидар й харесваше, но не се беше влюбвала в него. Когато забременя, той й предложи веднага да се оженят. Жените рядко отказваха на такива като него. Беше висок, симпатичен и умен. Откакто се ожениха, не беше забелязала да се заглежда по жени, а стана дума, че макар и рядко, но й е показвал, че я обича. Просто нямаше причина да е недоволна от брака си. Едва сега си призна, че всичко някак си… не е било истинско.

— През цялото време чувствах, че нещо не е както трябва.

Най-после каза на глас началото на болезнените подозрения, които се опитваше да скрие от самата себе си и които изплуваха от време на време като онези тъмни сенки от дълбините на океана, където не би трябвало да живее нищо. Нищо, освен тайните ни кошмари. Това бяха простички въпроси: „Защо сме заедно?“, „Обичам ли го?“, а също и окончателната диагноза „Не си ли провалих живота?“. И онзи, истинският, не остана ли само в мечтите й? Като бялата булчинска рокля… Не, това не бяха трънчетата от семейния кактус.

— Кое не е било наред? — попита я глупаво Божидар, сякаш напоследък въобще нещо се беше подредило.

— Не бях сигурна защо се ожени за мен.

— Защото реших, че ще е хубаво да прекарам с теб живота си — излъга той.

— А сега?

— Ами може би трябва да се разведем.

— Защо? — попита тя и в очите й се появиха сълзи.

Сега беше моментът да й каже: „Защото се влюбих и разбрах какво означава да искаш да прекараш живота си заедно с някого. Ожених се за теб, без да те обичам, защото дадох обещание. Залъгвах се, че съм го направил от добро сърце. В действителност го направих в поредния пристъп на наследствена мекушавост или — още по-лошо — заради фалшивия морал, които ми внушаваха безбожниците, дето ни управляват. При тях бракът е като трудова кооперация за производство на деца. Трябва само да го регистрираш в местния общински съвет. И може да се мине и без Божията благословия. Тя и без друго не се дава за прелюбодеяния. А аз дадох обещание да понеса последствията точно от това. Единайсет години се насилвах да го спазвам, за разлика от хиляди други поети задължения, които нарушавах без особени угризения всеки ден. Така заживях с измислицата, че имам дом и семейство. Спомняш ли си? В един есенен ден, ти ме упрекна, че съм допуснал лъжата да започне да се настанява и между нас. Аз малодушно позволих това да се случи наистина и нямах смелост дори да си го призная. Сега искам всичко да свърши. Искам да започна наново, докато може би имам още време. Дори остатъкът от живота ми да мине в тъжни спомени през паузите, когато не се самобичувам с плетен камшик, не искам повече да живея с лъжи.“

Да. Може би така трябваше да постъпи. Но той не го направи. Не е ясно дали от липса на смелост, от добросърдечие или поради лоши социални навици. Но не бива да го съдим прекалено строго. В края на краищата, той беше роден в зората на новия строй, отрасна в борбата срещу култа към периодично появяващите се сякаш от такъв склад личности и възмъжа в периода на най-реалния социализъм. Какво беше виновен инж. Къбоков, че именно в този смешно кратък исторически период понятията „да оцелееш“ и „да лъжеш“ или „да се самозалъгваш“ се покриваха едва ли не изцяло^[72]?

В оная соцменажерия инж. Къбоков и всички покрай него редовно послъгваха, като прекарваха дните си в постоянна мимикрия и в надеждата да не ги докопат най-големите и по-малките от тях хищници. А те бяха толкова много. Веднъж, в сугубо приятелска компания и след неизяснен брой ракии, инж. Маринов беше започнал да разсъждава: „Ний сме като в джунгла, бе — стресна той присъстващите^[73]. — Директорът ни — хищник. Направо крокодил с яка болшевишка захапка. Само се загледай, и ти е излапал кариерата. Но по-често жената. Партийният секретар… ам’ че той си е чиста хиена от нов социалистически тип. Заръфа ли те — край. Може да изяде всичко. Дори бъдещето на децата ти. А профсъюзният? Хам — и няма отпуска през лятото на бунгалата край морето, хам — и сбогом на веселите зимни дни на ски базата в Чамкория. А прекият ти началник, а? Кой от нас не знае какво значи да те яде пряк началник? Погледнете и по-нагоре: председатели, секретари и шефове, кой от кого по-генерален. Само с едно мързеливо отваряне на устата могат да ти хамнат я жилището, я жителството^[74], я всичко останало. Чувал съм, че в отделни 10–20 милиона случая са изпращали на експедиции — да опознаеш далечния Магадан, тайнствената Колима или чудния остров Белене. По описания на случайно завърнали се пътешественици, там след много приключения е можело да спасиш кожата. Ако ти провърви. А милицията, а? Тя ако те захапе, олеле, майчице“ — беше се захилил Метаксаки. Но останалите присъстващи в стаята не се засмяха. Само Божо се оживи от картината. „Аз ще ви кажа как можете да се спасите от хищниците — каза ухилен той. — Оцеляването е лесно с няколко навременни опашати лъжи или серия от оперативни преструвки. Ето, важно е да се усмихваш мазно на началника и на партийния секретар, точно когато ти идва да ги удушиш. Елементарно е да изкръшкаш — да речем от бригада, да не говорим за събрание или манифестация. Винаги можеш да намериш и менте болнични, за да оправдаеш някой внезапен запой. Наложително е да се преструваш, че мразиш най-вече всичко западно. Освен това аз пред свидетели обичам Съветския съюз, интернационализма и братската дружба, за които иначе не давам и пукнат грош. Но десертът е на работната площадка: нали всички членуваме в най-най-завладяващото движение? Онова с девиза «Те ни лъжат, че ги плащат, ние пък ги лъжем, че работим». Няма други нации по света, които да са достигнали до тая кристална сентенция за същността на живота, освен две: българската и шопската. Обаче шопите казват «лажат». Въобще, да се лъже е лесно и приятно. А каква тръпка е само, каква тръпка“ — беше завършил Божо.

Така че той можеше да каже няколко подходящи силни, искрени и смели думи, но не го направи. И слава богу. Защото, може би, напук на безбройните лъжи, между тях се беше появило нещо, което още не можеха да назоват, но което вече стопляше истински дома им. Нещо, заради което тя беше понасяла лишения и обиди, сякаш без да забелязва. Нещо, заради което той пренебрегваше приятели и работа и искаше да бъдат навсякъде заедно. Да, може би съвсем скоро щяха да открият името му. Затова и в Божидаровите очи се появиха сълзи и той прегърна жена си.

— Не ме слушай какво говоря — каза той. — Аз ви обичам. Съжалявам, че ти причиних такава болка. Сега ще поправя всичко.

И той се втурна към тоалетната, извади метлата и лопатката и когато Радостина го попита през сълзи защо са му, отговори, че му трябват, за да почисти лошите думи и емоционалните боклуци.

Общо взето, Радостина можеше да бъде доволна от развоя на събитията. Семейството й не се разпадна, Божидар намери подходящите лъжи и изглеждаше, че е преболедувал нещо, което не отминава мъжете, както дребната шарка и магарешката кашлица. Освен това й се извини с такт, а историята имаше приемлив вид за разказване на приятелките й.

Ако така беше погледнала нещата, може би щеше да й стане по-леко. Само че на нея не й мина през ум да се надсмее или поне да се пошегува с бедата си. Но то дали някой би ни посъветвал да се надсмеем над малкото радост и може би парченца щастие в живот като нейния? Какво имаше в него? Семейството й — дни, изпълнени с грижи, децата, Божидар, приятелите им, които всъщност бяха негови, безкрайните опашки, местната дивотия, работата, от която често й писваше, и после нощите, през които понякога сънуваше… отминали дни. Това имаше. Добро или лошо, то беше единственото и тя беше готова да се бори за него докрай. Имаше сили, а и всичко сякаш започваше да отминава.

За беда заболяването на Божидар се проточи по-дълго и…

На другия ден Радостина получи първия от предвещаващите беда знаци. Беше събота и тя беше приготвила любимите им палачинки. Децата бяха закусили и се бяха заиграли, а Божидар се мотаеше из стаите, сякаш търсейки причина да остане вкъщи. Тя миеше чиниите в кухнята и се чудеше какво вкусно да направи за обяд, когато чу как той се скара на Добрин, че не са прибрали играчките си. После вратата се хлопна и тя видя през прозореца на кухнята как той се отдалечава като надеждата й за малко щастие или поне милост. Беше излязъл, без дори да й се обади. Към обяд се върна и сигурно за да почувства тя пренебрежението му, влезе веднага в хола. След малко изкрещя на децата, чу се изплющяване на шамар и те се появиха разплакани на вратата на кухнята.

— Татко изхвърля играчките ни — каза Добрин и избърса сълзите си и следата от плесницата.

Тя изтича до хола точно когато Божидар затваряше балконската врата.

— Колко пъти ги предупреждавах да ги прибират — каза той сякаш за свое оправдание и добави отмъстително: — Сега, като нямат играчки, няма да имат и проблеми с прибирането им.

Тя не му каза нищо, само го погледна нажалено и отиде да приласкае обидените и унижените.

Втория знак получи още на следващия ден. В неделя дойдоха Дебренски. Мина уж весело както винаги, тя тъкмо се беше поуспокоила, че може би така ще е и занапред, и миеше в кухнята чашите с форма на лилии от любимия им кристален сервиз. Унесена в мечти, тя посегна да оправи един кичур, които й пречеше, но забрави да остави на плота чашата в ръката си, тя полетя обречено към пода и се разби с издайнически трясък. Божидар се появи веднага, погледна към пръснатите парчета, сякаш бяха останките от семейното им щастие, и без да каже нито дума, взе останалите чаши. Докато Радостина отвори устата да попита „Защо…“, той се завъртя, изфуча към хола, чу се трясък на врата и кристалните лилии полетяха от балкона след играчките. Сякаш се опитваше да изхвърли последователно от живота си всичко, което го свързваше с миналото им.

До късно през нощта тя се мъчеше да се успокои, да му прости и да повярва, че предишното спокойствие, което сега й се струваше непостижимо щастие, ще се върне някой ден.

В понеделник след работа Радостина отиде у Дебренски. Цялата централа вече знаеше за приключенията на инж. Къбоков. Ако в Козлодуй имаше букмейкъри, навсякъде щеше да се залага дали ще оцелее семейството й. През целия ден се беше сдържала с последни усилия да не се разплаче от обида и срам от погледите на колегите — съжалителни или иронични. Затова сега ревна още щом Детелина я прегърна на прага.

— Чакай да останем само двете и тогава си поплачи — каза тя.

— Кой е тук? — попита Радостина и я погледна.

— Нали знаеш — каза Детелина и посочи с глава комшиите отсреща.

Влязоха в апартамента и затвориха бързо вратата. Радостина спря да плаче и даже се засмя, когато приятелката й размърда петте си пръста с палец на носа към невидимата клюкарка от съседния апартамент.

— Ела в кухнята да ти покажа новата ни придобивка — задърпа я Ина.

— Какво пак сте си взели?

— Познай.

— Не мога — предаде се веднага Радостина.

— Виж — и Детелина й посочи чисто нова печка AEG — неосъществима мечта за обикновената соцдомакиня. — Деверът ми ни я купи от кореком.

Беше като онази, с която беше свързано едно от най-големите й излагания. Тъкмо беше влязла за пръв път в недостъпния за простосмъртните магазин до хотел „Рила“ в София и докато разглеждаше ошашавена, беше посочила на приятелката си: „Виж какъв интересен телевизор.“ „Това е готварска печка“ — беше я поправила веднага любезно продавачката и й се беше усмихнала, както го правят господарките, когато някоя прислужница е показала ниската си, но все пак симпатична селска култура.

„Голяма излагация беше. Също като сега… Нищо, чудо голямо. Ще ми мине“ — помисли си тя оптимистично и заразглежда печката. Красива беше.

Когато след половин час влязоха в хола, Радостина беше позабравила за нещастието си. В стаята както винаги беше подредено като в аптека. Не че имаше нещо особено. Всичко беше стандартно: тапети, кафеникав мокет, холова гарнитура, масичка, библиотечни шкафове от крадена арматура и завеси на райета. По рафтовете бяха подредени стандартните томове от достъпните за простолюдието популярни поредици, а витринката беше пълна със сервизи от пресован кристал. На едната от стените висеше гоблен — някаква безлична гора с две дундести мечета, а на другата — картина от онези, които подаряват на рождени дни, когато магазините за по-свестни подаръци са били вече затворени. Нямаше нищо необикновено. И въпреки това в стаята се чувстваше незримо присъствие, сякаш живееше произвеждащ благополучие домашен дух.

— Нямам ром за чая, но все пак има нещичко — засмя се Детелина, измъкна от шкафа пълна бутилка „Джони Уокър“ с черен етикет и кристални чаши и наля по два пръста като собственичка на дестилерия, разчувствана от злата съдба на позната посетителка. — Наздраве, маце.

— Наздраве — каза Радостина и се закашля от първата си сериозна глътка.

— Казвай сега какво стана.

— Нищо, Ина, нищо. Просто… — започна Радостина и отново се разплака.

— Стига де, какво толкова е станало? Това си е някакво обикновено залитане. Нали знаеш — на нашите мъже в Съюза им дай някоя разведена рускиня.

— Семейството ми се разпада, Ина, нали виждаш?

— Да не би да иска да се развеждате?

— Не зная дали иска развод, но го каза. Сега трябвало да се разведем — така ми каза. После се извиняваше, беше мил, но го каза. И наистина го мислеше. Почувствах го съвсем ясно.

Детелина замълча. Какво можеше да й каже? Че и тя се е чудила защо Божидар се е оженил тъкмо за нея, след като знае, че може да има почти всяка, която си поиска. Или че подобна изневяра все един ден ще се случи. Защото, като са в това скапано градче, такива възможности има едва ли не всеки ден. И кой да спре мъжа в такъв случай — доброто възпитание или отговорникът по морала от кварталното ОФ? Това ли да й кажеше?

— Не бързай с такива мрачни заключения. Толкова ли е сериозно? — попита тя.

— Да. Никога не съм го виждала такъв.

— Но нали тя… Нали няма причина?

— Той вече не е същият. Или може би сега е самият той… Не знам, Ина, много се измъчвам.

— Ами спри се тогава.

Радостина замълча.

— Ти изневерявала ли си? — попита внезапно тя.

— Не.

— И аз не съм. Но сега съм толкова отчаяна, че бих го направила.

Детелина я погледна.

От два месеца тя имаше нов любовник. Но засега нямаше и намерение да признава на някого тази сладка тайна.

Когато се върна вкъщи, Божидар играеше бридж с Гелето, Иван и Павел. Погледна към нея равнодушно и… толкова. Сякаш се беше прибрала икономката. Искаше й се да поговорят, да усети вниманието му, да почувства предишната сигурност. И той пообщува с нея — поиска й чай.

Тя му занесе цял термос със запарка и се върна в кухнята. Чувстваше се предадена и самотна. Опита се да се утеши с мисълта, че Козлодуй предразполага към изневери и залитания заради някаква местна особеност — заради климата, от речните течения, или защото е забутано и загубено село, в което мъжете, а и жените, нямат какво да правят, освен да разговарят до втръсване за работата, да пиянстват и да се отдават на най-сладкия от пороците. Преди време една от колежките й беше тръгнала да се развежда след поредната любовна авантюра на мъжа си. Радостина се беше разстроила и сякаш предчувствайки, беше се опитала да сподели с Божидар мислите си за подобна едва ли не обреченост, но той веднага й се беше подиграл: „Що не пишеш до «Жената днес»? Бас държа, че редколегията веднага ще се довлече поне за седмица на обмяна на опит. Или потърси връзки с Иван Славков. Той може да изнесе беседа пред домсъвета: «Интерпретации на герои на Мопасан в условията на победилия социалистически кариеризъм: как да отровим живота на жена си с подръчни средства». Нали знаеш вица? Лежат си в леглото двамата с Людмила, Иван пъшка след яко препиване и й вика: «Людмилке, обърни се да те погледна, че да повърна и да ми олекне.»“

Тогава беше й докривяло, но сега беше много по-лошо. Стоя дълго в кухнята, сякаш тя беше последното й убежище от надвисналата беда. Мислите, че в Козлодуй нещо подобно се случва едва ли не на всички, не я утешаваха. Допи малкото останал коняк, но от него само й се доплака повече.

Приятелите им не се сетиха да си тръгнат до полунощ, а когато най-накрая го направиха, съпругът й се появи в спалнята, размениха няколко реплики като в бразилски сериал и легнаха. Радостина не мигна цяла нощ. Чакаше той отново да забълнува. Заспа призори и не усети как малко след това Божидар се събуди, погледна я, стана и безшумно излезе от спалнята.

Радостина се пробуди с усещането, че нещо я души. Развиделяваше се и тя веднага видя, че леглото на Божидар е празно. Когато отвори вратата на кухнята, той стоеше до прозореца и гледаше навън в полуздрача на утрото.

И тя наистина се уплаши, че това, което се бе случило, ще ги раздели завинаги.

Няколко дни изминаха в напразни опити да го върне към разпадащото им се семейство. Отидоха на гости у Дебренски — получи се като във френски куртоазен роман. Опита да играят на някоя от безбройните забавни игри, с които преди прекарваха часове, но той сега сякаш гледаше отстрани, а после внезапно каза, че не му се играе, стана и излезе. Не му се ходеше на тъпи партита, а когато все пак се отбиваха при някои от старите им приятели, тя чувстваше, че я гледат със съжаление — сякаш й беше изневерил мъжът й. Не можеха да направят нищо заедно като преди. Нямаше откъде да прочете рецепта как да заздрави брака си. Случаят й не беше описан от Балзак, Мопасан или граф Толстой. Не намери лек нито в „Ожени се за мен^[80]“, нито в „Крамър срещу Крамър^[81]“, нито в която и да е друга книга за разпадащи се буржоазни семейства. А за разпадащи се социалистически семейства книги нямаше. И докато търсеше нечия подкрепа или съвет, или поне съчувствие и утеха, Радостина постепенно започна да се появява в компаниите на неомъжени и разведени жени, а също на жени, които си бяха намерили любовници. На тези сбирки тя може би щеше постепенно да се запознае с всички жени в Козлодуй, ако на една от тях…

Беше събота вечер, Божидар играеше бридж у Гелето, у тях децата очакваха студио „X“, а тя танцуваше с Железния войник в гарсониерата му. Бяха дошли със Звезделина, но към единайсет тя се разбърза да си ходи и сега бяха сами с Иван и с тихата музика на едно нейно любимо парче — Lay back in the arms of someone^[82]. Беше стигнала до решението да остане с него тази нощ спонтанно. Харесваше го още отпреди и чувстваше, че и той я харесва. Бяха почнали да се целуват веднага щом си тръгна Звезделина. Мислите за семейството й бяха някъде много далеч. Знаеше какво предстои, искаше го и го очакваше. Танцуваха плътно притиснати в светлината на нощната лампа. Тя усещаше възбудата му, а и той не я криеше.

— Недей — каза тя, когато ръката му се плъзна под роклята й.

В отговор той я взе на ръце и тя обви шията му. Остави я на леглото и загаси лампата. Ръката му събу бързо белите й пликчета и те отлетяха в мрака. Не успя да разбере кога си е свалил панталоните. Той се настани между краката й.

— Недей — прошепна тя отново и миг след това вече нямаше смисъл да се съпротивлява.

Докато я люлееше, не си говореха нищо. Нямаше за какво. И двамата не търсеха любов и вечни чувства. Тя вече беше почнала да стене тихо, когато той й прошепна да се обърне заднешком. В тъмнината се бялна хубавият й задник и тя почувства как той още повече се възбуди. Беше я хванал за гърдите и тя го усещаше с цялото си тяло. След минути и двамата вече пъшкаха страстно. Тя забрави за всичко. Обидата, унижението, болката — всичко изчезна.

— Може ли вътре? — внезапно прохриптя той.

— Опасно е — каза тя и почувства как тръпката й мина. После усети как се изпразни на гърба й.

Направиха го още веднъж и тоя път тя достигна до края.

Прибра се вкъщи към четири. Децата спяха непробудно. Божидар се събуди, изгледа я в просъница и й обърна гръб. Дори не я попита къде е била през цялата нощ.

На другия ден тя откри, че й се иска да разкаже на някого за това, което стана предишната нощ. Не можеше да го нарече приключение или отмъщение, но си беше по малко и от двете. Беше напрегната и през целия ден очакваше Божидар да я попита къде е била. Но той се държеше сякаш нищо не е станало. Сякаш беше прескочила до съседката да побъбрят на чашка кафе и се беше застояла малко повече от нормалните пет часа. Стана й криво, че толкова малко означава за него. Помисли си също, че, както през последните две-три седмици, отново никой не дойде у тях. Чувстваше, че нещо витае в дома й, знаеше как се казва и виждаше, че и децата се досещаха какво е то. Поиска й се всичко да е минало и да е най-обикновена неделна вечер. Да играят с децата на някоя от любимите им игри, да са си приготвили някакъв деликатес — сладолед с плодове например, и да разговарят за нещо съвсем обикновено.

Но не беше така.

Бяха в хола и гледаха някакъв глупав филм, когато той я попита дали иска да излязат.

— Не ми се ходи никъде — отговори тя.

— Тогава да си лягаме. И бездруго снощи не си спала.

Тя замълча.

— Ако искаш, иди на гости при някоя от твоите приятелки.

— Тази вечер не ми се ходи. Пък и ако ми се искаше, досега щях да съм отишла.

— Не искам да ти се меся.

— Зная.

Божидар въздъхна и излезе. Радостина го чуваше като хлопа вратичките на шкафчетата в кухнята, сякаш търсеше къде са забутали онова, което липсваше сега в дома им.

— Мамо, вие ще се развеждате ли? — попита Деница.

— Не се плаши, Дени. Каквото й да стане, ние винаги ще ви обичаме — каза Радостина уж за да я успокои, но очите й се насълзиха и тя излезе от стаята.

— Май наистина ще се развеждат — каза Милен, когато останаха сами.

— Трябва да направим нещо, за да не се случи така — каза Добрин.

— Какво можем да направим, ако са решили? — попита Деница, готова да се разплаче.

— Да не ядосваме татко и да помагаме повече вкъщи — изложи простия план Добрин.

Радостина се позабави в стаята на децата — не искаше Божидар да я вижда разплакана. Когато влезе в спалнята, той вече беше легнал. Докато се събличаше, даже не я погледна.

— Лека нощ — чу се хорово от вратата.

Децата се бяха наредили комично и Божидар се засмя.

Те това й чакаха и се намърдаха в стаята, а Деница се покатери и на леглото.

— Хайде другата седмица да направим бридж турнир по двойки — каза Добрин.

— Добре — каза баща им. — С награда за победителите, нали?

— Точно това имахме предвид — каза важно Милен, а Деница се засмя силно и запляска с ръце.

— Дайте ни по една целувка и бързо в леглата — каза Божидар и желанието му беше изпълнено тутакси.

Когато децата затвориха вратата, той се обърна и погали Радостина, но тя се отдръпна.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Снощи ти изневерих.

— Какво искаш да кажеш?

— Спах с друг мъж.

Божидар дръпна ръката си.

— С кого?

— С Иван.

— Наистина ли?

— Да.

Той помълча малко, после попита:

— Защо го направи?

— Чувствах се изоставена, пренебрегната… Ти не ме обичаш.

— Мисля, че ти казах точно обратното.

— Нали те чувам как бълнуваш.

— И реши да ми отмъстиш, така ли?

— Не. Просто бях отчаяна. Мислех си, че ще ни изоставиш.

— Това ли е лекарството ти срещу изоставяне? Нали ти казах, че не мога да ви напусна? Не мога да ви причиня такава болка.

— Да.

— Тогава защо? Защо… спа с него? Обичаш ли го?

— Не.

— А-а, сетих се. Искала си по този начин да ме задържиш.

— Не — каза тя и заплака.

— Добре де, защо го направи?

— Не зная. Търсех някаква утеха, някаква опора.

— Както преди дванайсет години, нали?

Тя замълча.

— Поне да беше домашен приятел.

Едва след доста време той откри какво го беше жегнало тогава. Не изневярата й го порази така тежко тогава. А това, че беше успяла да го направи едва ли не с първия срещнат — и то с такава лекота. Нищо, че далеч не беше особена красавица. Набързо му бе показала колко лесно може да го замени. Това просто срина мъжкото му самочувствие. Можеше поне да си помисли за мимолетно отмъщение „Я какъв лебед се измъти от грозното патенце“ или нещо подобно, но не му стигнаха силите. Тя направо му събра очите.

Божидар стана и излезе от стаята. Радостина го чу как тръшка вратичките на шкафовете в кухнята. Подаде си крадешком носа като детектив от детски филм и го видя като допиваше водна чаша — сигурно с ракия. Пъхна се под завивките и се замоли той да се върне в стаята. Божидар наистина се върна, легна си, но се отдръпна отчуждено и й обърна гръб.

— Какво ти е? — попита глупаво тя.

— Нищо.

Помъчи се да измисли какво да направи или да каже, но нищо не й дойде наум. Заспаха така — всеки в своята половина на леглото.

На другия ден в централата той не я потърси на обяд, а след работа се прибра сам. Завари го вкъщи да събира демонстративно нещата си в два куфара.

— Какво правиш? — попита тя, въпреки че беше ясно какво.

— Нали виждаш — събирам си багажа.

— Къде ще ходиш?

— В една гарсониера в блока на Гелето. Някакви власи я дават под наем.

— При нас не ти ли е добре?

— Сега искам да бъда сам. Не ви напускам. Просто искам да съм сам.

— А на децата какво да кажа?

— Истината. Поне онази част от нея, за която намериш сили.

— Ще идваш ли да ги виждаш?

— Да. Но ако искаш, мога да ти дам ключа.

— Защо ми говориш така?

— А ти защо постъпи така?

— Нали ти казах. Бях отчаяна. Мислех, че ще ни изоставиш.

— Ми, и аз гледам да оправдая поне частично очакванията ти.

— Не говори така, моля те. Ти не го мислиш.

— Напротив, мисля го.

— Тогава наистина искаш да ни напуснеш.

— Не. Не искам. Но не мога да постъпя по друг начин.

— Поне за Коледа и Нова година няма ли да сме заедно?

— Ще дойда… да ви видя.

Когато излезе на улицата, Добрин, Милен и Деница се бяха наредили до прозореца и тъжно гледаха как баща им отива в някаква друга къща.

Но Божидар не се обърна и не погледна както друг път нагоре. Така и не ги видя.

Радостина плака до среднощ. Ставаше често и гледаше през прозореца. Все й се струваше, че при следващото поглеждане ще види как Божидар се завръща. Заспа към два часа.

На другия ден сутринта тя вече беше взела решение да прекара новогодишните празници с децата при родителите си.

Заминаха два дни преди Коледа. Когато тръгваха от Козлодуй за Търново, беше студено декемврийско утро. А когато през прозорците на автобуса се замяркаха първите къщи на града, сякаш беше топла есенна привечер.

Родителите й ги посрещнаха на автогарата. Дори старата баба беше докуцукала с бастунчето. Още като слизаха, майка й и баща й запрегръщаха децата и тя почувства, че се е прибрала у дома.

* * *

След като Радостина замина, Божидар се помота в новия си влашки дом, докато към обяд осъзна, че му е противна даже мисълта да стои повече в него. Излезе, пообиколи улиците и към два отиде да хапне в „Дунав“. Там келнерът, който мразеше обядващите в ресторантите още от безрадостното си детство, веднага му пробута порция кебапчета, останала от по-предната вечер. Но Божо беше толкова скапан, че нямаше сили даже за един нормален кръчмарски скандал. Наряза с вилица влашкия специалитет и го обърка с изветрялата гарнитура — поне да не могат да прекарат друга балама. Излезе и без да се замисля къде отива, тръгна към Драго. Той живееше в боксониера, обзаведена по ергенски — русенски креват, старо бюро, съветски портативен телевизор, поставен на ожулена оборотна масичка, библиотека от крадено арматурно желязо и рахитичен фикус в сива пластмасова саксия. На едната от стените беше окачен портрет на Хемингуей от младите му години, а на съседната в евтина рамка висеше черно-бяла репродукция на Ренато Гутузо^[83], откъсната от библиотечен албум.

— Май остана сам, а? — посрещна го от вратата Драго. Новините в тоя скапан град без съмнение се разпространяваха бързо.

— Ами, така стана.

— И сега? Какво ще правиш?

— Не зная. Чувствам се като човек, който е загубил всичко, но в замяна на това е намерил себе си. И за своя голяма изненада се е открил насред градското сметище.

Драго се подсмихна и погледна към прозореца.

Как странно се променяха нещата. Само допреди месец той ходеше често у Божидарови. Понякога оставаше за обяд или за вечеря — те винаги го канеха, сякаш осиновяваха такива като него. Играеха бридж, разговаряха за работата, за книги, за вечните философски теми, които вълнуват безполезно всички, или просто споделяха последните клюки. У тях времето течеше някак неусетно. Понякога дори му се струваше, че завижда на Божидар за домашния уют. Но истината беше, че му завиждаше за Радостина. Не беше срещал жена, която така всеотдайно да се грижи за семейството си и да прислужва с приветлива усмивка на безкрайната тълпа от нехранимайковци, които се мъкнеха у тях. Тя сякаш излъчваше някаква особена топлина. В една компания стана дума за нея и Вушката, който се беше наквасил яко, падна на колене и започна да се кълне, че тя е светица. Така си беше, дори и човек да не я сравняваше с неговата проклетия — рускинята. Само че сега вече нищо нямаше да е като преди. Стана му неприятно, че Божо така безотговорно беше захвърлил богатството, което имаше. „Все беди му се привиждаха — помисли Драгомир. — Централата ще гръмне, социализмът ще се събори. А не можа да види какво ще стане у тях след такава показна изневяра.“

— Радостина май ти събра очите — каза той.

Божидар замълча.

— Тъкмо щях да излизам. Ако искаш, изчакай, докато си направя кросчето по дигата.

— Ще те изчакам.

— Само отвори да се проветри малко — Драго беше маниак на тема „чист въздух“.

— Не, ти определено няма да умреш от белодробен емфизем, защото ще загинеш геройски, докато изпробваш най-новото оръжие в борбата срещу империализма: студения козлодуйски душ — захили се Божо.

Драго се засмя и му махна от вратата.

Докато слизаше, си мислеше, че нещата при Божидар ще се оправят, но бавно. Мислеше му доброто, но май трябваше да получи един хубав урок. Странно, беше умно, начетено момче, а пък не се усещаше за такива елементарни работи. Беше виждал как и приятелите им се чувстват неудобно, когато започваше да плюе обществения строй. Не можеше всичко да се срути ей така, от само себе си, защото било на нездрава морална основа. „Икономическите ни принципи били безсъдържателни, щото сме нямали трудомери. А сега, де. Не може нещата да са толкова прости. Виж, за централата има някакво право — поклати глава като истински честен партиен член Драго. — Така е, имаме доста проблеми. Ама чак пък да гръмнем… Това никога няма да стане“ — убеди сам себе си той и пое тичешком надолу по дигата.

Да, не му вярваха на Божо. Но той, народът ни, е недоверчив. Пък и можеш ли да повярваш ей така на някого, да речем, на жена си? „Що чак сега се връщаш? Къде беше?“ „Ми ходихме с една приятелка по магазините.“ Хе-хей… Ходили били. Или да повярваш на прекия си началник. „Ти, друже, сега поработи извънредно два-три месеца, а после повишението ти е в кърпа вързано.“ Ай сик… Бе, те на разпнатия Иисус не са вярвали… Защо да вярват на някой си Божидар Къбоков? Ето на, инж. Каракашев му повярва и какво? Сега жена му го презира. Кой беше той, че да му вярват, бе? Той дори не беше по разпределение в централата. Дошъл с препоръки отгоре. Какво да говорим повече?

Когато вратата хлопна, Божидар отвори прозореца, погледна към реката и въздъхна. Уж дойде, за да не е сам, а пак така се получи. Беше студено и той потрепери. Ако имаше нещо като „душевен студ“, всичко наоколо щеше да е покрито със скреж. Глупости — подсмихна се Божо. — И комшиите в съседните блокове щяха да са замръзнали. От височината на етажа нещата долу изглеждаха дребни, само че къде трябваше да се качи, за да издребнеят и да изчезнат спомените му? И дали щяха да избледнеят, докато се катереше по върховете на годините, или щеше да ги влачи като неизлечим недъг? Защо всичко в живота му се случваше така нелепо? Това какво беше — случайности на злощастна съдба или той предизвикваше по някакъв начин бедите? Погледна пак надолу и се дръпна от прозореца. Сви зиморничаво рамене и се спря пред библиотеката. Взе томчето на Бърнс на руски, наметна се с кожуха и се сви на леглото. Драгомир се прибра късно. Направиха си чай, поприказваха, но не за това, за което му се искаше и той си тръгна — не че имаше къде да отиде, но и повече не му се оставаше. Когато се прибра в празната си квартира, вече беше почнало да притъмнява. От прозореца се виждаха кухнята и спалнята на апартамента им. Бяха тъмни, сякаш там не живееше никой.

„Когато дойдох тук, имах семейство, каквото имат малцина, работа, която ми се струваше, че харесвам, и цял куп приятели, които се мъкнеха от сутрин до вечер вкъщи. Сега загубих семейството си, предстои да ме изгонят и от работа, а приятелите ми май скоро като ме срещат, ще започнат да минават на другия тротоар. Изглежда, животът ми занапред ще се състои от това, което ще остане след тея… реорганизации. От друга страна, ако ме изгонят — то ще е заради правдата, и значи мое ще е царството небесно“ — подсмихна се вяло Божо. От малък знаеше какво вещаят надвисналите тъмни облаци на хоризонта. За да се спаси, трябваше незабавно да предприеме… Какво? В подобни случаи неговият класен в гимназията ги поднасяше, че правилният избор е между две идеи: „Да бягаме ли — подсмихваше се той, — или ще се предаваме?“. Все пак какво трябваше да направи? Да очаква наивно някаква добронамереност на Системата ли? И да го постигне съдбата на баща му? Или да се подготви за лютите битки на една война, която почти няма шанс да спечели? Може би ако имаше съюзник… Кой? На кого можеше да се опре? Имаше ли въобще нечие приятелско рамо? Не. Беше сам както винаги през последните проклети години. Е, не беше чак така. Преди имаше някой… Само че вече нямаше.

Божидар потръпна сякаш от нахлул внезапно студ, погледа невиждащо пред себе си, после внезапно се обърна, намери няколко празни бели листа, седна пред паянтовата олющена масичка и започна да пише.

„Сега съм сам в квартирата. Следобед бях у един приятел — своеобразен и малко самотен тип, каквито са доста от преселниците тук. Прибрах се и допреди малко гледах навън през прозореца — вече се свечерява. Покривите на къщите и дърветата са покрити със сняг, а небето е бледо и сиво след залеза. Вече са запалили уличните лампи и е тихо, като че ли градът е нареден под някоя голяма новогодишна елха в празна и прохладна стая. Не, не е така. И покривите, и дърветата, и дворчетата, които постепенно тънат в мрачината, са сякаш от някакъв друг свят. Уж само стъклото на прозореца ме дели от него, а е тъй далечен, толкова непристъпен и недостижим. И не ми остава друго, освен да стоя сам в тъпата си квартира, да пиша това писмо, което никога няма да ти изпратя, да пуша смачкания като живота ми фас и да си мисля, че ти може би си някъде там отвън, зад студеното прозрачно стъкло.

Всъщност докато бях при моя приятел, повечето време стоях сам в оная ергенска стая, защото той отиде на крос покрай Дунав. Стоях на леглото, покрит с кожуха — отворих прозореца, защото тоя куку искаше да е проветрено — и четях стиховете на Робърт Бърнс. Като се върна, направихме чай и го пихме смесен с малко коняк. Тогава си спомних как преди години за пръв път пих такъв чай. Бях ученик. Имаше пълно слънчево затъмнение и от обсерваторията изпратиха група на връх Шипка. Бяхме трима. Единият беше току-що завършил физик. Беше малко разноглед и през очилата погледът му изглеждаше добродушен, умен, ироничен и леко разсеян. Изказваше мненията си безцеремонно, обличаше се небрежно и понякога пускаше такива цинични простотии, че се изчервявах от неудобство пред околните. Струваше ми се, че е едва ли не пришълец от далечния космос. После той ме предаде на едно комсомолско събрание, на което ме съдиха, защото съм бил разлагал дисциплината. След това го направи още веднъж, при много по-сериозни обстоятелства, но това е друга история, а тогава си умирах от кеф, че ще бъда с него на тази експедиция. Другият член на групата беше една кръглолика, висока и слаба жена, която беше плоска като дъска за гладене и имаше същото излъчване. От научната част на експедицията помня само, че в деня на затъмнението беше кучешки студ, върхът беше потънал в мъгла и през малкото минути, когато се виждаше слънцето и трябваше да снимаме, не направихме нищо, защото телескопът и двете камери, които носехме, бяха замръзнали.

В замяна на това страшно добре помня вечерите в малкото ресторантче на върха, празния топъл салон, в който влизах премръзнал след цял ден на ските, масите с бели покривки, камината с горящи букови цепеници, тихите разговори, чийто ромон не е заглъхнал от дългия път през годините, и топлия тъмен чай с аромат на коняк.

За него си спомних, докато бях при тая откачалка — моя приятел с май вече примирен поглед на стар ерген. Как ми се искаше ти да си била с мен през оная отдавнашна зима, в призрачното ресторантче с празните маси с бели покривки. Да стоим край камината, да пием от онзи чай с аромат на коняк, да държа ръката ти — сякаш през годините, които така и не настъпиха, и да гледаме навън в студената ясна нощ.“

Когато свърши, беше вече тъмно, но той не запали лампата. И докато стоеше в мрака, внезапно осъзна, че когато завършваше писмото, си мислеше за Радостина.

* * *

Божидар посрещна Нова година самичък в големия си тристаен или четиристаен апартамент. На трийсет и първи се върна в пет от последна дневна. Беше странно усещане да влезеш в празната къща няколко часа преди кухата приветствена реч на държавния глава, празничните салюти и летящите тапи от фалшиво шампанско. За пръв път посрещаше този празник сам. Не му се приготвяше нищо. Отвори бутилка бяло вино. От двете каси, които донесе от манастира в Поморие, беше останала само тя. Беше му я подарил самият дядо игумен, да ни прости светинята му. Включи грамофона и след кратко колебание извади плочата с Шеста и Седма симфония на Хайдн. Напълни си чашата, пусна музиката и седна на дивана. Когато започна последното adagio от втората част на „Le midi“^[84], изпи виното на един дъх и взе обложката на плочата. На нея беше отпечатан фрагмент от картината на Кийяр^[85] „Пасторал“. Беше я виждал в Пушкинския музей в Москва. Художникът беше нарисувал следобед в някаква измислена местност с дървета, поток, някакви глупави овце и техния облечен като за снимка пастир. Едва ли овчарите му по онова време бяха изглеждали като обеднели благородници. Този от картината обаче изглеждаше точно така и дори свиреше на някаква западноевропейска овчарска свирка. Но всичко това не беше важно. Имаше значение само светлината, която обливаше отляво пастира и неговите две придружителки. Бяха сякаш пак от оня друг свят, и му се прииска да бъде там. И тогава, докато гледаше картината и слушаше края на адажиото, си спомни едно изречение от „451° по Фаренхайт“: „Времето заспа в слънчевия следобед.“ Беше го прочел отдавна и се беше забило в паметта му както хиляди други, без да знае защо. Сякаш беше за тази картина. И за тази музика. После си помисли, че и Нат беше загинала като Кларис^[86] и че двете по някакъв странен начин си приличаха. Напълни отново чашата си, отсипа няколко капки на пода и отпи — тоя път само една глътка.

Не му се пиеше вече. Помисли си, че също толкова и му се живее, облече се и излезе в нощта.

Към средата на януари стана ясно, че новогодишните празници вече са отминали. Желанието на Божидар да е сам се беше изпарило, след като нямаше вече кой да го моли да се върне у тях. Още щом се прибра първия път, откри колко е уютна спалнята им и колко хубаво мирише изпраната му възглавница. Пренесе оскъдния си багаж, прокрадвайки се в нощта, за да не го видят клюкарките от съседните блокове и да си помислят, че е победен и жалък. На другия ден плати месечния наем на хазайката и без желание върна ключа, сякаш с него беше заключил някаква зла сянка като онази, дето преследваше Гед^[87], и се страхуваше, че някой може отново да я пусне. Отначало се почувства по-спокоен, но после невидимата ръка, която изстискваше силите му, пак го достигна и на третия ден той разбра, че е загубил нещо. И че то май не може да се върне отново. Ходеше от стая в стая, сякаш в напразни опити да го намери, спираше пред прозорците или пред някоя вещ, която преди не беше и забелязвал, и откриваше, че преди нещо в живота му е имало смисъл, а сега няма. И голямата къща беше пуста и студена. Мислите му за Радостина отначало разпръскваха за малко студа, но после той отново и отново се връщаше със сцените, които го бяха наранили. Сякаш бяха някакви тъмни кристали с остри режещи ръбове и единствен изход от болката беше да ги покрие със слоеве от неизживените хубави дни. Вместо това ги покриваше с тъмни пластове от ревност, лоши предчувствия и неприлични обръщения към мирния влашки етнос. Като че ли не той самият беше виновен за случилото се преди два месеца… Спомените за Нат странно избледняха. Вместо тях ритмично започнаха да го навестяват нощните кошмари. А черната перла растеше.

Преследван от миналото, което все не можеше да изживее, инж. Къбоков започна да прекарва времето в умерено пиянство, самосъжаление и игра на бридж, докато внезапно не осъзна, че ако продължава така, ще се отдаде изцяло на някой от класическите пороци, описани доста сполучливо от колегата Фьодор Михайлович Достоевски. Отчасти за да се спаси от надвисналата опасност, отчасти за да отговори на непрекъснатата потребност да критикува системата, той започна занимания, които можеха да му донесат единствено още по-големи неприятности. Именно в средата на януари Божидар написа докладната за проблемите при подготовката на оперативния персонал и започна анализа на авариите в централата. Може би си мислеше, че ще спаси централата, но всъщност се опитваше да спаси самия себе си. Не искаше да се признае за победен и трябваше да си намери нова битка и да я спечели. След като беше сбъркал генерално в нещо толкова важно за него самия, това можеше да стане, ако докаже, че е прав в нещо не по-малко значимо. Един двубой със системата? Защо не. В семейството му го бяха възпитавали в дух на себеотдайна борба за правдата, а в училище го учеха, че трябва да се бие до смърт с враговете на справедливия строй, след което вече може да се радва на победата. Неувереността отпреди десетина дни се беше разсеяла и желанието за схватка със системата започна да напира. То се подклаждаше и от скрития китайски синдром за отмъщение, получен с безкомпромисния дух на бойните изкуства. Бой без правила, с разни научни и всякакви други оръжия и мечове. Какво по-хубаво?

Но освен с тези високоабстрактни, дразнещи ръководството на централата и следователно определено зловредни теми, Божо се залови и с някои чисто прагматични задачи, като изпреварващо почистване, текущи ремонти и примъкване вкъщи на отдавна набелязани обекти от обществената собственост.

Когато Радостина се върна, завари у тях един напълно променен Божидар. По-точно, когато се върнаха с децата, Божо не беше вкъщи. От зори беше отишъл до някакъв влах, набеден несправедливо за дърводелец, за да прави помощна масичка с плот от крадена епоксидна смола. Радостина го видя от прозореца, като мъкнеше съоръжението, и каза на децата да се скрият. Когато Божидар влезе, от всички стаи наизскачаха с бойни викове индиански воини и го обградиха в коридора.

— Предавам се — каза той.

— Победа, татко се предава — завикаха Добрин и Милен.

— А, чак сега видях, че това сте вие — каза Божидар. — Значи се върнахте най-после.

— Май всички се върнахме — каза Деница и семейство Къбокови се разсмя щастливо.

* * *

Божидар пъхна ръце в джобовете и пораздвижи малко схванатите си рамене. Беше прекарал близо десетина минути край блока. Времето беше студено, но още по-студено беше в душата му. Радостина скоро се беше лекувала от рядко срещан карцином. Бяха я оперирали и уж прогнозата беше благоприятна, но заради ония сенки от миналото често чувстваше стягащата ръка на гърлото си и си мислеше за шанса това да е поредната докторска издънка. Това беше скритата причина да дойде в Козлодуй. Искаше да се сбогува с онези, на които държеше, защото, ако се сбъднеше дълбаещото душата му предчувствие, той никога повече нямаше да стъпи в тоя опротивял му град. Не каза нищо на Детелина и Радослав, защото не искаше да я съжаляват. Не искаше тя да… Не, не биваше да предизвиква съдбата. Беше дошъл тук, за да се помоли. Искаше да отиде на острова и да се помоли на реката, на гората, на блатата, на старата топола, а може би и на още някого, само че не знаеше на кого. Да им каже, че е готов да понесе всичко, само тя да е жива. И да стои там, докато не разпознае някакъв невидим за другите знак, че тя наистина ще оздравее. Само че вместо това изслуша самовлюбено всички поздрави и пропиля следобеда да самосъзерцава образа си в спуканото огледало на хорската завист. Затова сега стоеше подпрян на единственото дърво пред блока, гледаше прозорците на кухнята и две сълзи бавно се стекоха по безизразното му лице. Както тогава, на оная безименна улица.

„Щастлив ли съм бил. Ако знаеха как искам да се върне животът ми преди десет години. Ако само знаеха… И аз какво направих? Отново забравих какво съм обещал. Отново я предадох.“ — помисли Божидар, избърса очите си и погледна нагоре.

Прозорците бяха тъмни. Съвсем, съвсем тъмни.

Бележки

[1] На брега на едно езеро стояли двама философи и наблюдавали ято рибки. От време на време някоя от тях подскачала и весело цамбуркала във водата.

— Виждаш ли как подскачат рибките? — казал след дълго мълчание единият философ. — В това се състои тяхното щастие.

Минало-не минало има-няма един философски час и другият запитал:

— Как ти, който не си рибка, знаеш в какво се състои щастието на рибките?

Първият очаквал такова развитие на разговора и веднага го срещнал челно:

— А как ти, който не си аз, знаеш, че аз не зная в какво се състои щастието на рибките?

Ето непонятната за нас зашеметяваща дълбочина на празните философски дрънканици. Но то не е необходимо да я разбираш, за да я прилагаш. Важното е, че е полезна в живота. ↑

[2] За по-неинформираните: тук Божо заменя „електрификация“ от прочутия лозунг приписван на тавариш Бланк: „Комунизъм = съветска власт + електрификация на цялата страна“^[3] с по-действен и актуален обществен процес. ↑

[3] Нарочно не даваме линк към съответната статия „Заветы Илича“ във Википедията, защото по мое време тя бе предложена за премахване. Оттогава не съм я посещавал, за да не се разочаровам. ↑

[4] ДЗУ — в миналото завод в Стара Загора за дискови запаметяващи устройства. Изграден с гигантомански амбиции^[5], кражби на хай технологии от далечния Запад и инженерни кадри от околните села. В момента^[6] произвежда ютии. По наше скромно мнение, интелектуалният ни потенциал и за тая дейност е определено недостатъчен. ↑

[5] Преди много време ми предадоха един разговор на Божо с някакъв бивш директор на това емблематично за соца предприятие. Оня бил казал, че като сме изпозатворили и ликвидирали (разбирай разграбили и преработили на скрап) повечето такива грамадански заводи и комбинати, сме си затрили икономиката. „Какви са тия носталгични простотии? — прекъснал го Божо. — Ти празноглавата, енергоемка, прахосваща суровините и въобще абсолютно неефективна гигантомания на комунистите за икономика ли я смяташ? На Запад всяка голяма фирма най-напред е малка фирма. Разраства се, ако изобрети технологии, ако завладее пазари и най-вече ако привлече качествен екип и свестни мениджъри. А как се изгради ДЗУ-то? Като струпано насред полето. Нищо не беше като в западните му събратя. Даже крадените технологии вече си бяха от индустриалната морга. Ами кадрите какви бяха, не си ли спомняш? От кол и въже — кой откъдето дойде. Да не би да не знаеш, че за шефове другарите спускаха разни парашутисти, дето най-често нямаха и понятие нито от технологии, нито от пазари. На теб ясно ли ти е колко свръхспециалисти трябват за развитието на такъв гигант? Замислял ли си се дали въобще има толкова в България? Или не си чувал, че Щатите отмъкват мозъци от цял свят точно за тези технологии? За какво го правят — нали си имат американци? При това техният кадрови резерв е поне петдесет пъти по-голям от нашия. И не са строили социализъма. Ти какво ще очакваш от такова предприятие — без пазари и без кадри, които да могат да развиват поне забърсаните от капитализма технологии. Ако не беше благословията на вождовете да се купуват продуктите му из целия СИВ, щеше да е фалирало през първия месец. Помисли си сега, като дигнаха завесата, как можеше да издържи на конкуренцията на Интел, на Хюлет Пакард или на Апъл? Но то и ти изглежда си бил от някоя парашутно-десантна част, щом не можеш да разбереш такива елементарни принципи.“ Оня си замълчал — изглежда бил чувал за уменията на събеседника си да убеждава и без думи, а и наистина му се бил отворил парашутът, защото партията го била спуснала на високата позиция. Преди това бил зам.-директор в местен завод за чугунени отливки. За интересуващите се от проблема има и една любопитна статистика: От бившите шефове на разните ни електронни гиганти не зная нито един да е започнал при новия строй начисто с някой гараж като Стив, с последващото аналогично развитие на нещата. Обадете се, ако научите нещо по въпроса. ↑

[6] Не си спомням кога настъпи въпросният момент, в който тоя велик кадров, пазарен, логистичен и още н’амкъв нонсенс беше убит чрез безмозъчни постановления (както и бе създаден) — на, убийте ме, но не помня. Можеше поне да се направи най-обширният музей на соцпразноглавието с международно участие, можеше да се отглеждат в многобройните му зали гъби, пощенски гълъби или щастливи кокошки носачки. Ако не с хай-технологии, щяхме да залеем пазара поне с яйца с размери LLL и да подбием пазарите на по-неразвитите народи. Но и тук пролича патологичната липса на здрав разум, с която е известно местното население. Въобще, все пропуснати шансове да сбъднем мечтите на другаря Димитров и да свършим за пет-десет години онова, което другите по-тъпички народи са свършили за някое и друго столетие. Поне там, където винаги ни е била силата ни, а именно в областта на големите я̀йца.^[7] Но изцъклените прозорци на рушащите се кошмарни гиганти на социндустрията не са най-лошата част от завещанието на най-прогресивния строй. Според Матей първенството е на наследените аморални императиви на мракобесната идеология. Заедно с тях са и трудовите навици от соца — краденето от държавното, скатаването, лъготенето, както и прецакването на клиента или работодателя по повече от 1700 начина. Божидар веднъж направи предсказание, че така за десетилетия ще бъдем неефективни, неконкурентно способни, нежелани и неприемливи за партньорите си, все едно дали сме държавка от еврозоната, американски щат или руска губерния. Можехме да добавим и турски вилает, но падишахът не ни ще — той отдавна е разбрал, че ние проваляме империите, които са имали глупостта да ни завладеят. ↑

[7] Едно време всичко се вършеше по петилетки, а идиотите, дето ги планираха, непрекъснато пришпорваха природонаселението да ги изпълнява предсрочно. Та имаше такъв виц от колекцията за златната решетка: Кокошките и те решили да се включат в соцсъревнованието и да дадат своя принос във всенародното движение за съкращаване на текущия петилетен план на партията. Затова окачили на стената в курника лозунг: „Петилетката в съкратени срокове^[8] — големи я̀йца“. ↑

[8] Както Божо неведнъж е казвал, „Тъпият призив «Петилетката в съкратени срокове» беше едно от най-явните доказателства за пълната несъстоятелност на тъй наречената планова икономика. След като огромен брой «плановици» след упорен безсмислен «труд» изработеха производствените планове на предприятията, от окръжните и градски комитети веднага спускаха указания задачите да се изпълнят предсрочно. За това се даваха и поощрителни премии и награди. В един момент управляващите решиха да изпълнят за три години и поредния петилетен план. Какво е това, ако не признание, че всъщност «плановостта» за социализъма е пълна боза? Тогава какви следва, че са тръбящите подобна тъпотия управляващи другари? По онова време стана особено популярен и напереният емблематичен диалог, с който се пъчеха управляващите от високите нива пред подчинените си, за да подчертаят уж колко важна и неотложна е поредната задача: «За кога ти трябва?» — «За вчера.». Не познавам по-сбито, лаконично изложение на безсилието на някого да разчете действията си и да организира някакъв разумен ритъм — на производство в частност и в обществото като цяло. Наред с изключването на обратната връзка и премахването на нормалните икономически стимули, претупването по всички нива на технологичните етапи доведе до едно: всичко, което произвеждахме, както и обществото ни като, цяло беше пълен боклук.“

Сега, разбира се, има колкото искаш материали по темата, които никого не вълнуват. Но истината е, че още когато се изпълняваха плановете „пет за четири“, инж. Къбоков беше видял последствията. Той е в редицата на първооткривателите. Само че никой, освен великия К. К., не му го призна. ↑

[9] Тук е необходимо пояснение. Божо, разбира се, на други места е заявявал пред свидетели, че е християнин. Съгласно докладите, той често е пояснявал, че не разглежда вярата си като старозаветна, а е по-скоро евангелист. Ето почти дословно едно негово изявление (също пред свидетели, но засега няма да ги назоваваме по име):

„Как достига до нас словото Божие? — пита инж. Къбоков и сам си отговаря — Чрез проповеди. Можем да четем и Библията, но главното са поученията от амвона. А там за какво ни разказват? За разни Соломоновци, Ребеки и Мошета. Защо не се говори поне за Ивановци, Петровци, Иванки и Пенки? Какво ме вълнуват Авраам и Сара. Какви са ми те на мен? Какво ми пука за мъглявите поучения на притчите? Те се разясняват със случки отпреди нам колко си хилядолетия. Всички носят образност, метафори и идиоми, от които или се прозявам, или не мога да схвана. Както сега учениците не могат да разберат какво е сайвант, хомот или харман от разказите на Вазов, Йовков или Елин Пелин. А те са били част от бита ни само преди половин век. И всичко това е в преводи, за които час по час се оказва, че са грешни. Как в такъв случай до нас ще достигне словото Божие, а камо ли да стане част от житейската ни философия? На всичко отгоре проповедите у нас са на «църковно славянски». Къв е тоя език, бе? Затова ли Борис поръчва на дядо Климент и неговите авери да създават азбука^[10] и църковната служба да се води на български?

Сега да си отговорим каква ще е файдата от неразбираемите и скучни проповеди за еврейски царе и техните държанки, когато в мрежата ни зарибяват с яки игри, в които ти сам си цар. Каква ще е ползата от неясни притчи, когато сайтовете ти предлагат професионални и, както казва Матей, даже професианални клипове за милион къде-къде по-вълнуващи неща от дрънканиците на Стария Завет?

Проповеди ли? Глупости. Я да си влезна във фейса. Казаха ми, че са пуснали италиански филм, пълен с неприлични сцени^[11] (това да го четат само +18 годишните).“

Но то това, както казват руснаците, са само цветенцата. Ягодките са по-нататък. Веднъж той пред свидетели отиде точно по тия места:

„През последните години — започна той — непрекъснато заявяваме, че споделяме ценностите на европейска цивилизация. Според мнозина тя е водещата в света през последните два века. Като главната причина за това с особена гордост се сочи, че тя е християнска. Истината според мен е, че нашата цивилизация е еврейска. Християнството е послужило само като ракета-носител. Разправят, че това било направено, за да се разпространява сред гоите Тората. Аз пък си мисля, че основната причина е друга: на християните се забранява да дават заем с лихва. Талмудът обаче не забранява на евреите да дават на гоите пари по тоя коварен начин. Ден след ден, година след година, век след век, династии от елитни представители на избрания народ са заели финансовото пространство, изобретили са и са наложили най-важната функция на парите и сега контролират и управляват с тях цивилизацията ни — от най-големите проекти във всички области до личните планове на милиардната безлична маса кредитни длъжници. Към настоящия момент тези династии са на всички възлови позиции за контрол и управление на обществото. Авторите на основните достижения на земната наука и почти всички хай технологиите са с еврейски фамилии. И в изкуството са ако не първи, то сред водещите в света. Основните природни ресурси, най-големите компании, масмедии и организации са собственост или поне се контролират от евреи. И най-важното: те притежават всички големи банки. Като знаем фракталния характер на обществените структури и механизми, лесно можем да съобразим как те управляват на най-ниско ниво съвременната цивилизация. Тая завладяваща дейност се извършва с тяхното най-велико изобретение, а именно със зелените пълномощия на дедо Амшел. После чичо Соломон и братчедите така са наредили нещата, че, държавите и техните поданици да изпитват непрекъснат недостиг от такива пълномощия. Само след стотина години ние сме се превърнали в перманентни длъжници на техните банки. Така всички работим през половината от времето, за да обслужваме лихви и главици по заемите. Значи изцяло за господарите. Като робите в древен Египет. Само че много по-ефективно. И съвсем доброволно. Може — вика — да ви се стори странното, но на мен това устройство на света ми харесва.“

Ей такива ни ги пробутваше. Не мога да реша дали да се разгранича веднага, или да изчакам правителственото постановление. ↑

[10] Напоследък в специализираната съветска литература, четена и от космонавти, се появиха данни, че не дядо Климент от Охрид, не дори Кирил и Методи и брат му са изобретили нашето писмо и четмо, а някакъв загадъчен тип е донесъл наготово изобретена от руските учени протоазбука, предназначена за разните му там българи, сърби и прочее. Аз отдавна го подозирах, но не съм… нали ме разбирате. Ето защо сърбите, дето са винаги по в час и по-оправни от нас, си подмениха отдавна кирливата кирилица с правилните латински протобукви. Когато го споделих това с Божо, той поклати глава „Русия е необятна страна. Отвсякъде може да изскочи някой протозаек — вика — от азбучен или от друг тип. Трябва само да дигнеш чифтето, и… Бааам.“ ↑

[11] Той нали владее италианския заедно с нелитературните думи, всичко във филма ще му е ясно. БлазЯ му. ↑

[12] Незнайно защо Божо често е изразявал подобно отношение към представителите на най-хуманните професии. За учителите (даскалите, както им вика той) нямаме определено мнение, освен че по селата те вече не са най-важните, заедно с кмета и попа. Това, според някои (бай Гошо, комшията над нас и някои други), се дължало на рязка промяна в техния обществен престиж. Но то и повечето църкви не са, както казваха при соца, в експлоатация, а службите се водят от кръщене през венчавка на погребение от гастрольори. Кой знае на колко места вместо кметове има кметски наместници, а и половината села отдавна са със затихващи функции. Всеки един от тези факти може да е причина за опровергаването на прочутата поговорка. Тъй че, според един от водещите специалисти по тия въпроси от махалата, причините са комбинирани, кооперирарирани, комуонанизирани, конституцианалирани и следователно много компликурвенцирани. За лекарите обаче имаме опровергаващи примери. Например при пандемията от… година те се изявиха (по техни, по правителствени и лично на Бат’ Бойко оценки) като самоотвержени, доблестни, сърцати, героични, мъжествени, храбри и направо юначни (градацията на прилагателните е по Матей). И ето, аз се опитах да го кажа на Божидар, но той веднага ме изряза: „Те — вика — и партизаните, според описанията на техни хранени хора, са носители на подобни качества. Което не пречи в спомените на многобройните им жертви да са имали отблъскващи, жестоки, а в доста моменти и разнообразни садистични прояви. Такова поведение при определени условия е описано още през по-миналия век от Густав льо Бон (вж.заб. 42) в книгите му по психология на тълпата. То има обяснение с морфогенното поле на онкъл Рупърт^[13], но това изглежда, а и направо си е очевидна проява на Бог. И следователно не се приема от тъй наречените научни среди. Предполагам, че иначе дисертациите по темата ще трябва да се прехвърлят към катедрите по теология, което ще предизвика голяма неразбория и преструктуриране на основните научни… — той направи характерно ерудирано движение с ръка — парадигми. Все пак изпадането на една цяла гилдия в такова състояние говори за това, че за моя изненада и в нашите лекари Божията частица не е угаснала напълно и може да се разгори — дори без Бат Бойко да разпореди.“ Тъй ми рече. Аз кво да му отговоря? Нищо. Но ще се разгранича, за всеки случай. ↑

[13] Според някои изследователи, това е известният Шелдрейк. Според други — не е известен, но пак трябва да е той. Ние сме съгласни с тях, както и във всеки един от останалите случаи. ↑

[14] Божидар неведнъж е казвал, че „Може да ни се струва странно и необяснимо защо соцът съществува като обществен процес за някакъв продължителен срок. Той се случи, защото емисарите на мойте братчеди успяха да поставят тая неосъществима безсмислица като крайна цел в режисираните фантасмагории на милиони хора. Има лапнишарани, които вярват и до днес в нея, обичат си я и са готови да я строят с тъпо упорство. Тя и партията им се казва социалистическа. Ще ми се да ги попитам: Какво въобще представлява за тях социализмът? За утопичните му варианти предполагам дори и те знаят поне това, че са неосъществими. Досега обаче е имало само един реален негов представител. Той почиваше върху властта на една партия, което е отречено от Парламента и останалото прогресивно човечество. Следващият негов основен принцип беше аморалният му кодекс, пълен с класова омраза, призиви за откровени кражби и закани за изкопаване на просторен гроб, където да закопае капиталистите, кулаците и по възможност всички идеологически противници. В светлината на повелите на Бриджитката за запазване на съществуващите видове животни, в това число и ядящите родопски бабички кафяви мечки, разни ликвидационни намерения не изглеждат приемливи. В икономиката на соца бяха отречени частната собственост и пазара, а в един момент имаше умници, които искаха да премахнат и парите. Последните два пирона в конструкцията бяха липсата на свобода на словото и изхвърлянето въобще на обратната връзка, освен под формата на разнообразни доноси. Това е социализмът, който единствено познаваме. Надяваме се, че нашите приятели от БСП не искат да строят отново такава отречена от строително-монтажните учебници конструкция. Тогава как ще изглежда техният вариант? Какво остава, като изхвърлим всичко изброено? Нищо. Предполагам, че на тях всъщност им е харесвала възможността да пооткрадват от държавното, да мързелуват на работната площадка и да получават заплати и други екстри според големите си по традиция нужди. И в новия вариант няма какво друго да си мечтаят, освен това: че ще мързелуват и ще забърсват де каквото завърнат, а когато се наложи, ще се скатават от манифестации и бригади в помощ на селското стопанство. Разбира се, всичко това със самочувствието, че градят нещо велико и непреходно. Всъщност тия строители отново ще гонят текущия Михал^[16] и ще работят (веднъж казал «опъват каиша») почти без пари за една клика^[17].“ Понякога е използвал други определения: баламурници, празноглавци, абдали, будали, задръстеняци, а е използвал и „тъпанари“. Може да е бил ядосан. Но за Радослав и Детелина сам е споделял, че са негови приятели. Тогава защо си мисли за тях като че ли са в някоя — макар в заслужаващата най-вече съжаление — подобна категория? Не зная, но и да го питам, той едва ли ще ми отговори. Познавам си човека. ↑

[15] Вж.заб. 173 от книга II. ↑

[16] В един разговор по темата Божо даде за пример оня случай от Дата Туташхия — нали си спомняте. Главният герой отиде в някакво планинско село да търси свой приятел. Мъжете ги нямаше — някаква старица му каза, че копаят в галериите на бокситната мина, която била собственост на приятеля му. Само селският луд бил останал. От много време той стоял в кладенеца с ухо на стената и чакал миньорите да наближат офиса му и да чуе ударите на кирките. Приятелят на Дата казал на всички, че когато това се случи, ще настъпи всеобщо благоденствие. „Обаче те копаели в противната посока — захили се Божо. — Да не пропусна да ви кажа, че идиотът в кладенеца бил съвсем глух.“

Той не им каза продължението: Когато всички се върнали от работа, славният абраг решил да ги просветли. Казал им, че щом копаят в противната посока, ще стигнат до кладенеца, след като обиколят като Магелан земята. И какво се случило? Щели да го пребият с камъни. Такава е обикновено наградата, когато се опитваш да отваряш очите на празноглавците, баламурниците и т.н. (виж списъка по-горе) и им отнемеш надеждата, че могат да построят рай от нов по-социален тип. ↑

[17] Божо често е подчертавал, че държавата е точно това: господство на една клика^[18]. Властта винаги получавала такъв характер. Само че в белите държави управляват старинни владетелски родове или поне организации от професионални политици. Докато при нас са елитни партизански шайки, техните хранени хора и разни конюнктурни въжеиграчи. ↑

[18] Единствената спирачка пред злосторничеството на управляващите бил Божият морал. Затова ония властници, които вместо него използват коварните му заместители, винаги накрая се превръщат в местни злодеи и класически тирани. Ние не сме съгласни. Според нас има и други спирачки. ↑

[19] Интересно защо прозрението на Божо е толкова закъсняло. Той би следвало да знае, че според предсказанията на най-различни гадатели и ясновидци, никой няма да стане пророк в собственото си село. ↑

[20] За това докъде се простира тяхната власт, привеждаме част от интервюто на неккъф си водещ от една от стотиците техни телевизионни канали с Алън Грийнспан^[22], председател на Федералния резерв до 2006 г., по случай издаването на неговата книга The age of turbulence^[23].

Водещ

— Какви са истинските отношения и какви трябва да бъдат правилните отношения между председателя на Федералния резерв и президента на САЩ?

Алън Грийнспан

— На първо място Федералният резерв е независима частна институция. По същество това означава, че няма друга правителствена институция, която да може да влияе върху действията, които предприемаме. Доколкото това е така, а няма никакви доказателства, че правителството или Конгресът, или някой друг изисква да вършим друго, освен онова, което смятаме за правилно, тези отношения практически нямат значение.

Разбрахте ли? Нямат значение. Както Божо с ехидна усмивка изкоментира, (той ми преведе интервюто от оригинала) „Алън Грийнспан не увърта като обран евреин и не се мъчи да прикрие сакралните си чувства като изиграния си събрат от «Венецианския търговец». Не. Той заявява открито и с откровеност, от която човек изтръпва, че президентът на САЩ няма значение за дейността на ФЕД. Така зад тая уж непретенциозна структура с роля на малко по̀ такава печатница изплува гигантска частна еврейската супербанка с някакъв извънземен статут, която чрез най-ефективния известен управленски механизъм^[24] определя посоката на развитие, макрорамките и стратегията на всички системи на свръхдържавата САЩ, а с малки изключения и на останалия свят. Ако на някого до този момент не е било ясно какво в действителност се случва, сега поне трябва да му просветне. Президентът, Конгресът и останалите напъчени и натруфени американски институции нямат значение^[25]. Не означават нищо. Absolutely nothing. Поне там, където се извършва истинското, всеобхватно, спиращо дъха с размаха си управление. Там, където свършва тая блестяща, фантастично ефективна измислица — демокрацията, и започва Империята на нашите Властелини от ФЕД и от мъглата зад него. И за да е тя още по-гъста, на природонаселението се пробутват такива безсъдържателни, но пък вдъхновяващи измислици като социализма.^[26] И се изкарват под прожекторите и се демонизират богатите така, че да мразим местните притежатели на пълномощията за управление в по-големи количества. Докато световните Господари остават в плътната сянка. Всичко е като в един гигантски илюзионен спектакъл. Някой не само ти отвлича вниманието от най-важното, от най-същественото, от истината — натърти той, — а и ти внушава, че ти с твоите абсолютни заблуди си разбрал света, разбрал си най-тънките му механизми и заедно със себеподобните ти загубеняци скоро ще влезете в текущия вариант на християнския Рай. Все едно дали това се нарича Съветски социализъм, Съединени щати или Европейски съюз. Разбира се, ако си плащаш редовно данъците и ипотеките и не си пъхаш носа в неща, които не са за твоята уста лъжица. Като дейността на Голямата банка например. Иначе за президент можеш винаги да се кандидатираш. Това е, баджанак. Искам обаче да ти кажа, че независимо дали нашите Князе ни харесват или не, механизмът на тяхното управление е най-съвършения от всички, които познавам.“

Невярващите, които знаят английски, могат да видят това шашващо и даже потресаващо интервю със собствените си очи ето тук. И както още ми каза Божо, „Нека на всички най-после стане ясно: доларите не са никаква резервна, а още по-малко американска валута. Те са взети назаем от тъпата американска държава еврейски пари. И заемите не само са с яка лихва. Те са в такъв размер, че горките американци никога няма да могат да ги върнат. Финансовата халка, която са си сложили на носленцата американците през далечната 1913 г. е завинаги. Освен ако Господ не реши друго. Дотогава аз ще приемам, че сегашният статут на ФЕД е в съгласие с Неговата воля.“ Като даващо много поводи за размисъл, ето и едно интервю по темата на Буш старши (то е вече за рускоговорящи). Важното е към края, но е интересно да се прочете и цялото^[27]. Веднага искаме да подчертаем, че ние се разграничаваме (категорично?) от всичко, което е казано, казва се и ще бъде казано по тая, както и по която и да е друга тема. ↑

[21] времянка — временно съоръжение (рус.). Като повечето русизми, прониква в българския през националните обекти от онова време, които се строят със съветска техника и под надзора на съветски специалисти. ↑

[22] Със същия успех са можели да интервюират Бен Бернанке, Пол Волкър, Джанет Йелън или който и да е от все още живите (2010) председатели на ФЕД. Според нас и умрелите същото ще кажат. ↑

[23] Има я на български — Епоха на турбулентност, Обсидиан, 2008. ↑

[24] Надявам се в някакво обозримо бъдеще да убедя Матей да издаде записките ми от лекциите на инж. Къбоков. ↑

[25] Неслучайно Божидар ми е обръщал внимание, че дори тяхното основно разделение на демократи и републиканци издавало веднага липсата на нормално мислене. „Хайде — вика, — едните са за република. А другите кво? Те да не са за кралство? Въобще, също като една от основните тъпотии на соца за демократичната република. Интересно кой е избрал тия синоними на два езика за имена на бъдещите управляващи партии. При англичаните либерали и консерватори поне имат точното противоположно значение — като ляво и дясно. Както изискват науките за управление.“ Когато Божо за пръв път ми го каза, импулсивно се подсмихнах самоподигравателно. И през ум не ми беше минавало. Той веднага ме утеши: „Не го вземай навътре — вика. — 97.4% от нашите също въобще не са се замисляли. Останалите 2.6% са с патологични умствени отклонения. То и за останалите важни теми е същата история.“ Не зная откъде ги е взел тия данни. Срещал съм и други стойности за количеството на идиотите. Пък и имената на тия управляващи партии може да имат смисъл, който му убягва. И кво им е на имената? Много даже са си хубави. ↑

[26] Божо ми каза да добавя: „И европейската интеграция“. Но то така трябва да споменем евроатлантическите ценности и неотменните им атрибути от илюминатския лозунг — равенството, братството и свободата. Затова ние се разграничаваме. ↑

[27] Прочетохте ли за полското еврейче Джими, което със своя кагал за малко не довежда до стълкновение със СССР? А за чакалите от Федералния резерв и за опита им да унищожат Русия? Като загърбят традиционната си задкулистност и оглавят лично ръководството на бившата империя след еврейския преврат (през 1917), подготвяйки за народите й познатата ни вече съдба? А за това колко прав е Хенри Форд през 1925 г. в книгата си „Интернационалните евреи“^[28]? И че тия чакали от ФЕД, които били предизвикали Първата и Втората световни войни, подготвяли все нови и нови кланици по света? И, най-накрая, за шашващия дълг на САЩ и БВП, който на 61% е от афери с „рязаната хартия“ под названието долар? Какво ще кажете?^[29] Но каквото и да кажете, все тая. ↑

[28] В сравнение с нея — каза веднъж Матей, — Mein Kampf, която е публикувана по същото време, е като преразказ за чавдарчета, в който са изтрити всички страшни страници. Божо обаче веднъж каза, че не вижда защо трябва да се страхуваме от истината. В края на краищата, всичко ни се давало за наше добро. Ние имаме някои съмнения в тая насока. ↑

[29] Ако интервюто на Буш старши вече е изчезнало от мрежата, аз още пазя копие. Обадете се. А ако и аз също съм изчезнал, тогава побързайте да проверите дали на Марс все още има незаети места. Интересно дали иврит вече е станал основен език за слънчевата система. ↑

[30] Божо не го обича. ↑

[31] Това се отнася за ония минали времена. Трудно е да се обясни. Тогава като влезеш в магазина обикновено се правеха, че не те забелязват. Ако пък нахално обезпокоиш продавачката, тя веднага се озоваваше с едно „Какво ще обичате, другарю?“, от което ставаше съвсем ясно, че тук не си обичан особено. Разбираемо беше — и да купиш, и да не купиш, заплатата й е все толкова. С твойте капризи само й разваляш рахата. Имаше, така да се каже, конфликт на интересите. Ако пък е някакъв дефицит (вж.заб. 31 и специално подзабележка 1 от книга I), тогава за притежанието му вече влизаш в епична битка, в която почти всички предимства са на страната на противника. Тая борба беше жестока, но пък закаляваше и изпълваше живота ни със смисъл. Сега продавачките вече се усмихват изкуствено и щом прекрачиш прага, веднага почват да досаждат „дали могат да ни помогнат с нещо“. Еми, искаме си старите продавачки. Искаме отново да чуваме изречените с оная непостижима топлота, разтърсващи душата, а понякога и преобръщащи живота ни две думички: „Нямаме, другарю!“. Сега си представете и оня концентрат на гадостта, оня Еверест на гаврата, когато знаеш, че има, има, само че е „под рафта“, има, но за свои хора, за нашите момчета. А ти не си от тях. И за теб никога няма да има. Все едно дали това, което търсиш, е най-обикновена бакалска стока, мечтана от жена ти пералня, играчка за детето или лекарство, с което да спасиш живота на приятел. Не, няма по-добро доказателство за това, какво представлява обикновеният (не наше момче) човек за най-човеколюбивия строй. Един другар, който уж го има, но всъщност го няма. И още по-ясно, и още по-право, едно голямо разнищено нищо. Дупка във вакуума. Изтрита част от забравената идея за човек. ↑

[32] В ония времена лекарите не бяха длъжни да ти кажат диагнозата, когато заболяването е с летален изход. Казваха я на близките ти — да подготвят навреме парцела, да се спрат на подходящ ресторант за прощалния обяд^[33] и да набележат мимоходом приемливо за бюджета меню. ↑

[33] В този класически някога ритуал прощалното настроение постепенно преминаваше, хората можеха да си пийнат и доста повечко от традиционната чашка за „Бог да прости“, отпускаха се, спомняха си доброто за покойните, разменяха си информация за разни житейски неща, а понякога се раждаха и планове за бъдещето. Сега целият обред някак се претупва и вместо едновремешните сочни яхнии и достъпни от всеки стол прилично големи шишета с домашна ракия, раздават свидливо безвкусни сандвичи, курабийки с изтекъл срок на годност и възможно най-евтините питиета от кварталния магазин, при това на дъното на обидно малки пластмасови чашки. Няма помен, няма хармонизираща разпивка, няма отпускане на душата, няма единение с Отеца ни. ↑

[34] Наскоро ми попадна книгата на Т. Колин Кембъл и фамилия, „Китайското проучване“. Оказа се, че и американското здравеопазване било доста смъртоносно. Божидар ненапразно ми е казвал: „Фармакологичният комплекс — вика, — заедно с генните манипулации на вирусите, в близко бъдеще ще направят ненужни войните. Държавите и техните поданици могат да си сложат финансовите халкички на нослето и да теглят огромни кредити и за справянето с разни подходящо създадени пандемии. Няма нужда да се напъват за превъоръжаване. На нашите хора (кои са те?) вече им е писнало от разрушаващи всичко войни. Те са вече неприемливи от управленска гледна точка. Военният комплекс ще пренасочи усилията си за медицинско оборудване за болниците и специализираните лаборатории за създаване на ваксини. Много по-здравословно е. Има поле и за отглеждане и продажби на бели мишки за хуманитарни експерименти, както и за производство на модни маски, противогрипни фереджета и други разнообразни жизнено необходими продукти и съоръжения. За оръжейни доставки ще останат до пълното си унищожаване само отделни (най-вече ислямски) государства.“ Мисля си, че и нашето — както се изразява Божо — государство пак ще бъде прецакано. Но то нали, според един чичо на инж. Къбоков, скоро въобще ще бъде закрито. Каквото и да стане, няма нужда да се притеснявам. Просто след протекторат, вилает, губерния и еврощат, ще минем към друг статут. И догони^[35] или ескимоси да е предвидено да ни управляват, велики писатели все ще са нужни. ↑

[35] Споменавам ги неслучайно. Тук е мястото да кажа, че с Божидар много сме говорили на тая тема. Той неведнъж ми е казвал, че е последовател на акад. Казанцев и на фон Деникен от ученик. Тогава прочел някаква добавка в романа на академика „Пылающий остров“ и започнал да проучва темата. Според него присъствието на извънземните ще бъде разкрито от Владетелите в обозримо (?) бъдеще. Тогава на гоите ще стане достояние поне отчасти истината за огромното количество факти, които сега са замаскирани в графата „конспиративни теории“ — да речем, кои са героите от битката при Курукшетра, кой е построил Баалбекската веранда, какво е изобразено на камъните от Ика и фигурките от Акамбаро, фалшификат ли са Протоколите на сионските мъдреци, знаел ли е Рузвелт за нападението в Пърл Харбър, кои извънземни точно са катастрофирали в Розуел, кой уби Кенеди, има ли договор с расата на „сивите“, блъсна ли се самолет на 11 септември в Пентагона и, разбира се, кога за пръв път са дошли догоните и ще ни използват ли те отново за мащабно добиване на злато. Затова разглеждам възможността и за тяхно управление. Ще бъде трудно, но аз се подготвям и вече съм намерил в мрежата уроци по съвременен догонски. Виж, с ескимосите може да имаме проблеми. Казват, че те били студен народ със странни форми на общуване. Но, от друга страна, може да развием животновъдството си и да създадем поминък с ферми за отглеждане на бели мечки и друг едър полярен добитък, които да изнасяме точно за ескимоския пазар. ↑

[36] Изпреварвайки събитията можем да кажем, че този негов роднина наистина дойде. Каза, че с лекарите няма смисъл да говори и направи една характерна професионална физиономия — в смисъл че те така или иначе ще го излъжат (познава си хората), а и може да ги ядоса. Намери някаква сестра от отделението, размени с нея няколко думи, успокои ги, че всичко е наред и си тръгна. Много помогна. ↑

[37] Имаше едно време такива големи (единствените) шоколади с картинка върху обложката. Не беше някой наперен ударник край поточната линия във фабриката в Своге, а на обикновена текезарска крава, поиздокарана за снимката — да ни подсеща откъде идват шоколадите, а и като първоизточник и символ на народното добруване. Затова им викаха така. ↑

[38] Спомням си, с Божидар бяхме изпили цяла бутилка Hennessy Paradise и той ме попита, сякаш питаше себе си, кой е орисал така съдбата й. Защо е трябвало също да обикне човек, на когото е писано да умре млад. Не е ли стигало това, че й се е паднало да живее в проклетото инфекциозно отделение на социализма, а е трябвало да прекара и безкрайни месеци в студените, скръбни болнични коридори, сред неизличимия мирис на формалин, непочистени тоалетни — точно така се изрази — и човешко нещастие? Защо въобще се е родила в тая държава, в която хората откликват на чуждата мъка колкото данъчните — на финансовите проблеми на закъснял с вноската длъжник? И защо това става точно през този забит като копие в земята тринайсети век, откакто племето по тези земи търси разпиляната си история, загубената си вяра и изтлели надежди? Тогава му казах, че не знам. Напоследък подозирам, че той е намерил отговора. ↑

[39] Става дума за 09.09.1944 г. Съгласно правописа, навсякъде, където се използва това числително вместо въпросната дата, то трябвало да се пише с главна буква, за което се извиняваме. ↑

[40] Предполагаме, че става дума за… (цензурирано). ↑

[41] То и сега (2002 г.) не е.^[42] ↑

[42] И в 2015 продължава да е все така. ↑

[43] На пръв поглед, нищо особено. Кой да ти знае, че това наглед безобидно хомеостатично поведение на групичка сравнително кротки пияндета, може да предизвика доста яки флуктуации в атрактора на сложната, идиотска и вдъхновяващо хаотична система, известна като „развито социалистическо общество“. ↑

[44] Тази част трябваше да започне така: „През гората вървеше напет партизанин. Едно, две, едно, две. На кръста си носеше граната бухалка (в друг вариант браунинг), а на гърба — натъпкана раница, защото беше ходил за мамбо в близката мандра и сега се връщаше в бивака.“ За късмет навреме се сетих, че разни… (цензурирано) веднага ще ме упрекнат в плагиатство и в непознаване на нелегалната действителност, защото съм изкопирал началото от… все едно откъде, а и за провизии се ходи маскиран като незабележим труженик, а не въоръжен с пушкала като за показно слизане от Балкана. Аз обаче считам, че една героична приказка трябва да започне героично, а не с описание на някакъв си дрипльо. Пищовът и бомбите на кръста, може да се каже, индуцират положителен имидж и неоспорим авторитет. Такова начало за нас (а то това е най-важното) безспорно е по-партизанско. Все пак, за да избегнем конфликтите, ще започнем разказа по друг, по̀ такъв начин. ↑

[45] С това излишно пояснение на пола, авторът създава убеждението, че и женската кукувица кука. Всеизвестно е, че кука само мъжката, когато е необходимо, при това доста конспиративно. Затова тя е любима партизанска птица. Не е ясно обаче откъде произлиза близката до нашата душевност словоформа „изкукал“, както и защо авторът е избрал тъкмо тоя сигнал с компрометиращ подтекст при обмена на секретна информация между партизаните. ↑

[46] Може и да не ви се вярва, но точно Командира пръв измисли тая противоречива мисъл. ↑

[47] Дръвници. В гнева си той използва изпитаните руски изразни средства. ↑

[48] Не споменаваме името заради конспирацията. ↑

[49] Свещеник, на когото е ред да служи в църквата през седмицата; чредник. ↑

[50] свидетелство за бедност на духа; доказателство за невежество, за простотия (лат.). ↑

[51] Тези, които са чели първата книга, може би са усетили особеното презрение, което работещите в АЕЦ често влагат в това отвлечено понятие. Заради непрекъснатите издънки на „специалистите“, за козлодуйските специалисти (как да го разбираме?) това съществително беше водещ оксиморон. Както споменахме, с явен подигравателен оттенък. Верни на атомните традиции и особената насоченост на българския дух, ние използваме много често този термин. Надяваме се читателите^[54] да са на ниво и да се досещат кога в какъв смисъл го употребява тоя специалист, авторът. ↑

[52] Дубчек, Александър (1921–1992) — първи секретар на ЧКП по време на чешките събития през 1968 г. Прави половинчати промени на системата, според инж. Къбоков, „с наивната идея за осъществяване на безсъдържателната утопия, известна като «социализъм с човешко лице»“. Вбесява съветските диктатори с опита за излизането на ЧССР от Варшавския договор. Отстранен от власт след влизането на братските окупационни войски в Чехословакия през 1968 г. Загива при зле организирана автомобилна катастрофа от тайните служби на „социализма с обикновено лице“. ↑

[53] Свобода, Лудвиг (1895–1979) — президент на ЧССР по време на чешките събития. После се оказа, че играта на думи с фамилията му, за която става дума в книгата, не е особено сполучлива. Опитва се да си вре носа, където не му е работа още през петдесетте. Преследванията срещу него започва вярното сталинистко копеле К. Готвалд^[55]. След въодушевяващо буреносната и преминала направо в обилно разкаляна руска есен Пражката пролет, го свалиха майсторски с нарочно приет развързващ ръцете им закон (вж. Википедията). Както пише там, удачен заради фамилията си се оказа Г. Гусак (на чешки си е Хусак). Сега в мрежата се намират трудно материали за др. Свобода. Позабравили са го и чехите. А е три пъти (!) герой на ЧССР и веднъж на СССР. Както казва Матей (той нали е журналист), сик транзит и после сик тир. Не било задължително да се ангажира и такъв голям камион. ↑

[54] поне специалистите от тях. ↑

[55] Навремето Божо ми показа една снимчица: „Виж, вика, как нашето вярно на Москва леке (става дума за другаря Димитров), се е щракнало заедно със съветския агент Климент Готвалд, германския му колега по служба Вилхелм Пик, финско-руското мекере Отто Куусинен и италианското просъветско лайно Палмиро Толиати, еба ти.“ Ние няма да обясняваме кои са тия другари, които инж. Къбоков така се опита да опозори. Рот фронт, таваришчи. ↑

[56] Двайсет години по-късно, когато вече не беше толкова млад, находчив и повратлив, другарят Живков щеше да се изпусне и едни други юнаци пак щяха да връчат символичния ключ, но вече на България, и не на столичното студентство, а уж на далеч по-многобройния и в средно значително по-малограмотен целокупен български народ. И разгромният резултат нямаше да закъснее. Но вместо да набоклучат улиците и да изпотрошат някои елементи от градския пейзаж, демократично освободените българи щяха да порутят царството и да извършат под задкулисното ръководство на известните ни тайни сили такива зулуми, каквито и на башибозука не са се присънвали. ↑

[57] Въобще, можеше да се създаде погрешно впечатление, че — както и твърди инж. Къбоков — на персонала не му пука за зачислените болни. Но така ли беше в действителност? Не, разбира се. Как да си безразличен към разни досадници, които вечно се оплакват от съмнителни болки, непрекъснато са недоволни от храната, мрънкат, киснат се и час по час търсят връзки при завеждащ отделението. И дори се стремят да принудят персонала насила и съвършено против волята му да се грижи за тях, едва ли не. И с какво са заслужили такива грижи? С някаква мизерна кутия шоколадови бонбони, и то от евтините. Че и цветя носят, а са им казали: ний „благодаря“, цветя и бонбони НЕ ПИ-ЕМ. Да не говорим, че сред тези досадници имаше и такива, които ритаха камбаната толкова бързо, че човек не успяваше да запомни и имената им. Какво друго отношение да проявиш към някого, когото виждаш само за времето, докато роднините му изберат модел за ковчега? Защо са станали пациенти, щом не могат да изтърпят едно най-обикновено умиране? Какво значи „пациент“? Понасящ. Това му е работата: да понася, да търпи — самоотвержено и смирено. А тези — капризни, не щат. Виж ги ти. „Как с такива хора ще построим новия живот, а?“ — попита укорително един партиен секретар на събрание по друг повод. И гласът му закънтя през пространството и времето с известните на науката незатихващи реверберации. ↑

[58] Герой от романа „Сияйна зора“ на Джек Лондон. ↑

[59] Тази песен е по-популярна като „Шами ша“ (Shami sha). Някога и аз я харесвах. Доскоро можех да ви покажа и грамофонната плоча, в която тя излезе в България навремето. Съхранявах я на тавана, заедно с още стотина други. Имаше и разни дреболии, които ми се е струвало, че ценя. Скоро разбиха вратата и изпокрадаха всичко. Така е, като живея по тия опасни места. Въобще, C’est la vie et c’est comme ça. Не зная дали някъде другаде из къщи са останали случайно следи от ония години. Напоследък понякога се чудя: наистина ли всичко това се е случило? ↑

[60] Е, не е прав авторът. Това беше колкото купоните за ден и половина в студентския стол. Или три шкембе чорби и бутилка лимонада в закусъчната. Пари си бяха. ↑

[61] Бяха доста пари за ония времена, когато месечната студентска стипендия беше трийсет лева. ↑

[62] Досега за насилието — тоя основополагащ елемент в обществото — благоволиха да поразсъждават инж. Къбоков, баща му, брат Игнаций, господарят император, великата княгиня, графът, Игнат Семьонич, другарят Сталин, а — тайно или явно — и самите Владетели на тоя свят. Непряко е споменат и Иисус — надяваме се без това да е светотатство. На краен брой места се осмелява да го прави незаконно и самият автор. Някои от цитираните го приемат, оправдават и прилагат без угризения — понякога в доста крайни и направо плашещи варианти. Други са склонни да го отхвърлят с омерзение, но и те от време на време го използват чрез негови битови приложения. Такъв е например Божо: ето на това място, от което напуснахте основния разказ, той го заклеймява яростно като античовешко, а друг път пък налита на бой, уж за да утвърди правдата. Това създава известно объркване. Крайно време е да хвърлим повече светлина по въпроса. Напоследък (2018) във връзка с Истанбулската конвенция, в концепциите за възпитание на подрастващите навлизат свежарски идеи. Предложението е насилието, заедно с биологичния пол да отпаднат съвсем. Далеч преди Евросъюзът да започне настоятелно да пробутва тези идеи, Божо веднъж се озъби на някакъв запален и нервен техен сторонник и радетел. „Ти — вика — виждал ли си часовник?“ „Виждал съм, разбира се“ — отвърна наперено събеседникът му. „Тогава знаеш, че всички чаркове в него стоят на определени места. Не са свободни да се разкарват по света.“ „Е, и“ — направи опит за диалог новаторът. „Ами, ако не си съвсем глупав, ще разбереш, че това е насилие. Часовникът е функционална система. Също като обществото. Ако искаме такива системи да изпълняват предназначението си, няма начин да минем без тоя основен градивен елемент. За да не се притесняваме, че на даден етап парчетиите могат да се разбягат и да провалят идеята, сме се погрижили да са в кутия и да ги стяга рамката и един куп твърди сглобки. И сам можеш да се досетиш, че подобни примери има безброй. Принципът за насилие важи естествено и в животинските общности — все едно дали става дума за глутница, прайд, маймунска социална група или елитно овче стадо. Понеже и хората са специфичен вид животни, насилието и в техните общества има водеща градивна, стабилизираща и най-вече управляваща функция и се поддържа от специални институции със специфични механизми и средства. То присъства във всяка човешка дейност и е в основата на самия ни живот. Поради изключителната му важност, какви могат да бъдат неговите форми се определя от Божиите заповеди.^[63] Важното е, че без него всяка човешка общност би се разпаднала, а тогава нейните членове няма да оцелеят. Ето защо всеки, който проповядва срещу тоя животворен механизъм, е наш зложелател. Изключително опасно е да следваме подриващите устоите на социума ни коварни модели от американските филми, в които насилието се обявява за зла сила. То е такова само когато се отхвърлят моралните норми на Създателя — както е например в злокобния социален модел на сатаниста Мордехай. Затова, вместо да се поддаваме на разни злосторни манипулации, трябва да се постараем децата да се запознават с формите на това основно конструктивното начало от най-ранна възраст. Още оттогава е необходимо да се излъчват и постоянни внушения в тая посока. В тоя процес, когато в повечето случаи думите все още не помагат, се налага да се използват известните от дълбока древност методи и средства. Въпросът е в каква степен — по-мека или по-твърда. Това трябва да е грижа на родителите. Не на обществото. На родителите. Обществото не трябва да си пъха грубо (ми то това не е ли градивно насилие?) носа там, където действа семейството и може да се намеси само когато става дума за деяния от Наказателния кодекс. Обратното също е вярно.“ „Защо?“ — попита сравнително любознателно подранилият сторонник на Истанбулски конвенции. „Защото в Тората пише така. Ти нали не си антисемит?“ „Не съм“ — отговори уверено събеседникът му. „Тогава спазвай указанията й.“ „Все пак хората не са ли доброволно в обществото?“ — опита се да поупорства още малко сторонникът на Истанбул. „Доброволно е, разбира се. Но това е така само защото нещо ги принуждава. Разбра ли, или да опитам някои други методи за убеждаване?“ — предложи Божо варианти за избор съгласно Конвенцията. „Разбрах“ — съгласи се нашият човек — напълно доброволно, разбира се.^[64] ↑

[63] Дълго не можех да приема идеите му. Нали — викам си — Иисус проповядва ненасилие. Как тогава да му намерим място в обществото? Затова и Божо много често ми е давал разни поясняващи примери. „Например — вика — някой е нарушил Божията заповед да не се краде. Значи трябва да върне откраднатото. Разбира се, най-добре доброволно. Затова в началото трябва да се опитат различни форми на убеждаване. И ако и тогава не иска, както се случва най-често, няма как вече, сам разбираш. Или, да речем, тоя някой прелюбодейства и го изловиш като спи с жена ти. Какво ще направиш? Ще се престориш, че не си забелязал ли? Не, ясно е, че ще има някаква общоприета форма на насилие. Сега ако помислиш, ще се съгласиш, че и в двата примера противостоящите страни са направили своя доброволен избор. Това — вика — означава, че няма противоречие с указанията на Иисус.“ Отначало си мислех, че е доста йезуитско, но постепенно идеите му ми станаха съвсем ясни и близки. Вече отдавна съм ги приел — напълно доброволно, държа да подчертая. ↑

[64] За голямо съжаление в този диспут инж. Къбоков не дава ясен отговор — както се изразява Матей — по въпроса „за смяната на пола и другите по-обикновени педерастки номера“. Но той не дава отговори и за това дали съществуват феите, има ли мезозойски змей в Лох Нес, нито пък дали съществуват сиви извънземни и кой и как е нарисувал камъните Ика. Ние се разграничаваме и се придържаме доброволно към липсващото^[65] в момента официално становище по тия важни въпроси. ↑

[65] Добавяме подзабележка за един по-късен исторически момент, когато вече ще има становище. В този случай, ако то е „за“, смятайте, че ние сме се съгласили; ако е „против“, обезателно сме се противопоставили. Някой може да каже, че това е тавтология. Други обаче ще видят оня дълбок смисъл, който убягва дори на нас. ↑

[66] Спящия пророк — Едгар Кейси (1877–1945), световноизвестен американски медиум и пророк, оставил около 14000 документирани стенографски записа на ясновидски сеанси, извършени на 6000 души в продължение на 43 години. Наричан е така заради състоянията на автохипнотичен транс, в които изпадал по време на своите пророчества. Според изследователите, лечителските съвети, които Кейси е давал на своите пациенти, винаги са им помагали, като се изключат, разбира се, случаите, когато те не са ги спазвали. На български за него има издадени десетина книги. Въпреки това у нас не е популярен^[69], за разлика от хороскопите за астрални близнаци из масмедиите и пророчествата на местните специалисти по разгадаване на поличбите, идващи от окултните и езотерични сили, които отговарят за региона. ↑

[67] десетият император на Япония, управлявал от 97 г. пр.Хр. до 30 г. пр.Хр. ↑

[68] Амонон означава „скрит бог“ (санскр.). ↑

[69] Правил съм проучвания: от стотиците анкетирани, двама-трима бяха чували за него. Повечето от книгите му обаче са изчерпани^[70]. Интересно кои са ги купили, след като ефектът от тях е пренебрежимо малък. Още повече, ако са били и в добър тираж. ↑

[70] Онези, които се интересуват от темата, могат да погледнат из сайтовете за продажба на книги. Дано все още съществуват. По-добре, преди да търсите, да погледнете из онлайн хороскопите дали днес ви е на късмет. В краен случай си наредете пасианс или си хвърлете боб. Но може и да продължите да четете книгата. Според познавачи (?) и тя има известни пророчески^[71] и лечителски сили. Някои отиват по-далече и твърдят, че може да се използва дори вместо хапчетата на д-р Йодко. Но това, според нас, е пресилено. ↑

[71] Също специални прекогнитивни, както и обикновени продромни. ↑

[72] Само ние, дето не сме лъгали изобщо, знаем какво ни е коствало и как все още сме живи. ↑

[73] Изброени са поименно на друго място. ↑

[74] В онези времена на другарски феодализъм^[75], както казваше Божидар (вж. книга I), жителството играеше роля на крепостен акт. На обикновените граждани (поданици) се полагаше да живеят само в населеното място, където им е дадено жителство. То се вписваше в паспорта и можеше да се промени с благоволението на някой от местните боляри^[76] или на по-висши и от тях сановници. Опиташ ли се да живееш без позволение, някой донасяше в меверето и народната милиция немедлено те връщаше по етапен ред на твоя болярин. Друга такава проява на феодалите беше скритата работа на ангария. Това се реализираше като на работещите се заплащаше примерно 1/5, че понякога и 1/10 от пазарната стойност на изработения от тях продукт. С останалата част от заплатата разполагаха по свое усмотрение болярите от различните етажи в царството. Това го знаеха най-добре гурбетчиите ни из Ирак, Иран и другите братски арабски страни. Но все пак при соца не беше чак като крепостничеството след указа на Алексей Михайлович, и семейството можеше да последва изселвания. Пък и най-често местният феодал (тъй де, секретар, председател или там както му е титлата) нямаше официално право на първа брачна нощ. Но пък нищо не му пречеше да го предяви неофициално. ↑

[75] Както би възкликнал с характерния си откривателски плам другарят Бланк, ако можеше да прочете в книгите на великия К. К. какво е казвал по въпроса мислителския и побойнически колос инж. Къбоков, а именно че социализмът е другарски феодализъм плюс електрификция^[77]_, както и електро- и обикновена фекализация на цялата страна_. Бе то хубаво щеше да е, ако можеше да го срещне и лично. ↑

[76] Баш болярина (може и боил) беше, разбира се, секретарят на окръжния комитет. ↑

[77] В други варианти е електрофикциация^[78]. ↑

[78] Неологизъм с неясно съдържание. Предвид липсата на коректни данни за реалните размери на електрификциацията в родината на въпросното явление (?), другарят Лев Давидович предложи друга дефиниция с корекция в елчастта, а именно „бюрократична власт плюс една трета от капиталистическата електрификация“. Без да оспорваме авторитета му, ще отбележим, че включването в тая дефиниция на бюрокрацията е тривиално, а при измерване на фикацията винаги се получават елементи на фикция и фекализация. Затова ние ще се придържаме към по-горната всеобхватна дефиниция, родена в главата на още по-всеобхватния инж. Къбоков — той пък, от своя страна, роден рекурсивно^[79] в главата на вече хептен такъвия К. К. ↑

[79] Виж подзабел. (2) на забел. 3 от Книга II. Може и произволна друга забел. или подзабел. — те всички са повече или по-малко рекурсивни. ↑

[80] роман на Джон Ъпдайк. ↑

[81] Крамър срещу Крамър — роман на Ейвъри Корман, по който е заснет едноименен филм. За Божидар — той самият ми е казвал — е бил прозорец към свят, който тогава му се е струвал привлекателен. Виждал е в него и отношения към семейството и между близки хора, от които може да извлече полезни знания, вместо да ги трупа от лична опитност. Струва ми се, че всичко не е било толкова прагматично. Може би се е вълнувал от съдбите на героите — просто ей така. Може би ги е съпреживявал. Нищо, че винаги изглеждаше толкова корав. Едва ли може да е иначе. Той нали самият ми е казвал, че дълго е бил петимен някой да му каже какво всъщност се е случило през оня далечен ден. Там, на пейката пред онова отделение в ИСУЛ. Да. Скоро се опитах се да си спомня нещо от тоя филм. Не успях. Сякаш не съм го гледал. Не знам. Беше толкова отдавна. ↑

[82] Остави се в ръцете на някой (англ.), песен на Смоуки. ↑

[83] Ренато Гутузо (1912–1987) — италиански художник с, бихме казали, доста крайни леви убеждения. Не е ясно защо е вмъкнат в разказа. Но великият К. К. ми е казвал, че и във вариантите, в които го няма, всичко се случва по същия начин. ↑

[84] обед, пладне (фр.). ↑

[85] Кийяр, Пиер-Антоан (1701–1733) — френски живописец и гравьор, отличаващ се с живост на рисунъка и любов към светлинните ефекти. Според авторитетни критици, отново не е ясно защо е споменат. Предполагат, че е за демонстрация на авторска ерудиция. Други обаче са на мнение, че всичко наистина се е случило. Не можело да съчиниш такава хващаща за сърцето (но вече словесна) картина само с писателско майсторство. Ние какво да кажем? Нищо. ↑

[86] Главната героиня от 451° по Фаренхайт. След кратки (продължили едва 20 години) колебания, реших за всеки случай да поясня коя е. ↑

[87] Гед — главният герой в „Магьосникът от Землемория“ от Урсула Крьобер Ле Гуин (р. 1929)^[88]. Не можете да разберете изречението, а следователно и цялата книга, без да прочетете великия роман^[89] на Ле Гуин. Ако го направите, ще можете по-лесно да оцелеете в произволна среда. Някога го четях в захлас, унесено, с възторг и в екстаз. Вече от дълго време не съм го отгръщал. Сега съм се отдал на занимания с всевъзможни глупости — едно мое отдавнашно любимо хоби. Значи все пак съм оцелял. ↑

[88] Един ден се сетих да погледна в мрежата дали е жива. Оказа се, че отдавна вече не е. Кога покрай мен е минало толкова време, мили Боже, кога? ↑

[89] Някои смятат, че „Лявата ръка на мрака“ е по-велик. Аз съм на друго мнение — може би защото, както казват власите, не съм ги чел и тая книга. В интерес на истината, аз сега и „Магьосникът“ не смятам за толкова велик. Може и да съм повлиян от Божо и Матей, но повечето от идеите на Урсула Крьобер вече не ми допадат особено. Ако се налага да разсъждавам по нейните любими теми, предпочитам да чета Истанбулската конвенция. Там всичко е описано по-стегнато и въздействащо. И съвсем не е толкова утопично. Но като се замисля, онова някогашно очарование май си стои непокътнато. Само че е някъде далеч. Много, много далеч. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Кънчо Кънчев Неизживяното минало на един богаташ (3)

Метаданни

Данни

Неизживяното минало на един богаташ

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава XIРадостина

Кънчо Кънчев
Неизживяното минало на един богаташ (3)

Глава XI
Радостина