Стефан Цвайг
Магелан (8)

Отплуването
20 септември 1519

Най-сетне на 10 август 1519 г., цяла година и пет месеца, след като Карл, бъдещият господар на двата свята, бе подписал капитулацията, петте кораба напущат пристанището на Севиля, за да потеглят срещу течението към Сан Лукар де Барамеда, където Гуадалкивир се влива в откритото море; тук трябва да стане последният преглед и последното снабдяване с хранителни припаси на флотата. Но същинското отплуване е вече станало; в черквата Санта Мария де ла Виктория Магелан, след като е дал с превито коляно клетва за вярност пред целия събран екипаж и една тълпа, която благоговейно гледа към него, е получил вече кралското знаме от корехидора Санчо Мартинес де Лейва. Може би в тоя миг той си е спомнил, че и преди първото си пътуване към Индия също така бе стоял на колене в една катедрала и дал клетва за вярност. Но тогава знамето, на което той обещаваше вярност; беше друго — португалско, и кралят, за когото се задължаваше да даде кръвта си, беше не Карл — кралят на Испания, а друг — Мануел, кралят на Португалия. Обаче също както тогава младият долен чин Магелан гледаше към адмирал Алмеида, когато той развя и издигна над главите на коленичилите моряци коприненото знаме, така гледат сега двеста и петдесетте мъже към него като на господар и вожд на съдбата им.

Тук, в пристанището на Сан Лукар, срещу замъка на херцог Медина Сидония, Магелан прави последния преглед на флотата си, преди своето отплуване в неизвестността. С грижовна и трепетна любов, както един цигулар преглежда своя инструмент, преглежда и изпитва той още веднъж флотата си преди потеглянето. Наистина той вече познава тия пет кораба така добре като собственото си тяло. Ах, колко много се бе уплашил той, когато съзря за пръв път тия набързо купени в плачевно положение стари и почти негодни кораби! Но оттогава насам е извършена хубава работа; всяка от старите галеони бе подновена основно, изгнилите греди заместени с нови, повърхността насмолена и излъскана от дъното до върха на мачтите, начукана с кълчища, изчистена и измита. Магелан собственоръчно изпитва и очуква всяка греда, всяка дъска, дали дървото не е прогнило или червиво, преглежда всяко въже, всеки винт, всеки гвоздей. От здраво платно са направени и прясно боядисани платната, които носят кръста на испанския светец — закрилник Сант Яго. Подновени са мачтите, излъскани металите, всяко нещо е чисто и спретнато поставено на мястото си, никой шпионин и завистник не би се осмелил сега да се подиграва с напълно подновените и подмладени галеони. Разбира се, тия обли галери с издути кореми не са станали бързоходни кораби и съвсем не са годни за едно надбягване, но благодарение на ширината си и дълбокия си ход те имат много място за товар и известна сигурност при развълнувано море: тъкмо поради своята тежка подвижност (трябва с положителност да се смята) те ще могат да противостоят и на най-силните бури. Най-големият от това корабно семейство е „Сан Антонио“ със 120 тона. Обаче по някакви съображения, които ние не знаем, Магелан дава тоя кораб под командата на Хауан де Картахена и взема за свой „capitana“ за свой флагмански кораб „Тринидад“, макар че тоя кораб има десет тона по-малко. Според големината си следват: „Консепсион“ с 90 тона, за комендант на който е произведен Гаспар Кесада, „Виктория“ (тя ще направи чест на името си) с 85 тона под командата на Луис де Мендоса, „Сантияго“ под командата на Жоаон Сераон, със 75 тона; Магелан изрично е искал тия различни по големина кораби, защото по-малките са му били нужни поради по-плиткия си ход за разузнавачи и едновременно за предни постове. От друга страна обаче, се изисква особено моряшко изкуство, за да може винаги да се държат заедно в открито море подобен орляк от неравни по обем кораби.

* * *

Магелан ходи от кораб на кораб, за да прегледа преди всичко товара и хранителните припаси. Много пъти вече той е тичал нагоре-надолу по всяка стълба, много пъти е изследвал най-точно инвентара — ние и днес можем благодарение на запазените архивни документи да се убедим в точността и изискаността, с които е била пресметната и изчислена в най-малки подробности една от най-фантастичните авантюри в световната история. В обширните актове е означено с точност дори до половин маравед какво е струвал всеки чук, всяко телено въже, всяка торбичка сол, всеки свитък хартия и тия студени, коректни, написани от някоя безразлична писарска ръка редици от числа, с всичките техни отдели и подотдели, свидетелствуват може би още по-убедително от всички патетични слова за търпеливия гений на този мъж. Като опитен мореплавател Магелан знаеше за грамадната отговорност, която поема с едно пътуване в неизвестността. Той знаеше, че и най-малкото нещо, което би било забравено при тръгването поради лекомислие или недомислие, ще остане като невъзвратима липса за през цялото траене на пътешествието, в този особен случай за направено веднъж недоглеждане или извършена грешка няма вече поправка, няма заместване, няма изкупление. Един-единствен гвоздей, една връзка кълчища, един куршум, една капка масло, един лист хартия представлява в ония непознати области, към които той се отправя, ценност, която не би могла да се купи за никаква сума пари, дори не за човешки живот; заради един-единствен предмет, който няма с какво да се замести, цял кораб може да стане негоден, заради една единствено погрешно направена сметка цялото предприятие може да погине.

Поради това най-строгият, най-грижливият поглед при това последно преглеждане се отдава на хранителните припаси. Какво ще изядат двеста шестдесет и пет души при едно пътешествие, чиято продължителност не може дори приблизително да се отгатне? Това е много трудна сметка, понеже единият знаменател — продължителността на пътуването — е неизвестен. Само Магелан и само той единствен предчувствува — от съображения на предпазливост той обаче не ще каже това на екипажа, — че ще минат вероятно много месеци, дори много години, преди да се удаде възможност да се доставят отново достатъчно хранителни припаси. Поради това той ще вземе по-добре повече, отколкото по-малко и количествата с оглед на малкия обем на корабите са действително внушителни. Алфата и омегата на всяка мореплавателска храна е корабният сухар: двадесет една хиляда триста и осемдесет пфунда от него натоварва Магелан на борда и това му струва заедно с торбите двеста седемдесет и две хиляди и петстотин и десет мараведа; доколкото човешката предвидливост би могла да пресметне, това грамадно количество би трябвало да стигне дори за две години. Също и при другите припаси на Магелан човек си спомня по-скоро за някой модерен презатлантически параход от двадесет хиляди тона, отколкото за тези четири рибарски черупки, които заедно имат между петстотин и шестстотин тона (десет тогавашни тона съответствуват на единадесет днешни). Какво ли не е наблъскано в тесните димни корабни помещения! До чувалите с брашно, боб, леща и ориз и всички мислими шушулкови варива лежат пет хиляди и седемстотин пфунда солено свинско месо, двеста качета сардели, деветстотин осемдесет и четири пити сирене, четиристотин и петдесет венци чесън и лук; към тях са прибавени всякакви вкусни неща, като хиляда петстотин и двадесет пфунда мед, три хиляди и двеста пфунда малагско грозде, стафиди и бадеми, голямо количество захар, оцет и горчица, седем живи крави (но тия мили четвероноги няма да живеят дълго) биват докарани в последния час на борда; с тях се осигурява на първо време мляко, а за по-сетне — прясно месо. Но за тия груби мъже по-важно от млякото при дългото пътуване е, разбира се, виното. За да поддържа настроението на екипажа, Магелан нарежда да купят от най-хубавото вино в Херес, и то немалко, а четиристотин и седемнадесет тулума, както и двеста петдесет и три бурета; също и тук теоретично се осигурява за в продължение на две години обедното и вечерното вино на всеки моряк.

Със списъците в ръка Магелан ходи от кораб на кораб, от предмет на предмет. Каква мъка струваше, спомня си той, да се събере всичко това, да се изпита, да се пресметне, да се преброи! Колко борби денем с учрежденията, с търговците и какъв страх след това нощем — да не би да е забравено нещо, да не би нещо да е погрешно разпределено! Но сега най-сетне изглежда, че е събрано и е налице всичко, от което двеста шестдесет и пет стомаха биха имали нужда при пътуването. За хората, за моряците, е положена достатъчна грижа, но също и корабите са живи, смъртни същества, и всеки изразходва в борбата със стихиите голяма част от своята съпротивителна сила. Бурята разкъсва платната, разтяга и протрива въжетата, морската вода разяжда дървото и предизвиква ръждясване на желязото, слънцето изгаря боите, тъмнината поглъща масло и свещи, следователно всеки отделен предмет от съоръжението трябва да бъде налице в по два и повече броя — котвите, корабните въжета, всяко дърво и желязо, и олово, стъблата за нови мачти, платът за нови платна. Корабите носят не по-малко от четиридесет коли дърва, за да може веднага да бъде поправена всяка повреда, подновена всяка греда и всяка дъска; а вън от това носят и цели бъчви катран и смола, и восък, и кълчища за запълване на пукнатините. От само себе си се разбира, че не липсва и необходимият арсенал от клещи, триони, свредели, винтове, лопати, чукове, гвоздеи и пики. Хиляди въдици, дузини харпуни и един богат запас от рибарски мрежи са натрупани — за лов на риба по пътя, която заедно с взетия на борда хляб ще трябва да бъде главната храна на екипажа. Осветлението през нощите е осигурено за дълго време чрез 89 малки фенера и 1400 пфунда свещи, като не се смятат в това число големите тежки восъчни свещи за божествена литургия. Пресметнати са също за дълго време и съоръженията, като компаси и игли за компаси, пясъчни часовници, астролаби, квадранти и планисфери, неща, които не могат да се заместят, и петнадесет празни книги за сметководителя (защото как би могло да се достави по пътя един-единствен лист хартия, която се получава от Китай?). Вземат се пред вид и известни нерадостни случки: не са забравени сандъци с лекарства за аптеката, рогове за пущане на кръв и други хирургически инструменти, затворнически гривни и вериги за непокорните; но положена е грижа също и за забавленията на моряците, като са взети пет големи тъпана и двадесет тамбурини, както и няколко цигулки, флейти и гайди.

Това е само една извадка от тоя истински омировски корабен каталог на Магелан, само няколко от хилядите съществени неща, които са нужни за екипажа и корабите при едно подобно пътуване, чиято продължителност не може да се изчисли. Но бъдещият господар на двата свята изпраща в неизвестността тая флота, която струва с всичките си съоръжения осем милиона мараведа, съвсем не от любознателност; тия пет кораба ще трябва да донесат на съдружието от предприемачи не само космографски резултати, но също и пари, и то колкото е възможно повече пари! Поради това на борда са натоварени достатъчно количество грижливо подбрани стоки за размяна. Магелан познава от своите индийски пътешествия до най-малките подробности наивния вкус на туземците в източните страни. Той знае, че две неща правят навсякъде голямо впечатление: огледалото, в което черният, мургавият или жълтоликият туземец за пръв път вижда с втренчен поглед собственото си лице, и звънчетата и дрънкулките, тия вечни очарователи на децата. Поради това корабите носят не по-малко от двадесет хиляди броя от тия малки играчки, деветстотин малки и десет големи огледала (от които за жалост повечето ще бъдат изпочупени), четиристотин ножа „made in Gêrmany“ („четиристотин германски евтини ножове“ — пише изрично в списъка), петдесет дузини ножици и, разбира се, неизбежните пъстри носни кърпички и червени шапчици, месингови гривни, фалшиви благородни камъни и пъстри стъкла. Скътани са също за парадни случаи и няколко турски облекла, както и обичайните ярки парцали от кадифе и вълна — общо взето, една негодна за нищо купчина от дрипи, които в Испания не струват нищо, както на Молукските острови не струват нищо подправките, но са идеални предмети за една търговия, при която и купувачът, и продавачът надплащат десеторно стойността на родната си стока и все пак и двамата здраво печелят.

Разбира се, тия гребени и шапчици, огледала и играчки са предназначени само за приятелски отношения — когато туземците се покажат готови да правят мирна размяна. Но положени са предостатъчни грижи също и за другите възможности — за случаите на война: осемдесет и пет топа, седем дълги фалконети, три тежки мортири зловещо блестят през дупките, куршуми от желязо и камък тежат в голямо количество на дъното на корабите, а има още и цели бъчви олово за изливане на нови. Хиляди копия, двеста пики и двеста щита свидетелствуват за решителните намерения на моряците, а вън от това половината екипаж е снабден с шлемове и железни нагръдници. За самия адмирал биват поръчани в Билбао две брони, които го обличат в желязо от главата до петите; в тях той ще може да излезе пред чуждите племена като свръхестествено и неуязвимо същество. По тоя начин, макар че Магелан съгласно с плана си и своя характер мисли да избегне всяка война, тази експедиция във военното си съоръжение не стои по-долу от експедицията на Ернандо Кортес, който завладява през същото лято на хиляда петстотин и деветнадесета година с шепата свои хора една милионна империя на другия край на света — една героична година за Испания може да започне.

* * *

Магелан преглежда още веднъж, за последен път, внимателно и с бдителното, непоколебимо търпение, което го отличава, всеки от петте кораба — дали е годен за пътешествието, какъв е товарът и съоръжението му. А сега един поглед и към екипажа! Не беше лека работа да се съберат тези люде, трябваше да минат много седмици, преди те да бъдат доведени от последните пристанищни улички и таверни; те дойдоха дрипави, мръсни, недисциплинирани и досега още продължават да вдигат врява на един нечуван международен език: един на испански, друг на италиански, трети на френски, португалски и гръцки, каталонски и немски. Да, ще трябва да мине още дълго време, преди от тая пъстра смесица да узрее добър, стегнат екипаж, на който човек може да се опира. Но нека постоят няколко седмици на борда, и той ще ги хване в ръката си. Оня, който сам е бил седем години прост долен чин, моряк и войник, той знае от какво имат нужда моряците, колко може да изисква човек от тях и как трябва да се отнася с тях. Екипажът не е голяма грижа за адмирала.

Но той чувствува някакво бодване по сърцето, когато погледне испанските капитани, които му са придадени като коменданти на другите кораби. Неговите мускули неволно се опват като мускулите на борец непосредствено пред борбата. Защото с какво студено високомерно лице, с какво зле прикрито и може би дори нарочно зле прикрито презрение го гледа тоя veedor, тоя кралски надзорник Хуан де Картахена, когото той трябваше да поставя за комендант на Сан Антонио на мястото на Фалейро. Разбира се, Хуан де Картахена е моряк с високи качества и опитност и неговата лична честност не подлежи на съмнение, също така както и неговото честолюбие. Но ще може ли тоя благороден кастилианец да обуздае това честолюбие? Ще му се подчинява ли в действителност, тъй както се бе заклел, тоя братовчед на бургоския епископ, комуто кралят бе прехвърлил Фалейровата титла „conjuncta persona“? Винаги когато го погледне, Магелан си спомня думите, които Алварес му бе пошепнал на ухото — че вън от него има и други, които носят нарочни пълномощия, за които той ще научи тогава, когато ще бъде много късно за неговата чест. Не по-малко враждебно гледа и Луис де Мендоса, който командува „Виктория“. Още в Севиля той бе отказал веднъж, и то твърде дръзко, да се подчини, и все пак Магелан не посмя да уволни тоя свой таен враг, когото императорът му бе дал като tesorero. Не, обстоятелството, че всички тия офицери му се бяха заклели за вярност и подчинение в катедралата „Санта Мария де ла Виктория“ под сянката на разгънатото знаме, не значи още много нещо; вътре в сърцата си те остават врагове и завистници. Ще трябва да се бди над тия испански благородници.

Поради това цяло щастие е, че му се бе удало поне отчасти да заобиколи кралския рескрипт и сърдитите протести на Casa de Contratacion и да вмъкне във флотата тридесет португалци, между които няколко верни приятели и кръвни роднини. Тук е преди всичко Дуарте Барбоса, неговият шурей, който въпреки младостта си е вече световен мореплавател, тук е Алваро де Мескита, също близък негов роднина, и Естеваон Гомес, най-отличният португалски пилот. Тук е Жоаон Сераон, който наистина се води по списъците като испанец и бе взел участие в испанските експедиции на Писаро и Педро д’Ариас в Castilia del Oro, но можеше да бъде сметнат горе-долу за съотечественик на Магелан поради това, че е роднина на кръвния му брат Франсиско Сераон. Голяма сполука на Магелан е също Жоаон Корвальо, който бе ходил преди много години в Бразилия и бе довел на борда дори един свой син, роден му отвъд от една мургава бразилска жена. Тия двама мъже благодарение на езика и познаването на местността могат да му бъдат най-добрите пътеводители в тая страна; удаде ли му се обаче да стигне отвъд Бразилия, в областта на малайските езици, в Островите на подправките и в Малака, тогава Магелановият роб Енрике ще служи за преводач. И тъй — той вижда между двеста шестдесет и петте души всичко на всичко само половин или една дузина мъже, на чиято вярност би могъл безусловно да се облегне. Това не е много. Но оня, който няма избор, трябва да има смелостта да действува и тогава, когато числата и мигът са против него.

* * *

Сериозен, проверявайки в мислите си всекиго поотделно, Магелан минава пред фронта, като непрестанно изчислява и пресмята в себе си кой би застанал при един решителен случай към него и кой против него. Без и сам той да забележи, напрежението сбръчква челото му. Но изведнъж това напрежение спада и Магелан е принуден неволно да се усмихне. Боже, господи, той едва не забрави тогава тоя извън сметката и излишен човек, който пристигна неочаквано в последния миг! Действително тоя тих, скромен, млад италианец Антонио Пигафета, от стар благороден род във Виченца, попада само по чиста случайност в пъстрото общество от авантюристи, честолюбци, сребролюбци и отчаяни люде. Дошъл в Барселона със свитата на папския протонатор при двора на Карл V, този още млад родоски рицар чува да се говори за една експедиция, която ще тръгне по съвсем непознати пътища към недостигнати досега цели и области. Пигафета навярно е бил прочел напечатаната в неговия роден град Виченца през 1507 година книга на Веспучи за „Paese novamente retrovati“, където Веспучи разказва за радостта си „di andare e vedere parte del mondo e le sue meraviglie“^[1]. А може би също и много четената книга „Itinerario“ от неговия съотечественик Лодовико Вартема е въодушевила младия италианец. Мисълта и сам той да види със собствените си очи нещо от „величествените и страхотни явления на океана“ го привлича силно. Карл V, към когото той се обръща с молба да му се позволи да вземе участие в тая тайнствена експедиция, го препоръчва на Магелан и изведнъж между всички тия професионални мореплаватели, люде, жадни за пари, и авантюристи застава един странен идеалист, който се излага на опасностите не за слава и не просто за пари, а просто от чиста обич към пътуването, който поставя своя живот на карта като дилетант в най-хубавия смисъл на думата само за радостта да може да види, да научи, да се възхищава.

Но в действителност именно тоя незначителен и излишен за Магелан човек ще стане най-важният участник в неговото пътешествие. Защото какво значи един подвиг, ако той не бъде описан и изнесен пред очите на хората? Едно историческо дело бива завършено не когато се извърши, но едва тогава, когато бъде описано и предадено на поколенията. Онова, което ние наричаме история, съвсем не представя от себе си сбор от значителни дела, които са се случили някога в пространството и времето. Световната история обхваща единствено само ония малки осветени отрези, които случайно са били изтъкнати от писатели и учени. Ахил не би бил нищо без Омир, всеки образ остава само сянка и всяко дело се влива като празна вълна в неизмеримото море на събитията, ако не се яви летописец, който да му даде плът чрез своето описание, или художник, който да го оформи отново в картини. И ние бихме знаели твърде малко за Магелан и за неговото дело, ако имахме само „Декадата“ на Петер Мартир, краткото писмо на Максимилиан Трансилванус и няколкото сухи описания и корабни дневници на разните пилоти. Само тоя малък родоски рицар, този излишен момък предава на поколенията Магелановия подвиг.

Разбира се, нашият мил Пигафета не беше ни Тацит, ни Ливий и в писателството, както и в изкуството на приключенията, той си остава само един много симпатичен любител. Не би могло да му се припише като особен негов дар усет към познаване на хората; той, изглежда, че напълно е проспал най-значителните случаи на духовна обтегнатост между Магелан и капитаните. Но може би тъкмо поради това, че никак не го е грижа за отношенията между хората, Пигафета най-ревностно наблюдава другите подробности на пътуването и ги описва с живата точност на ученик, комуто е дадена задача да опише своя неделен излет. Невинаги можем напълно да се доверяваме на описанията му, понякога той поглъща наивно най-невероятните лъжи, що му поднасят старите пилоти, които веднага познават в него новака; обаче Пигафета богато ни обезщетява за тия дребни басни и измислици чрез любопитната грижливост, с която той описва всяка подробност; а обстоятелството, че си дава труд дори да разпитва патагонците по метода Берлиц, донася на малкия родоски рицар неочакваната историческа слава, че пръв е положил писмени основи за речник на американските думи. Но не само това — нему е била отсъдена още по-голяма чест. Защото не кой да е, а самият Шекспир използува за своята „Буря“ една сцена от пътните бележки на Пигафета, а какво по-прекрасно нещо може да се случи на един посредствен писател от това един гений да вземе от неговото тленно творение за своето безсмъртно дело и да издигне по такъв начин на орловите си криле едно незначително име в своите вечни сфери?

* * *

Магелан завършва своята обиколка. Той може със спокойна съвест да каже: всичко онова, което един смъртен човек може да пресметне и предвиди, той го е пресметнал и предвидил. Обаче едно пътешествие за открития и приключения се сблъсква и с по-висши сили от ония, които могат да се измерят и претеглят. Мъжът, който се опитва предварително да определи най-точно всички възможности на успеха, трябва да вземе пред вид също и вероятния край на едно такова пътешествие — погиването. Поради това Магелан, след като е превърнал желанието си в земно дело, написва два дни преди тръгването своята последна воля.

Човек не може да чете, без да се трогне от това Магеланово завещание. Защото оня, който пише и приготвя последната си воля, обикновено знае поне приблизително обема на онова, което притежава. Но как би могъл Магелан да оцени дори и само приблизително какво наследство има да остави? Само по звездите би могло в тоя миг да се гадае дали той ще бъде след една година просяк, или един от най-богатите хора на Земята. Защото неговото цяло имущество се състои само от договора с короната. Успее ли пътешествието, намери ли Магелан приказния проток, достигне ли до Островите на подправките и се завърне оттам с богат товар, тогава тоя, който тръгна като беден авантюрист, ще се завърне в Севиля като Крез. Открие ли вън от това нови острови по пътя си, то към всичкото това богатство на неговите синове и внуци ще се падне и наследствената титла на управители, на adelantados. Заблуди ли се обаче в пътя си, разбият ли се корабите о скалите, тогава жена му и децата му ще трябва да молят с издигнати ръце милост от богомолците пред черквите, за да не умрат от глад. Съдбата му лежи в ръцете на висшите сили, на силите, които управляват вятъра и вълните. И Магелан като ревностен и набожен католик предварително се прекланя с покорност пред неизповедимата божия воля. Поради това, преди да се обърне към хората и учрежденията, това трогателно завещание се обръща към „великия и всемогъщ бог, нашия господар, който управлява земята без начало и край“. Най-първо в това завещание говори християнинът, после благородникът и най-сетне съпругът, бащата.

Но един Магелан никога няма да бъде празен и неясен също и в набожните си разпореждания и той проявява за времето след смъртта си същата удивителна предвидливост, каквато проявява и през живота си. Всички възможности са предвидени и грижливо обсъдени. „Когато този мой земен живот свърши и начене вечният ми живот“ — той би желал да бъде погребан — „най-добре в собствен гроб в Севиля, в манастира Санта Мария де ла Виктория.“ Постигне ли го обаче смъртта през време на пътешествието и няма никаква възможност тялото му да бъде отнесено в родината, тогава нека то бъде оставено на вечен покой в най-близката черква, посветена на божията майка. Вярващият християнин разпределя едновременно с това набожно и точно и религиозните легати. Една десета част от петинката, която му дава договорът, да се раздели по равни части между манастира Санта Мария де ла Виктория, манастира Санта Мария Монсерат и манастира Сан Доминго в Опорто, хиляда мараведи на черквата в Севиля, където той е приел свето причастие преди тръгването си и където се надява с божия воля да го приеме отново след благополучното си завръщане. Той завещава един сребърен реал за светия кръстоносен поход, друг сребърен реал — за освобождаване на християнски пленници от ръцете на езичниците, друг реал на Дома на неизлечимите в Сан Лазаро, четвърти и пети реал на болницата de las Bubas и на Casa de san Sebastian, за да се молят получателите на тия дарения „там на бога, нашия господар, за моята душа“. Над мъртвеца трябва да бъдат прочетени тридесет литургии и тридесет дни след неговото погребение още толкова в Санта Мария де ла Виктория. Освен това той нарежда „в тоя ден на моето погребение да бъдат облечени трима бедняци, като всеки получи дреха от сив плат, шапка, риза и едни обуща, за да се молят на бога за моята душа. И аз желая през тоя ден да бъдат нахранени не само тия трима бедняци, но също и дванадесет други, за да се молят и те на бога за моята душа, и да се подари един златен дукат като милостиня за душите в чистилището.“

След като по тоя начин черквата е получила своята част от наследството му, човек очаква, че последната му воля ще се обърне най-сетне към жена и деца. Но по един трогателен начин тоя дълбоко религиозен човек дава предимство на грижата си за съдбата на своя роб Енрике. Може би още по-рано неговата съвест е изпитвала съмнението дали един истински християнин може да нарече своя собственост подобно на къс земя или дреха един роб, и то такъв, който е получил Христово кръщение и чрез това е станал брат по вяра, същество с безсмъртна душа. Магелан обаче не иска по никакъв начин да се представи пред бога с такова неспокойствие в душата: поради това той нарежда, „начиная от деня на смъртта ми, моят пленник и роб Енрике, роден в град Малака, на възраст около 26 години, да се смята свободен от всяко задължение на робството или подчинеността и да направи и постъпи според волята си. По-нататък аз желая, да му се дадат за издръжка от наследството ми десет хиляди мараведа в пари. Давам му това наследство, защото той стана християнин, а също така и за да се моли на бога за моето душевно спасение.“

Едва сега, след като ревностно е промислил за бъдния си живот и предвидил „добрите дела, които биха могли да бъдат застъпници пред страшния съд дори за най-големия грешник“, Магелан се обръща в завещанието си към своето семейство. Но също и тук, преди грижата за пари и блага, върви разпореждането за нещо нематериално — наследяването на неговия герб и благородническото му име; Магелан разпорежда дори до втори и трети член кой трябва да носи неговия герб, в случай че — мрачно предчувствие! — неговият син не го преживее. Както по-преди християнинът, така сега благородникът горещо копнее в последната си воля за безсмъртие.

Едва подир това Магелан разпределя своето скрито още във вълните и ветровете състояние на жена си и децата си; с твърд и прав почерк като самия него адмиралът подписва листа „Ернано де Магеланес“. Но съдбата не се оставя да бъде обвързана с едно драсване на перото, не се усмирява с обещания — нейната господарска воля е по-силна и от най-горещото желание на един човек. Нито едно-единствено от разпорежданията, които Магелан оставя, не става действителност; последната воля на Магелан ще остане един празен, нищо незначещ лист. Ония, които той назначава за наследници, няма да наследят нищо. Бедняците, за които той мисли, няма да бъдат утешени; тялото му няма да бъде погребано в желаните от него свети места и неговият герб ще изчезне. Само подвигът, който той ще извърши, ще преживее световния мореплавател и единствено само цялото човечество ще има да му благодари за оставеното от него наследство.

* * *

Последният дълг в родината е изпълнен. Сега иде раздялата. Трепереща стои пред него жената, с която за пръв път в живота си бе наистина щастлив в течение на година и половина. Тя държи на ръце сина, който му бе родила, ридание разтърсва нейното за втори път благословено с плод тяло. Едно прегръщане, прегръщане за последен път, после стисване ръката на Барбоса, чийто единствен син той отвежда заедно със себе си в неизвестността! След това — бързо в лодката, за да не отслабят волята му сълзите на изоставената жена, бързо към Сан Лукар, където го очаква флотата! Още веднъж след изповед Магелан и целият му екипаж приемат в малката черква на Сан Лукар светото причастие. С първите проблясъци на зората — денят е четвъртък, 20 септември 1519 година, и тоя ден ще стане дата в световната история, котвите биват вдигнати, платната плющят, оръдията гърмят за сбогом, земята изчезва от погледа — най-далечното откривателско пътешествие, най-смелото приключение в историята на човечеството започва.