Стефан Цвайг
Магелан (14)

Завръщането без вожд
27 април 1521 — 6 септември 1522

В жалката схватка със Силапулапу испанците оставят всичко осем души убити, едно число незначително само по себе си. Но загубата на вожда им прави случая катастрофа. Защото със смъртта на Магелан изчезва магичният ореол, който досега бе издигнал белите чужденци в нещо като богове, тъй като всички конкистадори досега дължаха успеха и могъществото си главно на привидната си непобедимост. Въпреки всичката си храброст и издръжливост, въпреки военните си добродетели и оръжието си Кортес и Писаро никога не биха успели да победят десетките си и стотици хиляди противници, ако митът за непобедимостта и неуязвимостта на белите хора не бе им помогнал като техен ангел-закрилник. Чуждоземните всезнаещи същества, които можеха да пущат светкавица и гръм от своите прътове, бяха смятани от смутените туземци за неуязвими; те не могат да бъдат улучени, защото стрелите отскачат от техните брони, от тях човек не може да избяга, защото грамадните четирикраки животни, с които те са сраснали в едно, настигат всеки беглец. Нищо не доказва по-трогателно парализиращата сила на тоя страх, отколкото случката с удавянето на един испанец в една река през ония конкистадорски времена. Индианците държат три дни трупа в една колиба, гледат го втренчено, ала не смеят да се допрат до него от страх, че бялото божество може отново да се пробуди. Едва когато плътта започва да се разлага, те събират смелостта си и се дигат на въстание. Един-единствен бял бог, който се е оказал уязвим, едно-единствено поражение на непобедимите и могъществото им е навсякъде унищожено и митът, че са пратеници на боговете, разнесен като дим.

Същото нещо става и тоя път. Царят на Себу се бе покорил безпрекословно на господарите на гърма и светкавицата. Той смирено прие тяхната вяра, като мислеше, че техният бог трябва да е по-силен от дървените идоли, които той почиташе досега. Той се надяваше, че като се свърже чрез приятелство с тия чужди свръхестествени същества, ще може в късо време да стане най-мощният монарх сред главатарите на всички съседни острови. А сега самият той и хилядата му бойци видяха от лодките как Силапулапу, един жалък, дребен главатар, победи белите богове. Със собствените си очи видя той, че тяхната светкавица и техният гръм останаха безсилни, видя дори нещо повече: как уж неуязвимите в техните бляскави брони позорно удариха на бяг пред голите бойци на Силапулапу и как най-сетне оставиха трупа на своя господар, за да тържествуват с рев над него по-храбрите му от тях земляци.

Може би едно енергично решение би могло все още да спаси престижа на испанците. Ако един решителен водач би свикал сега двестата души моряци, ако те бяха отишли на Макатан, отнели от диваците с щурм тялото на своя велик вожд, наказали най-страшно голия бандитски главатар — в такъв случай навярно и в душата на Себу би се вселил целебен страх. Но вместо да стане това, Дон Карл Хумабон (той не ще носи още дълго името на императора) вижда как победените испанци смирено изпращат пратеници при тържествуващия победител, за да се пазарят и откупят трупа на Магелан със стока и пари. Но ето: мъничкият главатар на мъничкия остров Матакан прави напук на белите богове и с презрение изгонва техните пратеници.

Това страхливо държане на белите богове трябва естествено да е навеяло странни мисли в главата на цар Карл Хумабон. Може би той е почувствувал нещо от горчивото разочарование на Калибана по отношение на Тинкуло, когато бедният излъган глупак разбира, че прибързано е взел един самохвалец и бърборко за бог. Но испанците правят и иначе всичко възможно, за да развалят доброто разбирателство с туземците. Петер Мартир, който веднага след завръщането разпитва моряците, за да установи истинската причина на настроението след смъртта на Магелан, получава от един очевидец, по всяка вероятност от генуезеца Мартин, съвсем основателния отговор: „Feminarum stupra causam perturbationis dedisse arbitrantur“^[1] Въпреки всичката си енергия Магелан не успява да въздържи изгладнелите от многомесечното пътуване моряци да не се нахвърлят върху жените на туземците, в чиято земя гостуват; напразно бе се опитал той да тури край на насилията им, като наказва дори собствения си шурей Барбоса, защото е останал в течение на три нощи на сушата; изглежда обаче, че тая необузданост е станала още по-лоша след неговата смърт. Във всеки случай заедно с изчезването на страха от военното могъщество на испанците изчезва всякакво уважение на царя към тия бесни пришелци. Испанците трябва да са усетили отчасти растящото недоверие, защото изведнъж стават нетърпеливи. Товарете по-скоро стоките и печалбата и бързо към Островите на подправките! Идеята на Магелан да спечели чрез мир и приятелство Филипинските острови за империята и християнската вяра съвсем не влиза в грижите на неговите меркантилни наследници: само по-скоро край и бързо назад към родината! Но за това приключване на сделките испанците имат наложителна нужда от Енрике, Магелановия роб, понеже единствен той чрез познанията си по езика може да посредничи при размяната между тях и туземците и веднага по тоя незначителен случай се вижда разликата между Магелан и другите в изкуството да се отнасят с хората, благодарение на което изкуство Магелан бе постигнал най-големите си успехи. Верният му Енрике бе останал рамо до рамо с него до последния миг на битката. Лодките го отнасят ранен назад на кораба и ето че той лежи сега неподвижно, обвит в чергата си, било поради раната, която е получил в боя, било поради това, че с верността на безсловесно животно той изживява в това вцепенено мълчание своята скръб по любимия си господар. При това положение Дуарте Барбоса, когото екипажът избира след смъртта на Магелан за върховен заповедник заедно със Сераон, извършва глупостта да оскърби смъртно животински верния на Магелан роб. Той грубо заявява на Енрике — никак да не си въобразява, че сега, след смъртта на господаря му, той може да лентяйствува и да смята, че не е вече роб. В Испания той ще бъде веднага предаден на Магелановата жена, а дотогава е длъжен да се покорява. И ако сега не стане веднага, за да отиде на брега да помага като преводач при продаването на стоките, ще опитат здравата на кожата му кучешкия камшик. Енрике, който е от опасната раса на малайците, които никога не прощават обида, слуша със забулен поглед заканата. Нему несъмнено е известно, че в завещанието си Магелан го е обявил изрично за свободен от часа на смъртта си и дори го е удостоил с един легат. Поради това той скърца тайно зъбите си; тия дръзки наследници на неговия велик господар и учител, които искат да ограбят свободата му и не разбират болката му, ще трябва да платят това, че го нарекоха „perro“^[2] и действително се отнесоха с него като с някое куче!

Разбира се, коварният малаец с нищо не издава отмъстителните си мисли. Той се отправя послушно към пазара, послушно служи като преводач при покупките и продажбите, но едновременно с това използува по най-опасен начин преводаческото си изкуство. Защото той съобщава на царя на Себу, че испанците са вече дали нареждания да се пренесат обратно на корабите непродадените им стоки и имат намерение на другия ден да си оберат внезапно крушите и да изчезнат. Ако царят би действувал сега умело, той би могъл лесно да си присвои всичките им стоки, без да е потребно да дава нито косъм срещу тях и да вземе като плячка при тоя случай дори и прекрасните три кораба.

По всяка вероятност чрез отмъстителното си предложение Енрике само е дал словесен израз на тайните желания на Себуанския цар; във всеки случай неговите думи намират радушен прием. Двамата се съгласяват и разработват един план. Външно търговията си върви ревностно напред; царят на Себу грижливо се показва към своите нови братя по вяра по-сърдечен, откогато и да било, а също и Енрике изглежда основно излекуван от леността си, откакто Барбоса му показа камшика. Три дни след смъртта на Магелан, на 1 май, той донася дори със светнало лице едно особено радостно известие за капитаните. Най-сетне царят на Себу е получил украшенията, които бе обещал да изпрати в Испания на своя приятел и брат по вяра, краля. За да стане предаването особено тържествено, той е вече свикал всичките си главатари и поданици; поради това нека двамата капитани, Барбоса и Сераон, да дойдат също с най-знатните си благородници, за да приемат със собствените си ръце подаръците, които царят на Себу изпраща на своя върховен господар и приятел Карл Испански.

Ако бе жив сега Магелан, той непременно би си спомнил за бойните си години в Индия и за оная също така любезна покана от страна на малакския цар, когато по даден знак бяха изклани безгрижно слезлите на сушата капитани и когато той успя благодарение само на личната си храброст да спаси живота на своя приятел Франсиско Сераон. Но сега другият Сераон и Дуарте Барбоса отиват, без да подозрат нищо, в примката на новия си християнски брат. Те приемат поканата и за да се докаже за лишен път, че звездогадателите никога не знаят нито косъм за собствената си съдба, също и астрологът Андрес де Мартин, който, изглежда, е забравил да си състави предварително хороскоп, се присъединява към тях, докато за иначе тъй много любопитния Пигафета раната, която той е получил в битката на Макатан, става истинско благодеяние. Той остава на болничната си постеля и спасява с това живота си.

На сушата отиват всичко двадесет и девет испанци и между тях се намират за зла съдба тъкмо най-добрите и изпитани водачи и пилоти. Приети тържествено, те биват отведени в една палмова гора, където царят е приготвил богато пиршество. Грамадни тълпи туземци са събрани тук уж от любопитство и с твърде очебийна настойчивост обграждат испанските гости от всички страни. Но тъкмо настойчивостта, с която царят завежда испанците в палмовата гора, никак не допада на пилота Хуан Карвальо. Той съобщава подозрението си на Гомес де Еспиноса и двамината решават да доведат незабавно от корабите останалия екипаж, за да могат да избавят другарите си в случай на предателство. Под някакъв благовиден предлог те се измъкват из тълпата и отиват с лодката при корабите. Но още непристигнали на борда, от сушата се надават ужасни викове. Точно както някога в Малака туземците се нахвърлят върху безгрижно седналите на угощението испанци, без последните да успеят да окажат каквато и да било съпротива. С един-единствен удар коварният цар на Себу се освобождава от гостите си и си присвоява стоварените на брега стоки и оръжия, както и неуязвимите испански брони.

Останалите на корабите другари на испанците в първия миг са вцепенени от ужас. След това Карвальо, когото убиването на всички други капитани издига вътре в една минута в комендант на флотата, заповядва на корабите да се приближат до брега и да отправят топовете си към града. Топовните залпове следват един подир други. Може би Карвальо се надява да спаси чрез тая репресия живота на някои поне от другарите си, а може би тя е само плод на бликнал гняв. Но точно в мига, когато първите изстрели падат върху къщите, се случва нещо ужасно, една от ония сцени, които оставят незаличими следи на ужас в душата на оня, който ги е преживял. Един-единствен от нападнатите, най-храбрият от всички — Жоаон Сераон, успява да се изтръгне — тайнствено завръщане — в последния миг от ръцете на нападателите и също, както някога Франсиско Сераон в Малака, избягва на брега. Но враговете го последват, те го обграждат, връзват го. И ето той стои сега обезоръжен, заобиколен от убийци, и вика с последни сили към корабите да спрат артилерийския огън срещу града, иначе неговите мъчители ще го убият. Нека изпратят бързо, за бога, една лодка със стока, за да го откупят.

За миг изглежда, че сделката ще стане. Определен е вече откупът за най-храбрия от капитаните: два бомбарда и няколко бурета мед. Но туземците настояват да се изпратят стоките на брега, а Карвальо се бои може би, че тия разбойници, които извършиха вече една измама, ще вземат тогава не само стоката, но и лодката. А може би и самият Пигафета изказва това съмнение — тоя честолюбец, който не иска да се откаже от неочаквано падналия му се адмиралски чин, твърде малко е склонен да служи отново само като пилот под командата на откупения Сераон. Както и да е, става най-ужасното. На брега се гърчи обвързан здраво един единичък разкървавен човек с предсмъртни капки пот на челото сам сред цяла тълпа убийци, готови да го смажат под ударите си. Неговата последна надежда е в това, че само на един хвърлей от брега лежат с отпуснати платна три добре въоръжени испански кораба и че на носа на адмиралския кораб стои тъкмо неговият земляк Карвальо, неговият „compadre“, неговият най-близък приятел, с когото той е делил хиляди опасности и който ще пожертвува всичко, но не ще го остави в ръцете на убийците. Той непрестанно вика към него с прегракнало гърло по-скоро да изпрати откупа и да го освободи. Жадно гледа той, втренчил очи в лодката, която се люлее до кораба. Но защо се бави Карвальо, защо се бави още той? И изведнъж морякът Сераон, който знае всяка хватка на борда на един кораб, вижда, че те прибират лодката. Предателство! Предателство! Вместо да изпратят спасителната лодка на брега, корабите започват явно да се готвят за път и скоро се обръщат към морето. Първият кораб завива, платната му вече се издуват от вятъра. В първия миг злощастният Сераон не може и не иска да схване, че собствените му другари го оставят подло в ръцете на убийците — него, вожда, коменданта — оставят го по заповед на най-близкия му приятел! Той извиква още веднъж с полузадавен глас към бегълците, той моли, заповядва, реве от отчаяние пред близката страшна смърт. Но когато най-сетне разбира, че корабите са вече взели направление и напущат брега, той изтръгва с последни сили дъх от вързаните си гърди и извиква пронизително над вълните едно страшно проклятие към Хуан де Карвальо: в деня на второто пришествие той ще го изправи пред Страшния съд божи за подлото му предателство.

Но това проклятие е същевременно и последната му дума. Неверните другари са принудени да гледат със собствените си очи от борда как избраният от тях капитан бива заклан от диваците. И едновременно с това, преди те още да са излезли от пристанището, големият кръст бива повален на земята сред радостния рев на тълпата: всичко, което Магелан бе изградил с предпазлива и търпелива работа в течение на седмици, погива изведнъж поради лекомислието и глупостта на наследниците му. Покрити с позор, с проклятието на своя умиращ капитан в ушите, с подигравателния рев на танцуващите диваци зад гърба си, бягат испанците като подгонени престъпници, бягат от острова, на който стъпиха като богове под водителството на Магелан.

* * *

Прегледът на екипажа, който правят сега спасените, едва избягалите от злощастното пристанище на Себу, е печален. От всички удари на съдбата, които флотата бе претърпяла от потеглянето си насам, това престояване в Себу беше най-злощастното. Вън от Магелан, незаменимия вожд, те загубват и най-опитните си капитани — Дуарте Барбоса и Жоаон Сераон, които тъкмо сега при предстоящото пътуване за връщане в родината са от особена важност за тях, тъй като са отлични познавачи на източноиндийските крайбрежия; смъртта на Андерс де Сан Мартин ги лишава от мореплавателския им експерт, бягството на Енрике — от преводача им. Когато преброяват човек по човек екипажа, от двеста шестдесет и петте души, които се бяха качили на борда в Севиля, налице се оказват всичко сто и петнадесет души и тоя разреден състав не позволява вече правилното обслужване на три кораба. Поради това по-добре ще бъде, за да могат да се поддържат в състояние, годно за плуване, два от корабите, третият да се пожертвува. Участта на доброволното потопяване сполита „Консепсион“, който от дълго време вече бе пропущал вода и за който се бояха, че не ще може да издържи предстоящото тежко пътуване. Смъртната присъда бива изпълнена близо до остров Бохол. Всичко годно за употреба до последния гвоздей и най-малката връвчица бива пренесено на другите кораби; изпразненият дървен труп бива след това запален. С мрачен, втренчен поглед гледат моряците как пламъкът се издига отначало малък и колеблив и после обхваща с огнени ръце целия кораб, който им е бил в течение на две години дом и родина и който сега потъва, димящ и обгорен сред чуждото враждебно море. Те бяха тръгнали от пристанището на Севиля пет кораба, празнично окичени със знамена и пълни с екипаж. Първата жертва беше „Сантяго“, който се разби о патагонския бряг. В Магелановия проток ги напусна подло „Сан Антонио“; сега и „Консепсион“ стана жертва на пламъците и свой собствен ковчег. Само два кораба, последните два, плуват сега един до друг по непознатия път: „Тринидад“, бившият адмиралски кораб на Магелан, и оная малка, незначителна „Виктория“, която ще има славата да потвърди името си и да пренесе Магелановата идея пряко собствения му живот далече в безсмъртието.

* * *

Че на тая толкова зле пострадала и умалена флота липсва истинският вожд, изпитаният адмирал Магелан, скоро ще проличи от нерешителния път, който вземат корабите. Като слепи, като замаяни се блъскат те насам-натам из Зондския архипелаг. Вместо да карат право на югозапад, към Молукските острови, до които са в същност толкова близо, те блуждаят назад и напред в северозападна посока, описват несигурни зигзаги. Цели шест месеца биват загубени при тия блуждения, които ги отвеждат до Минданао и дори до Борнео. Обаче липсата на родения вожд проличава не само в тая мореплавателска несигурност, но още повече в отпадането на дисциплината. Под желязната власт на Магелан нямаше никакви произволи и грабежи на сушата, никакво пиратство по морето. Спазваше се строг ред, държеше се точна сметка; той нито за миг не забрави, че като адмирал на своя крал и повелител е длъжен да пази честта на испанското знаме дори и в най-отдалечените кътове на Земята. Обаче неговият жалък наследник, Карвальо, който дължеше своя адмиралски пост само на това, че раджите на Себу и Макатан избиха всички по-горни от него чинове, не познава никакви морални задръжки. Той се предава без стеснение на пиратство и взема всичко, което му попадне на пътя. Мине ли край тях някоя джонка, тя бива просто нападната и ограбена; откупът, който Карвальо иска при такива случаи, отива обикновено в собствения му джоб. Бидейки „contador“ и „tesorero“ в едно лице, той никому не дава сметка и докато Магелан за запазване на дисциплината никога не търпеше жена на борда, той си взема от една ограбена джонка не една, а три жени под предлог, че ще ги занесе на испанския крал. Постепенно постъпките на тоя паша ожесточават екипажа. „И като видяха — съобщава дел Кано, — че той не се грижи за делото на краля, а за своята собствена полза, те просто прогониха тоя харемски паша от адмиралския пост.“ Тогава вместо, него бива поставен един триумвират: Гомес де Еспиноса — като капитан на „Тринидад“, Хуан дел Кано — като капитан на „Виктория“ и пилотът Пончеро — като „governador dell armata“^[3]

Но безсмисленото блуждение на корабите в кръг и на зигзаг ни най-малко не се изменя. Наистина заблудените скитници лесно попълват в тая гъсто населена област хранителните си припаси чрез размяна и грабеж, но истинската задача, за която Магелан дръзна да предприеме своето пътешествие, изглежда вече напълно забравена; най-сетне един щастлив случай осветява за тях изхода им из лабиринта на Зондските острови. Те пленяват на един случайно срещнал ги малайски платноход, който бива пиратски ограбен от тях, един мъж, родом от Тернат, и който следователно ще трябва отлично да знае пътя за родината си, пътя към бленуваните Острови на подправките. И действително той не само знае пътя, но познава и Франсиско Сераон, Магелановия приятел; по такъв начин бива намерен най-сетне оня, който ще ги изведе от безплодното блуждение. Надмогнато е последното изпитание; сега те могат да се отправят вече право към целта си, до която често биваха тъй близо през тия седмици на безсмислено блуждение и която в заслепението си постоянно отминаваха. Сега няколко дни леко и спокойно плаване ги отвежда по-близо до тия острови, отколкото шестте месеца глупаво търсене. На 6 ноември те виждат в морето далечни планини — височините на Тернат и Тидор. Най-сетне блажените острови са стигнати!

„Пилотът, който ни придружаваше — пише Пигафета, — каза, че това са Молуките. Ние всички благодарихме на бога и за да засвидетелствуваме радостта си, изгърмяхме с оръдията си. Нека не се вижда чудно, че бяхме толкова щастливи, защото ние бяхме прекарали цели двадесет и седем месеца без два дни в търсене на тия острови и при това търсене бяхме сновали надлъж и нашир между безброй острови.“

И тъй, на 28 ноември 1521 г., те спират на Тодор, един от петте блажени острова, за които Магелан бе бленувал през целия си живот. Както мъртвият Сид, поставен на верния си кон от своите хора, извоюва още една, последна победа, така и Магелановата енергия изтръгва пряко смъртта му спасителното дело. Неговите кораби, неговите хора виждат обетованата земя, която той бе обещал като Мойсей на ония, които тръгнаха подир него и на която земя нему не бе дадено да стъпи. Но също и оня, който го бе повикал при себе си през океаните, оня, който го бе насърчил в идеята и делото му — Франсиско Сераон, — и той не е вече между живите: напразно Магелан, ако бе още жив, би разтворил ръце при пристигането си, за да прегърне своя приятел, при когото отиде, обикаляйки цялата Земя. Сераон е умрял няколко седмици преди пристигането на испанската флота — отровен бил, както казват, и по такъв начин първите двама родоначалници на мисълта за обикалянето на Земята предивременно заплащат безсмъртието си с цената на своя живот. Но описанията на Сераон излизат напълно верни. Не само Земята е прекрасна и блика с всички богатства на природата, но и хората са крайно приветливи. „Какво да кажем за тия острови“, пише Максимилиан Трансилванус в прочутото си писмо. „Тук всичко е просто и нищо няма по-висока цена от мира, удобството и подправките. Но най-доброто от тия неща и може би най-хубавото благо на Земята, именно мирът, изглежда прогонено от нашия свят чрез лошотията на хората и намерило последно прибежище тук.“ Цар Алманзор, чийто приятел и помощник е бил Сераон, пристига бърже в копринена носилка и приема гостите като свои братя. Той наистина си запушва носа като правоверен мохамеданин, за да не усеща на кораба противната миризма на омразното свинско месо, но прегръща християните с братска любов. „Дойдете и се подкрепете, придумва ги той, и се порадвайте на удоволствията на земята след толкова дълго скитане по морето и толкова много опасности. Освежете тялото си и се радвайте, като че сте пристигнали в царството на собствения ваш господар.“ Той на драго сърце признава върховенството на испанския крал и вместо да гледа да изтръгне подобно на другите срещнати досега главатари колкото е възможно повече блага от тях, тоя благороден княз ги кани да спрат със своите подаръци, защото „той не притежава нищо, което би било достатъчно достойно, за да може да им се отплати“.

Блажени острови: испанците получават в изобилие всичко, за което бленуваха — скъпоценните подправки, хранителни припаси, златен прах и онова, което любезният цар не може да им достави сам, набавя го от съседните острови. Моряците са като омагьосани от толкова много щастие след всичките преживени лишения и страдания; те като луди се нахвърлят да купуват подправки и скъпоценни райски птици, дават ризите си, пушките си, армбрустите си, наметките си, коланите си, защото нали скоро ще тръгнат вече за родината си, а с тия смешно евтини съкровища те ще станат там богати хора. Някои, разбира се, искат да последват примера на Сераон и да останат завинаги в тоя рай. Поради това за една голяма част от тях е добре дошло неприятното обстоятелство, което бива открито малко преди потеглянето за родината, а именно че само единият от корабите е достатъчно годен, за да може да потегли към Испания, и поради това петдесет души, от всичко стоте моряци, ще трябва засега да останат на тия блажени острови, докато вторият кораб бъде поправен и стегнат.

Корабът, който е осъден принудително да остане, е старият адмиралски кораб на Магелан — „Тринидад“. Тоя кораб бе излязъл пръв от Сан Лукар, пръв бе преминал през Магелановия проток, през Великия океан — винаги начело на другите като въплътена воля на своя адмирал и вожд. Сега, когато вождът липсва, неговият кораб не иска да върви по-нататък: както едно вярно куче не иска да се откъсне от гроба на своя господар, така и „Тринидад“ отказва да пътува отвъд поставената от Магелан цел. Натоварени са вече на борда бъчвите с вода, хранителните припаси и голямо количество подправки; развято е вече знамето на Сант Яго с надписа: „Това е знакът на нашето щастливо завръщане“, разпънати са вече платната, когато изведнъж старият, прогнил кораб простенва и изпращява. Нахлува вода, без да може да се намери пробивът, и моряците са принудени бързо да разтоварват тежкия товар, за да могат да спасят до брега старата развалина. Но седмици и седмици ще са нужни, докато бъде поправена повредата, а другият кораб, единствен останал от някогашната армада, не може да чака толкова време; сега, когато източният мусон вее така благоприятно, крайно време е вече да се занесе на императора след цели три години известието, че Магелан изпълни обещанието си с цената на своя живот и извърши под испанско знаме най-великия подвиг в историята на мореплаването. Единодушно бива решено „Тринидад“ да се опита след поправянето му да прекоси Тихия океан, за да стигне при Панама брега на Задморска Испания, а „Виктория“, използувайки благоприятните ветрове, да се отправи веднага на запад през Индийския океан към родината.

Капитаните на двата кораба, които стоят сега един срещу друг и си вземат след две и половина годишен задружен живот сбогом завинаги — Гомес де Еспиноса и Себастиан дел Кано, — са стояли вече един срещу друг в един решителен час. През оная съдбоносна нощ на големия бунт в залива Сан Хулиан тогавашният оръжейник Гомес де Еспиноса беше най-верният другар на Магелан; смелият удар на неговия меч завладя „Виктория“ и спаси по тоя начин по-нататъшното пътуване. А Себастиан дел Кано, тогава още млад баскийски долен чин, бе застанал през оная нощ на страната на бунтовниците; с негова дейна помощ те завладяха кораба „Сан Антонио“. Магелан се отплати с благодарност на верния Гомес де Еспиноса, със снизхождение помилва предателя дел Кано. Ако съдбата бе справедлива, тя би трябвало да избере сега за славното завършване на Магелановия подвиг Гомес де Еспиноса, който осигури успеха на Магелановата идея. Но съдбата е повече великодушна, отколкото справедлива и възлага тази чест на оня, който не бе я заслужил. И докато Еспиноса ще погине безславно заедно с другарите си по съдба от „Тринидад“, ще погине след неизповедими скитания и страдания и ще остане забравен от неблагодарната история, звездите увенчават тъкмо оногова, който искаше да попречи на Магелановия подвиг, бившия бунтовник против адмирала, Себастиан дел Кано, със слава и с блясъка на безсмъртието.

* * *

Трогателна раздяла на другия край на Земята: четиридесет и седем мъже, офицери и моряци ще трябва да потеглят за родината с „Виктория“, петдесет и един да останат с „Тринидад“ в Тидор. Докато дойде мигът на тръгването, ония, които остават на острова, стоят на борда при своите другари, за да ги прегърнат още веднъж, да им предадат писма и поздрави за родината — две и половина годишните мъки бяха отдавна споили в неразделно единство събраният от всички езици и раси екипаж на бившата армада. Никакъв раздор, никакво недоразумение не може повече да ги раздели. Когато най-сетне „Виктория“ дига котва, ония, които остават, все още не искат да си вземат сбогом. Настанени в малки малайски лодки, те гребат отстрани на бавно плуващия кораб и вървят редом с него, за да се погледнат още веднъж с другарите си, още веднъж да си извикат и кажат нещо сърдечно. Едва когато се спуща вечерта и ръцете им отмаляват, те обръщат лодките и един артилерийски залп проехтява като последен поздрав към брега. И тогава „Виктория“, последният кораб, останал от флотата на Магелан, започва своето незабравимо пътешествие.

* * *

Това завръщане в родината на разнебитения и остарял след две и половина годишно неспирно плаване малък платноход, който обикаля половината Земя, принадлежи към най-големите подвизи в историята на мореплаването; дел Кано поправя със слава тежката си простъпка по отношение на Магелан, като осъществява волята на своя загинал вожд. На пръв поглед задачата, която му предстои — да закара един кораб от Молукските острови в Испания, — не изглежда тъй много тежка. Защото между Малайския архипелаг и Португалия още от началото на века плават редовно всяка година с мусоните португалски флоти; едно пътуване до Индия, което преди десетина години при Албукерке и Алмеида беше все още един поход в неизвестността, изисква сега само познаване на точно означения път, а в случай на нужда капитанът може да намери на всяко пристанище в Индия и Африка, в Малака, Мозамбик и на Зеления нос португалски търговци, пилоти и чиновници, на всяка станция има готови хранителни припаси и материал за поправки. Но неизмеримата трудност, която дел Кано има да надделее, се състои в това, че той не само не може да използува тия португалски станции, но трябва дори да ги избягва, като описва най-широки дъги. Защото при Тидор Магелановите хора научават от един избягал португалец, че крал Мануел е издал заповед всеки срещнат Магеланов кораб да бъде заловен и екипажът му взет в плен като пирати и този ужасен жребий действително сполетява техните злощастни другари от „Тринидад“. Следователно на дел Кано се пада задачата не повече и не по-малко, а със своя стар прояден от червеи, изхабен и натоварен до връх платноход (за който още преди три години в пристанището на Севиля консул Алварес бе заявил, че не би посмял да отиде с него дори до Канарските острови), да прекоси на един дъх целия Индийски океан и после да заобиколи още и нос Добра Надежда и после и цяла Африка, без да спре нито един-единствен път — едно смело дело, което човек трябва да разгледа на картата, за да разбере задачата в цялото й величие, едно смело дело, което дори и днес, след четиристотин години, би било извънредно постижение дори за един модерен, съоръжен с най-мощни машини параход.

Тоя безпримерен лъвски скок от Малайския архипелаг до Севиля започва — паметен ден — на 13 февруари 1522 година от едно пристанище на остров Тимор. Още веднъж натоварва дел Кано хранителни припаси и вода, още веднъж, спомняйки си поуките от предвидливостта на своя починал учител, поправя кораба и го начуква с кълчища от дъното до върха, преди да го предаде на неспирната игра на вятъра и вълните в течение на дълги месеци. През първите дни „Виктория“ плава още покрай острови, тропическа зеленина и очертания на високи планини поздравяват моряците отдалече. Но времето е много напреднало, не бива никъде да се почива, защото дел Кано трябва да използува източния вятър; без да спира, „Виктория“ минава покрай всички тия примамливи острови за голяма скръб на ненаситно любопитния Пигафета, който все още не е видял достатъчно „чудни неща“. От празност той прекарва времето си, като кара туземците (деветнадесет души, взети на кораба към четиридесет и седемте души европейци) да му разказват за островите, покрай които минават, и мургавите хора му разказват най-хубавите приказки от „Хиляда и една нощ“. На оня остров там отвъд живеят хора, които са не по-големи от една педя, обаче ушите им са дълги, колкото самите тях, и при спане едното им служи за постеля, а другото за завивка. На онова пък островче обитават само жени и никога мъж не бива да стъпи на него. Въпреки това обаче те забременяват, и то чрез вятъра; всички момчета, които те раждат, биват убити и само момичетата се оставят живи и се отглеждат. Но и последните острови изчезват бавно: в синьото очарование, с което малайците замайват добрия Пигафета, и само ширният океан обгръща сега кораба със своята мъчителна, неизменна синина. В течение на седмици и седмици, докато прекосяват в празен бяг Индийския океан, моряците не виждат нищо друго освен небе и море в жестоко уморително еднообразие. Никакъв човек, никакъв кораб, никакво платно, никакъв звук, а само синьо, синьо, синьо и пуста, пуста, пуста безкрайна вода.

През всички тия дълги седмици те не чуват никакъв чужд език, не виждат никакво чуждо лице. Но внезапно от потайната утроба на кораба се появява старият добре познат призрак с хлътнали очи и бледно лице — гладът. Гладът, страшният им и верен спътник по Великия океан, немилостивият мъчител и убиец на стари, близки другари, той трябва да се е промъкнал тайно на борда, защото стои сега посред тях, подигравателен и алчен, и се хили в смутените им лица. Случила се е една непредвидена катастрофа, която разваля всички изчисления на дел Кано. Наистина неговите хора бяха натоварили на борда хранителни припаси за пет месеца и преди всичко много месо. Обаче те не намират в Тимор никаква сол и недостатъчно осоленото месо започва да се разлага под огнената жега на индийското слънце; за да се спасят от чумавата воня на разлагащата се мърша, те са принудени да хвърлят в морето целия си запас от месо. И сега им остава за храна само ориз, ориз и вода, вода и ориз, ориз и вода, вода и ориз, и все по-малко ориз, и все по-малко, и все по-развалена вода, седмица след седмица. Отново избухва скорбут, отново смъртта започва да коси моряците. В началото на май бедствието става толкова страшно, че една част от хората настояват да се отправи по-добре корабът към близкия бряг на Мозамбик и да го предадат там на португалците, вместо да продължат пътуването и да измрат от глад.

Но заедно с командния пост у някогашния бунтовник невидимо е преминала и желязната вадя на Магелан. Същият дел Кано, който по-рано като подчинен искаше да принуди адмирала си да се върне назад, сега като комендант иска от своите хора да напрегнат последните си сили и да се въоръжат с последна смелост и действително успява да ги подчини на волята си. „Ние решихме по-добре да измрем, отколкото да се предадем в ръцете на португалците“ — ще може той да съобщи по-късно с гордост на императора. Опитът да спрат на източния бряг на Африка излиза напразен; те не намират ни вода, ни плодове в безродната земя; те са принудени да поемат отново страшното пътуване, без да могат ни най-малко да облекчат убийственото си положение. При нос Добра Надежда — те неволно го наричат със старото име Cabo tormentoso — ги връхлита бясна буря, която отвлича предната и строшава главната им мачта. С мъка преуморените и замаяни вече от изтощение моряци поправят и закърпват горе-долу повредите. Тежко, бавно и с пращене продължава да се влачи корабът като ранен на север покрай африканския бряг. Но нито в бурята, нито през безветрието, ни денем, ни нощем не се отделя от тях ужасният мъчител, подигравателно се хили насреща им сивият призрак на глада — подигравателно, защото тоя път той е измислил още едно ново, едно дяволско мъчение. Тоя път корабът не е изпразнен до последната трошица, както тогава, когато околосветските пътешественици прекосяваха Великия океан — не, тоя път коремът му е пълен до връх. „Виктория“ влачи двадесет и шест тона подправки, двадесет и шест тона — едно количество, достатъчно, за да направи прекрасна гозбата на стотици хиляди и милиони хора, а лекарства гладният екипаж има много и премного. Но може ли човек да вкусва с изсъхналите си устни зърна от чер пипер, може ли да гълта вместо хляб парлива канела или мускатови цветове? И както е жестока иронията — да умреш от жажда всред морето, обкръжен подигравателно от безкрайни води, — също така на борда на „Виктория“ става демонско мъчение в мъченията — да гладуваш сред планина от лекарства, да гладуваш и най-печално да умреш. Всеки ден през борда се изхвърлят измършавели човешки трупове. От четиридесет и седемте испанци са останали всичко на всичко тридесет и един заедно с трима от деветнадесетте туземци, когато умореният кораб се приближава най-сетне след петмесечно непрекъснато плуване, на 9 юли, към островите на Зеления нос.

Зеленият нос е португалска колония и селището Сантяго — португалско пристанище. Да се спусне тук котва това значи собствено да се предадат вързани в ръцете на съперника, на врага; то значи да се предадат на една крачка от целта. Но хранителните припаси ще стигнат най-много за два или три дни още; гладът не оставя друг избор, освен да се опита една смела измама. Дел Кано решава да опита тая измама и да заблуди португалците относно това, с кого имат работа. Но преди да изпрати неколцината моряци с една лодка на сушата, за да закупят хранителни припаси, той взема тържествена клетва от екипажа никой да не издава на португалците нито с една дума, че те са последната загубена дружина от Магелановата флота, която е обиколила света. Той предписва на моряците да разказват една басня; буря е докарала кораба им тук от Америка, значи от областта на испанските владения, и строшената мачта и ужасното положение на разнебитения кораб правят за щастие приказката твърде вероятна. Без много да питат, без да изпращат чиновници за преглеждане на кораба, португалците приемат най-радушно и с моряшка дружелюбност пристигналата лодка. Те веднага изпращат на испанците вода и пресни хранителни припаси, веднъж, два пъти, три пъти се връща лодката с изобилни провизии от брега. Изглежда вече, че хитростта е напълно сполучила; почивката и още повече отдавна липсващата храна, месото и хлябът ободряват екипажа и запасите от храни са вече почти достатъчно попълнени, за да може да се стигне с тях до Севиля. Още един път, само един последен път изпраща поради това дел Кано лодката за един последен товар от ориз и плодове — а след това напред към последната победа! Победа! Но чудно! Лодката не се завръща тоя път. Веднага дел Кано разбира какво е станало. Някой от моряците трябва да се е разбъбрил непредпазливо на сушата или пък се е опитал да си купи срещу подправки малко от дълго невкусваната ракия; по това португалците са познали кораба на своя кръвен враг Магелан. Дел Кано забелязва вече как на брега приготовляват един кораб, за да хванат неговия. Само решителна смелост може да спаси сега пътешествието. По-добре да бъдат оставени ония на брега! Само да не се оставим да ни заловят на една педя разстояние от целта! Да бъдем смели след най-смелото мореплаване, което историята познава! Макар че „Виктория“ има на борда си само осемнадесет мъже, по всяка вероятност твърде малко, за да могат да закарат прогнилия кораб до Испания, дел Кано заповядва да вдигнат бързо котва и да разпънат платната. Това е едно бягство. Но бягство към великата, решителната победа.

* * *

Но колкото кратко и опасно да беше пребиваването им на Зеления нос, тъкмо тук, в последния миг, се удава на Пигафета — неуморимия летописец, да преживее най-сетне едно от чудесата, заради които той тръгва по света; защото той пръв наблюдава на Зеления нос чудото, което ще изпълни цялото му време с вълнуващата си новост и важност. Моряците, които отиват на брега с лодка, за да купят хранителни припаси, донасят учудени известието, че на сушата е четвъртък, докато на кораба твърдят, че е сряда. Пигафета остава много учуден, защото през време на почти тригодишното пътешествие той е държал всекидневно точен дневник. Без да прекъсва, той е броил, понеделник, вторник, сряда, цялата седмица, в течение на всички години — възможно ли е да е изпуснал някой ден! Той пита пилота Алво, който също така е отбелязвал дните в корабния дневник, и виж ти — също и у него е сряда! Плавайки все на запад, околосветските пътешественици са загубили по някакъв необясним начин един ден от календара и известието на Пигафета за това странно чудо удивлява целия образован свят. Отключена е една тайна, която нито мъдреците на Гърция, нито Птолемей, нито пък Аристотел можеха да подозрат и която едва Магелановият почин разкрива; доказано е вече напълно чрез опитно наблюдение онова, което Хераклит от Понтос бе изказал като хипотеза четиристотин години преди Христа: Земното кълбо не почива неподвижно във вселената, а се върти с правилен ритъм около собствената си ос, а оня, който следва неговото въртене, плавайки все на запад, може да спечели време от безкрайността. Това ново познание — че в различните части на света времето и часовете са различни — възбужда хуманистите на шестнадесетия век толкова много, колкото теорията за относителността — нашия днешен свят. Петър Мартир веднага поисква от един „мъдър мъж“ да му обясни това чудно нещо и го съобщава на императора и папата; по такъв начин, докато другите донасят от пътешествието само подправки, именно малкият Родоски рицар донася като печалба от похода най-скъпоценното нещо на Земята: едно ново познание!

* * *

Но корабът още не се е завърнал у дома си. Прогнилата „Виктория“ се влачи още със скърцащи стави, бавна и морна, влачи се с последни сили по водите. От всички другари, с които те тръгнаха от Островите на подправките, на борда са останали сега само осемнадесет души — вместо сто и двадесет ръце работят само тридесет и шест, а тъкмо сега има такава голяма нужда от здрави мишци! Защото малко преди целта ги заплашва нова катастрофа. Старите разслабени корабни дъски не се държат вече прилепнали, непрестанно таи вода през цепнатините при сглобовете и тия цепнатини постоянно се уголемяват. Най-напред опитват с една помпа. Тя не е достатъчна. В същност те би трябвало сега да изхвърлят от борда като баласт част от двадесет и шестте тона подправки, за да облекчат опасния дълбок ход на кораба. Но дел Кано не иска да пилее имуществото на императора. Умореният екипаж се сменява ден и нощ на двете помпи — тежка каторжническа работа, но вън от нея трябва да се обслужват също и платната, да се държи кормилото, да се наблюдава от мачтата и да се вършат стотици други всекидневни работи. Лека-полека това става твърде много за изтощените моряци. Те се люшкат и вървят като лунатици, те не знаят от много нощи вече що е сън, те едва стоят на постовете си: „Те бяха толкова уморени, пише дел Кано на императора, както никога не са били уморени смъртни люде.“ И все пак, всеки е принуден да изпълнява двойна, тройна служба. И те вършат това с последните си сили, които вече ги напущат, вършат го, защото целта иде все по-близо и по-близо. Осемнадесетте герои тръгнаха на 13 юли от Зеления нос: най-сетне, на 4 септември 1522 г. (скоро ще станат три години, откакто те напуснаха родината), се чува дрезгав радостен вик от мачтата: един е съзрял Кап Бисенте. При Кап Бисенте свършва за нас европейската земя, но за тях, околосветските пътешественици започва Европа, започва родината. Стръмната скала се издига бавно из водите и едновременно с това в сърцата им расте смелостта. Напред! Напред! Само два дни още, само две нощи още да издържим! Само две нощи и един ден! Само една нощ и един ден! Само една нощ още, една-едничка нощ. И най-сетне — всички се втурват на палубата и се тълпят, разтреперани от щастие — една сребърна ивица в сушата: Гуадалкивир, която се влива при Сан Лукар де Барамеда в морето. Оттук отплуваха те преди три години, водени от Магелан — пет кораба и двеста шестдесет и пет мъже. А сега към брега се приближава един-единствен малък кораб, хвърля котва на същото място и от него излизат осемнадесет мъже, които се олюляват от изтощение, падат непохватно на колена и целуват твърдата, добрата, здравата родна земя. Най-великият подвиг на мореплаването през всички времена е завършен през тоя ден — 6 септември 1522 г.

Първият дълг на дел Кано още щом стъпва на брега е да изпрати до императора едно писмо с голямото известие. А между това неговите хора грабят с алчни ръце топлия пресен хляб, който им дават: от години вече те не са усещали в пръстите си тоя мек, хубав залък, от години не са вкусвали виното, месото, плодовете на родната земя. Потресени ги гледат другите с втренчен поглед, сякаш те са се върнали от ада — и не искат да повярват чудото. Но едва посъвзели се малко, преуморените моряци падат на постелите и спят, спят цялата нощ, спят за пръв път след толкова години безгрижен сън, спят за пръв път отново със сърце, притиснато до сърцето на родината.

На следната заран един друг платноход влачи „Виктория“, победоносния кораб, нагоре към Севиля, срещу течението на Гуадалкивир — самата тя, след като е обиколила целия свят, няма вече сила да се бори с течението. Удивени гледат и викат хората от корабите и лодките, които ги срещат; никой вече не си спомня за кораба, който потегли в далечината преди години, отдавна вече Севиля, Испания, светът смятаха, че Магелановата флота е потънала и загинала, но вижте — победоносният кораб мъчително, но все пак гордо върви нагоре по течението, върви към последния успех! Най-сетне блясва отдалече Хиралдата, бялата камбанария — Севиля! Севиля! Приветствува ги вече брегът, приветствува ги Порто де лас Муелас, откъдето те потеглиха. Дел Кано дава заповед на бомбардите — това е последната заповед на пътешествието! И ето надлъж и нашир над реката се разнася гръм. Така си взеха те преди три години с железни уста сбогом от родината. Така топовете поздравиха тържествено новооткрития Магеланов проток, така и — Великия океан. Така дадоха израз те на тържеството си, когато съзряха непознатия архипелаг на Филипините, така известиха с гръмовна радост, че са изпълнили дълга си, когато стигнаха поставената от Магелан цел — Островите на подправките. Така поздравиха за сбогом другарите си в Тидор, когато трябваше да оставят другия кораб в коварната далечина. Но никога металните гласове не са звучали тъй ясно и с такова тържество, както сега, когато възвестяват: „Ние се върнахме! Ние направихме онова, което никой не бе извършвал преди нас! Ние сме първите люде през всички времена, които обиколихме света!“