Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Magellan. Der Mann und seine Tat, 1938 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Асен Разцветников, 1939 (Пълни авторски права)
- Форма
- Биография
- Жанр
- Характеристика
-
- Велики географски открития
- Експедиции
- Исторически личности
- Море
- Морска тематика
- Път / пътуване
- Пътешествия
- Ренесанс
- Оценка
- 5,4 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- johnjohn (2021 г.)
Издание:
Автор: Стефан Цвайг
Заглавие: Магелан
Преводач: Асен Разцветников
Година на превод: 1939
Език, от който е преведено: немски
Издание: трето
Издател: Наука и изкуство
Град на издателя: София
Година на издаване: 1966
Националност: немска
Печатница: ДПК „Стоян Добрев — Странджата“ — гр. Варна
Редактор: М. Данилевски
Художествен редактор: Д. Донков
Технически редактор: Л. Коларова
Художник: Ас. Старейшински
Коректор: М. Илчева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14538
История
- — Добавяне
Великият миг
7 април 1520 — 28 ноември 1520
Четири месеца, пет месеца остава флотата на Магелан затворена от зимата в това тъжно пристанище на злощастията. Празно и отегчително се влачи в ужасната самотност времето, но адмиралът, знаейки добре, че нищо не прави хората по-недоволни, отколкото безделието, създава на моряците още от самото начало непрекъсната уморителна работа. Той заповядва да се прегледат основно и поправят от дъното до върха на мачтите корабите, които са на път почти цяла година вече, нарежда да се насекат дърва, да се нарежат дъски; може би той намира дори излишни работи само за да залъже моряците, че плуването скоро ще бъде подновено и те ще тръгнат от тая непоносима зимна пустиня към бленуваните южни острови.
Най-сетне се явява един знак на пролетта. През всички тия мразно тъмни, облачни седмици моряците бяха започнали вече да мислят, че са попаднали в страна, пуста от хора и животни, и понятното чувство на страх, че живеят тук като в някакъв предвечен ад, далече от всичко живо, трябва още повече да е помрачавало настроението им. И ето една заран на хълма се появява странно същество, един човек, когото те отначало не познават, че е подобен на тях, защото в първата уплаха на изненадата той им изглежда двойно по-голям от човешки ръст. „Duobus humanam superantes staturam“[1], пише Петер Мартир и Пигафета потвърждава: „Толкова висок беше тоя човек, че ние стигахме точно до кръста му. Той беше добре сложен, имаше широко лице, което бе червено и нарисувано с жълти пръстени около очите и с две сърцевидни петна на бузите. Косата му бе къса и боядисана бяло. Облеклото му се състоеше от сръчно съшити кожи на някакво животно.“ Особено много се дивят испанците на великанските крака на това грамадно човешко чудовище и поради тия „големи крака“ (patagao) те назовават туземците патагонци и земята Патагония. Но скоро първата уплаха от този скиталец преминава. Защото облеченото с кожи същество непрестанно разтваря с усмивка ръцете си, то танцува и пее и посипва пясък върху бялата си глава. Магелан, запознат още от по-рано с обичаите на диваците, правилно тълкува тоя знак като желание за приятелство и сближение и заповядва на един моряк да танцува по същия начин и също така да си посипва главата с пясък. За тържество на уморените от работа и отегчени моряци дивакът действително взема тая пантомима като поздрав за добре дошъл и съвсем кротко се приближава. Сега вече Тринкулите намират най-сетне своя Калибан, за пръв път клетите отегчени сред тая пустиня моряци имат промяна и обилно веселие. Защото, когато неочаквано поднасят до носа на добродушния великан едно метално огледало, изненадан, че вижда за първи път собственото си лице, той така силно отскача назад, че при падането си повлича и четирима моряци. Неговата охота за ядене и пиене кара моряците да забравят собствената си оскъдна дажба. С широко разтворени очи гледат те как тоя Гаргантюа изсмуква на един дъх цяла кофа вода и натъпква в гърлото си половин кошница сухар, сякаш изяжда една мекица. А какви викове, когато той за ужас и смях на зрителите изяжда живи с кожата и костите им няколко плъха, които моряците поднасят на необузданата му лакомия! Между моряците и дивака възниква сърдечно приятелство, а когато Магелан му подарява и няколко звънчета, червенокожият скоро довежда и други „великани“, а също и няколко „великанки“.
Но тъкмо тая липса на недоверие донася гибел на тия незлобливи деца на природата. Магелан подобно на Колумб и всички други конкистадори има поръка от Casa de Contratacion да донесе в Испания по няколко броя не само от растенията и рудите, но също и от всеки нов човешки вид, който той открие при пътешествието си. Но да се хване жив един подобен великан изглежда на моряците не по-малко опасно, отколкото да хванеш един кит за перката. Те плахо се промъкват около патагонците, обаче в последния миг смелостта им винаги изчезва. Най-сетне те измислят една подла хитрост. Подаряват на „великаните“ толкова много неща, че те имат нужда от всичките си пръсти, за да могат да държат плячката си; след това показват на блажено усмихнатите диваци още един особено прекрасен, бляскав и звънтящ предмет — няколко белезници за крака — и ги питат дали не биха желали да носят такова нещо на краката си. Бедните патагонци се смеят до уши и кимат възторжено — те си представят с наслада как тия звънтящи предмети при всяка тяхна крачка ще звънят и тракат. Стиснали здраво подаръците си, те гледат с любопитство отгоре как им слагат окови на краката — тия хубави студени пръстени, които издават такива весели звуци: но, трак, и те са вече пленници! Сега могат без страх да натоварят великаните и да ги хвърлят като торби пясък — оковани те вече не са опасни. Напразно измамените реват, мятат се, удрят наоколо си и — Шекспир им е заел това име — призовават своя вълшебен бог Сетебос: Casa de Contratacion иска любопитни неща! Като заклан добитък биват завлечени и натоварени беззащитните диваци на корабите, където те ще погинат най-печално по липса на храна. Това коварно нападение на „културтрегерите“ разваля с един удар доброто приятелство с туземците. Патагонците се държат далече от измамниците и когато една дружина испанци отива един ден — тук летописът на Пигафета става забележително неясен — да улови и няколко жени великанки или пък може би да ги посети, те се отбраняват и единият от моряците заплаща приключението с живота си.
Но също както на туземците, така и на испанците тоя злощастен залив Сан Хулиан не донася нищо друго освен беди. Магелан няма щастие в нищо тук, в нищо не успява: проклятие тежи над окървавения бряг. Само по-скоро да се махнем оттук, по-скоро да се върнем назад, стенат моряците. Само по-скоро да тръгнем, да тръгнем напред, копнее Магелан, и нетърпението на двете страни расте заедно с удължените дни. Едва поотслабват най-бесните зимни бури и Магелан се опитва вече да тръгне. Той изпраща най-подвижния, най-бързия от своите кораби, малкия „Сантияго“, с доверения капитан Сераон, като Ноев гълъб — за разузнаване. Сераон трябва да удари на юг, да изследва заливите и да се завърне назад след един определен срок. Скоро определеното време минава, нетърпеливо и неспокойно гледа Магелан по морето. Но вместо от морето известие идва от сушата: един ден от хълма слизат, като се олюляват и едва вървят две странни същества — отначало ги вземат за патагонци и приготвят вече лъковете. Обаче голите полузамръзнали, полумъртви от глад, изпосталели, подивели човешки призраци викат насреща им испански думи — това са двама моряци от „Сантияго“. Те носят лошо известие. Сераон е бил стигнал вече благополучно до една река с удобно устие и богат лов на риба, Рио де Санта Крус, но при по-нататъшното разузнаване буря ударила кораба о брега и го разбила. Целият екипаж с изключение на един негър се е спасил и чака при Рио де Санта Крус в крайно бедствено положение; самите те си пробили път по крайбрежието до Сан Хулиан, като живели в течение на единадесет дни изключително с корени и трева.
Магелан веднага изпраща една лодка. Претърпелите корабокрушение биват докарани назад. Но каква полза от хората — погинал е един кораб, най-подвижният, най-ловкият от всички! Това е първата загуба и като всяка загуба тук, на другия край на Земята, тя е незаменима. Когато най-сетне Магелан дава на 24 август заповед за тръгване и напуща с един последен поглед към двамата изоставени бунтовници злощастния залив, той може би тайно проклина в душата си деня, когато бе спрял тук. Един кораб е загубен, трима капитани оставиха тук живота си и преди всичко — изминала е една невъзвратима година, а още нищо не е постигнато, нищо не е намерено, нищо не е направено.
* * *
Тия дни трябва да са били най-тъмните дни в живота на Магелан, единствените дни може би, през които той, непоколебимо вярващият, тайно се е отчаял. Обстоятелството, че той при тръгването от Сан Хулиан съобщава с привидна твърдост, че е решен да плува надолу покрай Патагонския бряг в случай на нужда дори до седемдесет и петия градус и само ако и тогава не се намери протокът към другото море, да вземе стария път около нос Добра Надежда — това обстоятелство само по себе си издава неговата несигурност в тайната му. За пръв път Магелан си оставя възможността за връщане назад, за пръв път той признава пред своите офицери, че търсеният проток може би съвсем и не съществува или пък се намира далече в полярните води. Той очевидно е загубил своята вътрешна увереност; но и милостивото предчувствие, което го караше да вярва в съществуването на протока, го напуща сега в решителния час. Едва ли историята е изнамерила някога по-иронично, по-злорадно положение от положението на Магелан, когато той след двудневно плуване отново спира в откритото от Сераон устие на реката Санта Крус и отново заповядва два месеца зимен сън за корабите. Защото човек може да си представи от гледището на нашите сегашни по-добри географски познания цялото безсмислие на това решение. Пред нас е един мъж, който, тласкан от една велика идея, заблуден от неточни и при това неверни известия, си поставя за жизнена цел пръв да намери протока от Атлантическия към Великия океан и следователно пътя около Земята. Благодарение на своята демонична воля той преодолява съпротивата на материята: намерил е помагачи за своя почти неосъществим план, изтръгнал е от един чужд монарх чрез внушението на своята идея цяла флота и е довел благополучно тая флота до южноамериканското крайбрежие, по-далече, отколкото всеки друг мореплавател преди него. Той е надделял стихиите на морето и на бунта; никоя пречка, никое разочарование не е могло досега да убие фанатичната му вяра, че той е вече съвсем близо до тоя „paso“ до целта на своите блянове. Но сега внезапно и тъкмо пред победата проницателният поглед на този ясновидец се замрежва. Като че ли боговете, които не го обичаха, нарочно му слагат превръзка пред очите. Защото на тоя 26 август 1520 година, когато Магелан заповядва на моряците си да лежат в бездействие още два месеца, той е в същност вече до целта си. Само два градуса ширина още, само два дни плуване след тристадневното пътуване, само няколко мили към хилядите и хиляди изминати вече би трябвало да пропътува решително той сега и неговата смутена душа би възликувала. Но — ирония и злоба на съдбата — злощастникът не знае и не подозира колко близко е до целта си. Два дълги и празни месеца, месеци на грижи и невяра, той чака и чака пролетта при устието на тая малка река, чака до тоя пуст незнаен бряг подобно на човек, който пада всред снежната виелица пред собствения си дом, без да подозира, че би бил спасен, ако направеше само няколко крачки още. Два месеца, два безкрайни, безсмислени месеца стои и мисли и се грижи Магелан всред тая пустиня дали ще може, или не ще може да стигне дирения проток, а само на два дни път го чака водната улица, която ще носи името му през вековете. Мъжът, който иска да изтръгне с един Прометеевски замах последната тайна на Земята, е подложен до последния миг под орловите нокти на мъчителното съмнение.
* * *
Но затова пък толкова по-прекрасно е откриването на протока. Винаги до крайните висини на чувството достига само онова блаженство, което се подема и издига от последните дълбини на отчаянието. На 18 октомври 1520 година след двумесечна излишна почивка Магелан отново дава заповед за път. Отслужва се тържествена литургия, екипажът приема светото причастие и корабите потеглят с разпънати платна на юг. Още веднъж вятърът се възправя упорито насреща им, стъпка по стъпка трябва да се извоюва пътят от властта на враждебната стихия. Никаква нежна зеленина не утешава все още погледа, пуст, плосък, безлюден, неприветлив се простира брегът, навсякъде само пясък и скали, скали и пясък. Най-сетне на третия ден, на 21 октомври 1520 г., се появява един връх с бели скали пред забележително разкъсаното крайбрежие и ето зад тоя връх, наречен от Магелан Cabo de la Virgines[2] според името на светията по календара, се открива един дълбок залив с черни води. Корабите се приближават към него. Забележителен, мощен и строг изглед! Хълмове, които се спущат стръмно, безпокойни и издълбани, и много далече — картина, невиждана от години — високи върхове с бели и снежни глави. Но колко е мъртва тая ширна гледка! Никакво човешко същество наоколо, почти никакви дървета и треви. Само непрестанно свирене и плющене на вятъра пронизва смразеното мълчание на тоя зловещо пуст залив. Нерадостно гледа екипажът към тъмните води. Немислимо изглежда на всички, че тоя обграден с планини залив и неговите адски води могат да водят към някакъв равен бряг, а още по-малко към Mar del Sur, светлото, слънчевото южно море. Пилотите едногласно изказват убеждението си, че тая вдлъбнатина в брега непременно е само един фиорд подобно на фиордите в северните страни и поради това напразен труд ще бъде и напразно ще се губи време да се изследва с лота и обхожда с корабите тоя затворен залив. Достатъчно много седмици вече са загубени с изследването на всичките тези патагонски заливи и все пак никой от тях не излезе на бленуваната улица. Стига вече губене на време! По-бърже напред и ако протокът не се намери скоро, тогава назад в родината през това благоприятно годишно време или пък покрай нос Добра Надежда към Индийското море!
Но Магелан, обзет от своята луда идея за скритата морска улица, настоява да се пропътува навсякъде и тоя странен залив. Другите се подчиняват сърдити на заповедта му, макар че повече биха желали да продължат пътя си, защото „ние всички мислехме и казвахме, че това е само един затворен залив“. Два кораба — адмиралският и „Виктория“ — остават да изследват външната страна на залива. Другите два кораба — „Сан Антонио“ и „Консепсион“, получават нареждане да вървят напред, докъдето могат, но най-късно след пет дни да бъдат пак тук, защото времето е станало вече много скъпо и провизиите оскъдни. Магелан не може вече да даде срок от петнадесет дни, както при Ла Плата. Пет дни разузнаване — това е последната жертва, която той може да даде за този свой последен опит!
* * *
И ето че сега настава великият драматичен час. Двата Магеланови кораба — „Тринидад“ и „Виктория“, започват да обикалят устието на залива, докато „Сан Антонио“ и „Консепсион“ се завърнат от своето разузнаване във вътрешността на залива. Но още веднъж срещу тях се възправя нежеланието на природата да открие така лесно последната си тайна. Внезапно се издига вятър, става на буря и скоро се превръща в един от ония неочаквани оркани, често избухващи в тая област, за която старите испански земни карти предупредително бележат: „Тук никога няма благоприятни годишни времена.“ В миг заливът се надига в бял и бесен кипеж, още при първия удар въжетата на котвите се скъсват; със свити платна двата кораба са принудени да се оставят беззащитни на волята на бурята — цяло щастие е, че упоритият оркан не ги разбива о скалите. Един ден, два дни продължава тая страхотна беда. Но Магелан се смущава не за собствената си съдба, защото неговите два кораба се люшкат и люлеят все пак в открит залив, където е възможно да бъдат държани далече от брега. Какво става обаче с другите два кораба, със „Сан Антонио“ и „Консепсион“! Тях бурята трябва да ги е стигнала дълбоко в залива, бесният оркан ги е нападнал в теснините, в тия тесни тръби, където те нямат място за движение, нито пък и най-малка възможност да спуснат котва и да се скрият: ако не е станало някакво чудо, бурята отдавна вече трябва да е изхвърлила и двата кораба върху брега или пък да ги е разбила на хиляди парчета о скалите.
Трескаво, страшно, нетърпеливо очакване през тия дни, през тия часове — съдбовните часове на Магелан! Минава един ден и — никакъв знак. Минава втори ден, а те не се връщат. Трети ден, четвърти ден, а тях все още ги няма. И Магелан знае: ако тия два кораба са загинали и загубени за него заедно с екипажа си, тогава всичко е вече загубено. Само с два кораба той не може да продължи плуването. В такъв случай неговото дело, неговата мечта се е разбила о тия чужди скали.
Най-сетне — един сигнал от мачтата. Но — ужас! Наблюдателят е съзрял не завръщащите се кораби, а стълб дим в далечината. Страхотен миг. Един стълб дим може да означава само, че претърпели корабокрушение люде викат за помощ. Значи „Сан Антонио“ е потънал! Потънал е и „Консепсион“, най-добрите му кораби са погубени, погубено е цялото му пътешествие всред тоя още безимен залив! Магелан вече дава заповед да спуснат лодките, за да се отправят към вътрешността на залива и да спасяват ония моряци, които могат още да бъдат спасени. Но в миг настъпва обратът на съдбата! Това е същият оня тържествен миг, както в „Тристан“, когато смъртната песен на овчарския кавал, която вече отслабва и умира в плач и отчаяние, изведнъж извива и подскача нагоре в забързаната, ликуваща, шеметна, танцова песен на безмерното щастие. Едно платно! Един кораб! Слава на бога — поне един кораб е спасен! Не, и двата кораба, и двата! „Сан Антонио“ и „Консепсион“ се завръщат и двата здрави и читави. Но що е това? Едва станали видими за Магелан и неговата флота, изведнъж на борда светва, веднъж, два пъти, три пъти и ехото от топовните гърмежи се отразява нашироко от планините. Какво е станало? Защо гърмят те, които иначе най-грижливо пестят всяко зрънце барут, защо така щедро дават залп след залп? Защо — Магелан едва смее да вярва — са развети всички знамена и всички флагове? Защо ръкомахат, защо викат капитаните, моряците и какви са тия знаци, какво искат те? Той още не разбира обърканите думи из далечината, другарите му още не могат да схванат смисъла на виковете. Но всички чувствуват изведнъж и Магелан най-напред: това са слова на успеха!
И действително корабите носят благовест. С внезапно отпуснато сърце Магелан слуша доклада на Сераон. Отначало на двата кораба е вървяло зле. Те са били вече проникнали дълбоко в залива, когато избухнала бурята. Макар че веднага свили всички платна, водовъртежът на течението ги носил безпомощни все по-нататък; те били вече помислили, че ще се разбият безсилни в дъното на залива и неговите скалисти брегове. Но в последния миг забелязали, че назъбената скалиста стена пред тях съвсем не е напълно затворена, а зад една издадена скала се отваря нещо като канал. Чрез тая по-тиха улица те достигнали до втори залив, който също се стеснявал, за да се разшири и той отново. Три дни пътували те, без да достигнат края на тая чудна водна улица. Не намерили още изхода й, но тоя забележителен воден път в никой случай не може да бъде река. Защото водата остава непроменено солена, правилно и равномерно се редуват по брега приливът и отливът. Тия странни води не се стесняват като Ла Плата, когато се върви навътре в устието, а, напротив, водната повърхност се простира широка и прилична на море и има постоянна дълбочина. Поради това повече от вероятно е, че тоя фиорд, че тоя канал води към отдавна бленуваното Mar del Sur, чиито брегове Нунес де Балбоа преди немного години пръв от европейците бе видял от височините на Панама.
Преживелият много изпитания Магелан не е получавал от една година насам по-добро известие. Човек би могъл да си представи как тая благовест на надеждата неочаквано прояснява мрачното му и притеснено сърце. Той се беше вече отчаял в душата си, беше обърнал вече поглед към пътя покрай нос Добра Надежда и никой не знае колко тайни молитви и обещания е мълвил той, коленичил пред бога и неговите светии. И сега тъкмо в часа, когато вярата започва да изчезва, безумният блян начева да се осъществява, сънят става действителност. Сега вече не трябва да се губи нито миг! Дигайте котвите! Разпъвайте платната! Още веднъж един залп в чест на краля, една молитва към небесния адмирал! И след това — смело навътре в лабиринта! Намери ли през тия ахеронски води път към другото море, той ще е тогава първият, който е открил пътя около Земята. И Магелан се отправя смело с всичките си четири кораба по тоя канал, който кръщава в чест на светията на този ден — Тодос лос Сантос. Но поколенията ще го наричат в знак на благодарност Магеланов проток.
* * *
Трябва да е било странно, призрачно шествие, когато за пръв път четирите първи кораба на човечеството тихо и безшумно се плъзгат в тоя мълчалив черен проток, невиждал, откакто свят светува, европейски кораб. Очаква ги чудовищно мълчание. Като магнитни планини излъчват метален блясък хълмовете по брега, мрачно тежи вечно облачното в тия области небе, тъмна е водата; като лодката на Харон по водите на Стикс, сенки между сенките, мълчаливо плуват четирите кораба през тоя ад. Далече блестят планини със снежни върхове и вятърът нощем донася леден дъх откъм тях. Наоколо не се вижда никакво човешко същество и все пак тук трябва да живеят скрити хора, защото нощем отстрани на протока светят и трептят огньове в тъмнината, поради което Магелан нарича тая земя terra de fuego — Огнена земя. (Тия постоянни огньове са били наблюдавани и векове след това. Те се обясняват с обстоятелството, че туземците като съвсем малокултурна раса не познавали още техниката на огъня и поради това ден и нощ непрекъснато горели в колибите си дърва и суха трева.) Моряците напрегнато се вслушват и гледат на всички страни, но отникъде глас, никъде живо същество; когато Магелан изпраща веднъж с лодка на брега дружина моряци, те намират не жилища и не следи от живот, а само едно жилище на мъртвите — няколко десетки запустели гробове. Също и единственото животно, което те намират, е мъртво, един кит, чийто великански труп течението мие до брега: той е дошъл тук само за да умре до тоя бряг на тленността и вечната есен. Учудени се вглеждат мореплавателите в призрачната тишина. Те сякаш са попаднали в някаква опожарена мъртва земя, на някоя далечна звезда. Само по-скоро! По-скоро! И пак се плъзгат корабите, бавно тласкани напред от вятъра по нощните води, които никога още не са докосвани от кораб. Лотът постоянно се спуща в дълбочината и не стига дъно; Магелан постоянно се оглежда плахо на всички страни дали заливът няма неочаквано да се затвори и да тури край на свободния воден път. Обаче водната улица продължава все по-нова и все така широка, нови знаци продължават да свидетелствуват, че пътят води в открито море. Но все пак бленуваният миг не идва още, пътят е все още забъркан, душата все още смутена. Омагьосаното пътешествие продължава все по-нататък и по-нататък през гробовната нощ, придружавано единствено от дивата и неразбрана песен на вятъра, който свири остро и студено между планините.
Но това плуване е не само мрачно, а и опасно. Отворената улица ни най-малко не прилича на оня прав като конец фантастичен канал, който бяха нанесли на картите си в своите удобни немски работни стаи двамата космографи Шьонер и преди него Бехайм и в същност само с известно снизхождение и за краткост Магелановата улица се нарича изобщо проток; в действителност тя представлява един непрекъснат кръстопът, един разкъсан, забъркан лабиринт от извивки и зигзаги, от заливи, вдлъбнатини, фиорди, пясъчни прагове и омотани водни черва, през които корабите могат да минат здрави и читави само с голямо изкуство и с голямо щастие. Тия заливи се изострят или закръгляват в най-причудливи форми, дълбочината на врязването им и изходите им е невъзможно да се изчислят, те са пълни с безброй дребни островчета, осеяни са с плитки места; три пъти, четири пъти се разклонява надясно, наляво улицата и никога човек не знае кой път е истинският, дали този към запад, онзи към север или оня към юг. Трябва да се избягват пясъчни прагове, да се обикалят скали, а враждебният вятър непрестанно шиба с внезапни вихрушки, надига водите и разкъсва платната. Едва подир многобройните описания на мореплавателите след Магелан стана ясно защо Магелановият проток остава през дълги столетия ужас за моряците. Защото тук „винаги вее северен вятър, вее от всичките четири небесни посоки“, тук никога няма тихо, слънчево, спокойно плуване. С десетки гинат при по-сетнешните походи корабите покрай тоя неприветен и до днес още ненаселен бряг и нищо не доказва по-добре какъв майстор в мореплавателското изкуство е бил Магелан, отколкото обстоятелството, че именно той, който пръв овладява тоя опасен морски път, остава за дълги години и единственият, комуто се е удало да преплува протока, без да загуби нито един кораб. Само когато човек си спомни безпомощността на неговите плавателни съдове, които е трябвало да изследват без помощта на какъвто и да било друг двигател освен своите издути платна и дървените си кормила — хилядите артерии и странични ходове, плувайки непрекъснато назад и напред, за да се срещат всеки път на определени места и всичко това в най-неблагоприятно време и с изтощен вече екипаж, само тогава неговото благополучно преплуване през протока добива блясъка на чудо, за каквото са го и смятали действително цели поколения мореплаватели. Но както във всички други области, така и в мореплавателското изкуство същинският гений на Магелан бе неговото търпение, непоколебимата предпазливост и предвидливост. Той упорствува цял месец в своето отговорно търсене. Той не бърза, той не лети в нетърпеливо очакване, макар че душата му навярно трепти от желание да види най-сетне, най-сетне, най-сетне изхода, да види най-сетне южното море. При всяко разчленяване на пътя той разделя флотата си; всеки път, когато два кораба изследват северния фиорд, едновременно с тях другите два разучават южния път. Като че тоя самотен мъж знаеше, че бидейки роден под черна звезда, не бива да се доверява никога на щастието и нито един-единствен път той не предоставя на случая избора между многобройните пътища; той винаги дири и изследва всички пътища, за да намери единствения, истинския път, и така заедно с неговото гениално въображение тържествува и най-трезвата, и най-присъщата нему добродетел: героичното постоянство.
* * *
Тържество: първите морски теснини на улицата са благополучно преодолени и вторите вече надмогнати. Магелан отново стига до един кръстопът, където разширеният залив се разклонява наляво и надясно в два различни ръкава — и кой може да знае кой от тия два пътя води към откритото море и кой е безполезна за него сляпа улица. Поради това Магелан отново разделя флотата си. „Сан Антонио“ и „Консепсион“ трябва да следват пътя към югоизток, докато сам той с адмиралския кораб и „Виктория“ ще изследва канала към югозапад. За сборно място най-късно след пет дни е избрано устието на една малка река, която те ще нарекат поради рибното й богатство Сардинена река, и на капитаните са дадени вече най-подробни нареждания. Корабите могат вече да разпънат платната си, обаче тогава се случва нещо неочаквано, нещо, което никой от флотата не е предвиждал: Магелан повиква всички капитани на борда на своя адмиралски кораб, за да му докладват, преди да се предприеме пътуването, за състоянието на хранителните запаси и да чуе мнението им дали да се продължи пътят, или след успешното разузнаване да се върнат назад.
Да чуе мнението им? Какво се е случило, питат се всички учудени. Откъде така изведнъж тоя неочакван демократизъм? Защо железният диктатор, който досега не признаваше на никого от своите капитани правото да му поставя какъвто и да било въпрос или да не одобрява някоя негова заповед, изведнъж произвежда офицерите си от подчинени на другари, и то по повод на една съвсем незначителна маневра? В действителност няма нищо по-логично от тоя обрат. Диктаторите винаги могат да платят данта си на човещината едва когато са напълно възтържествували и много по-лесно слушат чуждите мнения, след като вече са си осигурили властта. Сега, когато е намерил вече протока, Магелан не се бои от никакви въпроси. Сега, когато държи успеха в ръцете си, той може да изслуша желанията на капитаните си и да открие картите си. Винаги е по-лесно да постъпваш справедливо в мигове на щастие, отколкото през време на нещастие. Така най-сетне, най-сетне, най-сетне твърдият, затвореният, заключеният в себе си мъж нарушава мълчанието, което сковаваше устата му. Откакто неговата тайна не е вече тайна, а видима действителност, Магелан може да стане разговорчив.
Капитаните се явяват и дават своите доклади. Сведенията във всеки случай не са твърде радостни. Запасите са се стопили опасно. Всеки кораб носи в най-добрия случай храна за три месеца. Магелан взема думата. Положително е вече — заявява той, като подчертава думите си, — че първата цел на пътуването е постигната и протокът към Mar del Sur може да се смята за намерен. Сега той моли своите капитани да кажат свободно мнението си дали флотата трябва да се задоволи с тоя успех, или ще трябва да се опита да изпълни онова, което той е обещал на императора: да стигне и на Островите на подправките и да ги завладее за Испания. Разбира се, той признава, че хранителните припаси са вече крайно оскъдни и че на флотата предстоят големи опасности. Но голяма ще бъде също и славата и богатството, което очаква всички при щастливо изпълнение на задачата. Неговата готовност е непоколебима. Но преди да вземе окончателно решение дали да се върнат вече в родината с тоя половин успех, или да се отправят към крайната си цел, както честта им повелява, той, Магелан, иска да чуе мнението на своите офицери.
Отговорите на отделните капитани не са достигнали до нас, но не е погрешно мнението, че мнозинството от тях са останали почти безмълвни. Те си спомнят още твърде ясно за бреговете на Сан Хулиан и разкъсаните на четири трупове на техните испански другари; на тях все още е твърде неудобно да противоречат на волята на тоя железен португалец. Само един-единствен изявява студено и рязко колебанието си — Естеваон Гомес, португалец и предполагаем роднина на Магелан. Гомес казва открито, че сега, когато, както по всичко изглежда, протокът е намерен, по-добре ще сторят да се върнат назад в Испания и след това с една наново съоръжена флота да повторят пътуването към Островите на подправките, следвайки новия път. Защото техните кораби не са вече според неговото мнение годни за мореплаване, като при това нямат и достатъчно хранителни припаси, а никой не знае колко широко е южното море, тоя нов непознат океан, който се простира зад новооткритата морска улица. Ако те сбъркат пътя и по това непознато море и не намерят скоро някое пристанище, цялата флота ще трябва да загине по най-печален начин.
Из устата на Естеваон Гомес говори разумът и вероятно Пигафета, който предварително смята подозрителен всеки човек, излизащ против Магелан, постъпва несправедливо към тоя опитен мъж, като му приписва всевъзможни дребнави причини за колебливостта му. В действителност от логична и предметна гледна точка предложението на Естеваон Гомес — да се върнат сега с чест назад и след това да достигнат до целта си с втора флота — беше най-правилното; това нещо би спасило живота на Магелан и на почти двеста души още. Но Магелан мисли не за смъртния живот, а за безсмъртното дело. Оня, който мисли героично, той по силата на необходимостта е принуден да постъпва против разума. Без да се колебае, Магелан взема думата, за да възрази. Вярно е, че им предстоят може би трудности, че ще трябва по всяка вероятност да страдат от глад и всякакви други лишения, но — едно забележително пророческо слово, — ако би трябвало дори да ядат кожата, с която са обковани върлините за платната, той все пак смята за свой дълг да продължи пътя си и да открие земята, която е обещал. С такъв позив към нови приключения бива свършено, както изглежда, това тъй странно откъм психологична страна съвещание и от кораб на кораб високо се понася заповедта на Магелан, че пътуването ще продължи. Тайно обаче Магелан заповядва на капитаните грижливо да крият от екипажа оскъдицата на хранителните припаси. Всеки, който би дал гласност и най-малко загатване за това, сам погубва живота си.
* * *
Капитаните приемат мълчаливо заповедта и скоро двата кораба, които са натоварени със задачата да изследват южния канал — „Сан Антонио“ под командата на Мескита и „Консепсион“ под командата на Сераон — изчезват в лабиринта на нарязания и лъкатушен залив. В това време пък другите два кораба — „Тринидад“, флагманският кораб на Магелан, и „Виктория“ — имат по-приятни часове. Те пущат котва при устието на Сардинената река и вместо сами те да изследват по-нататъшния ход на западния канал, Магелан предоставя това първо разузнаване на една малка лодка. В тая тиха част на канала няма никаква опасност; Магелан дава само една заповед: да се върнат най-късно на третия ден от това разузнаване; по тоя начин трите дни до завръщането на „Сан Антонио“ и „Консепсион“ остават за пълна почивка на другите два големи кораба. И почивката, която Магелан и неговите хора правят в това приятно място, е наистина добра почивка. За тяхно учудване през последните дни — колкото по на запад отиваха — околността започна все повече да се разхубавява. Вместо суровите пясъчни скали тук ги посрещат ливади и гори. Хълмовете се спущат по-меко, все по-далече блестят ледените върхове. Въздухът е станал по-благ, извори със сладка вода освежават моряците, които седмици наред не бяха виждали друга вода освен негодната вмирисана вода от корабните бъчви. И те лежат сега лениво в меката трева, гледат чудото на хвърчащите във въздуха риби, а после припкат да ловят в реката сардини, които се намират тук в невероятно изобилие. Те откриват толкова много вкусни и благоуханни зеленчуци, че могат най-сетне след дълги месеци на лишения да се наядат до насита, а природата ги гали така хубаво и нежно, че Пигафета възторжено се провиква: „Не вярвам да има на света по-хубаво и по-приятно място от това тук!“
Но какво представя от себе си това малко щастие на спокойствието, удобството и ленивата почивка пред другото, голямото щастие на огнената магия, на шеметния полет, който омайва сега Магелан? То се приближава вече, то вече витае над него; защото изпратената лодка се завръща на третия ден послушно назад и моряците пак дават знаци още отдалече, както тогава, в деня на Тодос лос Сантос, когато откриха входа на морската улица. Но сега — и това е хиляди пъти по-важно! — те бяха намерили най-сетне изхода й! Те бяха видели със собствените си очи морето, в което се влива тоя канал, видели Mar del Sur, великото непознато море! Таласа, таласа, хилядолетният радостен вик, с който гърците, връщайки се след безкрайни опасности, поздравяваха вечните води, прогърмява тук отново на друг език, но със същото въодушевление; той се разнася тържествено в една област, която никога още не е чувала възторга на човешки глас.
Тази едничка минута е най-великият миг на Магелан, оня миг на върховно и неописуемо очарование, който всеки човек преживява само един път в живота си. Всичко вече се сбъдна. Той устоя на думата, която бе дал на краля. Той направи действителност — той, пръв и единствен — онова, което хиляди преди него само бяха бленували: намери пътя към другото море. Той знае, че чрез тоя миг неговият живот е получил своето оправдание и минава отсега в безсмъртието.
И тогава става нещо, което никой не би се осмелил да предположи у тоя твърд, затворен в себе си човек. Изведнъж строгият войник, който никога не е издавал никое свое чувство, бива надвит от вътрешно вълнение. Очите му преливат, сълзи, горещи, изгарящи сълзи текат по бузите му и през тъмната му брада. Тоя железен мъж плаче от щастие за пръв път, за единствен път в живота си.
* * *
Един миг, един-едничък кратък миг през целия си тъмен и труден живот Магелан чувствува върховната наслада, която е отредена за творческите личности: да види осъществена своята жизнена идея. Обаче на тоя човек му е писано в звездите да не получи от съдбата нито един миг щастие без горчиво изкупление и заплащане. Към всеки негов успех неотразимо е свързано и едно разочарование. Нему е позволено само да зърне щастието, но не и да го обхване, не и да се помъчи да го задържи и също и тоя кратък миг на опиянение, тоя най-богат миг в живота му предивременно погасва, преди още той да го е изпитал докрай. Защото къде се бавят другите два кораба? Защо не идват още те?
Сега, след като лодката бе намерила изхода в морето, всяко по-нататъшно дирене на пътя към южното море е само излишно губене на време. Ах, кога ще се върнат най-сетне двата изпратени кораба „Сан Антонио“ и „Консепсион“, за да чуят и те благата вест! Дано само се върнат! Нетърпеливо и все по-нетърпеливо се взира Магелан в далечината на залива. Отдавна вече е изтекло уговореното време, минава вече петият ден, а все още никакъв знак, никаква следа от тях.
Дали не се е случило най-сетне някакво нещастие? Дали не са загубили пътя? Магелан е твърде много възбуден, за да не може по-дълго да чака в бездействие на уговореното място. Той заповядва да разпънат платната и да потеглят назад, за да посрещнат загубените кораби. Но хоризонтът е празен, празни са студените мъртви води. Никъде знак, никъде следа.
Най-сетне на втория ден от търсенето блясва едно платно. Това е „Консепсион“, командуван от верния Сераон. Но къде е другият кораб — най-важният, тъй като е най-голям от корабите на флотата — „Сан Антонио“? Сераон не знае нищо. Още първия ден „Сан Антонио“ е излязъл пред тях и оттогава е изчезнал. В първия миг Магелан все още не предполага нещо лошо. Може би „Сан Антонио“ се е само заблудил или пък комендантът му не е разбрал уговореното. Поради това той изпраща сега всички кораби на флотата по четирите посоки, за да обходят всички кътчета на главния канал. Той заповядва да запалят огньове, до побити знамена биват оставени писма с нареждания за в случай, че загубеният кораб е загубил посоката. Но никъде следа. Трябва да се е случило нещо лошо. „Сан Антонио“ е или потънал и погинал с целия си екипаж — което обаче не изглежда вероятно, тъй като тъкмо през тия дни времето беше извънредно тихо, — или — и това е най-близката възможност — оня пилот на „Сан Антонио“, Естеваон Гомес, който настоя във военния съвет за незабавно връщане назад, е изпълнил чрез бунт своето искане: той и испанските офицери от кораба са просто махнали с насилие капитана и са избягали заедно с всички хранителни припаси.
Магелан не знае в оня час какво е станало. Той знае само, че се е случило нещо ужасно. Изчезнал е най-големият, най-добрият кораб на флотата му, корабът, който бе най-изобилно снабден с хранителни припаси. Но къде е той и какво се е случило с него? Никой в тая безкрайна, безлюдна пустиня не може да му каже дали лежи на дъното на морето, или пък е избягал и взел бърз ход към Испания. Само чуждите звезди, Южният Кръст, обграден от цял рояк трептящи звезди, само те са били зрители на тайнственото събитие. Само те знаят пътя на „Сан Антонио“, само те еднички биха могли да дадат отговор на Магелан. Понятно е поради това, че адмиралът, който като всички люде на своето време смята звездогадането за положителна наука, повиква при себе си астролога и астронома Андрес де Сан Мартин, който придружава кораба на мястото на Фалейро, повиква него — единствения, който, може би ще прочете истината по звездите. Той му заповядва да състави хороскоп и да открие чрез своето изкуство какво се е случило със „Сан Антонио“. И по някакво изключение астрологът дава правилно тълкуване; милият астролог, който си спомня съвсем ясно решителното държане на Естеваон Гомес при военния съвет, разтълкува — и фактите ще потвърдят това, — че корабът е избягал и капитанът му е затворник.
* * *
Магелан отново стои за последен път пред едно неотложно решение. Той бе тържествувал твърде прибързано, с твърде леко сърце се бе отдал на радостта. Сега с него — още една забележителна успоредица между първото обикаляне на Земята и второто, — с него става същото, което ще се случи и с Френсис Дрейк, неговия последовател, комуто също така избягва тайно през нощта най-добрият кораб с разбунтувания капитан Уинтър. Насред победното пътешествие един съотечественик, един враг от негова кръв, напада коварно Магелан в гръб и ако флотата още преди това имаше съвсем оскъдни хранителни припаси, то сега я заплашва явно бедствие. Защото тъкмо „Сан Антонио“ носеше на борда си най-многото, най-добрите запаси, а вън от това безсмисленото чакане и търсене погълна отново шест дни храна. Отправянето в непознатото южно море, което дори преди 8 дни при несравнимо по-добри обстоятелства беше един смел поход, става сега след избягването на „Сан Антонио“ почти самоубийство.
От най-високия връх на сигурността Магелан изведнъж пада отново в най-дълбоките бездни на неизвестността. И не би имало нужда от описанието, което ни предава Барос: „Той беше толкова смутен, че не смееше да вземе никакво решение“, тъй като вътрешната Магеланова тревога ние и сами виждаме достатъчно ясно от заповедта, която той отправя в тоя миг на смущение към всички офицери от флотата и която е единствената заповед, достигнала до нас. За втори път в течение на два дни той иска тяхното мнение дали флотата трябва да продължи пътя си, или да се върне назад; тоя път обаче той заповядва на своите капитани да му дадат отговора си писмено. Защото Магелан иска да има — и това нещо показва неговата голяма предвидливост — едно алиби — Scripta manent; той има нужда от писмено веществено доказателство, че е питал капитаните си. На него му е съвършено ясно — също и това нещо ще бъде потвърдено от фактите, — че бунтовниците от кораба „Сан Антонио“ веднага след пристигането си в Севиля ще излязат като негови обвинители, за да не бъдат самите те обвинени в непокорство. Без съмнение те ще го представят, него, отсъствуващия, като човек на терора, ще се опитат да възбудят националното чувство на испанците с преувеличени описания как той, чуждоземецът-португалец, жестоко оковава във вериги назначените от краля чиновници, как обезглавява кастилиански благородници, разкъсва ги на части или ги оставя да умрат от глад, за да предаде след това въпреки изричната заповед на краля цялата флота изключително в ръцете на португалци. За да обезсили неизбежното обвинение, че през време на цялото си пътуване е потискал с брутален терор всяко свободно мнение на своите офицери, Магелан написва оная странна заповед, която напомня по-скоро самозащита, отколкото другарско допитване. „Издадена в канала Тодос лос Сантос, срещу Рио дел Ислео, 21 ноември“, така започва тая заповед: „Аз, Фернандо Магелан, рицар на Сантиягския орден и адмирал на тая флота…, научих, че на всички ви изглежда твърде отговорно решението да се пътува по-нататък, тъй като намирате, че времето е вече много напреднало. Аз съм човек, който никога не оставя без внимание мнението или съвета на другите люде и който иска да обмисли и проведе всичките си планове заедно с тях.“
Навярно офицерите са се усмихнали безмълвно при тая странна самохарактеристика. Защото, ако има характерна черта, която най-много отличава Магелан, това е именно неговото самовластие в ръководството и заповедите. Всички си спомнят твърде добре как същият този човек смазваше с брониран пестник всяко възражение на своите съкапитани. Но и Магелан също знае колко много трябва да си спомнят те за неговата безмилостна диктатура върху мненията и затова продължава: „Никой не бива да се плаши, спомняйки си случките в пристанището «Сан Хулиан», но всеки от вас има дълга да ми каже без страх какво е вашето гледище относно сигурността на нашата армада. Би било противно на вашата клетва и дълга ви, ако бихте пожелали да скриете от мен мнението си.“ От всекиго едного той изисква да каже ясно, и то писмено, мнението си дали трябва да продължат пътешествието, или да се върнат назад и да изложи основанията си за това.
Но загубеното през много месеци доверие не може да се възвърне само в един час. Страхът все още е свит в сърцата на офицерите, за да се осмелят да искат открито завръщане назад, и единственият отговор, стигнал до нас, отговорът на астронома Сан Мартин, показва колко малко са наклонни те да разделят с Магелан отговорността за това, и то тъкмо сега, когато тя е станала неизмеримо голяма. Добрият астролог говори, както подобава и на занятието му, двусмислено и мъгляво, с изкусни скокове и на тая, и на другата страна. Той се съмнява наистина, че биха могли да достигнат чрез тоя канал Тодос лос Сантос до Молукските острови, но при все това дава съвет да се продължи пътуването, тъй като сега са „в сърцето на пролетта“. Но, от друга страна, не бива да се отива много далече и най-добре ще бъде флотата да се върне назад към средата на януари, защото хората са отслабнали и силите им намалели. Може би ще бъде по-добре да се върви не на запад, а на изток, но все пак Магелан да направи онова, което му се вижда най-добро, и нека бог му покаже верния път. Също така неопределено трябва да са се изказали и другите офицери на флотата.
Но Магелан пита своите офицери не за да получи отговор от тях, но за да може отпосле да докаже, че ги е питал изобщо. Той знае: осмелил се е да извърши твърде отговорни дела, за да може вече да се връща назад. Той може да се върне в Испания само като победител, иначе е загубен. И ако словоохотливият астроном би му предсказал дори смърт, той все пак трябва да върви по своя героичен път. На 22 ноември 1520 г. по негова заповед корабите напущат пристанището при Сардинената река, няколко дни по-късно Магелановият проток е изминат — защото той ще се нарича така през вековете — и при изхода на протока зад една предпланина, която нарича в знак на благодарност Cabo deseado, „Желания нос“, той вижда с безгранично вълнение новото, никога още непрекосявано от европейски кораб море. Вълнуваща гледка: на запад, там отвъд, зад безкрайния хоризонт трябва да лежат те, Островите на подправките, островите на богатствата, а зад тях грамадните царства на Изтока — Китай и Япония, и Индия, а по-нататък, безкрайно по-нататък, родината, Испания и Европа. Поради това — още една почивка, последната почивка пред решителния поход в непознатия, непреплуван, откакто свят светува, безкраен океан. След това на 28 ноември 1520 г. котвите са вдигнати, знамената развети! И трите малки самотни кораба поздравяват почтително с топовни гърмежи непознатото море, както рицарски се поздравява един голям противник, когото предизвикват за двубой на смърт или живот.