Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Magellan. Der Mann und seine Tat, 1938 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Асен Разцветников, 1939 (Пълни авторски права)
- Форма
- Биография
- Жанр
- Характеристика
-
- Велики географски открития
- Експедиции
- Исторически личности
- Море
- Морска тематика
- Път / пътуване
- Пътешествия
- Ренесанс
- Оценка
- 5,4 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- johnjohn (2021 г.)
Издание:
Автор: Стефан Цвайг
Заглавие: Магелан
Преводач: Асен Разцветников
Година на превод: 1939
Език, от който е преведено: немски
Издание: трето
Издател: Наука и изкуство
Град на издателя: София
Година на издаване: 1966
Националност: немска
Печатница: ДПК „Стоян Добрев — Странджата“ — гр. Варна
Редактор: М. Данилевски
Художествен редактор: Д. Донков
Технически редактор: Л. Коларова
Художник: Ас. Старейшински
Коректор: М. Илчева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14538
История
- — Добавяне
Смърт пред последното тържество
7 април 1521 — 27 април 1521
След тридневно благополучно плуване по тихото море флотата се приближава на 7 април 1521 г. до остров Себу; многобройни села свидетелствуват още отдалече, че той е гъсто населен. Царят-пилот Каламбу направлява със сигурна ръка кормилото към главния град, но още първият поглед, който Магелан хвърля по пристанището, му подсказва, че тук той ще има работа с един раджа или цар от по-висока степен и с по-висока култура, защото до брега стоят чуждоземни джонки и безброй малки туземни платноходи. Ще трябва значи да се пристъпи тук още от самото начало с внушителност и да се покажем господари на светкавицата и гърма. Магелан заповядва на всички кораби да дадат за поздрав един топовен залп и, както винаги, това чудо — изкуствена гръмотевица при ясно небе — възбужда отначало нечуван ужас всред децата на природата: туземците се разбягват с крясък на всички страни и уплашени се скриват. Обаче Магелан веднага изпраща на сушата своя храбър преводач Енрике, за да съобщи дипломатично на островния владетел, че тоя гръм съвсем не е знак на враждебност, а, напротив, могъщият комендант желае да засвидетелствува с такова висше чудо своето особено уважение към могъщия цар на Себу. Господарят на тия кораби е сам служител — във всеки случай служител на най-големия владетел в света; по негова заповед той е преплувал най-голямото земно море, за да посети Островите на подправките. При тоя случай обаче той не иска да пропусне възможността да направи едно приятелско посещение на цар Себу, тъй като е научил в Масава колко мъдър и любезен цар е владетелят на Себу. Комендантът на гръмовния кораб е готов да покаже на царя на тоя остров никога невиждани прекрасни стоки и да извърши с него търговска размяна. Той в никой случаи не иска да остава тук задълго и веднага след сключеното приятелство ще напусне островите, без да причини и най-малка неприятност на могъщия цар.
Но царят или по-скоро раджата на Себу — Хумабон, съвсем не е такова невинно дете на природата като голите диваци от Ладронските острови и „великаните на Патагония“. Той вече е ял от дървото на познаването, знае какво нещо са злато и пари; тоя жълтомургав цар от другия край на света е практичен националикономист, за което свидетелствува обстоятелството, че е заел от други или сам е изнамерил за своето пристанище висококултурната придобивка на транзитните мита. На опитния търговец не прави впечатление гърмът на топовете, нито пък могат да го поласкаят медените речи на преводача. Той заявява хладно на Енрике, че съвсем не отказва на непознатия чужденец влизането в пристанището му и новата търговска връзка ще му бъде добре дошла. Но всеки кораб, който спира тук, трябва да заплати една такса, едно пристанищно мито. Следователно големият чужд капитан на трите големи чужди кораба трябва най-напред да заплати обикновеното мито, щом иска да върши тук търговска размяна.
Робът Енрике знае, че неговият господар като адмирал на една кралска армада и рицар на Сантиягския орден никога не ще се съгласи да плати пристанищно мито на един местен главатар. Защото чрез едно подобно плащане той мълчаливо би признал суверенитета или самостоятелността на една земя, която Испания смята предварително за своя провинция съгласно папската була. Поради това Енрико настоява пред цар Хумабон да се откаже в тоя особен случай от таксата и да не идва до вражда с господаря на гърма и светкавицата. Раджата, който е с тънък търговски дух, изказва повторно съжаленията си. Най-напред парите, а после приятелството. Трябва да се плати най-напред — от това правило няма никакви изключения. И като свидетел за това нещо той накарва да повикат един мохамедански търговец, който току-що е пристигнал от Сиам с една джонка и е платил митото без всякакви възражения.
Търговецът се явява незабавно и веднага побледнява. Още щом вижда големите кораби със сантиягския кръст на опънатите платна, той разбира бедата. Уви, християните успяха да намерят също и тоя последен, най-забутан кът на Изтока, където хората все още можеха да вършат почтената си търговия, без да бъдат смущавани от тия пирати! Дошли са значи и тук тия убийци и врагове на Мохамед с техните страшни топове и аркебузи! Свърши се вече мирната търговия, отиде добрата печалба. Той бързо пошушва на краля да бъде предпазлив и да не влиза във вражда с тоя неканен гост. Това са същите ония — тук той, разбира се, смесва испанците с португалците, — които завладяха и ограбиха Каликут, цяла Индия и Малака. Никой не може да противостои на тия бели дяволи.
Известието на тоя търговец сключи един нов кръг: на другия край на света, под други звезди Европа се докосна пак до Европа. Досега, плувайки на запад, Магелан намираше почти навсякъде земи, в които не бе стъпвал европейски крак. Никой от туземците, които той срещна, не бе чувал за белите хора, никой не бе виждал досега европеец, дори самият Васко да Гама, слизайки в Индия, бе заговорен от един арабин на португалски език; Магелан обаче в течение на цели две години не срещна нито веднъж познато нещо, флотата му бе пътувала в празното като по някаква чужда ненаселена звезда. Неговите моряци се бяха сторили на патагонците за някакви небесни същества, като от дяволи или от зли духове се изпокриха в горите си жителите на Ладронските острови. Но тук вече, на другия край на земния кръг, европейците стоят най-сетне отново пред един човек, който ги познава, когото те познават — през океанските ширини е прехвърлен един мост от техния свят до тия нови светове. Пръстенът е затворен: още няколко дни, още няколко стотици мили и той ще срещне отново, след цели две години, европейци, християни, другари, братя по вяра. Ако Магелан би могъл все още да се съмнява, че е вече действително близо до целта си, то сега това му се потвърждава отново: защото сферата се докосна до сфера, великанският подвиг е извършен, светът е обиколен.
* * *
Предупреждението на мавританския търговец произвежда видимо впечатление върху царя на Себу. Той се уплашва и веднага се отказва от исканата пристанищна такса. Като видим израз на гостолюбните си намерения той поканва Магелановите пратеници на богата гощавка, и — трети необорим знак, че аргонавтите се намират близо до Аргос — тук гозбите се поднасят вече не на дървени блюда, а в порцелан, който иде направо от Китай, от приказния Катхай на Марко Поло. Япония и Индия трябва да са следователно само на една педя оттук, испанците стоят вече на границата на ориенталската култура. Блянът на Колумб да стигне до Индия откъм запад е вече осъществен.
След приключването на дипломатическия случай започва, неспъвана от нищо, официалната размяна на любезности и стоки. Пигафета бива изпратен на сушата като Магеланов пълномощник; царят на Себу изявява на драго сърце готовността си да сключи с могъщия император Карл вечен съюзнически мир и Магелан прави всичко за честното спазване на тоя мир. В явна противоположност с Кортес и Писаро, които веднага пуснаха от веригата своите кръволоци и започнаха варварски да колят и заробват населението, грижейки се единствено да ограбят страните колкото е възможно по-безогледно и по-бързо, тоя далновиден и хуманен откривател през време на цялото си пътешествие се стреми изключително към мирно проникване; от самото начало на похода си още Магелан се стреми да постигне присъединяването на новите провинции по-добре чрез приятелство и договори, отколкото с насилие и кръв. Нищо не придава на Магелан такова извънредно морално превъзходство над всички конкистадори на неговото време, както тая непреклонна воля за хуманност. По характер лично Магелан беше твърда, сурова душа, той поддържаше желязна дисциплина във флотата си — държането му при бунта доказва, че той не знаеше какво е отстъпчивост и щадене. Но макар и да е бил суров, все пак нему се признава честта да не е бил никога жесток. Нито една-едничка от ония варварски постъпки, които опетниха завинаги великите дела на един Кортес, на един Писаро, изгарянето на касиките, измъчването на Гуатамозин, не срами паметта му, никакво неустояване на дадената честна дума — което конкистадорите смятаха за напълно позволено по отношение на „езичниците“ — не помрачава подвига му. До часа на смъртта си Магелан строго и честно спазва всеки договор с главатарите; тая честност бе най-доброто му оръжие и остава най-трайната му слава.
Между това търговията е започнала, и то с въодушевление и от двете страни. Туземците са във възторг преди всичко от желязото, тоя твърд метал, тъй отлично пригоден за меч и копие, и брадва, и плуг — съвсем без цена им се вижда в сравнение с него мекото жълто-бяло злато, и, както в благословената 1914 година, те с въодушевление дават злато за желязо. Четиринадесет пфунда от тоя почти нищо неструващ в Европа метал биват давани срещу петнадесет пфунда злато и Магелан е принуден да спира чрез най-строга забрана моряците си, които изпадат пред тая луда щедрост на златопрезирачите в опиянение и в изкушение да продадат веднага и дрехите си, и цялото си имущество за злато: защото той се бои, че при твърде необузданото търсене туземците могат да подозрат ценността на тоя метал и по тоя начин да се подбият цените на насрещната стока. Магелан иска да си запази предимството на незнанието от страна на туземците — но оттам нататък той строго бди хората от Себу да не бъдат лъгани при меренето и тегленето: нему, който винаги мисли далече напред, не е до малката парична печалба, но, напротив, за него е по-важно да не би да развали за дълго време търговията и той гледа преди всичко да спечели сърцата и душите на тая нова област. И сметката му отново излиза права: скоро отношенията между туземците и добрите и могъщи чужденци се развиват до такава степен на доверие, че царят, а с него и мнозинството от свитата му доброволно изявяват желание да станат християни. Онова, което другите испански завоеватели изтръгваха в течение на месеци и години с инквизиции и мъчения, с най-ужасни наказания и горене на огън, това нещо дълбоко религиозният и все пак лишен от фанатизъм Магелан постига за малко дни без каквото и да било насилие. Колко хуманно, с каква свобода на духа е действувал той при това покръстване, това нещо можем да прочетем у Пигафета. „Капитанът ми каза, че те не бива да стават християни от страх пред нас или за да ни угодят, но ако действително искат да станат християни, трябва да сторят това по свое желание и от любов към бога. Но и в случай че не искат да станат християни, няма да им бъде сторено поради това нищо лошо. Само че ония, които станат християни, ще си спечелят с това още по-добро отнасяне към тях. Тогава те всички извикаха като из едно гърло, че искат да станат християни не от страх и не за да ни угодят, но по свободна своя воля. Те се предават всецяло в неговите ръце и нека той постъпва с тях като със свои собствени подчинени. В отговор на това капитанът ги прегърна със сълзи на очи, хвана ръцете на княза и на царя от Масава и им каза, че както е истина, че той вярва в бога и е верен на своя император, така и на тях обещава, че те ще живеят отсега във вечен мир с императора на Испания, и те от своя страна му обещаха същото.“
На следния неделен ден, 17 април 1521, вечерното слънце на Магелановото щастие свети на залез — испанците празнуват своя най-хубав успех. На пазарището сред града се издига балдахин; донасят килими от корабите и поставят тържествено върху тях две кадифени кресла — едно за Магелан и едно за царя. Пред балдахина блести още отдалече олтарът, заобиколен от широки кръгове мургави хора, които очакват обявеното зрелище. С нарочна оперна величественост инсценира своето приближаване Магелан, който, ръководен от тънък усет, не бе още стъпвал на сушата и бе водил всички преговори чрез Пигафета. Пред него маршируват четиридесет войници в пълно въоръжение, зад тях знаменосецът развява високо коприненото знаме на император Карл, което бе предадено на адмирала в Севилската черква и което се развява за пръв път над това ново владение на короната, и едва подир него, спокоен, сериозен и тържествен крачи Магелан, следван от своите офицери. В мига, когато той напуща лодката и стъпва на брега, от корабите проехтява топовен залп. В първата си уплаха зрителите се разбягват по всички ветрове. Но като виждат своя крал (комуто белите се бяха погрижили предварително да съобщят за тоя гръм) да стои спокоен на креслото си, те се връщат назад и с възторг гледат как бива издигнат един великански кръст, пред който техният крал заедно с престолонаследника и мнозина други приема с наведена глава кръщението. Като негов кръстник Магелан му дава по тоя случай вместо езическото име Хумабон името Карл — както се нарича новият му покровител. От своя страна и царицата, която е хубава и би могла и днес дори да се движи сред най-доброто общество — тя е с четиристотин години напред в модата от своите европейски и американски сестри, тъй като има начервени устни и нокти — получава името Хуана, княгините също биват удостоени с испанските княжески имена Катарина и Изабела. От само себе си се разбира, че останалият haute volée[1] от Себу и от всички съседни острови не иска да остане по-назад от своите царе и главатари и корабният свещеник е зает до късно през нощта да кръщава стотиците люде, които се натискат, за да бъдат кръстени. Новината за чудните чужденци бързо се разпространява. Чули-недочули за вълшебния обред на тоя чужд магьосник, туземци от съседните острови започват да се стичат като поток на другия ден; вътре в няколко дни, почти всички главатари на близките острови запечатват съюза си с Испания, като навеждат глава под светената вода.
Рядко някое дело, е бивало изпълнявано по-величествено. Магелан постига всичко. Протокът е намерен, достигната е другата земя. Нови острови с големи богатства са спечелени за короната на Кастилия, безброй души на езичници — за бога, и всичко това — успех в успеха!, — без да е пролял ни капка кръв. Бог бе помагал на вярващия. Той го бе спасил от беди, по-лоши от които не е познал никой смъртен; Магелан се чувствува проникнат безмерно от едно почти религиозно чувство на сигурност. Кое нещо би могло да бъде трудно за осъществяване след трудностите, които той преодоля, кое може да повреди на делото му сега след тая прекрасна победа? Сърцето му е преизпълнено с чудодейните сили на една скромна вяра, че може сега да се осмели на всичко в служба на бога и своя крал.
И тая вяра докарва гибелта му.
* * *
Магелан сполучи във всичко, сякаш ангели бяха осветявали пътя му. Той спечели за испанската корона едно ново царство, но как да запази и занапред завоюваното за краля? Да остане по-дълго в Себу не му е възможно; още по-невъзможно му е да тръгне да покорява остров по остров целия архипелаг. Поради това Магелан — който винаги мисли далече напред — вижда само един път за възможно най-трайно закрепване на испанската власт над Филипините: да направи Карл Хумабон, единствения католически главатар, владетел и заповедник над всички други главатари. Като съюзник на испанския крал цар Карл от Себу ще трябва да има занапред по-голям престиж, отколкото всички други. Поради това заявлението на Магелан, че ще даде военна помощ на цар Себу, в случай че някой би се осмелил да се противопостави на властта му, не бе едно прибързано недомислие, а, напротив, зряло обмислен политически ход.
По една случайност тъкмо през тия дни се явява случай за подобна демонстрация. На един съседен съвсем мъничък остров, Мактан, който лежи срещу Себу, управлява един раджа на име Силапулапу, който открай време още се е противопоставял на властта на себуанския цар. Също и тоя път той не позволява на своите поданици да продоволствуват с хранителни припаси странните гости на Карл Хумабон и, може би, това негово враждебно държане е отчасти оправдано. Някъде по неговото островче — може би поради това, че след дългото си въздържание моряците тичат като луди след жените — се е дошло до една схватка, при която биват изгорени и няколко колиби. Нищо чудно, че той би желал да види час по-скоро заминаването на чужденците. Но неговото вироглаво държане към гостите на Хумабон изглежда на Магелан отличен случай за едно демонстративно опитване на силите. Не само царят на Себу, но и всички главатари от областта ще трябва да видят колко хубаво прави тоя, който върви с Испания, и колко зле си изпаща оня, който се противопоставя на повелителите на гърма: едно такова малко, немного кърваво зрелище би подействувало по-убедително от всякакви думи. И тъй Магелан предлага на Хумабон да даде на тоя упорит главатар един военен урок, за да всее веднъж завинаги уважение и покорство в душите и на всички други главатари. Любопитно е, че царят на Себу не е особено въодушевен от предложението на Магелан. Може би той се бои, че веднага след заминаването на испанците подвластните му племена отново ще се вдигнат против него; от друга страна, и Сераон и Барбоса съветват адмирала да не предприема тоя безполезен поход.
Но Магелан съвсем не мисли да прави истинска битка; подчини ли се непокорният, толкова по-добре и за него, и за всички други. Заклет враг на всяко безполезно кръвопролитие, истински антипод на всички други конкистадори, които колят и секат, когато и където им падне случай, Магелан изпраща най-първо роба си Енрике и мавританския търговец и предлага на Силапулапу почти почтен мир. Той не иска от него нищо друго, освен да признае върховното господство на себуанския цар и покровителството на Испания. Съгласи ли се главатарят на това, то испанците ще живеят в мир и разбирателство с него; откаже ли обаче да признае предложеното върховно господство, тогава те ще му покажат колко са остри испанските копия.
Но раджата отговаря, че също и неговите хора имат копия. Макар че те са направени само от тръстика и бамбук, върховете им са обаче добре закалени в огъня и испанците биха могли сами да се убедят в това. След тоя надменен отговор на Магелан, който има да защити символично престижа и силата на Испания, не остава никакъв друг избор освен аргумента на оръжието.
* * *
При подготовката на тоя малък военен поход Магелан за пръв път изглежда изоставен от най-очебийното си качество: предпазливост и далновидност. За пръв път тоя строг и пресметлив мъж се отправя лекомислено към една опасност. Защото царят на Себу изявява готовност да изпрати при тоя поход заедно с испанците и хиляда души от своите бойци, а самият Магелан без мъка би могъл да заведе на островчето сто и петдесет души от своя екипаж — и няма никакво съмнение, че тогава раджата на тоя малък като бълха остров, който изобщо не може да се намери по обикновените карти, щеше да претърпи унищожително поражение. Но Магелан не иска клане. При тоя поход той мисли за нещо друго, по-важно: за престижа на Испания. На адмирала, който представлява императорът на двата свята, се вижда по-долу от достойнството му да поведе цяла армия против един такъв мургав дивак, който няма дори една закърпена черга в нечистата си колиба, и да се бие при числено превъзходство с една жалка сбирщина от туземци. Магелан има за цел тъкмо обратното: очебийно да покаже, че дори един-едничък добре брониран и добре въоръжен испанец може да види сметката на сто подобни голищари. Тоя наказателен поход трябва да послужи изключително за доказване на туземците от всички острови мита за неуязвимостта и богоподобността на испанците и това, което бе представено преди няколко дни на неговия кораб пред царете на Масава и Себу — как върху един добре брониран испанец могат да удрят с жалките си копия и мечове едновременно двадесет бойци, без да могат да го ранят, — трябва да бъде показано в голяма мярка на тоя опърничав раджа. Само поради тия психологически съображения този иначе предпазлив човек, вместо да вземе целия си екипаж, взема не повече от шестдесет души и помолва царя на Себу да остане със своите помощни войски в лодките си. Те трябва да вземат участие в поучителното зрелище само като свидетели, само като зрители и да видят как пет дузини испанци ще разгонят като пилци всички главатари и раджи на тия острови.
Дали опитният пресметвач бе си направил зле сметката тоя път? Съвсем не. Исторически погледнато, съотношението от шестдесет бронирани европейци срещу хиляда голи, въоръжени с копия от бамбук и рибени кости туземци, в никой случай не бе лишено от смисъл. Защото Писаро и Кортес бяха завладели с по четиристотин-петстотин войници срещу стотици хиляди мексиканци и перуанци цели царства; в сравнение с подобни предприятия Магелановият поход към едно, голямо колкото върха на игла островче беше само военна разходка. Че той тук е мислил за опасност толкова малко, колкото и другият голям мореплавател, капитан Кук, който загуби живота си в едно също така незначително сражение с туземци, показва ни вече самото обстоятелство, че набожният католик Магелан, който иначе при всяко решително действие кара моряците си да приемат светото причастие, тоя път не нарежда нищо подобно. Няколко изстрела, няколко здрави удара и злощастните юнаци на Силапулапу ще се разбягат като зайци! Тогава неуязвимостта на испанското господство ще бъде бляскаво доказана за вечни времена без каквото и да било истинско проливане на кръв.
* * *
През оная нощ срещу петък, на 26 април 1521 година, когато Магелан тръгва със своите шестдесет войници, за да пресече тясната ивица море, която дели двата острова, туземците видели според техните твърдения върху един покрив странна, черна, непозната птица, подобна на врана. И наистина изведнъж, никой не знае защо, всички кучета започват да вият; суеверни не по-малко от диваците, испанците плахо се кръстят. Но може ли да се уплаши един човек, който се осмели да предприеме най-голямото морско пътуване в света от това, че някаква си врана кряскала, и да се откаже от дребната престрелка с един гол главатар и жалката му орда?
За зла съдба малкият главатар намира отличен съюзник в особения строеж на крайбрежието. Поради гъсто осеяните с коралови рифове прибрежни води лодките не могат да доближат до сушата; с това на испанците е предварително отнет най-внушителният военен ход: убийственият огън отдалече с мускетите и армбрустите, който огън в повечето случаи обръща туземците в бягство със самия си гръм. Но отказвайки се без колебание от това военно средство, тежковъоръжените шестдесет испанци — останалите стоят в лодките — наскачват във водата начело с Магелан, който, както пише Пигафета, „като добър пастир не искаше да остави стадото си само“. Те извървяват във вода до пояс целия път до брега, където ги очаква ордата на индийците, които реват и кряскат и размахват щитовете си. Скоро противниците се сблъскват.
От различните описания на боя най-достоверно трябва да е онова на Пигафета, който, сам ранен доста тежко от една стрела, до последния миг продължава да се бие редом с любимия си капитан. „Ние наскачахме, пише той, във вода до пояс и трябваше да изминем едно разстояние от два изстрела на лък, докато стигнем брега, а в това време нашите лодки не можеха да ни следват поради рифовете. На брега намерихме петстотин души туземци, разделени на три дружини, и те се втурнаха с ужасен крясък върху ни. Две от дружините ни нападнаха откъм двата фланга, третата във фронт. Нашият капитан раздели моряците на две части. Нашите стрелци с мускети и армбрусти гърмяха половин час от лодките, но не направиха нищо, защото изстрелите им не можеха да пробиват дървените щитове от такова голямо разстояние и в най-добрия случай само раняваха враговете в ръцете. Поради това капитанът даде високо заповед да не стрелят повече (очевидно, за да запазят мунициите за решителния бой), но нашите не го чуха. А туземците, като видяха, че нашите приятели причиняваха незначителни или не причиняваха никакви вреди, не отстъпиха. Те викаха по-високо и по-високо и като подскачаха ту на една, ту на друга страна, за да избягнат нашите изстрели, приближаваха се към нас, прикрити зад щитовете си, мятаха стрели, камъни, изострени на огън копия и кал, тъй че ние едва успявахме да се запазим. Някои от тях хвърлиха дори копия с железни върхове върху нашия капитан.
За да ги изплаши, капитанът изпрати няколко души наши да запалят къщите на туземците. Но това ги вбеси още повече. Няколко от тях се завтекоха при пожара, който погълна около двадесет или тридесет къщи, и убиха там двама наши войници. Останалите се впуснаха върху нас с още по-голяма ярост. Като разбраха, че макар телата ни да са защитени, краката ни не са бронирани, те започнаха да се целят главно в тях. Десният крак на капитана бе пронизан от една отровна стрела, поради което той даде заповед да започнем да отстъпваме крачка по крачка назад. Но сега почти всички наши хора удариха на бяг един през други, тъй че едва ли повече от шест или осем души от нас останаха с него (който, понеже бе куц вече от години, явно забавяше отстъплението). Сега ние бяхме изложени от всички страни на копията и камъните, които неприятелят хвърляше, и не можехме вече да окажем никаква съпротива. Бомбардите, които имахме в лодките, не можеха нищо да ни помогнат, защото плитката вода ги държеше много далече. Така ние се стремяхме да напуснем острова, като отстъпвахме крачка по крачка, биейки се непрестанно, и бяхме вече на един изстрел от брега и водата беше вече под краката ни. Но островитяните ни преследваха упорито, като постоянно намираха отново копията, които бяха хвърлили по-рано върху нас, така че те можеха да мятат по пет-шест пъти същите копия. Като познаха капитана, те започнаха да се целят главно в него; два пъти вече сваляха шлема от главата му. Той обаче остана с неколцина от нас като храбър рицар на поста си, без да се опитва да отстъпва по-нататък, и така ние се бихме повече от един час, докато най-сетне на един индианец се удаде да хвърли една стрела в лицето на капитана. В гнева си капитанът веднага промуши с копието си гърдите на нападателя, но копието остана в тялото на убития и когато след това капитанът се опита да извади меча си, можа да го изтегли само до половината, защото един удар от копие омаломощи дясната му ръка. Като видяха това, враговете се спуснаха всички върху него и един от тях му нанесе със сабята си такава рана в левия крак, че той падна на земята. Мигновено се хвърлиха върху него и всички други индианци и го промушиха — с копия и всякакви други оръжия, които имаха. Така те взеха живота на нашето огледало, на нашата светлина, на нашата утеха, на нашия верен вожд.“
* * *
По такъв безсмислен начин свършва живота си във върховния и прекрасен миг на осъществения си блян най-големият мореплавател в историята при една жалка схватка с орда голи индианци — един гений, който подобно на Просперо обузда стихиите, който победи всички бури и надделя на хората, падна от ръката на смешното човешко насекомо Силапулапу! Но тая глупава злополука може да му вземе само живота, не и победата, защото неговото дело е извършено вече почти докрай и личната съдба след един такъв подвиг почти няма вече значение. За съжаление обаче трагедията на неговата героична смърт твърде скоро бива последвана от една жалка комедия — същите испанци, които само преди няколко часа гледаха като богове от небето надолу към тоя мъничък княз на Макатан, се унижават сега толкова дълбоко, че вместо да доведат още екипаж и да отнемат от убийците тялото на своя вожд, страхливо изпращат до Силапулапу посредник, който му предлага да им продаде трупа: с няколко звънчета и пъстри кърпи искат да откупят те смъртните останки на своя адмирал! Но много по-величествен от не особено героичните Магеланови спътници, голият победител отблъсва сделката. Той не иска да продаде за огледалца и стъклени бисери и пъстро кадифе трупа на своя противник. Трофеят не му е за продан. Защото сега ще се знае по всички острови, че великият Силапулапу е убил лесно като някоя риба или птица чужденеца, повелителя на гърма и светкавицата.
Никой не знае какво са направили след това ония жалки диваци, на коя стихия са предали смъртните му останки, дали на огъня, на морето, на земята или на бавно разяждащия въздух. Не ни е останало никакво свидетелство, изчезнал е без следа гробът и загубена е в неизвестността следата на мъжа, който изтръгна от безкрайния океан, обграждащ сушата, неговата последна тайна.