Стефан Цвайг
Магелан (10)

Бунтът
2 април 1520 — 7 април 1520

В зимния затвор на Сан Хулиан, тоя откъснат от света и забулен с облаци залив, нарасналите противоречия ще трябва по необходимост да се сблъскат още по-силно, отколкото в откритото море. И нищо не доказва по-величествено непоколебимата непримиримост на Магелан, отколкото обстоятелството, че при наличността на такова напрегнато настроение той не се бои да вземе една мярка, която неизбежно ще докара увеличаване на недоволството. Магелан знае, единствен всред всички, че флотата би могла да достигне до плодородни тропически земи в най-добрия случай едва след много месеци; поради това той дава заповед да се разпределят донесените хранителни припаси по един много по-строг начин, отколкото досега. Това е просто фантастична смелост: да дразниш тук, на края на света, един и без това недоволен екипаж още от първия ден със съобщението, че отсега нататък всекидневната дажба хляб и вино ще трябва да бъде значително намалена.

В действителност обаче единствено тази енергична мярка спасява по-късно флотата. Тя никога не би могла да издържи онова знаменито, повече от стодневно плуване през Тихия океан, ако хранителните припаси не бяха пестени с желязна воля. Но екипажът, безразличен към неизвестните нему кроежи на адмирала, никак не проявява желание да приеме подобно ограничение. Един инстинкт — съвсем верен — подсказва на уморените моряци, че дори ако техният адмирал би спечелил чрез това пътуване вечна слава до звездите, то най-малко три четвърти от тях ще трябва да измрат за тоя негов успех и да погинат от глад и студ, от мъки и нужди. Щом като няма достатъчно хранителни припаси, мърморят те, би трябвало веднага да се върнем назад. Най-сетне флотата достигна толкова далече на юг, колкото не е достигнал никой кораб, откакто светът знае и помни. Никой не би могъл да ги укори в родината, че не са изпълнили своя дълг. Неколцина от тях са станали вече жертва на студа, а бяха ги събрали в Испания да отиват не в Леденото море, а на Молукските острови. На тия бунтовнически думи испанските историци от него време карат Магелан да отговаря с една реч, която никак не е в съгласие с непатетичния, несловоохотлив характер на тоя мъж и твърде много мирише на Плутарх и Тукидид, за да можем напълно да й вярваме. Те го карат да им каже, че той се учудва как те, които са кастилианци, могат да проявяват подобна слабост и да забравят, че са предприели това пътешествие само в служба на своя крал и своята родина. Когато е бил натоварен с командуването, той е предполагал, че ще намери в своите спътници оня дух и оная смелост, които са въодушевявали от памтивека испанския народ. Той за себе си е решен по-добре да умре, отколкото да се върне позорно назад. Следователно те би трябвало да имат търпение и да чакат, докато мине зимата. Колкото по-големи бъдат лишенията им, толкова по-великолепна ще бъде тогава отплатата на техния монарх.

В действителност обаче никога досега в света една хубава реч не е успокоявала някой гладен стомах. Не реториката спасява Магелан в оня критичен час, но непоколебимостта на неговото решение да не се поддава и да не отстъпи ни стъпка. Той съзнателно предизвиква още в първия час съпротивата, за да може навреме да я сломи с желязна ръка: по-добре веднага една окончателна разправа с недоволните, отколкото мъчително да я отлага! По-добре веднага да бъде ударен тайният враг, отколкото по-сетне сам адмиралът да бъде притиснат до стената!

* * *

Че това окончателно сблъскване ще последва, и то ще последва в най-скоро време, Магелан не се съмнява нито за миг. Много силно е станало през последните седмици напрежението на двустранното мълчание и мълчаливото дебнене между него и капитаните, съвсем непоносимо — студеното минаване един покрай друг всеки ден, всеки час, на борда на един и същ и тесен кораб. Това мълчание ще трябва най-сетне да избухне в свада или насилие.

Вината за това опасно положение на нещата лежи по-скоро у Магелан, отколкото у испанските капитани и твърде повърхностно е традиционното представяне на непослушните Магеланови офицери просто като сбирщина от черни предатели, като вечни завистници и врагове на гения. В оня критичен миг Магелановите капитани не само имаха правото, но бяха дори и длъжни да поискат от него разяснения за намеренията му, защото работата се отнасяше не само до собствения им живот, но също и до живота на поверения им от краля екипаж. Когато Карл V назначи изрично Картахена, Мендоса и Антонио де Кока за надзорни чиновници на своята флота, като veedor, tesorero и contador, то с тая титла той стовари върху тях и отговорност. Те са длъжни да бдят над кралското имущество, състоящо се от петте кораба, и да защищават това имущество на короната, когато то изпадне в опасност. А сега действително е надвиснала опасност, смъртна опасност. Много месеци изминаха, а Магелан не намери обещания път, не стигна на Молукските острови. Следователно няма нищо оскърбително в това, че пред лицето на явната Магеланова безизходност назначените и дали клетва представители на кралското съкровище искат най-сетне да открие поне едно зрънце от „голямата си тайна“ и да разкрие картите си пред офицерите на краля. Това, което испанските капитани искат, беше най-естественото нещо: техният вожд трябва най-сетне да сложи край на потайностите, да седне на една маса с тях и да разгледат заедно по-нататъшния път на флотата.

Но злощастният Магелан — това е неговата мъка и неговата вина — не може да открие картите си, преди да е напълно сигурен, че държи коза в ръцете си. Той не може да покаже в своя защита оня портолан на Мартин Бехайм, защото там е нанесен предполагаемият проток още на 40 градуса ширина. Сега, след като е смъкнал от поста му Хуан де Картахена, той не може да признае: аз се бях заблудил от лъжливи сведения и заблудих също и вас. Тон не може да допусне да му се поставят въпроси за мястото, където се намира обещаният „paso“, защото и той самият все още не знае отговора. Той трябва да се прави на сляп, да се прави на глух, да стиска устни и само да държи пестника си готов за отбрана, в случай че това неудобно любопитство го притисне до стената. Общото положение е следното: кралските надзорници искат най-сетне да хванат за яката тоя упорит човек, който ги избягва, и да поискат сметка за бъдните му намерения. А от своя страна Магелан, чиято сметка не излиза, не бива да влезе в обяснения, докато протокът не е намерен, иначе вярата в него, неговият авторитет са загубени.

Ясно е следователно, че правото стои на страната на офицерите, а на страната на Магелан стои нуждата. И ако те така настоятелно го притискат сега, то техният натиск не е от празно любопитство, но е повелителен дълг. За тяхна чест трябва да кажем също и следното: капитаните не нападат Магелан из засада. Те му дават още един последен знак да разбере, че търпението им е към края си, и ако би желал, Магелан би разбрал тоя знак. Защото, за да посмекчи по един любезен светски начин ожесточението на капитаните от неговата заповед, издадена, без да се съветва с тях, той тържествено ги поканва да присъствуват на връх Великден заедно на литургията и да обядват след това при него на адмиралския кораб. Но испанските благородници не се оставят да им бъдат така лесно замазани очите. След като високият заповедник Фернаон де Мажеляс, който се е добрал до Сантиягския рицарски орден чрез лъжи, не ги бе удостоил като опитни мореплаватели и чиновници на краля през течение на девет месеца нито с едно изявление за пътя на флотата, те учтиво му благодарят за милостта да обядват веднъж при него. Или по-скоро: те дори и не му благодарят. Дори тоя скромен начин на отказ не бива употребен. Без да си дадат труд да му откажат, тримата капитани — Гаспар Кесада, Луис де Мендоса и Антонио де Кока, се правят, че не са чули или че случайно са забравили поканата на своя адмирал. Празни остават наредените столове, непобутнати блюдата. Сам, печално сам, стои Магелан пред наредената трапеза със своя братовчед Алваро де Мескита, когото той бе произвел на своя глава комендант на кораб, и гозбите на това великденско пиршество, приготвено единствено за сключване на мир, трябва да му са се видели навярно твърде горчиви. Тримата капитани открито му хвърлят пред краката чрез тяхното общо отсъствие ръкавицата на двубоя.

* * *

Магелан разбира предупреждението, но нищо не може да смути тоя човек с железни нерви. Спокойно стои той на трапезата с Мескита, без да издаде огорчението си, спокойно дава по кораба обикновените заповеди, спокойно протяга вечерта за сън силните си натежали членове. Скоро изгасват всичките светлини; неподвижно, като големи, черни, заспали животни лежат петте кораба в сенките на залива, едва може от единия кораб да се различат очертанията на другия, тъй пълна е тъмнината на тая дълга, зимна, забулена от облаци нощ. Всред натежалата тъмнина не се вижда нищо, никой не може да чуе през буйните удари на вълните, че около полунощ една лодка, пълна с моряци, тихо напуща единия от корабите и с безшумни удари на веслата се приближава към „Сан Антонио“. Никой не би могъл да предположи, че тримата кралски капитани — Хуан де Картахена, Гаспар Кесада и Антонио де Кока, са скрити в тая лодка, която се движи така потайно и тихо. Планът на съюзените офицери е умен и енергичен. Те знаят, че трябва да имат сила и надмощие, за да могат да притиснат до стената един противник като Магелан. Това надмощие на испанските капитани Карл V бе доста мъдро пожелал; при отплуването само един кораб, адмиралският кораб на Магелан, бе поверен на португалец и това бе уравновесено твърде умно с обстоятелството, че испанският двор постави другите четири кораба под испанска заповед. Но Магелан вече бе развалил това желано от краля съотношение, като самовластно отне командуването на „Сан Антонио“ най-напред от Хуан де Картахена, а после поради „неблагонадеждност“ и от Антонио де Кока и предаде в ръцете на своя братовчед Мескита тоя втори по значение кораб. С двата най-големи кораба в здрави ръце той знае, че ще бъде, ако стане нужда, господар на флотата и във военно отношение. Поради това, за да се пробие фронтът на неговата защита и да се възстанови волята на императора, има само едно средство: отново да завладеят „Сан Антонио“ и да направят безвреден по някакъв начин противоправно назначения Мескита. Тогава испанците ще бъдат отново трима срещу двама и ще могат да държат затворен пътя за тръгването на Магелан, докато той намери за удобно да даде най-сетне на кралските чиновници желаното разяснение.

Планът е отлично намислен и не по-малко грижливо бива изпълнен той от опитните капитани. Предпазливо плува лодката с тридесет въоръжени мъже към заспалия „Сан Антонио“, който няма никаква стража на борда си, защото кой мисли за някакви неприятели тук, в пристанището? С въжени стълби се покатерват на борда нападателите начело с Хуан де Картахена и Антонио де Кока. Като бивши капитани на тоя кораб те и в тъмнината лесно намират пътя към спалнята на коменданта: преди Алваро де Мескита да успее да стане от леглото, той се вижда заобиколен от въоръжени мъже и след това поставен във вериги и хвърлен в кабината на писаря. Едва сега се пробуждат няколко моряци. Единият от тях, Хуан де Елорияга, усеща, че тук има предателство. Той грубо запитва Кесада какво прави посред нощ тук на кораба. Но Кесада му отговаря с шест бързи удара на меча и Елорияга пада на земята, облян в кръв. Всички португалци на борда биват хвърлени в окови: по такъв начин най-доверените привърженици на Магелан са поставени в шах: за да спечели останалите моряци, Кесада заповядва да отворят склада с хранителните припаси и позволява на всеки моряк да си вземе най-сетне, веднъж през толкова време, достатъчно вино и хляб. Като се остави настрана неприятният случай с Елорияга, който дава на тоя обикновен преврат облика на кървав бунт, нападението, извършено от испанските капитани, излиза напълно сполучливо. Спокойно могат да се завърнат сега Хуан де Картахена, Кесада и Антонио де Кока на своите кораби и да ги приготвят за бой, в случай че стане нужда от това; между това „Сан Антонио“ бива поверен на един човек, чието име се появява за пръв път тук — Хуан Себастиян дел Кано. В тоя час той е повикан да попречи на Магелан при осъществяване на неговата идея; в друг един час съдбата ще избере именно него, за да довърши делото на Магелан.

Корабите отново лежат неподвижни като големи черни заспали животни в сенките на залива. Нито един звук, нито един лъч светлина не дават основание да се подозре станалото произшествие.

* * *

Късно и мрачно настъпва в тия неприветливи области зимното утро. Неподвижно лежат петте кораба на същото място в ледения затвор на залива. По никакъв външен знак Магелан не може да забележи, че неговият доверен приятел и братовчед, че всички португалци на борда на „Сан Антонио“ лежат в окови и че вместо Мескита един бунтовнически капитан командува кораба. На мачтата се вее същият флаг, който се вееше и вчера, всичко изглежда, гледано отдалеч, непроменено и, както всяка заран, Магелан разпорежда да се започне всекидневната работа. Както всяка заран, той праща от „Тринидад“ една лодка на брега, за да донесе на корабите всекидневната дажба дърва и вода. Както всяка заран лодката спира най-напред до „Сан Антонио“, който трябва да изпрати по определения ред няколко моряци за същата цел. Но чудно нещо: когато лодката спира тоя път до кораба, от палубата не се спуща никаква въжена стълба, не се показва никакъв моряк, а когато гребците, разсърдени, викат към ония горе да побързат, получават неочаквания отговор: на тоя кораб не се приемат повече заповеди от Магелан, но единствено заповеди от капитан Гаспар Кесада. Тоя отговор е толкова странен, че лодката веднага се връща на адмиралския кораб, за да съобщи на Магелан за случката.

Магелан веднага си дава сметка за положението: „Сан Антонио“ е в ръцете на бунтовниците. Значи успели са да го изиграят. Но дори и една убийствена изненада не е в състояние да обърка нито ударите на пулса му, ни яснотата на мисълта му. Първата му работа е да разбере обема на опасността; колко кораба са още с него? Колко са против него? Той незабавно изпраща малката лодка от кораб на кораб. Вън от незначителния „Сантияго“ останалите три кораба се обявяват на страната на бунтовниците — „Сан Антонио“, „Консепсион“ и „Виктория“. Три против два, или по-скоро против един, защото „Сантияго“ едва ли би влизал в сметката при една битка. Играта изглежда следователно изгубена и всеки друг би се предал: предприятието на Магелан, на което той посвети години от живота си, е унищожено през една-едничка нощ. Той не може да продължи своето пътуване в неизвестността само със своя флагов кораб, а от другите нито може да се откаже, нито пък е в състояние да им заповядва. Никаква помощ не може да очаква той от никоя страна в една област, чиито води не са още разсичани от европейски кораби. За Магелан има в това ужасно положение само две възможности. Едната, която би била съвсем логична и съвсем естествена при надмощието на неговите противници, е: да превие своята упоритост и да подири разбирателство с испанските капитани. И втората, съвсем безсмислена, но героична: да сложи всичко на карта и въпреки пълната безнадеждност да се опита да нанесе един решителен удар, за да разбие бунтовниците.

* * *

Всичко говори за едно разрешение в примирителен дух. Защото испанските капитани не са още заплашили лично Магелан, не са поставили още никакво определено искане пред адмирала. Техните кораби стоят неподвижно, никакво нападение не може да се очаква засега от тях. Защото и испанските капитани, макар че имат надмощие, не желаят братоубийствена война сега, когато са на хиляди мили далече от родината. Те много добре си спомнят за дадената в севилската черква клетва, много добре знаят позорните наказания за бунт и бягство. Благородници, като Хуан де Картахена, Луис де Мендоса, Гаспар Кесада, Антонио де Кока, които кралят е издигнал като свои довереници, искат да се върнат в Испания с чест, а не с петното на предателството. Поради това те съвсем не искат да използуват своето надмощие, а, напротив, изявяват още от самото начало готовност за мирно преговаряне: със завладяването на „Сан Антонио“ те не целят да започнат кървав бунт, но само да упражнят натиск и да изтръгнат най-сетне от упорития мълчаливец една ясна дума за по-нататъшния път на кралската флота.

Следователно писмото, което Гаспар Кесада като довереник на испанските капитани изпраща до Магелан, не е в никакъв случай едно предизвикателство. Напротив, то е „suplication“, което ще рече „молба“, и започва с най-учтиви изрази, които се мъчат да оправдаят взетите през нощта мерки. Само поради лошото отнасяне на адмирала към тях те са се видели принудени да завладеят кораба, чието командуване кралят бе предал в техни ръце. Нека обаче Магелан не смята, че искат да му откажат с това си действие правото на адмирал, което му е дал Негово Величество. Те искат само по-добро отнасяне към тях занапред и ако той би пожелал да удовлетвори това справедливо тяхно желание, те не само ще му се подчинят, което е техен дълг, но ще му служат и с най-голямо уважение (испанският текст на писмото е твърде надут и гротескен, за да не може да бъде преведен буквално).

При наличността на явното военно надмощие, което имат испанските капитани, тоя зов е за Магелан едно прекрасно предложение. Но Магелан отдавна вече се е решил в полза на другото, героичното разрешение на въпроса. Със своя бърз поглед той веднага е съзрял слабата точка на противниците си: тяхната несигурност. Тонът на писмото трябва по някакъв начин да е издал на Магелан, че водачите на бунта в душата си не са решени да прибегнат до крайност и в тая тяхна слабост той вижда единственото им уязвимо място при тяхното голямо числено превъзходство. Използува ли това нещо, удари ли светкавично, Магелан би могъл може би все още да обърне листа и отново да спечели чрез смелост загубената вече игра.

Обаче — това нещо трябва постоянно да се подчертава и повтаря — понятието смелост има у Магелан един особен цвят. Да действува смело у него в никой случай не значи буйно да удари, веднага да настъпи, но, напротив: да се предприеме нещо нечувано опасно с най-голяма предвидливост и пресметливост; смелите планове на Магелан подобно на хубавата стомана винаги са изковани в огъня на страстта и след това потопени в леда на най-трезвата мисъл; той винаги има успех против опасностите чрез тая смесица от фантазия и предпазливост. Планът му е готов само за една минута, останалото време ще му служи само за точно обмисляне на подробностите. Магелан разбира: той трябва да направи същото нещо, което направиха неговите капитани, трябва да завладее поне един от корабите, за да добие отново предимство. Но колко лесно беше това за капитаните и колко тежко за Магелан! Те нападнаха в тъмнината на нощта един кораб, който нищо не подозираше. Спеше капитанът, спяха моряците. Нямаше никаква отбрана, никой моряк нямаше оръжие в ръката си. Сега обаче е светъл ден. Капитаните наблюдават недоверчиво от трите кораба всяко движение на Магелановия флагов кораб, оръдията са приготвени, аркебузите опънати; защото бунтовниците достатъчно добре познават Магелановата смелост, за да знаят, че той може да се реши дори и на едно безумно нападение.

Но те познават само неговата смелост, не обаче и неговата хитрост. Те и не подозират, че тоя бързо пресметлив човек ще се опита да извърши дори и невероятното, а именно — посред бял ден да предприеме атака с една шепа хора срещу три тежковъоръжени кораба. Една гениална маневра е вече самото обстоятелство, че за смелия си удар той не насочва погледа си към „Сан Антонио“, където лежи в окови неговият братовчед Мескита. Защото от само себе си се разбира, че тук най-много може да се очаква нападение от негова страна. Но тъкмо поради това, че ударът му се очаква надясно, Магелан удря наляво — не срещу „Сан Антонио“, а срещу „Виктория“.

Всяка подробност на този противоудар е бляскаво обмислена. Най-първо Магелан задържа заедно с лодката им моряците, които му донасят молбата и предложението на Кесада за преговори. С това той печели две неща: първо, в случай на сблъскване екипажът на бунтовническите кораби ще бъде намален с няколко души и, второ, чрез тая бърза хватка той има в ръцете си вместо една — две лодки, и това мъничко преимущество скоро ще се окаже решаващо при атаката. Защото, задържайки своята собствена лодка, той може да изпрати към „Виктория“ безусловно верния си оръжейник, алгуасиля на флотата — Гонсало Гомес де Еспиноса, заедно с пет души моряци, за да занесат на разбунтувания комендант Луис де Мендоса едно писмо.

Без каквото и да било лошо подозрение гледат бунтовниците от борда на своите добре въоръжени кораби как мъничката лодка се приближава. Защото как би могла една лодка с пет души да нападне кораб с шестдесет добре въоръжени войници и напълнени топове, командуван от един тъй доверен капитан като Мендоса? Разбира се, те не могат да забележат едно нещо: че тия пет мъже носят скрито под дрехите си оръжие, а Гомес де Еспиноса има вън от това и една особена поръка. Спокойно, съвсем спокойно, с една нарочна и пресметната бавност — всяка секунда е изчислена — той се покатерва след своите петима войници на борда и предава на капитана Луис де Мендоса Магелановата писмена покана да дойде на адмиралския кораб, за да поговорят.

Мендоса чете писмото. Но той си спомня твърде точно за случката, когато Хуан де Картахена бе неочаквано арестуван като престъпник на борда на „Тринидад“. Не, един Луис де Мендоса не е толкова глупав, за да се остави да бъде примамен в същата примка! „Не, не може ме пипна така!“, смее се той през време на четенето. Обаче тоя смях завършва страшно в един пронизителен вик — мечът на алгуасиля се забива в гърлото му.

Точно в тоя критически миг — и тук човек може да види колко фантастично точно е пресметнал Магелан всяка минута и всеки метър, който лодката има да преплува от единия кораб до другия, на борда на „Виктория“ вече са се покатерили петнадесет тежковъоръжени мъже, които Дуарте Барбоса бе довел с другата лодка — собствената лодка на „Тринидад“. С втренчен поглед гледат моряците трупа на своя капитан, комуто оръжейникът на флотата прочете с един удар присъдата, и преди те да имат време да разберат станалото и да вземат някакво решение, Дуарте Барбоса е вече поел командуването, неговите хора са вече заели постовете, той дава вече заповеди — и изплашеният екипаж мълком се подчинява. В един миг са вдигнати котвите, опънати платната и преди другите два бунтовнически кораба да успеят изобщо да забележат падналия от ясно небе гръм, „Виктория“ се отправя вече като послушна плячка на адмирала към флагманския кораб. Три кораба — „Тринидад“, „Виктория“ и „Сантяго“, стоят сега срещу „Сан Антонио“ и „Консепсион“ и затварят устието на залива против всеки опит за бягство на бунтовниците. С тази мълниеносна маневра блюдото на везните отново се наклонява в полза на Магелан, загубената вече игра е отново спечелена. Вътре в пет минути капитаните са поставени в задънена улица: сега им остават само три възможности: да избягат, да се бият или да се предадат без бой. За възможното им бягство адмиралът своевременно се е погрижил, като е затворил със своите три кораба устието на залива. До бой вече не може да се стигне: внезапният удар на Магелан унищожава смелостта на неговите противници. Напразно Гаспар Кесада в пълно въоръжение, с копието в едната ръка и меча в другата, се мъчи да призове моряците на бой. Неговите уплашени хора не го слушат вече, както трябва, и достатъчно е само пристигането на една лодка с Магеланови моряци, за да угасне всяка съпротива на борда на „Консепсион“ и „Сан Антонио“. След няколко часа Алваро де Мескита е освободен; в същите окови, които опозориха верния привърженик на Магелан, лежат сега бунтовническите капитани.

* * *

Бързо като лятна буря преминава напрежението и още първата мълния разцепва стъблото на бунта до самия му корен. Обаче тая открита борба беше може би по-леката част от задачата. Защото според морското и военното право сега трябва неотменно да последва наказание. И за Магелан започва една ужасна вътрешна борба. Нему изрично е дадено от краля неограничено право върху живота и смъртта на подчинените му, но главните виновници в случая са също доверени лица на короната. За запазване на своя авторитет той би трябвало сега да наложи тежки наказания, а пък не бива все пак да накаже всички бунтовници. Защото как ще продължи плуването, щом като ще трябва да избие според военното право една пета част от моряците си? На хиляди мили далече от родината в тая недружелюбна страна адмиралът не може току-така да се лиши от сто работни ръце; той ще трябва следователно така или иначе да продължи пътя си заедно с провинените моряци, ще трябва да ги спечели отново чрез добрина, а, от друга страна, и да ги изплаши чрез един строг пример.

Магелан решава, за да изтъкне видимо авторитета си чрез една енергична мярка, да пожертвува един-едничък човек и избира единствения, който бе извадил оръжието, Гаспар Кесада, капитана, който рани смъртно верния му пилот Елорияга. Разбира се, най-напред започва крайно неприятното разследване; свикани биват писарите, призовани свидетелите; писарите записват с точно същата грижливост, със същия формализъм, като че седят на писарски стол в Севиля или в Сарагоса, и изписват сред пустинята на Патагонския бряг дълги страници от хартията, която тук не може отникъде да се набави. Тук сред тая земя на никого Мескита открива като председател съдебното дирене против Гаспар Кесада, бивш капитан от флотата, провинен в убийство и бунт. А Магелан издава присъдата. Гаспар Кесада бива осъден на смърт и едничката милост, която адмиралът дава на испанския благородник, то е разрешението да се изпълни присъдата не чрез удушване с въже, а чрез меч.

Но кой ще бъде палачът? Трудно би се намерил за тая задача някой доброволец измежду моряците. Най-сетне тоя палач бива намерен, и то срещу една ужасна цена. Също и прислужникът на Кесада бе участвувал с оръжие в нападението върху Елорияга, също и той подлежи на смъртно наказание. И ето че нему предлагат помилване, ако се съгласи да извърши обезглавяването на Кесада. Изборът, пред който е изправен Луис де Мулино, служителят на Кесада — да бъде сам умъртвен или пък да умъртви господаря си, — трябва да е предизвикал тежка вътрешна борба у него. Но в края на краищата той заявява, че е съгласен. С един удар на сабята отсича той главата на своя господар и спасява по тоя начин своята. Според жестокия обичай на времето труповете на Кесада и Мендоса биват разкъсани на четири, късовете забити на върлини и по такъв начин ужасният обичай на Лондонската кула и другите лобни места на Европа бива за пръв път присаден и на патагонския свят.

Но Магелан трябва да издаде още една присъда и кой може да каже дали тя е била по-мека, или по-жестока, отколкото смъртта чрез меч? Също и Хуан де Картахена, истинският водач на бунта, и един свещеник, който постоянно е подбуждал към неподчинение, са обявени за виновни. Обаче тук дори и смелата Магеланова ръка се дръпва назад и не смее да подпише една ясна смъртна присъда. Кралският адмирал не смее да обезглави чрез ръката на палача човека, когото кралят му бе назначил като conjuncta persona, а набожният католик никога не ще вземе върху съвестта си кръвта на един свещеник, чиято глава е помазана със свещения елей. От друга страна, да влачи със себе си около половината Земя двамата главни подбудители на бунта е също неразумно. Поради това Магелан избягва прякото им убиване, като решава свалянето им от борда. Когато флотата отново ще разпъне платната си, тия двама души, снабдени с вино и хранителни припаси за известно време, ще трябва да бъдат оставени на брега на Сан Хулиан и тогава сам бог ще отсъди дали им предстои живот или смърт.

* * *

Имаше ли право Магелан, или пък нямаше право при тая кървава присъда в залива Сан Хулиан? Дали са безукорни протоколите, които неговият братовчед Мескита кара писарите да държат при съденето в Сан Хулиан и които не дават думата на защитата? Верни ли са, от друга страна, по-късните показания на испанските офицери в Севиля, които твърдят, че Магелан е платил на алгуасиля и неговите моряци за убийството на Мендоса дванадесет дуката и вън от това им е обещал имуществото на двамата убити благородници — тия показания, които Магелан, мъртвият вече, не може да отхвърли? Един миг само след някое дело и всяка случка в описанието му става двусмислена и поради това, ако историята е дала право на Магелан, нека не забравяме, че тя почти винаги дава право на победителя против победения. Хебел бе казал някога чудните думи: „За историята е безразлично как става едно нещо. Тя застава на страната на оня, който го прави, който го извършва.“ Ако Магелан не беше намерил протока, не бе изпълнил своето дело, то отстраняването на испанските капитани, които се разбунтуваха против опасната му авантюра, би се сметнало чисто и просто за убийство. Но понеже подвигът на Магелан му даде право и му спечели безсмъртие, то безславно загиналите капитани остават забравени и Магелановата строгост и непримиримост биват след време оправдани чрез неговия успех, ако не морално, то поне исторически.

Във всеки случай Магелановата кървава присъда става един опасен пример за най-гениалния от неговите последователи, за Френсис Дрейк. Когато петдесет и седем години по-късно този английски герой и пират бива заплашен при едно също такова опасно пътуване от също такъв опасен бунт между неговите моряци, той плаща в същото злощастно пристанище Сан Хулиан своя мрачен данък на жестокия Магеланов пример — той му подражава. Френсис Дрейк познава точно случките от пътешествието на своя предшественик, познава протоколите и безмилостното Магеланово правосъдие по отношение на бунтовниците. Казват, че той е намерил в залива Сан Хулиан дори кървавото място, на което преди петдесет и седем години е била изпълнена присъдата върху бунтовника. Неговият непокорен капитан се казва Томас Дути; и той като Картахена е бил окован във вериги през време на пътуването и — странно съвпадение — присъдата му бива прочетена на същия бряг, в същия тоя „porto negro“^[1] — Сан Хулиан. Също и неговата присъда гласи смърт. Френсис Дрейк оставя обаче на своя някогашен приятел печалния избор — дали да бъде умъртвен, както Гаспар Кесада, чрез бърза и почтена смърт от меч, или пък да бъде снет от кораба и оставен в тоя залив подобно на Хуан де Картахена. Дути, който също е чел историята на Магелановото пътешествие, знае, че никога отпосле не е намерена каквато и да е следа от Картахена и оставения заедно с него свещеник — те трябва да са загинали сред ужасни мъки — и избира сигурната, но бърза, мъжествена и рицарска смърт чрез меч. Още веднъж се търкулва в пясъка една глава — вечна, зловеща орис на човечеството: най-бележитите му дела да бъдат почти винаги опетнени от кръв и тъкмо най-неумолимите люде да извършват най-големите подвизи.