Луис Рохелио Ногерас
И ако утре умра (8)

Петък

Пет часът и половина. Остър звън. В тъмното една жена плъзна ръка по нощната масичка, докато напипа телефона. Вдигна слушалката.

— Да?

— Добро утро. Пет и половина — каза служителката от телефонната служба.

— Благодаря.

Затвори пипнешком.

Леко се обърна в леглото. Утрините бяха хладни и се зави с одеяло.

Разтърси нежно ръката на мъжа си, който спеше до нея.

— Андрес, Андрес…

— А?

— Пет и половина.

Клепачите му тежаха.

— Запали лампата — каза.

Жената стана. Запали лампата и облече пеньоара.

— Да включа ли бойлера?

— Да. Но ми донеси кафе.

Като в мъгла, прониквайки бавно в съзнанието му, грижите започнаха ясно да изплуват, а сънят изчезваше. Капитан Андрес Рикенес седна на леглото и разтърка лице.

Беше спал само четири часа. Предишната вечер бяха останали със Сардуй, за да обсъдят подробно случая „Бока де Пахаро“ и да се опитат да уточнят действията, които трябваше да извършат, преди да дойде следващата шифрограма от Бруно.

Жена му се върна с чаша кафе.

 

 

Обикаля из Манхатън до пет сутринта. Шофьорът беше очарован, защото таксиметърът показваше 22,80 долара.

В пет и двадесет слезе от таксито на летище „Кенеди“.

Летищата също си имат свои часове на безсъние и сън и макар че „Кенеди“ не се събужда, защото не спи, има един час — между пет и шест сутринта, в който напомня метрото: потоци от мъже и жени, който идват и отиват към всички краища на страната, към всяко кътче на планетата — Атланта и Сингапур, Дентън и Лондон, Уисконсин и Осло.

Високоговорителите съобщаваха на всеки двадесет или тридесет секунди за кацането или излитането на самолет. Рикардо се гмурна в навалицата от хора, която се придвижваше от едно място на друго по протежение на двукилометровата сграда на летището. Отправи се към гишето на „Нешънъл Еърлайнс“, за да потвърди мястото си за полета в 6,00 до Маями.

Нареди се на малката опашка. Когато дойде редът му, подаде билета си и служителят от „Нешънъл“ го подпечата.

— Any baggage^[1]?

— Само едно ръчно куфарче — каза Рикардо.

Потърси луминесцентния надпис на едно от кафетата и се запъти натам.

В реката от хора не забеляза веднага, че един мъж се движи съвсем долепен до него, почти рамо до рамо. Едва когато усети от другата страна същия натиск, си даде сметка какво става.

До него вървяха двама мъже и лекичко го притискаха.

— Мисля, че ме помниш — тихо каза единият от тях, без да го поглежда. — Последния път, когато се видяхме, ти се целеше в мен с пистолет. Също както аз сега. Продължавай да вървиш и не се опитвай да се правиш на дявол.

Рикардо позна единия от двамата, които убиха Сан Хил на Парк Авеню.

— Къде отиваме?

— Продължавай към оная врата.

Обърнаха се и тръгнаха към изход номер 6, който водеше към паркинга.

— Не бързай — му каза Чарли Мелтън.

Излязоха.

Колата беше на края на паркинга. „Мерцедес Бенц“ — лимонов цвят. Стигнаха до нея. В тази част почти нямаше хора и Чарли извади един 38 със заглушител, който носеше увит във вестник. Опря дулото в бъбреците на Рикардо.

— Качвай се, съкровище.

Другият отвори една от задните врати и Рикардо наведе глава, сякаш се канеше да влезе в колата.

Но се извъртя и удари с кокалчетата на пръстите си изненаданото лице на Чарли. Пистолетът подскочи във въздуха и Чарли падна по гръб на асфалта.

Другият мъж извади пистолет, но не успя дори да го вдигне. Рикардо хвърли куфарчето в гърдите му. Човекът се завъртя и се просна върху мерцедеса. В същия миг Рикардо хукна между паркираните коли, свел ниско глава.

Чарли стреля. Лазейки, взе пистолета, вдигна го и стреля два пъти в Рикардо, който се измъкваше с пълна скорост от паркинга.

Заглушителят погълна гърма от изстрелите.

 

 

— Сардуй?

— Да, капитане.

— Буден ли беше?

— Да, вече бях станал.

— Тръгвам за службата. Ще се видим там в седем без четвърт.

— Добре.

Рикенес затвори.

 

 

Куршумите не го стигнаха.

Престана да тича и влезе с бърз ход в салона на летището. Хвърли поглед на своя „Сейко“ — 5 часът и 59 минути. Придвижваше се между хората, без да спира, спъваше се и мънкаше обяснения.

Потърси с поглед гишето на „Нешънъл Еърлайнс“.

Отправи се натам.

Погледна веднъж-два пъти назад, но не успя да различи сред тълпата нито един от двамата. Вече без куфарче, но бе изгубил само малко дрехи и заглушителя. Магнумът, лентата с изповедта на Сан Хил, парите и документите бяха в джобовете му.

Дойде редът му пред гишето на „Нешънъл“.

— Има ли някакъв полет за Лос Анжелос?

Служителят провери разписанията, проведе набързо два телефонни разговора и му каза:

— В шест и четвърт, „Трансуърлд Еърлайнс“, гише 36.

— Благодаря.

Гише 36 на „Трансуърлд Еърлайнс“ беше доста далеко. Успя да стигне до него, като се опитваше да се движи винаги сред тълпата. Очите му неспокойно търсеха лицето на Чарли или на другия. Нямаше ги.

От „Трансуърлд Еърлайнс“ си купи билет до Лос Анжелос. Дори не си направи труда да поиска намаление срещу билета на „Нешънъл“ до Маями.

— Any baggage, sir?

— Не — каза. — Нямам дори ръчно куфарче.

— Шест и четвърт, изход номер двадесет и три.

— Thanks.

Погледна часовника си: 6 часът и 8 минути.

Оставаха му още седем минути.

Реши да върви до изход 23. Напипа магнума под сакото, макар да знаеше, че и той не може да стреля там. Освен това беше му махнал заглушителя.

Запали цигара и тръгна сред малка група монахини, която се придвижваше в тази посока. Бяха белгийки или французойки. За щастие стигнаха почти до изход 23.

Промъкна се сред пътниците, които чакаха пред изхода. Откри двама офицери от Военновъздушните сили, които пушеха и говореха по някакъв въпрос, свързан с далечните забивания в тениса на трева. Приближи се и им поиска огънче. Задържа колкото можа запалката, която му беше дал по-високият от двамата. Трябваше да спечели няколко минути.

Върна запалката с усмивка и попита:

— Има ли закъснение?

Единият от офицерите хвърли поглед на часовника си:

— Не мисля. По разписание сме. Часът е шест и единадесет минути.

— Обявен е за петнадесет, нали?

— Така казаха.

— „Трансуърлд Еърлайнс“ са точни — каза Рикардо. — В замяна на това „Нешънъл“… Спомням си веднъж във Вашингтон едно закъснение от два часа. А времето беше хубаво. Дума да не става.

Беше един от онези тривиални разговори в чакалните, които Рикардо водеше отлично.

— Зет ми служи във Военновъздушните сили. В Германия. Може би го познавате: Мартин Джъстин. Макар че, разбира се, Военновъздушните сили са нещо толкова голямо. Познавате ли го? Той е капитан.

— Мартин Джъстин? — каза любезно единият от тях. — Мисля, че не го познавам.

Рикардо чу със затаен дъх обявяването на полета по високоговорителите.

Вратата се отвори и пътниците започнаха да излизат на пистата.

Рикардо изостана.

Съществуваше една възможност: да стрелят по него от терасата, щом се покаже.

Оставаха само още петима души.

Не се и замисли. Проправи си път и хукна с всички сили.

Върволицата от пътници, която се беше отправила към турбореактивния на „Трансуърлд Еърлайнс“, се спря, когато видя как един мъж тича стремително по асфалтовата писта. Тичаше на зигзаг, колкото му държат краката.

— Ей, вие! — провикна се служителят от въздушния трафик.

Рикардо стигна до стълбичката и изкачи през четири металните стъпала.

Стюардесата го изгледа учудено, когато Рикардо влезе в самолета останал без дъх.

Той й отправи най-тъпата от всички усмивки, докато й обясняваше с южняшки акцент:

— Хубав бас спечелих срещу Джери, красавице. Обзаложих се на десет долара, че ще изляза последен и ще се кача пръв в машината.

— Разбирам — каза момичето, без да му е съвсем ясно.

Рикардо намигна.

 

 

Рикенес се качи във фолксвагена. Беше шест и четвърт.

Боляха го малко мускулите на врата, може би защото предишната вечер прекали с цигарите.

Живееше в Серо^[2]. Мина през „Ла Роса“, пресече „Айестаран“ и излезе на булевард „Ранчо Бойерос“.

Чакаше го доста напрегнат ден.

 

 

В шест и половина Чарли се обади на Норманд. Разказа му подробно какво се бе случило. Дори това, че Рикардо хукна по пистата и нито той, нито Ковак успяха да стрелят от терасата.

Ударът беше страхотен. Нервите на Норманд не издържаха и той се накрещя на Чарли, който изтърпя стоически и мълчаливо най-безмилостни оскърбления.

Когато бурята стихна, Норманд му каза през зъби:

— Отивай още сега да намериш Чанг. В тебе са снимките на това копеле. Дай ги на Чанг. И пари му дай. Достатъчно, за да отиде за пет дни в Маями. Не мисля, че оня ще остане за дълго в Лос Анжелос. Не си струва да се обаждаме да го чакат там. Отива в Маями, това е сигурно. Ако до пет дни не пристигне, Чанг да отиде при Джоузеф Девин в Маями. Ще му се обадя още утре, за да му даде още мангизи. Кажи на Чанг, че ще му позвъня след седем.

Затвори.

Набра някакъв номер в Бронкс.

 

 

На 9 октомври, петък, в седем часа сутринта трима от хората на Норманд преобърнаха апартамента на Роберто Сан Хил на Парк Авеню. Една от първите изненади бе откритието, че жената на кубинеца е жива. Беше изгубила много кръв, но дишаше слабо. Следвайки инструкциите на Норманд, един от тях — Макс Грули — позвъни оттам в полицията, а после на „Бърза помощ“ в болницата „Джеферсън Сентър“. Накрая телефонира в кабинета на Майки Норманд.

Леко пребледнял, изнервен от обаждането на Чарли и от безсънието, Норманд мълчаливо изслуша обясненията на Макс от другия край на жицата.

— Съобщи ли вече в полицията?

— Да, господине. А също и в „Джеферсън Хоспитъл“.

— Хубаво ме слушай Макс — каза Норманд след няколко секунди. — Кажи на ония типове от линейката да я откарат в „Уестчестър Хоспитъл“ на „Куийнс“. Знаеш ли го?

— Да, господине. Това е болницата на Управлението.

— Точно така. Отиди и ти с тях в линейката. Същата история както за полицейските агенти: работа на ЦРУ, Top Secret. Ясно ли е?

— Мисля, че да.

Норманд се мъчеше да мисли трескаво.

— Там ще отидеш веднага при… Чакай…

Извади телефонно тефтерче от чекмедже на бюрото и го запрелиства. Отвори на буквата „К“. Проследи с показалец списъка с имената. Намери това, което търсеше.

— При доктор Уили Клугер. Запомнили името?

— Доктор Уили Клугер — повтори Макс.

— Точно така. Аз ще уредя да те чака. И още нещо — Норманд говореше бързо, но без да заваля думите, — остави някого от мъжете при трупа на Павелчак. Да не отговаря на никакви въпроси, ако не са включени в програмата, която ти дадох. Работа на ЦРУ, отделение „Нюпорт“ и това е. Разбрано?

— Разбрано.

— Ако някой от полицейските агенти поиска да остане, защото не вярва — може. Но твоят човек да не мърда от мястото си до трупа. Да ме чака. Ясно ли е?

— Да, господине.

— Ако го отнесат в моргата, заковаваш там твоя човек и ми се обаждаш. Останалото е моя работа. Остави ги да следват обичайната процедура: да правят снимки, да взимат отпечатъци. Но един до трупа на Павелчак, а ти с оная жена — в болницата на Куийнс. Чуй ме добре, Макс: всичко трябва да стане така, както ти го казвам. О’кей?

— Да, господине — каза Макс.

Когато затвори слушалката, Норманд хвърли поглед на телефонното си тефтерче и веднага набра номера на доктор Клугер. Докато телефонът звънеше, Норманд пожела с цялата си душа Клугер да не си е вкъщи: това би означавало, че е някъде в болницата.

Но му се обади сънливият глас на Клугер.

— Клугер?

— Да?

— Майк Норманд е. Слушай ме добре. Събуди ли се вече?

— Да. Кажете.

— Веднага се обличаш и тръгваш за „Уестчестър“. Разбираш ли?

— Слушам ви, слушам ви — каза Клугер и тъжно въздъхна.

— След около половин час там ще бъде един от моите хора с ранена или тежко ранена жена. Не знам. Запомни добре, Уили: никой не трябва да вижда тази жена. Трябва да я изолираш, докато аз отида да я видя. Отделна стая. Ти знаеш как да се оправиш.

— Разбирам — каза Клугер.

— Спомени името на Стюърт Дюк. Това е негова работа. Ако трябва някои по-висшестоящ, спомени Кеплън. Или кажи, че случаят е на Дж. Дж. Записа ли си имената?

— Познавам Кеплън — каза Клугер.

Взе писалката, която лежеше на нощната масичка, и записа на корицата на „Newsweek“ това, което Норманд му продиктува.

— Спомени първо Стюърт Дюк. Важно е. Само в случай, че това име не подействува, споменаваш Кеплън или Дж. Дж. Мен не. Ясно ли е?

— Ясно, мистър Норманд.

— Няма да мърдаш от болницата, докато не дойда.

— Добре.

— И последно, Уили: тази жена трябва да живее. Разбрано?

— Ще направя възможното.

— И невъзможното — каза Норманд.

— All right.^[3] И невъзможното.

— Тръгвай веднага.

Норманд затвори.

Запали цигара. Потеше се въпреки силната климатична инсталация в кабинета му.

Бавно вдигна слушалката и набра Monument 3–8976.

Едно, две, три иззвънявания. Прекъсна.

Набра отново номера.

Вдигнаха след първия звън.

— Чанг? — каза.

— Да. Чаках да се обадите.

— Чарли донесе ли ти снимките, билета и парите?

— Да.

— В девет сутринта отлиташ за Маями. Запиши си: 121-ва улица, номер 23864, Норт Ийст, апартамент 12—А.

— В девет. След два часа: 121, номер 23864, Норт Ийст, 12—А.

— Чарли обясни ли ти каква е работата?

— Обясни ми.

— Чанг…

— Да?

— Разчитам на твоя успех.

 

 

В десет и четиридесет турбореактивният самолет на „Трансуърлд Еърлайнс“ пристигна в Лос Анжелос. Рикардо не отседна нито в „Кийнс“, нито в „Колумбия“. Избра едно третокласно хотелче далеч от центъра на града. В пет часа сутринта се обади в малката централа на хотела и нареди да му позвънят в седем. После загаси лампата и веднага заспа.

Сънят не беше странен. Може би беше най-естественият от всички кошмари, като се имат предвид последните събития. Видя себе си на една тъмна и пуста уличка в Бруклин (да, беше в Бруклин и миришеше на кланица). Носът му обилно кървеше, вървеше трудно и със сетни сили теглеше въже, на което беше завързан трупът на някакъв мъж.

После пейзажът се смени: сега се намираше на една от онези магистрали в Средния Запад, които се вият сред заоблени хълмове и обширни пасища. Беше през деня, валеше, а той лежеше на асфалта и лицето му посрещаше ледените удари на водата. Искаше да стане, но успя само да раздвижи пръсти, да отвори и затвори очи. Някакъв камион, някаква кола щеше да мине след две-три минути и неминуемо да го прегази.

Изведнъж вече не се намираше на онази магистрала в Средния Запад, а тичаше като на забавена камера из някакъв пейзаж, който смътно познаваше — беше някъде в Кохимар, но не виждаше морето. Тя също беше там, седнала на развалините от стар вълнолом на по-малко от сто метра от него. Усмихваше се и му махаше да се приближи. Той движеше ръцете и краката си, но напредваше съвсем бавно — сякаш тичаше срещу вятър от желатин. Сигурно беше Йоланда, която го викаше с усмивка на устните. И вече щеше да стигне до нея, пръстите му се протягаха, за да докоснат лицето й, когато тя изчезна и на мястото й се появи някакъв мъж с пистолет. Стреля в лицето му.

Събуди се потен. Телефонът звънеше настойчиво. Вдигна слушалката: обаждаха се от централата, за да му съобщят, че вече е седем. Промърмори нещо и затвори.

Болеше го цялото тяло и се чувствуваше изтощен. В банята погледна лицето си в огледалото: устната му беше подута и с мораво петно, което стигаше почти до носа. Взе душ, облече пак същите дрехи и скри револвера под сакото. Слезе във фоайето, изпи едно кафе със сметана и позвъни от рецепцията на летището. Следващият полет за Маями бе обявен за дванадесет на обяд. Беше петък. В събота, в осем и половина, в Хавана, щяха да получат шифрограма с информацията за нападението на град Сиенфуегос.

Само че нямаше да е толкова лесно, колкото той си мислеше.

Беше осем сутринта. В същия час в Ню Йорк Чанг вземаше самолета на „Нешънъл“ за слънчевия град във Флорида.

 

 

В петък, в дванадесет без петнадесет на обяд, Норманд седеше в приемната пред кабинета на Стюърт Дюк. Секретарката тракаше мълчаливо на машина, с гръб към него. Норманд беше решил да атакува. Във всички случаи рано или късно старият щеше да научи за случая.

Същия ден, в осем сутринта, мина през болницата на доктор Клугер в ужасно настроение и със зачервени от безсъние очи му съобщи, че жената на Сан Хил е вън от опасност (и преди всичко — вън от наблюдение: беше успял да я премести, след като извадил куршума от рамото й, в една от стаите в източното крило — тази част от болницата, която беше определена за близките на служителите на Управлението). Клугер успя да заблуди регистрацията — записа жената като своя снаха и ги увери, че се е простреляла с ловна пушка. Норманд го успокои, когато му каза, че още същия следобед жената ще бъде преместена в една частна клиника в Куийнс.

— Вечерта ще бъде ли в състояние да говори? — попита Норманд неспокойно.

— Ще бъде в състояние да говори веднага щом премине действието на упойката — каза Клугер.

— Добре, Уили, ако се събуди, трябва отново да я приспиш. Но в осем трябва да говори. Ясно ли е?

Неприятна работа, но Клугер дължеше толкова много на Майки Норманд, че не можеше да му откаже.

— Към седем и половина ще дойда да я взема. Не мърдай от болницата.

Клугер искаше да се възпротиви, но Норманд му обърна гръб и си тръгна.

В десет отиде в моргата с човека, който Макс Грули изпрати за „камериер“ на трупа на Павелчак. Директорът на моргата на Ийст Манхатън — нищожно човече с неопределено лице зад големите бифокални очила и с няколко руси косъма, пръснати по лъскавия череп, стоеше впечатлен от шетнята на хората от ЦРУ и си представяше, че сам той е в центъра на заплетена интрига от заговори и държавни тайни. Едва не онемя, когато „камериерът“ представи Норманд като „големия шеф“.

За Норманд не представляваше никаква трудност да обясни на човека каква е работата, преди всичко защото не му обясни нищо. Ограничи се да му говори само общи приказки за „националната сигурност“ и човечето беше готово да застане по войнишки мирно. Норманд го увери, че в четири следобед ще дойде да вземе труповете на Сан Хил и Павелчак, и го упълномощи (почти му заповяда) да ги аутопсира.

В единадесет и половина Норманд се обади по телефона на Чарли Мелтън и го натовари с цялата работа около Павелчак: да съобщи на семейството, да намери подходящо погребално бюро, да се погрижи за формалностите около погребението. Натовари го също и със случая с жената на Сан Хил: да намери някоя частна клиника в Куийнс и в седем и тридесет да чака с линейката пред болницата на Управлението.

Сега беше дванадесет без пет. Норманд загаси цигарата точно в мига, в който едно леко жужене му извести, че Дюк го вика в кабинета си.

— Можете да влезете, мистър Норманд — каза му секретарката.

 

 

— Соня я няма никаква — каза Хосеито Менокал много нервно.

— Какво друго успя да разбереш? — попита Фико Таблада и изпусна дима от цигарата през носа.

— Ама че гадост, Фико: пречукали са Роберто. Сега това е най-важното.

В съзнанието на Таблада отново изплува част от разговора, който беше провел с Роберто Сан Хил предишния ден следобед.

„Ортис иска да се срещне с мен.“

„В Ню Йорк ли е?“

„Не. Обади ми се някой си… Рамон Сиера. Познаваш ли го?“

„Никога не съм го чувал.“

Сан Хил му беше казал, че ще му се обади след седем. Но не се обади. В десет вечерта Фико вече изгуби търпение и телефонира на Хосеито Менокал, за да се позавърти по Парк Авеню. В дванадесет Хосеито му позвъни. Беше ходил в дома на Сан Хил, но там никой не му отворил.

На следващата сутрин, много рано, Хосеито отиде отново на Парк Авеню. Тогава видя суетенето на полицаи и линейки. Смесил се с малката група зяпачи, която се беше събрала на входа на сградата, видя как изнасят на носилки простреляното тяло на Сан Хил и на още някакъв мъж, чието лице му бе непознато.

Излетя към дома на Фико Таблада.

Сега голямата загадка беше къде е Соня — жената на Сан Хил.

— Мисля, че дебелият Ортис ще трябва да ни обясни някои неща — промърмори Фико. — Колко е часът?

— Девет и половина — каза Хосеито.

— В дванадесет те чакам на летището. Ако пристигнеш пръв, купи два билета за Лос Анжелос.

 

 

Беше дванадесет без пет. Захапал пура, Стюърт Дюк стоеше сам в кабинета си и мислеше какво ли ще му каже Майки Норманд. Несъмнено нещо важно, защото Норманд бе телефонирал на секретарката му и бе поискал незабавно среща с него — Дюк — в дванадесет на обед.

Отпусна се назад на въртящия се стол с висока облегалка и сложи пръст върху копчето за повикване, но без да го натиска.

Чувствуваше се малко неспокоен, откакто секретарката му съобщи рано сутринта, че Норманд ще дойде по обед на спешен разговор. И това неспокойствие, което не бе успял да овладее, го тревожеше. Защо да е напрегнат? Някога не би и помислил за предстоящата среща до мига, в който натисне копчето, за да въведе секретарката му посетителя. Но това беше някога. Сега бе прекарал цялата сутрин в неспокойни размишления. Да, сигурността и издръжливостта бяха останали далеч. И не защото той — Дюк — бе остарял прекалено бързо (макар че наистина беше остарял), а просто светът се бе изменил много бързо и го беше оставил на опашката.

Реши се.

Впи зъби в пурата и натисна червеното копче за повикване.

Минута по-късно, малко блед и тържествен, Майки Норманд влизаше в кабинета.

 

 

Летяха над бял килим от облаци. Самолетът се издигна на повече от пет хиляди метра височина и сега (дванадесет и четиридесет минути) прелиташе над Скалистите планини. Щеше да се приземи в Маями в два часа следобед.

Рикардо запрелиства някакъв брой на списание „Тайм“, което беше купил на летището в Лос Анжелос. Но очите му гледаха, без да виждат. Мислите му бяха другаде.

Наистина ли ония мъже, които бяха разпитвали й убили Сан Хил, са от ЦРУ? Със същия успех биха могли да бъдат убийци, наети от някоя банда в Ню Йорк, която Сан Хил може би е предал. Но ако наистина бяха от ЦРУ, това означаваше, че Сан Хил бе държал Управлението „настрана“. Рикардо знаеше, че Управлението, тясно свързано с Торес и с плана му, сега водеше психологическа война с Куба. Беше дало заден ход във въоръжените нападения и отчаяно се опитваше да обедини цялата емиграция под единно ръководство. Може би ударът на Сан Хил и хората му беше провалил стратегията. Или просто искаха случаят „Сан Хил“ да послужи за урок, та никой повече да не се отклонява от пътя. Но имаше един съществен факт: в изповедта си Сан Хил изобщо не беше споменал Управлението. Планът „Естигма“ с база в Пуерто Кабесас, Никарагуа, изглежда, беше начертан от Сан Хил и хората му със средствата на МТТ^[4], както беше признал Сан Хил, но без сътрудничеството на ЦРУ. Разбира се, имаше непряка намеса — самият Сан Хил беше преминал тренировъчен курс в школата на ЦРУ през 1966 по методи на разрушаване и взривни вещества, но по всичко личеше, че този път мишката бе изпреварила котката.

Беше петък. Трябваше да чака до събота, осем и тридесет вечерта, за да информира Хавана за събитията, предшествуващи плана, подготвян за неделя в шест и тридесет сутринта на пристанището в Сиенфуегос. Хавана щеше да разполага само с десет часа, за да подготви залавянето на снабдения с артилерия катер на групата на Сан Хил, който щеше да отплава (защото все още нямаше да знаят, че Сан Хил е мъртъв) в петък, десет и тридесет, от Пуерто Кабесас. Десет часа щяха да бъдат достатъчни за Уолтър.

Десет часа.

 

 

Норманд мълчеше и чакаше Стюърт Дюк да заговори.

На един дъх и без запъване той разказа на стария невероятна версия на случая „Сан Хил“. Хората му (неговите — на Норманд) нахлули в апартамента на кубинеца и започнали щателен обиск в търсене на някакво доказателство. Действувапи според информацията, предоставена им от досието от ГПЛ и сведението на Хари Терц (тук Дюк сведе очи за миг), т.е. бяха работили според разписанието на Сан Хил. Но необяснимо защо, той се прибрал вкъщи два часа по-рано от обикновено и изненадал хората от Управлението. Решил може би, че са крадци, открил огън по един от тях и го убил. Другият от своя страна елиминирал Сан Хил при самозащита. Това беше всичко. Грешка в изчисленията.

Разбира се, освен цялата фалшива история, която разказа, той премълча всичко, отнасящо се до жената на Сан Хил и до оня кубинец Рикардо Виля, измъкнал се с магнетофонната лента с признанията на Сан Хил. Този кубинец беше и очевидец на всичко, което в действителност се бе случило. Но това бяха козовете, които Норманд пазеше.

Дюк захапа замислено пурата си.

— Много лоша работа — каза най-после.

— Вярно е, господине. Много лоша работа… Случайността…

Норманд превъзходно играеше ролята на прилежно момче, за пръв път хванато в грешка. Дори успя леко да се изчерви.

Но Дюк не можеше толкова лесно да преглътне големия хап.

— Струва ли ви се подходящ начинът, който сте избрали, за да се сдобиете с информацията? — попита го Дюк.

— Нахлуването ли, сър?

— Именно — отвърна Дюк.

— Всъщност да! Струваше ми се подходящ, макар че имах и резервен вариант.

— Какъв?

— Да убедя Сан Хил чрез „подсилен разпит“, сър.

Дюк отлично знаеше какво означава „подсилен“: опиати на истината, електронна хипноза и дори мъчения. Първите две средства бяха непознати на неговото златно време. Третото — да.

— Да бяхте започнали оттам — рече Дюк.

— Помислих си, сър, че е по-благоразумно да започна от ниско и полека да увеличавам залаганията.

— Давате ли си сметка какви главоболия ще ни навлече това? — каза Дюк.

— Разбира се, сър. Имам го предвид.

— И?

— В известен смисъл, сър, удобно е да го оставим „висящ“. Имам предвид да покажем, че става дума за чисто кубинска история. Но кубинците да заподозрат (без да бъдат сигурни, разбира се), че сме го направили ние. Никой вече няма да посмее да премине границата, сър.

— Какво стана с агента ви, който умря?

— Нищо страшно. Говорих с Дан — нашия човек от криминалния отдел в градската полиция. Работата ще бъде потулена. Той гарантира.

— В такъв случай — как ще изглежда картината? — попита Дюк.

— Сан Хил е бил убит от съпернически кубински групи, сър. Но ще оставим пролука — нека подозират, че ние сме го свършили.

Дюк запали пурата си. Бавно изпусна дима.

— Има един малък проблем, Норманд — отвърна старият. — Почти незначителен. Питам се, какво ще съобщя на Кеплън?

— По този въпрос ли, сър?

— Именно! Не мога да се появя пред него и да му кажа, че не съм успял да разбера дали групата на Сан Хил е нападнала Бока де Пахаро, защото… ами, защото един от моите хора „случайно“ е убил Сан Хил. Давате ли си сметка?

— И за това съм помислил, сър.

Дюк не се учудваше, когато ставаше дума за съобразителността на Норманд.

— Да видим…

— Ето какво, сър. Мисля, че все още имаме време, за да разберем дали е била групата на Сан Хил или не. Достатъчно е някой вестник да блъфира, че е бил убит, задето, нападайки Бока де Пахаро на своя глава, е предал друга съперническа банда. Тогава ще ни бъде достатъчно само да притиснем леко някого от неговите хора, вие разбирате: да му покажем, че знаем с положителност, че те са нападнали Бока де Пахаро…

Дюк замълча за миг.

— А ако не са били те?

— Тогава, сър, по пътя на изключването, бихме могли да стигнем до извода, че е била някоя от другите две банди. И по-специално — на оня, Артеага.

 

 

След петнадесет минути самолетът щеше да бъде над Маями. Съседът му по седалка — червендалест гигант, който блажено спеше, откакто турбореактивният самолет прибра колесниците в Лос Анжелос — сигурно сънуваше някакъв кошмар, защото правеше смешни гримаси и тихо пъшкаше. Може би му се е присънило, че машината пада стремително, обгърната в страхотни сини пламъци.

Не беше гладен, но му се пиеше кафе. Разбира се, не оная блудкава течност, към която е привикнал американският вкус (неговият — още не за щастие), а кафе, истинско кафе, прецедено в чайник и много сладко, както го правеха в…

Къде? В Куба, разбира се, но кой?

Майка му го правеше много вкусно, макар и малко горчиво. Но тя умря през 1959 и едва ли вкусът, залепнал за езика му, е от нейното кафе: в края на краищата бяха минали толкова години. Може би бе вкусът на кафето, което правеше Йоланда в неделните дни в дома си във Вибора през незабравимата 1957 година. Наистина много сладко, но немного силно. Или кафето, което сервираха до кино „Рекс“ или което правеха в кафенето на погребалното бюро „Риверо“. А още по-назад в паметта — онова славно кафене на ъгъла на „Монсерат“ и „Емпедрадо“.

Старите избледнели спомени изведнъж изплуваха като далечен забравен аромат на хубаво кафе. Спомените — клопки, хубавите и лошите спомени от другия живот, от единствения му живот.

Той рано или късно щеше да се завърне. Но другите, онези, които щяха да дойдат, за да продължат делото му, онези, които щяха да заемат неговото място, за да попречат Островът да бъде взривен в гръб, кога щяха да живеят собствения си живот? Ще трябва да бъдат там толкова време, колкото е необходимо и още един час, много години и още една година, да, докато опасността, която заплашва революцията отвън, изчезне. А докато това стане, докато страната започне да диша спокойно и да впрегне всички сили, за да изплува от тинята на изостаналостта — като цвете, което израства задушено от кръв и кал, — ще трябва да бъдат там, да противопоставят смелостта, съобразителността и вярата си на чудовищната машина на омраза, която се извисяваше пред цветето, за да го прекърши. Смелостта, съобразителността и вярата ги бяха направили силни. Неприкосновената свобода на родината се уповаваше на тези три думи. По друг начин би било невъзможно. Една точица плодородна земя в Карибско, море, една малка и бедна страна можеше да победи само с цената на смелост, съобразителност и вяра. Смелост да умреш прав, без вопъл. Съобразителност, да се бориш при чудовищно неизгодни условия. Вяра във Фидел, в Революцията, в бъдещето. Милиарди долари, хиляди учени във всички сфери на човешкото познание, арсенали с оръжия с най-съвършена техника, десетки институти и университети, в които се експериментираха новите машини за разрушение и смърт, тонове съвременни съоръжения за подривна дейност и шпионаж, армии от компютри… а насреща — само една малка страна, готова да даде отпор. Само смелостта, съобразителността и вярата на неговата малка страна. Един ден ще бъде написана историята на тази неравна битка и ще трябва да се разкаже как природната интелигентност на кубинците — които, пренебрегвани и презирани, считани за неспособни за каквото и да било, считани само за танцьори на гуарача, готови да продадат душата си за глътка ракия — напрегнаха сили, за да победят, и победиха. Например той — Рикардо — в Съединените щати не разполагаше с нищо друго освен с един предавател RT-48A, предавател, произведен от „Ранк Корпорейшън“ за ЦРУ, изпратен тайно в Куба за нуждите на вътрешната контрареволюция, заловен от кубинската Държавна сигурност и върнат тайно в Съединените щати за пианиста Бруно. Беше огромен и трагичен парадокс за великата всемогъща страна и морална победа за малката страна. Плодът на тоя парадокс — и на още толкова други, с които беше осеяна историята на тази война — е самото съществуване на революцията, на тази революция, която вече е непобедима. Метафората за Давид и Голиат е остаряла и изтъркана, но незаменима с потресаващата си правдивост.

Под самолета се простираше на стотици хиляди километри огромната и могъща страна, която бе пожелала да смаже мечтите на неговата родина.

Но не бе успяла.

Нито щеше да успее, дори тази война да продължи, докато свят светува.

 

 

— Имахме късмет — каза Хосеито Менокал, когато хванаха едно такси на летището в Лос Анжелос в четири и тридесет следобед.

— Наистина голям късмет — призна Фико Таблада.

Имаха такъв късмет, че в дванадесет и тридесет излетяха от Ню Йорк с полет на „Нешънъл“, а в четири машината вече летеше над града на хълмовете.

— „Халифакс Роуд“, 13486, Бейкърсфийлд — каза Таблада на шофьора на таксито.

 

 

Норманд знаеше как стават тези работи.

Жената лежеше на едно болнично легло и я бяха включили на система. Рамото — оперираното място — беше покрито. Дишаше равномерно, а мътните и очи гледаха доктор Клугер и Майки Норманд, които седяха на метални столове до леглото. В бялата дезинфекцирана стая няма никой друг.

— Как се чувствувате? — попита Норманд.

Жената кимна.

— Значи по-добре?

Тя отново кимна.

— Чудесно — каза Норманд. — Можете ли да говорите?

Не отвърна. Погледна доктор Клугер, който й направи знак с глава, сякаш да я окуражи.

— Мисля, че да — каза тя със слаб носов глас.

Играта започна.

Майки Норманд знаеше много добре как стават тези неща. Обясни й, че се намира в особено компрометирано положение и че може да се измъкне благополучно само ако им помогне малко. С ясни и прости думи Норманд й обясни какво се иска от нея. След това с голямо търпение накара жената да го повтори. Накрая й показа петнадесет снимки на някакъв мъж на около шестдесет и пет години, побелял и с унесен поглед.

— Това е човекът — каза. — Разбрахте ли добре?

— Да — отвърна жената.

— Не забравяйте, че сте убили офицер от Централното разузнавателно управление — наблегна още веднъж. — Можем да го забравим, ако изпълните това, за което сме се уговорили. Освен това ще ви дадем пет хиляди долара на три пъти. Съпругът ви ще бъде погребан утре. Всичко ще бъде, както трябва. Мисля, че в това състояние няма да можете да присъствувате на погребението. Сигурна ли сте, че съпругът ви няма други роднини в Съединените щати.

Жената кимна.

— Много добре — каза Норманд — Сега почивайте. Докато спяхте, ви преместихме в една частна клиника. Една от най-добрите в Ню Йорк. Доктор Клугер се грижи за вашето здраве. Не се безпокойте — той е много добър лекар.

Норманд прибра снимките в кожения си портфейл и излезе от стаята заедно с Клугер.

Жената в стаята затвори очи. Пред нея се появи, съвсем жив, мъжът с белите коси, когото току-що беше видяла на петнадесетте моментални снимки.

Норманд й беше казал името му няколко пъти, докато го запомни. И сега, без да си даде сметка, бледите й, студени като лед устни го произнесоха: Стюърт Дюк.

 

 

Отседна в хотел „Бискейн Теръс“ на Бискейн Булевард. Предплати за три дни и се затвори в стаята си до шест часа следобед. За този час поръча половин литър чай и три пържоли на скара.

Яде според древния ритуал Шао Лин: със стегнат кожен корсет и идеално изправен на стола. Дъвчеше много бавно и опитваше малки глътки чай без захар. Никога не се хранеше по-малко от два часа и винаги само с говеждо месо и чай.

След като се наяде, свали корсета и се опъна десет минути на килима, като движеше последователно ръцете и краката си, сякаш плува по гръб.

Накрая взе студен душ. Когато излезе от стаята, се чувствуваше сякаш не е ял нищо, беше смлял храната, докато се хранеше. Облече си удобни дрехи (спортна риза, панталон от каша, платнени обувки с гумени подметки), сложи си тъмните очила и слезе във фоайето.

Нае кола от „Ейвис“. Предплати за два дни, включително и петнадесетте долара комисионна, които взимаше „Бискейн Теръс“ в ролята си на гарант на клиентите. Служител на „Ейвис“ докара в осем и четиридесет пред хотела един „Буик“, модел 69, боядисан в бяло.

Той седна зад волана.

Изкачи се по 20-та улица към Норт Ийст. Зави наляво по 37-ма, а после сви надясно по „Флейглър“. Направи няколко кръгчета из търговската част и после пое по 42-ра улица. Рикардо живееше на 121-ва улица в Норт Уест, оттатък Хайла.

Спря колата пред шестетажна сграда с номер 23864. Загаси мотора.

Двадесет минути по-късно шперцът на Чанг отвори вратата на апартамент 12—А на Рикардо Виля Солана.

Не запали лампата. Избра един стол — не фотьойл — и седна, идеално изправен.

Тъмните му дръпнати очички внимателно гледаха в мрака. Ръцете му започнаха да се движат бавно, ритмично, подготвяйки се за смъртта. Чакаше.

Ортис не успя да каже нищо като „На какво дължа честта за това посещение“ или „Колко се радвам да ви видя“, между другото защото Фико Таблада беше насочил пистолета право в сърцето му.

— Влез — каза Таблада и тикна дулото на оръжието в гърдите му.

Ортис бавно отстъпи с изкривено лице, а дебелите му устни едва доловимо трепереха.

— Има ли някой друг в къщата? — попита Хосеито.

Ортис поклати глава отрицателно.

Хосеито затвори вратата.

— Сигурен ли си, Леон?

— Кълна се в майка си — беше единственото, което дебелият избоботи с треперещ глас.

— Огледай — каза Фико на Хосеито и продължи да държи на прицел Ортис.

Хосеито извади един револвер 32 и бързо се изкачи по стълбите, които водеха към спалните.

— С теб имаме доста да си поговорим — каза Таблада.

— Какво става, Фико? — изскимтя дебелият.

Потеше се, сякаш беше в парна баня.

— Кой е Рамон Сиера? — каза бавно Таблада.

— Рамон кой? — промълви Ортис.

— Не се прави на разсеян, Леон. Нямаш полза, а пък аз бързам. Изплюй камъчето.

— Кълна се в най-…

— Никой! — извика отгоре Хосеито.

— Слез и огледай в кухнята и навсякъде другаде — му каза Таблада.

После отново впи очи в потното лице на дебелия Ортис.

— Тебе чакам, Леон.

Ортис преглътна сухо.

— Какво се е случило, Фикито? Да пукне…

Фико Таблада не го остави да довърши. Удари го по лицето с дулото на пистолета и дебелият се строполи хленчещ на килима, като чувал, пълен с камъни. Дървеният под изскърца.

Устата на дебелия се напълни с кръв. Започна да скимти, докато правеше комични усилия да застане на колене.

— Фикито, за бога…

— Ще ти прережа гръцмуля! — изкрещя Таблада.

Ритна го в гърдите и дебелият отново се изтърколи на килима.

Таблада направи няколко крачки към него.

— Леон, хайде, че ми писна.

— В името на светата Дева… — изпръхтя дебелият и скри лице.

— Стига вече клетви, дявол да те вземе! — изкрещя Таблада — Кой, по дяволите, е Рамон Сиера? Кой?

 

 

Рикардо реши да не се обажда на Торес поне до понеделник. Естествено, трябваше да се скрие в някой хотел до плажа и да наеме кола от „Ейвис“ или „Херц“. Искаше да бъде изолиран от Торес, докато застане пред музикалната кутия в осем и тридесет в събота, за да предава за Хавана.

Беше три часът следобед. Рикардо се отправи към представителството на „Херц“ на летището и нае един форд мустанг с картата си от „Дайнърс Клъб“. „Херц“ имаше собствен паркинг на стотина метра от централната сграда на летището. Там някакъв служител му даде ключовете и му пожела приятно прекарване в Маями.

В три и двадесет и пет Рикардо се движеше към едно от мотелчетата на 185-та улица „Тъндърбърд“.

В четири и тридесет в ръката му беше ключът на стая 109 в Източния корпус на сградата, точно до басейна.

В пет и тридесет, след като взе душ, се качи в мустанга и отиде в down town^[5] на „Флейглър“. Похарчи шестдесет и пет долара за един магнетофон „Филипс“, петдесет долара за дрехи и се върна в „Тъндърбърд“.

Вечеря между седем и двадесет и осем часа в ресторанта на хотела и в осем и двадесет, седнал на леглото, започва да слуша лентата с признанията на Сан Хил.

В девет и тридесет вече беше подготвил текста, който щеше да предаде за Хавана. Необходими бяха дванадесет блока цифри.

Реши на другата сутрин да отиде до апартамента си, за да вземе книгата с шифъра и пианото.

Прибра магнетофона и лентата в куфарчето, което току-що купи, пусна резето на вратата, съблече се и се отпусна на леглото, за да послуша малко музика по радиото на нощната масичка — намери на скалата някаква програма с джазова музика. Климатичната инсталация работеше доста силно и се наложи да скочи от леглото и да си облече фланелка.

Музиката не го успокояваше: точно обратното.

Завъртя се из стаята с цигара в уста. Най-после се реши: извади магнума от куфарчето и го пъхна под възглавницата. Легна. Загаси лампата. Загаси радиото.

Заспа в десет и двадесет.