Луис Рохелио Ногерас
И ако утре умра (3)

Вторник

Погледна своя „Сейко“. Осем часът и двадесет и осем минути вечерта. Беше вторник, 6 октомври, 1968. Щеше да излезе в ефира точно в осем и тридесет вечерта с позивните БРО на деветдесет килохерца в диапазона на тридесет и седмия метров сектор — дължина на вълната, която отговаряше на този ден в календара за емисиите. Транзисторът RT-48A вече е включен. Пред него на нощната масичка беше отговорът за Уолтър:

4756	9786	2534	5758	0987	2845	9687	2623	7565
7009	2056	9442	6677	9090	3589	7792	5665	7823
0898	5545	8792	7770	8223	0896	6457	8092	7654
4467	5622	7836	0965	8508	7609	4573	8967	2332

Запали цигара. Оставаше само една минута до мига, в който предавателят му щеше да заработи за хиляда триста и девети път. Опъна крака, прозина се и смътно си спомни, че от обед не е слагал залък в устата си.

Осем часът и двадесет и девет минути. Сложи пръст върху контролния клавиш на радиото. Тридесет секунди… двадесет… десет…

Осем часът и тридесет минути.

Започна да превръща блоковете от цифри в нискочестотни сигнали: 4756… 9786… 2534…

След пет минути свърши. Почака още миг. Загаси транзистора и го прибра в коженото куфарче, което лежеше на масата. Прибра пакета цигари, запалката, дръпна специалния магнитен секрет, който беше двойната осигуровка на вратата, и напусна стаята.

Както обикновено, бе предплатил. В продължение на пет години предаваше за Уолтър от различни хотели и мотели в Маями Бийч и вече имаше изключителен опит в тази работа.

Неговият форд торино го чакаше в края на чакълестия паркинг на мотела. Запали мотора и бавно потегли към шосето. Живееше в една сграда на ъгъла на 27-о Авеню и 8-ма улица в Саут Уест.

Половин час по-късно остави колата в гаража на 12-а улица, на две преки от дома си.

 

 

Не представляваше никакъв интерес. Стюърт Дюк разбра това веднага щом хвърли поглед на документа, който му бе връчил Хари Терц. Беше досаден момент, защото не искаше да накърни професионалното достойнство на стария. Прокара пръсти през оределите си коси, докато четеше с привидно внимание последната страница от сведението. Единственият шум в просторния кабинет беше бръмченето на климатичната инсталация.

Най-сетне вдигна поглед, за да срещне лицето на Хари, онова лице, дамгосано с широк и дълъг белег с форма на полумесец: червеникав шев, който тръгваше от челото и се разширяваше към брадичката — ужасен спомен от автомобилна катастрофа, която с един удар бе сложила край на младостта му. В уморените очи на стария, върху упоритото му еврейско лице се появи несигурност.

— Добре — каза Дюк. — Много добре.

— Наистина ли? — попита припряно Хари.

— Разбира се — промърмори Дюк и затвори папката. — Много ценно.

Дюк махна капачката на химикалката и записа в бележника името и адреса на един човек: Ronald Hayward, 1345, Nicholas Avenue, West Side, Manhattan. После откъсна листа и го подаде на Хари през бюрото от алуминий и стъкло.

— Работил ли си за Хауърд?

— Два пъти — каза Хари, като погледна листчето. — Преди години.

— Иди при него. Може да има нещо за тебе.

— Благодаря, Дюк. Много благодаря.

Благодарен като куче, Хари кимна с глава няколко пъти и стана. Знаеше добре, че за хора като Стюърт Дюк времето беше злато.

— Няма защо — каза Дюк, без да го погледне. — Ако се появи нещо друго, непременно ще те извикам.

— Благодаря, Дюк — каза отново старецът.

— Добре — каза Дюк с тъжна усмивка. — Няма да те задържам повече. Знаеш къде да си получиш парите, ветеране.

— Детс Билдинг на Лексингтън Авеню, четвъртия етаж, нали? — каза Хари с вид, който искаше да изрази остроумие, но всъщност беше само грозна гримаса.

— Точно това е мястото — каза Дюк. — Още днес ще предупредя да ти приготвят чека, както обикновено: четири по петдесет.

— Четири — повтори Хари и му върна усмивката.

Заотстъпва бавно към вратата, без да се обърне с гръб към Дюк. Оттам го поздрави отново, но Дюк вече беше втренчил поглед в някаква неопределена точка между тавана и собствените си грижи и не го видя. Хари напусна кабинета безшумно.

Когато остана сам, Дюк въздъхна тежко: Деградацията на човек не е особено приятна гледка.

Преди петнадесет-двадесет години Хари Терц беше голяма работа. Дюк познаваше служебното му досие. В края на четиридесетте двамата работеха в Комитета за разследване на антиамериканска дейност: той — като изследовател за сметка на групата на Маккарти, а Хари — като свидетел на обвинението. На тези, които не са преживели смутните години на студената война, може да им се стори странно някой да „работи“ като свидетел, но онова време беше дяволски парадоксално. През 1950 г. Хари започна да сътрудничи на новосъздаденото тогава ЦРУ. Година по-късно Дюк постъпи в главната квартира на Управлението, която по онова време се намираше в Ню Йорк. Но на практика Хари никога не е бил един от онези шестнадесет хиляди и петстотин души, които фигурираха в списъците на ЦРУ. Принадлежеше неизменно към онова неописуемо стадо от информатори, което Управлението използуваше, за да се рови тук и там в личния живот на неудобните. Шансът му отреди мрачната съдба да бъде част от най-низвергнатото съсловие в света — съсловието на доносниците. Но на Дюк винаги му се струваше, че дребната и сива душа на Хари се нагаждаше отлично към тази работа. Може би синята лична карта от Управлението би му тежала много в джоба.

Докато Дюк се издигаше в апарата на ЦРУ, Хари беше останал вързан за същата неблагодарна и досадна работа. В Главната квартира в Ню Йорк първоначално Дюк беше определен за отдела „Доместик опърейшънс“ на секретните служби. По-късно, пак в същия отдел, премина на работа в екипа, който се занимаваше с черния проблем (цялата оная история с литъл Рок през 1957 г.). През 1961, след операцията в залива Кочинос^[1], беше прехвърлен в отдела, който контролираше дейността на антикастристките групи в Ню Йорк. Но независимо къде работеше, Дюк неизменно подаваше ръка на Хари, дори когато този вид „помощен персонал“ започна да излиза от употреба със залеза на студената война. Но Хари беше ветеран и освен това от малцината оцелели от поколението на Дюк.

Запали пура със старата запалка от масивно злато, която притежаваше повече от двадесет години. Изпусна дима и поогледа безупречния кабинет, който му бяха определили преди година, в тоя гълъбарник, на почти половин километър височина над авеню „Джордж Вашингтон“ в Манхатън. С белите си стени и мебелите от хром никел, с миризмата на дезинфектанти и с подтискащата тишина приличаше по-скоро на операционна. Не беше като някогашните кабинети на Управлението — тъмни и лошо проветрени, но толкова уютни, с няколкото бюра от масивен махагон, на които да качиш краката си, с календарите на Алка-Зелцер по стените и очарователния шум на Хъдсън, който се процеждаше през прозорците.

Да! Управлението се беше променило, а той, Дюк, остаряваше и ставаше сантиментален. Също като бедния стар (а може би и сантиментален) Хари Терц, някогашния лъв, на когото животът бе изпилил зъбите и ноктите. Помисли си тъжно, че вече бяха останали малко свидетели на красивата и страхотна епоха, в която Дълес беше шеф на ЦРУ, а Хувър — абсолютен йерарх на Федералното бюро, Сред тях имаше един евреин, наречен Хари, и един шейсет и пет годишен идиот, наречен Стюърт Дюк, от когото рано или късно щяха да се освободят. Новите поколения, които бяха дошли с Маккоун (с изобилието от видеокасетъчни камери) ги изместваха. Старите лисици на Дълес и Уайлд Бил Донован се оттегляха под натиска на новите хипита в политическия шпионаж.

Да, животът беше жесток спрямо Хари. Но животът по принцип е суров и жесток. Дюк си помисли, че заместникът му, Майк Норманд, имаше право, когато веднъж му каза, говорейки за Хари: „Той е бита карта. Само вие продължавате да му давате работа и се питам, защо?“ Норманд, разбира се, беше амбициозен, иконоборец и неумолим като всеки млад човек. Освен това имаше изключително „транзисторизирано“ мнение за този вид работи. Беше се появил във владенията на ЦРУ точно в мига, в който информаторите се превръщаха в музейни експонати, в тиранозаври от една безкрайно далечна пратехнологическа ера. За Норманд и поколението му компютрите, микрофилмите, серумите на истината, внушенията — тези средства за откриване на човешката топлина — бяха заменили доносниците. Но ветераните от поколението на Дълес (Хейуърд, Кеплън и самият Дюк) смятаха, че лабораторният шпионаж все още има своите ограничения, и продължаваха да наемат от време на време почти несъществуващите вече наемни войници като бедния Хари Терц.

Що се отнася до сегашния Хари Терц, Норманд имаше право. Старият се бе превърнал в безполезен старец.

Краткото философско размишление за смисъла на живота, за деградацията на хората и за неумолимата мрачна съдба потопи Стюърт Дюк за няколко минути в моментна депресия. Преодоля я с щедра глътка от бутилката уиски „Джим Бийм“, която държеше в едно от чекмеджетата на бюрото си.

Отново прелисти сведението на Хари. Не, наистина за нищо не ставаше. Беше му поискал „пресни данни“ за Роберто Сан Хил — шефа на антикастристката „Бойна група 16 април“, а старецът беше употребил почти две седмици, за да проучи онова, което Дюк бе успял да разбере веднага щом поиска досието на Сан Хил от хората от ГПЛ (Глобален профил на личността) в бункера на Ленгли. И така, това досие лежеше на бюрото на Дюк. На корицата се четеше: „Confidencial“^[2], а по-надолу: „Сан Хил, Роберт. КУБ-9562-3879 Кодекс 0100011010100001.“ Последният шифър отговаряше, естествено, на компютърния код. Предпоследният — на сферата на дейност на въпросната личност, т.е. че Роберт/о/ Сан Хил е пристигнал от Куб/а/ в САЩ на 9 май 1962, че живее в Ню Йорк (шифър 79), че е регистриран във филиала на Управлението в Маями (шифър 38). Думата „Confidencial“ показваше степента на важност на документа, а оттам — на личността. Съществуваха и други категории: по-ниски с класификацията — „For official use only“^[3], по-високи — с класификацията „Secret“^[4] и „Top Secret“^[5]. Например досиетата на шефа на Седми флот, на генералния секретар на ООН и на черните северноамерикански лидери, т.е. на известните личности от национален и международен мащаб, се класифицираха като Top Secret. Но Хари се сдоби с много по-малко сведения от тези, които Дюк вече бе научил от актуализираната зелена папка на ГПЛ: адреса на Сан Хил, приятелите му, местата, които посещава, финансовото му положение, пътуванията му на територията на Съединените щати, политическата му дейност… А това, от което Дюк (или по-точно Кеплън) се нуждаеше, беше някаква следа, която би му позволила да разбере дали Сан Хил е имал нещо общо с нападението на селището Бока де Пахаро някъде в Куба. Някой (може би Сан Хил, който преди два месеца беше заявил на пресата, че подготвя „нещо голямо“, което да извади американското правителство от летаргията му) беше решил да действува за своя сметка. Нападението изненада дори самото ЦРУ.

Беше грозна работа. До петъчната нощ на 17 септември 1968 Управлението ръководеше или имаше предварителни данни, за всяка една от акциите, които групите за действие бяха осъществили срещу правителството на Кастро от Съединените щати. ЦРУ без затруднение направляваше кубинската колония: контролираше политическите лидери на вчерашна Куба, деканите на професионалните колежи, представителите на емигрантите, всички автори на публикации и радиопредавания, главатарите на големите организации (като „Асоциация залива Кочинос“) и на малките групи и подгрупи, в които се бе пръснала част от емиграцията. Но Управлението обучаваше, инструктираше, снабдяваше и ръководеше терористичните бойни групи. Нито една акция не беше планирана, нито осъществена без прякото или непряко участие на ЦРУ. А ето че на 17 септември оръдейните изстрели в Бока де Пахаро станаха доказателство, че някой е решил да действува самостоятелно. А това е лошо, много лошо. Един free lancer^[6] през главата на Управлението беше нещо недопустимо, защото това означаваше да се признае, че то (т.е. правителството на Съединените щати) е изгубило контрол над хората, които бе научило да убиват. Затова щом в телекса на петия етаж на Шератън Билдинг се получи съобщението на ЮПИ, то подействува, сякаш снарядите бяха паднали не в далечното Бока де Пахаро, а в кабинета на Дж. Дж. Младият технократ побесня, защото от 1966 той отговаряше за операциите, считани black cross^[7] в аферата Куба. Всичко, белязано с черен кръст (атентати, саботажи, диверсии, отвличания), цялата dirty work^[8] я ръководеше Дж. Дж. в качеството си на директор на операциите.

Но снарядите бяха паднали. И Дж. Дж. веднага телефонира на Кеплън (шеф на Дюк, но подчинен на Дж. Дж.), който трябваше да отнесе скандала и да му обещае, че ще проучи кой, как и всичко останало за по-малко от четири седмици. Кеплън на свой ред натовари с тази работа Дюк. Дж. Дж. от своя страна се усмихна стеснително на шефовете и уведоми Ралф Арон — член на US Intelligence Community^[9] и човек на президента в Управлението, че за четири седмици всичко ще бъде разследвано.

Отначало на Дюк му се стори, че времето е достатъчно, за да проучи всичко, което трябваше да бъде проучено. Кубинците бяха приказливи и с лекота си приписваха дори акции, в които не бяха участвували. Вероятно някой от тях в нюйоркски бар се хвали, че е вдигнал във въздуха половин село някъде по бреговете на Куба. А може би този бар се намира в Маями, затова Дж. Дж. беше телефонирал и там. Подчинените му във Флорида щяха да проучат на свой ред. Разбира се, най-вероятно барът и самохвалкото да са в Маями, защото тези акции обикновено се организираха в яхтените пристани на Флорида.

Той знаеше, че Маями се контролира от Компанията^[10], че основния тон го дава организацията на Хосе Торес (на заплата в Компанията от 1954, когато бе назначен за посланик на Куба във Вашингтон, факт, който знаеха само малцина от хората в Ленгли и в Шератън Билдинг) и не беше изключено работата да е тръгнала от някоя разярена групичка в Ню Йорк (може би на Сан Хил?), а базата на операцията да е Хаити или дори Никарагуа.

Но Дюк допусна грешката да натовари Хари със задачата, без да й отдава особено значение. А бяха минали вече две от четирите седмици, които му даде Кеплън, но все още нямаше нищо солидно в ръцете си.

Беше 10 и 20 вечерта. Жадно дръпна от пурата, прости философски на бедната грешна душа на нещастния и безполезен Хари Терц и се запита не по-малко философски: „Е, добре, Стюърт Дюк, стари глупако, а сега какво?“ И сам си отговори неохотно: „Сега ти остава само една възможност — Майки Норманд“.

 

 

Зелената лампичка на интеркомуникатора светна.

— Да? — каза лейтенант Родолфо Сардуй.

— Ела в кабинета ми. Искам да те видя — отвърнаха му от апарата.

— Добре.

Поднесе лулата към устните си и откри, че отново е загаснала.

Абсолютно невъзможно бе да свикне с този неудобен инструмент, който на всичкото отгоре му костваше цял куп шеги от страна на колегите от Трета секция. Но кардиологът му забрани цигарите след инфаркта, който го откъсна от работата за пет месеца, и му разрешаваше за утеха само съмнителното удоволствие да пали след обед и вечеря няколко късчета тютюн в това досадно приспособление. „Можеш да продължиш да пушиш по две кутии на ден — беше му казал доктор Нуньес — негов стар приятел, — но след година сигурно вече няма да бъда лекарят, който те лекува, а ще се превърна за няколко часа в лекаря, който те аутопсира. И повярвай ми, приятелю, не е никак приятно да лежиш гол на някоя от студените мраморни маси в моргата.“

Отказа се да запали отново лулата. Изтръска я в ръба на пепелника и я прибра в джоба на масленозеленото си яке. Стана, заобиколи бюрото и с три крачки се оказа пред вратата. Кабинетът му спокойно се побираше в чекмедже и шкаф, но на него му харесваше тази малка стаичка и той упорито бе отстоявал правото си да остане в нея. Самият капитан Рикенес неведнъж му беше намеквал да се премести в някое от помещенията, които бяха на разположение на втория етаж, „защото, виж, Родолфо, това съвсем не е малък кабинет, а кутия за големи обувки, и освен това на втория етаж има две празни помещения…“ Но той бе решил да остане там, докато намеците на Рикенес не се превърнеха в заповед.

Излезе в коридора и тръгна към асансьорите. Беше десет и половина вечерта, току-що бе вечерял и отново изпитваше онова неизменно желание да запали, което лулата не бе успяла да притъпи. Натисна копчето и след минута вратата на асансьора се отвори.

Служителката му подари усмивка вместо поздрав.

— Петият, ако обичате — каза той с мисълта, че отвръща на усмивката й, но само тъжно озъбване изкриви устните му.

— Зле ли ви е, лейтенанте? — каза тя, докато металическата врата се затваряше.

— Толкова ли е ужасен видът ми? — попита Сардуй малко изненадан.

— Не — каза момичето. — По-скоро изглеждате уморен.

Когато асансьорът спря на петия етаж и вратата безшумно се отвори, той я попита, докато излизаше в коридора:

— Вие пушите ли?

— Амии — започна тя, объркана от странния и неочакван въпрос, — всъщност не…

— Моите поздравления — беше загадъчният отговор на Сардуй.

Капитан Рикенес вече двадесет минути сновеше из кабинета си. Отиване от прозореца до вратата, от вратата до бюрото и от него — отново до прозореца, сякаш трябваше да реши дали да се надвеси над улица „Л“, да седне на въртящия се стол, или да излезе в коридора. Той дори не мислеше за това, че още не е вечерял. В мозъка му неизменно изникваше една дата: 17 септември.

Лейтенант Родолфо Сардуй трябваше два пъти да почука силно, за да се сепне капитанът и да го чуе. Не каза „Влез“, а сам отвори вратата.

Щом видя Сардуй, сянката на неприязън, която помрачаваше лицето му, отчасти изчезна.

— Заповядай — каза.

Сега пък Сардуй за малко да попита капитана — ама че физиономия! — дали не му е зле. Но го познаваше достатъчно, за да знае, че причината беше друга.

Без да промълви нито дума, Рикенес му посочи единия от двата фотьойла от изкуствена кожа, които стояха пред бюрото. После седна на въртящия се стол. Разположен във фотьойла, лейтенантът скръсти ръце върху краката си и мълчаливо изчака капитанът да започне разговора.

Очите на Рикенес се затвориха за миг и лейтенант Родолфо Сардуй помисли, че вижда сянка на болка, загриженост или умора да преминава по лицето му. Отново ги отвори. Бяха тъмни, живи, трескави очи, които ставаха малки, когато работата изискваше максимално съсредоточаване.

Рикенес извади от едно чекмедже на бюрото си средно дебела папка и я подаде на лейтенанта.

— Това е за Бока де Пахаро — каза.

— Всичко ли?

— Да — промълви капитанът. — Колко часа, но не повече от десет, са ти необходими, за да се запознаеш?

— Девет часа — последва бързият отговор на Сардуй.

Рикенес леко се усмихна.

Лейтенантът наведе очи. Минута-две прелиства папката. Бяха малко повече от четиридесет листа, обикновен формат, през един интервал, и около 50 снимки.

— Нещо да запомня? — поиска да узнае.

— Не, само се запознай. Като цяло.

— Добре — каза Сардуй и затвори папката. — Мисля, че три часа ще ми бъдат достатъчни.

— Можеш да използуваш деветте, които поиска отначало — отвърна Рикенес. — Да речем, до утре в шест. В този час ще те чакам тук в кабинета.

— Добре — каза лейтенантът.

Рикенес се изправи и Сардуй го последва.

— Да не ти отнемам време. Започни да четеш веднага.

— Мога ли да си водя бележки? — попита лейтенантът.

— Може, но няма да са ти необходими.

— Добре — каза отново лейтенантът и въздъхна. — Отивам си.

Обърна се и тръгна към вратата.

— Я чакай! — каза Рикенес.

Сардуй се обърна.

— Да, капитане?

Рикенес посочи лявата страна на гърдите си.

— Как е?

Лейтенантът не схвана веднага, но секунда след това се усмихна.

— Помпата ли?

Рикенес потвърди с глава.

— Работи. Не се тревожете.

— Тогава всичко е наред!

— Всичко. — каза лейтенантът. — С изключение на това.

С върха на пръстите извади от джоба си омразната лула, сякаш вадеше жив скорпион.

Рикенес не разбра.

— Забраниха ми цигарите. Сега съм с две лули на ден — като сиуксите в мирно време.

Рикенес се усмихна. Понечи да каже нещо, но Сардуй го прекъсна:

— Ако ще ми разправяте вица за Шерлок Холмс, можете да си го спестите. Вече цялото отделение се изреди да ми го разказва.