Луис Рохелио Ногерас
И ако утре умра (7)

Годините

… и съзнателната му дейност…

Но преди да свърши щастието,

прости се с него, атакувай го,

задръж го в ръце, за да не избяга,

и го раздай, ако надхвърля ръста ти.

Цезар

Маями, Флорида. Добре: „Ричмъндс Хайтс“ на югозапад, „Бискейн Бей“ на изток, „Опа—Лока“ на северозапад… Какво още? В Центъра — „Флейглър“, пресечена от 47-мо Авеню. „Флейглър“ — жизнената артерия в ниската част на града: широка и права улица, осветена нощем от разноцветния огън на луминесцентните надписи. Отляво: Фоум Рабър Сентър, отдясно: Били Темпъл Мотърсайкъл Ко. Отляво: Заеми от 30 до 600 долара (само срещу подпис). Отдясно: Шолц Иншурънс Ейджънси. Отляво: Мастър ъв Маями (Фийчъринг Хай Фиделити). Отдясно — Пийкс: клуб по танци (степ, модерен балет, акробатика, хавайски модерен джаз). Отляво… Банки, застрахователни агенции, погребални бюра, кожарски магазини, кина, барове, заложни къщи, гаражи, железарски магазини, аптеки, ресторанти, фотографски ателиета, дискотеки. Но „Флейглър“ е преди всичко улицата на големите магазини в Маями: „Крес“, „Бърдайнс“, „Бейкърс“, „Ричардс“, „Флейглър“. Кубинските емигранти скитаха денем и нощем по тази чиста и скъпа улица. Очите се разтварят широко. Сърцата бият по-бързо. Устните се отварят, за да изпуснат учудени „Ах“, неволни „Ох“. Носовете се притискат към витрините на Бърдайнс: разкошни кожи, ослепителни дрехи (единични модели), красиви обувки. Светлините сини, зелени, жълти, — които аранжорите умело са поставили тук-таме, правят лачените кожи още по-искрящи, изтръгват фантастични отблясъци от коприните… Зяпането на витрините по „Флейглър“ се е превърнало в едно от малкото развлечения на кубинските емигранти, които не са си намерили работа и още живеят от шестдесетте долара, които им дава всеки месец Центърът за кубински бежанци — кубинците, които се блъскаха в мръсните дупки край реката или край зоната, която някой бе нарекъл — очевидно с черен хумор — Рая. С ръце, потънали в празните джобове, мъжете бавно кръстосваха по „Флейглър“, придружени от бледите си жени. Гледат. Гледат. Очите им се изпълват с грамофони, магнетофони, кухненски прибори, хладилници, огнестрелни оръжия, спортни екипи, машини за миене на съдове, козметика, килими, изкуствени цветя, часовници, мебели, лодки, завеси, палта, играчки, автомобили, перилни препарати, консерви, велосипеди, чанти. Мечтаят за този свят от предмети, създадени за всякакви удобства, за всички вкусове, за всяко време, за всякаква употреба, за всеки каприз. Предмети във всевъзможни цветове, форми и размери. Предмети, направени от пластмаса, стъкло, глина, алуминий, дърво, злато, гипс, сребро, стомана, хром, кожа, платина, калай, вълна, бронз, месинг, каучук. Предмети за китките, за ръцете, за краката, за косата, за лицето, за ушите, за очите, за гърба, за половите органи, за устата. Предмети — чупливи, здрави, вечни, за еднократна употреба, сгъваеми, нечупливи, разтегаеми. Предмети, които да слушаш, да гледаш, да харесваш, да чувствуваш, да миришеш. Предмети, които не само се продават, но също така се наемат, заемат, ипотекират, заменят, продават се на търг или с комисионна. Зад тези, които гледат (докато пръстите докосват на дъното на джобовете оскъдните дребни пари — два-три смачкани долара), минават безшумните бързи автомобили на онези, които купуват. Всякакви марки, всякакви цветове, всякакви цени, всякакви размери. На волана винаги стои някои флоридчанин, чийто подигравателен поглед ще се спре само за секунда на тия гърбове, които се превиват пред витрините, отрупани с неща от първа, втора, трета, четвърта, пета, шеста необходимост.

Маями, Фла. Добре. Улицата на кубинските емигранти (тази, която са превзели, измествайки американците) е 47-ма. Тук се чувствуват като в свои води. За по-малко от две години са процъфтели пошли копия на хаванските магазини от 1958: „Ел Сигло XX“, „Ла Примера де Мураля“, „Ла Каса де лос Трес Сентавос“, „Ла Антигуа Чикита“, „Ла Гран Вия“, „Х. Валес“, „Лос Рейес Магос“, „Ел Осо Бланко“. Кубински гласове, кубински смях, гъсти кубински мустаци, кубински задници — облечени в панталони с телесен цвят, кубински жестове. На 47-ма улица можеш да сваляш мацки, да пиеш една бира, да направиш някой чейндж, да вдигнеш скандал, да пречукаш някой тип, да обереш точките, да вържеш тенекия, да се чифтосаш, да пуснеш клюка, да сложиш рога, да прекараш някого, да вдигнеш стойка. В дискотеките се слушат Олга Гилот, Фернандо Албуерне, Селия Крус. По радиото се чуват киселите коментари на Арталехо, изтърканите вицове на Треспатинес и Нананина. От телевизорите наднича напудреното лице на Норманд Диас. Баровете се изпълват с глъчка и с тракането на заровете на кубилете^[1]. Понякога духовете се разгорещяват, думите стават по-хапливи, споменават се майките и не липсва нечий писклив глас, който да налее масло в огъня, и друг, който да каже с помирителен тон: „Кротко, момчета, кротко“. На 47-ма улица кюфтето е заменено с бифтек на филия, пуканките с пръжки, кока-колата с бира. Тук се говори на развален английски. Няма ризи с палми и безлюдни плажове, както по времето, когато Маями принадлежеше на флоридчани. Надничат островърхи обувки, шапчици с перца, шапки тип Ласерие, панталони от груб док, колосани гуаябери^[2], златни зъби, шорти с половин номер по-малки (а мъжете обръщат глави, за да извикат: „Майчице, какво ду… е-е-е!“). Въздухът се изпълва с викове, с шумни потупвания по гърба, с подсвирквания. Една разнородна маса, в която се смесват предатели и сутеньори, някогашни госпожички и проститутки от Колон, недоучили доктори и тридесетгодишни контета, привидните поддръжници на Батиста и посредствени певци и политиканти, скитници и наемници, авантюристи и играчи на дребно, невежи и смелчаци, бившата госпожа Перес и любимата на Родригес, зъбати католици и гангстери. Една странна смесица от несполуки и страсти, от надежди и вражди. Една киста на американска земя. Едно гъмжило от организации, които се бият за трохите, хвърлени от правителството. Появяване и изчезване на лидери, които „сега вече ще променят съдбините“. Борба на живот и смърт между старите главатари на вчерашна Куба и новите главатари на „Републиката в изгнание“. Едно „Стани, за да седна“ между две бири и партия домино. Смътно предчувствие, че последната и единствена възможност е потънала сред пясъците на Хирон. Вяра, подхранвана само със седмичните издания на „Патрия“ и програмите на „Гласът“, които вече никой не слуша. Отегчение от живота. Тиха злоба срещу страната, която ги изолира, която ги държи настрана, сякаш са тропическото въплъщение на чумата. И освен това ужасната увереност, че онази госпожа от добро семейство не струва дори колкото един негър, че онзи кавалер с отлична репутация става само за да налива бензин в гаражите на „Коръл Гейбл“. Странна промяна на някогашните ценности, защото Перес Ернандес беше никой в Хавана и сега не поздравява Ернандес Перес, който имаше фабрика за колбаси в Сантяго де лас Вегас. Странна носталгия по типично кубинското. А в съзнанието им — образът на една Куба, за която тъгуват, но която вече не съществува. Вървят нагоре и надолу, по единия и по другия тротоар, мъже и жени без лица, без самоличност. Престорената веселост на „Ей, братче, я дай по една бира за приятелите“ прикрива паническия страх да не си сбъркал пътя, непреодолимото желание отново да си поприказваш с комшиите от съседния балкон, да поиграеш в кръчмата, да попиташ какво е отмъкнал Кастильо, да поиграеш на ези и тура на ъгъла, да научиш какво се знае за мъжа на жената от номер 23, да пуснеш ръка на някоя, да се включиш в джамбурето, да бутнеш нещо на слепия певец, да прогониш махмурлука с китайска супа на „Пласа дел Вапор“, отново да бъдеш Пепе в Хавана, да поиграеш билярд в комарджийниците „Консуладо“, да лъснеш шпагата на „Пила“ или в дома на Тия Неа, да не се репчиш на полицая, за да не ти удари глоба, да поквариш слугинчето, дошло от Камахуани, да се бутнеш сред тълпата на станцията във „Вибора“, да подкупиш съдията, да си имаш бутилка в „Гобернасион“, да удариш хляба в грамажа, да печаташ фалшиви банкноти, да пренасяш контрабанда през митницата, да пиеш бира „Атуей“, да танцуваш в казиното, да гребеш в Мирамар, да пазаруваш в „Ел Енканто“, да играеш бинго в „Тропикана“, да четеш „Смелият кавалер“, да си купуваш билети от лотарията, да гледаш секс-филми в кино „Капитолио“, да флиртуваш на „Галиано“, да мамиш селяните, да крадеш кокошки, да правиш сделки, да ходиш във „Ведадо Тенис“.

Маями, Фла. Добре. Смесица на нравите в кварталите Легайпон, Лас Ягуас и Лос Поситос с тези от хаванските Нуево Ведадо, Мирамар и Билтмор. Напразни надежди, лоши сънища, отмъщения, помирения, мошеничества, машинации, големи приказки, лъжи, перчене на дребно, добра плячка, провалени сделки и страх. И в центъра на вихрушката от листове, пропити от омраза, текат всеки месец мастилени реки, за да съобщят, че се е появил подходящ човек, новият лидер, истинският предводител, дългоочакваният главатар, смелият пълководец, неподкупният вожд, богоизбраният водач. И безредната маса от емигранти се раздвижва, за миг (месец, седмица, може би ден) се възраждат надеждите за победоносно завръщане. Но надеждите се стопяват, човекът изчезва и всичко продължава по старому: същата ожесточена борба между групите, старите обиди и доноси, все същото съперничество между фракции, групировки, бойни групи, бригади, секти. И всичко това потъва в среднощни изстрели.

Добре. Маями, Флорида. Пристигнах тук на 12 март 1964 след почти едноседмично плаване на произвола на вълните в лодка, дълга петнадесет фута.

Три дни след стачката през април 1957 напуснах дома и зарязах работата си. Старият ми даде сто песос и така се сдобих с малка стаичка в един пансион на улица „Бенхумеда“. Така успях да се спася. Много от другарите от нашата група бяха загинали, други потърсиха убежище и само няколко успяха да стигнат до Сиера Маестра. В Хавана останахме по-малко от пет в тесния полицейски обръч.

Лавастида нареди нещата така, че да мога да избягам. Беше единствената ми алтернатива. Един вторник ми каза, че идния петък ще тръгнем за Сантяго де Куба с колата на баща му. Щяхме да носим малка пратка швейцарски часовници и мостри плат. Уж че отиваме да продадем часовниците и тъканите на полските търговци на дребно в Сантяго, Олгин и Тунас.

Същата вечер позвъних на Йоланда. Определихме си среща в парка „Сан Мариано“, както обикновено.

Срещнахме се в осем вечерта.

 

 

6 часът вечерта.

— Какво?

Наведох се леко към нея, за да я чувам.

— Дали отдавна не си ходил там — каза тя, като се опитваше да надвика оглушителния шум.

— Във Фоменто ли? — почти изкрещях. — Не, отдавна.

— Е … иди… път…

Вятърът и шумът на мотора погълнаха последните й думи. Сега тя се усмихваше, аз кимнах в съгласие, без да знам всъщност какво ми беше казала.

В продължение на няколко минути се правих, че търся на небето ятото чайки, което миг преди това кръжеше над лодката. Слънцето докосваше линията на хоризонта. Без да има защо, направих с ръце козирка над очите си. Небето беше червено и пусто.

Погледнах я. Тя гледаше залеза.

 

 

5 часът и 10 минути следобед.

— Радвам се, че те срещнах.

Плъзна изящната си ръка по пясъка, пръстите оставиха пет еднакви бразди.

— И аз — казах, загледан в ръката й, която изведнъж беше спряла.

Внезапно я вдигна и притисна към главата си шапчицата от син брезент, която вятърът за малко не отнесе. Започна сложна операция, за да напъха в нея няколко непокорни кичура кестенява коса, докато аз — за пръв път след толкова време — я наблюдавах внимателно.

— Колко? Пет години. „Незабравка“ — така наричат в Пинар дел Рио храста, на който цъфтят тези лилави цветя.

— Какво е това? — попитах.

— Цвят от незабравка.

Бяхме седнали в малкия парк „Сан Мариано“, на десет преки от училище „Едисон“. Нощта беше паднала. Виолетовото цвете спеше върху страниците на учебника й по физика — III част. Беше ми го показала може би за да мога да произнасям името му: „Не-за-брав-ка“, „незабравка“.

Не беше лесно. В началото, когато я изпращах до тях, отклоняваше непрестанните ми настойчиви покани за кино.

Бях се запознал с нея в кръчмицата на Луис Естевес, в която се мъкнеше цялата тумба от „Едисон“, за да яде плодов сладолед.

„Как се казваш?“

„Лукреция Борджия“ — ми каза, докато се наслаждаваше на сладоледа, мисля, че от тамариндо.

„Аз съм Попей Моряка^[3], много ми е приятно.“

Вървях с нея две преки.

„Тук някъде ли живееш?“

„Да, недалеч“

— Онзи път — казах й сега — не пожела да ми кажеш как се казваш.

— Но аз знаех ти как се казваш.

— Знаеше ли? Откъде?

— Знаех, знаех.

— Какво е това „Знаех, знаех“?

Тя се засмя:

— Бяха ми донесли моите шпиони, момчето ми.

Засмяхме се и двамата.

И най-после я целунах. Една недодялана, задушаваща, влажна целувка, докато учебникът по физика се търкаля по тревата, а ръцете ми търсят през блузата малките й гърди.

 

 

5 часът и 25 минути следобед.

Когато завърши сложната операция, малката шапка беше добре натъкмена на главата и по челото й вече не падаха вихрушки от кестеняви коси. Сложи си внимателно тъмните очила и ме погледна. Усмихна се.

— Остаряла ли съм?

— Същата си — промълвих.

— Да не преувеличаваме.

Остана няколко секунди загледана в мен през опушените стъкла, но усмивката започна да изчезва от устните й. Те отново се свиха.

Пак погледнах морето. Гребнах шепа пясък и го оставих да се процежда между пръстите ми.

— Ожени ли се? — попитах, загледан в купчинката златен прах, който се образуваше под ръката ми.

Чу се глухият шум на туристическата лодка от Бакуранао, която бавно се приближаваше към кея.

По-добре ми разкажи за себе си — отвърна тя.

 

 

„Няма кой знае какво за разказване — каза тя. — На осемнайсет години съм, уча в института, родена съм във Фоменто…“

Аз се изсмях.

„Невъзможно.“

„Кое?“ — попита тя.

„Аз също съм роден във Фоменто. Дойдох в Хавана много малък.“

Тя се засмя. Хвърли вафлената кофичка. Аз побързах да й подам кърпата си, за да си избърше пръстите.

„Може ли да те изпратя до вас?“

„До ъгъла.“

„Къде живееш?“

„На ъгъла на «Акоста» и «Хуан Делгадо.»«

»А аз на «Ередия» и «Либертад.»«

»Далеко е.“

„Няма значение. Ще те изпратя до вас“ — й казах.

 

 

7 часът вечерта.

Какво е това? — извиках на стареца, който караше лодката.

Обърна към мен зачервеното си от залязващото слънце лице. Не се безпокойте… имам опит…

Погледнах към нея и двамата се усмихнахме. Отново се обърнах към стареца:

— Ей, питах ви какво е онова, което се вижда там.

— А, това са корали — отвърна старецът, този път без да се обръща. — Не се безпокойте, няма да се блъснем.

Бяха сенки със сложна структура, които се издигаха до повърхността на водата. Наподобяваха туловището на потънал кораб.

— Това са корали — казах, сякаш тя не беше чула стареца.

Духаше силен сух вятър. Тя започна да връзва върху брезентовата си шапчица кърпа с ярки цветове. Вдигнала ръце, гърдите й за миг потръпнаха под блузата. Завърза кърпата под брадичката си. Свободните краища се полюшваха от вятъра и нежно удряха лицето й. Чертите й започнаха да изчезват, да се смекчават сред сенките на залеза. Слънцето се скри напълно.

Озаряваше ни само лекият отблясък, който изплува от хоризонта.

— Ще се връщаме ли? — промълвих, като се наведох почти до лицето й.

Тя не ме чу.

— Приятел, ще се прибираме вече — извиках на стареца. — Няма смисъл да стоим повече, нищо не се вижда.

Не зная защо го казах. Освен морето, залеза и далечния бряг, на който вече блещукаха светлинки, какво друго трябваше да видим?

Лодката уморено започна да се завърта, докато опря в брега предната си част.

Тя стоеше все така неподвижна и гледаше морето. Беглото видение на щръкналите й гърди не изчезваше от паметта ми.

— Обичаш ли морето? — прошепнах в ухото й, съзнавайки, че казвам нещо глупаво.

Рязко обърна лицето си към мен. Няколко секунди устните ни бяха съвсем близко.

„Да“ — каза, но не я чух. Видях само едва доловимото движение на устните й и изведнъж до мен дойде както някога сладкият й дъх.

„Обичам морето.“

 

 

— Passport? — ми казва служителят от отдел „Емигранти“.

Усмихвам се. Имам петдневна брада, изгорял съм от слънцето. Никой ли не му е обяснил, че съм избягал от Куба с малка речна лодка, че за малко да умра от жажда в Карибско море, че ме е прибрал катер от бреговата охрана на US Navy?^[4] Или може би е трябвало да избягам с паспорта си?

— Sorry^[5] — казва мъжът.

Тоя тип е само за реклама на бира: червендалесто лице, бели коси и як като бик. Казва, че съжалява. За какво съжалява? За това, че съм дошъл в Съединените щати, или за приключението ми във водите на залива, които гъмжат от акули?

Гледа ме със симпатия. Ако не греша, извинява се за глупостта си.

Как е възможно един корабокрушенец да има паспорт? Изважда някакво бяло картонче от една металическа кутия.

Обяснява ми, че това е лична карта. Започва да го попълва с главни букви според инструкциите.

— Име и презиме?

— Рикардо Виля.

— Фамилия?

— Солана.

— С едно „л“?

— Да! С едно!

— Адресът ви в Съединените щати?

Адрес в Съединените щати? Какъв адрес мога да посоча? Казвам му, че нямам роднини в САЩ.

— Приятели?

Приятели? Не, нито един.

Служителят не трепва. Много хора идват в Съединените щати без да имат ни най-малка представа къде отиват да живеят. Аз поне съм млад и говоря добре английски. Мисля, че това му минава през ума, защото ми намига.

— Добре, мистер Виля. Имате ли пари?

Пари? Да, успях да измъкна от Куба триста долара.

Половин час по-късно, с личната карта в ръка, излизам от „Имигранти“. На следващия ден трябва да се представя в Центъра за кубински бежанци (написали са ми адреса) и да поискам удостоверението ми на емигрант, което ще ми даде право на шестдесет долара месечно, фактура и… Какво друго? Нищо друго, мисля.

Сега важното е да се обръсна, да се изкъпя, да си купя някакви дрехи и да потърся евтин хотел. Тръгвам по 26-та улица. Никой не ме поглежда въпреки вида ми. Разбира се, дрехите ми не са скъсани, само малко измачкани. Сигурно наблизо има бръснарница.

Три преки по-надолу „Карлс Барбър Шоп“. Влизам. Има три стола, но само един от тях е зает.

— Заповядайте, господине — казва на английски с мексикански акцент един бръснар с безупречно бяла престилка, плешив и с гъсти черни мустаци.

— Подстригване и избръсване — казвам на испански, за да проверя.

Поглежда ме сякаш малко разочаровано. Сигурно някой кубинец му е длъжник. Откъде да знам.

— Мексиканец? — питам, докато връзва на врата ми бяла колосана кърпа.

— Yes, sir.

Отговори ми на английски, което е явен признак, че не иска да разговаря много с мен. Не се предавам.

— Търся някой евтин хотел — казвам, докато той малко рязко накланя стола напред.

— Тук наоколо няма — отговаря, вече на испански.

Започнал е да ми насапунисва брадата. Омайна миризма на шоколадов каймак (ако е уместен изразът).

— Няма нужда да е наблизо. Все едно къде е.

Прекалено дълго натърква лицето ми със сапуна.

Затварям очи.

— Има един доста добър на 47-ма улица. „Силвия“.

Гласът, който чувам, не е на мексиканския бръснар. Това е кубински глас. Отварям очи, обръщам глава и виждам човека, който го е казал — стареца от съседния стол, когото току-що са избръснали.

— Благодаря — казвам. — Далеко ли е оттук?

— Немного — отвръща човекът.

Прави ми някаква гримаса:

— Сега ли пристигате?

— Снощи.

— През Испания или през Мексико?

— С лодка.

Изсвирва.

— Тежко ли беше?

— Доста.

Бръснарят употреби четиридесет минути, за да ме избръсне и подстриже. Старецът отдавна беше свършил, но го видях, че сяда да пуши на един стол в чакалнята. Очевидно искаше да говорим.

— Колко? — казвам на мексиканеца и се поглеждам в огледалото.

— Три и осемдесет, plus tax^[6], господине.

— Всичко колко?

— Четири долара.

Дадох му точно четири долара. Носех моите триста в малък кожен портфейл.

Не ми благодари.

Старецът стана и двамата излязохме на 26-та улица. Тръгнахме по посока на движението.

— Вие в тая посока ли сте? — попитах го.

— Аха.

За да задоволя любопитството му, трябваше да му разкажа приключението си. Обясних, че съм тръгнал през нощта от плажа Варадеро с лодка с извънбордов мотор. Гребах, докато силите ми се изчерпаха. Когато реших, че съм се отдалечил достатъчно от брега, включих мотора. Плавах два дни благодарение на допълнителния бензинов резервоар, който предвидливо бях взел със себе си. На третия ден горивото свърши и аз останах на произвола на вълните. На четвъртия ден свърших водата. През нощта близо до Андрос ме прибра катер от бреговата охрана на американския флот. Спах в ареста. На петия ден сутринта ме разпитваха във ФБР и ми направиха снимки. На шестия ден ме пуснаха на свобода (след като се убедиха, че съм solvent^[7], защото имах триста долара). На седмия ден не можах да постъпя както е постъпил бог (да почина) — трябваше да се явя, така ме уведомиха в полицията, в отдел „Емигранти“.

— Днес е седмият ден.

— Виждам — отвърна. — А къде спахте шестия ден?

— В един парк — усмихнах се в отговор.

Минахме още няколко преки.

— Тук можете да вземете рейса до 14-та улица, а там…

— Ще отида с такси.

Подаде ми ръка, каза, че се казва Ернесто Травиесо и че е дошъл в Маями през 1960. Не ми обясни от какво живее, но съдейки по дрехите, нещата му вървяха добре.

— Рикардо Виля Солана — му казах. — Вече знаете къде да ме намерите — хотел „Силвия“, ако има стаи.

 

 

Чаках я всеки ден пред института. Позволяваше ми да я изпратя до бар „Виктория“, на една пряка от дома й, но не искаше да спрем, за да си поговорим. Нито да отидем на кино.

Първото ни бягство беше онова в парка „Сан Мариано“. (Лилавата „незабравка“, учебникът по физика — III част, дългата жадна целувка…) От този ден се виждахме почти всяка вечер. Сега бъркам местата и датите, но мисля, че за пръв път отидох у тях през май 1956.

Мисля, че се обичахме. Но не се познавахме. Трябваше да избухне стачката в гимназиите във Вибора^[8], за да разбера коя всъщност е тя и тя да разбере кой всъщност съм аз.

Беше вторник. И макар че е минало толкова време, не мога да забравя, че беше вторник, 17 ноември, защото на този ден навърших 19 години.

Беше създаден Стачен комитет и „26 юли“ назначи по един пълномощник за всяка гимназия. На мен ми се падна да отида като представител на „Едисон“ на едно събрание, което щеше да се състои в дома на Папо Молина от училище „Маристас“. (Папо Молина беше измъчван и убит през 1958, на Бъдни вечер).

Обадих се на Йоланда и й дадох някакво необосновано извинение, като се има предвид, че имах рожден ден. Но ми повярва. Не помня добре, но мисля, че й казах, че трябва да посетя кръстницата ми Марго, която е много болна. (Между другото кръстницата ми се радваше на отлично здраве въпреки седемдесет и петте си години.)

В осем вечерта бях пред номер 179 на улица „Хуан Бруно Саяс“, където живееше Папо Малина. Почуках на вратата.

И двамата щяхме да извикаме от учудване. Отвори ми Йоланда.

 

 

5 часът и 30 минути следобед.

Лодката продължи да се приближава към кея.

— Омъжи ли се, Йоланда? — попитах отново, докато изтърсвах пясъка, който беше полепнал по дланите ми.

Не можех да видя очите й зад опушените стъкла, но знаех, че ме гледа съсредоточено.

— Да, омъжих се.

Опря ръце на пясъка, стана и отиде до брега. Вдигна полата си над колената и навлезе няколко крачки във водата. Бедрата й бяха бронзови и заоблени. Станах, събух си гуменките и тръгнах към водата. Съвсем наблизо видях червеникаво парченце от раковина. Взех го.

— Хайде — каза.

Взех си ризата и люлеейки обувките в ръка, тръгнах до нея към кея.

— С колко години съм по-голям от теб? — попитах.

Почаках няколко секунди, докато се правех, че с особено внимание разглеждам блестящото парченце от черупка.

— Аз съм на двадесет и пет години. Това искаше да разбереш, нали? А ти — на двадесет и шест. Така ли е?

Не я погледнах. Запратих парченцето черупка във водата. Излезе на брега и започна да изстисква мокрия край на полата си.

— Да направим едно кръгче с лодката, а? — казах.

Изтърси пясъка от краката си и обу гумените чехли.

 

 

От онзи вторник вече не криехме един от друг революционната си дейност. Разбира се, продължихме да работим в различни групи, а понякога, щом ме помолеше, я придружавах, когато носеше бонове в института в Хавана или в Марианао. Тя никога не участвуваше в акциите, които аз трябваше да осъществя. Нашето беше друго: по-рисковано, по-опасно. Само веднъж скри в дома си две бомби. Същите бомби, които вдигнаха във въздуха Централата на Телефонната компания в Сантос Суарес^[9].

Аз бях завършил гимназия през септември същата година (1956), но не бях постъпил в университета. Трябваше да работя и благодарение на родителите ми се сдобих с работа за 100 песос месечно като помощник при продажбите в акционерното дружество „Реклама на транспорта“.

Йоланда и аз правехме планове. Кой не ги прави, когато е млад? Искахме да се оженим, да имаме деца, да бъдем щастливи. Но кой не мечтае да се ожени, да има деца, да е щастлив? По-късно щяхме да разберем, че щастието е само едно от лицата на живота, като страданието или като изпълнения дълг. Щастието, такова, както си го представяхме тогава, не съществува.

 

 

7 часът и 20 минути вечерта.

Вече беше мръкнало, когато лодката започна сложната маневра по акостирането. Скочих на кея и й помогнах да излезе.

— Приятел — каза старецът, когато се канехме да си тръгнем, — пет песос.

Йоланда и аз се спогледахме и се засмяхме.

— Това е животът — каза тя.

Извадих от джоба на ризата банкнота от пет песос и я подадох на стареца.

Отново тръгнахме в полумрака по кея, като стъпвахме внимателно по разнебитените влажни дъски.

Там горе светеше неясната луна, изрязана в нощта. Вървяхме по пясъка, който беше запазил топлината на слънцето. В далечината примигваха светлините на ресторанта в Бакуранао. Плажът беше пуст. Спрях внезапно и хванах Йоланда през кръста. Притеглих я нежно към себе си и я прегърнах. Ръцете й останаха отпуснати покрай тялото. Гледаше надолу.

— Пусни ме — промълви.

Приближих устни към нейните, но тя отдръпна лицето си.

— Моля ти се, недей.

Луната се скри зад гъсти тъмни облаци. Останахме един срещу друг, а над нас — нощта.

— Хайде — каза.

Отдръпнах ръцете си и се разделихме. Тръгнахме към ресторанта.

 

 

В „Силвия“ имаше стаи. Собственикът се оказа кубинец, достатъчно голям хитрец, за да измъкне навреме парите си след 1959. Трябваше да предплатя за една седмица: 56 долара, по 8 долара на ден.

Хотелът се оказа доста отдалечен от центъра, малък и съвсем неудобен. Но цената не бе прекомерна. Дадоха ми стая на втория етаж (хотелът разполагаше с 30 стаи, но моята се перчеше с номер 209). Съвсем малка със стени, облепени с кремави тапети, малко легло, стол, параван от алуминий, нощна масичка също от алуминий и неонова лампа над леглото. Единственото украшение бе в позлатена рамка с репродукция на картината на Ремингтън „Ограбването на товарен влак“.

Направих малък баланс на финансите си: оставаха ми 210 долара. Не беше много, но поне нямаше да се притеснявам за наема през следващата седмица. Трябваше да си купя и малко дрехи, да отида в Центъра за кубински бежанци, а после да си потърся работа.

Самият собственик ми посочи най-близкото място, където можех да хапна доста добре и на относително достъпна цена: ресторант „Хонконг“ на 47-ма улица и Второ Авеню, на пет преки от хотела.

Беше дванадесет часът на обяд и бях огладнял. Но реших първо да отида да си купя някакви дрехи.

Недалеч открих едно магазинче на поляци, претъпкано с анораци и бански, плажни шапки и чадъри. След безкрайно дълго пазарене се сдобих с два панталона, три ризи, бельо, чорапи, чифт обувки с гумени подметки, едно куфарче, един пуловер и едно карирано спортно сако (малко демоде) за по-малко от петдесет долара. Върнах се в „Силвия“, качих се в стаята и се преоблякох. Храната в „Хонконг“ беше доста лоша, но евтина. Обядвах (пържен ориз, задушено по китайски и една бира) за три долара.

Върнах се отново в „Силвия“ и седнах на едното от двете стари канапета във фоайето, за да прелистя един не по-малко стар брой на „The Miami News“. Потърсих в обявите някоя подходяща за мен работа, макар че, честно казано, подхождаше ми каквото и да е, имайки предвид, че от капитала ми останаха едва сто и петдесет долара.

Беше почти четири следобед. Фоайето беше празно, а зад плота на рецепцията шумно се прозяваше собственикът Феликс Мартинес. Особен тип. Приличаше повече на испанец, отколкото на кубинец: розови бузи, сламена коса, светли очи. Оставих вестника там, откъдето го бях взел (т.е. на килима), и се приближих към мъжа.

Сутринта точно до клетките за ключовете бях видял снимка на Кенеди, а до нея — надпис на английски и испански: Не се интересуваме от политика. Нашето желание е да Ви обслужим. Облакътих се на плота и го попитах:

— Можете ли да направите за мен едно изключение?

Погледна ме неразбиращо. Усмихнах се и му посочих надписа:

— Когато човек търси работа в Маями, не може да не говори за политика. Не мислите ли? — казах.

Запали цигара, за да се разсее, а после безизразните му сини очи ме погледнаха. На колко ли е години? Може би към петдесет, ако се съди по торбичките, образувани под скулите.

— Искате ли един съвет? — каза ми бавно.

— Разбира се — отвърнах.

— Недейте да работите с кубинци. Работете с американци.

— Защо го казвате?

— Аз си знам работата — отговори.

— Вие не сте ли кубинец?

— Бях — каза. — Минало… Как беше?

— Минало свършено…

— Сега съм американец.

— Виждам.

Почувствувах желание да пуша, но кутията „Кемил“, която ми бяха подарили в полицията, се беше свършила.

— Откога сте в Съединените щати?

— От 1959. Отидох си оттам през юни.

— И защо ме съветвате да работя само с янки?

Погледна ме сурово.

— Аз не ви казах „янки“, приятелче. Казах ви американци. Не е едно и също. Е, а вие кога дойдохте? Предполагам, че няма и два дни.

— Именно: два-три дни.

— Недостатъчно време, за да говорите лошо по адрес на американците. Тук много хора го правят. Неблагодарници. Ако бях Джонсън, знаете ли какво щях да направя? Да говориш лошо по наш адрес след всичко, което сме направили за теб? Айде — шут, в Куба.

Тръсна глава.

— Това е. Ето защо не искам да говоря за политика.

— Разбирам — казах.

Загаси цигарата в кристалния пепелник на плота.

— Имате ли роднини тук? — ме попита.

— Нито един.

— А приятели?

— Същото ме попита и оня от служба „Емигранти“. Познати — да. Хора, които са дошли преди. Но не и приятели. Нямам намерение да им се обаждам.

— Съвсем правилно — ми каза мъжът. — Знаете ли? Ще се учудите, когато разберете колко бързо хората тук губят паметта си. Никой за никого не иска да си спомни. Обзалагам се, че ако се обадите на някой от тези познати, ще се покрие.

— Най-вероятно — казах.

— Сигурно — уточни.

Поговорихме си още половин час. Поразпитах за групите, действуващи в Маями.

— Много мошеници, много нахалници, много търтеи. Истински мъже — малко. Това е истината. Събират се в хотел „Мак Алистър“, дават банкети, обещават и нищо. Мене ми е все едно, в крайна сметка. Аз не мисля да се връщам, дори ако мулатът с жерава стане отново президент^[10]. Мястото ми е тук — в Съединените щати.

— Но не всички групи са еднакви. Аз поне така мисля — възразих. — Сигурно има някоя с по-солидни връзки в правителството.

— Всички казват, че вратите на Белия дом са отворени за тях. Всички се срещат с адмирали, обядват с висши служители, спят с дъщерята на шефа на ЦРУ… Дрън-дрън. Според мен единственият, който държи нещо по-реално в ръцете си, е куцият Оросман, знаете го, от НРД.

— НРД?

— Национално революционно движение. Приказват малко, но вършат много. Харесвам такива хора.

— Къде мога да го намеря?

Мъжът се усмихна.

— Ей, много сте се разбързали.

— Наистина бързам — казах.

Замълчах за малко.

— Не е лесно да се срещнеш с куция. Има ресторант близо до Лъмъс Парк, на „Оушън Драйв“, Маями Бийч.

— Познавате ли го?

— Бегло — отговори мъжът уклончиво.

— Достатъчно ли, за да?…

— Не — сряза ме. — Не е достатъчно.

Млъкнах за малко. Сведох очи, а после направих отчаяна гримаса.

 

 

Случайността или съдбата? Нито едното, нито другото: просто животът. Той ни раздели през април 1958. Аз отидох в Сиера Маестра, а три месеца по-късно Йоланда замина за Венецуела. Не узнахме нищо един за друг до онзи следобед през септември 1959. Не помня къде се срещнахме. Мисля, че беше пред кино „Радиосентро“. Но помня как сълзите й се стичаха по брадата ми, а пръстите й се вкопчиха в масленозелената ми униформа. Тя дошла от Венецуела през април и ме търсила упорито. Не знаела, че през март се бях оженил за едно момиче от Пласетас, с което се запознах в Сиера край Хибара-Ирмина. И до днес не мога да си обясня защо се оженихме. Бракът ни продължи малко повече от година. Разделихме се, както обикновено го правехме в Сиера преди бой, със стискане на ръцете и тъжен поглед.

— Ожених се — казах.

Лицето й не се промени.

— Радвам се.

Замълчах. Поканих я да пийнем нещо, но тя не прие.

Отиде си и повече не се видяхме до 1963, в Бакуранао.

 

 

5 часът и 35 минути следобед.

Лодката се приближаваше към нас. Чайки прехвърчаха над пенестата следа, кацаха по вълните, пищяха, леко размахваха крила. Запалих цигара и хвърлих кибритената клечка в зеленикавата вода около подпорите на кея. Погледнах небето. Престорих се, че не забелязвам как тя ме гледа с любопитство. Извадих кърпата. Не я употребих за нищо. Внимателно я сгънах и отново я прибрах.

Лодката се удари в кея, който потръпна. Зад кормилото се изправи старец с таке и къси панталони.

— Работя само до пет часа — вдигна глава към нас.

Тя ме погледна отчаяно, а аз вдигнах рамене. Започна да удря с чехъла си по дъските. Вятърът развяваше косата й, която отново се беше изплъзнала на вълнисти кестеняви кичури изпод брезентовата шапка. Усмихна се. Свали си очилата, приближи се до ръба на кея и ги подаде на стареца, който я погледна неразбиращо, докато се опитваше да запази равновесие на кърмата на лодката, която леко се поклащаше:

— Какво има, момиче?

— Подарявам ви ги за спомен, а вие ще ни подарите за спомен една малка разходка.

Старецът ме погледна и аз успях само да се усмихна глупаво.

— Нали? — каза тя.

Старецът потърка чело с опакото на ръката. Изведнъж, без да поглежда Йоланда, протегна към очилата ръка с груби пръсти, взе ги и бързо ги скри под такето.

— Хайде — подкани той.

 

 

7 часът и 30 минути вечерта.

Сега вървяхме по тревата, един до друг, смълчани. Изведнъж усетих ръката й, която докосна за миг моята и после нежно я задържа. — Ела — спря се тя.

Луната отново се бе показала, този път малко по-високо и с жълтеникав ореол наоколо.

— Няма ли да отидем на ресторант? — попитах.

— Не. Отиваме в моето бунгало.

 

 

7 часът и 45 минути вечерта.

— Не се притеснявай — каза, опипвайки стената, за да намери ключа на лампата. — Имам нещо за ядене. — Запали светлината и влязох в единственото помещение в бунгалото. Леглото не беше оправено и върху него имаше разхвърляно бельо, което Йоланда събра и скри в един куфар.

Затворих вратата и седнах на леглото. Запалих цигара. Тя извади от един малък шкаф електрически котлон.

— Да ти помогна ли? — казах.

— Не сега — каза и постави котлона на нощната масичка.

Тръснах пепелта от цигарата си на пода. Погледна ме за миг.

— Не си се оженил отново, нали?

Поклатих глава отрицателно.

— Така и предполагах.

— Защо?

— Присъщо е — каза и посочи пепелта на пода — на ергените.

— Извинявай, сигурно искаш да кажеш — на заклетите ергени.

— Заклет ерген на двадесет и шест?

— Един потъващ кораб — казах усмихнат.

— Е, щом казваш.

Извади от шкафа найлонова торбичка, пълна с яйца, и малък тиган, а после кутия содени бисквити и две бутилки вино.

— Включи котлона, ако обичаш.

Наведох се над масичката с шнура в ръка, за да потърся контакта.

— Ей там, до крака на леглото — каза. — Ще направим бъркани яйца, ако искаш. Мазнината ни е малко.

 

 

Изминаха още три дни, преди да се запозная с Тони Менендес — човекът, който щеше да ми разчисти пътя към куция Оросман. Последваха три дълги скучни дни, които прекарах различно. Отидох в Центъра за кубински бежанци (Първо Авеню и 5-та улица). Ваксинираха ме против полиомиелит, направиха ми снимка, обещаха ми waiver^[11] за след две седмици, връчиха ми синьо картонче за фактурата от магазина на 26-та улица и 23-та, а Червеният кръст ми подари една кутийка с памук, аспирин, самобръсначка за еднократна употреба и лейкопласти. Несъмнено най-важен беше чекът за шестдесет долара.

Бях чел усърдно „Маями Херълд“ и „Маями Нюз“, но в обявите нямаше нито една подходяща за мен работа.

Беше петък. Изминаха шест дни от идването ми в Маями. В осем вечерта, след като вечерях в „Хонконг“ (между другото, вече ми писна от китайска храна), седнах във фоайето на хотела да изпуша една цигара. Не бях разговарял повече със собственика. Ограничавахме се с взаимни поздрави.

След половин час се появи един мъж.

Около двадесет и пет годишен, висок, приятен и облечен елегантно. Издаваше лек аромат на хубав одеколон и пушеше пурета с черен пръстен и пластмасов мундщук. Десет минути преди да влезе в хотела, бях чул откъм улицата дрезгаво хриптене от мотор на спортна кола.

Седна срещу мен и започна да прелиства един брой от списанието за автомобилизъм „Уорм Роуд“.

Късметът ми бе двоен, защото ми поиска огънче и защото ми хрумна да му кажа на английски, че в „Маями Херълд“ е обявено едно ферари само за три хиляди долара. Думите се оказаха магически. Той, разбира се, не беше чел колонките с обяви така внимателно като мен през последните три дни. Но очевидно бях докоснал сърцето му, което сигурно работеше като форсиран мотор V—8.

— Наистина ли? — ми каза с особен интерес.

— Вчера го прочетох.

— Само три хиляди?

Върна ми кибрита и седна на канапето до мен.

— Кубинец? — каза.

— Да — отговорих на испански.

— И аз.

Протегна ръка:

— Тони.

— Рикардо.

— Откога си тук?

Беше започнал на „ти“ и реших, че е уместно и аз да направя същото.

— Няма и седмица.

— Как дойде?

Усмихнах се:

— По море. Приспособих за една лодка мотор от „Шевролет“ и… така. Ето ме тук.

— От „Шеви“?

— Аха.

— Кой модел?

— Петдесет и шеста.

 

 

Аз разбирах нещо от техника, но не толкова, колкото се опитвах да му покажа. Това за мотора от „Шевролет“, разбира се, беше измишльотина. Но той лапна въдицата.

Периодически поглеждаше часовника си. Аз се опитвах да поддържам разговора и преминах от делкото към Индианаполис, от Льо Манс към оня случай, когато Фанхио не можа да се състезава в Хавана, защото го отвлякоха. Бяхме разговаряли повече от час, когато той неочаквано каза:

— Няма да дойде. Да върви по дяволите.

Погледнах го малко учуден. Усмихна се и се почувствува задължен да ми обясни, че става дума за „едно маце“, което му беше вързало тенекия.

— Често идвам тук — каза ми поверително. — Мартинес не обича да идват в хотела му, за да правят любов, но аз добре му плащам, по дяволите.

Замълча.

— Ще пийнем ли нещо? — каза най-сетне.

— Съжалявам. Нямам пари за пиене. Още не съм си намерил работа.

— Аз черпя.

— Щом е така…

 

 

Четири скорости, три литра на километър, 220 на магистрала… Ако във вените на хората течеше не кръв, а нещо друго, то в Тони Мендес (това беше презимето му) течеше бензин с високо октаново число.

Справихме се с почти три бутилки джин в едно барче на Маями Бийч. Тони се напи. Аз пих по-бавно, за да не изгубя напълно бистрия ум.

Когато беше „готов“, му припомних, че нямам работа.

— Остави т’ва на мене, братче — ми каза с издут от алкохола език.

Обясни ми, доколкото можа, че баща му продава коли на старо.

— Ш’те уредъ добре.

Трябваше да го отнеса до колата и да карам аз. На всеки ъгъл го питах, страхувах се да не ни спре полицията и да ме хване, че карам без книжка. Пристигнахме в „Силвия“. Събудих Мартинес и го накарах да качим Тони в моята стая.

Трябваше да прекарам нощта седнал на стол, да го слушам как хърка и тихичко мърмори.

За щастие на следващата сутрин продължаваше да е така любезен, както по време на пиянството. И не забрави обещанието си. Отново ми каза:

— Ще те уредя добре, кубинец.

 

 

4 часът и 10 минути следобед.

Приближих се. Трябваше да е тя. Беше седнала на пясъка, прегърнала с ръце свитите си крака и опряла брадичка на коленете.

— Йоланда.

Обърна се бавно.

Повдигна с върха на пръстите си големите опушени очила и ме погледна. Изправи се с един скок. Остана така, без да знае какво да направи, с очилата в ръка.

— Рикардо — каза.

Увисна на врата ми.

Останахме прегърнати дълго, без да говорим. Бавно се отдели от мен. Очилата й паднаха на пясъка. Наведохме се едновременно да ги вдигнем и леко се докоснахме.

— Рикардо — промълви смутена. — Рикардо.

 

 

8 часът и 5 минути вечерта.

Сипа бърканите яйца в картонени чинии и тръгна към банята.

— Моля ти се, прибери котлона в шкафа и отвори една бутилка. Ще взема душ за пет минутки.

Когато вратата на банята се затвори, запалих цигара. Побързах да прибера котлона на горния рафт на шкафа. Взех нож и започнах да отварям бутилка вино.

Оставих я върху нощната масичка и седнах на леглото.

— Може ли да те попитам нещо? — казах високо.

Отвътре се чу гласът й, заглушен от шума на водата.

— Какво?

— Дали може да те попитам нещо? — казах по-високо.

— Може.

Станах и отидох до вратата.

— Защо не си дошла с мъжа си?

— Какво?

— Защо не си дошла с мъжа си?

Няколко секунди се чуваше само шумът на водата.

— Защото умря — каза най-после.

Отново се отпуснах на леглото. Наблизо видях куфара й. Отворих капака, като се опитвах да не вдигам шум. Едно неопределимо ухание ме накара да раздвижа едва доловимо ноздри. Миришеше на чисто, на нещо безкрайно съблазнително и чисто. Шумът от водата внезапно спря. Затворих капака на куфара.

Вратата се отвори и Йоланда излезе в тъмносив пеньоар, обгърната от нежен аромат.

— Наля ли виното?

— Не — отвърнах, — но бутилката вече е отворена.

Напълних две чаши. Седнахме един срещу друг около масичката: аз — на леглото, а тя — на единствения стол в бунгалото.

— Откога работиш? — попитах.

Тя се наведе напред, облакътена на масата.

— От години. Започнах да работя през 1960.

Отпи няколко глътки от виното.

— Я ми кажи, защо се разведе с?… Как се казваше?

Усмихнах се:

— Ирмина.

— Аха — каза тя. — Ирмина.

— Бракът ни беше грешка. От какво умря мъжът ти?

Очевидно не очакваше въпроса.

— Злополука? — попитах.

— Не съвсем, Рикардо — отвърна тя и ме погледна в очите. — Напусна страната през 1960.

 

 

9 часът и 40 минути вечерта.

Стана и започна да прибира чиниите. Бяхме изпили едната бутилка вино и бяхме започнали втората. Аз следях с поглед движенията й.

— Е, добре — каза. — Сега е твой ред.

Обърна ми гръб и започна да прибира нещата в малкия шкаф. Под пеньоара се показваха стегнатите й бедра, загорели от слънцето.

— Защо не си се оженил отново?

— Какво те интересува? — казах. — А ти защо не си се омъжила пак?

Тя се обърна към мен. Отговорът беше толкова рязък, че самият аз останах изненадан.

— Извинявай — промълвих. — Пийнал съм повече.

Станах и отидох до вратата. Отворих: навън нощта беше все така влажна, нямаше звезди на небето. Морето не се виждаше. Чуваше се само спокойният му пулс.

— Може би — казах, без да я поглеждам, — може би не съм срещнал…

— Също като другите — прекъсна ме. — Всеки втори мъж приказва същото. А тези, които не го казват, го мислят.

Обърнах се, за да я погледна.

— Струва ми се, че грешиш.

 

 

Тони не ме уреди, но успя да накара баща си да ме вземе като продавач за осемдесет долара седмично. Започнах работа един понеделник, а в петък същата седмица върнах картата си на беглец. Вече бях платежоспособен и не исках да си имам проблеми с ФБР.

Чрез Тони се запознах с Ванда — луничаво момиче с големи като на заек зъби и красиви сини очи. Беше американка. Тезата на Тони беше, че американките адски си падат по кубинците. Ванда живееше в едно апартаментче на 67-ма улица. Делеше го с женичката на Тони — Алис, мургава, с големи гърди, но като всички американки — с доста слаби крака.

През юни — три месеца след моето пристигане — вече печелех 95 долара и можех да плащам наема за средно голям апартамент. Напуснах „Силвия“ и се настаних на номер 18564 на 92-ро Авеню.

Вратата на НРД се отвори един следобед…

Един следобед на чакълестия паркинг на „Раус Карс“ бащата на Тони ме представи на Джек Морено — приближен на куция Оросман.

Мъжът ми подаде ръка. Въпреки своето „Джек“ изглеждаше сякаш преди две минути са го измъкнали от някой билярд в Санха. Големи бакенбарди, тъмни очила като тези, които носеха хората на Орландо Пиедра, когато искаха целия свят да разбере, че са от „Тайната“, медальон със света Варвара, панталон от фин док, розова гуаябера.

— Предприемчиво момче — похвали ме бащата на Тони.

Джек се усмихна, показвайки четиридесетина адарме^[12] злато, разпределени между чифт кучешки зъби и един от резците.

— Тази вечер имаме мероприятие във „Виская“ — каза.

— НРД ли? — поисках да се осведомя.

— Да. Ние. Кой друг?

Вечерта отидох във „Виская“. На вратата ме спря рус мастодонт, който говореше английския на Хорин, от който могат да те побият тръпки, но аз споменах Джек Морено. Типът се поколеба за миг и накрая ме пусна да вляза.

На мероприятието нямаше повече от стотина души. Седнахме на сгъваеми столчета пред председателската маса, която дълго време стоя празна. В девет вечерта се появи Педро Оросман.

Беше заобиколен от тълпа адютанти и телохранители. Но на председателската маса седнаха само Оросман, Джек Морено, още двама мъже, които не познавах, и един старец, който пушеше лула и когото после представиха като сенаторът Виктор Пепър.

Докато Оросман говореше с дрезгавия си отмерен глас, ми хрумна една идея, която ми се стори добра. Извадих телефонното си тефтерче и започнах да си записвам отделни фрази от речта. В продължение на един час Оросман безмилостно нападаше онези, „които се наричат антифиделисти и антикомунисти, а всъщност са антиамериканци, антидемократи…“ Назова с име и презиме някои от лидерите на групите, които се представяха за „крайно десни“ и ги определи като „мошеници на дребно“. „Ние — завърши — не обещаваме нищо. Ние ще действуваме. Ще действуваме. Ще действуваме…“

Преди да стихнат аплодисментите, излязох от „Виская“, взех едно такси и отидох в апартамента на Ванда. Минаваше единадесет вечерта, а тя трябваше да става рано. Отвори ми сънена, загърната в пеньоар.

Целунах я и почти веднага й казах:

— Имаш ли пишеща машина?

— Какво по дяволите?…

Нежно затворих устата й.

— Имаш ли?

— Една вехтория…

Отвътре се чу гласът на Алис.

— Кой е, Ванда?

— Ричард — каза Ванда.

— Дай ми я и утре ти я връщам — подканих я аз.

Беше „Ъндърууд“, доста старичка, но удобна. Взех такси и отидох в моя апартамент. В три през нощта бях готов с една малка статия. Четири страници.

Излязох навън и се обадих на Тони — не си беше вкъщи. Предположих, че е в „Силвия“. Позвъних.

Не грешах.

— Спешно е, Мартинес — казах на собственика.

— Добре. Ще му кажа.

В „Силвия“ стаите нямаха телефони. Трябваше доста да почакам, докато Тони слезе на рецепцията.

— Тони?

— Казвай, казвай — отвърна кисело.

— Още ли си в добри отношения със Савой — оня от „Лас Америкас“?

Въпросът го изненада.

— За това ли ме прекара по това време?

— Много е важно, Тони.

— Да.

— Добре. Трябва да му се обадиш още сега.

— В четири през нощта? Да не си откачил?

— Имаш ли домашния му телефон?

— Знам го…

— Обади му се. Кажи му, че трябва да помести в следващия брой една статия…

— От кого?

— Моя — казах.

— Твоя?! Слушай, да не си пиян?

— Не съм пиян. Трябва да ми направиш тази услуга. Ще ти се обадя след петнайсет минути. Статията е четири страници. Кажи му.

— Добре. И върви по дяволите.

След двайсет минути му се обадих отново.

— Е?

— Да му я отнесеш сутринта в редакцията. След девет. Попита ме дали не е известие за края на света, защото да му звъня по това време…

— Нещо такова — казах. — Утре ще ти обясня.

Не беше известие за края на света, а кратка и злъчна рецензия за речта на Оросман, със скандален оттенък.

Савой ме прие в девет и половина. Прочете работата ми. После ме погледна втренчено.

— Не е нещо кой знае какво…

— Но няма да отречете, че…

— Е, добре. Двайсет долара?

Не влизаха в сметките ми, тъй че ми се стори много добре.

— Мини след четири дни през касата.

Записа си името ми в един бележник.

Два дни чаках да излезе статията. Най-после във вторник — 18 юни — се появи. На втора страница. Подписана от Р. Виля Солана. Озаглавена „Голямата надежда: Педро Оросман и неговото НРД“.

Измина почти седмица, докато получа вести от куция. Една сутрин на паркинга на „Раус Карс“ се появи черен мерцедес. Бащата на Тони изтича да отвори вратата на самия Оросман. Придружаваха го шофьорът и двама телохранители. Видях, че идват към мен. Бащата на Тони, искрящ от щастие, ни представи.

— Значи ти си Виля Солана — ми каза, като ме погледна през очилата.

— Да, господине.

— Много ти е добра статията.

— Благодаря, господине.

Изучаваше ме и се усмихваше лукаво.

— Много добре — повтори.

 

 

10 часът и 30 минути вечерта.

— Татко умря — каза тя.

— Моят също, преди две години — казах.

— Какво си правил през цялото това време?

— Нищо особено.

— И какви неособени неща си правил тогава?

— Работих. Това е.

— Къде?

— Уволних се от армията през 1961 година. След това ходих насам-натам.

— А сега какво правиш?

— Вадя си хляба, както мога.

— Често идваш на плажа, предполагам.

— Ами. От години не съм идвал. А ти?

— Винаги идвам с малката.

— Дъщеря ти ли?

— Да. На три години е.

— Как се казва?

— Като майка си.

— Така и предполагах. И защо не дойде с тебе?

— Исках да си почина ден-два тук, сама.

 

 

11 часът и 45 минути вечерта.

Седяхме на пясъка облегнати на стената на бунгалото.

— Вече е почти дванайсет — казах.

— Студено е.

Приближих се още малко към нея и плъзнах ръка по раменете й. Тя се сви, сякаш ръката ми щеше да я опари.

Помълчахме още малко, заслушани в монотонния шум на вълните.

— Вярно ли е това, което научих, Рикардо?

Въпросът й ме изненада.

— Какво са ти казали за мене?

— Разни неща…

— Какви?

— Че си се отдръпнал от революцията.

— Кой ти го каза?

— Не е важно. Твои и мои приятели.

Затворих очи. На друг, на друга щях да кажа нещо от рода на „Не мислех, че е това“ или каквото и да е. Но нея не можех да излъжа. Нито да й кажа истината. Направих усилие и казах:

— Ти си на страната на революцията, нали?

— А ти не си ли?

— Аз тебе питам.

— Как можеш да ми задаваш такъв въпрос?

Не отговорих. Нежно махнах ръката си от раменете й и станах. Помогнах й да стане. Хванах я за ръка.

— Ела — казах и влязох в бунгалото.

— Ти нали разбираш, че аз не те обичам?

Нежно я накарах да влезе. Затворих вратата и пипнешком загасих лампата.

Приближих се до нея в мрака и прошепнах в ухото й:

— Вдигни си ръцете.

Вдигна ги бавно, много бавно. И тогава почти с един порив й съблякох пеньоара през главата.

Когато я прегърнах, разбрах, че през цялото време е била съвсем гола под пеньоара.

 

 

През юни напуснах „Раус Карс“ и започнах по-добре платена работа, която ми намери Оросман: преводач в издателство „Дайъмънд енд Майер“. Но сега вече публикувах хвалебствените си статии за НРД в „Алборада“, малкия седмичник на организацията.

По това време в Маями имаше не по-малко от петдесет контрареволюционни организации и всички враждуваха помежду си. НРД се отличаваше не само като най-активно, но и като най-мълчаливо. Национално революционно движение беше извършило атентат срещу кубинското представителство в ООН, беше обстрелвало край Бахамските острови гръцки търговски кораб, отправил се към Сантяго де Куба, и се подготвяше — икономически и материално — да стовари сила от петдесет души по бреговете на Лас Виляс. Освен това НРД разчиташе на една група, която действуваше в Ескамбрай под ръководството на Бенито Паруа.

Не ми беше трудно — нито пък лесно — да накарам Оросман да ме счита за свой consiglieri^[13]. Това, разбира се, пробуди завистта на по-опитните и преди всичко ми докара омразата на Орландо Конде Сантос, който в НРД отговаряше за бандата на Паруа в Ескамбрай.

През октомври 1964 нещата между Конде и мен бяха стигнали дотам, че един от двама ни беше излишен. Оросман не клонеше нито към единия, нито към другия. Реших да премина в настъпление.

На 26 октомври в главната квартира на НРД — къщата с номер 14562 на Севиля Авеню — се проведе събрание, на което щеше да се обсъди подробно въпросът за подкрепителните попълнения за групата на Паруа, която щеше да проникне на Острова през Лас Виляс.

Преди Конде да вземе думата, аз станах, обърнах се към Оросман и казах:

— Мисля, че не си струва да изпращаме когото и да било в помощ на група, която вече не съществува.

Десет глави се обърнаха към мен. Лицето на Конде пребледня.

— Не те разбирам, Рикардо — каза Оросман.

— Искам да кажа, че в Ескамбрай вече никой не е останал. А този Паруа, ако изобщо съществува, или е мъртъв, или отдавна е в затвора.

Конде скочи.

— Какви доказателства имаш за?…

Прекъснах го.

— Нямаш право да говориш тук, Конде, защото ти дори нямаш представа какво става в Ескамбрай. Ти си лъгал всички. Пикая аз на твоя Ескамбрай.

Конде беше много силен и когато успяха да ни разтърват, от носа ми течеше кръв и едното око ме болеше, но и той не бе останал невредим.

Оросман започна да го преследва. Беше толкова глупав, че, изглежда, тези аргументи му бяха достатъчни. Наруга го и го изгони от събранието. Конде не се нахвърли срещу Оросман, защото Расиелито и Бомбон Ечевариа — двата мастодонта, които вървяха по петите на куция — го разубедиха само с красноречивите си погледи.

Когато всичко се уталожи, Оросман се обърна към мен.

— А ти, Рикардо, какво предлагаш по въпроса за Ескамбрай?

Бях спечелил битката.

Опитът ми послужи за две неща: първо — изкачих няколко стъпала в ценностната система на Орасман, второ — разбрах, че имам нужда от физическа подготовка.

През януари се записах в курс по карате на Парди Авеню. Водеше го един японец, роден в Сан Франциско, на име Рьо-Монд. Учениците му казваха Раймонд, но само извън курса. По време на тренировка трябваше да го наричаме сенсей. Занятията се провеждаха вечер, три пъти седмично (по четири часа) и струваха 150 долара на месец. Евтино, като се има предвид, че практикуването на карате беше в общи линии доста скъпо в Съединените щати (може би с изключение на Ню Йорк, където бяха процъфтели стотици курсове в Харлем и Бронкс).

Сред хората от НРД растеше славата ми на енергичен мъж, който много не си поплюва (но пък действува смело). Позициите ми се стабилизираха и през февруари 1965 самият Оросман ме назначи за шеф на операциите на движението.

 

 

4 часът и 50 минути.

Отворих очи. Първото, което видях, бяха две очи на няколко сантиметра от моите, които съсредоточено ме наблюдаваха. Пъстри очи с далечна червена точица някъде в ириса. Тя беше легнала до мен и ме гледаше как спя. Усмихнах се, и тя се усмихна.

— Не обичаш ли да те наблюдават?

Започнах нежно да галя гърба й, докато тя потръпна.

— Сама ли живееш?

Тя затвори очи.

— С малката.

Сега галех косата й.

— Защо те срещнах толкова късно? — й казах.

Тя отвори очи, претърколи се лекичко и легна до мен.

— Тръгвам си сутринта — каза. Аз не отговорих веднага.

— Жалко — казах накрая.

— Ще се видим ли пак? — попита тя.

— Не зная.

Опрях се на лакти и целунах устните й. Беше дълга, спокойна целувка.

— Обичаш ли живота, Йоланда?

— Това е нещо, с което все още не съм наясно — каза.

Замълча. Изведнъж ме погледна.

— Ама чакай, ти за кой живот говориш?

— За живота — казах. — За този живот.

— Искаш да кажеш — за революцията?

— Да речем.

— Да, обичам я. А ти — не, нали?

Тя изведнъж се надигна и се облегна на стената. Покри гърдите си с чаршафа.

— Нали няма да се разсърдиш, ако ти кажа нещо?

Седнах и аз и започнах пипнешком да търся ризата си около леглото. Извадих кутията цигари и кибрита.

— Знаеш ли, много си наивен.

Запалих цигара. Ръцете ми леко трепереха.

— Защо пък наивен?

Изпуснах облак дим и погледнах тавана.

— Мислиш, че не разбирам, че избягваш да говориш за…

Не намираше думи.

— … за революцията?

Погледнах я. Лицето й леко се беше разстроило.

— Как е възможно, Рикардо? Отдадохме й младостта си, отдадохме й всичко. Как е възможно сега да й обърнеш гръб, както направи моят… този, който беше мой мъж? За какво си се борил тогава?

Щеше да се разплаче и аз се опитах да уловя ръката й, но тя я отдръпна.

— Това е все едно да умреш — каза и заплака горчиво.

— Вече е много късно — промълвих.

Вдигнах рязко глава. Усетих в гърдите си остра, много остра болка.

Станах и бързо започнах да се обличам. Тръгнах към вратата с още незакопчана риза.

Тя ме погледна с обляно в сълзи лице.

— Рикардо.

Спрях на прага и се обърнах да я погледна за последен път.

— Има ли значение за теб, ако ти кажа, че и до днес не съм престанала да те обичам?

— Да — казах й. — Има значение.

Обърнах се и излязох от бунгалото.

 

 

5 часът и 10 минути.

Съмваше. Старецът с лодката стоеше на малкия кей. Носеше тъмните очила, които му беше дала Йоланда.

— Здрасти — казах му.

— Здрасти — отговори.

Навиваше разнищено въже на пирон, който стърчеше от един край на кея.

Беше проснал парче влажен брезент на носа на лодката. Под него нещо помръдваше ритмично.

— Какво е това? — попитах.

— Това ли? — каза и посочи с пръст брезента.

С един скок влезе в лодката, наведе се и дръпна брезента. Отдолу агонизираше едно средно голямо парго^[14].

— Прищявка — каза ми. — Заради това стоях два часа в морето. От четири.

Останах загледан в бавната агония на животното. Пресекливото му дишане беше като леко шумолене, като свистене. Спускаше мембранна ципа над очите си, после бързо я вдигаше и се появяваше една много бяла роговица, една втренчена синя зеница. Настъпи смъртта. Рибата остана неподвижна. Последното мехурче въздух изригна почти в мига, когато мембранната ципа се спусна завинаги над кръглото твърдо око.

Вдигнах поглед към стареца, който палеше цигара с гръб към вятъра.

— Страх ли ви е? — попитах внезапно.

— От какво? — попита ме старецът, обръщайки се към мен.

Въпросът ми беше абсурден. Бях мислил на глас.

— От смъртта — казах.

— Амии — отвърна старецът, сякаш бях му задал най-ежедневния от всички въпроси, — зависи.

— От какво? — промълвих.

— От много неща — каза най-сетне.

— И аз така мисля — промълвих след няколко секунди. — Зависи от много неща.

 

 

Отбелязах първата година от престоя ми в Съединените щати по един по-скоро тъжен начин. Елизабет и аз (мисля, че още не съм ви говорил Лиз, но не си струва) вечеряхме в едно ресторантче в Маями Бийч, а после отидохме на кино. Аз си бях купил един буик, модел 1959, в доста добро състояние и това ни позволи после да направим малка разходка в околностите на университета. Любихме се без особен ентусиазъм на задната седалка на колата.

Една година.

И без вести от Куба.

Но щяха да дойдат на 20 април.

Беше около единадесет сутринта. Станах малко по-късно и довършвах работата си за „Дайъмънд ънд Майер“, с която се занимавах последна седмица. Бяха някакви досадни страници по аналитична геометрия:

There is a process called addition by which two vectors of the set can be combined, the result which, called the sum, is also a…^[15]

Телефонът иззвъня.

— Yes?

— Рикардо Виля Солана? — попитаха на испански.

— Да — казах. — На телефона.

— Да сте загубили керемидено палто в кино „Капитол“?

Дъхът ми спря, докато асимилирах факта, че току-що бях чул очакваната парола от Хавана.

— Разбира се — казах шепнешком. — Керемидено с черни маншети.

— Чакам ви утре сутринта в десет в „Ейсис Бар“ на 8-ма улица. Аз ви познавам. Вие мен не. Седнете на някоя маса далеч от бара и си поръчайте една чашка. Ще бъда там.

— Благодаря — казах.

„Благодаря“ — повторих наум.

 

 

Прегърнах я.

— Кога? — попита.

— В петък.

Бяхме в парка „Сан Мариано“.

— След три дни — промълви тя.

— Да, след три дни.

Сълзите й капеха на рамото ми. Притиснах я силно към себе си.

— Тя е над нас.

— Коя? — каза глухо.

— Тя — отвърнах и затворих очи. — Революцията.

— Може би когато всичко свърши…

Целунах пълните й със сълзи очи.

— Да — казах. — Когато всичко свърши. Може би тогава.

Бих искал да съхраня живота й в себе си. Но вече бяхме много далечни един на друг, толкова далечни, колкото могат да бъдат само камък и звезда.

И тогава ще чуеш моите мисли,

и тогава ще усетиш, че сянката ти

е мойта разголена сянка,

и тогава ще вкусиш от мойто страдание.

Сесар Валехо