Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (74)

17

Когато телефонът иззвъня, Жовани Гимараес спеше вече повече от два часа. След като се ожени, свикна да си ляга рано, което според съпругата му беше изключително здравословно. За доброто здраве и успешната кариера нямаше нищо по-полезно и необходимо от това, особено за човек, който е загубил толкова нощи в неспокоен живот, заслужаващ порицание.

Ето ви един човек — известният журналист Жовани Гимараес, — чийто живот се промени изцяло за съвсем кратко време. От днес за утре, както се казва. Доказателство за ползата от брака с енергична и всеотдайна жена, неодобряваща злоупотреби и разврат. Жовани си остана весел и безгрижен като преди. На външен вид си беше същият, приказлив, осведомен за всичко случило се в града с политици, финансисти, съблазнители, с всички. Но само привидно. Защото непоправимият бохем, комарджията, нощната птица вече не съществуваше за изненада на много хора.

Веднъж семейството му, обезпокоено от новините, достигащи до имението Уранди, изпрати един братовчед да проучи положението на блудния син. Братовчедът се настани в бекярския апартамент на Жовани в „Пиедаде“ и за да изпълни докрай деликатната си мисия, проследи програмата му през една незабравима седмица. След като се завърна, изрази диагнозата с една-единствена дума: „Непоправим!“.

Така поне изглеждаше: прахосвайки заплата и наследство по нощните заведения, Жовани беше сменил деня с нощта, явяваше се в отдела само да получи месечното си възнаграждение. Разкъсван от съмнения, привърженик на подозрителни идеи, за какво му бяха престижът на журналист, бляскавите способности, добротата, която го правеше приятел на всички?

Завърнал се при семейството, роднината смяташе, че е невъзможно Жовани да се оправи: трябваше да бъде пълен глупак, за да се раздели с всички тези удоволствия и най-вече с едно — нежното украшение на публичния дом на Заза на име Жукундина, известна като Сладурчето. Завиждайки му, роднината съобщи плачливо на семейството:

— Загубете надежда… Пропаднал е… Никога няма да се поправи.

А взе, че се оправи. Когато го смятаха за непоправим, взе, че се влюби и за два месеца се ожени. Някои оплакаха годеницата: „Горката, ще прокълне деня, в който се е омъжила, този Жовани е луд“.

Така говореха, защото не познаваха момичето, привидно спокойно и почти срамежливо. Шест месеца след брака същият роднина, отново дошъл в столицата, поклати глава: „Бедният Жовани!“, и тръгна забързан към дома на Заза — може би Сладурчето още беше на разположение и щеше да се съгласи да опознае селския живот.

Жовани беше друг, никой вече не го видя на игрална маса или на каквото и да е тържество. Веднъж на всеки два месеца рискуваше по сто рейс на бишо и това беше всичко. Извън това беше уважаван господин, образцов служител, глава на семейство, примерен баща, излизаше на разходка с жена си и дъщеричката Людмила. Трогателна картина!

Започна да оплешивява, възприе консервативни идеи, придоби монархически навици, влечаха го земята и добитъкът; както се вижда, бе спасен за обществото, семейството и имението.

И така, Жовани спеше вече повече от два часа, когато телефонът иззвъня. Стана от леглото, замаян от съня, и вдигна слушалката: кой ли беше?

— Жовани ли е? — попитаха от другия край.

— Аз съм. Кой се обажда?

— Вадиньо е, Жовани. Тичай в „Паласе“ да играеш на 17. Играй, без да те е страх, аз съм насреща. Тичай бързо…

— Тръгвам веднага.

Облече се светкавично, като гледаше да не вдига шум. Добре че жена му не се събуди, нямаше време за обяснения, тръгна с такава скорост, че си забрави ключовете, документите, парите. На ъгъла хвана едно такси и едва когато трябваше да плати пред вратата на „Паласе“, си даде сметка, че му няма портмонето.

— Забравил съм си портмонето…

— Няма значение, господин докторе… После ще си ги взема от вестника… — Жовани разпозна Циганина, винаги на поста си призори.

Позна шофьора, но не позна самия себе си, Жовани Гимараес. Какво, по дяволите, правеше там пред вратата на „Паласе“ в един часа сутринта? Събуди го по телефона Вадиньо, който го караше да играе на 17. А Вадиньо беше умрял преди няколко години, преди Жовани да се ожени. Сигурно беше някакъв сън.

Сън или кошмар, след като вече беше пристигнал и злото вкъщи бе сторено — той знаеше последиците от излизането си скришом, — не му оставаше нищо друго, освен да провери предчувствието; духът на свободата обхвана Жовани и го накара да се почувства почти герой, докато изкачваше стъпалата към заведението.

Въпреки късния час в салона имаше голямо оживление, най-вече около рулетката. Жовани бе посрещнат с истински овации…

— Добре дошъл…

— Какво е това чудо?

Като се приближи до Пеланши, журналистът го попита:

— Може ли един заем? Толкова бързах, че си забравих парите и чековата книжка…

— Колко искате… Касата е на ваше разположение…

— Само да проверя едно предчувствие… Сънувах 17.

— 17 ли?

Лицето на Масимо се опъна в усмивка, но Пеланши Моулас усети някакво предчувствие. Жовани взе заема и сложи два жетона на 17.

— Днес не се е падало нито веднъж — каза някой.

— Играта започва… — чу се гласът на Лоуренсо Мао де Вака.

Топчето се завъртя на подправената рулетка, невъзможно беше да спре на 17. Лицето на Масимо Салес грееше като на светец, но на Пеланши Моулас му бе напрегнато.

— Седемнадесет, черно — обяви Лоуренсо Мао де Вака.