Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (63)

6

След разговора между дона Флор и доктор Теодоро събитията заваляха бързо, едно през друго, ставаха все по-объркани.

В града се случиха такива неща, които можеха да потресат (и потресоха) дори и най-свикналите с магия и ясновидство създания, като гадателката Аспазия, завръщаща се всяка сутрин от Изтока, нейната истинска „родина“, Вратата на Карма, където „единствена поставяше духовната наука в движение“; като прочутия медиум Жозете Маркос („феномени на левитацията и ектоплазмата“), чиито връзки с отвъдното бяха широко известни; като архангел Сао Мигел де Карвальо с чудесата си в палатката на улица Калафате; като доктор Наир Сака, „дипломирана в университета на Юпитер“, способна да излекува с магнит каквато и да е болест, на улица Петнадесетте чудеса; като Мадам Дебора, от Миранте дос Афлитос, познаваща тайните на тибетските монаси, непрестанно бременна от постоянното духовно съвкупление с живия Буда, самата тя — „върховно откритие на бъдещето“, способна с дарбата си на ясновидка да „предвиди и уреди най-богати бракове в къс срок и да открие печелившите номера от лотарията“; без да говорим за Теобалдо — Багдадския принц, вече малко поостарял.

И не само тези светила останаха потресени. Уплахата обхвана и онези, които бяха дълбоко свързани със свръхестественото в Баия, които го създаваха и пазеха, които бяха негови носители през времената: майки и бащи светии, ялориша, бабалориша, якере, оба, ога^[1]. Никой не разбра какво става, никой не можа да даде задоволително обяснение: нито самата Света дева, седнала на трона си в Аше на Опо Афонжа^[2]; нито Мениня до Гантойс, с придворните си в Аше Ямасе; нито леля Маси от Бялата къща на многоуважавания Аше Я Насо, дори тя — въпреки цялата си мъдрост, натрупвана сто и три години; нито Олга от Янсъ, танцуваща величествена и дръзка в Алакету; нито Незиньо от Ева; нито Симплисия от Ошумаре; нито Синя от Ошоси, гадателка на починалия татко Прокопио от Иле Огуажа; нито Жоаозиньо от Кабокло Педра Прета; нито Емилиано от Богум; нито Мариета де Темпо; нито кабоклото Нейве Бранко от село Зумино Реанзаро Гангажти; нито Луис да Мурисока.

Пред очите им се развихри война на светии — по пътища и кръстопътища, в нощите на макумба, в светилищата и необятните небеса, с невиждани заклинания и магии, сеещи смърт на всяка крачка. От едната страна се събраха ориша, строени по племена и народност; от другата — Ешу, застанал единствен на страната на бунтовния егун, комуто никой не предлагаше шарени дрехи, нито кръвта на петли и овце, нито козел, нито дори една мида от Ангола. Облече се в дрехите на желанието, накичи се с безсмъртната страст, искаше да бъдат принесени в жертва само усмивката и сладостта на дона Флор.

Не можа да се наложи и Янсъ, тази, която прогонва духовете, която не се бои от егун и им се опълчва, която се разпорежда с мъртвите, жената воин, чийто вик кара плодовете да зреят и разгромява армии; могъщият Ешу й отне силата. Всичко тръгна наопаки, времето потече назад, на обед беше полунощ, слънцето изгряваше по залез.

Проснати за молитва, ялориша и бабалориша отказаха да се намесват повече — оставаше омагьосаните сами да намерят изход в огъня на борбата. Единствен бабалао Диди, защото беше Асоба от Омолу, маг на Ифа и пазител на дома на Осайн и най-вече защото беше корикое улокотум в светилището на огун в Аморейра, се опита да омотае с амулета си събудилия се от любовна тръпка егун. Направи го по молба на Дионизия Ошоси, но напразно, както ще се види по-нататък.

Не може да се твърди, че Кардозо се стресна — не е от хората, които лесно се стряскат. Но че претърпя сътресение, това да, няма как да се скрие истината, и казвайки, че майстор Кардозо се е учудил, казваме всичко и изразяваме объркания и необичаен дух, царящ в града. Точно в онези дни разбунтуваният и прозрял истината народ нападна седалището на чуждия монопол за електрическа енергия, поиска да се национализират мините и петролът, накара полицията да се разбяга и пя „Марсилезата“, без да знае френски. Всичко започна тогава.

Дона Флор не си даде веднага сметка за положението, за разлика от Пеланши Моулас, чиято калабрийска кръв му помогна да надуши и схване откъде идва успехът на ласките, постигнат онази нощ. Уплашен — да, уплаши се този безстрашен мъж, този калабрийски бандит, този модерен гангстер по чикагски образец, този закоравял играч, изпрати шофьора си Аурелио, доверено лице, в светилището на майка Отавия Кисимби, ялориша от народност конго, а самият той тръгна да търси мистичния философ и астролог Кардозо, единствените живи същества, способни да му бъдат полезни в такава ужасна минута, да спасят царството и величието му.

Царството и величието, защото Пеланши Моулас беше владетел на най-могъщия тръст в Баия, цар на играта и на нарушаването на законите, разполагаше официално с рулетка, „френски заек“, бакара, ласкине^[3] в „Паласе“, в „Табарис“, в „Абайшадиньо“, в големите и малките игрални домове, където неговите хора следяха внимателно картите и заровете, крупиетата и салонните управители и му носеха всеки ден тлъста печалба от ронда, от двадесет и едно, от седем и половина. Почти нямаше игрален дом, който да убегне от властта му, с изключение на „Трите дука“, онзи на Менингита, и свърталището на Паранагуа Вентура. Над всички останали протягаше хищно закривени нокти (и с добре поддържан от една мулатка маникюр, производство на стария Барейрос, който беше създал тридесет и седем мулатки от различни майки, коя от коя по-красива).

А огромната (и привидно) нелегална империя на играта на бишо? Единствено на Пеланши му беше позволено да играе със знанието на полицията и ако някой наивник си позволеше да го конкурира, бдителните власти веднага строго прилагаха закона спрямо престъпника: dura lex, sed lex^[4].

Нямаше в целия щат Баия по-могъщ човек — цивилен, военен, свещеник или магьосник. Пеланши Моулас стоеше над всички.

Собственик на най-богатата империя — империята на хазарта, с цяла армия подчинени, салонни управители, крупиета, данъчни агенти, банкери, подставени играчи, жигола, шпиони, тайни полицаи и телохранители, той беше папата на една секта с хиляди подчинени вярващи и фанатични роби. Поддържаше и лансираше с даренията си високопоставени лица от администрацията и интелигенцията, като се започне от полицейския началник и се стигне до благотворителни дела и финансирането за строителство на църкви.

Какво струваха пред него губернаторът и кметът, въздушни, морски и подводни военачалници, архиепископът с митрата и пръстена си? Нямаше на земята сила, която да уплаши Пеланши Моулас, стар италианец с побелели коси, любезна усмивка и твърд поглед, почти жесток, пушещ винаги цигарата си с цигаре от слонова кост, любител на Вергилий и Данте, защото освен комара обичаше само поезията и мулатките.