Джо Ан Елджърмисън
Момичето от сънищата (8)

Осма глава

По навик Каролайн се погледна бързо и изучаващо в огромното огледало в банята на Лий, докато се опитваше да върже на кръста си неговата хавлия.

— Много е… широка — каза тя, усмихвайки се на отражението на мъничката жена в огромната дреха.

Реши, че няма да се чувства удобно, нито ще изглежда добре — две от нещата, които бяха направили популярни дрехите с етикет „Си Джей Ен“ — тя се измъкна от нея и отиде в спалнята, за да облече гащеризона си. Без да го оглежда, го нахлузи, сигурна, че не е чак толкова смачкан.

Като закопчаваше последните копчета, погледът й одобрително обходи резбованите дъбови мебели в спалнята на Лий и се спря на чаршафите. Забеляза мъничко петно кръв. Сбърчи вежди, когато се запита защо Лий не бе споменал нищо за девствеността й. Нима да бъдеш първият любовник на една жена не беше важно събитие за един мъж?

Спря да се мръщи, осъзнала, че всъщност е доволна, защото Лий не направи голям въпрос от това. Карл си имаше своята мъжка гордост и силно развито чувство за достойнство и толерантност. Никой не знаеше, че спяха в различни спални. Не искаше да дава никакъв повод тайната за техния неконсумиран брак да стане оръдие в ръцете на роднините му, което да използват в съда. Струваше й се, че ако говори с Лий за импотентността му ще остане чувството, че е предала доверието на Карл.

Тя придърпа горния чаршаф и се спря, когато забеляза навита хартия с червена панделка на възглавницата.

Любовно писмо?

Каролайн се усмихна. Вдигна свитъка и го притисна към сърцето си. После седна на ръба на леглото и развърза панделката. Толкова е мил, помисли си тя като разгъваше бележката. Така чувствителен!

— Така… „напълно изплатено“!

Тя се задъха от изненада, докато четеше големите червени букви, отпечатани най-отгоре на документа. Очите й се свиха, когато прегледа съдържанието на полицата за имението Джаксън, подписана от чичо й и от Лий. Автоматически съпостави нещата и разбра кой е човекът, дал на Хектор пачката стодоларови банкноти. Едва не припадна. Смачка хартията на твърда топка. Спомни си изражението на Лий, когато я бе нарекъл прелъстителка. Винаги оправяй сметките си. Ето в какво вярваше той. Не можеше и да си представи по-презрително отмъщение, затова че тя бе купила фабриката — да я люби, а после да остави равностойността на пачка банкноти на възглавницата й!

Нищо чудно, че не бе отворил дума за девствеността й.

Потръпна, като си спомни как бе подхранвала самолюбието му, когато му доказваше колко чудесно е било всичко. Прокле се, че бе така зажадняла за любов и толкова наивна! Унизена, тя пъхна „любовната бележка“ на Лий под възглавницата. Искаше й се никога да не се бе връщала! Знаеше, че трябва да се пази от него. Защо не бе направила единственото разумно нещо? Скочи на крака — бе прекалено възбудена, за да стои още там. Желанието да избяга от неприятната ситуация я накара да прекоси бързо коридора към кухнята.

— Златистият цвят определено ти отива — каза Лий, забелязал как тъканта подчертава червеникавите отблясъци на косата й и порозовелите й страни. — Готова ли си да хапнем мъничко пиле и сладкиш?

— Не!

Без да спира, тя рязко тръгна наляво към входната врата.

— Вече съм купена и за мен е платено. Няма нужда и да ме храниш!

— Моля?

Каролайн нямаше никакво намерение да стои и да му обяснява. „Нека да се прави на невинен пред други“, помисли си тя. За нея той беше мошеник. Е, бе я подценил. Не беше нужно да затъне до уши, за да разбере, че ужасно е сбъркала.

— Не можеш да си тръгнеш сега! — извика Лий, обезсърчен от рязката смяна в настроението й.

— Така ли мислиш?

Като стигна до входната врата, посегна да сграбчи дръжката и погледна през рамо. Не можа да го види, но чу, че идва. Дръжка не намери и ръката й увисна във въздуха. Забеляза бутончетата и започна да ги натиска безразборно. Засвири някаква мелодия и транспарантите се спуснаха. Тя набра нова серия. Полилеят започна да светва и да изгасва. После запали лампите в дневната. Накрая вратата зейна отворена.

— Никъде няма да ходиш!

Тя се спусна към джипа. Как не! Трябваше незабавно да напусне дома му! За щастие багажникът не бе заключен. Но дори да беше, при този адреналин, Каролайн със сигурност би разбила ключалката. Мотопедът й се стори лек като перце.

— По дяволите, Каролайн! Какво ти стана изведнъж? — Лий тичаше по пътеката. — Почакай за минутка!

— Ти плати колкото смяташ, че струвам.

Очите й просветваха гневно в тъмнината, докато тикаше напред мотопеда. Изпита неприятно усещане, когато седна, и това само наля масло в огъня. Моторът изръмжа, но тя го надвика:

— Да не би да си очаквал да прекарам с теб цялата нощ за няколко стотачки?

Лий сграбчи китките й и ги стисна с едната си ръка.

— Не съм сключил тази сделка с Хектор, защото съм искал да спя с теб! Направих го, за да докажа, че мога да ти дам всичко, което сърцето ти желае.

— Не ме лъжи! Много е плоско.

— Не те лъжа! Погледна ли датата? Имах страхотен план тогава — как се вмъквам в магазина, където работиш, показвам ти полицата и ти се хвърляш в прегръдките ми! Тогава те връщам в Грейсвил, омъжваш се за мен и заживяваме щастливо.

— Само дето никога не дойде в Атланта!

— Така ли мислиш! Толкова се изложих заради теб! Продавачката ме заведе в дизайнерската зала и започна да ми показва дрехи с твоя етикет. Бях толкова горд, че всичко това ти си го направила до момента, в който тя ритна стола под краката ми, като ми каза, че си се омъжила за шефа! Точно бяхте на сватбено пътешествие.

— Не очаквай да повярвам в тази небивалица! Ти просто искаш да се чувствам виновна, че не ти изпратих картичка! Джимбо щеше да ми каже, ако беше идвал в Атланта!

— Не и ако не искаше да куца и с двата крака! Върнах се и го заплаших да не споменава името ми пред теб или твоето пред мен! После заключих полицата в сейфа си и се заклех, че ще си отрежа езика, преди да съм произнесъл името ти отново!

— По-добре да си го беше отрязал!

Тя се опита да забие лакътя си, но Лий спря ръцете й навреме.

— Сама бих ти го отрязала, ако знаех, че ще го използваш да ме подмамиш и да си разчистваш сметките с мен.

— Кълна се, Каролайн Джаксън, че понякога създаваш много повече грижи, отколкото си струва! — извика той, напълно вбесен. — Бог да ме убие, ако лъжа, но ти ме предизвикваш да те удуша, без да ми мигне окото!

Каролайн се дръпна силно и освободи ръцете си. Лий загуби равновесие. Посегна да се хване за кормилото, но не успя. Нетърпелива да се махне, колкото се може по-бързо, тя натисна газта.

Мотопедът тръгна. Усети, че мина през нещо — камък или пръстите на Лий? Чу го да ругае и си пожела да бе минала през гърдите му! Тогава щяхме да сме квит, прати го по дяволите тя. Чувстваше се така, сякаш е разбил сърцето й.

Приведена ниско над кормилото, за да намали съпротивата на вятъра, тя излезе от алеята пред дома му и продължи надолу.

Никога повече нямаше да му се доверява! Изпитала крайно унижение, тя натисна скоростта докрай. Би било съвсем в стила му да я догони, за да каже последната дума. Погледна в страничното огледало. На няколкостотин метра зад нея наистина се виждаха два лъча светлина. Първата й мисъл бе да спре и хубаво да го наругае, но бързо се отказа и реши да се прави, че не го забелязва. Но как можеше да не го забележи, след като беше по петите й! Настигна я, като бавно се приближаваше все повече и повече. Дългите му фарове я заслепиха, когато погледна в страничното огледало.

— Я се разкарай, Лий Карсън!

Тя вдигна ръка и направи знак да престане да кара толкова близо. Бе заслепена от силната светлина на неговите фарове. Още малко и мотопедът й щеше да украси капака му. Внезапно инстинктът й за самосъхранение започна да изпраща предупредителни сигнали. „Предизвикваш ме да те удуша — чу го да казва отново. — Без да ми мигне окото.“ Едно и също ли бе да удушиш някого и да играеш на гоненица, като деца в лунапарк? Мисълта я смрази. Лий Карсън нямаше да е първият мъж, завладян от жена, която го презира. Нито ще е първият, прибягнал до насилие. Ами ако искаше да се отърве от нея?

И представа нямаше колко е пътувала и колко остава до града. Започна нервно да се озърта за страничен път. Щеше да е достатъчна дори една отбивка.

„Ето!“, почти извика тя, като съзря един черен път, който завиваше остро наляво. Страхуваше се да намали, за да не я връхлети. Това, което можеше да направи, бе да се държи здраво и да се моли да не се обърне, когато завие.

„Няма да ме хванеш — повтаряше тя през зъби. — Няма!“

Зави наляво. Пясък! Каролайн мигновено намали газта. Вятърът от профучалия автомобил я блъсна в гърба. Изминаха няколко секунди, докато се мъчеше да запази равновесие. Задното колело тръгна в една посока, после в друга. Струваше й се, че кормилото ще й се отскубне от ръцете, докато се бореше да преодолее терена. Най-после успя да спре.

Дишаше тежко, а краката й бяха изтръпнали. Отпусна се върху кормилото. Сети се да погледне за номера, но шофьорът бе изключил светлините. Успя да види само тъмния силует на колата, който бързо се стопяваше в далечината.

Цялата трепереше. Беше толкова сигурна, че Лий й е приятел. Почти бе убедила себе си, че го обича. „О, Лий — произнесе задъхано тя, изплашена до смърт, — едва не ме изпрати на оня свят!“ Непрозорливостта плюс склонността й към независимост я бяха направили лесна мишена. „Никога повече!“, закле се тя и разтри схванатите си ръце. Първата й работа утре ще бъде да си вземе кола. Голяма, надеждна кола. Най-добре бронетранспортьор! А сега трябваше да се прибере в града невредима. Обърна се и бавно се върна на магистралата. Изтръпна при мисълта, че Лий може да чака по-надолу, за да я нападне повторно. Отваряше си очите на четири, когато зави вляво и тръгна. Няма да позволи на когото и да било да се лепне отново зад нея. Ако види светлини, ще скочи в канавката.

Следващите пет километра бяха най-дългите в живота й.

Неоновите светлини на мотела я накараха да въздъхне с облекчение. Още съвсем малко! Ще се справи.

Каролайн обиколи и огледа целия паркинг, преди да остави мотопеда пред стаята си. В случай че някой я наблюдаваше, тя си наложи да не тича като подгонен заек. Може да трепери като лист, но нямаше да го покаже!

В момента, в който пъхаше ключа, чу телефона да звъни. Затръшна вратата след себе си, спусна се към масичката и вдигна слушалката:

— Ало?

— Измитай се от града! — чу се приглушен глас. — Следващият път няма да ти провърви! Ще ти…

Каролайн бързо затвори и набра телефонната централа. Сигурно са се обадили чрез нея. Когато телефонистката отговори, тя попита:

— Току-що ми се обадиха в стая единайсет. Можете ли да ми кажете откъде?

— Не — отвърна жената. — Той само поиска да го свържем. Някакъв проблем?

Каролайн прехапа устни. Можеше да направи голяма история от инцидента и да се обади в полицията, но се отказа. Това бе тяхна работа — на нея и на Лий!

— Не, никакъв проблем. Ще съм ви благодарна, ако не ми звъните след девет. Записвайте номерата и имената обаче.

— Да, госпожо. Ще го имам предвид. Всъщност няколко пъти ви търсиха. Реджайна Паркър. Каза, че ще се обади утре.

— Ще отговоря на всяко извънградско позвъняване. Благодаря.

Остави слушалката, после се просна на леглото. Затвори очи, разтри челото си, за да облекчи главоболието и се опита да разпознае гласа. Този, който звънеше, вероятно бе използвал кърпичка пред устата си, за да я заблуди. Това, което чу, не бе повече от дрезгав шепот.

Думите отекнаха в съзнанието й. „Измитай се от града… Следващият път няма да ти се размине… Измитай се от града… от града.“

Не беше нужно да е Шерлок Холмс, за да се досети, че преследвачът и обадилият се бяха един и същи човек.

Лий Карсън!

Първите лъчи на слънцето едва бяха надникнали в стаята, когато Каролайн се събуди, като триеше очи след тежката нощ. Завъртя се настрани, с гръб към светлината. През цялата нощ бе прехвърляла подробностите за онова, което се случи, откакто се върна. Охотно си бе признала, че е направила няколко грешки спрямо Лий. Ако трябваше да започне живота си отначало, пак щеше да поддържа връзка с него. Нещо повече, бе разбрала, че той я обича! А тя, без да иска, го бе наранила и го бе накарала да я намрази.

Но вината, която изпита, бе заличена от неговото поведение. Бе я надминал. Беше я любил, беше събудил страстта в тялото й, а после й бе платил! Каролайн скри очите си в шепи. Установи, че е прекарала половината нощ да очерня Лий, а останалата половина да го оправдава и си обеща да следва единствения разумен начин на поведение. „Ще го отбягвам. Имам с какво да се занимавам. Не можа да ме накара да остана и няма да ме накара да напусна града.“

Обърна се по гръб и сложи ръце под главата си. Налагаше се да внимава. И то много. Първото нещо, което трябваше да направи, бе да си осигури превозно средство.

Протегна се и набра номера на Реджайна.

— Реджайна?

Чу, че някой вдигна, но отговор нямаше.

— Там ли си?

— М-м-м… Горе-долу.

— Беше права, че мотопедът не е подходящ за тези пътища. Имам нужда от джип, нещо солидно. Можеш ли да намериш и Том да го докара?

Каролайн чу как Реджайна се мъчеше да потисне прозявката си.

— Реджайна?

— М-м-м? Очите ми ли са залепени или навън е все още тъмно. Ще трябва да ме извиниш, че не съм в пълна бойна готовност, но е само…

Каролайн изтръпна, като си представи, че Реджайна поглежда часовника. Беше малко раничко за разговор по телефона.

— В шест в неделя? Милостиви Боже, дори петлите не пеят толкоз рано! Защо звъниш по това време?

— Исках да говоря с теб, преди да отида на закуска в кафенето.

— Не ми споменавай за него, предполагам, че на ранните птици предлага юфка, овесени ядки и сосове. Така ли е?

Каролайн се усмихна уморено:

— Имам нужда от джип — повтори тя бавно. — Нещо изключително надеждно. Кога най-бързо можеш да го изпратиш в Грейсвил?

— Не можеше ли да почакаш по-приличен час? Да кажем понеделник към девет?

— Реджайна, миналата нощ едва не ме прегазиха.

— Моля?

— Чу ме — каза Каролайн. — Някой ме принуди да отбия от пътя. Не знам дали просто се опитват да ме сплашат да напусна Грейсвил, или е нещо по-сериозно, но нямам намерение да им се дам.

— А не е ли по-добре Том да те доведе тук, където ти е мястото, вместо да изпращам джип?

— И да се призная за победена? Не!

— Успя ли да видиш шофьора… Или номера?

— Не.

— Каролайн, това никак не ми харесва.

— Мога да се грижа за себе си. Щеше да се гордееш с мен, ако ме бе видяла как препускам с мотопеда из черните пътища.

— Съмнявам се. По-скоро щях да припадна. Но ако ще настояваш да останеш в Грейсвил, защо да не дойда при теб?

— Защото не си бавачка. Мога да се грижа за себе си сама.

— Добре — отвърна Реджайна скептично.

— Само уреди Том да докара джипа. Окей?

— Не, изобщо не е „окей“. Не бъди такъв инат. Предполагам, няма да ми позволиш да направя нещо друго за теб, освен да се безпокоя, нали?

— Да. Ще се оправя — каза Каролайн с нотка фалшива увереност в гласа.

— Поне си в мотел, където има и други хора. Наистина щях да се притеснявам, ако бе купила „Шептящите дъбове“.

Каролайн заподозря телефонистката в роднински връзки с Гилда, когато чу лекичко ахване след споменаването на „Шептящите дъбове“. Хрумна й да подхрани още любопитството й, но се отказа. През следващите няколко дни щеше да урежда сделките си чрез този телефон. Трябваше някак да спре подслушването на разговорите й. Със смразяваща тежест каза:

— Предлагам, който подслушва личните ми разговори да престане, ако не иска да отиде да сервира при леля си. — Остана доволна, когато чу щракане. — Докъде бяхме стигнали?

— До „Шептящите дъбове“ — подсказа й Реджайна. — Купи ли имението вече?

— Не, но Джъстин би се зарадвал на клюката, която телефонистката ще разпространи, че я искам.

— Струва ми се, трябваше да вечеряш там. Какво стана?

— Малко преди да стигна, се натъкнах на неподвижен обект на алеята. Лий Карсън.

— Шумният откачен, незаконно роденият брат? Мислиш ли, че може той да се е опитвал да те връхлети на магистралата?

— Може би — каза предпазливо Каролайн.

Още й бе трудно да го обвинява, дори и когато бе най-вероятно да е той.

— Може би? Искаш да кажеш вероятно? Когато си тръгвах, той беше настръхнал, а ти бе готова да дереш. Честно казано, помислих, че той е надраскал лимузината.

Каролайн нямаше намерение да признае, че подобна вероятност й бе минала през главата също. Не можеше да докаже нищо, но косвените улики ставаха все повече и повече.

— Каролайн? Там ли си?

— Да. Бях се разсеяла. Извини ме. — За да отклони Реджайна от темата, преди да е започнала да си стяга багажа за Грейсвил, Каролайн добави: — Разбрах защо няма документи за имението.

— Чичо ти го е изплатил?

— Не. Лий го е направил. Той притежава полицата за собствеността.

Каролайн скочи като ужилена, когато някой започна да блъска вратата с юмруци. Взе телефона със себе си и отиде до прозореца. Кабелът беше прекалено къс. Върна го обратно на нощното шкафче.

— Някой чука на вратата.

— Не отваряй, докато не разбереш кой е.

— Вероятно е Джимбо.

Нова градушка удари се изсипа по вратата.

— Кабелът е къс. Ще ти се обадя утре. Чао.

Преди Реджайна да възрази, Каролайн затвори. Отиде до вратата, провери веригата и внимателно отвори.

— Махни веригата — нареди Лий строго. — Имаме да си говорим дълго и сериозно.

Каролайн се опита да затвори, но той мушна крака си.

— Нямам какво да ти казвам — рече тя.

— Аз пък имам и то много.

— По-тихо! Целият град ли искаш да събудиш!

Тя го настъпи с голата си пета, като знаеше, че усилието й да се защити е жалко, но бе решена да затвори.

— О-ох! Точно този пръст ми смачка снощи — каза Лий със стиснати зъби.

— Затова ли се опита да ме прегазиш на магистралата? — Тя премести тежестта си на другия крак. — За да си върнеш?

— За какво, по дяволите, говориш? — изръмжа Лий.

— Някой, същият някой, който надраска лимузината и наряза гумите ми, се опита да ме прегази. Познай кой!

— Махни веригата, Каролайн, или отстъпи. Не искам да те нараня, като изкъртя вратата.

— Да не си посмял! Да не искаш да станеш за смях!

— Ти си тази, която ще трябва да обяснява, защо вратата не е на мястото си. По-добре махни веригата!

— Няма начин. Знам какво става като откачиш. Или си дръпни крака от вратата, или след две секунди ще извикам шерифа и пожарникарите — блъфира тя. — Една хубава баня с маркуча ще охлади мераците ти.

Лий сниши глас и започна да я придумва шепнешком:

— Знаеш, че никога не бих те наранил.

— Казала лисицата на медената питка — присмя му се тя.

— Исках само да поговорим. Дължиш ми го.

— Не ти дължа нищо!

— Наистина ми го дължиш — извика той. — Полицата беше подарък, а не заплащане за… — Лий се сгърчи при спомена за погрешното й заключение — сексуслуги.

— За сексуслуги? — повтори тя. Това, за което току-що учтиво бе споменал бе по-лошо, отколкото да я нарича съблазнителка. — Ще броя до пет, Лий. Ако не те видя да се омиташ от паркинга, няма да безпокоя шерифа, а ще се обадя на армията.

— Защо не помислиш?

— Имаш предвид нова сделка? — Тя започна да брои: — Едно…

— Никога не съм те лъгал!

— Две… — Тя се дръпна от вратата. — Вдигам слушалката.

— По дяволите, Каролайн!

— Три…

— Не съм се опитвал да те нараня. Трябва да ми повярваш!

— Четири!

Тя отиде до прозореца да види какво прави. Сърцето й подскочи предател ски, като го наблюдаваше как зарови пръсти в тъмната си коса. Необръснат й с накриво закопчана риза, изглеждаше направо възхитително. Пръстите й конвулсивно се свиха, като си спомни копринената мекота на косата му. Беше толкова нежен, деликатен любовник — може би тя грешеше?! Може би е станала прекалено чувствителна, откакто я нарече съблазнителка? Може би наистина бе искал да й подари имението? Може би не той е бил на пътя? За момент размисли дали да не отвори вратата. Не! Бе повярвала на сладките любовни лъжи, които сипеше, само и само да си разчисти сметките с нея. Няма да се хване на същата въдица втори път!

— Набирам номера.

— Окей, Каролайн! Тръгвам, но ще се върна!

— Няма да променя решението си!

Видя устните му да мърдат, но нищо не чу. Знаеше обаче, че тя е до прозореца, защото очите му веднага я намериха.

Сложи ръка на сърцето си, а другата на ухото, после я притисна към стъклото. Премаля й, щом чу думите му: „Слушай сърцето си“. Карл бе произнесъл съвсем същите прости думи в деня, когато умря.

Лий кимна.

Изкушена да залепи нос на стъклото, тя трябваше да захапе устни, за да се въздържи. Лий Карсън не я обичаше. Всяка постъпка, почти всяка постъпка, поправи се тя, показваше, че я мрази. Остави завесата да се изплъзне изпод пръстите й и да скрие лицето му.