Джо Ан Елджърмисън
Момичето от сънищата (7)

Седма глава

— Никак не прилича на „Шептящите дъбове“ — отбеляза Каролайн, когато Лий спря пред къщата. Лампи в градината осветяваха сивите стени и избуялите цветя до тях. — Много е модерна.

Лий изучаваше лицето й, нетърпелив да разбере какво всъщност си мисли. Сравняваше къщата му с „Шептящите дъбове“. Когато за първи път прегледа плановете с архитекта и той бе направил подобни заключения: едната — традиционна къща в колониален стил — двуетажна, с широки веранди и колони, а другата — модерна конструкция на няколко нива, с малки балкончета към всяка стая. Бе се отказал от първоначалните си намерения, когато архитектът му бе разкрил предимствата да живее в подобно жилище.

Стоеше безмълвен и се молеше Каролайн да одобри избора му, а всъщност можеше сам да я убеди. Домът му бе спечелил няколко награди и бе описан в един от последните броеве на „Аркитекчъръл дайджест“. Но всичко това нямаше значение за него в сравнение с мнението й. Колкото по-дълго стоеше безмълвна, толкова повече се стягаха мускулите му. Може би за първи път Джъстин бе прав? Толкова ли не й харесваше?

Неспособен да чака повече, той грабна двата плика с храна и излезе от джипа. Да кажем, че тя не хареса модерния дизайн и отдалеченото място. Е, и какво от това?

Лий усети как се поддава на старите си несподелени чувства към Каролайн. Тя се раздвижи на седалката, чак когато той затръшна вратата. Поток мека светлина заля пътечката към входната врата в момента, в който кракът й стъпи на нея. Очарована, тя се впусна към вратата и извика на Лий:

— Хайде, много се бавиш! Нямам търпение да видя как е вътре!

— Не е кой знае какво. — Като „Шептящите дъбове“, помисли си той и ускори крачка, за да я настигне.

Светлина огря и верандата, когато Каролайн изтича по стъпалата. Никой в Грейсвил не заключваше и тя импулсивно посегна към дръжката. Ръката й увисна във въздуха. Объркана се взираше в гладката повърхност.

— Няма дръжка?!

— Цялата къща е компютризирана.

Той натисна с палец малък бутон и вратата се отвори.

— Чудех се дали да не сложа система за разпознаване на гласа, но…

Каролайн се вмъкна вътре, докато Лий още й обясняваше нещо за високите технологии. Тя беше чела за къщите с електронни системи, но това бе нищо в сравнение с усещането, когато наистина попаднеш в такава къща.

Вниманието й бе привлечено от високите стъклени стени, с изглед към „Интракоустъл уотъруей“. Белите кожени кресла, свободно подредени върху плюшения килим, сякаш я подканяха да се отпусне, да захвърли обувките си и да изпита насладата от небрежната елегантност.

— Разкошно е — каза задъхано тя, като се усмихна на Лий.

Очите й блестяха от вълнение. Като имаше предвид по-скоро постиженията му, отколкото самата къща, тя добави: — Фантастично! Великолепно!

Тъй като очакваше най-лошото, в първия момент Лий не можа да реагира на думите й.

— И не те смущава, че не прилича на „Шептящите дъбове“?

— Не.

Тя пое двата плика, които той притискаше към гърдите си. Това бе основателна причина да види кухнята.

— Домът ти е точно а ла Лий Карсън — смел, футуристичен, с акцент върху удобството. Къде е кухнята?

Въодушевен от комплиментите й, той бе загубил способността си да говори. Посочи зад нея, вляво.

— И практичен също — отбеляза Каролайн като вървеше по теракотения коридор.

Три стъпала водеха към ново отворено пространство. Макар че то бе значително по-малко от всекидневната, Лий бе запазил усещането за широта и простор. Като отвори пликовете върху извития барплот, който разделяше кухнята от столовата, тя установи, че всичко тук е последна дума на техниката.

— Защо не огледаш и другите стаи, докато стопля вечерята — предложи Лий. Чувствай се като у дома си.

Лий вдигна опаковките и отиде до микровълновата печка.

— Ще те извикам, когато е готово.

— Ще извикаш? Нима нямаш вътрешен телефон? Нямаш ли иконом-робот, който да съобщава за вечерята? — подхвърли тя весело.

Лий Карсън бе победил несправедливостта, трупана върху него. Никога не бе имал дом, който да нарече свой. Майка му го бе зарязала на прага на „Шептящите дъбове“ още като бебе. После се бе влачил от къща на къща, заради прищевките на човек, когото не можеше дори да нарече свой баща. Търпял бе насмешките и обидните забележки за незаконното си раждане. Един по-слаб човек би паднал духом и не би постигнал нищо.

Лий бе превъзмогнал позора на майка си. Не можеше да разбере защо може да иска „Шептящите дъбове“, освен по сантиментални причини. Тази къща бе като отплата за упоритата му работа и находчивост. Нищо чудно, че бе спечелил уважението на хората в Грейсвил. Сърцето й щеше да се пръсне от гордост.

— Няма роботи. Реших да мина без тях. Очаквам обаче система, която да определя посоката на ветровете. Той погледна към нея, след като напълни чаша с лед и затвори вратата на хладилника. Остави чашата и разпери широко ръце. — Предназначението й е да обвие една великолепна жена в морски бриз и да я изпрати направо в отворените ръце на собственика на дома.

Този мил намек бе достатъчен, за да накара Каролайн да прекоси кухнята. Тя обви ръце около кръста му, сгуши глава на гърдите му и почувства нещо необикновено — най-после си е дошла вкъщи!

— Наистина ли ти харесва? — прошепна Лий, все още несигурен в отговора й?

— Обожавам подобни къщи!

Каролайн стегна прегръдката, когато усети устните му в косата си.

Недвусмисленият й отговор прогони страховете му, че неговият дом няма да съвпадне с нейния дом-мечта.

— Ами „Шептящите дъбове“?

— Питаш ме дали все още я искам?

Тя се люшна назад в прегръдката на ръцете му, така че да гледа лицето му. Часовникът на микровълновата печка звънна, но Каролайн не обърна внимание. Той кимна.

— „Шептящите дъбове“ бяха вълшебното царство в моите представи, откакто се помня. Убеждението, че всеки, който живее там, е щастлив за вечни времена, се е затаило в сърцето ми. Знам, че е чиста глупост, но… Също като златната треска на Гилда. — Тя мислеше, че Лий ще се усмихне при споменаването на шегата, която бяха скроили. Но неспокойните движения на ръцете му по гърба й бяха единствения знак, че я е чул. — Ако говорим искрено — продължи тя, — едва ли ще съм щастлива, дори да си купя „Шептящите дъбове“ или имението на мама. Честно казано сега се чувствам по-щастлива, отколкото когато Реджайна ми даде полицата за покупката на фабриката.

— Нима си щастлива тук!?

Гласът му се накъса, но не можеше да крие чувствата си, щом тя бе в прегръдките му. Сърцето му биеше лудо.

— Да.

Тя погледна към него и видя, че я наблюдава сериозно и настойчиво. Цялото й същество се стегна в очакване, когато бръчиците около очите му се свиха в усмивка. Знаеше, че трябва да каже нещо, за да прекрати хипнотичното му въздействие върху нея, но нямаше желание.

Пръстите му се придвижиха нагоре по гърба й, спряха се на тила й, после нежно погалиха извивката на ухото й. Пулсът й се ускори, когато палецът му леко и нежно докосна шията й. Другата ръка бе на хълбока й и я притискаше към него.

В очите му съзря желание. Като че от сивите им дълбини струеше същата онази страст, както на алеята при „Шептящите дъбове“. Някакво напрежение витаеше във въздуха. Той очевидно се бореше със себе си.

— Лий? — Тя вдигна ръка и погали лицето му. — Какво има?

— Нищо.

„Всичко!“ Искаше я толкова силно, че усещаше аромата на устните й, преди да я е целунал. Едва ли можеше да мисли за нещо друго, освен за вкуса им, за меката й кожа и за това как зърната на гърдите й се втвърдяваха като розова пъпка, когато ги докоснеше.

Не трябваше да я докосва. Щеше да плати скъпо за тези спомени. По-късно, когато си отидеше, знаеше, че ще се взира в тъмнината с мъчителната мисъл колко му липсва, че я иска и че тя никога няма да е негова. Веднъж го бе оставила, защото нямаше какво да й предложи. Усети как помръква. Сега тя можеше да има всичко, което пожелаеше.

— И преди казваше така. Говори, Лий — настоя тя. — Не се дръж с мен като с малко момиче.

— Не си. Там е проблемът.

Докато очите му се сведоха към гърдите й, а ръката му се премести и обхвана талията й, той се мъчеше да намери отговор, който да я ядоса. Гневът й бе единствената му защита.

— Не мога да те напляскам и да ти кажа да се махаш, когато ме безпокоиш, нали?

— Това ли искаш? — Като се страхуваше, че всъщност е видяла в очите му само онова, което е искала да види, тя свали ръка и го отблъсна. — Безпокоя ли те?

Лий я сграбчи и я завъртя около себе си.

— Да, пробуждаш дявола в мен — призна той с дрезгав глас. — Започна жадно да изпива устните й. Когато си пое дъх, прошепна: — Това, което искам, си ти, Каролайн. Тук. В моята къща. Сега!

Настойчиво търсещите му устни не й даваха възможност да отвърне. С крака във въздуха и зашеметена от целувките глава, тя не можеше да мисли, още по-малко да говори. Прегърна го толкова силно, че останаха без дъх.

Като се задъхваше от страст, Лий се притисна към Каролайн, защото очакваше тя да се измъкне от ръцете му, да направи някоя дръзка забележка и после да си излезе наперено. Нещо в него трепна, когато проумя, че ръцете й са обвили врата му, а пръстите й са впити в мускулите на гърба му.

— Нали няма да съжаляваш? — попита той с дрезгав глас.

Тя почти се усмихна. Големият солиден Лий Карсън — мъжът, който се бе борил сам срещу целия град и бе спечелил, сега, когато дойде време да я люби, търсеше одобрението й.

— Точно обратното. Така трябва да бъде.

Когато разхлаби прегръдката си и я плъзна на земята, Лий не направи и опит да скрие въздействието й върху него.

— Сигурна ли си?

— Люби ме, Лий! Все едно че никога не съм се качвала на онзи автобус за Атланта.

— Щях да се оженя за теб.

Той я завъртя, така че тя се озова под ръката му. Бавно тръгна към спалнята, давайки й възможност да размисли.

— Да, знам.

— И бих ти дал всичко, което поискаше.

— Тази вечер искам само едно нещо, Лий. — Тя прегърна кръста му щом той отвори вратата на стаята. — Теб.

Взе я на ръце и я пренесе през прага. Спомни си деня след осемнадесетия й рожден ден и я целуна. Същият съдия, който водеше търга, щеше да ги венчае. Представи си как стоят хванати за ръце. Изплашени и дръзки. Несигурни и в същото време решени. Щяха да намерят място, където и да е, и той щеше да я пренесе на ръце през прага, както тази вечер. Отиде до широкото легло и отметна покривката, преди да я положи върху него. Щеше да коленичи пред нея, за да свали обувките й, но тя гъвкаво го изпревари. После нетърпеливо го притегли към себе си.

Бавно и нежно я целуна още веднъж. Започна да разкопчава мъничките копчета на дрехата й, почти същите като на сватбена рокля. С благоговение разтвори трептящата златиста материя. Пръстите му пробягаха по дантеления ръб на сутиена й, докато намери закопчалката и я отвори. Не спираше да я целува и да плъзга езика си върху нейния.

Докато ръцете му я милваха от раменете към талията й и умело й помагаха да изхлузи горната част на гащеризона и да свали сутиена си, сивите му очи толкова бяха потъмнели, че изглеждаха почти черни и блестяха. Без да каже и дума, я накара да се почувства безкрайно млада и невинна. За нея наистина бе нещо ново да стои гола пред мъж. Но този мъж бе Лий и погледът му така я докосваше, че тутакси забрави за необичайното си поведение.

— Толкова си красива! — прошепна той с глас, преизпълнен със страст.

Покри с ръка гърдите й и започна да ги милва, докато розово-кафеникавите й зърна се втвърдиха. Тя нежно галеше с пръсти напрегнатите мускули на гърба му, за да отвърне на удоволствието. Когато усети, че се отпуска, премести ръце на гърдите му. Не бе така опитна, но не личеше да е забелязал.

С бързо движение той свали ризата си. Искаше да целува гърдите й безкрай, но не го направи. Бавно, съвсем бавно ги покри с неговите. Усети твърдите им пъпчици в момента, в който се допряха до меките косъмчета на гърдите му. Пожела да няма край унесът, когато я чу да диша учестено.

— О, да, любима! — въздъхна той, когато линията между екстазът и мъчителното желание стана съвсем тъничка.

— Заболя ли те? — попита Каролайн, загрижена от болезненото изражение на лицето му и измъкна коленете си изпод него?

„Сигурно“, помисли си тя. Вдигна ръцете си нагоре и се опита да мине отстрани, но той я задържа, притиснал хълбока й.

— Не! — Лий тихо се помоли: „Господи, помогни ми да не разваля отново всичко“. Една погрешна дума, едно непремерено движение от негова страна и щеше да смени рая с ад.

— Какво има тогава? — Каролайн се поизправи. Едната й ръка се плъзна по корема му, а другата отмести косата от лицето й.

Той потръпна от нейното докосване. Пръстите му се впиха в хълбоците й, за да я спрат.

— Каролайн… Каролайн… — повтаряше той, като я повдигна и я обви с ръце. Притисна я пламенно и прошепна: — Това е сън. Страхувам се, че ще се събудя и ще открия, че последните два дни са само плод на въображението ми.

Каролайн се притисна към него. Отново я обхвана лудото желание да му дари удоволствие. И това, че не бе опитна, съвсем не означаваше, че е невежа. Бе гледала филми и бе чела романи. Добре знаеше какво разпалва сексуалността у един мъж. Тези знания плюс сигурността, че Лий я желае така силно, я освободиха от задръжките й.

Тя започна да се движи кръгообразно, седнала върху него с бедра, прилепени към тесния му таз. Той потъна във възглавницата и изви тялото си нагоре. Усети твърдият знак за мъжествеността му да се притиска в нея през двойния пласт от дрехи — панталона му и нейния гащеризон. Не бе шокирана, нито разочарована от незабавния му отговор, както и от своя. Тялото й сякаш се разтапяше при тази влудяваща близост.

Тя захапа долната си устна, когато Лий обсипа с горещи влажни целувки гърдите й. А щом пое с устни зърното й, неописуемо удоволствие премина през тялото й и тя се вкопчи в него. При всяко всмукване тя потъваше все по-дълбоко в горещия водовъртеж на устните му. Клепачите й натежаха толкова, че не можеше да ги държи отворени. Той я милваше, а тя се притискаше и извиваше в отговор на възбудата му.

Бе така потънала в неизброимите усещания, които той събуждаше, че не разбра кога е разкопчал широкия й колан, нито чу шума на ципа. Нямаше никакво желание да се съпротивлява, когато я вдигна и свали дрехите й. Той пусна гащеризона й на земята. Секунда по-късно и неговите панталони и слипове лежаха до златистата тъкан на килима.

Въображаемите линии, които проследяваше по гърдите му бяха хаотични, определени единствено от желанието да изтръгнат стонове на наслада. Не бе го правила с никой друг. Водеха я единствено женските й инстинкти. Тя се поколеба за миг, възликувала от силата, която усети, когато го чу да се задъхва.

Насила отвори очи. Искаше да го види. После отмаля и се размекна, когато забеляза, че зениците му се бяха разширили и почти нищо не бе останало от сивите ириси. Страстта бе изписана на лицето му.

После ръката му се плъзна надолу по бедрата й. Каролайн извика, когато усети, че болката вътре в нея ще експлодира. Докосваше я там, където бе съсредоточено нейното влажно пулсиращо желание. Тя се изправи на колене, за да го улесни.

— Дива! Сексапилна! Чувствена! Не диваче, а дива страстна жена! — шептеше той, като интимните му ласки продължаваха да я възбуждат.

Когато тя повтори ритмичните му милващи движения със своята ръка, той се изплаши, че няма да издържи да направи всичко бавно и леко. Цялото му тяло запулсира. Обви ръка около кръста й и възбудено помоли:

— Легни до мен!

Първоначалната й непохватност се изпари и тя грациозно изпълни молбата му. Настани я срещу себе си и прошепна намеренията си. Мускулите й набъбнаха в очакване. Чувстваше се като струна, опъната докрай. Всеки момент очакваше свитото вътре в нея напрежение да избухне. И макар че бе доста по-неопитна, отколкото някой би могъл да предположи, не се страхуваше от вероятността мъничко да я заболи. Нищо, което си заслужаваше, не й се бе удавало лесно.

Шумът от фолио стигна до нея сякаш от стотици километри. Веднъж, преди векове, бе отказала на Лий, защото се бе страхувала да създава невинни деца, жертви на бедността. Макар че и двамата бяха разчупили този кръг, тя разбра, че той все още имаше желанието да я предпази.

— Без бебета — прошепна той. — Докато не поискаш.

Мотивите му да я защити не бяха лишени от доза егоизъм. Той си имаше своите пъклени демони, с които трябваше да се бори. Никой, никога нямаше да нарече децата му копелета.

Когато застана над нея, очите им се срещнаха — нейните питаха, а неговите даваха всички отговори. Тя нямаше от какво да се страхува, нито от какво да бяга. Той ще се грижи за нея, както винаги бе обещавал.

Очите й се разшириха, когато потъна в нея. Усети, че го приема съвсем лесно. Изражението на лицето му бе мъчително. Една и съща ли бе маската на болка и екстаз? Разбра отговора, когато почувства, че той бавно се отдръпва. Това, което бе видяла, не беше екстаз. Това бе опит за свръхвъздържане.

Тя уви крака около кръста му и вдигна ханша си нагоре, поемайки цялата отговорност за последствията, когато той проникна дълбоко в нея. Постепенно си отдъхна и сведе глава върху гърдите й, а лактите му задържаха тежестта. Първично желание й подсказа да движи ханша си под него.

Лий бе неспособен да раздели реалността от мечтата си да бъде първият й любовник, стиснал силно очи, докато не изплуваха пулсиращи цветни петна в абсолютната тъмнина. „Една омъжена жена не може да е девствена“, помисли си той. Но можеше да се закълне, че е първият, посегнал на женствеността й. Въображението му му бе играло много номера преди тази вечер, но нито един не изглеждаше така достоверен!

Той отвори очи и вдигна глава, докато погледите им се срещнаха. Каролайн усети как сърцето й биеше силно. А очите й като че се напълниха със сълзи. Не! Само неговите плуваха във влага.

Интуитивно чувстваше, че опасността бе преминала и тя беше жена в пълния смисъл на думата. Изтри с палец търкулналата се самотна сълза по бузата му. Прегърна го, вкопчвайки се с ръце и крака, като се полюшваше заедно с голямото му силно тяло. Движенията зачестиха и станаха по-силни. При всеки тласък тя шептеше:

— Да, Лий, о, да!

Обезумял от удоволствие, Лий шептеше любовни думи, думи, които я насърчаваха и ласкаеха. В сравнение с чувствата, които предизвикваше той у нея, изкачването й по стълбицата на успеха приличаше на малка стъпка във вярната посока. Беше замаяна от височината и й се струваше, че ще експлодира, когато той, с един бърз тласък я издигна още по-високо — докато достигна върха на удоволствието и замря. Тя крещеше името му, но не гневно, а с божествен възторг.

По-късно, легнала до него, Лий наблюдаваше търкулващите се по нежните й страни сълзи, потискани цял живот. Само щастливата усмивка на влюбените й устни го караше да не се тревожи. Той отиде в банята, за да й даде възможност да остане за малко насаме. Когато се върна, нямаше и следа от плач, бе останала единствено усмивката й. Беше горда със себе си и нямаше нищо против да го покаже.

Лий се хвърли в прегръдките й и зададе вечния въпрос:

— Беше ли ти хубаво?

Тя кимна и се усмихна. Сякаш се почувства два метра по-висок и по-силен и я възнагради с прегръдка.

— Да се осмеля ли да попитам колко хубаво?

— Нямам намерение да те оценявам… — засмя се тя.

— Е, хайде, Каролайн. Изглеждаш доволна като посредник, сключил сделка за милион долара в деня, когато си е взел изпита по посредничество. Няма да е честно, ако не отвърнеш със същото. Нека и аз да бъда доволен. Възнагради моето самочувствие — настоя той. Когато тя въпросително повдигна вежди и мислено се молеше да разбере какво има предвид, той добави: — Да подхранваш егото ми ще е рядко преживяване за мен.

Щастлива, че Лий не бе от онези мъже, които се обръщат на другата страна и заспиват, след като са правили любов и за които бе чела в женските списания, Каролайн бе повече от доволна да поговорят.

— Самодоволна като посредник, така ли? — подигра му се тя и прокара пръсти по гърдите му към широките рамене, като се преструваше, че размишлява върху въпроса му.

— Накара ме да се чувствам така, както се чувствах първия път, когато за отрицателно време заших сполучливо яка на риза.

— Господи! Какво сравнение! Толкова ли ти беше хубаво?

— Всъщност, дори и по-хубаво.

— Колко по-хубаво?

— Ще повярваш ли ако кажа… По-добре, отколкото да направиш идеален подгъв на няколкопластов шифон? Ти си идеалният илик, идеално пасващите панталони, идеално ушитият костюм…

— Идеален? — Лий тържествуваше и сякаш прибави още няколко сантиметра над двата метра.

Каролайн кимна. И тя щеше да измоли същото количество комплименти, но усети страхотен глад и скочи.

— Какво пишеше в наръчника ти за подобни случаи? И на коя страница? — пошегува се той и щипна брадичката й.

Каролайн го погледна с широко отворени невинни очи и хладнокръвно си призна:

— Това си беше чиста измислица. Въобще нямам такава книга.

— Браво. Предпочитам те такава каквато си — жена-дявол, а не дръпната, превзета и благопристойна дама. Какво ще кажеш да хапнем пиле? — Тя веднага прие. — На вратата в банята има една хавлия. Облечи се, докато стопля вечерята.

Той отметна чаршафа и щастлива усмивка, подобна на нейната, заигра на устните му. Искаше му се да посипе розови листчета пред краката й, да я обвие в кожи и диаманти, да й даде всичко, което никой друг не би могъл.

След известно време мислите му се върнаха отново на паркинга при съда. Бе се разкрещял в гнева си: „Имам нещо, което искаш, но не можеш да купиш с парите на починалия си съпруг“. После мисълта му скочи към кафенето, където Каролайн бе разпитвала банкера за имението Джаксън.

Той наистина притежаваше нещо, което тя ценеше — полицата за имението на майка й. Бе искал да й каже, че той е този, който е дал на Хектор стодоларовите банкноти, но решението й да отиде в „Шептящите дъбове“ го бе отклонило.

С усмивка се измъкна от леглото, наведе се да вдигне панталона и отиде във всекидневната до спалнята. Само секунди по-късно, докато се закопчаваше, извади документа от сейфа. Пръстите му се плъзнаха по гладката повърхност на сатенената червена панделка, с която го бе завързал.

— Сега тя е моя, Карл Ноубъл — тихо промълви той. Стисна зъби и отхвърли болезнените спомени, изпълнили съзнанието му. — Мога да забравя миналото й. Трябва!