Джо Ан Елджърмисън
Момичето от сънищата (4)

Четвърта глава

— Най-острите лакти и най-бързите крака в Джорджия — измърмори Лий, като разтриваше ребра.

Страхът му, че богатството на Карл Ноубъл я е превърнало в изтънчена снобка, започна да избледнява.

Заглъхващият шум от мотопеда уби всяко намерение да я настигне. Но когато я чу да крещи името му, скочи към входната врата. Потисна смеха си, когато видя какво й се бе случило. За зла участ някой бе изпуснал гумите й. Все пак имаше справедливост! Веднъж поне не успя да стигне далеч, макар че избяга все пак.

— Трябва ти превозно средство ли? — попита подигравателно.

— Знам какво ти трябва на теб, Лий Карсън — извика тя, като отметна коса от лицето си и размаха юмрук. — По-добре да е сърдита, отколкото да е в прегръдките му и да не може да мисли как да реагира. — Един хубав ритник! И аз съм тази, която ще ти го достави. Помниш последния, нали? Само че този път няма да е случайно… И не ми пука как ще се чувстваш, ами ще разкажа на всички в кафенето.

Неспособен да устои на желанието да не я предизвиква, Лий изцъка:

— Седя си аз съвсем невинно, даже предлагам помощта си на дама в беда…

— Невинно, друг път! — Тя се изкачи по стълбите, готова да изпълни заканата си. — Достатъчно е само това, че те хванах на местопрестъплението — да влизаш в частна собственост! Да не говорим за малтретиране на собственика. Но да изпуснеш гумите ми, когато съм на десет километра от града, това е мръсен долен номер!

— Така е — съгласи се Лий.

Опитът му да се пошегува бе толкова далеч от унизителното раздразнение, което бе предизвикал у нея, колкото бе далеч Грейсвил от Сиатъл.

— Вандализмът никога не е бил мой стил. Ако исках да те зарежа тук, щях да сложа тази играчка, която използваш за транспорт, в моя чероки и да изчезна.

— Забравяш съществена подробност. — Тя го потупа по гърдите. — Само аз и ти сме тук. Съвсем сигурно е, че не аз съм си изпуснала гумите. Значи оставаш ти!

— И тъничките гуми — добави той.

Лий клекна и взе да ги проверява.

— В случай че не знаеш — тези гуми не са за черни пътища. Вероятно си минала през пирони.

Тъмните му вежди внезапно се вдигнаха. Там, където бе очаквал да намери пирон, той забеляза около двусантиметров разрез. Бързо отиде и до спадналата задна гума. Също беше срязана. Това вече не беше случайно.

— Някой друг е бил тук. — Бавно се изправи и подпрял ръце на колене заоглежда мястото наоколо за следи от стъпки или гуми. — Онзи, който го е направил, е използвал специален нож.

Каролайн хвърли поглед на гумите. Инструментът, с който са разрязали гумите, може би е същият, с който са надраскали лимузината. Не й хареса извода, до който стигна. Докато бе говорила с Джъстин, Лий стоеше точно от тази страна на колата. Освен това, той беше единственият човек тук, във фабриката и единственият, който искаше да я прогони от града. Тя разтърси глава, за да отхвърли отвратителната мисъл. От всички хора в Грейсвил най-добре познаваше Лий, като се изключи Джимбо. Не беше от тия, дето играят подли номера. От друга страна, никога не бе губил от нея преди. Мислите й се завъртяха в порочен кръг — невинен или виновен?

— Какво ме оглеждаш? — попита Лий като проследи погледа й, прикован в десния му джоб. Плъзна ръка в прилепналите джинси и извади джобното си ножче. — Това ли те безпокои?

— Да.

Каролайн разпозна ножчето. Доколкото знаеше, то бе единственият подарък, който бе получил от баща си. Макар и да не можеше да приеме, че е способен на непочтени номера, фактите си бяха факти. Лий имаше и мотива, и средството, а и беше на местопрестъплението!

— Хей, знам, че те е яд на мен, задето ти се нахвърлих, но нали не вярваш, че аз съм го направил?

— Вече не знам в какво вярвам. Ти така ме обърка, че не знам приятели ли сме или врагове! Най-напред ми се развика да изчезвам от града, а после пи от шампанското ми. Кажи ми, Лий, какво да мисля? Ти ли сряза гумите?

Лий бе прекалено горд, за да се оправдава. Извивката на брадичката й и гордо вирнатото носле му доказваха, че го подозира. Усети как злобата се надигна в гърдите му. През онези дни тя беше единствената, която оставаше на негова страна, когато винаги го обвиняваха за всяко дребно престъпление из областта. Бе се променила…

— Окей, госпожо Ноубъл. Ще ти кажа точно това, което мисля. Ти си последният човек, когото бих избрал за приятел! Ти не цениш истинското приятелство. Приятелите не се изоставят.

— Не е честно, Лий. Аз не съм те изоставила и ти много добре го знаеш! Тогава трябваше да избягам от Хектор… От този град… От себе си…

— Няма нищо лошо в това, което си била. Щеше да надживееш недоволството си, както го надживях аз.

— Това, което ти и останалите погрешно наричате недоволство беше ярост! Я-Р-О-С-Т! Чувствах се като ранено животно, хванато в клетка. Всяка сутрин се събуждах преди изгрев-слънце с желанието със зъби и нокти да се измъкна от тази тъмнина. Знаеш ли какво става с животните, затворени за дълго? Побесняват! Или умират! Това щеше се случи и с мен, ако не замина.

Наблюдаваше я как върви напред-назад и я разбираше. Но причините за заминаването нямаха нищо общо с това, което се случи впоследствие.

— Можеше да ми пишеш. Една картичка — „Добре съм… Искам да си при мен.“ Не е кой знае колко много, нали?

Каролайн рязко спря и се обърна към Лий:

— Затова ли си толкова сърдит? Защото не ти писах?

— Как мислиш съм се чувствал? — Той пристъпи напред, но тя се дръпна. — Толкова им дотегнах в пощата, че Роуз сложи табела „Мотаенето забранено“.

— Джимбо имаше адреса ми. Защо не го взе от него?

— Взех го. Престанах да пиша след третото писмо, върнало се с печат „Лицето неизвестно“. Сигурно си се местила на всеки две седмици.

— Знаеш ли колко е трудно да намериш работа без диплома за завършена гимназия, без препоръки, без кола? На практика живеех ту тук, ту там, докато започна като продавачка в магазина на Ноубъл.

— Джимбо нищо не ми е казал…

— Джимбо нищо не знаеше. Беше четиринайсетгодишен, когато заминах. Мислиш ли, че щях да му кажа истината?

— Можеше да кажеш на мен. Аз не бях на четиринайсет.

— Какво би направил?

— Щях да те върна вкъщи, където ти бе мястото.

— И отново да ме затвориш в клетка? — изсмя се Каролайн. — О, не, благодаря. Да се оправям сама никак не беше лесно, но поне бях свободна. Не трябваше да работя във фабриката през деня, после в плантацията, докато се стъмни, и накрая да чистя и готвя по цяла нощ. И какво получавах за всичко това — прехвърляха заплатата ми на Хектор и той я изпиваше!

— Предложих ти женитба! Какво повече може да предложи един мъж?

Изпита чувство за вина. Наистина, имаше сериозни причини да скъса с всички в Грейсвил, но трябваше да направи изключение за Лий.

— Говорихме вече за това, Лий. Само помисли, кой щеше да си днес, ако се бях омъжила за теб! Ще ми отговориш ли честно дали щеше да поемеш същия риск, за да постигнеш всичко, което си днес, ако бях приела? — Преди да е успял да отвърне, тя продължи: — Знаеш, че не. Щяхме да сме още едно семейство с измамени надежди, което се опитва да свързва двата края в това западнало градче.

— Бих се справил. Ако беше останала, единствената разлика между това, което стана днес и това, което щеше да стане, е, че щях да бъда единствения участник в търга. — „А ти не биваше да се омъжваш за друг и да използваш парите му, за да стои сега неговото име върху моето на табелката на фабриката“ — продължи наум той.

Каролайн спря да отстъпва и сложи ръце на гърдите му. Притисна го.

— Сега сме точно там, където започнахме сутринта — да спорим за собствеността върху фабриката. Е, тя е моя. И ти просто можеш да се ометеш от собствеността ми, Лий Карсън!

— Не забрави ли нещо? — Той посочи към изпуснатите гуми. — Трябва ти превоз.

Пак го избута. Не му отстъпваше по сприхавост.

— Ти си го направил! Не от злоба, а за да ме накараш да те моля да ме върнеш в града. Изчезвай! Ще допълзя на четири крака до града, но няма да пътувам с теб!

— Не бъди твърдоглава. Ще те закарам.

— Отвори си ушите и ми покажи дали дебелата ти упорита глава е схванала онова, което казвам! Мога да се оправям сама! Нямам нужда от теб, нито пък от друг мъж. Ясно?

— Да, разбрах. Нямаш нужда от мен.

— Разбрал си! Алилуя!

— Амин! — заключи Лий и тръгна към ъгъла на сградата.

Каролайн ритна ядосано задната гума. Когато и да са се спречквали, все той успяваше да каже последната дума, без значение кой е прав. Вперила очи във въртящите се спици, тя не погледна след джипа, запрашил надолу по пътя.

Бавно вдигна очи. Имаха навика често да се карат, но на следващия ден вече се бяха одобрили.

Облакът червен прах след него се разпръсна и тя осъзна, че съжалява за някои от нещата, които бе казала.

Не биваше да се оправдава, но трябваше да се извини. Защо го изгони от фабриката? Имаше нужда да я закара до града…

„По дяволите, защо поне малко не показа, че ме харесва!“

Както се взираше, широка усмивка огря намръщеното й лице. Облакът прах се връщаше обратно към нея. „Не ще да съм единствената, която съжалява за избухването си.“

Като се завъртя към пътя, тя сложи ръка на очите си и усмивката й избледня, когато разпозна камиона на Джимбо. Разбира се, не бе забравил за уговорката им. Възможността да се сдобри с Лий се бе изпарила.

— Хей, сестричке! — извика Джимбо от отворения прозорец и удари спирачки.

Камионът спря до нея. Преди Каролайн да успее да каже и дума, той бе вече вън от него.

— Господи, ти наистина изуми целия град. Всички във фабриката се интересуваха повече от теб, отколкото от заплатите си.

— Май никой не се зарадва, че спечелих търга, вместо Лий. — С крива усмивка тя го хвана под ръка и го задърпа по стъпалата. — Мислех, че ще са по-доволни аз да ги взема на работа, отколкото Лий да я разруши.

— Видях го надолу по пътя. Какво е правил тук? — Джимбо издаде напред челюст. — Да не те е нагрубил?

Изненадана от разпаления тон на брат си, тя стисна ръката му, за да го спре да не тръгне да гони Лий.

— Не!

— Сигурна ли си?

— Е… Всъщност имаме някои разногласия — отвърна тя, за да го успокои, като в същото време не искаше и да го лъже.

Джимбо сви юмрук, разтривайки кокалчетата си с другата ръка.

— Трябва ли да си поговоря с него?

— За нищо на света! Ти винаги си му се възхищавал. Има ли нещо между вас, за което не си ми казал?

— Нищо особено. — Той погледна към пътя. Лий нямаше да се върне. Усмихна се на сестра си и каза: — Според слуховете, които обикалят града, той имал няколко инвеститори, които се интересували от фабриката. Лий е истински мозък, когато става дума да се извлече печалба от поземлена собственост. Преди да започна тази работа, той ме попита дали не искам да му стана съдружник.

Каролайн долови смес от възхищение и съжаление в гласа му.

— Защо не прие предложението му?

Като се усмихна срамежливо, Джимбо потупа крака си:

— Не исках да го дърпам назад с този крак. Той ми предложи, преди да започнеш работа в магазина… Преди операцията.

— Ти щеше да си ценен човек за него, независимо дали пълноценно използваш крака си, Джимбо.

Тя посочи с пръст челото си.

— За да успееш в бизнеса, е необходимо да има нещо тук.

— Може би е така, а може би не. Просто не можех да си представя, че ще ме носи на гърба си заради теб. — Джимбо се пресегна, за да отвори вратата. Ръждясалите панти изскърцаха зловещо. — Нищо не се е променило от последния път, когато бях тук — единствените предачи са паяците. Предполагам, че Джъстин може да си позволи само тях. — Той прегърна сестра си. — Имам доверие в теб, но докато това място стане печелившо ще падне работа. А вярно ли е, че се каниш да купиш и „Шептящите дъбове“?

Каролайн въздъхна тежко.

— Вероятно и броячите на паркинга имат уши.

— Не, не… Всъщност, мисля, че Джъстин е споменал намерението си да продаде къщата пред Бо — шефът на банката, за да го остави на мира. Бо пък казал на Ралф, в случай че иска да я купи. Ралф казал на Мейсън и…

— Няма значение — засмя се Каролайн. — Ясна ми е картинката. Значи вече целият град е научил, че утре вечер ще бъда в „Шептящите дъбове“.

— Да.

— Колкото до мен, аз не одобрявам решението ти да отидеш там сама. Репутацията на Джъстин не се е променила през тези години.

— Но аз се промених! Не съм онова невинно дете, което някога той се опита да съблазни. Джъстин го знае и няма да се опита да направи нищо такова.

— Променила си се — съгласи се Джимбо. — Но той не е. Джъстин все още смята, че е Божи дар за всяка девица в околността. Ще опита и с теб.

— Той знае, че бях омъжена. Няма да съм му интересна.

— По-добре да се върнем в града. Искам да отидем в сервиза да залепят гумите, преди да са затворили.

Като излязоха навън Джимбо огледа спадналите гуми и попита:

— Какво се е случило?

— Някой ги е срязал.

— Кой може да е според теб?

— Не подозирам никого. — Тя го погали по бузата. Имаше вече бръчки. Господи, времето летеше!

— Ще кажа за това на шерифа Уелч. Ще има с какво да разнообрази деня си. — Джимбо вдигна мотопеда и го сложи в камиона си. — Не казвай на никого, сестричке. Аз ще разбера кой е.

Мисълта Джимбо да я защитава не допадна на Каролайн. Чувстваше се странно — бяха си разменили ролите. Но обстоятелствата бяха на негова страна — той бе посветен в тайните на градчето и щеше да се справи по-добре от нея.

— Мисля си, че един и същи човек е срязал гумите и е надраскал колата.

Тя забеляза как брат й стисна юмруци и присви очи.

— Ако разбереш кой е, кажи ми и ще отида веднага в полицията. Обещаваш ли? — Джимбо завъртя заканително глава и отвори вратата на камиона. — Влизай, сестричке.

— Не мърдам оттук, докато не ми обещаеш, че няма да се саморазправяш.

— Тук така се уреждат нещата и ти го знаеш. Ти си се променила, но Грейсвил — не. Влизай в камиона.

— Джимбо-о-о!

Твърдоглав като сестра си, той отвърна:

— Не обещавам нещо, което няма да изпълня.

Няколко секунди Каролайн се опитваше да го накара да сведе очи. Когато осъзна, че си приличат като две капки вода, тя изсумтя и отстъпи.

— Понякога си много досаден, братко.

Джимбо закачливо се усмихна:

— Съвсем същото си помислих за теб.

Бяха вече на половината път, когато Джимбо рече:

— Тази сутрин Хектор беше с мен в кафенето. Искаш ли да минем покрай къщи?

— Не. Имах достатъчно вълнения за днес. Без Хектор!

Джимбо ненавиждаше Хектор не по-малко от нея.

Едно мускулче на устните му играеше и тя се запита какво са правили заедно в кафенето.

— Учудвам се, че си говорите.

— Исках да видя как ще реагира на пристигането ти.

— И как реагира?

— Както очаквах. Не му хареса. Закле се, че никога няма да получиш имението.

— Мислиш ли, че Хектор може да е извършил тази вандалщина?

— Възможно е, но се съмнявам. Щях да видя камиона му.

— Може да е дошъл по някой от пътищата на дърварите иззад фабриката.

— Може.

Съмнението увисна в тишината. Джимбо я потупа по ръката и върна разговора към фермата.

— Миналата есен, по жътва, пътувах към къщи. Хектор бе засял няколко акра, но той никога не е бил добър фермер, а и няма право да живее в стопанството. То е на семейството на мама.

— Тя му го завеща.

— Да, бях едва десетгодишен, когато тя умря, но знам, че я е принудил да го направи. Непрестанно заплашваше, че ако не го прави, ще се обади в социални грижи да ни приберат. А тя бе прекалено горда, за да каже на някой, още по-малко да помоли за помощ. След смъртта й, Хектор заплашваше и теб по същия начин, нали?

Каролайн кимна.

— Когато заминах, единственото нещо, от което се страхувах, беше да не изпълни заканата си.

— Не можеше да ме вземеш със себе си.

— А исках. Така ме бе наплашил! Сънувах кошмари за онзи път, когато те бутна от верандата и ти счупи крака. Трябваше да кажем на мама тогава.

— Не можехме. Ние се страхувахме за нея, а тя за нас.

Джимбо потрепери.

— Предполагам, че страха да не те последвам го накара да се държи по-добре с мен. Ако не бяхме ние, нямаше кой да му върши работата. Поне завърших гимназия.

— И то с отличие — добави Каролайн. — Трябваше да ме оставиш да платя и да учиш в колеж. Можех да си го позволя.

— Налагаше се да се навъртам тук. Хектор заплаши, че ще завещае другиму имението, ако напусна града.

Джимбо забеляза твърдо стиснатите устни на сестра си, протегна се и ласкаво я погали.

— Мама също щеше да хареса това, че ще вземеш имението. Май му се вижда краят.

— Не знам още, Джимбо. Не съм сигурна дали мога да го получа обратно. Накарах Реджайна да се обади в архивите, защото не исках никой да знае, че съм се интересувала. Мерибет казала на Реджайна, че няма документи.

— Мерибет сигурно нещо бърка. Банката нямаше да отпусне и цент на Хектор, ако не използваше земята като допълнителна гаранция.

— В понеделник ще проверя данните сама.

— А не забравяш ли нещо?

— Какво?

— Всички те гледат какво правиш. Ако не искаш Хектор да се навърта около теб в офиса, по-добре да ме оставиш да се погрижа и за това.

— Няма ли да ходиш на работа?

— Помолих шефа за няколко дни отпуск. Както изглежда ще ми потрябват. Какви са плановете ти?

— В понеделник ще телефонирам, за да уредя ремонта. Имам нужда от строителен инженер да обиколи сградата и да провери електрическата инсталация и водопровода. Забелязах няколко дупки в зидарията, които трябва да се ремонтират. Има няколко вътрешни стени, които искам да се махнат, значи ще ми трябва и архитект. А това ме подсеща утре вечер да поискам на Джъстин оригиналните планове на фабриката.

— Иска ми се да си по-далеч от него, докато разбера кой се опитва да те прогони от града.

— Подозираш Джъстин? — попита тя скептично. — Не мога да си го представя как си цапа ръцете, за да ми среже гумите.

— Ти купи неговата фабрика. Не знаеше какво да прави с нея, докато беше негова, но мога да разбера, ако изпитва същото, което изпитваме аз и ти към имението. Никой от нас няма да става фермер, но то е част от наследството ни.

— А какво ще кажеш за Лий? Всички знаят, че са братя с Джъстин.

— Да, Лий също искаше фабриката… — Той се замисли и барабанейки по волана, измърмори: — Жалко, че той не е законният наследник. Фабриката щеше да работи, ти щеше да останеш в Грейсвил и досега щяхте да имате няколко деца, които да играят на поляната пред „Шептящите дъбове“.

— Я гледай, малкото ми братче! Ама че въображение!

— Така ли? Забелязах физиономията му днес, когато те видя за първи път. Гледаше те, като че беше ангела, оживял на Коледното дърво. — Той я побутна леко и продължи: — Ами ти как го гледаше в съдебната зала… И си мислиш, че никой не те е видял. Направо го изгаряше с поглед! Не забеляза ли как Мили Джоунс и Чарити Бланкъншип си извадиха ветрилата?

Каролайн се обърна към прозореца. Усети, че се изчервява.

— Наистина, все още ме вълнува. Трябва да си го призная.

Тя стисна устни и стана ясно, че няма да каже нищо повече.

Гърбът й настръхна при спомена за чувствата, които изпитваше в силната му прегръдка. Той спокойно можеше да я надвие, но бе използвал силата си само за да я възпре. Какво щеше да направи Лий, ако бе приела образа на съблазнителка и се бе обърнала в ръцете му? Щеше ли да я целуне?

Представи си колко изненадано щеше да я погледне, когато увие ръце около врата му, преди да обгърне талията й и наклони устни към нейните.

Какво щеше да направи тя?

Щеше да го целуне! И пак, и пак, и пак…

Каролайн сви устни. Не можеше да излъже себе си. Чувствата й бяха напълно объркани. Нямаше да му позволи да я целуне, докато се правеше на съблазнителка.

„Трябваше да го ухапя! — помисли си тя. — И то силно!“

— Искаш ли да те оставя в мотела, докато занеса гумите на поправка? — извади я от унеса й Джимбо.

Каролайн погледна часовника си. Да стои сама в стаята, без да има какво да прави не й се стори особено привлекателно.

— Много ли време ще е нужно?

— Може би да, може би не. Съмнявам се, че Мак ще има същия размер вътрешни гуми. Ще трябва да залепи дупките.

— Защо да не отида до кафенето и да поръчам няколко хамбургери със задушен лук? Аз черпя.

Джимбо се ухили:

— Няма нищо по-вълнуващо от това да си сложиш главата в устата на лъва, а сестричке?

— По-скоро да го дърпам за опашката. Побърках ги тази сутрин милите ни съграждани — лимузина, дрехи по поръчка и така нататък, и така нататък… — Тя погледна избелелите си джинси. — Струва ми се, че е време пак да ги разтърся. Нека се почудят кой се е върнал в Грейсвил — Каролайн Джаксън или госпожа Ноубъл!

— Ще ти призная нещо. С теб никога не е скучно. Ще дойда възможно най-бързо. Не искам нищо да изпусна.

— Няма. — Тя се усмихна дяволито. — Ще бъда извънредно очарователна.

— Тичам!