Джо Ан Елджърмисън
Момичето от сънищата (3)

Трета глава

Сърцето на Лий биеше ускорено, докато тичаше по пътеката, застлана с пясък. Нямаше я в училище! Не беше и вкъщи, дори Джимбо не можа да намери! Сигурно е долу при рекичката. Там отиваше всеки път, когато си мислеше, че тревогите й са по-големи от гигантския дъб, чиито възлести корени се бяха впили в брега.

„Дано да е там“, тихо се молеше той, уплашен да не би нещо ужасно да се е случило с Каролайн. Шестнайсетгодишен, почти мъж, той имаше дълги силни крака, които тичаха с шеметна скорост по криволичещата пътека. Мислите му обаче препускаха още по-бързо. Трябваше да се обади до болницата в Савана от автомата в училището. Нито неговите осиновители, нито Джаксънови имаха телефон. Ако я нямаше на „тяхното“ място, ще трябва да пробяга пет мили обратно до града, за да се обади. А тя може би умира, докато той губи ценно време да я търси не там, където трябва!

Той се провираше през гъстата блатна трева. Сърцето му подскочи, когато видя Каролайн да седи под дървото, обвила с ръце свитите си крака и заровила лице в коленете си. Слабите й рамене трепереха. Можеше да чуе хлипането й.

Каролайн никога, никога не бе плакала.

Изплашен повече от сълзите й, отколкото от нещастието, което си беше представял, той усети гърлото си свито, когато отвори уста да я извика:

— Каролайн!

Видя как трепна. Тя извърна глава и той разбра, че изтрива сълзите си.

— Не може ли едно момиче да остане насаме? Махай се оттук, Лий. Искам да бъда сама. — Гласът й трепереше. После зарови лице в ръцете си.

— Защо плачеш?

— Аз, аз не… плача. Никога не плача!

Но плачеше. Той почти усещаше соления вкус на сълзите, които тя преглъщаше. Не знаеше какво да направи. Трябваше ли да си тръгне? Нали това искаше тя. Не можеше да помръдне. Струваше му се, че краката му са направени от желе. Нямаше да го направи. В никакъв случай нямаше да я изостави.

— Разкажи ми, Каролайн — заувещава я той и се приближи полека. Клекна, опря гръб на грапавата кора на дървото и се отпусна до нея. Вдигна ръка, за да я прегърне, но тутакси се отказа. Не бе свикнал да я докосва. Допирът до Каролайн щеше да причини онези особени усещания.

— Няма нищо, което не можеш да ми кажеш. Нищо, което да е толкова лошо.

Тя бавно вдигна глава. Лий видя едно влажно от сълзи око да го поглежда предпазливо и упорито да примигва, за да спре нов изблик на сълзи. Без да съзнава, тя докосна леко ръката му с рамо.

— О, така ли мислиш? Само че не си прав — има!

Тя се опря на лакти, притисна длани към очите си и започна да ги трие, докато не престана да плаче.

— Чичо Хектор ме кара да напусна училище и да работя във фабриката.

— Не може да направи това! — запротестира Лий разярен. Протегна ръка и я притисна към себе си. — Та ти изкарваш достатъчно само с труда си във фермата!

— Може и го направи. Днес не ме видя в училище, нали?

— Не, но…

Лий отново не можа да намери думи. Фабриката? Текстилната фабрика „Карсън“? Дявол да го вземе, баща му няма право да наема Каролайн! Притисна я силно. Още една причина да мрази човека, който отказа да признае, че е негов баща.

— Негодник! Няма да му се размине! Аз ще му попреча!

Не разбрала кого има предвид, Каролайн каза:

— Нищо не може да спре чичо Хектор. И мама не можа. Тя се страхува до смърт от заканите му да ни изпрати с Джимбо в сиропиталище, защото не можем да се издържаме.

Лий усети как тя потрепери, усети и влагата от нейните сълзи през овехтялата си риза. Те късаха сърцето му. Трябваше да направи нещо. Но какво?

Не можеше да обещае, че ще попречи фабриката да наема малолетни. Все едно да свири срещу вятъра. Никой няма да го чуе. Каролайн не бе единственото дете, което работеше там. Когато влезе в сила закона за детския труд, целият град си затвори очите. И защо не? Заплатите от фабриката покриваха половината от разходите им. Както Хектор, така и баща му можеше да прави каквото си иска и никой нямаше да ги спре.

Обезсърчен, Лий притисна още по-силно Каролайн в прегръдките си. Трябва да има начин да й помогне. Дойде му на ум щура идея, когато тя обви ръце около кръста му и гърдите й се притиснаха до неговите.

— Хайде да се оженим.

— Да се оженим?! Не…

— Защо не? Щом си достатъчно голяма да работиш по цял ден, значи си достатъчно голяма да бъдеш и моя жена. Мак ще ми даде още работа в сервиза. Ще намерим някое евтино място да живеем. Ти можеш да ходиш на училище. А може би Гилда ще те вземе на работа след училище. Съгласна ли си, Каролайн.

Той затаи дъх, в очакване на отговора й. Вдигна очи към безоблачното небе. Животът сякаш бе замрял. Тя не потрепна дори. Само шепотът на вятъра във високата трева му напомняше, че всичко това не е сън, а реалност.

Каролайн въздъхна и се отдръпна, така че можа да види зачервените й очи. Стомахът му се сви на топка. Преди да си отвори устата, той знаеше какво ще каже.

— Не!

— Но защо?

— Това само ще влоши нещата и за двама ни. Искам нещо повече от това да работя като сервитьорка в кафенето на Гилда. Искам да ме уважават. Искам да постигна нещо… — Тя разпалено разтърси глава. — Освен това ти също искаш да успееш. И за теб няма да е честно да се ожениш.

— А честно ли е, че Хектор те кара да напуснеш училище, или че баща ми те наема на работа? — „Или че ме наричат копеле съучениците ми, които дори не знаят какво точно означава тази дума?“ — Животът е низ от несправедливости, Каролайн.

— Животът е блато — промърмори тя, като се дръпна от Лий. — Женитбата само ще раздвижи тинята по дъното.

— Какво искаш да кажеш?

— Мама и татко са се оженили прекалено млади. — Тя кръстоса крака, сви колене, долепи ги до гърдите си и издърпа края на памучната си рокля, за да ги покрие. — Не минало и година и съм се появила аз. Наложило се и двамата да напуснат училище.

Лий почервеня. Дали се досещаше как я сънува? Но той не можеше да се контролира, когато спеше. Стигаше му мъчителното усилие да изтласква тези мисли от ума си, когато бе буден! Искаше да се закълне в цяла купчина от библии, че не би я докоснал, но мечтата да е до него в леглото всяка нощ го възпираше.

— Има хапчета анти-бебе и други средства… — каза той с дрезгав глас.

От начина, по който Каролайн въртеше кичур коса около пръста си, Лий разбра, че не е единствения притеснен.

— Знаеш какво искам да кажа, нали?

— Да, знам. Онова нещо, което всички момчета носят в портфейлите си. — Тя го погледна с невинните си, широко отворени очи. — Ти не си го използвал още, нали?

Лий едва не се задави от смущение. Откъде знае, че не го е използвал? Можел е да го направи много пъти с някое момиче, ако бе поискал. Той обаче не искаше просто кое да е момиче. Той мечтаеше само за Каролайн. Беше я чакал да порасне. Лий пое дълбоко въздух.

— Да не би да си ме следила денем и нощем?

— Ами…

— Тогава откъде знаеш дали съм го използвал, или не?

Тя докосна леко ръката му.

— Ами толкова дълго стои в портфейла ти, че си личи през кожата. Извади го. Ще ти покажа.

— Как не! Дръж ръцете си далеч от джобовете ми или…

Каролайн грациозно се изправи. Оправи полата си, после сложи ръце на кръста си и заяви:

— Прекалено много спорим, за да сме семейство. Ще съм се омъжила и развела, преди да съм завършила гимназия.

— Няма да се разведем! — Той скочи на крака. — Което е мое, значи е мое и толкоз. Завинаги!

— Нищо на този свят не е завинаги, Лий. — Сви ръце в юмруци тя и решителност блесна в сините й очи. — Хектор може да ме принуди да работя известно време във фабриката, но не завинаги, както си въобразява. Само защото не мога да ходя на училище с другите деца не означава, че ще остана глупачка до края на живота си. И сама мога да уча. А когато стана достатъчно умна и голяма, ще напусна този град. Грейсвил — град на милосърдието! Ха! Би трябвало да го кръстят Антигрейсвил — град на коравосърдечието. Ето това е той! Няма да позволя на Хектор, на баща ти или на когото и да било да ме унижава. Ще стана богата, Лий Карсън! Запомни това обещание. Ще го изпълня, каквото и да ми струва.

С вдигната брадичка и с очи, блестящи като сапфири, тя го накара да повярва, че от нея наистина ще стане нещо. Някой! Плашеше го само, че той не е част от плановете й.

С не по-малка от нейната решителност Лий я прегърна и отвори устни, поглъщайки звука на изненада, изтръгнал се от гърлото й.

„Ти си моя, Каролайн Джаксън! — закле я той, докато езикът му уверено разделяше нейните устни и вкусваше сладостта на невинността. — Моя! Няма да позволя да ме напуснеш…“

„Господи, няма спокойствие!“, простена Лий. Споменът за онази единствена целувка едва не го бе подлудила, след като тя замина за Атланта. Бе тръгнала убедена, че са само приятели, докато той бе искал да бъде нещо много повече за нея. Бе искал да бъде неин съпруг, любовник.

Шум на двигател прекъсна мислите му. Кой ли е?

Не бръмчи като лимузината на Каролайн. И макар да знаеше, че не го засяга, беше любопитен.

Издърпа рязко ключа, размърда се, излезе от джипа и тръгна към товарната площадка. Една от страничните врати на фабриката бе увиснала на пантите си. Жалки остатъци от двестакилограмова бала памук задръстваше отчасти входа. Лий безшумно се изкачи по нея и влезе в залата, където някога машините бяха прочиствали и сортирали памука. Той бързо прекоси помещението и се запъти към входната врата.

Светлина се разливаше от високия прозорец, заемащ предната част на сградата. Като заобиколи зад остарелите машини за кардиране, той видя десетина закътани местенца, където лесно можеше да се скрие. Погледна през прашното стъкло и забеляза мотопед, паркиран пред стъпалата. Чу как катинара и веригите на входната врата изтрополиха и паднаха в нишата до стълбищата.

 

 

Каролайн свали раницата си, преди да атакува ръждясалата верига, която държеше вратата плътно затворена. Старателно я нави до един от избуялите азалиеви храсти пред входа. Десет години бе мечтала да влезе оттук като собственик. Чувстваше се като дете, което оглежда в коледната сутрин шарената опаковка на подаръка си, за да забави отварянето му. Усмихна се и изтупа от пръстите си червените прашинки ръжда. Искаше този миг да продължи безкрайно.

Натисна силно резето с палец. Вратата не помръдна. Без да се разколебае, Каролайн бутна силно с рамо — веднъж, втори път и тя поддаде. Пантите скръцнаха в знак на протест, но вратата бавно се отвори.

Влезе в най-голямото помещение на сградата, където бяха предачните съоръжения, бобините с прежди и становете. След яркото слънце навън сега очите й свикваха със сумрачната обстановка. Сложи ръка на устата си занемяла от изненада — не така си представяше фабриката!

Макар да знаеше, че Джъстин я е затворил преди три години, все си мислеше, че ще я завари такава, каквато я бе оставила. С машините, които изтеглят памучните нишки от стотици валяци и ги навиват на бобини. Тя погледна нагоре, почти сигурна, че ще чуе шума на почистващите праха уреди. Погледът й обходи тежкото оборудване, по което сега само паяци тъчеха своите мрежи. Това не бе фабриката, която помнеше. Видяното й напомни скелета на динозавъра, сглобен в природоисторическия музей на Атланта.

„И също толкова полезен“, помисли си Каролайн тъжно. Тя свали копринения шал от косата си. Ще минат дни, а може би седмици, докато бъде извозено старото оборудване. Очите й се преместиха от тухлените стени върху дъсчения под.

— Вече е моя — каза тя, осъзнала, че не я е грижа колко занемарено е всичко.

Отхвърлила глава назад, тя се засмя радостно. Направи няколко танцови стъпки и отиде да вземе раницата си. Разкопча я и извади бутилка шампанско, което бе донесла от Атланта.

— Побързай, Джимбо! Искам да празнуваш с мен!

От тайното си място Лий я наблюдаваше как ликува като дете. Бе сменила скъпия си морскосин костюм с избелели джинси, шапката — с шал на цветя, а обувките — с поизносени маратонки. С изключение на червилото, по лицето й нямаше грим. Лесно можеше да мине за шестнайсетгодишна — времето, когато си бе мислил, че тя му принадлежи.

— Ами аз ставам ли? — попита той тихо и излезе на светлото.

Изплашена, Каролайн усети как бутилката се изплъзва от изпотените й пръсти.

— Господи! — Фолиото около гърлото спаси бутилката от счупване. Тя объркано изговори: — Изкара ми акъла!

— Съжалявам. — Лицето му бе сериозно, но дяволитите пламъчета в очите му го издаваха. — Ще бъдат ли наказани виновниците?

Тя му подаде бутилката. Бе задал същия въпрос в деня, когато я бе заварил нагазила в рекичката при тяхното място. Беше само по сутиен и бикини. И когато се потопи до рамене в ледената вода, коленете и устните й се разтрепериха от студ. Сега Каролайн изпитваше съвсем същото. Само причината бе напълно различна. Не усещаше и най-малък студ. Сивите му очи щяха да я изгорят. За да прикрие смущението си, тя отвърна по същия весел и дързък начин, както тогава.

— При първо провинение ще бъдат само обесени за палците. Като ги хванат за втори път, получават сачми в задника.

— А третия път?

Каролайн се усмихна, като си спомни палавото момиче, което често се заканваше на Лий, като издаваше напред устните като за целувка. Не мислеше, че ако сега го целуне, щеше да съжали, както някога. Мисълта за това, какво точно би направил, я накара да зарови ръце в раницата, за да намери кристална чаша за шампанското, която предвидливо бе взела.

— Третия път ги осъждат да отворят шампанското и да вдигнат духовит тост — прошепна тя, неспособна да разбере защо Лий Карсън й действаше така опустошително на нервната система.

Лий се намръщи. Прекалено чувствителен ли беше? Или се опитваше да го засегне като елегантно му напомни, че някога й бе предложил женитба? Той скъса фолиото, махна телта, която държеше корковата тапа, и отвори бутилката. Запушалката полетя нагоре, но Каролайн не вдигна очи.

— Ти ще трябва да вдигнеш духовит тост. Хващала си ме в провинение само два пъти…

Когато чу шампанското да бълбука от бутилката и да се плиска по пода, тя вдигна чаша. Тостове бяха последното нещо, за което си мислеше, докато Лий пълнеше чашата.

— За успеха!

— За успеха! — повтори тя и добави: — Твоят и моят.

Остави я да отпие, преди да вземе чашата. Каролайн го видя да завърта столчето между пръстите си, докато бледият белег от червило на ръба докосна устните му. Сухото вино й се стори прекалено сладко и тя преглътна, заедно с него.

— Дори когато твоят успех е мой провал? — попита Лий спокойно.

— Имаш предвид фабриката? — Той кимна. — Премислях и възможността да не участвам заради старото ни приятелство. — Тя елегантно вдигна рамене, после отиде към прозорците, далеч от, мястото, където стоеше Лий. — Реших, че ще направя лоша услуга и на двамата, ако спра да наддавам. Имаш ли опит в текстилната промишленост?

— Не.

Когато погледна през прозорците, сякаш бе забравила за него. Слънцето окъпа бледата й кожа и й придаде златист отблясък.

— Започнах тук. Тук бе моята гимназия. Докато другите деца учеха английски, алгебра и химия, аз учех за нишки, тъкани, качество на тъканите, бои, дизайн…

— И ненавиждаше това — припомни й Лий.

— На никого не се харесва бедността. Презирах всичко, свързано с мизерията. И все още го презирам. — Тя посочи канцелариите над работната площадка. — След като се преместих в Атланта, постепенно навлязох в бизнеса. Започнах от най-ниското стъпало на стълбицата. Продавачка. Консултантка. Посредник при покупките. Реклама. Маркетинг. Това беше моят университет. Повярвай ми, Лий, за да оцелееш в този бизнес е по-добре да имаш няколко реда зъби и да можеш да плуваш много по-бързо от акула. Ако беше купил фабриката, без да наемеш хора отвън, за по-малко от година щеше да усетиш, че си всмукан от водовъртеж, прекалено опасен за теб.

Той се приближи, впечатлен при мисълта, че Каролайн е купила фабриката, за да го спаси от финансово разорение. Мушна ръцете си в задните си джобове, за да не посегне и да вземе в длани лицето й. Захапа устни, за да не я покрие с целувки. Искаше да я прегърне и да й каже, че никога вече няма да й се наложи да се почувства бедна и унизена. Той ще се погрижи за нея така, като й бе обещал преди години. Полъх на скъп парфюм подразни ноздрите му и го върна към реалността.

Тя нямаше нужда от неговите грижи. Вероятно можеше да й прости, че го беше изоставила или за това, че не му се бе доверила. Но да се гордее пред него с парите на съпруга си — това не можеше да й прости!

— Нека да съм сигурен, че съм разбрал самопожертвователните ти благородни намерения — каза той, без да се преструва, че се е хванал на въдицата й. — Значи така. От височината на луксозния си апартамент в „Ноубъл Билдингс“ ли чу, че фабриката се продава? Предположи, че аз ще участвам, защото името Карсън е изписано на сградата. Значи заради мен и само заради мен ти се върна в Грейсвил, с цел да ме предпазиш да не загубя парите си, спечелени с тежък труд?!

Каролайн отстъпи назад, сякаш й бяха ударили плесница. Той бе извъртял така нещата, че напълно бе изопачил думите й. И очевидно я мислеше за продажница, спечелила в леглото луксозния апартамент. Нима я взимаше за уличница? Сега ще му покаже една уличница!

Като се изправи гордо, тя вдигна чашата с шампанско и я глътна на един дъх. Присви предизвикателно устни и я метна зад гърба си. Звукът на разбития в дървения под кристал се сля със страстния й глас:

— Мили ми Лий, страшно неприятно ми е да виждам как си пилееш парите за тази стара купчина тухли. Няма ли да е по-лесно, ако позволиш на мен да ти я купя?

Видя как подигравателна усмивка смени обърканото изражение на лицето му. Усети сърцебиене. Сребристият блясък на очите му я предупреди, че е направила грешка, ужасна грешка. Трябваше да продължи да се държи хладнокръвно и надменно!

Лий стисна китката й. Ето тази Каролайн помнеше! Беше се засмяла изкусително, но очите й недвусмислено казваха: „Върви по дяволите!“ С внимателно движение Лий изви ръцете й и притисна гърба й плътно до себе си.

— Диваче! — присмя й се той, наричайки я с галеното име, което й бе измислил някога.

— Пусни ме! — Като се опитваше да изтръгне ръцете си от пръстите му, тя изви крак и се опита да го ритне. — Казах пусни ме! — Лий избегна удара, но тя го настъпи жестоко по пръстите на другия крак.

— Ти си лицемерка, Каролайн! Една елегантна измамница! Под тези фантастични дрехи си си останала все същата.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Тя се сви готова за борба, но скоро реши, че да трие гърба си о Лий не бе най-доброто. Да се боричкаш с десетгодишно момче бе едно, а с мъж — съвсем друго.

— Много добре знаеш!

Лий се изсмя, когато тя се опита да го настъпи отново.

— Спомни си основното училище… Казваха, че си лоша. Ти си навличаше белята само за да им докажеш, че са прави. Бе дива, заядлива и се отнасяше пренебрежително към всички. — Нападките му бяха прекъснати от отчаяните й опити да се освободи. — По дяволите, Каролайн! Ще те пусна, когато ми отговориш… искрено на някои въпроси.

Каролайн го чу как изохка, след като бе забила острия си лакът в корема му. „Е, как ти се струва това като искрен отговор!“ — помисли си тя победоносно. Той разхлаби ръце и тя използва момента да се освободи. Винаги е бил по-силен, но никога — по-бърз!

Тя успя да стигне до вратата, затръшвайки я след себе си. Като вземаше по две стъпала наведнъж тя възседна мотопеда. Имаше достатъчна преднина и Лий едва ли щеше да я настигне. Метна се на седалката и хвърли поглед през рамо към затворената врата. Мотопедът потрепери и рязко потегли. Веднага разбра, че има нещо нередно. Погледна предното колело и изруга. Някой бе изпуснал гумите й!