Джо Ан Елджърмисън
Момичето от сънищата (6)

Шеста глава

На следващата вечер Каролайн се движеше с мотопеда си по алеята, оградена с дъбове, към имението Карсън. Щом сенките на дърветата я обгърнаха, тъмнината смени здрача и тя трябваше да включи фара. Слабият лъч я накара да се запита дали все пак не бе опасно да пътува с мотопед.

Проява на ексцентричност, поправи се тя, като си спомни думите на Карл, че парите са мярката, която определя разликата между лудост и ексцентричност.

Мотопедът беше един от многобройните подаръци от Карл.

Вятърът развяваше копринените кичури коса, подаващи се изпод каската, а ароматът на глициниите, обгърнали гигантските дъбове, гъделичкаше ноздрите й. Искаше й се да сподели тези божествени усещания с него.

Изведнъж съзря джипа на Лий, блокирал алеята, и сърцето й подскочи. Осъзнаваше, че обичта към съпруга й бе като опитомена в сравнение с дивата нестабилност на чувствата, които Лий предизвикваше. Нямаше го онова спокойно средно положение, както в отношенията им с Карл. Тя искаше или да го убие, или да го целува.

Полека натисна спирачките и спря до отворената врата на джипа, където Лий бе седнал, скръстил ръце и крака. Решена този път да не му позволи да я предизвика да се държи лошо, тя вдигна козирката на каската и рече:

— Препречил си пътя.

Тъмносивите му очи пробягаха по нея. Беше облечена с екстравагантен гащеризон, каквито не се носеха тук. Дългите ръкави, високата яка и свободните крачоли му придаваха вид на сериозна дреха, но хлъзгавата златиста материя проблясваше предизвикателно по тялото на Каролайн.

„Съблазнителна като грях“, помисли си той, като не можеше да не се впечатлява от кройката, подчертаваща формата на гърдите й. Запита се какво ли носи под тази възбуждаща дреха, ако изобщо носеше нещо. Коприна с дантели? Или обикновено бельо. Устата му пресъхна. Трябваше да обуздава въображението си, като си припомни, че е тук, за да спаси Каролайн от прелъстяване, а не да я прелъсти.

— Да, препречил съм го — отвърна той тихо. — Няма да ходиш в „Шептящите дъбове“.

— Виж какво, Лий, ходя там, където поискам, когато си поискам и с когото поискам.

— В този случай ще поискаш да обърнеш и да се върнеш по алеята с мен.

Каролайн повдигна леко вежди и му се присмя:

— Значи трябва да проваля срещата си, защото ти смяташ, че не мога да уредя една сделка, без Джъстин да ме съблазни?

Лий чу, че тя включи отново мотора, докато насочваше предното колело към плитката канавка, встрани от пътя. Ловко преметна крак над предния калник, яхна го и хвана кормилото. Задното колело се завъртя и изхвърли пясък. Каролайн изсъска:

— Потегляй!

Лий ловко измъкна ключа. Моторът спря и светлините угаснаха.

— Ще дойдеш с мен, без значение дали искаш, или не.

— Едно не ти харесвам — винаги си ми нареждал какво да правя.

Като сдържаше гнева си, тя скочи от мотопеда и спусна стойката.

— Ти какво би направил, ако ти кажа: „Идваш с мен, независимо дали искаш, или не“?

Лий се усмихна.

— Само кажи къде.

Внезапно й хрумна, че това бе добра идея — Лий да дойде с нея. Ако Джъстин имаше някакви порочни намерения, присъствието на Лий щеше да ги охлади.

— В „Шептящите дъбове“. Настоявам да ме придружиш.

— Шегуваш ли се?

— Сериозно. Ела с мен, Лий.

Спомни си нещо и се усмихна. Веднъж, когато Карсънови бяха в отпуск, тя накара Лий да се промъкнат и да надзъртат през прозорците. Едва бяха обиколили къщата и пазачът ги откри и изпроводи не особено любезно през входната врата. Седмици след това говориха за тяхната лудория. Тя протегна ръка и докосна неговата.

— И ти си любопитен като мен, признай си.

В тази тъмнина, така близо един до друг, само с няколко звезди, надничащи през клоните, Лий мислено си призна, че наистина беше… любопитен. Любопитен да разбере какво е това напрегнато чувство, което пулсираше нагоре по ръката му. Любопитен към предизвикателните й устни. И все още любопитен какво носи под тази лъскава материя, която шумолеше като коприна, когато се движеше.

— Това е големият ти шанс, Лий. Да се разходим из „Шептящите дъбове“ ще е нашата сбъдната мечта. Ела с мен. Знам, че винаги си го искал.

— Нищо не знаеш за онова, което искам — отвърна Лий, а гласът му бе станал плътен от скрито желание.

— Знам. Искаш фабриката и къщата. Хиляди пъти си говорил за това. Ела с мен, моля те!

— Имахме и други мечти.

Докосването й го накара да се приближи. „Мечти, в които само ти присъстваше“, добави той наум.

Нежността в гласа му я изненада. Бе толкова погълната да го уговаря, че не контролираше движенията на пръстите си. С приближаването му ръката й се плъзгаше все по-нагоре. Разликата във височината им изчезна, когато той се наведе.

Хиляди доводи да не иска неговите целувки нахлуха в ума й, докато отстъпваше пред напрегнатото му тяло. Лий искаше фабриката. Бе я спрял да отиде в „Шептящите дъбове“, защото не й вярваше, че ще може да предотврати нежеланото ухажване на Джъстин. Той си мислеше, че бе напуснала Грейсвил, за да намери богат изкуфял старец, който да се ожени за нея.

Не, по дяволите, тя няма да го целуне, докато продължава да я смята за безскрупулна съблазнителка. Тя извърна глава, но, без да се колебае, той обсипа врата й с целувки. Каролайн затвори очи, когато почувства устните му на ухото си. Замая се и се вкопчи в него, за да не падне.

— Лий, недей! — Едва успя да чуе собствените си думи. Гласът й бе плътен и дрезгав от потисканите чувства. — Не!

— Да! Забрави „Шептящите дъбове“!

Устните му обиколиха цялото й лице. Наклонената й глава му откри извивката на врата. Обви с ръце тънката й талия и тя се притисна в него.

— Забрави фабриката! Забрави всичко, освен онова, което предизвикваш у мен!

— А ти можеш ли да забравиш?

Докато потръпваше в ръцете му, той си мислеше само колко хубаво бе, че тя е тук, с него. Дали би могъл да забрави? Да й прости, че го бе зарязала, че се бе омъжила за друг? Устните му покриха нейните. Беше я целувал хиляди пъти в мечтите си, но въображението му бе слабо в сравнение с тази страст, която усети, когато ги разтвори. „Има вкус на ментова паста — нейният особен вкус“, мислеше си той, когато плъзна езика си по нейния. Тя му отвърна като лекичко го хапеше. Почувства тялото си крайно възбудено. Огледа се. Огромните дъбове, надвесили се над тъмната алея, го успокоиха и той премести ръце към гърдите й, за да ги поеме през трептящата златиста тъкан. Палецът му се плъзна по ръба на сутиена й и даде отговор на един от въпросите му. После докосна втвърдените й зърна, за да отхвърли всяко съмнение.

Каролайн знаеше, че трябва да го спре. И щеше да го направи. След една-две минути. След три… Не трябваше да сключва ръце около врата му. Не, определено не биваше… Но го направи. Не биваше да позволява да гали така настойчиво гърдите й… Но го направи. Откога беше в Грейсвил? Малко повече от двайсет и четири часа? Не биваше да го оставя да разкопчае дрехата й. Но го направи. Главата й се въртеше. Не знаеше кое е правилно, кое не.

Искаше той да я докосва, искаше го с такава страст, че се изплаши. Всеки път, когато езикът му уверено обхождаше устата й, първичните й инстинкти я предупреждаваха, че не е единствената, която бързо губи всяко усещане за това къде са и какво става. Всеки миг можеше да се появи Джъстин, за да провери защо се бави.

— Лий… Трябва да спрем — прошепна тя неуверено, когато Лий си пое въздух.

Усети устните му, влажни и горещи, по шията си.

— Джъстин…

Лий вдигна глава, като я придърпа към себе си, за да скрие голотата й от очите на брат си. Диво желание да ослепи всеки, който погледне неговата жена, се надигна у него.

— Къде е?

— Не… Не, само… — Замаяна и объркана от реакцията му, тя се опита да се закопчае. — Джъстин не е тук, но той… — Пръстите й така се разтрепериха, че не можеше да вкара копчетата в илиците.

Лий пое дълбоко въздух, за да се овладее. Сякаш кожата му се бе възпламенила. Не успяваше да се контролира, а това рядко му се случваше с жена. Единственото хубаво нещо бе, че като погледна Каролайн, тя също бе така завладяна от страст.

— Ела тук — нареди той.

Вкара едно копче в илика, но не можа да довърши тази проста операция, която трябваше да скрие дирята между гърдите й. Не можа да устои и бързо я целуна по меката заобленост и едва тогава закопча дрехата. Каролайн не му попречи. За да премахне смущението им, той се пошегува:

— Който е казал „Далеч от очите — далеч от сърцето“ е сбъркал. Ти винаги си била пред очите ми. Дори в сънищата…

Светлини на приближаващ автомобил затанцуваха по стволовете на дърветата. Бръмченето на мощен двигател не й даде възможност да попита какво още бе искал да й каже. Той се бе обърнал, за да посрещне натрапника.

Наистина ли е мислил винаги за нея? Лицето й почервеня, когато си спомни колко рядко се бе сещала за него. Като жертва на доброволна амнезия, тя се бе опитвала да забрави тежкото си детство. Бе възпирала и добрите спомени заедно с лошите. Бързо се закопча. Съжаляваше, че Джъстин ги бе прекъснал и в същото време изпитваше облекчение. Лий й бе казал, че може да забрави случилото се през годините в Атланта, но тя искаше да му каже цялата истина.

„Да търсиш винаги най-изгодния момент е погрешно“, отчаяно установи тя. Все едно да продаваш вълнени палта през юни. Трябваше да му каже истината за женитбата си преди, а не след това внезапно избухване на изгаряща страст, нали? Прехапала устните си, Каролайн наблюдаваше приближаващите светлини. Трябва да изчака. С разтреперани пръсти закопча и последното копче.

— Готова ли си? — попита той и я огледа през рамо.

Тялото му все още пулсираше от желание. Още една причина да мрази Джъстин.

Тя прокара ръка по предната част на гащеризона, за да се увери, че всичко е наред и оправи косата си. Външният й вид бе безупречен, но не и спокойствието, особено след като видя как той следи движенията на ръцете й.

— Да.

Лий мислено простена, като си представи ръцете на Карл Ноубъл да галят тялото й. Мисълта, че някой друг мъж е предизвиквал страстта й, бе причината за много от неговите кошмари. Измъчван от новия им пристъп по вина на Джъстин, той каза бързо:

— Ще те заведа, там, където отиваш.

— Ще дойдеш с мен в „Шептящите дъбове“?

Лий се усмихна на изненадата й. Същото вълнение звучеше в гласа й, когато го бе убеждавала да отиде с нея. Беше му приятно да види същата онази Каролайн от преди години.

Убеден, че Джъстин няма да му позволи, дори и да пристъпи до къщата, той отвърна:

— Да, но с една уговорка.

— Каква?

— Да не я купуваш за мен.

Тя си спомни как му се бе присмяла във фабриката и отвърна с ирония:

— Да те победя два пъти в един ден? Не, благодаря. Готова съм да направя компромис. Ако искаш „Шептящите дъбове“ — можеш да я имаш, е, с моята благословия.

Когато чуха вратата на кола да се затръшва и двамата се извърнаха към ослепителната светлина. Джъстин вървеше към Лий, а свитите юмруци издаваха намеренията му.

Каролайн пристъпи напред с желанието да предотврати избухването между двамата мъже и мило каза:

— Здравей, Джъстин! Извинявай, че закъснях, но чаках да дойде консултанта ми по недвижими имоти. Няма да имаш нищо против да сложиш прибори за още един човек, нали?

— Поканила си него? — изръмжа Джъстин. — Това копеле!

— Да.

Стори й се много по-лесно да се противопостави на Джъстин, отколкото на Лий. „Вероятно, защото — предположи тя — Джъстин вече не ме привлича. А Лий беше страхотен!“ Тя го хвана под ръка, а той, овладял напрежението си, не се хвърли напред като разярен бик, пред когото са размахали червено наметало.

— Той е местният специалист по недвижима собственост.

— А и аз имам законното право да ти направя предложение — предизвика го Лий, с леден глас.

— Да гния в Ада, ако продам „Шептящите дъбове“ на теб!

Лий се усмихна полека и Каролайн разбра, че намира тази идея особено приятна. Само промяната на положението му го възпря да смачка аристократичния нос на брат си.

— Доколкото знам, „Шептящите дъбове“ са потънали в разруха — парира го Лий. — По-добре приеми някое предложение и се смятай за късметлия… Отново.

— Отново? — просъска презрително Джъстин. — Какво, по дяволите, имаш предвид?

— Много добре знаеш! — Лий освободи ръката си. — Всички казват, че си извадил късмет да си законно роденият. — Усмивката му стана по-широка. — Аз обаче промених нещата, нали? Ролите ни са разменени. Сега ти си този, който няма късмет.

Каролайн имаше чувството, че е попаднала в центъра на битка. Тя вдигна ръце, за да прекрати престрелката.

— Господа, да се върнем към бизнеса.

— Няма да правя бизнес с него! — отвърна Джъстин след няколко секунди.

Колебанието е провал, спомни си Каролайн едно от основните правила при водене на бизнес преговори. Въпреки привидната смелост на Джъстин, тя разпозна нотки на безпокойство в гласа му. Бяха й познати подобни ситуации. Тя искаше „Шептящите дъбове“ повече от всичко на света, а Карл я бе научил умело да се справя точно в такива ситуации.

— „Шептящите дъбове“ не са единственото имение в Грейсвил. — Тя погледна към Лий. — Съжалявам, че те обезпокоих. Ще тръгваме ли?

Усетил накъде бие, Лий потисна злорадата си усмивка и каза:

— Има една къща с изглед към океана, която може да ти хареса. Ще ти я покажа.

— Твоята къща? — засмя се Джъстин. — Няма да й хареса. Няма нищо общо с „Шептящите дъбове“.

Лий хвърли настървен поглед към Джъстин. Този човек и представа няма какъв късметлия е! За нищожна сума, безплатно дори, би разбил носа му. Само пръстите на Каролайн го спираха да не загуби търпение.

— С най-голямо удоволствие ще дойда да видя дома ти — каза Каролайн.

— П-п-почакай за момент — запелтечи Джъстин. — Не си ли някак неучтива? Ами вечерята?

Нима очакваше учтивост след начина, по който бе говорил с Лий? С разпилени коси, вирната брадичка и искрящи очи, тя бе изкушена да му каже някои неща, без да си мери думите. Но такова поведение би развалило новата й репутация на изтънчена жена. Бързо смени тактиката и отвърна с благ глас:

— Можеш да изядеш допълнителна порция от сладкиша на Гилда… Препоръчвам ти го.

Лий се изкикоти. Думите й прозвучаха точно на място.

— Баща ми казваше, че не можеш да направиш от свинското ухо копринено портмоне — каза Джъстин със самодоволна усмивка. Като се завъртя на пети, той отиде до колата си: — Няма да получите втора покана, „многоуважаема госпожо“. Ще съжалявате! Ужасно ще съжалявате!

Без да се страхува от заплахите и без да се впечатлява от лошото му мнение, Каролайн има дързостта да му помаха весело, когато тръгна на заден по алеята.

— Това ли е изисканият вариант на общоприетия нецензурен жест? — пошегува се Лий, въодушевен от избора на Каролайн да остане с него.

— Как позна?

— Чух как зъбите ти скърцаха.

— Дамите не скърцат със зъби — каза тя надменно и за да потвърди казаното, добави: — Страница двеста седемдесет и четири, крайната дясна колона от наръчника ми по етикецията. След бележките за хъркането, гризенето на ноктите, къркоренето на стомаха и…

— Научила си наизуст цялата книга?

Каролайн се засмя на учуденото му изражение, после се приближи и го потупа ласкаво по бузата.

— … зяпването от изненада. Не само търговия съм изучила в Атланта, скъпи.

Стори й се, че забеляза болезнена сянка да преминава по лицето му. Не можа да види добре на светлината на отдалечаващите се фарове. Но реши, че сигурно се лъже, когато той посочи мотопеда й и попита:

— Твоята книга препоръчва ли такава измишльотина?

— Разбира се. Страница шеста.

— Внимавай, Пинокио. Струва ми се, че носът ти започва да расте.

— Сбърках страницата?

— Сбърка книгата. Изглежда си се объркала и си прочела рекламната брошура на мотопеда. — С престорена въздишка, той го подкара към джипа. — Освен спуканите гуми, поддръжката на такива приспособления сигурно не е проблем. Голяма част от изминатите километри липсват на брояча, защото обикновено пътуват в задната част на някой камион.

— Така ли мислиш?

В интерес на истината — не мислеше така. Всъщност би искал да пътува с нея към къщи. Ако тя имаше кола, той щеше да се лиши от това удоволствие.

— Не.

Лий я прегърна и я поведе към вратата на джипа.

Каролайн му се усмихна, когато я отвори пред нея. Преди да се качи, тя го погали по бузата.

— Благодаря.

— За какво? — попита той и затвори след нея.

Каролайн се протегна през отворения прозорец, за да докосне пак лицето му. Погали с палец устните му и отвърна:

— За всички врати, които отваряш за мен и аз влизам, без да съм ти благодарила. Наистина съжалявам, че не съм оценила досега как си седял тук и си ме чакал да порасна.

— Извинението се приема — каза Лий. Сърцето му щеше да се пръсне. Никога не би признал, но се чувстваше напълно замаян. Едва се сдържа да не затропа с крака от радост.

Нетърпелив да отведе Каролайн далеч от лапите на Джъстин и нейната къща-мечта, той бързо потегли.

— Хладилникът ми е празен — каза той, след като бяха излезли на магистралата. — Искаш ли да отидем да вземем нещо от Гилда? Нейните печени пилета са все още най-добрите в града. Може би ще мога да измъкна и порция сладкиш с праскови.

Каролайн жадно изучаваше профила му и се чудеше защо се бе разбъбрил така. И той ли беше така развълнуван и нервен като нея? Въпреки че седеше съвършено спокойно, вътрешно трепереше, сякаш бе на прага да открие нещо изключително.

— Всичко, което поръчаш, е добро за мен — прошепна тя.

— Всичко?

— Не съм придирчива. Карл казваше, че ще изям и недопеченото и изгорялото говеждо. Щом не издава звуци и не бяга от чинията — все ми е едно как е сготвено. — Очакваше Лий да се засмее, но когато той остана безмълвен, Каролайн каза: — Рано или късно ще се наложи да говорим за Карл, Лий.

— По-късно, може би — отвърна той кратко.

Завиха от Мейн стрийт по алеята, която водеше към задната част на кафенето. Като намали съвсем скоростта, той изчака колата пред него да се придвижи.

Бе прекарал голямата част от нощта буден, страхувайки се, че Каролайн все още е увлечена по Джъстин. Затова препречи алеята към „Шептящите дъбове“. Тя бе притъпила тези страхове, като бе отвърнала на целувките му. И напълно ги бе унищожила, като бе изпратила Джъстин да яде допълнителната порция сладкиш. Щеше да е пълен идиот, ако развали вечерта с откровен разговор за Карл Ноубъл. Не би задал никакви въпроси, а тя не би изрекла никакви добронамерени лъжи, само за да не нарани чувствата му.

— Карл беше важна част от моя живот — рече Каролайн, прочела мислите му.

— „Беше“ е важната дума, мила. Не съм безсърдечен или жесток, но съпругът ти го няма. Нека го оставим на мира.

— Така ли мислиш? Щастлив е, който не знае, така ли?

— Така е, по дяволите!

— А няма ли да ме наречеш прелъстителка в очите?

— За Бога, Каролайн! Заклевам се пред купчина от библии, че тази дума прелъстителка е изтрита от речника ми. Окей?

— Какво ще кажеш за пържено пиле и сладкиш с праскови? — попита Гилда, широко усмихната. — Тези думи има ли ги още в речника ти?

Каролайн се смъкна в седалката си, а й се искаше да се скрие под нея. Така бе увлечена в разговора си с Лий, че не бе обърнала внимание къде са. Малкото хора, които не го бяха чули да казва „прелъстителка“, сега щяха да го разберат от втора ръка.

Онемял, Лий успя само да кимне към Гилда, а после погледна безпомощно към Каролайн. Лицето й май пламтеше в тъмнината. Съжали за непредпазливостта си.

— Приятно ми е да ви видя двамата отново тук — каза Гилда като надникна през прозореца на джипа, за да не пропусне нещо. Но когато Каролайн не отвърна, тя каза високо: — Предполагам, трябва да звънна на Сади и да й върна парите за сладкиша, който изпратих у Карсънови.

— Нямаш нужда от телефон — измърмори Каролайн. — Сигурна съм, че те е чула.

— Какво каза, гълъбче?

— Казах, че ще вземем нещо за вечеря — отвърна Каролайн.

Докато Гилда се смееше и даваше поръчката на Джей Уай, Лий съчини мислено някакво извинение. Просто „Съжалявам“ му се струваше някак недостатъчно и тогава Каролайн го изпревари:

— Съжалявам — каза тя тихо.

В същото време той се опита да измисли как да спре Гилда да не разнесе пикантната новина.

— Моя е грешката.

— Едва ли. Аз говорех на висок глас.

— А аз те предизвиках. Скъпа, аз съм този, който трябва да се извини. — Той погледна през прозореца. — От ревност. По дяволите, аз съм един маниак! Нямам с какво да го оправдая, освен с това, че женитбата ти с Карл не влизаше в плановете ми за нас.

— Ш-ш-т. Идва. Да говорим за друго, окей? — И продължи на по-висок глас. — Знам, че си специалист, когато става дума за недвижими имоти, но вярваш ли наистина в тези безумно съблазнителни слухове за намерено злато при…

— Заклех се никога да не говоря за това. — Той посочи устните си. — Запечатани са.

— Странно. Злато? В Джорджия? — Тя сниши гласа си до шепот. — Дори и няколкото намерени люспици не биха ме накарали да рискувам парите на Ноубъл за разкопки.

— Нарича се разработване на мина — поправи я Лий, като й намигна.

— Не можеш да ме убедиш. Да отворя фабриката е рисковано начинание. Не ме засяга дори, ако хората, с които си говорил, намерят висококаратово злато. — На Каролайн й бе много трудно да остане сериозна, когато Гилда загуби равновесие и за малко щеше да падне от прозореца. — Никой не може да ме съблазни с блясъка на златото.

— Добре ли чух? Казвате, намерили злато?

— Нищо, Гилда — отвърна Лий бързо. — Някаква клюка…

Гилда му подаде храната, после погледна златната си венчална халка.

— Аз, такова. Винаги ми се е искало да намерим поне къс злато. Преди време ходихме с Джей Уай да покопаем в Калифорния. Нищо не намерихме, но… — замечта се тя. — Много ми се иска да опитаме още веднъж.

— Казвам ти, както си е, Гилда. Няма злато в Джорджия.

— Не се поддавай на златната треска като Лий. Ти си имаш своята златна мина тук в Грейсвил — предупреди я Каролайн, едва сдържайки смеха си.

— Да, така е, но… Злато… Практически е пред вратата ми. — Тя се наведе към Лий и прошепна: — Имаш ли карта?

— Не. Няма злато, Гилда. За какво ти е карта!

Гилда замислено потупваше брадичката си.

— Джей Уай и аз няма да можем да отидем преди понеделник, заради работата.

— Ще съм ти благодарен, ако си мълчиш — каза Лий и бе убеден, че слухът ще се разпространи с бързината на огън в изсъхнала гора. — Нали не искаш в случай че решиш да отидеш за риба да дойде някой и да я изплаши.

— Дадено. Не си мислиш, че ще деля рибата с някой, нали?

— С никого, за Бога! — извикаха Лий и Каролайн в хор.

Нетърпелива да излязат от града, преди Лий да е развалил скалъпената история, като избухне в смях, Каролайн каза:

— До скоро, Гилда.

— До скоро — повтори Лий. Смехът, който се надигаше в гърдите му, избухна в момента, в който се дръпна от прозореца.

— Страхотна си! Така и не разбрах колко пъти й каза, че няма й грам истина в това, което е чула. И колкото повече й повтаряше, че е лъжа, толкова повече ти вярваше.

— Ами твоето постоянно „Не казвай на никого“? Обзалагам се, че ще има много заключени врати с надпис „За риба съм“. Не се ли срамуваш от себе си?

— Не — отвърна Лий самодоволно. — Ами ти?

— Изобщо! Слънцето и соленият въздух ще разведрят умовете им много по-успешно, отколкото ако киснат в кафенето и клюкарстват.

— Амин!