Джо Ан Елджърмисън
Момичето от сънищата (1)

Първа глава

— Мили Боже! Я погледни навън!

Хектор Джаксън дръпна мръсните карирани пердета от опушените прозорци в кафенето на Гилда.

— Това трябва да е най-дългата кола, която някога съм виждал!

Развеселен от възхищението в гласа на чичо си, Джимбо Джаксън погледна натам, накъдето сочеше вилицата му. Когато днес Хектор и Джимбо влязоха заедно, всички в кафенето зашушукаха учудено. Сега шумът се увеличи десетократно и стана по-силен и от бръмченето на мухи около сладък пъпеш.

— Дали пък Боби-Джон не е сменил стария си камион за нещо по-екстравагантно? — извика Джимбо, като се преструваше, че не знае кой е в лимузината.

Усмивката му стана още по-широка, когато чу стърженето на столове по пода. Клюката от „Какво правят тия двамата заедно?“ премина в „Кой ли е в онази лимузина?“ Без да се срамуват от любопитството си, нито от липсата на възпитание, всички се блъскаха за място до прозореца. Джимбо се престори, че кашля, за да прикрие доволния си смях.

Сестра му щеше да остане адски доволна, като й кажеше какво оживление бе предизвикала.

— Не, не може да е на Боби-Джон — отвърна Хектор, като изтри със салфетката си наслоилите се с месеци пушек и мазнина по стъклото. — Никой в Грейсвил не може да си позволи такова нещо. Може би старият Карсън можеше, когато фабриката работеше с пълна пара, но откакто хвърли топа и Джъстин я пое, няма такъв. Ще да е някой градски мошеник, дошъл на търга да купи фабриката.

— Само през трупа на Лий Карсън — дочу Джимбо мърморенето на Гилда.

Любопитните се заблъскаха да платят сметките си и да излязат навън, когато лимузината бавно зави около градския площад и изчезна от погледите им. Звънчето, окачено на предната врата не спираше да дрънчи, докато клиентите се изнизваха един по един от кафенето.

Джимбо лапна последното парче пържени яйца с овесени ядки и подхвърли:

— Не мога да разбера защо иска да купи фабриката.

— Кръвта вода не става — промърмори Хектор и погледна многозначително племенника си. Лукава усмивка смени обичайното му кисело изражение. Опрял длани на масата, той повдигна несъразмерното си тяло. — Лий Карсън може да е копеле, но струва ми се мечтае за фабриката, откакто се е родил. По-скоро ще дойде куков ден, отколкото Лий да позволи на някой непознат да я купи. Тогава и ти ще си върнеш майчиното имение.

Джимбо посочи към прозореца:

— Бих казал, че този ден е по-близо, отколкото си мислиш, Хектор. Всъщност, обзалагам се, че е толкова далеч, колкото онази лимузина — ей там зад ъгъла.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш, момче?

Джимбо небрежно вдигна рамене и отвърна:

— Имам чувството, че дамата в онази кола ще предизвика повече вълнения в този град, отколкото парадът от миналия Четвърти юли, когато перуката на кмета падна върху тромбона на Тейлър. Тя ще разтърси града из основи.

— Откъде, по дяволите, знаеш това? Да не намекваш, че Каролайн е в онази лимузина?

Той пак дръпна пердетата, но успя да види само гърбовете на излезлите от кафенето. Като се обърна, размаха пожълтелия си от тютюна пръст пред лицето на Джимбо и изсъска:

— Дори и да е тя, какво от това! Каролайн се омъжи за богаташ, но помни ми думата, момче, тя няма да получи имението. Не забравяй — пилците се броят наесен!

Джимбо наклони назад стола, изпъна се, кръстоса ръце на гърдите си и се замисли над думите на Хектор. Бе чакал дълго, докато чичо му получи онова, което му се полага. Това беше единствената причина, която го бе накарала да седне на една маса с него. Но той толкова вярваше в Каролайн, че с насмешка заброи:

— Едно пиле… Две пилета… Три пилета…

Том Смит натисна някакво копче на таблото на линкълна и стъклото между шофьора и двете дами, седнали на плюшената седалка отзад, се спусна.

— Не мога да намеря подходящо място, госпожо Ноубъл. Да паркирам ли ей там?

— Чудесно, Том — съгласи се Каролайн.

Имаше съвсем лек южняшки акцент.

— Ще трябва да пуснеш монети в повече броячи.

— Да, госпожо.

Каролайн Джаксън Ноубъл пое дълбоко въздух за кураж, когато шофьорът й спря колата и започна да връща назад, заемайки няколко места за паркиране. Това трябваше да е моментът на триумфалното й завръщане, но гърлото й бе все още свито, когато се опита да преодолее страха. Къде се бе дянало самочувствието й? Защо стомахът й се бунтуваше, сякаш милиони рибки подскачаха вътре? Не така си бе представяла своето триумфално завръщане у дома.

Притесняваше се повече дори отколкото през първия учебен ден. Стисна силно очи, когато си спомни как учителката гледаше презрително гумените й обувки. После я изпрати вкъщи за „неподходящо облекло“.

С усилие прогони неприятния спомен и отвори очи. Никой в Грейсвил не можеше да критикува облеклото й днес! Стисна в юмрука си сините кожени ръкавици и гордо вдигна глава.

Каролайн почувства нужда от приятелска усмивка и се обърна към личната си секретарка — Реджайна Паркър, която наблюдаваше старинната сграда на съда, сякаш беше праисторически динозавър.

— За какво мислиш?

— Мисля, че този град се нуждае от промяна на фасадата, повече отколкото аз — отвърна Реджайна сухо. Докосна отпусната си кожа и приглади посивелите си къдрици. Наведе се, погледна през прозореца на Каролайн и добави: — Онази веранда няма да издържи, ако още някой излезе да ни зяпа.

Каролайн се опита да се усмихне, но лицето й остана напрегнато. Местните хора наричаха кафенето на Гилда с всякакви имена — от „мръсния ресторант“ до „кафе-салона“, но по някакви непонятни причини тя се почувства морално задължена да защити това мизерно заведение.

— Гилда прави най-вкусните бисквити и сосове, които някога си опитвала.

— Сосове?! А сервира ли овесени ядки?

— На всяко ядене, независимо дали го харесваш или не. Предстои ти да опиташ истинска южняшка кухня. Не съм вкусвала сносна салата от глухарчета, откакто напуснах Грейсвил.

— Сос, овесени ядки, салата? — засмя се Реджайна, като стисна ръката на Каролайн. Гласът й бе плътен и мек като сироп от праскова, а акцентът — типично южняшки. — Скъпо дете, тържествено се отказах от салатите, овесените ядки и сосовете още преди двайсет години, когато се преместих от Палмира, щата Тенеси, в Атланта, Джорджия. Твоят обичан покоен съпруг може да те е убедил да се върнеш в Грейсвил и да купиш фабриката и имението на майка ти, но аз имам една молба — да тръгнем обратно към цивилизацията преди обяд.

— Търгът едва ли ще продължи дълго. Съмнявам се, че някой друг ще участва.

Каролайн спря за момент и пусна воалетката над лицето си. Единственият човек в града, който би имал интерес да купи фабриката, бе Лий Карсън.

В паметта й изплува образът на високото слабо момче и тя се усмихна, когато си спомни вечно окъселите му джинси. Сега трябва да е доста над метър и осемдесет, помисли си тя.

Обхвана я непреодолима носталгия при мисълта за единствения й истински приятел. Това, което ги свързваше, бяха бедността, чувството, че са пренебрегнати от всички, и срамът. Лий й беше помогнал да се справи с всички опустошителни кризи, в които бе изпадала. Два пъти й бе предлагал женитба, като изход от проблемите вкъщи. Но, въпреки че го обичаше, тя не бе влюбена в него — той просто й бе приятел. Брак без любов и в такава ранна възраст само щеше да усложни проблемите им.

Мисълта за Лий я накара да си спомни защо всъщност бе избягала от Грейсвил и от своя дом. Всеки път, когато усещаше, че я заплашва депресия с пределно усилие на волята потискаше всички спомени — и лоши, и добри. Бе свикнала да го прави още през първите месеци, след като напусна родния си град. Иначе щеше да полудее.

„Мисли само за настоящето и бъдещето — тихичко си повтаряше тя. — Забрави Лий Карсън!“ Според думите на Джимбо, Лий бе забогатял от земеделие. Ако тогава се бе увесила на врата му като воденичен камък, той нямаше да постигне нищо. Не се отклонявай от най-важния въпрос! Днес — фабриката. Утре — „Шептящите дъбове“. А след това — имението „Джаксън“.

Решителност просветна в очите й, докато слагаше ръкавиците си. Но се страхуваше да каже на Реджайна за внезапното си решение да остане в Грейсвил. По-скоро би изяла двойна порция от специалитетите на Гилда, отколкото да приеме факта, че Каролайн възнамерява да заживее в Грейсвил.

— По обяд ще бъдеш вече извън града. Казах на Том да те закара направо в Атланта след търга.

— Да ни закара — поправи я Реджайна, като взе куфарчето си и се приготви да слезе от колата. — Няма причина да оставаш тук. Ще минат седмици, дори месеци, докато фабриката бъде ремонтирана. Дотогава ще сме събрали първокласен персонал да поеме ръководството й. Връщаш се с мен в Атланта.

Очите на Каролайн се замъглиха. Тя разтърси глава. Онова, което я задържаше в Атланта, вече не съществуваше. „О, скъпи Карл!“, промълви Каролайн. Как искаше сега да е тук, до нея. Тя страдаше дълбоко през шестте месеца, докато той бе в болница и състоянието му се влошаваше пред очите й. След безброй дълги разговори той я убеди да се върне в Грейсвил.

— Няма да дойда с теб в Атланта. Там никой не ме чака.

— Никой? Ами магазинът на Карл?

Каролайн примигна, за да спре сълзите и сложи ръка върху китката на Реджайна:

— Карл искаше ти да поемеш административните задължения, Реджайна.

— Глупости! Той искаше и двете да го направим. Бягаш от Атланта, заради мръсните лъжи, които роднините му разпространяват из града. Единствено алчността им ги кара да се опитват да променят завещанието му. Проклети хищници!

— Не се ядосвай, Реджайна. — Каролайн погледна през прозореца тълпата на верандата. Беше се научила да не обръща внимание на обидите, много преди да напусне Грейсвил. — Ако клюките бяха смъртоносни, отдавна да съм умряла. Все ми е едно какво говорят роднините на Карл, след като знам истината.

— И аз знам някои неща. Например, защо Карл реши да се ожени за теб. Той не искаше тези лешояди да получат и цент от парите му.

— Бях длъжница на Карл. Без неговата помощ и двете знаем коя щях да съм днес — през деня една обикновена служителка в дизайнерския отдел на магазина „Ноубъл“, вечерта — сервитьорка, а през уикендите — шивачка.

Усмихна се, като си спомни колко бе притеснена, когато Карл откри дързостта й да носи дрехи, моделирани и ушити от самата нея. И с тези дрехи тя ходеше на работа в бутика му!

— Карл можеше да ме уволни, вместо да ме покровителства.

— Да изгони жената, която беше глътка чист въздух в магазина, вонящ на нафталин?

— Преувеличаваш! — запротестира Каролайн. — Карл имаше договори с няколко от най-известните модни къщи в Европа.

— Които от години нямаха нови идеи — добави Реджайна сухо. — Продажбите чувствително нараснаха благодарение на твоя талант.

— Карл беше моят шанс.

— Ами ти какво бе за него? Преди да се появиш, съм го чувала да казва много пъти, че би искал да е умрял при катастрофата, която го осакати. Ти го накара да се бори така упорито за живота си!

Несигурното потрепване на гласа й предизвика сълзи в очите на Каролайн. Трябваше да направи нещо, за да овладее чувствата си, иначе, когато Том отвори вратата, целият град ще я види как хълца на рамото на Реджайна.

А това бе последното нещо, което Каролайн искаше да се случи. Дори в най-лошия период от живота й местните хора не я бяха виждали да плаче. Нито когато бе на седем и баща й загина при нещастен случай, нито когато чичо й Хектрр пристигна от планините на Западна Вирджиния, „за да се грижи за семейството“, нито дори когато бе на четиринайсет и майка й умря, а чичо й я принуди да напусне училище и да работи във фабриката „Карсън“.

Бе се заклела да не се връща, докато не спечели толкова пари, че да купи целия проклет град. Сега можеше да го направи. Времето за сълзи бе отминало.

— Да не искаш да кажеш, че не можеш да се справиш в Атланта? — попита Каролайн, защото знаеше, че Реджайна се гордее с изключителната си компетентност. — Та нали ти си ме учила как се поддържа репутацията на „Ноубъл“ за превъзходно качество и отлично обслужване. Да не би да искаш да ме разубеждаваш, след като съм тук, за да изпълня последното му желание? Нима ще разочароваш и него?

— Не — поклати глава Реджайна. — Но ти сигурна ли си, че Карл искаше точно това? Това, което искаш и ти?

— Абсолютно сигурна — отвърна Каролайн без колебание. Вратата се отвори и тя понечи да слезе, но спря и добави: — Карл обичаше и двете ни. След като те остави да ръководиш в Атланта, той ти показа уважението си. Карл вярваше в теб, така както вярваше, че аз ще намеря смелост да се върна тук.

За последен път Каролайн пое дълбоко въздух и излезе на площада, огрян от яркото пролетно слънце. Сините й очи се присвиха, докато търсеше Джимбо в тълпата, струпала се на края на тротоара. Очевидно никой не я бе познал, и тя нямаше нищо против засега.

През всичките тези години единственият човек от Грейсвил, с когото поддържаше връзка, бе по-младият й брат, Джимбо. Миналата вечер тя му се обади от Атланта, за да му напомни, че пристига. Защо го нямаше да я посрещне? Вдигна очи да огледа сенчестите ъгълчета на верандата и го забеляза, облегнат на прозореца. Вдигна ръка и му махна.

Няколко души й отвърнаха. Мили Джоунс, началничката на пощата и Роуз Торнтън, управителката на универсалния магазин й махаха така ентусиазирано, сякаш Каролайн бе холивудска звезда, чийто шофьор бе сбъркал пътя.

Джимбо прескочи дървения парапет и се озова на тротоара. Пъргавостта му изненада Каролайн. Макар че бе платила за операцията на крака му, тя бе продължила да се отнася снизходително към него, като към куц човек.

— Как си, сестричке? — попита той с висок глас, вдигна я и я завъртя около себе си. — Целият град за вас говори, госпожо.

— Спомняш си Реджайна и Том, нали? — попита Каролайн.

— Разбира се.

Джимбо енергично и сърдечно разтърси ръката на Том и любезно се усмихна на Реджайна.

— Търгът трябва да започне след десетина минути. Ще се грижите за сестра ми, нали?

— Нима няма да дойдеш с нас? — попита Каролайн разочарована.

— Не мога. Петък е — ден, в който изплащам заплатите. Трябва да стане чудо, та шефът да позволи на своя касиер да изчезне точно днес.

— Главният счетоводител — поправи го Каролайн, като подчерта значението на неговата служба.

Джимбо се ухили:

— Единственият счетоводител! Трябва да бягам, сестричке. Ще се видим по-късно във фабриката, нали?

— Да, ще бъда там.

Каролайн се усмихна на мисълта как двете деца на Джаксън си пийват шампанско във фабриката „Карсън“. И двамата бяха мели пода и обслужвали становете там. Тя знаеше, че и в най-смелите си мечти Джимбо не се е надявал един ден сестра му да я притежава.

— Да ви чакам ли тук, госпожо Ноубъл? — попита Том официално.

Реджайна добродушно се присмя на тайните му опасения.

— Струва ми се, че Том се страхува да не би някой от местните да се нахвърли върху линкълна и да остави отпечатъци от пръсти върху лъснатата броня.

Том беше поне два пъти по-едър от дребничката секретарка и поне с петдесет килограма по-тежък.

Каролайн не чу язвителния му отговор. Вниманието й бе привлечено от черен джип чероки откъм Мейн стрийт. Стъклата му бяха тъмни, както на линкълна и не можеха да се видят хората вътре. Джипът бавно се насочи към мястото, където бе паркирана лимузината, като едва не я одраска.

— Хей — извика Том, моментално забравил хапливата забележка на Реджайна. — Гледай къде караш!

От джипа слезе строен мъж с широки рамене, пред когото Том изглеждаше като джудже. Облечен в сив панталон, бяла риза със златни ръкавели и червена копринена вратовръзка, той не приличаше на местен фермер. Каролайн веднага позна, че дрехите са ушити в Ню Йорк.

В мига, в който метна сакото на мускулестото си рамо и погледна към Каролайн, тя почувства как сърцето й щеше да се пръсне от изненада.

Лий? Лий Карсън!

Бе благодарна на воалетката, която покриваше лицето й, застинало в удивление. Колко се бе променил Лий! Като дете ръцете и краката му изглеждаха прекалено дълги за слабото му тяло. Сега бе станал около метър и деветдесет, а пропорциите му бяха съвършени. Лицето му бе продълговато — с високи скули, хлътнали бузи, добре очертана челюст и прав нос.

Почти прав, поправи се тя, като си спомни как веднъж при едно сбиване му го счупиха. Никой не смееше да й говори неприлични думи, когато Лий Карсън бе наблизо.

Почувства се виновна. Заради приятелството им трябваше да поддържа връзка с него. А не го бе направила.

Лий гледаше впечатлен елегантната дама, облечена от глава до пети в морскосиньо, като че бе видял призрак. Не бе необходимо да вдигне воалетката, за да разбере, че под нея се крият очи с цвят на диви боровинки — тъмносини, вирнато носле и устни, които можеха да разтопят всяко мъжко сърце, щом се усмихнеха. Нямаше нужда да се приближава, за да прецени, че едва стига гърдите му, дори и на високи обувки. Не бе необходимо и да чуе южняшкия й провлачен говор, за да кипне кръвта във вените му.

За миг се осмели да предположи, че Каролайн може би търси него. Но тутакси отхвърли тази мисъл. Лий не можеше да се заблуди. Пристигането й в деня, когато фабриката на Карсън се предлагаше на търг, не беше случайно. Тя бе тук, за да участва. Да е проклет, ако й позволи да я купи!

Той бързо отклони поглед. Момичето от сънищата му! Близо десет години бе мечтал тя да се върне. Прекалено дълго време да чакаш някого! Не, нямаше да й даде възможност да го размекне с усмивката си. Нямаше да й позволи отново да завладее сърцето му.

Когато тя се приближи, той все още яростно повтаряше наум новото й име. Госпожа Ноубъл. Каролайн Джаксън Ноубъл… Бе се омъжила за Карл Ноубъл заради две неща, които Лий не притежаваше — пари и обществено положение.

Усещайки как целият град я наблюдава, Каролайн протегна ръце към Лий. За секунда сивите му очи отразиха слънчевата топлина, но след миг изстинаха като стомана. Пролича, че я е познал. Въпреки това лицето му придоби гневно изражение. Не, то излъчваше нещо по-лошо от гняв. Омраза?!

Тя инстинктивно притисна ръце към сърцето си, сякаш за да го предпази. Лий Карсън я мразеше? Защо? Беше разстроен и сърдит, когато тя напусна Грейсвил, но то бе преди десет години! От всички хора в този град Лий би трябвало най-добре да знае защо тя трябваше да замине!

— Върви си обратно в Атланта! — Нечовешката мъка, която бе изпитвал, когато тя го напусна, го накара да изрече тези груби и силни думи. — Ти, твоите измислени приятели и километричната ти лимузина нямат място в Грейсвил!

Огорчена, Каролайн потисна болката и отвърна саркастично:

— Колко мило посрещане, Лий! Да не би да са те наели за посрещането?

— За изпращането — поправи я Лий. — За изхвърлянето, ако това ще те накара да се махнеш. Не ни трябват нещастници като теб на търга!

Каролайн почувства как кръвта й кипва. Доколкото си спомняше и двамата бяха „нещастници“ — Лий, заради незаконното си раждане, а тя, защото всички наричаха семейството на Джаксън „беден бял боклук“.

Но причината бе друга. Онова, което не му даваше мира бе, че ще участва в търга.

— Предполагам, че тукашният купувач е решил направо да разруши фабриката, вместо да я ремонтира и обнови — възрази намръщено тя и се приближи.

Намръщи се още повече, когато осъзна, че го преценява с очите на жена. Трябваше да е полусляпа или кривогледа, за да не се впечатли от мъжа, застанал на сантиметри от нея.

— Точно така, по дяволите — съгласи се Лий. — Хората тук ще предпочетат да гледат мен, как я разрушавам, отколкото да се подчинят на теб!

Близостта й го накара да стисне още по-силно закачалката на сакото, преметнато през рамото му и да мушне още по-дълбоко другата си ръка в джоба. Само така успя да потисне желанието си да прибере къдравия кичур червеникавокафява коса, измъкнал се от фуркетите и паднал на слепоочието й. Очите й като сини пламъци, накараха кръвта му да заври и възпламениха сърцето му. Всяко мускулче на тялото му реагираше на несравнимия й чар и привлекателност, стягаше се и крещеше да я вземе в прегръдките си.

За кой ли път си повтори, че отдавна се бе научил да сдържа ръцете си, всеки път, когато Каролайн Джаксън бе близо до него. Докато другите тийнейджъри опипваха момичетата, той беше пример за въздържание. Не я бе докоснал тогава, нямаше да го направи и сега.

— Защо смяташ, че ще участвам в търга? Мислиш, че това е някакво криворазбрано… отмъщение? — вбесено просъска тя.

— Нима няма да ти е забавно да видиш онези, които някога ти се подиграваха, сега да те молят за работа, паднали на колене?

— Разбира се, че не!

— Тогава защо се върна?

Естествено Каролайн нямаше намерение да съобщава истинската причина, не и когато всички бяха наострили уши. Лий щеше да я прогони от града с подигравките си, ако признаеше, че се е върнала, за да спечели уважението на тези, които бяха я презрели някога. Имаше нужда да си докаже, че струва нещо. Търсеше уважение и бе готова дяволски да работи, за да го получи!

— Какво има, госпожо Ноубъл? Езика ли си глътнахте? Или онемяхте, защото знаете, че не може току-тъй да ме излъжете? — предизвика я отново Лий.

Ако тя го мразеше, гневът й щеше да му помогне да стои далеч от нея.

— Никога не съм те лъгала, Лий Карсън!

Лий скептично повдигна едната си вежда.

— Кога? Кога съм те излъгала?

„В деня, когато си порязахме пръстите, смесихме кръвта си и ти се закле, че ще бъдем приятели въпреки всичко. В деня, когато обеща да ми пишеш поне веднъж в седмицата, докато си жива.“ Не бе получил нищо, дори пощенска картичка… Нито покана за сватба! По дяволите, красивото й скривалище!

Съвсем случайно бе разбрал, че се е омъжила за Карл Ноубъл. И това едва не го уби!

— А кога си казвала истината?

Каролайн сниши глас и отвърна почти шепнешком:

— Когато ти казах, че няма да се върна, докато не стана човек, с когото можеш да се гордееш.

Нещо трепна в него. За малко и щеше да се поддаде на беззащитността и искреността, които долови в гласа й. Ръката в джоба му се сви в юмрук, сякаш искаше да задържи враждебността му към нея.

— Идете да парадирате с парите си другаде, госпожо Ноубъл. Мен не можете да ме впечатлите.

Тя, пое шумно въздух, преди да му обърне гръб. Лий би трябвало да се почувства по-добре, като усети, че още е способен да я наранява. Господ му бе свидетел как тя бе пренебрегнала неговите чувства! Но това, че й причини болка, не облекчи неговата. Почувства се неудобно.

Леко замаяна от неприкритата демонстрация на неуважение, Каролайн трябваше да събере целия си кураж, за да успее да се върне при Том и Реджайна. Всеки момент очакваше да се строполи. Питаше се дали Лий изразяваше общото мнение на хората тук.

Хвърли поглед оттатък улицата. Роуз бе сложила ръка на устата си и шепнеше нещо на Мили. Гилда пък шепнеше на мъжа до нея. Останалите се бяха вторачили в Каролайн, целите в очакване. Изпитваше непреодолим вътрешен страх, но решимостта й да докаже, че струва нещо, не й позволи да се качи в колата и да се върне в Атланта.

Бавно заизкачва стъпалата на съда. Всяка стъпка тежеше като олово, така както и проблемите, изпречили се на пътя й.

И така, какъв избор имаше?

Никакъв, освен да победи Лий Карсън в наддаването.

— Каролайн? — Реджайна я докосна. — Кой беше този?

— Лий Карсън.

— Чиято ипотека е просрочена? Нищо чудно, че изглежда разстроен.

— Не. Лий е незаконният брат на Джъстин Карсън, който е собственик на фабриката. Предполагам, че Лий е тук, за да участва в търга… Лий беше най-близкият ми приятел.

— О! Виж ти! Трябва да е разбрал за какво си тук. Нищо чудно, че не се зарадва, когато те видя.

Каролайн поклати глава. „Забележително завръщане“, мислеше си тя. Бе очаквала да я приемат хладно. Винаги бяха гледали отвисоко на семейство Джаксън. Но суровият студен блясък в очите на Лий я бе смразил до мозъка на костите.

Вървеше неуверено. За да се успокои и насърчи, повтори наум последните думи на Карл: „Върни се при корените си. Няма щастливо бъдеще там, където миналото горчи. Ти струваш много, Каролайн. Трябва да им го покажеш.“

Щастливо бъдеще?! Болестта на Карл сигурно бе заменила практичния му ум с романтични фантазии. Имаше ли и най-малкия шанс да започне да се уважава, да се възхищава от себе си? Или всеки път, когато се погледнеше в огледалото, щеше да си спомня как всички от градчето повтаряха: „Онази дива некадърна дъщеря на Джаксън…“

Тя отвори широко очи, за да разгледа добре родния си град. Дали се беше променил? Дано опасенията й не се оправдаят.

Все същите фасади на магазините обграждаха площада, но половината от витрините бяха заковани. Като стотици други градчета в Америка, Грейсвил бавно изпадаше в икономическа разруха. Неспокойните й очи се обърнаха към хората, които наблюдаваха пристигането й, а сега я следваха по стъпалата на съда, сякаш беше онзи вълшебен музикант, който с една мелодия щеше да промени живота им.

Можеше ли наистина да промени нещо?

Искрици решителност проблеснаха в очите й, възвръщайки твърдото й намерение да протегне ръка и да сграбчи това щастливо бъдеще, което Карл й беше обещал. Тя не бе онази Каролайн Джаксън, която някога напусна Грейсвил — невръстна, никому неизвестна, пътуваща за никъде, с богатство, събрано в една найлонова торба. Тя беше Каролайн Джаксън Ноубъл! Притежаваше предостатъчно пари и идеи, за да направи фабриката печеливша. Онова, от което имаше нужда, бе възможност да го докаже.

Тя изкачи нетърпеливо последните стъпала, вътрешно готова да се бори с Лий Карсън или с който и да е друг, застанал между нея и собственото й чувство за достойнство.

Бяха се изправили пред резбованата дъбова врата на съда, когато Реджайна докосна ръката й:

— Не го прави, Каролайн. Върни се с мен в Атланта. Не разбираш ли, мястото ти не е тук! Надраснала си този град.

За миг пожела да можеше да избере лекия път към Атланта, към луксозния апартамент на Карл, гледащ към Пийчтрий Авеню, към универсалния магазин „Ноубъл“ в сърцето на града, където само да протегнеше ръка от входната врата и можеше да почувства вибриращия пулс на големия град.

Убедена, че няма да успее да обясни на Реджайна непреодолимата вътрешна сила, която я заставяше да остане в Грейсвил, тя се задоволи да направи не особено почтителна забележка. Усмихна се дръзко на секретарката си и като имитираше провлечения й акцент, Каролайн каза:

— Не мога, мила! Хич няма да ми е лесно, докато оправя нещата, но това е моят роден град. А ти, скъпата ми, ще идваш да ме виждаш винаги, когато можеш, нали?

Вместо да отвърне с усмивка, както Каролайн очакваше, Реджайна внезапно помръкна.

— Добре ли си? — попита я Каролайн.

— Ако не те познавах, бих се заклела, че си обезумяла от носталгия.

— Нима?

— Ами да! — Реджайна бутна вратата и тя широко се отвори. — Хайде да влизаме и да приключваме по-бързо, преди да съм се съгласила с теб. Чистият въздух тук сигурно е повредил мозъчните ми клетки. Не мога да дишам спокойно, докато дробовете ми не получат една хубава доза градски въглероден окис.

Доволна, че Реджайна смътно се бе досетила защо бе решила да доведе до край плановете си, Каролайн влезе енергично, вдигна воалетката и свали ръкавиците си.

Кафеникавите кръгове от дъждовете по тавана и напуканата мазилка бяха нямо свидетелство за липса на пари в цялата област. Вървяха по коридор с изподран мраморен под. Маслени портрети на градски кметове висяха в позлатени, богато украсени, но овехтели, рамки.

— Впечатляващи портрети! — отбеляза Реджайна и спря пред последния в редицата. Избърса с пръст прахта от табелката с името и прочете: — Чосър Карсън.

— Да. Бащата на Джъстин и Лий. Обърни внимание на сивите му очи.

— Защо?

Каролайн се засмя:

— Ами защото ще се въртят като откачени след търга.

— А може би не? Някъде четох, че Чосър Карсън е бил истински прахосник. Хич не му е пукало какво ще стане с фабриката. Цялата е била ипотекирана, преди Джъстин да я наследи.

— Помни ми думата. Чосър ще се обърне в гроба си в деня, когато до неговия портрет бъде закачен този на новия собственик на фабриката.

Реджайна погледна към вратата и побутна Каролайн:

— Изглежда съгражданите ти не могат да сдържат любопитството си. По-добре да се придвижим, преди всички места да са заети.

Миг по-късно Каролайн влезе в облицованата с орехова ламперия съдебна зала и усети върху себе си самоуверения поглед на Лий. Очите им се срещнаха и тя усети студенината и гнева му, от които тръпки я побиха.

Трескаво затърси в спомените си някакъв знак, който би й подсказал, че след време той ще притежава тази сурова мъжка сила, която излъчваше сега. Славата му на сериозно момче винаги бе карала сърцата на другите момичета да бият ускорено, но не и нейното. Тогава поне. Той бе означавал много за нея, но никога не бе чувствала това изгарящо физическо привличане, което изпитваше сега.

Лий Карсън, единствената сигурна закрила, която бе имала през бурното й безрадостно детство. Беше й превързвал ожулените колене, беше му доверявала детските си и момичешки тайни и я бе утешавал, когато се бе чувствала нещастна и изоставена. Усмивка се появи на лицето й при тези спомени.

Ефектът беше поразителен. Лий внезапно усети как сърцето му започна силно да бие и без да иска също се усмихна. Но след миг решително сви устни.

Беше се заклел да я обича вечно в деня, когато издълбаха инициалите си върху кората на стар дъб близо до реката. Тя го бе принудила да наруши тази клетва. Бе престанал да я обича в деня, когато се омъжи за човек три пъти по-стар от нея — с единия крак в гроба, с другия — в инвалидна количка.

Тези мисли подхранваха гнева му и лицето му ставаше все по-мрачно. Нека продължава да се усмихва! Но не на него, а на мъже, които имат повече пари, отколкото мозък. Беше го отхвърлила, когато бе беден като църковна мишка. В никакъв случай нямаше да я допусне отново в сърцето си!

Да намери някой друг наивник. По-скоро щеше да си строши и двата крака, но нямаше да направи и крачка към нея!