Джейн Ан Кренц
Ренесансова балада (7)

Седма глава

Алина се събуди на другата сутрин със спасителната мисъл, че има покана за изложба в местна галерия. Откриването беше обявено за вечерта. Художничката Селест Ашър й беше приятелка и Алина имаше намерение да я посети. Това ще е чудесна причина да избегне възможна среща с Джаред.

През целия ден си казваше, че едва ли щеше да има смелост да се появи, така че излизането й съвсем не можеше да се нарече бягство. Докато се обличаше вечерта, й мина през ума, че дори и да дойде на вратата, просто няма да пожелае да го изслуша. Не понасяше някой да се преструва на невинен.

Освен да отиде на изложбата, можеше да започне и работа с оригинала на микрофилма. През деня не й достигна сила да излезе и да го вземе. Сега вече бе късно и банката бе затворена.

Независимо от твърдото си намерение да види филма, колкото се може по-скоро, не беше още в състояние. Чувстваше се потисната. Отчайваше я мисълта, че Джаред вече работи със своето копие. Все още не бе отзвучал гнева й.

От ярост бузите й пламтяха, очите й неестествено искряха и мятаха искри. Крайчецът на устните й язвително се свиваше.

Черната блуза с висока яка, съчетана с дълга тясна черна пола, подчертаваше мрачния й вид. Като единствено украшение сложи сребърния колан с тюркоазите и зави косата си на лек кок. Изглеждаше така, както се чувстваше: неестествено студена.

Убедена, че е постъпила правилно, Алина влезе в претъпканата галерия. Моментално се потопи в приглушената снобска атмосфера на артистичния елит. Наоколо кръжаха екстравагантно облечени хора. Пийваха шампанско и правеха изключително претенциозни коментари върху творбите. Виното очевидно се раздаваше с широка ръка. Често насаме с Алина Селест беше споменавала, че тази щедрост допринася за увеличаване броя на положителните отзиви.

— Алина! Толкова се радвам, че дойде! Заповядай шампанско, а после искам да те запозная с Джефри.

— Здравей, Селест. — Алина се усмихна и взе чаша от стройната като статуя художничка. Червената й буйна коса ограждаше привлекателно лице и й придаваше вид на лъвица. Живите й сини очи пламтяха със сила, която се материализираше върху платната й. Облечена в блестяща, обшита с пайети зелена дреха, Селест, както винаги, излъчваше енергия и добро настроение.

— Изглежда върви успешно.

— О, да. Рандъл смята, че ще натрупам богатство тази вечер. Вълнуващо е, нали? — Засмя се с огромно удоволствие и повлече Алина към един мъж с брада, стеснително изправен в ъгъла. Вероятно беше четири-пет години по-млад от тридесет и три годишната Селест.

— Рандъл беше собственикът на галерията, нали?

— Да, онзи изискан мъж в тъмния костюм. Страшен сладур е. Прилича ми на твоя съдружник.

— Ник? — Алина се засмя.

— Виж, мила, винаги съм очаквала между вас да се получи нещо повече от партньорство. Ник Елдън е точно твоят тип. Изискан, образован, добре възпитан. Имате и много общи интереси в работата си.

Алина примига, без да може веднага да обясни на Селест приятелските си отношения с Ник. Замислено отпи от шампанското и рече:

— Двамата сме приятели, но никога не е имало и намек за нещо друго. Той е някак си потаен. Доста отдавна работим заедно и до днес не мисля, че го познавам добре.

— Изцяло е отдаден на книгите?

— Предполагам, това е едната му страст. Той се влюбва във всеки рядък екземпляр, но това не е всичко… — Тя се поколеба за момент, опитвайки се да й обясни точно. — Звучи нелепо, но понякога имам чувството, че в него са събрани двама мъже. Въпреки че не знам нищо за неговото второ аз. Никога не съм го откривала напълно. Понякога ми се струва, че щом излезе от магазина в обществото, той просто се превъплъщава в друг човек.

— Да не би да е хомосексуалист — предположи Селест.

Алина махна с ръка.

— Никога няма да узная. За мен има значение това, че ме въведе в бизнеса и е изключителен учител. Много добре се справям като съсобственик на магазина. Невероятно щедър е по отношение на моите комисионни от сделките.

— Всъщност той не ти продаде половината магазин. Доколкото си спомням, трябваше да вземеш доста голям заем, за да го купиш.

— Заслужаваше си. Кажи ми нещо за Джефри, преди да ни запознаеш. Изглежда истински нещастен тук.

— Намерих го на плажа преди два дни — обясни художничката безгрижно и нежно погледна към мъжа в ъгъла.

— Някаква плаваща останка от потънал кораб, изхвърлена от прилива? — Беше свикнала с чудатостите на приятелката си.

— Той е такова вдъхновение за мен!

Вечерта бавно напредваше. Алина се помъчи да забрави своите проблеми. Внимателно слушаше един приятел режисьор за интригите, които са скроили, за да не приемат филма му за фестивала в Кан. Сетне беше отвлечена от малка група художници, които оживено спореха върху достойнствата на нюйоркската живописна школа. В бъркотията изгуби нишката на разговора. Накрая й омръзна и се качи на колата и подкара към къщи.

Партито на Селест беше чудесно бягство, но не я отклони напълно от проблемите й. Какво ли правеше Джаред сега? Наистина ли ще има нахалството да се появи?

Отговорът получи веднага, щом видя заплашителните очертания на черното ферари, паркирано на тротоара пред къщата.

Първата й реакция беше паника. Дълбоко в себе си знаеше, че ще изпълни заканите си. За момент уплахата измести ужасната болка от измамата. Беше готова да продължи покрай къщата. Би могла да отседне в мотел…

Но още докато обмисляше този вариант, несъзнателно спря зад неговата кола. Това е неин дом и не може да бъде заставяна да бяга!

Докато гасеше фаровете и изключваше мотора, се ослушваше напрегнато. Ръцете й трепереха от цялата тази глупава…

Но къде беше той? Защо не излизаше да я посрещне? В колата му нямаше никой.

Измъкна се от предната седалка и тръгна към входа. Наистина бе дошъл. Защо? Отключи. Къщата тънеше в мрак. Къде, по дяволите, бе? Да не би да й е скроил някакъв номер в тъмното? Не, не беше в стила му. Обикновено бе директен.

Тръсна глава при тази мисъл. Явно го познаваше добре. Или поне така смяташе. Що за идиотска мисъл? Предсказва поведението му само, защото си е разменила с него дузина писма и е преспала веднъж!

Без да може да обясни защо, може би от страх, Алина обиколи стаите, като навсякъде светна лампите. Сякаш търсеше престъпник. Напрежението й растеше.

Изведнъж съзря светлина в градината и се сети, че не беше светвала лампата във вътрешния двор. Тръгна към френските прозорци със съвсем сигурно предчувствие.

Джаред чакаше там. Седеше на масичката от ковано желязо и небрежно преглеждаше списание. Алина се втренчи в тъмнокестенявата му коса, която блестеше на светлината.

Спокойствието му отново я паникьоса. Как се осмелява да я чака така спокойно? Вероятно е заобиколил къщата и е прескочил задната ограда откъм градината. Седеше, сякаш бе най-невинният човек на света.

Внезапно той вдигна очи и се видяха през стъклото. Дъхът й спря от погледа, който й отправи — дълбок и блестящ.

Изведнъж той се усмихна загадъчно, изпълнен с твърда мъжка решителност. Алина се вцепени.

— Все пак бе достатъчно разумна да си дойдеш сама вкъщи. — Гласът му се чуваше добре през полуотворения прозорец. — Страхувах се, че ще трябва да участвам в двубой с някой невинен човечец, когото би могла да довлечеш тук, за да се защитиш от мен.

— Не се нуждая от защита, Джаред Трой. Единствено трябва да държа тази врата заключена. Ако искаш да прекараш нощта в градината, моля. Въпреки че е малко студено, когато падне мъглата.

Джаред лениво се надигна и пъхна ръце в тесните си джинси. Джинсите я изненадаха. Заедно с разкопчаното кожено яке и отворената карирана риза, те го правеха да изглежда още по-опасен. Като че ли лустрото на цивилизацията беше отпаднало. В съзнанието й се появи образът на Франческо, както е изглеждал на Батиста в бойни доспехи.

— Но аз няма да съм навън, когато се появи мъглата, нали? Ще бъда в леглото ти и ще слушам колко се радваш, че съм се върнал в Санта Барбара.

— За нищо на света!

— Пусни ме, Алина.

— Посочи ми поне една причина за това — просъска тя, като усети, че гневът и страхът започват да пълзят по гърба й.

— Не съм откраднал микрофилма ти. Каква друга причина можеш да изтъкнеш за отказа си?

— Само ти си могъл! Единственият, който има мотив и възможност.

— Права си за мотива. Вероятно ние сме единствените на този свят, които наистина се интересуват какво се е случило между двамата любовници от Ренесанса. И все пак не съм взел филма. В онази нощ мислех само за теб.

— Какво правеше в кабинета? — Отчаяно искаше да не стои там пред нея. Тя беше готова да му повярва, независимо от доказателствата. Вътрешната й слабост я вбесяваше още повече.

— Казах ти. Станах за чаша вода и влязох да погледна портрета. — Той безшумно започна да се приближава до прозореца. — Повярвай ми. Знаеш, че и ти искаш това. Нека вляза и ще разсея всичките ти съмнения.

Искаше й се да му изкрещи да не я гледа така, да не й говори с този хипнотизиращ глас. Защо стои и го слуша?

— Махай се. Няма да имаш втори път шанс да ме използваш.

Той натисна дръжката на вратата, но тя глухо изтрака.

— Отвори вратата, Алина — заповяда той меко.

Погледите им отново се срещнаха и Алина усети неговата силна воля. После бавно поклати глава в знак на отказ. Обърна се и излезе от стаята, като загаси лампата след себе си.

Не се осмели да остане повече и да го предизвиква. Не знаеше защо е така унизително слаба, но я плашеше несигурността й. Прав бе. Искаше й се да му вярва.

Стигна до кухнята, когато чу шум от счупено стъкло. Разбра, че Джаред е разбил един от малките френски прозорци.

Като се завъртя бързо, тя се подпря на белия, облицован с плочки плот зад нея. Чувстваше се като малко подгонено животинче. Трепереше от страх и яд едновременно. Трябваше да се сети, че ще се опита да докаже силата си пред нея.

В следващия момент той се появи на вратата на кухнята и се облегна на касата с такава небрежно заплашителна стойка, че я накара да побледнее.

— Чудя се — язвително промърмори той, — дали Франческо е проникнал толкова лесно в онази вила.

Накрая тя се съвзе и рече:

— Съмнявам се. Батиста е живяла в епоха на насилие. Вилата й е била добре защитена срещу нежелани гости.

— Толкова ли съм нежелан? А така ме желаеше миналата нощ.

— Стой далече!

Джаред не й обърна внимание.

— Не разбираш ли, че нищо не може да ме държи далеч от теб? След като съм те чакал толкова и особено след миналата нощ.

Инстинктивно Алина започна да се отдалечава, като се плъзна покрай кухненския плот, без да сваля очи от него. Джаред смени посоката, за да я пресрещне.

— Няма да ме убедиш в нищо, особено в невинността си, ако… ако ме нападнеш! — Паниката я обхващаше отново.

— Недей даже и да сънуваш, че ще те нападна. Смятам да те любя.

Той бързо скъсяваше дистанцията помежду им. В следващия момент щеше да я настигне и да я сграбчи. Тя разбираше, че не може да го спре. Искаше да я подчини физически, като действаше според древния мъжки принцип, че с всяка жена можеш да се справиш чрез сила.

Алина изгуби самообладание. Обхваната от неистова ярост тя се обърна, грабна една чинийка от плота и я захвърли срещу него, без да мисли. Спусна се да бяга, като чу шума от счупения съд зад гърба си. Зад нея прозвуча тиха ругатня и тя се запита дали не го е улучила. Но той се приближаваше с бързи крачки като голяма котка, преследваща плячката си. Тя изтича през хола. Тясната пола спъваше движенията й.

Вмъквайки се в кабинета, бързо се завъртя и хлопна вратата, преди да я заключи. Но вече беше късно. Една силна ръка хвана дръжката и я натисна, докато тя едва удържаше напора му от другата страна.

— Проклет да си! Махай се! Нямаш право да…

— За правата ще говорим по-късно. — Той с явна лекота щеше да преодолее съпротивата й.

Не можеше да му противостои. Очите й бързо зашариха из стаята за оръжие. Сетне бързо отскочи и се хвърли към противоположната стена, запълнена с висока до тавана библиотека. Джаред показа лице през вратата. Тя не се колеба. Беше вече отишла твърде далече и можеше само да продължи в същия дух. Грабна най-близкия предмет от лавицата, малък бронзов свещник, и го запрати по него.

— Спри, Алина! Най-накрая ще те нашибам с колана си! — Едва успя да улови с една ръка свещника той и очите му мятаха мълнии.

Алина хвана още някаква вещ, този път купа, инкрустирана с емайл.

— Махай се, Джаред!

— Ще платя всичко, което хвърляш по мен, малка дяволска котка!

Купата изсвистя на няколко сантиметра от главата му и се разби с трясък в отсрещната стена. След нея полетя речник.

Раздразнението му прерасна в нещо много по-заплашително. В присвитите му очи съзря студена ярост и изпита перверзно удоволствие да го види толкова ядосан, колкото беше самата тя.

— Мислех, че си друг! — Започна да го дразни, като запрати по него следващия предмет. — Наистина ме измами, мошеник! Достави ли ти голямо удоволствие?

Последният удар го улучи в гърдите, но Джаред продължи да напредва. Лицето му решително се изопна. Просъска, докато улавяше следващата книга:

— Защо си мислила, че съм различен? Защо си смятала, че можеш да ми вярваш?

— Смятах те за честен човек!

— Нали ме мислеше за въплъщение на Франческо! Откъде, по дяволите, вярваше, че съм нещо по-добро от него?

— Както и Батиста е мислила, че е срещнала мъж, на който да се довери. Но ти ме измами! Всички тези писма ме караха да мисля, че се интересуваш от доказателства за тезата си. Всъщност, през цялото време си ме мамил, за да ме прелъстиш!

— Наистина ли?

— Знаеш, че е така, дявол да го вземе! Подведе ме, накара ме да мисля, че те познавам. Накара ме да повярвам, че си единственият мъж на света, който ме разбира! А после използва всичко това срещу мен! Откри слабостта ми и я използва! Само, за да вземеш филма. Никога няма да ти простя!

Несъзнателно, той отби едно списание по история на Ренесанса, без да сваля очи от лицето й.

— Знаеш, че е точно обратното. Ти беше прелъстителката!

— Това е нелепо!

— Бих искал да е така. Но истината е друга. Ти направи да повярвам в теб — единствената жена, която ме разбира, ха! Оказа се, че не съм прав, нали?

— Сега вече отлично прозирам същността ти!

— Не! Ако беше така, щеше да знаеш как ми действат обвиненията ти!

— Какво? — Тя се взря в него, потресена от горчивите му думи. — Опитваш се да ми кажеш, че аз те наранявам, след като разбрах истината!

— Един мъж обича да мисли, че неговата любима му вярва — прошепна Джаред, докато срещу него летеше друга вещ.

— Не съм твоята любима! Не съм ничия!

— Не беше до нощта, когато ми се отдаде. Алина, малка сръдливке, остави тази поставка за книги и ме погледни. Наистина ли мога да се отнеса толкова лошо с една жена? Наистина ли вярваш, че съм откраднал микрофилма, за да публикувам пръв? Ако имах нужда от това, щях да ти го поискам. Но никога не бих го откраднал!

Алина притисна до гърдите си поставката за книги, вперила поглед в него. Започна да се колебае между молещия му глас и гневната откровеност в очите му.

— Ти трябва да си го взел.

Той поклати глава.

— Знаеш добре, че бих използвал други средства.

Протегна ръка и внимателно отстрани предмета от ръцете й. Тя стоеше безучастна и напълно объркана. Не можеше да съвмести факта на кражбата с повика на инстинктите си. Отчаяно искаше да повярва, че е невинен.

Не можеше да пренебрегва и това, което знаеше за него от писмата. Дълбоко в сърцето си бе убедена, че е прав. Не би откраднал. Просто не бе в стила му. Имаше гордостта на Франческо. Никой истински мъж не би паднал толкова ниско!

— О, Джаред! — промълви неуверено. Погледът й издаваше дълбоко вълнение. — Сигурен ли си, че не си го взел?

Той почти се усмихна, чертите на лицето му се смекчиха.

— Абсолютно!

Алина затвори очи и пое дълбоко въздух. Пак рискуваше…

— Можеш да ми вярваш, скъпа — прошепна той, без да я докосне. — Мога да те пердаша от време на време, но никога няма да те измамя. При никакви обстоятелства.

Хуморът в нежната му заплаха достигна до нея и тя облекчено въздъхна. Гневните искри в очите й угаснаха.

— О, Джаред!

Хвърли се в ръцете му, като трепереше от завладелите я чувства. Зарови лице в якето му. Той я подхвана здраво, притисна я и също въздъхна с облекчение. Погали я по врата.

— Всичко е наред. Разбирам как се чувстваше.

— Наистина ли?

— Знаеш, че те познавам достатъчно добре. Ясно ми е какво значи за теб изчезването на филма и единствения предполагаем крадец да съм аз. Толкова дълго си се пазила, за да отдадеш сърцето си на човек, който отведнъж отмъква всичко.

— Не беше само, защото си взел филма. — Гласът й прозвуча гальовно.

— Разбирам и това. — Извади фибите от кока й и с едно нежно движение разпусна блестящата й кафява коса по раменете. Не спираше да й говори нежно.

— Мислиш, че не знам, колко много от себе си ми даде през нощта?

— Страхувах се…

— Но вече не? — прекъсна я той с надежда.

— Не.

И това бе истина. Джаред не беше крадец. Как можа да си го помисли. В някои отношения наистина го познаваше добре.

— На какво се усмихваш? — Усети промяната в настроението й.

— На това, че и двамата се познаваме достатъчно добре. Беше толкова сигурен относно моите чувства, а сега аз се учудвам как изобщо съм могла да те сметна за крадец. Бях много ядосана…

— На себе си?

— Предполагам.

— Батиста е добра учителка, нали?

Алина вдигна рамене.

— Най-добре е мъжете да се държат на разстояние и под контрол.

— Нещо, като дресирани зверове? — шегуваше се Джаред, а в очите му тлееше страст.

— Точно така — потвърди тя, като отговори на погледа му. Устните й се извиха в несъзнателна покана.

Но вместо да й отговори, той стана сериозен.

— Толкова ли беше ядосана, когато откри изневярата на бившия си съпруг?

— Искаш да кажеш дали запратих половината от книгите в библиотеката върху главата му? Не… Просто си събрах багажа и си тръгнах.

— И той не те последва?

Тя наведе настрани глава, усетила очакването в гласа му.

— Разбира се, не. Ричард гледа философски на нещата. Просто прие моето решение. Никога не би помислил да упражни сила, дори и да искаше да се върна.

Тя самата изобщо не бе го искала. Бе изпитвала само отвращение и безкрайна досада.

— Но сега знаеше, че ще се върна, нали? — Ръката му галеше косата й.

— Да, знаех.

— Затова те нямаше, когато дойдох. Между другото, къде беше?

— Мисля, че сега не е подходящо да те предизвиквам като ти кажа, че съм била с друг мъж.

— Не, ако не искаш да изпълня мъжествените си закани отпреди малко!

— Бях на една изложба на една приятелка художничка в града.

— Аха. Реши, че съм се уморил да те чакам и си дойде?

Алина прехапа устни.

— Да, помислих си го, но щом видях колата ти пред къщи…

— Ти не се довери на сърцето си, защо? Не знаеш ли, че не можеш и не искаш да избягаш. Неизбежно бе. — Той се наведе, взе я на ръце и я притисна към себе си.

— Джаред? — В очите й се появи болка. — Джаред, извинявай, задето те заподозрях.

— Вече си извинена.

— Как?

— Никога не съм преставал да си мисля, че ми вярваш, въпреки всички доказателства. Ти все още имаш само моята дума.

Тя докосна с пръсти устните му.

— Това е достатъчно.

Джаред се наведе и нежно я целуна по врата.

— Благодаря ти, Алина.