Джейн Ан Кренц
Ренесансова балада (3)

Трета глава

Чашата, която Алина поставяше върху решетката на машината, се изплъзна от ръката й. Задържа я в последния момент. Бавно се изправи и го погледна. Лицето й бе зачервено от ярост, искри хвърчаха от очите й.

Той я гледаше със сатанинска усмивка. Копнежът бе изчезнал от лицето му. Сетне проговори:

— Каза, че Батиста е била изключителна примамка. Но прави фатална грешка в кариерата си, нали? Франческо е мъжът, който иска и получава всичко от нея. Получава много повече от добра храна и блестяща компания, за които другите плащат. Спечелва дори повече от щастливците, попаднали в леглото й. Тя се влюбва в него. И затова е толкова разярена, когато го вижда чак след година. Всеки друг клиент, платил си за вход, щеше да бъде приет като постоянен посетител. Но Франческо получава всичко, което Батиста може да му даде, а после изчезва. Когато той отново се появява, тя го изгонва от вилата, защото се страхува от него…

— Батиста не се страхува от мъжете! Може да се справи с всеки от тях! — извика Алина.

— Освен с един, с този кондотиер — човек с нисш произход, купил своето място сред висшите среди, като им продавал сабята си. Дори не е знаел латински и гръцки. Събирал произведения на изкуството, за да вложи парите си, а не като тънък ценител. А успява да хване пеперудата в мрежата си.

— Батиста си взема поука. — Тя намусено тръшна вратата на миялната машина.

Джаред я хвана леко за раменете.

— Не се опитвай да ми тръшнеш вратата. Няма да мине при мен, а съм готов да се обзаложа, че и на него не му е минало. Много е късно. Ти, както и Батиста, си дала вече твърде много на един мъж. Така е, скъпа. Ти вложи толкова много страст в писмата си. Разкри се прекалено много. Мислеше ли, че си в безопасност, след като вдигна бариерите пред един непознат, само защото връзката ни бе чрез писма? Или живееше с илюзията, че случаят не те засяга, защото се преструваше, че обсъждаш чужди чувства, а не своите?

Алина положи усилие да отговори хладно:

— Мисля, че е време да си тръгваш.

Той се поколеба, после кимна.

— Да. Но ще се върна. Знам много за теб и ще се помъча да използвам всичко, за да те накарам да дойдеш при мен.

— Защо ти, арогантен, непоносим…

— Внимавай или ще си искам обратно микрофилма, преди да успееш да напишеш унищожителното си опровержение!

— Няма да се докоснеш до него, преди да си свърша работата!

— Как би могла да отречеш, че имам всички права върху него? — попита с подигравателно благоразумие той.

— Работих много, за да открия писмата! Те са мои!

— Биха могли, ако беше измислила друг начин да накараш Молина да ти ги филмира. Но реши, че името ми ще бъде вълшебният ключ, нали? Знаеше, че Молина ще отговори на всяка моя молба…

Алина прехапа за момент устни и смени темата.

— А как разбра какво съм направила? Аз получих филма едва вчера.

Той обхвана с ръка брадичката й и я погледна усмихнато.

— Ще ти кажа утре сутринта, на закуска.

Използва, че я държеше и я целуна още веднъж. Този път не търсеше отговор. Устните му бързо докоснаха нейните, сетне я пусна и бързо се отправи към вратата. Не се обърна да погледне замаяното й лице и изчезна в нощта.

С известно закъснение Алина се отърси от завладяващото му присъствие и погледна през прозореца. Точно в този момент едно лъскаво черно ферари се отдели от тротоара и изчезна надолу по хълма.

Ръцете й трепереха. Почти инстинктивно тя изтича в кабинета си, сякаш искаше да се увери, че нищо не се е случило със скъпоценния филм. Влезе в стаята, постлана с бял килим, и се втурна към старинното дъбово бюро. Издърпа чекмеджето и въздъхна облекчено, като видя металната кутийка с филма. Разбира се, беше на мястото си. Джаред Трой не бе влизал тук. А и не би могъл да знае къде е. Все пак ще трябва да внимава. Въпреки че не бе признала преди малко, тя го познаваше добре след тримесечния им спор. С нищо не успя да я заблуди тази вечер. Беше дошъл в Санта Барбара с една-единствена цел — да вземе микрофилма, който бе изпросила от частната колекция от редки книги и документи на Виторио Молила.

Отпусна се на тапицирания стол до бюрото и изпъна крака напред. Бронзираната кожа на обувките й отразяваше светлината на лампата и хвърляше отблясъци върху изящната гарнитура. Загледа се внимателно в портрета на отсрещната стена. Срещна познатия поглед на жената, която споделяше стаята й.

Разбира се, не беше истински портрет на Батиста. Алина не можа да открие такъв, а и не би могла да си позволи оригинална творба от времето на Ренесанса. Съвременният художник обаче бе успял да схване как е изглеждала една куртизанка от онази епоха.

Облечена бе в богата дреха от зелено кадифе, обшито със златен брокат. Тъмнорусата й коса бе вдигната в сложна фризура по тогавашната мода, украсена с перлен наниз, който правеше челото прекомерно високо. Батиста, както и другите модерни жени от онова време, вероятно е скубела част от косата си, за да се получи тази височина. Елечето от брокат бе широко деколтирано и откриваше нежната линия на гърдите. Златни верижки и смарагдови гердани украсяваха тънката шия. Портретът беше в половин ръст, но Алина знаеше, че вероятно е носела модните тогава чехли с високи подметки, отчасти заради калните улици, но преди всичко, защото жените са обичали да бъдат забелязвани. Дрехите и бижутата бяха много красиви. Нямаше усмивка върху чувствените устни. По онова време хората са гледали сериозно на портретите си. Но в синьо-зелените очи блестеше искрица ирония — нещо като намек за елегантно предизвикателство. Батиста беше накарала света да живее според нейните правила.

— Той иска да знае какво се е случило с теб, Батиста. Любопитен е, колкото и аз. Това е един втори Франческо. Смята, че може да ме изкуши и да получи филма. Да беше го чула! Лъжа е, че е влюбен в мен. Всичко, което каза, е само уловка. Просто иска да се добере до филма… И разбира се, да докаже, че е прав относно края на твоята история.

Замисли се за мъжа, вмъкнал се в живота й тази вечер. В последните три месеца не бе чувствала Джаред Трой като реална фигура, а като някакъв измислен герой от миналото. Никога не беше помисляла, че ще се срещне с него.

Алина се изправи и отиде до прозореца. Къщата й беше кацнала на един хълм над града. Долу светлините стигаха до брега. Нататък следваше тъмната бездна на Тихия океан.

Отново се почувства виновна, задето използва името му пред Молина.

— Но той също иска да измъкне филма по един непочтен начин. Появи се на вратата ми не само заради информацията. Значително по-умен е! Смята, че може да ме прелъсти по примера на Франческо. Няма да повторя грешката ти, Батиста! Онзи кондотиер разби живота ти, а после те остави да събираш отломките.

Замисли се за собственото си минало. Разводът й бе една душевна травма. Но все пак не беше истинска трагедия, каквато бе преживяла онази жена. След изневярата на съпруга си разбра, че никога не е бил и няма да бъде голямата й любов.

Алина започна да създава своя ренесансов образ със смътната надежда, че ще открие голямата си любов. Мислеше, че щом се появи, веднага ще го познае. Би трябвало да е умен, интелигентен, с изискани обноски и, разбира се, много предан. Толкова влюбен в нея, та никога да не се усъмни, че спи със студентките си! Защото, разбира се, той щеше да е учен. Известен писател или художник също бяха приемлива партия. Във всеки случай, трябваше да е добре образован и познат в интелектуалния елит. Но в никакъв случай бизнесмен!

После, след като успя да създаде своя кръг от академично образовани приятели, разбра, че повече не се нуждае от голяма любов. Мечтата й бе просто мит! Доволна бе от това, което имаше. Поради парадоксите на света около нея, нейното наглед безметежно съществуване привличаше мнозина и Алина се радваше на успех и внимание. Още веднъж си повтори, че има всичко, което желае. И никакъв арогантен и нахален тип не може да я убеди в противното.

— Благодаря ти за разговора, Батиста — усмихна се на портрета и тръгна към вратата. — Ще пазиш микрофилма, нали?

Няколко часа по-късно се събуди от звънеца на външната врата. Отмахна косата си от очите и погледна сънено часовника до леглото. Кой ли досадник звъни толкова рано в неделя сутрин след нощното парти?

Почака няколко минути с надеждата, че посетителят ще си отиде, но това не стана. Сигурно бе нещо важно.

Отметна завивките и наметна върху сатенената си нощница зелена кадифена роба. Като минаваше през антрето, се погледна в огледалото. Отсреща я гледаше разрошена от съня жена, облечена в дреха, която би могла да бъде на мода преди петстотин години. Напълно несъвместима представа, каза си Алина и направи кисела физиономия. Робата изглеждаше прежалено елегантна за разрошената й коса и лицето без грим.

— Кой е? — Ръката й стоеше на бутона на вратата.

— Джаред. Нося ти нещо.

Ръката й замръзна на мястото си. Отведнъж се разбуди напълно.

— Какво, за Бога, правиш тук толкава рано?

— Отвори и ще видиш. — Дълбокият му глас звучеше весело. — Казах ти, че имам нещо за теб.

Като едва потисна въздишката си, тя отвори съвсем малко вратата и погледна сърдито.

— Не!

— Какво не? — Гласът му звучеше съвсем невинно.

— Няма да сложиш ръка върху моя микрофилм.

Помисли си, че изглежда твърде бодър. Смътно й мина през ума къде ли е нощувал. Облякъл бе тъмни панталони и риза на райета. Откопчаната яка откриваше мургавата му шия, а ръкавите бяха навити до лактите.

— Не се върнах за микрофилма — блесна острата му усмивка. — По-скоро бих похитил теб. Почакай!

Хвана вратата, точно когато тя се (шита да я хлопне и не успя да я задържи навреме. Ужасена, Алина видя как вратата притисна пръстите му.

— Джаред! Ох, извинявай! — изпищя от уплаха и бързо посегна да я дръпне.

Той изруга и хвана ударените пръсти с другата ръка. Погледна я с укор изпод тъмните си вежди.

— Добре… Добре ли си? Опитах да я отворя преди окончателно да се затвори. Има ли нещо счупено? — посегна към ръката му тя, сериозно разтревожена.

Джаред с готовност й подаде ударените пръсти и се промъкна вътре.

— Май им няма нищо. — Алина не забеляза кога се вмъкна в антрето и тихо затвори след себе си. — Съвсем са добре — усмихна се той.

— Винаги ли влизаш в къщите на хората с някакъв номер?

— Може да не повярваш, но понякога получавам и покана. Престани да се мръщиш така. Не искаш ли да разбереш какво ти нося?

— Подкуп? Няма да мине. Не можеш да ми дадеш толкова много пари, колкото струва микрофилмът.

— Закуска.

— Какво?

— Донесох ти закуска. В колата е. Облечи се и ще хапнем на плажа.

— Но навън е мъгливо. Изпаренията ще се вдигнат след няколко часа.

— Подробности! Къде е останал авантюристичният ти дух?

Алина се замисли над това. Наистина, къде? Разбира се, че може да се справи с този мъж. Това, което той иска, тя няма да му го даде. Щеше да бъде забавно. Не се е родил мъжът, който да я срази, нея и Батиста!

Усмихна се.

— Да — каза той, забелязал усмивката й, — знаех, че така ще погледнеш на нещата рано или късно. Ако бях истински склонен към надпревара, щях да ти напомня какво се случва с Батиста, след като решава, че може да се справи с Франческо…

„Дали ще бъдеш толкова доволен от себе си, когато публикувам края на историята им?“ — подигра се наум Алина и бързо тръгна към гостната.

— Да, защото знам как ще свърши.

— Басирам се, че Франческо е имал същата физиономия, когато отново се е появил на вратата й, след като е убил любовника й! Малко, преди тя да излее кофа с помия на главата му от прозореца!

— Ти го измисли. Няма никакви сведения за такова нещо. Престани да украсяваш историята и се облечи.

Тя мина в спалнята си, като по пътя плътно затвори вратата на кабинета. Да не му хрумне да наднича там. Усмихна се на себе си, когато зърна портрета на Батиста. Вчерашната вечер прояви слабост. Днес ще успее да се справи с въплътения в образа на Франческо мъж. Облече практично за плажа облекло, но добави някои акценти, които ренесансовата героиня би одобрила — тесни джинси, синя блуза с набори, кремав жакет с шал яка, обточен с тъмнокафява кожа. Сложи широк сребрист колан с тюркоази и ниски ботуши. Изглеждаше предизвикателно с едва прибраната си коса и пуснати къдри около шията.

Джаред одобрително я изгледа.

— Чудя се, какво ли би написал ренесансовият поет, който цели часове е съчинявал оди за женските дрехи и бижута.

— Ако мъжете все още пишеха стихове за тоалетите на жените, нямаше да измислят джинсите — остроумно отбеляза Алина.

— Щеше да е сериозна загуба за света — хвана я за ръката той. — Харесвам те, когато си в коприна, но в джинси си друг род предизвикателство за мен. Гладна ли си?

— Да, след като се потрудих да ти смажа пръстите. Къде успя да намериш отворен магазин толкова рано?

— Малка тайна, за да събудя интереса на дамата.

— Е, и каква е тя? — Тръгнаха към плажа.

— Намерих една фурна. Пресни кифли, масло и кафе. Харесва ли ти?

— Чудесно.

— И аз мислех така. Вкусовете ни са подобни.

— Толкова си сигурен в себе си! — учуди се Алина и го загледа, докато се спускаха към плажа.

— В последните три месеца прекарах много време в четене на твоите писма.

Управляваше ферарито със стаена страст — бързо, умело, но не безразсъдно. Вероятно така е яздил коня си Франческо.

— Добре, защо не ми кажеш как откри, че притежавам филма?

— Съвсем просто. Вчера сутринта ми позвъни Молина.

— Позвъни ти! На теб?! — От удивление тя подскочи на седалката. — Защо, за Бога, е направил това? Аз представих нещата като обикновена молба.

— Любопитен беше да разбере защо проявявам интерес към писмата на един английски пътешественик от осемнадесети век. Знае, че се занимавам с военната история от времето на Ренесанса.

— И какво… Какво му каза? — прошепна Алина, съзнавайки опасността, на която беше изложила професионалната си репутация.

— Трябва да призная, че останах изненадан. За щастие, той спомена между другото името ти, като мой посредник. Бързо съобразих нещата. Знам, че има една-единствена причина, заради която би рискувала толкова много.

— Батиста и Франческо! — Тя се облегна малко успокоена на седалката. Очевидно, беше я прикрил пред колекционера.

— Точно така. Казах, че не съм съвсем сигурен какво ще отрия, но тъй като проследявам историята на един кондотиер, искам да видя и тези автентични документи. Не звучеше много убедително, но той остана удовлетворен.

— И веднага се качи на колата, за да провериш какво съм открила.

— Както снощи ти казах, това беше последната капка. Не можех повече да отлагам срещата си с моята съвременна Батиста — съгласи се той кротко.

Джаред паркира колата на една отбивка на пътя над бушуващите вълни и погледна мъгливия плаж.

— Изглежда пикникът ще бъде на закрито.

— Добре. Нямам нищо против да направя трохи върху хубавите ти кожени седалки.

— В замяна на което, ти би могла поне да ми кажеш какво толкова интересно има в писмата на онзи пътешественик от осемнадесети век. — Той се обърна назад за сака със закуските.

— Аха! Знаех си! Опитваш се да разбереш какво е съдържанието на микрофилма.

— Не отричам, че съм любопитен. — Подаде й пластмасова чаша с кафе и внимателно подреди кифлите върху салфетка. — Не питам за подробности, интересува ме само общата идея…

Алина се поколеба, раздвоена между желанието да се изтъкне и това, да запази тайната. Накрая се реши на компромис и заговори с едва сдържано въодушевление:

— Английският пътешественик е пребивавал във вилата, някога принадлежала на Батиста.

Настъпи мълчание. Знаеше, че независимо от твърденията си, Джаред е страшно заинтригуван.

— Преди да е била опожарена? — плахо попита той, сякаш се страхуваше да изясни нещата.

Тя кимна триумфиращо.

— Там е имало библиотека…

— О, господи! — подсвирна той.

— И този чудесен неизвестен пътешественик е писал писма до свой приятел, като му е разказвал какво е открил в библиотеката. Историята на предишната притежателка на вилата…

Джаред храбро отпи голяма глътка кафе, като напразно се опитваше да изглежда незаинтересован. Разбира се, не можа да я измами. Алина си спомни собствената си неописуема треска, когато за пръв път разбра какво е намерила. Наблюдаваше го как бавно се мъчи да се овладее.

— Успя ли… — Спря за момент, сетне отново попита: — Успя ли да видиш филма? — Сякаш стъпваше върху яйца.

— Не. Смятам да го занеса долу в библиотеката и да използвам апаратите им за разчитане. Вероятно ще отнеме много време, заради излишната информация, а и знаеш колко трудно се четат ръкописни букви от осемнадесети век. Ще започна следващата седмица. Но не искам да бъда смущавана.

— Не… — Пластмасовата чаша се смачка в ръцете му, докато гледаше с отсъстващ поглед пред себе си.

Алина се усмихна. Той се обърна към нея и със загадъчна сериозност предложи:

— Ако ти обещая, да не те хвана за краката и да не те държа с главата надолу, докато не ми покажеш филма, ще се съгласиш ли да вечеряш с мен?

Тя се засмя ликуващо и сърдечно възкликна:

— Бедният Джаред!

Той хвърли смачканата чаша, изтърси трохите и леко я сложи на коленете си.

— Не толкова беден. — Държеше я между волана и гърдите си. — Ти имаш отговора на историята между Батиста и Франческо, а аз имам теб. В края на краищата всичко си идва на мястото.

— Нямаш никакъв шанс! — Вълнението я обхващаше, даже когато се опитваше да се пребори със силната му прегръдка.

Той погали шията й и очите му потъмняха.

— Отдавна не съм правил любов с жена на предната седалка на кола.

Сложи главата й на рамото си и я зацелува, като нежно възпря протестите й.