Джейн Ан Кренц
Ренесансова балада (2)

Втора глава

Останалата част от прелестното светско парти премина за Алина като сън. От време на време й минаваше мисълта, че има работа с някакъв лабилен, вероятно луд човек. После се сещаше за сериозната му репутация в света на библиоманите и букинистите. Рано или късно до нея щяха да достигнат слухове за неговата душевна нестабилност, сигурна беше. Отказа се да звъни в полицията.

Вместо това, наполовина по инстинкт, наполовина от съображение да не компрометира сбирките си, си наложи да се държи, сякаш нямаше нищо необикновено в присъствието на високия мълчалив мъж. Свикнали със собствената си ексцентричност, повечето от гостите не се впечатлиха особено от Джаред и се отнесоха неангажиращо любезно с него.

Алина успя да се измъкне деликатно, като го представи на един дългокос побелял професор по италианска история. Доктор Хопкинс беше очарован. Когато се намери между своите, младата жена реши, че е реагирала по единствения възможен начин на смайващото му изказване. Беше премигала от изненада, сърцето й бе започнало да прескача, но причината за тръпката, преминаваща по гръбнака й, бе страх. Чист, примитивен женски страх. Никога преди не беше го усещала и затова се почувства нервна и несигурна.

В следващия миг успя да възстанови чувството си за хумор. Вероятно си правеше някаква шега. Или сигурно настояваше за някакво възмездие след нейната волност с микрофилма. Искаше да я накара да се почувства като Батиста, когато Франческо се появява на прага й и предявява претенциите си на официален любовник. Усмихна се очарователно на смущаващия му поглед и с присъщото си хладнокръвие отговори леко подигравателно на шокиращото му изказване:

— Твърдо вярвам, че човек може да се учи от историята. Не виждам причина да повтарям грешката на Батиста.

За щастие точно тогава се появи доктор Хопкинс и Алина успя да му предаде Джаред.

В останалата част от вечерта неканеният гост не направи друго усилие да я преследва. Стоя в един ъгъл до отворения френски прозорец и прекара в разговор с професора. От време на време поглеждаше неспокойно към него, но той изглежда напълно бе забравил за нея.

Прекалено много обаче беше да се надява, че ще си тръгне с другите в края на тържеството. Алина с надежда хвърли поглед към ъгъла, където двамата мъже все още разговаряха, и видя тъмнокосата му глава внимателно наведена към професор Хопкинс.

— Прекрасна вечер, както винаги. — Пик Елдън я поздрави сърдечно, следвайки Бред Диксън и поета, който в края на краищата се беше появил. Последният наистина умееше да се наслаждава на безплатната храна и вино. За краткото време, което престоя, успя да направи изумително опустошителни набези до закуските.

— Радвам се, че прекарахте добре — отговори мило тя и обърна лицето си за обичайната прощална целувка.

Точно когато Ник малко неохотно вдигна глава, Алина съзря Джаред, който ги гледаше. Очите му блеснаха язвително, разбрал намека. Е, няма нищо лошо в това да знае, че е в отлични отношения с много от мъжете. В случай че наистина има намерение да изпълни заплахите си.

— Ще се видим в понеделник в магазина. Приятно прекарване на уикенда — каза Ник любезно.

— И на теб — усмихна му се тя и го отпрати с известно нежелание.

Последни останаха доктор Хопкинс и Джаред. Професорът се беше запътил към вратата, като бавно прекосяваше кафяво-белия плътен килим пред камината. Младият мъж го следваше, увлечен в разговора. Сякаш с известно съжаление, възрастният учен говореше:

— Разбира се, след битката при Мариняно в хиляда петстотин и петнадесета, старият начин на водене на война напълно се променя. С усъвършенстването на тежката артилерия… Но виждам, че е време да спрем да говорим за оръжия. Мила Алина, съжалявам, че съм последен на вратата. — Както повечето мъже от компанията, той се наведе и я целуна по бузата.

— Не съвсем последният, сър. — Тя се усмихна многозначително на Джаред, който иронично наблюдаваше сцената.

Хопкинс се огледа удивено.

— О, имах впечатлението, че… Няма значение. Надявам се, скоро да се видим. Знаеш, че не мога да издържа дълго време, без да мина през магазина ви. Това е нещо като болестно пристрастяване! Джаред, за мен беше удоволствие да се запозная с вас. Бих искал някой път да продължим разговора.

— С нетърпение ще чакам — отговори любезно той и изчака мълчаливо старият учен да слезе по стълбите. — Не дръжте отворена вратата. Все още нямам намерение да тръгвам — обърна се към Алина той.

Тя сподави тихия си стон, затвори вратата и го последва в гостната. Отпусна се на извития, тапициран в бяло, диван, и обшитата с лилаво дреха меко се надипли около гъвкавото й тяло. Твърдо имаше намерение да не отстъпва, като използва единственото си оръжие — обичайната си самоувереност. Простря ръце на облегалката, кръстоса крака с грациозно безгрижие, извърна назад глава и надменно се усмихна на мъжа, който съсредоточено я наблюдаваше.

— Много красива! — одобри той, като отиде до камината. Леки невесели бръчици се появиха в ъглите на очите му.

В ухайната нощ Алина беше поставила в камината десетки свещички с различна големина и форма. Техните блещукащи светлинки огряваха тържеството, без да дават нежелана топлина.

— Аз или камината?

— И двете. Вие имате по-изискан стил, отколкото вероятно е притежавала Батиста. Веднага го разбрах — каза тихо Джаред, гледайки свещите. После отново я прикова с поглед и леко се усмихна. — И никога не съм тъпкал с крака писмата ви.

Алина махна с ръка.

— Ник преувеличава. Аз също не съм толкова раздразнителна.

Той се усмихна.

— Лъжкиня. Обзалагам се, че каза истината или нещо много близо до нея. От писмата ви знам твърде много неща за вас. Наясно съм за пристрастието ви към темата за Франческо и Батиста. Вие защитавахте дамата остроумно, стилно и със страст. Така, както тя би се защитила. Както и вие бихте се защитили, ако се наложи.

— За щастие, няма такава необходимост.

— Надявах се, че така гледате на нещата. Откровено казано, не очаквах толкова логично становище по историческия въпрос. — Той облегна ръка на облицования с кафяви плочки перваз на камината и й отправи същия алчен, поглъщащ поглед както когато му отвори вратата.

— Мога да си позволя да бъда логична в материя, която пряко не ме засяга — леко върна удара тя и се помъчи да овладее нервите си, за да не покаже обхваналото я напрежение.

— Нима? Алина Кори, аз наистина имах предвид това, което казах. Вие ме прелъстявате с вашите страстни интригуващи писма вече три месеца. Знаех, че рано или късно ще ви открия. Последната капка, от която чашата преля, беше ударът ви с копието от неизвестния материал на Молина. Повече не можех да чакам. Трябваше да дойда и сам да се убедя отговаря ли действителната жена на тази, която си представях.

— Но аз никога не съм влагала нещо… Нещо лично в кореспонденцията! Трябва да знаете, че никога не съм засягала нещо вън от бизнеса или от дискусията ни върху Франческо и Батиста!

Джаред се усмихна.

— Нямаше такова голямо значение какво казвахте в писмата си, а как го казвахте. Не можех да издържа. Трябваше да ви потърся и съм очарован. Вие сте много по-интересна от страстното дребнаво същество, което издаваха писмата.

— Но това е лудост! — Стараеше се да остане хладнокръвна и дистанцирана от невероятната ситуация, в която бе изпаднала. Чувстваше нервите си опънати до крайност от напрежението, което витаеше в стаята.

Той поклати глава, приближи се бавно до един тапициран с кафява кожа стол и се облегна на него с мъжка грациозност. Алина с изненада откри, че всъщност пред нея стои физически много силен човек. Не беше едър, нито мускулест. За женските й сетива обаче стаената му котешка сила изглеждаше по-застрашителна.

— Не е лудост. В писмата си аз не съм обсъждал с вас нищо друго, освен същите теми. Но мога да се закълна, че и вие можете да кажете доста неща за мен.

— Никога не съм се изкушавала да правя психоанализа по кореспонденция.

— Опитайте!

— Не ми е достатъчно интересно.

— Толкова ли глупаво звучеше написаното от мен? — Джаред въздъхна със съжаление.

— Глупаво?! — Подхвана думите му тя, без да мисли. — Глупаво е последната дума, която бих…

— Виждате ли? Имали сте някакъв мои мисловен образ, нали?

Загледа го, като нервно поклащаше върха на обувката си, и рече предизвикателно:

— Добре. Ще ви кажа как точно си ви представях!

— Имам чувството, че ще съжалявам за въпроса си — промърмори той унило.

— Възможно е — получи не особено учтив отговор.

Алина вдигна очи към украсения с кафяви гипсови отливки таван и започна да сумира впечатленията си, като че правеше характеристика на кандидат за работа.

— Предположих, че сте на около четиридесет години…

— Съвсем близо сте. Догодина ще ги навърша — въздъхна намръщено той.

— Тих, затворен в себе си, човек, който въобще не се интересува от събирания, като това тази вечер…

— Прекадената общителност е досадна.

— Бих ви описала по-скоро като суров и безпощаден в някакъв смисъл…

— Защо казвате това? — Изглеждаше леко засегнат.

— Предположението се основава по-скоро на репутацията ви, а не на писмата. Всеки библиоман знае, че сте станали богат на Уолстрийт. Вие все още се появявате от време на време, взривявате пазара и изчезвате с поредните огромни печалби. Нищо в писмата ви не промени това впечатление. Винаги бяхте така безпощадно логичен при оправдаване на военните подвизи на Франческо и дележите афери от онова време. С изключение, разбира се, когато ставаше дума за доходите на бедната Батиста. Критикувахте я по един абсолютно нелогичен начин. Бяхте толкова непреклонен и безпощаден в бележките си, колкото би бил самият Франческо!

— Може би, защото бих имал същото негативно отношение към този непрекъсващ поток от мъже, с който тя е пълнила своите салони.

— Със сигурност не е спала с всеки, посетил дома й. Една голяма част от доходите й е идвала от входната такса и тези, които са идвали, не са очаквали и не са получавали нищо друго, освен изискан интелектуален следобед или вечер. Приемала е като любовници само отбраната част от тях. Така са действали всички велики куртизанки. Те са били некоронованите кралици на обществото!

— Изглежда се отклоняваме от темата.

Алина присви очи.

— Мисля, че да дискутираме личността на Франческо е все едно да дискутираме вашата личност.

— Аха! — Имаше дълбоко учудване в това прозрение.

Алина трепна при мисълта, че е разкрила по-голяма част от неговата същност.

— Естествено бе да ви видя съвсем близък до Франческо. Искам да кажа, че вие винаги защитавахте каузата му, сякаш сте на негово място.

— Продължавайте. Кажете ми точно как виждате Франческо и мен. — Очите му се усмихваха насърчително.

— Няма много какво да се добави. Мълчалив, суров, безжалостен, заинтересуван да печели пари по най-прагматичен начин — като кондотиер в неговия случай, като магнат от Уолстрийт във вашия. — Тя замълча, припомняйки си други впечатления, натрупани от писмата. — Може никога да не разберем как Франческо е използвал парите, получени от Медичите, но има голяма вероятност да е постъпил като вас — да ги е вложил в изкуство и редки книги. Обща практика тогава, както и сега, е хората да се предпазят по този начин от инфлацията. Меценати, ха!

— Мълчалив, суров, безжалостен — повтори той замислено. — Нещо друго?

Тя се поколеба. Не искаше да изкаже малкото, което оставаше — едно мимолетно почти неуловимо впечатление.

— Кажете ми — настоя мъжът пред нея и се облегна в креслото.

— Не е важно… Може би ще прозвучи малко…

— Моля?

Алина се учуди на упорството му. Накрая тихо рече:

— Е, ако все пак искате да знаете, имах усещането, че сте малко… изолиран.

— Самотен? — прецизира той.

— Може би. — Погледна през прозорците към тъмната градина.

— Затова ли продължихте кореспонденцията? — долови изпитателна нотка в гласа му. — Защото ме съжалявахте?

— Не! Реших, че ако сте самотен, това е въпрос на избор. Не ви пишех от симпатия! Отговарях ви, защото страшно упорито не признавахте, че Франческо е просто един мошеник!

Джаред се засмя и тя усети, че атмосферата се разведри. Изглежда отговорът й го забавляваше. Той се наведе напред, скръстил ръце.

— Не мислите ли, че знаем доста неща един за друг?

— Например, какво?

Алина се държеше надменно, раздразнена, че допуска толкова личен разговор. Не знаеше обаче как да спре. Наистина, имаше официална причина да бъде тук, след като тя се бе възползвала от името му пред Молина.

— Вие знаехте, че не съм женен, нали?

— Допусках.

— Точно, както и аз за вас. Писмата ви бяха толкова енергични и страстни. Осъзнавахте ли това?

— Фантазирате!

— Истина е. От самото начало знаех, че няма мъж в живота ви. Но допусках, че вероятно имате цял ескорт от нищо не значещи за вас мъже наоколо. И не се излъгах. — Не изглеждаше особено очарован от констатацията си.

— Цял ескорт от мъже около мен е точно това, което харесвам! — забавляваше се от недоволството му тя.

— Защото така е по-безопасно? — погледна я остро Джаред.

— Защото е много по-приятно, отколкото да избереш един и след това да се разочароваш от него.

— Знам какво е разочарование. В това отношение не сте го изпитали само вие. Защо мислите, че си хабих нервите три месеца и накрая дойдох тук?

— За какво говорите?

— Бях ужасен, че, когато накрая дойда за вас, ще открия, че съм се лъгал във всеки ред от писмата. — Сякаш признаваше някаква своя слабост. — Страхувах се да не се окажете студена или пък страстно влюбена в някого, или пък жестока, каквито само жените могат да бъдат. — Видя, че тя го гледа с неразбиращо удивление и поклати тъжно глава. — Искам да кажа, че знаех какво ще открия в интелектуално и в емоционално отношение. Но нещо в мен все пак се страхуваше. Не разбирате ли?

— Не! Нищо не разбирам! Появихте се на вратата ми, влязохте с измама…

— Малко недоразумение от ваша страна.

— А след това ми казвате, че знаете историята с микрофилма. После започвате да говорите, като че ли сте ме преследвали из половината свят…

— А не, само от Палм Спрингс!

— И малката доза хумор в тази странна ситуация вече е изчезнала. Ще съм ви благодарна, ако спрете и ме оставите на мира. Не знам какво целите, освен че искате да ми вземете микрофилма. Но още от сега трябва да ви предупредя: няма да го дам, преди да съм научила всичко! Ще докажа веднъж завинаги какво, в края на краищата, се случва с Франческо и Батиста.

— Аз не търся филма — рязко я прекъсна Джаред и сложи ръце на раменете й. — Не можеш ли да разбереш, че преследвам теб? Аз те желая, Алина! През тези три месеца разбрах колко ми липсваш. Тази вечер съм тук, защото не мога повече да ти устоя. Когато отвори вратата, сякаш видях материализирана мечтата си.

— Но аз не съм Батиста!

— И аз не съм Франческо!

— Не съм сигурна!

Тя щеше още много да говори, но не успя. Силните му ръце на раменете й здраво я хванаха и я притеглиха.

— О! — Устата й леко се отвори с вик на изненада и протест.

Той впи устни в нейните, като пое звука и продължи жадно да я целува. Алина остана вцепенена от тази неочаквана, почти насилствена прегръдка. Ръцете й се опряха върху сакото му. Смътно осъзна, че всичко стана много бързо. От словесния аргумент той премина към физически, преди още да бе осъзнала опасността.

Желанието му я заливаше на вълни. Страстните му целувки бяха като на някакъв див звяр, държан дълго време затворен. Копнежът му се засилваше от топлината на зашеметяващите й устни. Тя се сепна, когато върхът на езика му с бързи движения потърси нейния и го подкани към интимна чувствена борба. Нямаше друг избор и реагира. Срещу такава атака инстинктите се съживяват за отговор. Но схватката им пробуди други дремещи желания. Ръцете му се плъзнаха надолу по копринената дреха, проследявайки извивките на стройното й тяло.

— Господи! — дрезгаво прошепна той, като почти не отлепяше устни от нейните. — За това мечтая от три месеца. Не знаеш колко страдах…

Преди да може да протестира, да му каже, че не е възможно така страстно да желае една жена само заради кореспонденцията си с нея, устата му отново притисна нейната. Сетивата й се напрегнаха от настойчивите му ласки и тялото й затрепери. Не, не можеше да не отвърне със същото, макар че това бе някакъв опасен подтик да приеме предизвикателството. Знаеше, че трябва да се отдръпне, но нещо дълбоко в нея я караше да се чувства слаба.

— Алина, сладка моя, страстна моя! — Усещаше треперещите му пръсти, когато обгръщаше талията й. После притисна тялото й към своето. Беше крайно възбуден. Обгърна бедрата й и я накара да почувства колко много я желае.

— Джаред, моля те!

— Не ми казвай да спра! — Целуваше страните й той. — Познавам те добре. Ти не искаш да спра! Моля те, не го казвай!

— Не можеш да ме познаваш толкова добре! — Тя потръпна от нежното ухапване по ухото й близо до малката й аметистова обица. — Джаред! Само сме си писали няколко писма! Бъди… Бъди разумен! Само сме спорили…

— Повярвай ми, мила! — Пусна ухото й и зарови лице във врата й. Хвана с устни кичур тънка мека коса и леко го подръпна. Това й подейства силно еротично. Алина се задъха.

Почувства удовлетворението му от нейната тръпка. Затвори очи от неочаквано силната си реакция. Какво й ставаше? Това не бе тя! Не искаше така да стане! В нейния свят нямаше място за такава страст!

Ръцете му се движеха надолу, обхванаха ханша й, а пръстите му потъваха в покритата с коприна плът. С устни докосваше кожата й и шепнеше:

— Права си… Бях изолиран, самотен…

— Джаред! — Не приемаше никакви мъжки молби, отправени директно към инстинктите й. Познаваше добре този стар трик.

Той придвижи ръце нагоре по тялото й и ги спря върху нейните малки гърди.

— Не ме отблъсквай! Отдавна копнея по теб! По твоята страст, твоя огън, по топлината ти…

— Спри, моля те, спри! — просъска тя, когато пръстите му потърсиха набъбналите зърна на гърдите й. — Ти не разбираш!

— Какво не разбирам? Така добре те разбирам!

— По дяволите, Джаред Трой! Няма да ти позволя! Аз вече съм открила своя свят. Не можеш да дойдеш и да разрушиш всичко!

Отблъсна го с все сила и ръцете му отслабиха прегръдката. Държеше я леко, но в очите му още гореше желание, когато тя вдигна лице към него.

— Не се страхувай от мен. Всичко ще бъде наред… — говореше й като на уплашено дете. Залюля се леко.

Алина избухна:

— Ще престанеш ли да ми говориш, като че ли съм някаква истеричка! Не ме е страх от теб! Просто искам да ти кажа, че не искам да започвам връзка с мъж, когото току-що съм срещнала и с когото не ме свързва нищо, освен един научен спор!

— Но добре ме познаваше, за да рискуваш с името ми пред Виторио Молина — усмихна й се мило той.

— Това няма нищо общо! На всичко бях готова, за да получа копие от писмата! Но трябва да си луд, ако си мислиш, че ще легна с теб, за да ти платя!

— Току-що каза, че си готова на всичко, за да ги получиш… — присмя й се той.

— Твърде късно е да ме принуждаваш да спя с теб.

Аз вече ги имам! И ти ще научиш тяхното съдържание едва след като публикувам моето опровержение на тезата ти в списанието!

— По това време аз изобщо няма да се интересувам от твоето опровержение. Вече ще те имам в леглото си!

Алина поклати презрително глава. Що за човек бе той? Наистина ли никога не му е било отказвано?

— Говоря сериозно, Джаред! Няма да ти позволя да разбиеш живота ми! Никой мъж не може да направи това! Имам всичко, което желая. Нямам нужда от любовни истории!

За пръв път в погледа му се появи съмнение и той попита внимателно:

— Искаш да кажеш, че има някой друг?

— Пълно е с други. Не видя ли тази вечер? Получавам достатъчно мъжко внимание.

— Ти не си влюбена в нито един от мъжете тази вечер. Щях да го усетя!

— Обичам всички. И те ме обичат.

— Не смей да ми кажеш, че си спала с всички! Щях да го разбера, по дяволите! О, видях тези малки целувчици за лека нощ! Нито един от тях не получава нищо повече от теб!

— Съгласна съм — изплъзна се от ръцете му тя и застана на безопасно разстояние. — Точно това искам. Всичко в живота ми става по мое желание. Доста съм работила, за да го постигна.

— Един сериозен ангажимент не се вписва в малкия ти изтънчен и измислен свят, така ли? — Беше толкова напрегнат, че тя се почувства виновна. Сякаш убиваше съкровена мечта.

— Убедена съм, че сериозните ангажименти изчезват на сутринта. Не, Джаред, не търся това. Нито нещо повече. През такава фаза минах, когато бях на двадесет години. Вече съм я надживяла.

Лицето му се смекчи.

— Разкажи ми.

Алина повдигна вежди и грациозно се наведе да събере празните чаши и тръгна към кухнята, като леко промърмори:

— Време за изповеди? Аз ще ти разкажа за големите си разочарования и ти ще ми разкажеш за своите?

— А защо не? Мястото е подходящо за разговор.

Тя се обърна пред кухненската врата и почти се сблъскаха.

— Не говориш сериозно, нали?

— Не, говоря сериозно.

Нещо в него необяснимо я привличаше и я изпълваше с дълбокото усещане за загуба. Разбира се, беше съвсем глупаво. Нямаше намерение да променя решението си. Несъзнателно тя отново вдигна предизвикателно глава.

— Ще ти обясня съвсем просто, Джаред. Преди три години бях омъжена за красив, очарователен и блестящ професор по философия. В продължение на цяла година той използва изключително философски аргументи, за да обоснове факта, че спи с една хубава своя студентка…

— Алина!

— Остави ме да довърша. Искам изцяло да разбереш. В мъчителните месеци след развода се натъкнах на историята с Батиста. Очаквах реакцията на обществото. Всеки знае какво представляват отчаяните самотници. Не бих искала да съм част от тях. Аз имам нужда от социални контакти. Веднага забелязах, че Батиста беше решила проблема. Беше направила така, че светът да дойде при нея.

Усмивка мина по лицето на Джаред.

— И вместо да тръгнеш по срещи на самотници, ти откъсна един лист от книгата на Батиста? Прекрои света според собствената си ренесансова представа.

— Не успях съвсем, но все пак там е ключът — остави тя чашите в кухнята.

— Ключът е в това да убедиш себе си, а следователно и всички останали, че не искаш да се омъжваш повторно.

Алина рязко се обърна, подпря се на кухненския плот и се усмихна.

— Въпрос на първична мъжка психология. Мъжете се чувстват „по-безопасно“ около жена, която не ги заплашва с брак или с прекалено много изисквания. Най-парадоксалното е, че те се хвърлят да ловят тъкмо пеперудата, която убягва на всички.

Джаред се беше облегнал на вратата и мълчаливо я наблюдаваше.

— Започна като игра. Казах си, че ще следвам правилата на Батиста по отношение на мъжете. Знаеш, че е имала много малко любовници. Не е била проститутка. Била е нещо като изключителна примамка. Давала е на мъжете всичко, освен себе си. По-голямата част от тях са се наслаждавали на очарователната й компания, на интелекта й, на добрата храна и на знаменитостите, присъстващи на нейните сбирки. И това е всичко. — Помълча да чуе дали той ще оспори думите й, но Джаред стоеше мълчаливо облегнат на вратата. — Както казах, започнах всичко като игра. Един начин да възстановя социалния си живот. Достатъчно дълго бях съпруга на професор и знаех какво привлича интелектуалците. Използвах, което бях научила от Батиста и успях да се превъплътя в тип дама, която може да бъде водеща в един ренесансов двор. Беше голямо предизвикателство за мен. — Устните й скептично се извиха. — Имах намерение да продължа само, докато се появи истинският мъж. В края на краищата, под цялото лустро, аз все пак си оставах Алина Кори, която знаеше, че няма да е щастлива, ако не се омъжи повторно.

— И кога откри, че вече не си същата? Че Батиста наистина е станала част от теб?

Тя се засмя.

— Получаваш отличен за прозрението си! Преди около година. Не мога точно да определя. Беше продължителен процес. Не се събудих един ден с мисълта, че повече не искам да се омъжвам и че животът ми е прекалено пълен, интересен и вълнуващ. Мисля, че за пръв път осъзнах това, когато отказах да се омъжа за един човек — идеалния кандидат, за мистър Безгрешен. Отклоних предложението му, без дори да се замисля. Едва по-късно осъзнах, че предишната Алина не би пропуснала този шанс. Той беше съвършен. Известен писател с интереси в областта на историята. Хубав, очарователен, интелигентен и много нежен…

— И ти му отказа, без да се поколебаеш?

— Да. Попита ме една вечер. Току-що бях открила, че Франческо е имал нахалството да се появи при Батиста година след като вече я е напуснал. По време на вечерята с шампанско и свещи, която мистър Безгрешен беше устроил за мен, аз мислех как да се прибера и да разбера какво е станало. Когато накрая се отървах от него и се хвърлих към книгите, открих, че не са останали сведения за края на историята. До среднощ обикалях из стаята си.

— Била си повече заинтригувана от тяхната, отколкото от собствената си съдба? — Той се приближи до нея и внимателно я изгледа. — Или по-точно, историята на Батиста вече е била твоя собствена съдба?

Алина почувства заплаха за себе си и леко се отмести от пътя му, като постави чашите в миялната машина.

— Джаред, искам само да ти обясня, че съм напълно доволна от живота си. Обичам книгите си, работата си и моите партита. Нямам нужда от нищо друго, а най-малко от женитба.

— Кой е говорил за това? — нехайно подхвърли той.