Ан Мейджър
Сбъднат сън (8)

Осма глава

Той пристъпи към брега с явното намерение да влезе във водата при нея.

— Барън, недей! — Амбър неволно се отдръпна и леки вълнички набраздиха водата около нея.

Не й обърна никакво внимание и тя трябваше да отвърне поглед от голото му възбудено тяло.

— Майка ти никога ли не те е предупреждавала, че е опасно да плуваш сама? — И без да дочака отговор, се гмурна към нея.

За Амбър да плува сама не бе в никакъв случай по-опасно, отколкото да бъде в непосредствена близост до него. Това я накара панически да се хвърли настрана. Излишно бе, разбира се, защото само с няколко мощни загребвания той я достигна. Сграбчи крака й и без усилие я дръпна към себе си.

Тя заблъска лудо с ръце и крака, ала единственият резултат от усилието бе, че се нагълта с вода.

— Внимавай! — Ръцете му се сключиха около нея. Повдигна главата й над водата да поеме въздух. — Ако продължаваш да буйстваш, ще се удавиш.

— Пусни ме, моля те! — успя най-после да извика тя, когато гърдите им се допряха.

Очите й хвърляха гневни искри. Вдигна ръце и го отблъсна с всички сили. Пясъкът обаче поддаде, а и водата омекоти движението — нямаше смисъл да се съпротивлява. Досега я обгръщаха само ръцете му, ала скоро успя да обездвижи и краката й, като ги обхвана между своите. Телата им бяха плътно притиснати едно към друго.

— Кога най-после ще разбереш, че няма смисъл да ми се противопоставяш? — попита той, без да разхлабва прегръдката си.

— Пусни ме да си отида… — Едва си поемаше въздух.

— Не е толкова лесно, забрави ли, че сме женени?

— Това е грешка, която лесно може да се поправи.

— Аз обаче се радвам на тази грешка. — Устните му леко докоснаха челото й. Бяха меки, топли и предизвикваха вълна от желание. — Любила ли си се някога във вода? — попита дрезгаво, което означаваше, че мигновено бе усетил тръпката й.

Когато почувства как ръцете му се плъзгат по гладката кожа на гърба й, я заля нова вълна на възбуда. Тялото му бе като магнит, който я привличаше.

— Не… — промълви тя и отговорът й прозвуча като покана.

Здравият разум я бе напуснал окончателно, останало бе единствено усещането за допира на мъжественото му тяло до нейното.

Барън я подхвана през бедрата и я понесе към плитчината, където леко я постави да легне върху мекия пясък и се настани до нея. Ръцете му я обгърнаха отново и тя почувства странна безтегловност в топлата, кристалночиста вода.

Почти болезнена всепоглъщаща страст възпламени сетивата й, като предизвика едва чуто стенание. Устните на Барън потърсиха нейните. Бяха солени и невероятно вкусни, а целувката сякаш продължи цяла вечност.

Водата галеше телата им. Внимателните му ръце като че ли бяха едновременно навсякъде, докосвайки онези кътчета на тялото, които й доставяха неописуемо удоволствие.

Хладната вода ги обгръщаше, ала допирът на горещата му кожа я караше да се стреми с цялото си същество към него. Само той бе способен да предизвика у нея тази изпепеляваща страст и да я удовлетвори. За първи път Амбър му се отдаде без скрупули, без съмнения, като се осланяше единствено на своите женски инстинкти…

Радваше се на негово умение да й доставя удоволствие, забравяше за всичко наоколо, освен любимия мъж и желанието да му принадлежи напълно. Тя бе пленник на възходящата спирала от чувства и усещания, по които Барън я водеше. Принадлежеше му изцяло, ала това не бе само мисъл, а нещо, което изпълваше цялото й същество…

Мощните вълни на удовлетворението обливаха телата им, сливаха ударите на сърцата им и неравномерния им дъх. А Барън сякаш я водеше през огъня, бушуващ в тях.

Един до друг се отпуснаха уморени в спокойната топла вода. Амбър не искаше да се отдели от него и, легнала на една страна, продължаваше да го прегръща. Гледаше изваяния профил и се питаше дали Барън изпитва и нещо друго, освен физическо удовлетворение. Нито веднъж не бе казал, че я обича…

Връхлетелите я съмнения помрачиха удоволствието от преживяването и предизвикаха силна болка, която прободе гърдите й. Искаше й се той да я прегърне и с горещи любовни думи да успокои гнетящите я съмнения. Той обаче мълчаливо се любуваше на красивото й лице. След малко се обади загрижено:

— Трябва да потърсим сянка, докато не си изгоряла.

Думите му бяха твърде прозаични и Амбър усети разочарование. Безмълвно прие помощта му, докато се изправяха.

— Веднага ли искаш да напуснем острова, или ще останеш да хапнем? — Държеше ръката й в своята. — Хванах шест риби. — Изглежда му беше безразлично какво ще отговори.

— Ще бъде жалко да ги изхвърлим — отстъпи Амбър, макар ясно да съзнаваше, че най-разумно ще е да си тръгнат веднага. Колкото повече време прекарваше с него, толкова по-силна щеше да бъде болката й при раздялата.

Барън я остави само докато се облече, а тя вече се чувстваше самотна. А той очевидно вече не се интересуваше дали ще останат тук, или не. Бе задоволил своето желание. Защо й трябваше да се влюби в мъж, който не можеше да се обвърже само с една жена и който възприемаше секса единствено като забавление?

Самотна сълза проблесна в очите й и тя побърза да я избърше…

През прозореца видя, че Барън напали огън под дърветата. Тъкмо навреме, защото тя слагаше последната риба в тигана върху газовата печка.

Слънцето бе ниско над хоризонта и обагряше небето в розово. Амбър се загледа в широкия мускулест гръб, представи си, че те са единствените хора, останали на света, и в този миг прозря — няма друго чувство, дори и това към Джои, което да е по-дълбоко от любовта й към Барън. Разбираше, че е глупаво и безнадеждно, защото той не можеше да й отвърне със същото.

Да бъде на самотен остров с него бе върховно преживяване, което нямаше да забрави цял живот, независимо колко болка би й причинил споменът за него.

Сякаш усетил погледа й, Барън неочаквано се обърна. Тя срещна очите му, сърцето й тревожно заби и се извърна бързо настрани. Не успя да види как оттеглянето й от прозореца накара лицето му да помръкне.

Задави я тихо стенание. Как ще живее занапред без Барън?

Бяха седнали накрая на кораловите скали близо до самата вода. Вечерята премина в унило мълчание, въпреки че рибата бе изключително вкусна.

Амбър не изпускаше от очи всяко негово движение, защото физическата им близост провокираше усещанията й, а емоционалната пропаст между тях бе непоносима. Опитваше се да не обръща внимание на равнодушното му държание, ала то все пак й действаше потискащо. Със сигурност знаеше само едно — че го обича всеотдайно, а той нея…

Веднъж, когато случайно го погледна, видя, че я наблюдава изучаващо, и това я притесни. Как искаше да й отвърне поне с малко обич! Наведе глава и се загледа в краката си.

— Амбър, за какво си мислеше сега… преди да погледнеш встрани? — Ниският му пресипнал глас настояваше за отговор.

— Мислех… — Замълча за миг, като се питаше какъв ли отговор му е нужен. — Как животът на всеки от нас ще се върне в обичайното си русло. Но ще можем да направим преоценка на живота си. — Равномерният плисък на вълните прикриваше треперенето на гласа й.

— Един без друг? — В тона му ясно се долавяше горчивина.

— Разбира се — с престорено безгрижие отвърна тя. — Всеки има свой собствен живот. Не би трябвало да усложняваме нещата само затова че по документи сме женени.

— Разбрах те.

Студена лунна светлина вече огряваше притъмнялото небе, но лицето на Амбър бе в сянка, която прикриваше пълните й със сълзи очи. Разкъсваща болка изпълваше гърдите й — след седем години отново да открие и веднага да загуби най-голямата си любов! Знаеше какво я очаква — дълги години на самота и разкаяние.

— Ако нямаш нищо против, ще отида вътре да измия съдовете. — Топлата му силна ръка я хвана за китката, измъкна от треперещите й пръсти вилиците и ги пусна на земята.

— Не съм свършил с вечерята и искам да поговоря с теб.

— Няма за какво.

— Но фактът, че все още си моя жена, сигурно е бил неочаквано откритие за теб.

— Да, наистина.

— Разговорът ни разкри неща, които и двамата не сме предполагали. — Говореше бавно, като внимателно подбираше всяка дума. — Когато открих, че все още сме съпрузи, страшно се ядосах, докато не те видях… В моята стая. Тогава изведнъж разбрах, че нищо вече няма значение. Бих искал да опитаме отново да бъдем заедно.

Амбър смяташе, че той изпитва единствено физическо влечение към нея. Та тя бе една обикновена жена, която бе пожелал поради стечение на обстоятелствата! Колко ли други жени е имал по подобен начин?

— От това няма да излезе нищо добро, Барън — унило отговори тя.

— Може би си права. Ала как ще разберем дали това е истина, ако не проверим дали бракът ни е възможен?

— Вече опитвахме преди седем години. — Тя се взря в очите му.

— Не съвсем… Живяхме заедно само няколко месеца. Тогава не взех предвид твоята младост, а ревността ти и чувството за собственост бяха непоносими за мен. Не ти отделях достатъчно време и сам бях виновен за твоите тревоги. Не обръщах внимание на нищо друго, освен на кариерата си. Трябваше да се досетя, че животът, който водех, можеше да уплаши което и да е младо момиче. Бракът ни не вървеше и аз бях готов да повярвам на всичко лошо, което ми втълпяваха за теб. Виждал съм достатъчно начинаещи актриси, които бяха готови на всичко, за да се издигнат. Вероятно Карлота ме ревнуваше и може би тя пусна слуха, че си амбициозна, и си се омъжила за мен по сметка. А ти бе красива и талантлива. Ето защо Макс се заинтересува от теб. Той притежава невероятната способност да открива печелившите. Трябваше да имам това предвид, вместо да…

— Кой се интересува сега от това?

— И аз, и ти! Заради нашето бъдеще. Трябва да дадем възможност на брака ни да просъществува. Но ако за шест месеца нещата не се променят към добро, ти ще можеш да си отидеш без угризения.

— Да не би да говориш за пробен период?

— Нещо подобно…

— Не! — Думата прозвуча като стон. — Не съм кукла, с която можеш да играеш, докато ти омръзне. Аз съм жена и имам чувства!

— А аз нямам ли? — без гняв отвърна той и я притегли към себе си.

Тя се опита да потисне преминалата през тялото й тръпка.

— За теб не е същото, Барън. Ти си мъж и всяка красива жена може да ти подейства така. Привлича те само тялото ми и никога не си ме обичал истински. Това, което предлагаш, е игра за възрастни.

— Наречи го както искаш! — В очите му проблесна гняв. — Да, наистина ме привличаш! Но дори сега не мога да ти обещая, че чувствата ми ще прераснат в нещо по-дълбоко.

— Това не е достатъчно, за да изградим семейство — отбеляза меко Амбър.

Барън не отговори и тя се изправи. В гърдите си чувстваше някаква пустота. Започна да събира приборите и този път той не й попречи.

Когато Барън влезе в хижата, Амбър прибираше последната чиния.

— Идвам точно навреме — обади се той сухо зад гърба й, като протегна ръка да притвори вратичката на шкафа. При това движение леко закачи ръкава на блузата й. — Това е шестото чувство на актьора. — Горещият му дъх опари врата й.

Дори не я докосна, но неговата близост й въздействаше като наркотик, чувстваше се като обгърната от него — все едно че я държеше в прегръдките си.

Понечи да избяга, но мивката бе препречила пътя й за отстъпление. Изпита мъчително желание да се разтопи в ръцете му и отчаяно опита да контролира порива на тялото си. Вдигна очи и се загледа в любимите черти на лицето му.

— Като стана въпрос за време, не е ли редно да си ходим? — неуверено попита тя.

Устните му иронично се свиха, което бе знак, че търпението му е на изчерпване. Ръцете, които бяха посегнали да я прегърнат, се отпуснаха безпомощно.

— Още не. Освен това категорично не приемам отговора ти, че бракът ни не заслужава втори шанс.

— Аз пък не мога да приема твоите условията. Ти искаш само нов партньор в леглото си през следващите шест месеца!

— Ако имах нужда от нова любовница, нямаше да моля жена ми да се върне.

— Ти ще ме захвърлиш веднага, след като ми се наситиш!

— Може би… Или пък ти ще ме захвърлиш. Не мога да ти дам гаранция за цял живот.

— Но бракът, Барън, всъщност е гаранция за цял живот!

— Съгласен съм — бързо отвърна той. — Най-вероятно обаче ще мога да ти я дам след шест месеца. Аз също не настоявам за обещание от твоя страна.

— Барън, животът ми е доста сложен. Не мога да се преместя при теб и да прекъсна… — Първата бариера обаче падна и той го усети, затова възрази:

— Хора, чието всекидневие е много по-трудно, се женят всеки ден по света.

— Току-що купих къщата и…

— Ще я дадем под наем — прекъсна я той. — А ако не искаш, аз ще изплатя заема ти.

— Работата ми е в Калифорния… — все по-слабо протестираше Амбър.

— Пилотът и самолетът ми ще бъдат на твое разположение до края на месеца, докато уредя всичко тук. След това ще можеш да се преместиш при мен в Малибу.

— Колата ми… — Прозвуча направо абсурдно.

— По дяволите! — прогърмя ядосаният му глас. — Амбър, ти не спомена единствената важна причина, поради която не искаш да се преместиш при мен! По-леко ще понеса истината, отколкото тези глупави извинения. Защо не опиташ, а?

— В-вече ти казах моите съображения — заекна тя.

Насили се да го погледне право в блестящите очи. Нещо в упоритото им изражение й напомняше за Джои и тя смутено премига.

Не му вярваше достатъчно, за да съобщи истинската причина — Джои и нейната лична отговорност за неопределените отношения между родителите му. Ако след шест месеца всеки от тях тръгнеше по свой път, как щеше да го преживее детето? Ако трябваше да се разделят с Барън, как ще го понесе самата тя? Амбър имаше твърде много за губене, за да рискува и сърцето, и детето си.

— Защо си толкова неразумна? Ясно е, че ми харесваш. И мога да оборя всяко твое възражение. Защо, Амбър?

Единственият вид отношения, които той възприемаше, бяха физическите. Как да го убеди, че ако той не отвърне на чувствата й, за нея това ще бъдат дълги месеци или години на самоизтезание?

— Защото нищо няма да излезе — упорито настоя тя.

— Дори да е така, какво ще загубим?

— Не можеш ли да приемеш „не“ за отговор?

— Но това е глупаво! Аз те желая и ти ме желаеш. Искам най-после да го проумееш!

— Не е толкова просто, Барън.

— Добре, обясни ми кое е сложното.

— Не можеш да принуждаваш хората да правят нещо, което не желаят. А аз не те желая или поне не ме задоволява това, което ти предлагаш…

— Не ме искаш ли? — Леките бръчици около устата му станаха още по-дълбоки, а изражението на лицето — арогантно.

Преди Амбър да се усети, ръцете му се сключиха около нея и тялото й се озова плътно притиснато към неговото. Неуспешно се опита да го отблъсне. Без да обръща внимание на мълчаливия й протест, устните му се впиха в нейните.

Огнена вълна обхвана цялото й тяло, пламнало от всепоглъщащата му страст. Необузданата целувка — едновременно разтърсваща и мъчителна — обезсмисли съпротивата и замъгли здравия й разум. Пръстите й се заровиха в гъстата тъмна коса, тялото се изви като дъга, следвайки неговите движения. Кръвта й се превърна в огнена лава, сърцето биеше до пръсване, а желанието я завладя с безпощадна сила.

Той обсипа с леки целувки очите, слепоочията, скулите, брадичката, гладката кожа на шията й. Тялото му реагираше на всеки неин трепет.

Амбър долавяше неравномерното дишане, мощните бързи удари на сърцето му. Още една страстна целувка — и тя щеше да загуби всякакъв самоконтрол! Събра цялата си воля и откъсна с нежелание треперещите си устни от неговите.

— Твоята тактика на пещерен човек не помага, Барън. — Устните й докосваха шията му. Не биваше той да разбере, колко близо бе тя до пълната капитулация. — В двадесети век сме и една жена има право да каже „не“. Не желая да живея с теб! Не те искам!

Тънките пръсти повдигнаха брадичката и той дълго се взира в изплашените зелени очи. Мъжествените черти на лицето му бяха застинали, дълбоките сини очи бяха станали почти черни. Мълчанието тягостно повисна над тях и Амбър започна да изпитва страх.

Барън пое дълбоко въздух и когато заговори с дълбокия си спокоен глас, тя не можа да не се възхити на невероятното му самообладание.

— Проклета да си, Амбър! Ти спечели!

Пусна я и прокара пръсти през блестящата си черна коса. След това ръката му се спусна по разкопчаната риза и тя се загледа в бронзовите мъжки гърди. Помисли, че сигурно несъзнателно е разкопчала ризата в желанието си да докосне топлата му плът. Цялата пламна от неудобство. Очите му, излъчващи неприкрит гняв, останаха неподвижно вперени в лицето й.

Барън се обърна и тръгна с бързи крачки към вратата, спря за миг, извърна се към нея и я изгледа продължително. В очите му се четеше презрение. Строгите му черти станаха сурови. Това означаваше, че най-после е приключил с нея.

— Ще приготвя лодката. Тръгваме веднага. А утре рано сутринта ще можеш да напуснеш Флорида. — Гласът му бе леден. — Този път аз ще уредя развода, за да съм сигурен, че всичко ще бъде наред…

Прекрачи прага и като остави вратата отворена, се загуби в непрогледната тъмнина на нощта.

Тръгна си! Амбър гледаше след него и безпомощно се опитваше да преглътне заседналата в гърлото си буца. Накрая бе спечелила! Изхвърли Барън от живота си и Джои бе спасен. Само че изпитваше отчаяние — уж спечели битката, а всъщност загуби всичко, за което мечтаеше от години. Разбираше, че без него животът й никога няма да бъде пълноценен…

Дълго стоя неподвижно, обзета от засилваща се болка. Бе се върнал в живота й само за три дни, а тя вече знаеше, че не може да живее без него!

Не биваше повече да се заблуждава, че нищо не се е променило. Той събуди жената в нея, върна й това, което Амбър мислеше, че е загубила безвъзвратно. А сега я очакваше онова полусъществуване, което бе водила в продължение на седем години.

Ами Джои? Какво щеше да стане с него?

В паметта й изплуваха думите на Барън: „Не мога да ти дам гаранции за цял живот“. Съществуваха ли въобще такива гаранции? Не искаше ли от него твърде много?

Нямаше отговор на нито един от въпросите. Той й предлагаше втора възможност и тя не можеше да му позволи да си отиде за втори път. Когато нещата между тях поне малко улегнат, трябваше да му каже за детето.

Пристъпи бавно към вратата и миг след това летеше по пътеката към кея.

Видя високата широкоплещеста фигура, наведена над мотора и спря, останала без дъх. Стомахът й болезнено се сви, а и не бе в състояние да намери подходящи думи.

Той я погледна мрачно и каза:

— Виждам, че нямаш търпение да тръгнем.

— Барън… — поколеба се тя. Сега, когато се изправи лице в лице с него, усещаше, че от секунда на секунда става все по-несигурна.

— След минута ще бъде готово. — Спусна кожуха на мотора, обърна се към таблото и включи запалването.

— Барън, искам да остана с теб. Аз… — Той обаче форсира и шумът заглуши думите й. — Барън, трябва да ме изслушаш! — Протегнатата му ръка я изтегли в лодката.

— Двамата с теб няма какво повече да си кажем. Обясни ми чувствата си и аз ги приемам.

— Излъгах! — Той й обърна гръб и изтегли въжето от кея. — Барън! — изкрещя тя, ала той не се обърна.

Амбър усещаше, че я обзема отчаяние. Не й даваше възможност да му обясни. Дългите й пръсти се протегнаха към таблото и решително завъртяха ключа. Моторът угасна.

Барън рязко се обърна.

— Какво мислиш, че правиш? — подхвърли сърдито той. — Двигателят трябва да се подгрява отново!

— Трябва да говоря с теб и не мога да надвикам шума.

— Вече ти казах…

— Зная какво ми каза, упорити човече! — Амбър предизвикателно вдигна проблясващите на лунна светлина ключове.

— Дай ми ги! — заповяда той.

— За нищо на света!

Той се насочи към нея, но тя се изплъзна и пусна ключовете зад борда. С глух звук те потънаха в тъмната проблясваща вода.

— Амбър, това беше най-глупавото нещо, което можеше да направиш! Няма да успеем да ги намерим тази нощ!

— Точно така. — Усмивка разтегна устните й, а очите предизвикателно блестяха. — Искам да ти кажа нещо важно, а ти не искаш дори да ме чуеш! — Почти прошепна: — Аз те…

Когато той схвана какво се кани да изрече тя, очите му се впиха в нейните, а лицето засия.

— Сигурен съм, че не е необходимо да го казваш. Усетих какво мислиш. — Гласът му бе като милувка.

— Аз също… — промълви тя, а устните му заглушиха думите й.

Дръпна я надолу върху меките одеяла в пламенна страстна прегръдка…