Ан Мейджър
Сбъднат сън (6)

Шеста глава

Амбър усети приятния допир на спящия до нея мъж и се усмихна с удоволствие. Тази сутрин се чувстваше някак различно — радостна и в същото време отмаляла.

Искаше й се да се наслади на всички усещания — светлината, потропващите по ламаринения покрив дъждовни капки, равномерния грохот на вълните, приятния допир на грубата памучна риза до голото тяло, полумрака на топлата стая.

Отвори широко очи се загледа в Барън. Лицето му с красиво изваяни черти бе само на сантиметри от нейното — толкова близо, че дъхът му галеше косата й като полъх.

Мислено го поздрави и колебливо протегна пръсти към тъмните къдрици, покриващи врата му. Сънят смекчаваше строгите му черти и тя усети как в гърдите й се надига болезнена нежност. Едната му ръка бе отпусната върху нея и й тежеше, ала тя не смееше да мръдне, за да не го събуди.

Очите й смъдяха, а челото гореше. Сигурно беше болна, но констатира този факт без всякаква тревога.

Джинсите и червената риза бяха окачени да съхнат върху вътрешната страна на вратата. Спомни си, че е облечена в спортната риза на Барън и допирът до голите гърди й напомни, че върху себе си няма нищо друго.

Спря погледа си върху спящия мъж, чиито мускулести рамене и ръце бяха открити. Приятни чувствени спомени нахлуха в съзнанието й.

Пламна още повече, като си спомни какво се случи тази нощ. Приятната отмалялост се дължеше на бурните им страсти, докато се любиха. Припомни си всяка дума, всяко движение, което доведе до тази развръзка. По едно време й бе дал да пие горещ чай. И двамата бяха жестоко премръзнали. Последвалите събития се завъртяха пред очите й като калейдоскоп.

В дрезгавата светлина на утрото, когато страстите бяха отминали, тя наблюдаваше привлекателното му лице и се питаше какво ли означава за него тази нощ. Не бе много сигурна, но в любовта му сякаш бе усетила нещо различно; в него имаше някаква всеотдайност. Без съмнение такива нощи за Барън бяха нещо обикновено — имаше си Карлота, а професията му бе такава, че винаги го заобикаляха красиви жени.

Помисли колко много означава този мъж за нея и самотна сълза навлажни миглите й. През нощта му каза истината, че никога не е преставала да го обича…

Само че не искаше да е така и седем години отказваше да го признае дори пред себе си. Може би инстинктивно се бе защитавала…

Спомни си за Джои. Как ли щяха да му се отразят последните събития? Каква ирония на съдбата!

Тя се отдаде на единствения мъж, който бе способен да разруши живота им! А сега…

Нямаше как да не признае, че отношението й към Барън се е променило — та той я беше последвал, рискувайки собствения си живот, за да я спаси! А после я люби толкова нежно и страстно, сякаш за него тя бе единствената жена на света!

Действително ли бе влюбен? Беше очевидно, че я желаеше, ала Барън Скаймастър бе изключително опитен любовник. Някога тя се подлъга по умението му да разпалва у нея желание, като го прие за страст, а какво се оказа впоследствие?

Бе отворила старата рана. Тази грешка никога нямаше да се повтори!

Ами последната нощ? Признала му бе, че го обича… Ще трябва да пренебрегне случилото се и да се държи така, сякаш това нищо не означава за нея, а и за него. Няма да се издава колко се е увеличило влиянието му върху нея.

Барън се размърда и намести единия си крак между нейните. Смъкна се сънливо надолу и главата му се оказа удобно настанена между гърдите й.

Усещането от допира му бе изключително приятно. А мисълта, че му принадлежи напълно, я изпълваше с някакво необяснимо чувство на гордост.

Плътта й реагира, независимо от разума. По тялото й премина тръпка на удоволствие, която нямаше нищо общо с треската. Усети как желанието в нея се засилва, а съпротивата й намалява. Щеше ли някога да намери достатъчно сили да му противостои?

Трябваше да се справи! В противен случай щеше да изпадне в абсолютна зависимост от него!

— Барън… — тихо прошепна тя. Искаше да отмести главата му и леко постави ръка върху гъстата тъмна коса.

— Сладка моя… — сънливо промърмори той. — Мила… — Усети парещата му целувка върху гърдите си през грубата памучна тъкан.

— Барън! — почти извика Амбър, като обхвана с две ръце главата му и я отстрани от себе си. — Какво мислиш, че правиш? — Само една целувка, и тя бе готова да забрави решението си!

— Не е ли ясно? — прошепна той.

Вдигна глава и срещна широко отворените й сърдити очи. Усмивката върху загорялото му лице стана още по-широка.

— Вече си по-добре. — Вдигна ръка и загрижено я допря до челото й. — Въпреки че, според мен, имаш треска.

— Отдръпни се от мен! — заповяда тя с груб глас, за да не се досети той колко безпомощна се чувства. Рязко обърна глава, като избягна докосването му.

— Здравословното ти състояние може и да се е подобрило, но настроението ти върви от лошо към по-лошо — сухо отбеляза той и се обърна настрана. — Миналата нощ бе доста бурна…

Доловила съучастническия му поглед, Амбър пламна, пое дълбоко дъх и се постара гласът й да не трепне, докато казваше:

— Снощи… Не бях на себе си.

— Наистина ли? — Подпря глава върху ръката си и дълго я гледа в очите. — Защо не прекараме следващите шест месеца заедно? Ако видим, че нещата не вървят, ще те оставя да си отидеш.

— Да сме заедно?! Не говориш сериозно, нали? — Беше шокирана. Какво искаше да й каже той? Ако целта му е да отчужди детето от нея, какво бе това предложение за нови близки отношения? Вероятно поне засега не искаше излишно да усложнява и без това тежкия разговор за Джои.

— Защо не? Моят самолет винаги може да те откара до Западния бряг, ако имаш някаква спешна работа. А като подпишем договора, така или иначе ще работим заедно над филма.

Неувереността взе връх и Амбър заядливо подхвърли:

— Вие с Макс сигурно сте уредили всичко.

— Да, наистина, ала все пак се нуждаем от твоето одобрение.

— Естествено… — Не можеше да се остави да бъде изнудвана, докато сценарият бе все още в ръцете й! — Виж какво, Барън, нямам намерения да живея с мъж без сериозни намерения само заради секса, още повече ако той е бившият ми съпруг!

— Бивш ли? — Нещо диво и необуздано се появи в изражението му. Амбър се стресна, защото нямаше причини за тази ярост. Той я сграбчи и грубо я придърпа към себе си. — Не се опитвай да ме правиш на глупак, като ми пробутваш тези номера. Много добре знаеш, че все още сме законни съпрузи!

Зелените й очи се разшириха невярващо и се приковаха върху възмутеното му лице.

— Какво… каза?

— Казах, че все още си моя съпруга!

— Твоя съпруга! — Обхвана я паника. — Невъзможно!

— Може и да е невъзможно, но, дявол да го вземе, това е факт!

— Но аз бях в Мексико и лично попълних всички документи за развод! — протестира Амбър. — Изпратих декларацията на адвоката ти, точно както той ми каза да направя. Когато му се обадих, за да проверя дали всичко е наред, той ми изпрати чека!

Циничната усмивка върху устните на Барън се стопи. Изведнъж му стана ясно и той отпусна глава върху възглавницата.

— Независимо от всичко, ние все още сме женени. — Взря се в красивото й лице и прие, че учудването й е неподправено. Чертите му се смекчиха, загубиха част от своята решителност. — Досега съм мислил, че знаеш за това и съвсем умишлено си го направила. — Гневът му изчезна така бързо, както и бе избухнал.

— Аз не съм… Не съм! Защо ще го правя, след като и двамата желаехме този развод?

— Пари! — В гласа му се усещаше горчивина и това я накара да си представи какво ли мисли за нея. — Спомняш ли си, че постави доста висока цена за свободата ми?

— Ясно — тихо каза тя, като дори не направи опит да се защити. От очите й бликнаха сълзи, защото срещу себе си виждаше само студения му поглед, а в думите имаше обвинение. — Кога откри, че не сме разведени?

— Не много отдавна. Бях на погребението на Люк Морган, който загина в самолетна катастрофа.

— Спомням си, видях репортажа по телевизията, но не обърнах внимание…

— Докато бях там, открих, че неговият развод прилича по нещо на нашия. Семейството му бе притеснено, защото първата му съпруга твърдеше, че не са разведени и оспорваше завещанието му. Преди петнадесет години Люк е пътувал до Мексико, за да се разведе, но тя не е получила документите…

— Какво означава това? — напълно объркана попита тя.

Той се поколеба, като внимателно наблюдаваше реакцията й. Когато заговори, гласът му бе търпелив:

— Първата му съпруга никога не е подписвала декларация за развод. Юридически той е продължавал да бъде неин съпруг до смъртта си…

— Какво общо има това с нас? Аз ти изпратих декларацията…

— Аз обаче не я получих. Следователно не съм я подписвал.

— Защо? Аз ти я изпратих от Мексико!

— Мексиканските пощи… Кой знае? — Прекара пръсти през косата си и продължи: — По това време снимахме филм в Испания и всичките ми дела се уреждаха от една адвокатска кантора. Адвокатът ми заминал по работа в друг град и оставил пълномощно на младшия си партньор, който забъркал тази каша. Междувременно той ти изпратил чека, като мислел, че декларацията за развода е у мен.

— Как е възможно да стане това?

— Ами… — Този въпрос явно смущаваше и него. — След толкова години е трудно да се възстановят събитията. Предполагам, че младежът явно не е разбрал инструкциите на адвоката ми и е объркал да ти изпрати чека, без да се интересува от документите. Когато секретарят ми провери след около месец, адвокатът ни уведоми, че парите са изпратени и всичко е наред.

— Аз също им се обадих и получих същия отговор!

— Трябваше да проверя всичко сам, но по онова време бях твърде разстроен. Затрупах се с работа, за да забравя неприятностите, и след Испания директно заминах да снимам друг филм в Южна Америка.

— Онази нощ ти спомена, че си наел детективи…

— Те трябваше да проверят всичко отново на място, в Мексико, и откриха, че ти си попълнила… Отначало не знаех какво да правя. След това приех, че ти си получила чека, преди да изпратиш документите. Логично предположих, че щом мълчиш, значи нямаш намерение по-късно да искаш още пари.

Както обикновено, когато ставаше дума за пари, изострените черти на лицето му придобиха изражение на горчивина и раздразнение. Гласът му стана студен и безизразен. Амбър разбираше, че мъжът до нея едва сдържа гнева си. Потръпна и искрено помоли:

— Барън, трябва да ми повярваш! — Съчувствено протегна ръка и хвана неговата. — Този развод ми бе необходим толкова, колкото и на теб! Никога не би ми дошло наум да ти искам пари, ако не беше…

— Ако не беше какво? — Издърпа ръката си и сякаш настръхна. Почака секунда за отговор, но понеже не го получи, продължи: — Ако не беше разбрала, че може да стане и по-лошо?

— Не…

— Тогава?

Откритието на Барън бе така неочаквано, че тя не можеше напълно да осъзнае всичко. В мислите й хаотично се въртяха различни предположения — някак… Невъзможно бе още да са женени! Това означаваше, че той нищо не знае!

През цялото време двамата са говорили за различни неща. Той настояваше да се срещнат заради неясното им семейно положение, а тя се страхуваше заради детето. И всичките заплахи не са се отнасяли до Джои. Амбър почувства облекчение. Джои бе спасен, стига тя да не направи някое глупаво признание!

— Тогава защо? — настоятелно повтори Барън, а очите му станаха студени като лед.

Споменът за миналото я връхлетя с неочаквана сила сляпата страст, която я подтикна към брак, който не трябваше да сключват, разбитите илюзии, болката…

Да, наистина искаше развода. Бяха живели заедно по-малко от месец и половина, когато тя откри, че двамата не си подхождат.

Една сутрин се събуди и видя списанието, което някой от снимачния екип бе пъхнал под вратата. С главни букви бе написано: „Първата лейди прощава необмисления брак на филмовата звезда“. Под заглавието имаше снимка на Карлота и Барън…

Когато Амбър показа списанието на Барън, той се изсмя и заяви, че пресата винаги измисля клюки за известни личности. Тя се разгневи, после се разплака, а той я нарече „малка ревнива глупачка“…

Това бе първата им кавга, а след нея имаше още много. Накрая й каза, че е твърде млада за истински брак, а тя го обвини в нечестност. Той се затрупа с работа, защото нито можеше да успокои страховете й, нито да задоволи нейните изискванията. Тогава кариерата му бе във възход. Скоро Амбър се почувства излишна и отблъсната, загубена в свят, който бе твърде свободомислещ за нея.

Постепенно се отчуждиха един от друг и накрая тя го напусна…

— Зададох ти въпрос — дрезгаво се обади Барън, като я върна към настоящето. Челюстите му бяха решително стиснати, сините очи гневно блестяха. — Искам да ми отговориш защо твоето искане на парите е било моя грешка.

— Как можех да живея с мъж, който не се интересуваше от мен? — Горчивината от неуспешния им брак я караше да се настрои срещу него.

Когато той й отговори, тонът му не беше по-малко студен от нейния:

— Обичах те, ала ти бе жестоко ревнива и не смеех да погледна друга жена, без да избухнеш в обвинения.

— След като се оженихме, ти продължи да се виждаш с Карлота… — Думите й заглъхнаха. След толкова, години въпросът за Карлота бе все още болезнен.

— Чакай малко! — Изгледа я изпитателно с присвити очи. — Отношенията ми с Карлота бяха строго професионални и тя няма заслуга за развода ни. Ти бе ревнива, а аз — работохолик и не намирах време да поговоря спокойно с теб. Чудех се дали някога ще се намери мъж, който да задоволи изискванията ти. Хората ми казваха, че си се омъжила за мен заради кариерата си, ала аз не им вярвах, докато ти самата не го потвърди… Тогава разбрах, че бракът ни е бил обречен от самото начало.

— Казах ти го, защото бях наранена…

— По дяволите, толкова бе уверена, че ми прозвуча като присъда! — Гласът му бе нисък, отсечен и суров, а погледът сякаш я изгаряше. — Когато те попитах колко ще ми струва свободата, ти бе готова веднага да назовеш цената.

Амбър си спомни, сякаш бе вчера. Барън я нарече „наивна глупачка“ и допълни, че свободата, предоставена от жена като нея, ще бъде три пъти по-болезнена. А тя му подхвърли, че това е истинската й цел. Тази кавга беше започнала неочаквано, както и всички останали, ала завърши с това, че го напусна завинаги…

О, кому са нужни спомените? Амбър бе разкъсана от противоречия. Човек не можеше да промени миналото.

Мислено се върна години назад — няколко седмици, след като се разделиха, тя установи, че е бременна. Искаше да му каже веднага и се обади по телефона в Мадрид. Барън се зарадва, като я чу. Но точно когато Амбър се канеше да съобщи новината, той попита: „Защо звъниш? Още пари ли ти трябват?“

Избухна скандал и вместо да се радват за бебето, те говориха за развод…

Амбър тръсна глава, за да прогони призраците от миналото, и очите й се спряха върху любимите черти на мъжа срещу нея.

— Каквото и да мислиш, не се омъжих за теб по сметка. Бях и още съм амбициозна. Тогава имах достатъчно самочувствие, за да смятам, че мога да се справя сама. И успях.

— Каквото и да мислиш — като ехо повтори Барън, — след като се оженихме, нямах връзка нито с Карлота, нито с която и да е друга жена. Сега разбирам, че съм бил прекалено зает с кариерата си. Бях егоист…

— А аз бях твърде млада, за да го проумея — довърши Амбър.

За първи път признаваха грешките си и оневиняваха другия.

— Ще ти върна парите веднага след като се справя със сегашните си задължения — предложи тя.

— Не е необходимо — отвърна той рязко.

Амбър вдигна очи и го погледна. Яркосините му очи сякаш проникваха до дъното на душата й, разкриваха всички потайни мисли, страхове и мечти. Чувството бе мигновено, но смущението остана. От притеснение отмести поглед.

— Амбър, вярвам на това, което казваш… — прозвуча нежно гласът му. Протегна ръце и я привлече в обятията си.

Тя се усмихна през сълзи и заспа в прегръдките му с мисълта, че разговорът за Джои се отлага… Поне засега…