Ан Мейджър
Сбъднат сън (5)

Пета глава

Амбър седна на леглото и придърпа подноса с храната. Беше облечена в копринена нощница, а косата й, сплетена на дебела плитка, бе преметната през едното рамо.

След припадъка физическото й състояние се бе възстановило, но психическото напрежение не я напускаше.

От време на време листата на банановите дървета се допираха до стените на къщата и издаваха лек стържещ звук. На долния етаж се блъсна прозорец и тя забеляза, че вятърът навън се е усилил. Чу се тиха испанска реч, бързи леки стъпки прекосиха хола и някой затвори капаците на прозорците отвътре.

Отново и отново премисляше случилото се тази вечер. Грешката бе изцяло нейна! Защо предизвика Барън, като му каза, че се е омъжила заради проклетите му пари?

Чувстваше, че трябва да направи нещо, и то бързо! На сутринта й предстоеше сериозен разговор.

Не бе готова за нов двубой с него. Поне не утре — нужно й бе повече време. Той трябваше да се успокои напълно, а тя — да събере мислите си на спокойствие. Освен това бе наложително да поиска съвет от адвоката си и да разбере точно какви са правата й като майка. Глупаво бе да разговаря с Барън, преди да е наясно с правната страна на проблема.

Трябваше да се измъкне някак от това място! Тук, на неговия остров, тя бе пленница! Никога нямаше да й позволи да си тръгне, поне докато той сам не решеше.

Дали е възможно да избяга? Рик Никълс! Ще го помоли да я откара със самолета до Кий Уест или Маями. Но той бе личен пилот на Барън и едва ли би рискувал работата си заради нея. Идеята не струваше.

Мозъкът й трескаво търсеше друга алтернатива. Внезапно си спомни за светлините на Кий Уест. С моторна лодка дотам имаше по-малко от петнадесет минути път. Не изглеждаше много далеч. А и нали Барън спомена, че оставя ключовете на моторните лодки винаги на таблата им…

Ще отплава сама, стига някой да не я види!

Очите й се притвориха сънливо и тя удобно се намести на възглавницата. Денят бе невероятно дълъг и изтощителен, така че скоро заспа.

Два пъти се буди от бурята. Вятърът ту се засилваше, ту затихваше, а гъстата растителност около къщата приятно шумолеше…

Когато се събуди, навън вече се развиделяваше. Обу светли тесни джинси и облече лека червена блузка на карета. Изми се набързо и прибра косата на опашка. Грабна от багажа кредитните си карти, малкото пари, които имаше, пъхна ги в джобовете на панталона и дръпна циповете.

Реши да остави всичко тук — ако Барън види, че куфарите й липсват, незабавно щеше да хукне да я търси. В противен случай може да помисли, че е отишла на разходка и да не забележи бягството й веднага.

Тихо се измъкна, спусна се по пътеката и скочи в най-близката моторница. На хоризонта небето бе притъмняло. Ключовете бяха на таблото, както бе казал Барън, и тя потегли.

През последните пет минути бързаше толкова, че не забеляза как всичко наоколо помръкна. Огледа се и установи, че тъмните облаци не се отдалечават, както досега мислеше, а се движат право към нея. Реши, че това няма особено значение, защото ще бъде в Кий Уест, много преди бурята да дойде насам.

Откъсна очи от хоризонта и се обърна напред. Изведнъж погледът й и се прикова върху голяма кафеникава буца пред носа на лодката. Изви рула, но не бе достатъчно бърза! Силен удар я запрати напред, когато моторницата налетя върху полускрития от водата риф.

Стъпи здраво на крака и се огледа за повреди. Всичко бе наред, с изключение на счупеното витло. Трескаво помисли, че така не може да се плава. Двигателят щеше да работи, но без витло лодката щеше да се движи неуправляемо.

Обзе я чувство на безсилие. Нямаше радио и дори не можеше да извика помощ! Единственото спасение можеше да дойде от случайно минаващ наблизо морски съд…

Постепенно бризът се усили, като премина в неравномерни тласъци на вятъра, което й напомни за задаващата се буря. Изглежда, че Кий Уест се отдалечаваше, което на практика означаваше, че лодката с нарастваща скорост се движи към Мексиканския залив.

Въпреки повърхностните знания, които имаше за морето, Амбър знаеше, че той е изключително опасен. Чувстваше се безпомощна — връхлиташе буря, а тя се намираше в малка дрейфуваща моторница без радио!

Вълните ставаха все по-високи, по-мощни и подхвърляха лодката като перце. Неочаквано една от тях я подхвана, издигна я на гребена си, а после я подхвърли надолу и я заля.

Амбър пое дълбоко въздух и го задържа, докато вълната се оттегли. Ала друга — още по-висока връхлетя като стена насреща и отново я заля.

Замаяна и тракаща със зъби, жената се вкопчи в пластмасовата седалка.

Мощна светкавица проряза тъмното небе. Наоколо забарабаниха тежки капки дъжд, а след миг я покри ледената пелена на пороя. Не й оставаше нищо друго, освен плътно да се притисне към тясната седалка, защото лодката нямаше нито кабина, нито навес.

След малко потърси с очи Кий Уест, но от него нямаше и следа…

Тя загуби представа за времето. Може би бяха минали часове, когато яростта на бурята намаля. През лятото тропическите бури не траеха дълго, но Амбър никога не бе премръзвала така. Косата й бе мокра, а тънките дрехи не я предпазваха от студения вятър.

Сви се на дъното и прегърна колене, като се надяваше да съхрани малкото си топлинка, но всичко изглеждаше безнадеждно. Замръзваше все повече и повече. Заболяха я всички крайници, ушите, носа, пръстите. След време изтощението притъпи чувствителността й.

Струваше й се, че макар и по-слаба вече, бурята продължава безкрайно. Ту се унасяше, ту се събуждаше, за да установи, че още е в същото безпомощно положение.

В просъница чу шума на двигател и много по-късно мъжки глас, който я повика някъде отблизо:

— Амбър… Мила!

Загоряла мъжка ръка внимателно отметна мокрите кичури коса от лицето й. Това сън ли беше? Клепачите й леко трепнаха.

Барън… Очите му, потъмнели като буреносните облаци, я гледаха отблизо.

Без да обръща внимание на дъжда, който вятърът навяваше на талази, той смъкна от себе си жълтото яке и я покри с него.

Амбър опита да се дръпне от него, въпреки че цялата трепереше. Беше напълно безчувствена от изтощение. Единствената й ясна мисъл бе, че бягството й се е провалило.

Той като че ли я прочете и красивото му лице се намръщи, ала нито за миг не престана да й помага да нахлузи ръкавите. Якето бе запазило топлината на тялото му и тя изпита благодарност.

Барън вдигна ципа до горе и внимателно я изправи на крака в люлеещата се лодка.

Моментално усети топлината и сигурността на силните му обятия. Отпусна се в тях, мократа й коса се разпиля по рамото му и умората я обори…

След известно време приближиха острова от другата страна, където бе разположен рибарският лагер на Барън. Той внимателно отстрани Амбър от себе си и се зае да акостира.

Полузакрита от гъстите клони на манговите дървета, малка груба хижа стърчеше на високите си подпори като тромава водна птица. Отпред, направо върху пясъка, имаше дървена веранда.

След като завърза и последното въже, Барън се обърна към нея. Тя усети как ръцете му нежно се плъзнаха по тялото й и я повдигнаха от дъното на лодката.

— Прегърни ме и се хвани за врата ми — кратко нареди той.

Тя се поколеба за миг, но се подчини. С уверена стъпка той прекоси люлеещата се лодка и без усилие се прехвърли на стръмните стълби към кея. Дървените дъски изскърцаха под двойната тежест.

Барън блъсна с рамо незаключената врата и ги лъхна застоялият въздух на хижата.

— Страхувам се, че тук не е чистено след последния ми риболов. — Внимателно я постави на близкия стол. — Обикновено държа повече резервни дрехи, но сега… — Вдигна един панталон и широка зеленикава спортна риза. — Това е всичко, което имаме.

Амбър завърза една кърпа около главата си като тюрбан и го погледна. Докато се приближаваше към нея, тя за миг усети как я свива под лъжичката — отдалечена хижа на див бряг и тя, сама с единствения мъж на света, на когото не можеше да устои…

— Какво смяташ да правиш? — колебливо попита Амбър.

— Ще трябва да си ги поделим — разумно предложи Барън.

— Моля?

— Ти взимаш ризата, а аз панталона — подхвърли й той дрехата.

Дългите й тънки пръсти стиснаха грубия памучен плат. Уплашените зелени очи потърсиха сведения му поглед.

— Барън… Не мога! Ти не трябва… Имам предвид…

— Добре! — Хвана ризата и бавно я затегли към себе си. — Аз ще взема това, а ти — панталона.

— Какво?!

— На вашите заповеди съм, мадам!

Дали леката ирония в думите му, невинният поглед или леката усмивка на устните, ала нещо я разколеба и тя накрая осъзна, че няма избор. Бързо дръпна ризата към себе си.

— Барън, не ме дразни!

— Няма.

Защо ли се срамуваше да се съблече пред него? Едрите дъждовни капки барабаняха по ламаринения покрив.

— Няма да изляза навън, докато ти се обличаш — заяви той.

Тя и не искаше да го моли за това — бе мокър и премръзнал като нея. Амбър трескаво огледа голямото помещение — нямаше къде да се скрие и стомахът й се сви от притеснение.

— Ще започна пръв — с иронична галантност заяви Барън и започна да разкопчава ризата си.

Смъкна я с плавно движение и пред очите й се разкриха голите му гърди и ръце. Пръстите му се заеха с колана и ципа, след което мокрите джинси сами се свлякоха на пода.

Движенията му бяха плавни, а очите нито за миг не се откъсваха от лицето й.

Обзе я паника, чудеше се какви са намеренията му. Сърцето й заби в учестен ритъм. Гледаше го невярващо, забравила за студа и мокрите дрехи. С усилие откъсна поглед от високата му стройна фигура, ала образът продължаваше да стои пред очите й. Стараеше се да гледа навсякъде другаде, само не към него. С периферното си зрение обаче виждаше как той с небрежна лекота свали и бельото си.

— Твой ред е — отчетливо каза Барън, като спря, за да изстиска мокрите дрехи.

— Барън… Не мога! — изплака тя. Кръвта се бе отдръпнала от лицето й.

— Можеш, разбира се. Няма да ти е за първи път да се събличаш пред мен. — Спокойният тон й напомни за отдавна забравеното време, когато страстно се любеха, ала леката цинична усмивка, изкривила лицето му, я накара да се сети за лошото му мнение за нея.

— Барън… — умолително прозвуча гласът й. — Вече не сме…

Търпението му се изчерпа и дрезгавият глас прекъсна протестите й:

— Ако не се преоблечеш, ще се разболееш от пневмония и отговорен за това ще бъда аз.

— Погрешно ме разбра…

— Съблечи се или ще го направя аз! — Бе неумолим.

— М-може ли да се обърнеш?

Ней отговори, а се обърна рязко и тръгна към другия край на стаята, където откри кибрит и запали газовата печка. Малки сини пламъчета близнаха студения въздух.

Пръстите й трепереха и Амбър не можеше да се справи с горните копчета на мократа червена блуза. Тялото й бе толкова вдървено, че не можеше да координира движенията си.

— Барън, не мога да… се справя…

Погледна я спокойно, регулира пламъка на газта и бързо се приближи до нея. Коленичи пред стола и внимателно отстрани ръцете й. Разумът й настояваше да се отдръпне, ала движенията му бяха съвсем механични и тя не изпитваше страх. Вече нищо нямаше значение, защото се чувстваше изтощена до крайност.

Той внимателно разкопча блузата и отдели мокрия плат от плътта й. Свали сутиена и тя усети мекия допир на пръстите му върху кожата си. Започна да й облича сухата риза. Правеше го бавно, мълчаливо и с търпение. Едно по едно закопча всичките копчета чак до брадичката й. Повдигна я от стола и внимателно свали джинсите, бикините…

Топлината на грижовните му ръце бе приятна. Те създаваха у нея чувство на сигурност. Най-после Барън свърши с обличането й. Въпреки сухата дреха обаче Амбър все още бе вдървена от студ. Като че ли никога вече нямаше да се стопли отново.

Барън я повдигна от стола като дете, прекоси стаята и внимателно я постави върху леглото. Хавлията се свлече от главата и косата й се разпиля като златен облак върху възглавницата.

Амбър отново потрепери. Сухата риза и леките одеяла едва ли щяха да помогнат много…

Той старателно подпъхна завивките около тялото й, след което се изправи. Затворила очи, тя се почувства така нещастна, премръзнала и самотна, както преди няколко часа на дъното на мятащата се в разбунтувалото се море лодка…

— Барън… Не ме оставяй! — Измъкна леденостудената си ръка изпод завивките и намери неговата.

Той я погали нежно с другата и звукът на топлия му глас я накара да се отпусне:

— Отивам само да ти приготвя чаша горещ чай.

Успокоена, Амбър се отпусна в леглото. Помисли, че щом зъзне под завивките, той вероятно замръзва така — гол до кръста.

— Барън… Защо не се пъхнеш и ти под одеялото? — Не искаше той да я разбере погрешно и бързо добави: — Само да се стоплиш малко.

— Мислех, че никога няма да ме поканиш — сухо промърмори той.

— О, нямах предвид… — Лека руменина покри страните й.

— Зная.

Амбър потрепери, когато Барън се мушна под одеялото до нея. Тази осъзната нова интимност ги накара да запазят няколко минути мълчание. И двамата мислеха за едно и също — лежаха в едно легло след седем години раздяла…

Събуди се, когато той полека прибираше под одеялото висящата й от леглото ръка. Сънят бе заличил всякакво желание за съпротива. Барън седеше на леглото и одеялото почти не покриваше мускулестите му гърди, придобили бронзов загар от слънцето. Тя се досети, че е решил да става и рече умолително:

— Не ме оставяй сама… Толкова се страхувах, преди да дойдеш…

Очите му бяха изпълнени с търпение, гласът обаче бе странно дрезгав:

— Не мога да спя до теб. Не мога да те прегръщам повече… без да…

— Зная.

— Амбър, ти едва ли знаеш какво направи с мен. Не искам да се възползвам…

— Глупости! — промърмори тихо тя. — Ти ми спаси живота!

Барън се усмихна и се наведе над нея. Когато грапавата му мъжка ръка се плъзна под одеялото и погали меката заобленост на гърдите й, тя простена:

— О, Барън…

Пръстите му леко се придвижиха и подразниха зърната, които моментално се втвърдиха. Той се притисна към нея и по тялото й премина гореща тръпка на желание. Твърдите форми на неговата мъжественост я накараха да пламне.

— Обичам те, Барън! Винаги съм те обичала! — шепнеха устните й, заровени в косата му. — Никога не съм преставала да те обичам…

Въпреки че думите й не предизвикаха никаква реакция от негова страна, синият му поглед изучаваше лицето й, а голите ръце на Амбър се сключиха около врата му. Бавно прекара ръка през тъмната чуплива коса и с готовност пое устните му. Езикът му внимателно си проправи път и тя го посрещна нетърпеливо. Пръстите й изучаваха твърдите мъжки скули, докато неговите като гребен минаваха през гъстите й руси къдрици.

Обхождаше всяко кътче на тялото й с чувствените си устни и ръце, любеше я така, сякаш светът около тях не съществуваше, а времето бе спряло неумолимия си ход…

Между целувките й нашепваше любовни слова — в косите и шията, между топлите гърди, където сърцето биеше лудо в изнемога и копнеж…

Усети нетърпеливото му желание, когато я подхвана през кръста и притисна долната част на тялото й към своето. Прегръщаше я така интимно, че всичко в нея вибрираше от неудържима страст да му принадлежи напълно. Опитните му устни потърсиха до болка познатите кътчета. Това предизвика у нея изпепеляваща възбуда. Искаше го повече от когато и да било! И му се отдаде с тих стон на удоволствие…

Никога преди не бяха изпитвали толкова силна жажда един за друг. Годините на раздяла само бяха задълбочили нуждата им да си принадлежат. Амбър се отърси от страховете си и прие тържеството на чувствата.

Горещият му дъх пареше нежната кожа зад ухото й. Тя плъзгаше ръце по влажния му гръб, като галеше всеки изпъкнал от напрежение мускул.

О, колко загубени години! Сълзи изпълниха зелените й очи. Барън се взря в лицето й отблизо и Амбър прочете в погледа му нещо повече от чувствено желание. За един кратък миг тя осъзна, че Барън има нужда не само от физически контакт с нея.

От устните й се изтръгна стон на върховно удоволствие, когато неудържимата му страст я поведе към висините на очаквания екстаз.

Тази нощ се любиха отново и отново, сякаш искаха да наваксат времето, загубено през дългите години на раздялата. Барън не можеше да се насити на възхитителното й тяло, а тя му отвръщаше с не по-малко желание…

Късно през нощта ураганът достигна своята кулминация. Дъждът шибаше безмилостно хижата, ала влюбените не му обръщаха внимание. За тях светът бе затворен в тази стая, в която също бушуваше буря. Буря от любов…