Ан Мейджър
Сбъднат сън (2)

Втора глава

Амбър се настани удобно в препълнения самолет за Тексас и опита отново да си спомни точно думите на Барън. Наистина, не спомена нищо за Джои, но обвиненията му бяха някак неясни. Притесняваше се, бе твърде напрегната и затова изпадна в паника. Трябваше да запази спокойствие и да остави той да води разговора.

Страхуваше се, че е научил за детето. Все пак съществуваше вероятност Барън още да не знае и това я изпълни с надежда.

Но… „Стига!“ — застави се да потисне неприятните мисли тя. Беше малко вероятно тайната й да бъде разкрита. Може би ставаше въпрос за нещо, което тя изобщо не знаеше. А ако не е така, какво щеше да прави?

Сплете нервно пръсти и когато самолетът кацна в Остин, близо до къщата на чичо й, нервите й бяха опънати като струни.

Вкусен аромат на шоколадови курабийки изпълваше кухнята. Облечена в лятна домашна рокля, леля Луиз домакинстваше, като разтревожено се усмихваше. Чичо Джои отиде в хамбара да потърси Джои.

— Срамота е бащата да не знае, че има син — на глас размишляваше лелята. — Разбира се, той се отнесе зле с теб, като те остави на осемнадесет години, при това бременна. Никога няма да го забравя.

— Знаеш, че не беше точно така — прекъсна я Амбър. — Той ми даде достатъчно пари, за да завърша образованието си и да стъпя на крака, докато започна сама да се грижа за Джои. Барън така и не разбра, че съм бременна.

Стресна се от собствените си думи. Какво й ставаше, че да защитава Барън?

Леля Луиз я гледаше с недоумение.

— Ако му бе казала навреме, може би сега и за двама ви нещата щяха да бъдат по-различни.

Близките й бяха много консервативни по отношение на брака. Трудно бе да ги убеди, че за нея разводът е единственият изход.

— Никога не бих използвала Джои като средство да задържа един мъж, който не ме желае — промърмори Амбър повече на себе си. Твърде мъчителна беше мисълта, че ако бе постъпила по-различно, можеше да запази отношенията си с Барън.

— Мъжете, включително и филмовите звезди, държат на синовете си. Може би щеше да е по-добре, ако му беше казала за Джои. Вие с Барън…

— Не! Преди минута сама ми напомни, че се е отнесъл зле с мен. Неразумно е да се мисли, че може да ме приеме отново или че ще бъде добър баща на Джои.

— Вероятно си права, въпреки че винаги съществува възможността и за детето, и за теб да е по-добре. Господ се грижи за всички нас.

Амбър бе потресена от факта, че леля Луиз все още храни надежди разбитото младо семейство да се събере.

За щастие разговорът се прекъсна, когато вратата се отвори и Джои — а след него и чичо Джои, влязоха в кухнята. Мека усмивка огря лицето на Амбър, когато детето се сгуши в прегръдката й.

Само една изключително загрижена майка би забелязала, че то не тича, а ходи бавно. Притисна го с обич, мислейки колко слабичък изглежда в широката си памучна риза. Бяха се разделили само преди три седмици, а вече й липсваше.

— Чудесно е, че те виждам, мамо!

— И аз се радвам, Джои — каза нежно тя. — Как се чувстваш?

— Доктор Фелпс каза, че от ден на ден съм по-добре. — Все още имаше сенки под очите, а Амбър така се надяваше, че чистият въздух тук ще му подейства добре! — Искам да ти покажа нещо, ще дойдеш ли с мен?

— Да, разбира се.

Момчето я хвана за ръка и я отведе в полутъмния просторен хамбар. Меката слама прошумоля под сандалите на Амбър. Джои клекна до мъничко светло кученце, порода коли.

— Някой го бе изхвърлил на пътя и чичо Джои го донесе у дома съвсем изтощено от глад. Грижа се за него така, както доктор Фелпс се грижи за мен. Сега вече се чувства добре — обясни детето.

Тя го наблюдаваше с гордост и любов. И друг път се бе грижил за болно животно. Не би се учудила, ако някога от него стане добър лекар. Спомни си за Барън — не, никога не би допуснала да нарани сина й!

Както винаги, момченцето зададе въпроса директно, без да откъсва поглед от кученцето, с което се занимаваше:

— Мамо, чичо Джои каза, че заминаваш за Флорида. Защо?

Амбър въздъхна притеснено, но колебанието й бе кратко. Винаги му казваше истината.

— Отивам да се срещна с… Барън.

Детето вдигна глава и тъмносините очи, същите като на баща му, я погледнаха.

— С татко ли? — Опитваше се да потисне любопитството, но личицето му бе напрегнато.

— Трябва да се видя с него — каза просто Амбър.

— Мога ли да дойда с теб?

— Не. Вече ти обясних, че е по-добре да не се виждаш с него.

Очите му веднага помръкнаха, но все пак прие отговора.

Тя остро усещаше разочарованието му. Джои отново се обърна към кучето, като лекичко погали меката козина.

Амбър беше сигурна, че момчето приема нещата такива, каквито са. Родителите му не се обичаха и бе по-добре да не настоява да се види с баща си.

— Искаш ли да се върнем вкъщи и да опитаме курабийките? — меко предложи Амбър.

— Не съм гладен — унило промърмори той.

Самото споменаване на името на Барън нарушаваше разбирателството между майка и син.

Замина от Тексас разтревожена и наранена. Бе свикнала с мисълта, че всички — Макс, леля й, чичо Джои и Джои, разбират чувствата й към Барън. Но само за последните двадесет и четири часа се убеди, че е грешила — те я предаваха!

Рик Никълс — частният пилот на Барън, я взе от летището в Маями.

Притиснала пламнало чело към хладното стъкло на пилотската кабина, тя равнодушно гледаше Атлантическия океан и прекрасните му цветове — изумруденозелено, тюркоазено, наситеносиньо. В далечината — там, където се разбиваха вълните, сякаш бяла дантела опасваше брега. Като тъмни петна върху водната повърхност се открояваха малки и по-големи острови. Такава впечатляваща гледка би спряла дъха на всеки, но днес Амбър беше безразлична към красотата на океана. Сърцето й се свиваше от безпокойство.

— Долу вляво е Скай Кий — обяви най-после пилотът, като посочи към яркозеления остров.

Трите му страни бяха заобиколени от коралови рифове, а отпред се виждаше плажна ивица с цвят на слонова кост. Островът изглеждаше миниатюрен в сравнение с необятната шир на Атлантика. Амбър усети как в гърлото й засяда буца. Значи Барън живееше тук…

Самолетът направи вираж, за да може пътничката да огледа красивия дом. В единия край на острова имаше самолетна писта, а в другия — обширна сграда и няколко по-малки постройки, полузакрити от буйна екзотична растителност. В естественото пристанище беше закотвена голяма искрящо бяла яхта със свити платна, няколко моторници и по-малки платноходки. Встрани Амбър забеляза корабче за океански риболов, порещо светлозелените вълни по посока към Скай Кий. Интересно, кой ли можеше да е на него?

Гледаше тенис кортовете, хангара, плуващите хора в басейна, искрящ като скъпоценен аквамарин сред пищната зелена растителност. Домът бе впечатляващ, както и самият собственик.

Рик нареди да затегне колана и от притеснение стомахът й се сви. Чувстваше тялото си като вдървено. Очакваше да види тъмнокосата глава на Барън, когато вратата на кабината се отвори. Там обаче стоеше прислужник — кубинец, облечен в бели дрехи, и с панамена шапка. Тя затвори за миг очи и въздъхна с облекчение.

— Господин Скаймастър е на риболов — кратко съобщи той, докато товареше багажа в лимузината.

През целия път мълчаха и Амбър мислеше, че неприятната среща се отлага за по-късно.

Възрастна прислужница тихо прекоси хола, застлан с дебел персийски килим и я поздрави.

— Господин Скаймастър каза, че може би ще искате нещо за пиене, преди да ви покажа стаята.

— Чудесно, благодаря.

— Казвам се Мария — представи се тя и приветлива усмивка озари лицето й.

— А аз съм госпожица Хауърд.

— Госпожица ли? В Куба нито една хубава като вас жена не би останала дълго неомъжена — усмихна се топло Мария, докато я водеше към бара. — Тук имаме хубави лимони. Искате ли плодов сок? — попита тя, като поставяше кубчетата лед във висока кристална чаша.

— Да, благодаря.

Прислужницата изстиска лимоните и приготви сока. Подаде й го през барплота и обясни къде се намира нейната стая — нагоре по стълбището и по коридора, в който се завивало два пъти надясно, а спалнята се падала отляво.

— Ще я намерите, нали? Ако имате затруднения, повикайте ме.

Огромна плъзгаща се врата гледаше към поляната. Отвори я и се загледа в плувния басейн и съблекалнята. Позна Макс по характерната му нехайна походка. Той тъкмо се навеждаше към красива чернокоса жена в мокър яркочервен бански. Моментално я позна — Карлота Ламейн!

Актрисата обърна красивото си лице и кокетно се усмихна на Макс. Амбър несъзнателно се отдръпна и усети как сърцето й се свива болезнено.

Някога изтънчените холивудски красавици като Карлота бяха нарекли чувствата и реакциите й неадекватни. Крехката й вяра в Барън се разруши в резултат на многото клюки, които се носеха около тях…

Запъти се разстроена към стълбите, искаше да се усамоти в стаята и да се отпусне.

Премина бързо през широкия хол и тръгна по дългия коридор с редица затворени врати. Мина през още един коридор…

Вероятно се бе загубила — къщата беше толкова голяма! Отново се разтревожи, сърцето й заби по-бързо. Какво каза Мария? Преди малко обясненията изглеждаха толкова прости, а сега не можеше да си спомни нищо. Не искаше да безпокои прислужницата, която сигурно бе заета с домакинска работа. Стаята сигурно бе наблизо.

Вместо да се върне надолу по стълбите, реши да погледне в няколко стаи и да потърси багажа си. Почука на първата врата, и след като не получи отговор, я отвори. Само един поглед върху разхвърляната спалня бе достатъчен — куфарите ги нямаше. Бързо затвори вратата и опита следващите три, но също без резултат. Накрая застана пред последната врата.

Почука отново, изчака и влезе. Лампите светеха и тя помисли, че най-после е открила своята стая. Може би прислужникът предвидливо бе прибрал багажа в гардероба. Пресече стаята, тънките й глезени потъваха в мекия пухкав килим. Отвори гардероба и извика от учудване. Той бе пълен с мъжки дрехи и — ако паметта не я лъжеше — бяха размерът на Барън.

Без да иска, бе влязла в стаята му! Трябваше да се махне и то бързо! Уплашено побърза да притвори крилата на гардероба и се обърна към вратата.

Но не успя да направи и крачка. Насреща й стоеше висок слаб мъж със загоряло от карибското слънце лице. Стоманеносивите му очи я пронизваха.

Кошмарна ситуация! Около кръста му имаше завита само една синьо-бяла хавлия, което позволяваше да се види смущаващата бронзова мускулатура на голото тяло. Току-що измитата му тъмна коса блестеше.

Господи, колко силно я вълнуваше този мъж! Искаше да каже нещо, да обясни присъствието си в стаята, ала изразът на мъжественото му лице бе толкова суров, че тя загуби дар слово.

Краката й се подкосиха и тя се олюля. Но когато той пристъпи към нея, Амбър инстинктивно се отдръпна и опря гръб в гардероба.

— Какво, по дяволите, правиш тук?! — Гласът му бе все така плътен и леко дрезгав.

— Н-нищо.

— Ровиш из гардероба ми!

— Барън, търсех багажа си!

— Като те познавам, може би казваш истината. — Усмихна се леко и тя не разбра дали й е повярвал.

През щорите се промъкна самотен слънчев лъч и огря лицето й. Барън мълчаливо я гледаше. Острият му син поглед изучаваше гордо изправената глава, спусна се надолу по гърдите, закрити от бялата копринена блуза, по стройните дълги бедра…

Амбър се изчерви и сърдитото му изражение се смекчи.

— Съжалявам, че те притесних, Барън. Сбърках стаята. А сега ми позволи да си тръгна. — Направи опит да овладее страха си и пристъпи смело напред, но той я хвана за ръката и гневно я дръпна към себе си.

— Не бързай толкова!

Топлината на тялото му проникна през тънката копринена блуза и тя почувства как разумът й губи битката с връхлетелите я чувства. Сърцето й сякаш спря да бие. Зениците й се разшириха от страх, докато гледаше привлекателното, загоряло от слънцето, лице. Усети, че я обзема възбуда. Беше прекалено близо до голото му тяло!

В началото Барън бе решил да й зададе само няколко въпроса, но топлината, която се излъчваше от нея, събуди отдавна забравените желания и възпламени дълго потисканата страст.

— Барън, недей! — прошепна тя неуверено.

— Недей какво? Да не те целувам? Да не те прегръщам? Да не те желая? — мърмореше тихо, а устните му леко докоснаха нейните. — Не биваше да идваш. Сега не мога да спра!

Усещаше възбуждащата страст на гласа му и неочаквано осъзна, че на нея също й се иска този миг да продължи безкрайно. Повдигна се на пръсти и се притисна в него, сякаш някаква чужда сила я принуждаваше.

Взираха се един в друг и като че ли времето спря.

След това ръцете му обгърнаха тънката й талия, като плътно я допряха до стегнатото му тяло. Амбър усети изгарящата му топлина и заедно с това надигащото се в нея болезнено желание. Твърде дълго не бе… Почти седем години! От устните й се изтръгна тих стон, който предизвика у него усмивка на триумф.

Отдавна бе забравила колко е хубаво в прегръдките му. Сякаш се връщаше към живот след мъчително дълъг кошмар.

Барън бе нормален мъж, а тя — жена, и желанието постепенно ги обгръщаше в пламъците си. Целувката възбуди всяко връхче на обтегнатите й като струна нерви, коленете се подкосиха и тя се облегна на него в изнемога. Устните му изучаваха лицето й с почти неосезаеми докосвания. Вече не можеше да се съпротивлява; освободени от напрежението, пръстите й леко се плъзнаха от раменете към врата и нежно се сключиха около него.

Замайваше я голото му тяло, свежият аромат на сапун, ритъмът на силно биещото му сърце…

Изведнъж той леко я отдръпна от себе си.

— Колко мъже си имала след мен, диво котенце? — опари я горещият му дъх.

— Нито един! — Инстинктивно каза истината, без да се замисля, че той няма право да й задава подобен въпрос.

Секунда по-късно осъзна, че Барън я е пуснал и този факт я върна към действителността. Какво ставаше с нея? Как неочаквано силно й бе подействала целувката на мъжа, когото мразеше!

— Нито един!? Но оттогава минаха почти седем години! Защо? — Очите му я гледаха невярващо.

— Интимният ми живот не е твоя работа! — Най-после разбра, че се е държала като истинска глупачка. И защо изтърси, че никога не е имало друг мъж в живота й?

Какво ставаше с нея? Как се поддаде на желанието, че забрави с кого си има работа? Един път провали живота си, а сега бе на път да го направи отново!

В миг прозря, че се страхува от властта му над нея толкова много, колкото и от това, че би могъл да разбере за Джои. Той бе единственият мъж, когото някога бе обичала, а след раздялата, така и не го забрави…

С ужас помисли, че може да я прегърне отново, но когато тръгна към вратата, той не направи дори опит да я задържи.