Ан Мейджър
Сбъднат сън (3)

Трета глава

Мария заведе Амбър до прекрасна ъглова стая в противоположното крило на къщата. Плъзгаща се стъклена врата водеше към просторна веранда с изглед към зелените поляни и спокойните води на Атлантическия океан.

Взе душ и се преоблече във виненочервен тоалет. Внимателно бе измила всеки сантиметър от тялото си, като че ли се стараеше да премахне усещането, че устните на Барън са оставили траен белег върху него.

Ала банята не й донесе желаното облекчение. Нищо не можеше да заличи спомена за изгарящата страст, предизвикана от неговата прегръдка.

Винаги е било така — от самото начало. Преди седем години Барън се опита да отрече, че между тях има невероятно физическо привличане, ала тя го убеди. Изискваше, настояваше той да я обича така, както тя него. Тогава успя.

Не биваше да забравя каква болка изпита при раздялата им, както и годините на самота, през които се грижеше за Джои. Тогава Барън не пожела да я задържи. Не желаеше и сега. Амбър бе пристигнала тук, за да установи какво знае той за детето и да разбере за какъв план говореше по телефона. Фактът, че той все още неудържимо я привлича, нямаше да я извади от равновесие.

Вече доста по-спокойна, тя седна пред тоалетката. Гримира се леко и посегна към четката.

— Обикновено ми разрешаваше аз да правя това — прозвуча интимно познатият топъл глас близо до ухото й.

Ръката й замръзна във въздуха. Вдигна очи към огледалото и видя отражението на Барън. Бе облечен в снежнобяла риза, силно контрастираща със загара му. Само един поглед, а нервите й се обтегнаха до скъсване! Инстинктивно навлажни пресъхналите си устни.

— Какво правиш тук, Барън?

— Вратата беше отворена и влязох.

— Не виждаш ли, че се обличам? — нетърпеливо каза тя. — Ще е по-добре, ако… — Той небрежно се отпусна на леглото и тя продължи с леко потрепващ глас: — … Ако поговорим другаде и не сега.

— Имаш предвид навсякъде другаде, освен твоята спалня, нали?

— Да. — Цялата пламна от смущение.

— Твоята спалня, както и моята, са от малкото места, където можем да останем насаме и необезпокоявани.

Амбър се страхуваше точно от това — двамата да останат сами! Още не можеше да забрави целувките му.

— Колкото до случилото се в моята стая преди малко… — Сякаш четеше мислите й.

— Не искам да говоря за това — прекъсна го тя.

— Защо не?

— Беше смешна и нелепа грешка!

— Наистина ли? Тъкмо си мислех дали… — Усмивката му бе обезкуражаваща.

— Е, може да спреш да мислиш! Това никога няма да се повтори!

— Ами! Забравяш, че ще си тук още няколко дни… И нощи. — Погледът му бе съблазнителен.

— Барън Скаймастър, един път станах за смях и причината за това бе ти! Нямам намерение да повтарям грешките си! — Гласът й бе гневен.

— Напротив! Струва ми се, че ти ме направи за смях — сухо парира той. Тя усърдно ровеше в тоалетния несесер, като демонстрираше незаинтересованост, но от време на време крадешком го поглеждаше през спуснати мигли. — Мислех, че преди седем години си премислила всичко — продължи Барън. Настойчивите му сини очи изучаваха с интимен интерес деликатните й черти, сякаш тя представляваше някаква загадка за него. — Ти бе една от многото начинаещи актриси, готови да използват всеки мъж по пътя си към върха.

— Как можеш да мислиш така!? Никога не съм била актриса, нито съм имала намерение да ставам. Отидох само да гледам как се снима филм. Какво би направил ти на мое място, ако беше само на осемнадесет и си прекарал цял живот в хълмистата област на Тексас? Ако някой холивудски продуцент реши да прави снимки в съседното ранчо, и на теб, разбира се, ще ти се прииска да видиш какво става там.

— Но ти не се интересуваше от всичко, което „ставаше там“.

— По-добре ли щеше да бъде, ако този ден аз се бях направила на актриса и бях свалила Макс, за да ме вземе със себе си в Холивуд? Когато ме избраха от групата на зяпачите и ми наредиха да заместя истинската актриса в сцената с целувката, не можех да допусна докъде ще доведе всичко това!

— Сигурно — съгласи се той. — Но тази целувка беше невероятна! И понеже си практична като всички жени, ти веднага намери начин да използваш предимството си за сметка на моята слабост. — Устните му се разтегнаха в цинична усмивка.

— Не е вярно!

— Ти ме преследваше даже когато ти казах, че не искам да имам нищо общо с теб.

— Никога не съм преследвала мъж, Барън Скаймастър!

— На практика не можех да избягам от теб.

— По това време бях секретарка на Макс и не можех да се отърва от ухажването ти.

— Но ти и не искаше. Признай си!

— Добре — съгласи се накрая. — И какво от това? Наистина бях хлътнала по теб, но не съм те преследвала.

— Ти бе дяволски привлекателна и нямаше как да не те забележа. Нещата се развиха прекалено бързо и докато се усетя, открих, че съм женен, без да зная какво точно искаш.

— И какво точно исках аз? — студено попита Амбър, като отлично знаеше неговия отговор.

— Да ме използваш като трамплин за своята собствена кариера.

— Барън! Спри, моля те! — Красивото й лице пребледня, цялата се разтрепери от грубите му думи.

— Надявах се, че съм оставил всички начинаещи актриси далеч в Холивуд. Представи си моята изненада, когато открих, че си по-лоша и от тях.

— Не искам да слушам повече! Аз… — Знаеше точно какво мисли за нея, възмущаваше се, и то справедливо. Не беше прав! Наистина грешеше! Но сега бе твърде късно за обяснения. Всъщност имаше ли значение? Никога не се вслушваше в доводите й. — Защо говорим за това? — примирено довърши тя.

— Защото имам нужда да разбера причините. Защо постъпи така?

— Тогава не искаше да ме чуеш, а аз се опитвах да ти обясня. Не желая да се връщам назад в миналото. Не мога и не искам да мисля повече за него! Седем години се мъчех да те изхвърля от съзнанието си, да забравя онова лято… Толкова болеше! Вече е твърде късно! — изплака тя.

В миг Барън се озова до нея. Сърцето й биеше лудо и тя се отдръпна уплашено.

— Внимавай! — Гласът му бе загрижен, докато протягаше ръка да я предпази от острия ръб на тоалетката.

Допирът на тънките му силни пръсти възпламени тялото, а очите й се напълниха със сълзи. Пряко волята й устните промълвиха:

— Барън… — С усилие вдигна поглед към високия мъж.

По-добре да беше останал на леглото! Тя се мъчеше да възпре напиращите сълзи. Защо му трябваше да споменава миналото?

Докато се взираше в нея, бръчиците около устата му станаха по-дълбоки. Видът на решителното му мъжествено лице и допирът на мускулестото тяло все още я вълнуваха.

— Цели седем години аз също се мъчех да забравя и теб, и онова щастливо лято. Но след днешната ни среща…

Той бе прекрасен и Амбър се чувстваше запленена от него — сякаш се озова във времето, когато беше най-силно влюбена в него. Връщането към действителността й костваше невероятно усилие.

— Отношенията ни имаха огромно значение за мен. Винаги сме се чувствали влюбени един в друг. — Тя се опита да го изрече небрежно, но не се получи. — А ти често ми казваше, че тези чувства не означават нищо.

— Отначало наистина мислех така. Ти бе само на осемнадесет и приемах, че за теб всичко е само натрупване на сексуален опит. Струваше ми се, че беше влюбена в славата и професията ми, а не в мен самия. След това интересът ти прерасна в меркантилност…

„Меркантилност“ — проехтя в съзнанието й. Думата й причини силна болка — като че ли я зашлеви през лицето. Амбър искаше да извика, че винаги е обичала само него, но бе неспособна дори да вдигне поглед. Най-сетне промълви:

— Нито едно момиче не може да пренебрегне твоята световна известност.

— Може би, но това не се отнася за днес. Всеки път, когато се приближа до теб… — Не можеше да изрази чувствата си с думи и нежно погали лицето й с опакото на ръката.

И това докосване — леко като перце и еротично, й бе до болка познато. Тръпка на желание прониза тялото й. Тънките му пръсти повдигнаха леко брадичката й, принуждавайки я да го погледне в очите.

Тя нервно прекара ръка по полираната рамка на леглото, без да отмества поглед от неговия. Ако сега Барън я оставеше на спокойствие, животът й щеше да се върне в познатото русло. Само че защитните стени, които беше издигала около себе си години наред, се рушаха бавно, но сигурно под напора на възкръсващите чувства…

Един път обаче бе отдала напълно и любовта, и себе си на този мъж, а неговата студенина почти я беше унищожила. Не можеше, не биваше да допуска това да се случи отново!

— Не ме интересува какво мислиш, Барън. Разведох се, защото не исках никога повече да те виждам. — Опита да овладее гласа си.

— И сега ли е същото? Сега, когато ме видя отново, нищо ли не се промени?

— Н-не, нищо!

— Лъжкиня! — Думата прозвуча като плесница. Той застрашително се надвеси над нея.

— Не се приближавай до мен!

— Защо не?

— Защото…

— Защото се страхуваш от чувствата си към мен!

— Не е вярно! М-мразя те! Дойдох тук, защото ме заплаши!

— Всички ли мъже, които мразиш, целуваш… хм… с такъв ентусиазъм? Мисля, че не. — Мълчанието й сякаш потвърждаваше думите му. — Е, добре, не мога да преценя какво искаш. Озадачен съм — първо те намирам в спалнята си, а после излиза, че и моите чувства са по-различни от това, което съм свикнал да мисля. Време е да сключим примирие.

— Примирие ли?

— Нали знаеш, да развеем бяло знаме. Прекалено дълго се възприемахме като врагове. А хората се променят, времената се менят… Трябва да погледнем по друг начин на отношенията ни. Може би вече няма пречка за нашето приятелство. — Желаеше я толкова силно, че ясно си представяше как се люби с нея.

Амбър притвори очи и се отдаде на същите мечти. Струваше й се, че му принадлежи напълно, и би изпитала върховно удовлетворение, ако и той й принадлежеше. Намираше се някъде между небето и земята — там, където само влюбените можеха да стигнат…

Попаднала под властта на този вълшебен миг, Амбър позволи на Барън да я прегърне. Той нежно прекара пръсти през златистите вълни на косата й.

— Винаги съм я харесвал, когато я разпуснеш. Ела така на вечеря. За съжаление, ще трябва да те деля с Макс, майка ми и Карлота, поне за малко, но след това… — Дълбокият му глас премина в шепот.

Споменаването на Карлота върна Амбър към действителността. Бързо се отскубна и се втурна към откритата веранда.

— Амбър! — последва я незабавно той.

— Върви си, моля те! — меко каза тя и продължи наум: „Докато не съм загубила напълно способността си да разсъждавам.“

— Погледни ме, Амбър! — твърдо настоя Барън.

С нежелание вдигна поглед към него, но физически усещаше как разделящото ги разстояние е наситено с напрежение. Той знаеше силата си и успешно я използваше!

— Ти също го чувстваш!

— Как можем да бъдем само приятели!? — Амбър безпомощно сви рамене.

— Не можем. — Отговорът му бе пределно честен и това я притесни.

Устните му се устремиха към лицето й, оставяйки парещи следи по него. Ръката му бавно се промъкна под леката рокля и обхвана голите й гърди. Допирът до кадифената кожа възпламени желанието му. Амбър усети през дрехите си твърдата му мъжественост и се отпусна отмаляла.

— Барън, някой може да ни види… — запротестира слабо.

Той неохотно се откъсна от устните й и леко постави златистата й глава до гърдите си. Тя чу мощните удари на сърцето му, биещо в синхрон с нейното. Когато неравномерното му дишане се успокои, той успя да проговори:

— И аз трябва да се преоблека за вечеря. Не закъснявай! — Целуна я леко по челото за довиждане и излезе.

Тя остана сама с мислите си за Барън и за напиращите в нея чувства. Възможно ли бе отново да се увлече по него? Та нали бяха минали цели седем години! Вече не бе същото осемнадесетгодишно момиче, за първи път в живота си влюбено в най-известния актьор. Любовта й трябваше отдавна да е само спомен, заключен дълбоко в сърцето… Тогава какъв бе обзелият я болезнен смут?

Преди всичко тя бе майка! А професията й изискваше да се среща с редица известни хора и винаги се беше гордяла със самообладанието си. Повтаряше си, че животът й е пълноценен и няма нужда от никой друг.

Досега отказваше всякакви сериозни връзки с мъже, защото веднъж вече се бе опарила от любовта и знаеше какво означава разочарование. Нищо ли не бе научила от този урок? Или може би като нощна пеперуда се стремеше към пламъка, който щеше да я унищожи?

За кой ли път напразно си повтаряше, че би трябвало да го мрази, да го ненавижда! Докато беше далеч, смяташе, че е ужасен, жесток, студен… А сега… Разбира се, такъв изключително талантлив актьор можеше да изиграе блестящо всяка роля, която си науми.

Ето, това бе истината — той изпълняваше поредната сцена, а тя трябваше да бъде неговото следващо завоевание и сама да се хвърли в обятията, а след това — и в леглото му.

Може би това бе неговото отмъщение?

Отмъщение… Седна пред огледалото и започна механично да оправя грима си.

Страхуваше се. Но истинският й враг беше не Барън, а нейните собствени чувства, които бяха в състояние да разрушат две съдби — и нейната, и на Джои! Трябваше да призове на помощ всичките си сили, цялото самообладание и достойнство, за да се пребори с Барън. И със себе си…