К. В. Керам
Богове, гробници и учени (7) (Роман за археологията)

6.
Шлиман и науката

При третите си големи разкопки Шлиман не извадил вече злато на бял свят, но разкрил крепостта в Тиринт. Заедно с неговите находки в Микена и откритията, направени десет години по-късно от английския археолог Еванс в Крит, тези разкопки оформили картината на една древна културна сфера, която някога обхващала бреговете на Средиземно море.

Преди това обаче трябва да кажем няколко думи за мястото, което заема Шлиман в рамките на своето време. Това всъщност е по-актуално от всичко друго, защото и днес още всеки изследовател се бори под кръстосания огън на публиката и специалистите. Шлимановите съобщения имали по-друга публика от „Писмата“ на Винкелман. Светският човек от 18 век пишел за образованите хора, за ограничен кръг привилегировани, които притежавали частни музеи или най-малкото имали достъп до тях, тъй като се числели към висшето общество. Този малък свят бил развълнуван от откриването на Помпей, възхищавал се при изравянето на всяка статуя, но неговите интереси никога не прекрачвали границите на художествено-естетическата наслада. Въздействието на Винкелман било настина дълбоко, но му било нужно посредничеството на поети и писатели, за да излезе от тесния кръг на образованите и да проникне надлъж и нашир в своята съвременност.

Шлиман не се нуждаел от посредници. Той пряко въздействал на своето време. Публикувал сам всяка находка и сам бил най-възторженият поклонник на тези находки. Писмата му обикаляли света, статиите му излизали във всички вестници. Шлиман би бил човек на радиото, филма и телевизията, ако те биха съществували тогава. Неговите открития в Троя предизвикали раздвижване навсякъде, а не само в малкия свят на образованите. Винкелмановите описания на статуи вълнували естетите, будели възхищение у познавачите. Шлимановите златни находки намирали отзвук сред хората на една епоха, която в родината му наричали „епоха на основоположниците“^[1], сред хора, издигнати от вълната на стопанския просперитет, които уважавали селфмейдмена^[2], обладавали здрав разум и вземали страната на Шлиман дори тогава, когато „чистата наука“ отричала „любителя“.

Няколко години след Шлимановите публикации в печата от 1873 г.‍ един музеен директор пише: „По времето на тия известия цареше голямо вълнение както между учените, така и сред широката публика. Навсякъде, в къщи и на улицата, в пощенските коли и във влака, всички говореха само за Троя. Хората бяха изпълнени с удивление и любопитство.“

Ако Винкелман, както казва Хердер „показал тайната на гърците отдалеч“, то Шлиман разкрил света, който ги предхождал. С невероятна дързост той извел археологията из осветените с газени лампи кабинети на учените под яркото слънце на елинското небе и разрешил въпроса за Троя с лопата в ръка. От областта на класическата филология той навлязъл в живата предистория и обогатил класическата наука с праисторията на егейските земи.

Темпът, с който ставали тези преломни открития, низът от успехи, двойствената личност на Шлиман — наполовина търговец, наполовина учен и при това пожънал необикновени успехи както в търговията, така и в науката, — „рекламният тон“ на неговите публикации, всичко това възмущавало международния свят на науката и особено немските учени. За размерите на настъпилото брожение говори самият брой на публикациите върху Троя и Омир, излезли от кабинетите на учените през годините на Шлимановите разкопки — деветдесет! Главният прицел, върху който учените съсредоточавали огъня на своите филипики, било дилетантството на Шлиман. В цялата история на разкопките ние ще се натъкваме непрекъснато на археолози-специалисти, които утежнявали живота именно на тези, които в края на краищата давали само импулс за нови скокове в неизвестността. Тъй като нападките срещу Шлиман имали принципен характер, ще кажем и ние нещо по този въпрос и ще приведем някои цитати. Пръв ще получи думата един от най-сърдитите философи — Артур Шопенхауер:

„Дилетанти, дилетанти! — така биват наричани с пренебрежение хората, които се занимават с някоя наука или изкуство от любов към тях и за своя радост, per il loro diletto, от ония, които се занимават с науката или изкуството за печалба, тъй като тях ги радват само парите, които по този начин могат да изкарат. Това пренебрежение се гради на жалкото им убеждение, че никой не може да върши нещо както трябва, ако не го принуди към това нуждата, гладът или някаква друга потребност. Публиката има същия манталитет и затова поддържа същото становище — оттук и всеобщият респект към «хората от бранша» и недоверието към дилетантите. В действителност обаче работата за дилетанта е цел, докато за професионалиста тя е само средство. А с истинска сериозност се посвещава на едно дело само този, който непосредствено държи на него, който го върши от любов към самото дело, «con amore». От такива хора, а не от работещите на надница ратаи е излизало винаги най-значителното.“

Професор Вилхелм Дьорпфелд, сътрудник, съветник и приятел на Шлиман и един от малкото немски специалисти, които застанали на негова страна, пише през 1932 г.‍:

„Той никога не можа да проумее насмешките и презрението, с които много учени и преди всичко немските филолози се отнасяха към неговата работа в Троя и Итака. Този присмех, с който по-късно някои големи учени удостоиха и моите разкопки по Омировите места, винаги ме е огорчавал и мен и аз го намирам не само несправедлив, но и не подобаващ на хора на науката.“

Недоверието на „специалистите“ към преуспяващия „outsider“^[3] е недоверието на еснафа към гения. Човекът със осигурено поприще в живота презира този, който се впуска в областта на несигурното, който няма здрава почва под краката си. Това презрение е несправедливо.

Проследим ли развитието на научните изследвания колкото искаме назад в миналото, лесно ще установим, че необикновен брой големи открития са дело именно на „дилетанти“, на „outsiders“ или дори на „самоуци“, които, погълнати всецяло от някаква идея, не са се чувствали сковани от рутината, не са носели наочниците на специалистите и са прескачали препятствията на академичната традиция.

Най-големият немски физик на 17 век Ото фон Герике бил по професия юрист. Дени Папен бил лекар. Бенджамин Франклин, син на сапунар, без гимназиално, а камо ли университетско образование, станал не само деен политик (за това понякога са достатъчни и по-скромни качества), но и забележителен учен. Откривателят на електричеството Галвани бил лекар и, както доказва Вилхелм Оствалд в „История на електрохимията“, дължал откритието си именно на празнотите в своите знания. Фраунхофер, автор на забележителни изследвания върху спектъра, не знаел до четиринадесетгодишната си възраст да чете и пише. Майкъл Фарадей, един от най-значителните естествоизпитатели, бил син на ковач и започнал попрището си като книговезец. Откривателят на закона за съхранение на енергията Юлиус Роберт Майер бил лекар. Лекар бил и Хелмолц, който на двадесет и шест години публикувал първия си труд на същата тема. Математикът и физикът Бюфон създал своите най-значителни трудове в областта на геологията. Човекът, който конструирал първия електрически телеграф, Томас Зьомеринг, бил професор по анатомия. Самуел Морз, както и Дагер били художници — първият създал морзовата азбука, а вторият изнамерил фотографията. Ентусиазираните създатели на управлявания въздушен кораб — граф Цепелин, Грос и Парсефал — били офицери и нямали понятие от техника.

Тази редица е безкрайна. Отнемем ли тези хора и техните дела от историята на науката, цялата сграда ще се сгромоляса. И все пак на времето си те били прицел на хули и насмешки.

Тази редица продължава и в историята на науката, с която се занимаваме тук. Уилям Джоунс, на когото дължим първите хубави преводи от санскритски, не бил ориенталист, а главен съдия в Бенгалия. Гротефенд, който пръв разчел клинообразното писмо, бил филолог-класик, а неговият приемник Ролинсън — офицер и политик. Първите стъпки по дългия път към разчитането на йероглифите направил лекарят Томас Йънг, а Шамполион, който достигнал крайната цел, бил в същност професор по история. Хуман, който разкрил Пергам, бил пък железопътен инженер.

Достатъчен ли е този списък, за да потвърди това, което искаме да кажем тук? Не може и не бива да се оспорват качествата, които изграждат специалиста. Но не е ли най-важен крайният резултат, стига употребените средства да са чисти и почтени? И не заслужават ли любителите и дилетантите нашата особена благодарност?

При първите си разкопки Шлиман наистина допуснал груби грешки Съборил стари сгради, които били твърде ценни, разрушил зидове, които можели да дадат важни указания. Ала големият немски историк Ед. Майер казва в негова защита: „Шлимановият не-методичен начин на работа, т.‍е.‍ това, че той отишъл направо към най-долния пласт, се оказал във висша степен полезен за науката. При систематически разкопки едва ли биха били открити старите пластове на хълма, а заедно с тях и културата, която днес наричаме «троянска». За зла участ тъкмо неговите първи опити за тълкования и датировки се оказали в повечето случаи погрешни. Но когато Колумб открил Америка, той също смятал, че се е добрал до Индия. Нима това намалява значението на неговото дело?“

Едно е безспорно. Ако през първите години Шлиман се нахвърлил върху Хисарлъка подобно на момченце, което с чук в ръка се залавя със своята играчка, за да види какво има вътре, то човекът, който разкопал Микена и Тиринт, можел вече да се счита за вещ и научно подготвен изследвач на терена. Това признават както Дьорпфелд, така и забележителният англичанин Еванс — последният с известни уговорки.

Както на времето Винкелман изтърпял немалко от „земята на деспотизма“ Прусия, така и на Шлиман било съдено да страда от неразбиране тъкмо в страната, в която се родил и откъдето донесъл младежките си мечти. Въпреки резултатите от неговите разкопки, които лежали като на длан пред цял свят, през 1888 г.‍ все още било възможно да излезе второ издание на едно „Тълкуване на Илиадата“ („Erklärung der Ilias“) от някой си Форххамер, в което авторът правел злополучния опит да обясни Троянската война като борба на морски течения и реки, на мъглите и дъждовете в Троянската низина. Шлиман обаче се бранел като лъв. Когато някакъв глуповат мърморко, капитан Бьотихер — неговият главен противник, — си позволил да твърди, че при разкопките си Шлиман умишлено унищожил крепостните стени, за да отстрани всичко, което противоречало на неговата хипотеза за древната Троя, той го поканил на свои разноски на Хисарлъка. На тази среща присъствали и специалисти, които потвърдили становището на Шлиман и Дьорпфелд. Капитанът старателно огледал всичко, направил кисела физиономия, след това си заминал в къщи и започнал да разправя, че „така наречената Троя“ представлява само някакъв огромен стар некропол. По-късно, през 1890 г.‍, по време на четвъртите разкопки, Шлиман поканил на своя хълм учени от цял свят. На склона към долината на Скамандър построил дървени бараки и се погрижил за настаняването на четиринадесет учени. Англичани, американци, французи и немци (между които и Вирхов) се отзовали на поканата и под впечатлението на това, което видели с очите си, потвърдили и те правилността на Шлимановите и Дьорпфелдовите схващания.

Сбирките на Шлиман имали неоценима стойност. В завещанието си той постановил, че след неговата смърт те трябва да станат собственост на народа, „който най-много уважавам и обичам“. Най-напред той ги предложил на гръцкото правителство, след това на френското. През 1876 г.‍ писал на един руски барон в Петербург: „Когато преди няколко години ме запитаха за цената на моята сбирка от Троя, назовах сумата 80 000 лири стерлинги. Но тъй като съм прекарал двадесет години от живота сив Петербург и всичките ми симпатии принадлежат на Русия, и защото искрено желая моята сбирка да отиде там, искам от руското правителство само 50 000 лири, а ако е необходимо, готов съм да я отстъпя и за 40 000…“

Ала неговата истинска и най-открито изявена любов принадлежала на Англия, където той намерил най-голям отзвук и признание, където колоните на „Таймс“ били винаги на негово разположение (тогава, когато немският печат все още му отказвал достъпа до своите страници), където дори министър-председателят Гладстон написал предговор към книгата му за Микена (а преди това прочутият А.‍ X. Сейс от Оксфорд — към неговата книга за Троя).

За това, че въпреки всичко сбирките се озовали в Берлин „за вечно притежание и неделимо съхранение“, трябва пак да се благодари — Каква ирония! — на един човек, който имал към археологията само любителско отношение. Този човек бил големият лекар д-р Вирхов, благодарение на чиито усилия Шлиман станал почетен член на Антропологическото дружество, а най-сетне и почетен гражданин на Берлин — наред с Бисмарк и Молтке.

Някога Шлиман като престъпник укрил своите находки на сигурно място от ръката на властта. След редица перипетии важни експонати от неговата троянска сбирка стигнали в Берлинския музей за праистория и ранна история. Там тези съкровища почивали десетилетия и преживели една голяма война. След това дошла втората голяма война; започнали да падат бомби. Част от сбирката оцеляла и била прибрана на сигурно място. „Златното съкровище на Приам“ се озовало най-напред в Пруската държавна банка, а сетне — в бункера на противовъздушната отбрана при берлинската зоологическа градина. И двете скривалища били разрушени. По-голямата част от керамиката била откарана в замъка Шьонебек на Елба, в замъка Пиетрушково при Бреслау (Вроцлав) и в замъка Лебус. В Шьонебек не оцеляло нищо. Пиетрушково било върнато на Полша и досега няма съобщение, че сбирките са намерени. Замъкът Лебус бил ограбен към края на войната и по решение на правителството на ГДР развалините трябвало да бъдат досъборени. Скоро обаче до Берлин стигнали сведения, че в Лебус все още можело да се спаси нещо от керамиката. Научната работничка, която получила разрешение да огледа замъка, не намерила Подкрепа от страна на местните органи. Тогава тя купила двадесет и пет килограма бонбони и с тяхна помощ склонила децата да й донесат старата керамика. Макар хитрите деца скоро да разбрали, че ако натрошат запазените екземпляри, ще могат да й занесат два-три пъти повече парчета, с други думи, ще отнесат два-три пъти повече бонбони, все пак се намерила и запазена керамика, и то по къщите, където гърнетата, паниците и каните, от които яли и пили старите жители на Троя и царският род на Атридите, отново влезли в употреба, този път в семействата на бранденбургските селяни!

Но тази научна сътрудничка открила и нещо по-лошо. След поражението на Германия останалите живи обитатели на Лебус нямали представа за стойността на сандъците с керамика. И когато в селото започнал да се пробужда нов живот и някой се заженел, младежите отивали вечерта преди сватбата до замъка, докарвали оттам пълна количка с урни и амфори — незаменимите находки на Шлиман! — и с весели викове ги разбивали пред прага на младоженците!

Така през 1945 г.‍ част от находките от Троя била повторно унищожена и с помощта на двадесет и пет килограма бонбони за втори път събрана.