К. В. Керам
Богове, гробници и учени (13) (Роман за археологията)

11.
Един държавен изменник разчита йероглифите

Още когато бил на дванадесет години и изучавал Стария завет в оригинал, Шамполион обявил в едно свое съчинение републиката за единствената разумна форма на държавно управление. Закърмен в онези духовни течения, които подготвили века на Просвещението и довели до Великата френска революция, той страдал от новия деспотизъм, който се промъквал тайно в декрети и едикти, а след Наполеоновата коронация открито показал лицето си. За разлика от своя брат, който се поддал на обаянието на Наполеон, Шамполион си останал критично настроен въпреки всички успехи и дори мислено не се присъединил към победното шествие на френските орли.

Не е тук мястото да се занимаваме с еволюцията на неговите политически убеждения. Можем ли обаче да премълчим, че именно един египтолог, обладан от пламенната жажда за свобода, завладял със знаме в ръце цитаделата в Гренобъл? Че именно Шамполион, който страдал от суровия Наполеонов режим и не можел да търпи Бурбоните, смъкнал със собствената си ръка знамето с кралските лилии от кулата на цитаделата и издигнал трикольора, който десетилетие и половина се развявал пред бонапартистите по цяла Европа и сега бил за него символ на нова свобода!

Шамполион се намирал отново в Гренобъл, където на 10 юли 1809 г.‍ бил назначен за професор по история в университета. Едва деветнадесетгодишен, той застанал като професор на същото място, където някога бил ученик, а между неговите студенти имало младежи, които само допреди две години седели заедно с него на училищната скамейка. Има ли нещо чудно тогава, че там го посрещнали враждебно, че попаднал в мрежа от интриги, която особено усърдно сплитали около него старите професори, почувствували се пренебрегнати, изпреварени, изтикани назад?

А какви идеи застъпвал младият професор по история! За върховна цел на историческото изследване той провъзгласил стремежа към истината, и то абсолютната истина, а не някаква бонапартистка или бурбонска истина. За постигането на тази цел той искал пълна свобода за науката, и то абсолютна свобода, а не свобода, ограничавана от укази и забрани и задължена да се съобразява с претенциите и интересите на монарха. Той искал онова, което прокламирали разпалените глави в първите дни на Великата френска революция и което с всяка измината година било все повече потъпквано.

Затова като политик той неизбежно трябвало да влезе в конфликт с времето си. Той никога не изневерява на своите идеи, но често изпада в обезсърчение. Веднъж цитира на брат си думи, които друг навярно би взел от епилога на Волтеровия „Кандид“, но той, ориенталистът, намерил в една от свещените книги на Изтока: „Разоравай земята си! В Зенд-Авеста е казано, че е по-добре да разореш шест стъпки суха безплодна земя, отколкото да спечелиш двадесет и четири битки, и аз съм на съвсем същото мнение!“ Заплитащ се все повече в интриги, които го поболяват, получаващ поради машинациите на своите колеги само четвърт от полагаемата му се заплата, Шамполион пише малко по-късно: „Моята участ е решена. Беден като Диоген, ще се опитам да си купя някоя бъчва и един чувал, за да се облека. След това ще се осланям на прословутата щедрост на атиняните, за да преживявам.“

Пише сатири срещу Наполеон. Но когато най-после диктаторът е свален и на 19 април 1814 г.‍ съюзниците влизат в Гренобъл, той се пита с горчив скептицизъм дали сега, след като властта на тирана е премахната, наистина ще настъпи властта на духа. И се съмнява в това.

Може ли все пак пламенната му любов към свободата на народа, към свободата на науката да заглуши дори за миг неговата страст към изучаването на египетската древност? Какво винаги, той е невероятно продуктивен. Занимава се с най-различни странични, второстепенни неща — съставя коптски речник, а същевременно пише пиеси за гренобълските салони, между които и една драма за Ифигения. Съчинява песнички с политическа окраска, които тълпата от улицата поема направо от масата му — недопустимо занимание за някой немски учен например, но напълно в духа на френската традиция, водеща началото си от Пиер Абелар през 12 век. Същевременно той продължава да работи върху онова, което е главна цел на живота му: заравя се все по-дълбоко в тайните на стария Египет, който не му дава мира, независимо от това, дали на улицата викат „Vive l’Empereur!“ или „Vive le Roi!“ Пише безброй статии, подготвя трудове, помага на различни автори от цял свят, преподава, измъчва се с посредствени студенти. Всичко това обаче подяжда и руши нервите, здравето му. През декември 1816 г.‍ той пише: „Моят коптски речник става от ден на ден по-дебел. С неговия автор става обратното.“ Въздиша отчаян, когато стига до страница 1069, а все още не може да го завърши.

Тогава настъпват „Стоте дни“, които накарват Европа още веднъж да застене под Наполеоновия ботуш, които събарят току-що съграденото с толкова усилия, когато преследвачите стават преследвани, владетелите отново поданици, кралят — беглец, а Шамполион е принуден да напусне кабинета си: Наполеон се завръща! В една действително оперетна градация вестниците отбелязват заедно с етапите на неговото настъпление и етапите на собствената си продажност: „Чудовището избягало на свобода!“, „Вълкодавът стъпил на сушата при Кан!“, „Тиранинът в Лион!“, „Узурпаторът на шестдесет часа път от столицата!“, „Бонапарт се приближава с бързи крачки!“’, „Утре Наполеон ще бъде пред стените на Париж!“, „Негово Величество е във Фонтенбло!“.

На 7 март в своя поход към столицата Наполеон стига пред вратите на Гренобъл. С табакерата си той почуква на градската порта. Нощ. Около него трептят светлините на факлите. Оперна сцена от световноисторически мащаб. В продължение на една страшна минута Наполеон стои сам срещу оръдията на крепостта, около които се суетят артилеристите. Тогава отеква викът „Да живее Наполеон!“ и „авантюристът влиза в Гренобъл, за да излезе от него като император“, защото Гренобъл, сърцето на Дофине, е най-важният стратегически пункт, който е трябвало да се завоюва.

* * *

Фижак, братът на Шамполион, още от едно време поклонник на императора, сега му се отдава всецяло. Наполеон има нужда от таен секретар. Кметът на града му представя Фижак и умишлено произнася презимето неправилно: „Шамполеон“. „Това е добър знак — възкликва императорът. — Той носи половината от моето име!“. На срещата присъства и Шамполион. Наполеон го разпитва за работата му — чува за коптската граматика, за речника. И докато Шамполион остава хладен (та той от дванадесетгодишна възраст общува с владетели, стоящи по-близо до боговете от Наполеон), императорът е очарован от младия учен, надълго разговаря с него и с царствен жест му обещава, че ще нареди да отпечатат и двата му труда в Париж. Не стига това, но на другия ден сам го посещава, постоянно го разпитва за неговите езикови занимания, и то в дните и часовете, когато е тръгнал да завладява отново своята империя. Лице срещу лице стоят тук двама завоеватели на Египет. Единият някога бе заключил земята край Нил в своите планове за световно господство и искаше да я възкреси за нов живот (тогава смятал да построи хиляди шлюзи, за да обезпечи навеки стопанската рентабилност на страната), а сега, въодушевен наново, като слуша подробности за коптския език, решава веднага да го въведе там като общонароден. Другият никога не е виждал Египет, но мислено е кръстосвал хиляди пъти древното, изчезнало царство и един ден ще го завоюва със силата на своите знания и разум.

Ала дните на Наполеон са преброени. Второто му сгромолясване е също така главоломно, както и вторият му възход. И ако остров Елба е бил само място за отдих, Света Елена се превръща в негов смъртен одър.

Отново Бурбоните се завръщат в Париж. Те не са силни, не са могъщи, значи, няма да бъдат и отмъстителни. И все пак какво друго може да се очаква, освен че ще бъдат произнесени стотици присъди, че „наказанията ще валят, както някога маната над евреите“, че ще пострада и Фижак, който се е компрометирал, като е последвал Наполеон в Париж. И може ли да се очаква, че при бързите политически процеси, сред многото завистници около младия професор в Гренобъл, някой ще седне да прави разлика между двамата братя, когато ги бъркали даже като учени? На всичко отгоре в последните часове на „Стоте дни“ — тъкмо когато се мъчи под дърво и камък да събере хиляда франка за някакъв египетски папирус — младият Шамполион участвува в основаването на т.‍нар.‍ „Делфийски съюз“, който се е обявил в защита на свободата и сега се намира под силно подозрение.

Когато роялистите се приближават към Гренобъл, Шамполион се намира на крепостните стени и без да си дава сметка откъде ще дойде по-голямата свобода, призовава към съпротива. Но какво става? В момента, когато генерал Латур започва да обстрелва вътрешността на града, когато науката и плодовете на неговия труд се оказват в опасност, Шамполион напуска укрепленията, обръща гръб на политиката и войната, спуска се към втория етаж на библиотеката и започва да мъкне пясък и вода, сам в огромната сграда през време на цялата канонада, рискуващ живота си, за да спаси своите папируси.

През онези дни уволненият професор и заточеният като държавен изменник Шамполион започва работа над окончателното разчитане на йероглифите. Изгнанието продължава година и половина. Неуморната работа продължава и след това. Отново Париж и Гренобъл са етапите на неговия път. Заплашва го нов процес за държавна измяна. През юли 1821 г.‍ той напуска като беглец града, в който от ученик е станал академик. Но една година по-късно публикува съчинението си „Lettre à M. Dacier relative à 1’alphabet des hiéroglyphes phonétiques“. („Писмо до г.‍ Дасие относно азбуката на фонетичните йероглифи“), съчинението, което съдържа основните начала за дешифрирането на йероглифите. Името на неговия автор стига до устата на всички, които, устремили взор към тайните на пирамидите и храмовете, жадуват за отговор на неразрешените въпроси.

* * *

Звучи наистина странно: йероглифите лежали пред очите на цял свят, за тях писали редица антични автори, за тях западноевропейското Средновековие давало все нови и нови тълкования, а след Наполеоновата експедиция те стигнали в безброй преписи до кабинетите на учените — и все пак си оставали неразчетени не само поради неумение и безсилие, но и поради вина, не само поради недостатъчните знания на повечето учени, но и поради заблуждението, в което ги въвел един човек.

За Херодот, Страбон и Диодор, които пропътували Египет, йероглифите били неразбираемо образно писмо. Само Хораполон, живял през 4 в. от н.е., оставил подробно описание на техните значения (съобщенията у Климент Александрийски и Порфирий не са разбираеми). Обяснимо е, че поради пълното отсъствие на други източници съчинението на Хораполон служело като изходна точка за всяко ново изследване. Но Хораполон винаги говорел за йероглифите като за образно писмо, поради което столетия наред всички тълкования се свеждали именно до търсене на символичен смисъл в изображенията. Това давало безкрайно поле за въображението на любителите, но учените докарвало до отчаяние.

Когато Шамполион разчел йероглифите, станало ясно колко истина се съдържа в труда на Хораполон и как е протекло развитието, изхождащо от ранната елементарна символика, при която например вълнистата линия означавала вода, основната линия — къща, а знаменцето — бог. Но тази символика, приложена в духа на Хораполон към по-късните надписи, водела по погрешни пътища.^[1]

Лутанията по тези пътища били изпъстрени с приключения. Йезуитът Атанасий Кирхер, твърде изобретателен човек (конструирал между другото и магическия фенер), издал в Рим през 1650 — 1654 г.‍ четири тома с преводи на йероглифи, между които нямало нито един верен или поне от малко доближаващ се до правилното значение. Така например групата знаци, с които се предавала думата „автократор“^[2] — епитетът на римския император, той прочел по следния начин: „Творец на плодородието и на всяка растителност е Озирис, чиято животворна сила свещеният Мофта черпи от небесата за своето царство.“

Все пак той правилно оценил значението, което имало изучаването на коптския език като по-късна форма на египетския език, значение, което дузина други учени отричали.

Сто години по-късно въз основа на сравнителния анализ на йероглифите Дьо Гин заявил пред „Парижката академия на надписите“, че китайците били египетски колонисти. И все пак (това „все пак“ трябва да добавяме към името на почти всички учени, тъй като всеки попадал поне на една вярна следа) той успял да прочете правилно името на египетския фараон „Менес“. Веднага обаче един от неговите противници го опровергал и прочел името като „Мануф“, което пък дало повод на Волтер, най-жлъчния коментатор на своето съвремие, да се нахвърли върху етимолозите, „за които гласните не значат нищо, а и за съгласните не се грижат много“. (Впрочем според тогавашните английски учени — за разлика от тезата на Дьо Гин — египтяните били дошли от Китай.)

Би могло да се предположи, че намирането на триезичния Розетски камък ще сложи край на фантастичните догадки. Станало точно обратното. Сега пътят към разчитането на йероглифите изглеждал толкова очевиден, че се хванали на работа и любителите. Някакъв анонимен автор от Дрезден „разчел“ в късия йероглифен фрагмент на Розетския камък целия гръцки текст, буква по буква. Арабинът Ахмед Бин Абубекр „открил“ някакъв текст, който иначе сериозният ориенталист Хамер-Пургстал побързал дори да преведе. Неизвестен парижанин разпознал в един надпис на храма в Дендера стотния псалм, а в Женева излязъл превод на надписите на т.‍нар.‍ „Памфилски обелиск“, които уж представлявали „съобщение за победата на благочестивите над злите, написано четири хиляди години преди Христа“.

Фантазията преминала всички граници. Тя се съчетавала с необикновено нахалство и глупост в личността на граф Пален, който твърдял, че разбрал смисъла на Розетския камък от пръв поглед. Опирайки се на Хораполон, питагорейските доктрини и кабалата, той разчел неговите символи така бързо, че стигнал до крайния резултат само „за една безсънна нощ“ и след седмица го представил на публиката, като заявил, че само тази бързина го била предпазила от „систематичните заблуждения, които могат да произлязат единствено от дълги размишления“.

Сред този фойерверк от нови и нови дешифровки Шамполион подреждал, сравнявал, проверявал и стъпка по стъпка се приближавал към окончателното решение. Междувременно той научил, че абатът Тандо дьо Сен Никола написал брошура, в която с абсолютна точност доказвал, че йероглифите изобщо не били писменост, а само декоративни елементи. Ала Шамполион не се оставил да бъде подведен и още през 1815 г.‍ пише в едно свое писмо за Хораполон: „Неговият труд се нарича «Йероглифика», но съвсем не дава обяснение на това, което наричаме йероглифи, а само на свещените символични изображения, ще рече, на египетските символи, които са съвсем различни от същинските йероглифи. Това противоречи на всеобщото мнение, но доказателството за моето твърдение може да се намери в самите египетски паметници. Само в емблемните сцени можем да видим свещените изображения, за които говори Хораполон, каквито са например змията, която е захапала опашката си, орелът, застанал в описаната от него поза, небесният дъжд, мъжът без глава, гълъбицата с лавров лист и т.‍н., но тези изображения не се срещат в същинските йероглифи!“

Рис. 10. Египетско образно писмо от края на 4 хилядолетие пр.‍н.‍е.‍, все още неразчетено окончателно; от него по-късно са се развили различните видове същински йероглифи. Едва от няколко десетилетия знаем, че това е символично изображение на владетел, представен като сокол на бога Хор, който държи за въже покорена сирийска земя (овалът с глава на сириец с островърха брадичка). Соколът е кацнал върху шест лотосови цвята, т.‍е.‍ върху 6000 пленници. Изобразеният долу вдясно харпун вероятно означава името на победената страна; запълненият с вълнообразни линии четириъгълник показва, че тази земя лежи край вода — и двата символа говорят, че става дума за Сирия.

През тези години в йероглифите виждали ту мистична епикурейска система, ту тайни кабалистични, астрологически и гностични учения, ту селскостопански, търговски и административно-технически указания за деловия живот; разчитали ги като откъси от Библията и дори от предпотопната литература, като халдейски, еврейски, та дори китайски текстове; „като че ли египтяните изобщо не са имали свой собствен език“ — отбелязва по този повод Шамполион.

Всички тези опити за тълкуване на йероглифите изхождали повече или по-малко от Хораполон. Всъщност към дешифрирането имало само един път и той водел в посока, обратна на Хораполон. По този път вървял Шамполион.

Големите открития на човешкия ум рядко могат да се фиксират по време. Те са резултат от безчислени мисловни процеси, дългогодишна подготовка и съсредоточаване на ума върху един-единствен проблем, резултат от съзнателни и подсъзнателни действия, от целенасочени наблюдения и лутания на въображението. Рядко някое решение идва като плод на светкавично просветление.

Големите открития губят от своето величие, когато се занимаваме с тяхната предистория. Стане ли веднъж ясен основният принцип, за следващите поколения всяка погрешна стъпка изглежда глупост, неправилните представи — заслепение, отделните проблеми — съвсем прости. Днес трудно можем да си представим какво означавало за Шамполион да налага стъпка по стъпка своите възгледи срещу възгледите на целия учен свят, който се кълнял в Хораполон. Не бива да се забравя, че учените и публиката се придържали към Хораполон не защото го смятали за такъв авторитет, какъвто за техните средновековни колеги бил Аристотел, а за по-късните теолози — църковните отци, а защото и най-големите скептици не виждали друга възможност освен една — да приемат йероглифите за образно писмо! Защото за беда на науката тук авторитетното изказване се свързвало с нещо съвсем очевидно за всички. За тях Хораполон не само бил човек, който живял 1500 години по-близо до последните написани йероглифи, но той твърдял нещо, което всеки можел да види: йероглифите били изображения, изображения и само изображения!

Ала от онзи момент — който не можем да определим точно по време, — когато на Шамполион му хрумнало, че йероглифните изображения са „букви“ (по-точно казано, „фонетични знаци“ — неговата стара формулировка гласи така: „… без да са строго азбучни, те все пак имат звуково значение“), от този момент настъпил преломът, разривът с тезата на Хораполон, който трябвало да доведе до разчитането на йероглифите. Можем ли въобще да говорим за „хрумване“, като имаме пред вид живота и огромните усилия на Шамполион. Нима това било случайното просветление на един щастлив миг? Когато за пръв път го осенила тази мисъл, Шамполион я отхвърлил. Когато един ден идентифицирал знака, представляващ лежаща змия, с буквата „ф“, той отстранил това предположение като несъстоятелно. Когато по същото време и някои други учени — скандинавците Цоьога и Акерблад, французинът Дьо Саси и преди всичко англичанинът Томас Йънг — открили, че демотическата част на Розетския камък е написана с „азбучно писмо“, те се добрали до някои частични решения. Но те не отишли по-нататък, отказали се от своите заключения или ги опровергали, а Дьо Саси обявил пълна капитулация пред йероглифните текстове, които си оставали „недосегаеми като старозаветните скрижали“.

Самият Томас Йънг, който постигнал забележителни резултати при дешифровката на демотичната част, защото я чел „звуково“, се самоопровергал през 1818 г.‍, когато при разчитането на името Птолемей отново произволно разделил неговите знаци на букви, едносрични и двусрични групи.

Тук виждаме ясно разликата между два метода и две постижения. Йънг бил естествоизпитател и безспорно твърде надарен човек, но нямал филологическа подготовка, работел схематично и успял чрез сравнения и находчиви интерполации да разчете само няколко думи. При това сам Шамполион по-късно дал блестяло доказателство за силата на неговата интуиция, като потвърдил, че в списъка на неговите 221 символични групи 76 били изтълкувани правилно. За разлика от Йънг обаче Шамполион, който владеел повече от дузина стари езици и с познанията си по коптски се доближил повече от всеки друг до езиковия дух на стария Египет, не разгадаван отделни думи или букви, а разкрил системата. Той не само тълкувал, но направил тази писменост четлива и достъпна за изучаване. А веднъж разкрил основните положения на системата, той можел отново да се върне назад и да използува с успех идеята, която се криела в една отдавна изказана догадка: че разчитането на йероглифите трябва да започне с имената на фараоните.

* * *

Защо именно с имената на фараоните? Сега за нас и това хрумване е близко до ума, и тази идея ни се струва проста. Както казахме вече, надписът на Розетския камък съобщавал, че жреците решили да засвидетелстват особена почит на фараона Птолемей Епифан. Гръцкият текст бил веднага разчетен и говорел на съвсем ясен език. Там, където в йероглифния текст можело да се предполага, че е написано името на фараона, имало група знаци, заградени в овална рамка, която приели да наричат „картуш“.

Нима не било ясно, че в този „картуш“, който бил единственото подчертаване в целия текст, трябвало да се търси думата, която именно заслужавала да бъде подчертана — името на фараона? Нима не можел и един що-годе съобразителен ученик да се досети да напише буквите на името Птолемей под съответните йероглифни знаци и така да идентифицира осемте йероглифа с осемте букви на азбуката?

Всички големи идеи изглеждат прости, когато вече ни са известни. Но това, което направил Шамполион, означавало скъсване с Хораполоновата традиция, която цели четиринадесет столетия забърквала умовете на хората. НИЩО Не е в състояние да намали заслугата на откривателя, чиято теза щастливият случай веднага след това потвърдил по блестящ начин. В 1815 г.‍ бил намерен така нареченият „обелиск от Филе“, който археологът Бенкс пренесъл през 1821 г.‍ в Англия. На него също имало един надпис с йероглифи и един на гръцки език (това било втори Розетски камък). И там отново се срещало името Птолемей, заградено в картуш. Но имало и една друга, заградена в рамка група от знаци и въз основа на гръцкия надпие в основата на обелиска Шамполион предположил, че тя означава името Клеопатра.

И пак всичко изглежда съвсем просто. Но когато Шамполион написал двете групи от знаци една под друга съобразно е предполагаемите имена (тук са дадени със сегашния им правопис) и когато вторият, четвъртият и петият знак на името „Клеопатра“ съвпаднали с четвъртия, третия и първия знак на името на Птолемей, ключът за разчитането на йероглифите бил намерен. И то не само ключът на една неизвестна писменост — намерен бил ключът за всички затворени врати на Египет.

Рис. 11 Двата „картуша“, които извели Шамполион на верния път към разчитането на йероглифите.

Днес знаем, че системата на йероглифното писмо е безкрайно сложна. Днешният студент изучава като нещо съвсем естествено това, което тогава се смятало за неразгадаемо, до което Шамполион, изхождайки от своето първо откритие, се добрал с големи усилия и което тогава почти не можело да се обгърне с поглед, защото било плод на трихилядолетна еволюция. Днес ние познаваме промените, които претърпяла йероглифната писменост, знаем за развитието, което започнало от старите йероглифи, преминало през курсивната форма на т.‍нар.‍ „йератично писмо“, за да завърши с една още по-съкратена и приспособена към нуждите на всекидневието „демотична“ писменост. Ученият от времето на Шамполион не виждал това развитие. Откритието, което му помагало при един надпис, се оказвало безполезно при друг. Кой съвременен европеец може да разчете монашески ръкопис от 12 век, дори написан на някой от модерните езици? Без предварителна подготовка човек не може дори да познае, че разкошно украсеният инициал на някой средновековен документ представлява буква. И все пак от тези документи, които при това принадлежат към нашата културна сфера, не ни делят дори хиляда години. А ученият, отправил поглед към йероглифите, виждал пред себе си една писменост, която принадлежала към чужда културна сфера и претърпяла трихилядолетно развитие!

Рис. 12. Няколко примера, които показват как вече значително развитите йероглифи преминали в йератично, а по-късно и в демотично писмо.

Днес вече не представлява трудност за нас да правим разлика между „фонетични знаци“, „знаци-думи“ и т.‍нар.‍ „знаци-определители“ — това подразделение именно внесло и първия порядък в голямото многообразие от знаци и рисунки. Днес вече не ни дразни, когато трябва да четем един надпис отдясно наляво, друг — отляво надясно, трети — отгоре надолу, защото знаем, че единият или другият начин на писане е бил възприет през точно установени епохи. Роселини в Италия, Леманс в Холандия, Дьо Руже във Франция, Лепсиус и Бругш в Германия прибавяли към знанията нови знания. Десетки хиляди папируси били донесени в Европа, все нови и нови надписи от гробници, паметници и храмове бивали лесно разчитани. Посмъртно била издадена „Египетската граматика“ на Шамполион (Париж, 1836 — 1841), след нея първият му опит за староегипетски речник (тълкуването на езика вървяло винаги ръка за ръка с дешифрирането на писмеността), а после и неговите „Бележки“ и „Паметници“. Въз основа на тези постижения и на изследванията на по-късни учени науката направила една не толкова необходима, но горда крачка — от четенето преминала към писане. В „Египетския двор“ на Кристалния дворец в Снденхем имената на кралица Виктория и на принца-съпруг Алберт били написани с йероглифи. В двора на „Египетския музей“ в Берлин има йероглифен надпис за неговото основаване. А още Лепсиус поставил на Хеопсовата пирамида в Гиза плоча, увековечаваща с йероглифи името и владетелското достойнство на Фридрих Вилхелм IV (който финансирал експедицията).

Излишно ли ще бъде сега да придружим човека, комуто принадлежи славата, че накарал старите паметници да проговорят, поне при едно от първите му истински приключения на египетска земя, въпреки че до тридесет и осем годишната си възраст той познавал само от надписи страната, която изследвал?

* * *

Невинаги ученият, който прекарва живота си в кабината, има възможност да провери чрез преки наблюдения правилността на своите теории. Случва се често той нито веднъж да не види със собствените си очи местата, по които десетки години е бродила неговата фантазия.

На Шамполион не било съдено да прибави към своите големи теоретически завоевания и успехи при археологически разкопки. Все пак той можал да отиде в Египет и със собствените си очи да види потвърждението на откритията, които направил в уединението на своя кабинет. Още като младеж той работил над една хронология и топография на стария Египет — задача, която далеч надхвърляла рамките на неговите опити в областта на дешифрирането — и нахвърлял хипотеза след хипотеза, когато трябвало въз основа на оскъдни данни да определи по епоха и място някоя статуя или надпис. Сега той отишъл в земята на своите изследвания и се озовал в положението на зоолога, който, след като е конструирал от няколко кости и вкаменелости динозавър, попада в Кредния период и го вижда изведнъж жив пред себе си.

Шамполионовата експедиция (от юли 1826 г.‍ до декември 1829 г.‍) се превърнала в триумфално шествие. Само официалните френски представители помнели още, че този човек някога бил обвинен в държавна измяна (в хода на мероприятията, проведени от „толерантната монархия“, неговият процес бил прекратен, но подробности за това липсват). Местното население обаче се стичало на тълпи, за да види човека, „който умеел да чете писмото на древните камъни“. Шамполион трябвало да въведе желязна дисциплина, за да накара участниците в експедицията да се прибират всяка вечер на нилските кораби „Хатор“ и „Изида“ — под закрилата на „двете благосклонни египетски богини“. Въодушевлението на местните жители така заразило членовете на експедицията, че накрая те дори запели пред губернатора на Гирга, Мохамед бей, Марсилезата и песните за свободата от „Нямата от Портичи“. Но експедицията също така и работела. Шамполион крачел от откритие към откритие, от потвърждение към потвърждение на своите теории. Сред каменоломните на Мемфис му бил достатъчен само един поглед, за да разграничи и датира извършената работа през различни епохи. В Мит-Рахин той открил два храма и цял некропол. В Сахара (където само няколко години по-късно Мариет щял да намери огромно находище) той открил името на фараона „Унас“, което веднага и с пълна сигурност отнесъл към най-ранния период. В Тел ел-Амарна открил, че огромната сграда, която Жомар смятал за зърнохранилище, била всъщност големият храм на града.

След това преживял триумфа да види потвърждението на едно свое твърдение, за което преди шест години му се смяла цялата Египетска комисия.

Корабите пристигнали в Дендера. Пред тях се издигал храм — един от големите египетски храмове, за които днес знаем, че е бил строен от фараоните от XII династия, най-могъщите владетели на „Новото царство“ — Тутмос III, великия Рамзес и неговият наследник, — след това от Птолемеите и накрая от римляните Август и Нерва; по градската порта и околовръстните стени било работено и по времето на Домициан и Траян. Тук на 25 май 1799 г.‍ пристигнали след изтощителен поход Наполеоновите войски и останали удивени от гледката, която се открила пред очите им. Няколко месеца преди това генерал Дезе, начело на цяла дивизия, прекъснал на същото място преследването на мамелюците, поразен от мощта и величието на едно загинало царство (представете си подобна реакция у един генерал от 20 век!). Сега тук стоял Шамполион, който познавал почти всяка подробност от съобщения, рисунки и копня от надписи (колко често разговарял той за тези неща с Денон, който на времето придружавал генерал Дезе). Било нощ — светла, сияйна египетска лунна нощ. Неговите спътници настояли, той се съгласил и петнадесетимата учени от експедицията начело с Шамполион се втурнали в неудържим устрем към храма. Дружина, „която египтянинът би взел за бедуинско племе, а европеецът — за група добре въоръжени монаси-картезианци“!

Ето какво разказва Л’От, един от участниците, с едва сдържано вълнение:

„Прекосяваме наслуки една палмова горичка — приказна картина на лунно осветление! След това навлизаме във висока трева, тръни и храсталаци. Да се върнем ли? Не, не искаме! Да вървим ли напред? Не знаем накъде. Започваме да крещим високо, но само далечен лай ни отговаря.

Тогава съглеждаме един окъсан фелах, заспал зад едно дърво. Въоръжен с тояга и облечен в оскъдни черни дрипи, той прилича на демон («подвижна мумия» — казва Шамполион). Той се изправя ужасѐн, треперещ от страх да не го убием… Още два часа усилен поход. Най-после се появява храмът, облян в светлина, гледка, която ни замайва и хвърля в захлас… По пътя пеехме, за да прогоним нетърпението, но тук, пред залените от небесна светлина колони — какво вълнение! Под огромните стълбове на портика цари съвършен покой и тайнственото очарование на дълбоката сянка, а навън — ослепителното сияние на луната! Чуден, неповторим контраст…

Вътре наклаждаме огън от суха трева. Нова прелест, нов изблик на възторг, сякаш внезапен пристъп на делириум. Обзема ни нещо като треска, като лудост. Всички изпадаме в екстаз… Това вълшебно видение, тази магическа феерия, всичко това бе действителност — там, под колонадата на Дендера.“

А какво пише Шамполион? Останалите го наричат „учителя“ и както подобава на този му ранг, той е по-сдържан. Но и зад тази съзнателна сдържаност на думите му долавяме вълнението. „Няма да се опитвам да опиша впечатлението, което ни направи храмът и особено неговата колонада. Той наистина би могъл да се измери, но невъзможно е да се даде някаква представа за него. Изящната красота и величието са съчетани тук в най-висша хармония. Два часа останахме там, изпаднали в екстаз, обикаляхме с нашия жалък фелах залите и се опитвахме при ярката лунна светлина да прочетем надписите от външната страна.“

Това бил първият голям, добре запазен египетски храм, който Шамполион видял след толкова години мечти. Неговите бележки от тази нощ и следващият ден показват колко всеотдайно този човек вече принадлежал на Египет, до каква степен бил подготвен за този свят от въображението си, от мечтите и мислите си, че вече нищо не му се струвало наистина ново, навсякъде виждал само потвърждения и неусетно стигал до прозрения от метафизически порядък, които понякога озаряват и рационалистично настроените умове, но слисват обикновения учен. За повечето от сътрудниците на Шамполион храмът, портикът, колоните и надписите били камъни и мъртви паметници. Необикновените дрехи, които носели, били за тях само маскараден костюм, докато Шамполион се чувствал в тези дрехи като истински египтянин. Всички били с остригани глави и носели огромни тюрбани, извезани със злато сукнени сетрета и жълти ботуши. „Носим ги умело и със сериозно изражение“ — пише Л’От. Но в тази забележка се долавя шеговита нотка по адрес на облеклото. А Шамполион, когото в Гренобъл и Париж вече от години наричали „египтянина“, се държал — за това свидетелстват всичките му приятели — досущ като местен жител.

Шамполион не само разчита и тълкува надписи. В главата му се зараждат нови идеи, внезапно го осеняват прозрения. „Това не е храм на Изида, както се твърди — тържествува над Комисията той, — това е храм на Хатор, богинята на любовта.“ А нима този храм е толкова „древен“? Окончателния си вид той придобил едва по времето на Птолемеите, а бил довършен от римляните (неговата възраст — осемнадесет столетия — съвсем не е голяма в сравнение с тридесетте столетия египетска история, изминали преди това). Поразителното впечатление, което правела тази сграда под бледото сияние на луната, не му попречило да установи, че макар и „майсторско произведение на архитектурата“, тя била „покрита със скулптури от най-лош стил“. „Нека комисията не ми се сърди — пише той, — но барелефите от Дендера са ужасни, а и не би могло да бъде другояче, тъй като датират от епоха на упадък. Скулптурата била вече западнала, но архитектурата, която като шифровано изкуство е по-малко податлива на промени, си оставала все още достойна за египетските богове и за възхищението на вековете.“

Когато три години по-късно Шамполион починал, той си отишъл твърде рано за младата египетска наука и твърде рано, за да получи безрезервно обществено признание. Веднага след смъртта му се появили пасквили, особено изпод перото на английски и немски учени, които с вече чуждо за нас заслепение и въпреки очевидно правилните резултати отричали неговата система на дешифриране като чиста измислица. Ала той бил блестящо защитен от немския учен Рихард Лепсиус, който през 1866 г.‍ открил едни двуезичен надпис — т.‍нар.‍ „Канопски декрет“, — потвърждаващ по безспорен начин метода на Шамполион. Най-после, през 1896 г.‍, в своята реч пред Лондонското кралско общество французинът Льо Паж-Ренуф поставил Шамполион на мястото, което му се полагало — шестдесет и четири години след неговата смърт!

Шамполион разгадал тайната на египетската писменост. Сега лопатата можела да започне работа!

Рис. 13. Така четем египетските йероглифи днес