К. В. Керам
Богове, гробници и учени (16) (Роман за археологията)

14.
Крадци в „Долината на царете“

В началото на 1881 г.‍ един богат американец, който се интересувал от произведения на изкуството, се отправил нагоре по Нил чак до Луксор, до онова село, което се намира срещу Тива — древната столица на египетските фараони. Той търсел да купи някои старини. Не го интересувал официалният пазар, който благодарение на дейността на Мариет се намирал вече под твърде строг надзор. Разчитал повече на собствената си интуиция. Тя го водела вечер по тъмните улички и задните помещения на базарите, където най-после се запознал с един мургав египтянин, който му предложил няколко очевидно оригинални и ценни предмети.

Тази тактика на американеца ще ни послужи като повод за едно малко отклонение. Днес всеки пътеводител предупреждава туристите да не купуват старини на черния пазар, и то с право, защото повечето така наречени „старини“ са произведения на съвременната египетска промишленост или дори внесена от Европа стока. Търговците на черно умеят с необикновена изобретателност да заблуждават купувача относно оригиналността на предлагания предмет. Дори такъв вещ познавач на изкуството като немския изкуствовед Юлиус Майер-Грефе през двадесетте години се подвел от един техен трик. Намерил в пясъка една статуетка, без да подозира, че до това място го бил довел обиграният в търговията екскурзовод. Обстоятелството, че той сам открил „находката“, изключвало вече всякакво съмнение в нейната автентичност. Той „подкупил“ водача, за да мълчи, и отнесъл статуетката под дрехата си в хотела. Когато пожелал да я снабди с поставка, издирил един търговец и между другото го попитал какво мисли за нея. Търговецът се усмихнал. По-нататък Юлиус Майер-Грефе пише: „Покани ме в задното помещение на малкото си дюкянче, отвори един Шкаф и ми показа четири или пет статуетки, досущ като моята, всичките покрити с «хилядолетна патина». Произвеждали ги в Бунцлау, но той ги получавал от представителя на фирмата в Кайро, някакъв грък.“

С какви странни шеги и изненади — освен с фалшификацията като източник на печалби — трябва да се сблъсква науката, виждаме от автобиографичния разказ на един съвременен френски романист, комисар в Китай и министър на културата при генерал де Гол, в който нямаме основание да се съмняваме. Разбира се, съобщаваме този случай не като пример за подражание, а само като куриоз. През 1925 г.‍ Малро се запознал в някакъв сингапурски бар с един руски колекционер, който пътувал за сметка на бостънския музей, за да закупува произведения на изкуството. Когато се разговорили, руснакът му показал пет статуетки на слонове от слонова кост, които току-що бил купил от някакъв индус и сега подреждал по големина пред себе си на масата. „Виждате ли, скъпи приятелю — казал той, — купувам малки слончета. Когато правим разкопки, хвърлям ги в гробниците, преди да ги засипят отново. След петдесетина години, когато други хора отворят ковчезите, ще ги намерят там хубавичко изветрели и патинирани и дълго ще има да си блъскат главата върху тях… Обичам да създавам малки главоблъсканици на тези, които идват след мен. На една от кулите в Ангкор-Ват, скъпи приятелю, издълбах на санскритски един крайно неприличен надпис и хубавичко го поочуках, та да изглежда много стар. Някой умник ще го разчете. Човек трябва понякога да поядоса порядъчните хорица…“

След това отклонение нека се върнем отново към американеца, който наистина бил любител в египтологията, но все пак имал известни познания в тази област. Предложението на египтянина го заинтригувало и без да отдаде дължимото на ориенталския обичай да се прави пазарлък при подобни сделки, той купил някакъв папирус — хубав и запазен екземпляр, какъвто рядко бил виждал дотогава. Скрил го в куфара си и отпътувал веднага, като успял да надхитри митническата и полицейската контрола. Когато пристигнал в Европа и дал папируса на експерт за изследване, оказало се, че не само бил купил една необикновена ценност, но и — без всякакво усилие от своя страна — станал причина за разнищването на една твърде странна история.

Преди да я разкажем, нека хвърлим един поглед върху наистина необикновената история на „Долината на царете“.

* * *

„Долината на царете“ (вж. ил. 43) — или „Царските гробници в Бибан ел-Мулук“ — се намира на западния бряг на Нил срещу Карнак и Луксор (където се издигат огромните колонни зали и храмове на „Новото царство“) и е част от обширната, днес вече пустинна местност, сред която някога бил разположен Тиванският некропол. По време на „Новото царство“ там се строили гробници за знатните покойници, а също така и възпоменателни храмове на фараоните и храмове в чест на бог Амон.

43. Изглед от „Долината на царете“. На преден план входът към гробницата на Рамзес VI и входът към гробницата на Тутанкамон

Администрацията и непрекъснатото строителство в този гигантски град на мъртвите изисквали многочислен персонал, който бил подчинен на особен чиновник — „княз на Запада и началник на стражата на некропола“. Стражата живеела в казарми, а в групи от къщурки, които по-късно се превърнали в малки села, живеели изкопчии, строителни работници, каменоделци и художници, всякакви майстори и накрая мумификаторите, които се грижели за балсамирането на тленните останки и приготвяли вечната обвивка на „Ка“.

Както вече казахме, това било по времето на „Новото царство“, когато царували най-могъщите египетски владетели — „синовете на слънцето“ Рамзес I и Рамзес II. Това е епохата на XVIII и преди всичко на XIX династия, от около 1350 до 1200 г.‍ пр.‍н.‍е.‍, епоха — ако се позовем на Шпенглеровите аналогии, — подобна на нашата, когато се формирала една почти „чиста“ цивилизация, епоха на египетския „цезаризъм“. Исторически погледнато, това, което ставало тук, се повторило през императорската епоха в Рим, когато монументалната гръцка култура окончателно отстъпила място на стремежа към колосално великолепие, тъй както и величието на древните египетски пирамиди изчезнало в надутото великолепие на постройките в Карнак (вж. ил. 34 и 35), Луксор и Абидос. Подобно развитие наблюдаваме по времето на Синахериб в Ниневия, „асирийския Рим“ както и (все още според Шпенглер) по времето на китайския „цезар“ Хоанг-Ти и в огромните индийски строежи, издигнати след 1250 година. С египетската култура ставало същото, на което днес западният свят е свидетел в Ню Йорк, града на небостъргачите.

34. Храмът на Амон в Карнак с колосалната статуя на Рамзес II

35. Храмът в Луксор

Постепенното разрастване на този най-голям град на мъртвите, който светът познава, и особено началото на строителството в „Долината на царете“ е свързано с едно от забележителните решения на Тутмос I (1545 — 1515 г.‍ пр.‍н.‍е.‍). Това решение изиграло важна роля в цялата по-нататъшна история на египетските династии и вероятно ще има голямо значение (въпреки че изследванията в тази насока, надхвърлящи значително рамките на археологията като наука, започват едва сега) и за точното определяне на момента, от който традиционната и одухотворена египетска „култура“ се превърнала в „цивилизация“, отричаща духовното начало, традициите и всички създадени дотогава форми.

Така или иначе Тутмос I бил първият владетел, който решил да отдели своя гроб от надгробния храм — и то на цял километър и половина — и тялото му да бъде положено не в разкошна, видима още от далеч гробница, а в камера, издълбана в скалите и скрита от човешки поглед!

В нашите очи това като че ли няма кой знае какво значение. Ала нареждането на Тутмос I означавало пълно скъсване с една седемнадесетвековна традиция.

С отделянето на гробницата от храма, в който по време на празненства се принасяли жертвени дарове, тъй необходими за съществуването на „Ка“ Тутмос създал за своя дух-закрилник, а заедно с това и за своя задгробен живот големи, непредвидени затруднения. Затова пък той се надявал — и това било очевидният повод за решението му — да си осигури по този начин онази сигурност, която, както показвал дотогавашният опит с осквернените гробници, неговите предшественици не могли да си обезпечат. Наставленията, които той дал на своя архитект Инени, били продиктувани преди всичко от страха, че мумията му ще бъде унищожена, а гробницата — осквернена, от могъщия страх, който все още тегнел над съзнанието въпреки рационалистичното разложение, въпреки проникването на светски елементи в религията (XXI династия се състояла вече само от жреци на бога Амон, т.‍нар.‍ жреци-фараони, но и преди това тяхната мощ в държавата се засилвала непрекъснато). По времето на XVIII Тиванска династия едва ли е имало в целия Египет неограбена гробница, едва ли е имало по-значителна мумия, която да не била лишена от част от своето „магическо покривало“ и така навеки осквернена. Но крадците били залавяни твърде рядко и само от време на време се случвало да ги изненадат, да ги принудят да изоставят част от своята плячка. Петстотин години преди Тутмос, злосторникът, който току-що разсякъл на парчета мумията на съпругата на фараона Зер, за да я пренесе по-лесно, бил обезпокоен в работата си и в бързината скрил една от изсушените ръце в някаква кухина в стената на гробницата. Там през 1900 г.‍ я намерили английски археолози — непокътната под обвивката заедно с един скъпоценен пръстен от аметистови и тюркоазени перли.

Главният архитект на Тутмос се наричал Инени. Можем само да си представим как е протекло съвещанието между владетеля и архитекта. Решил веднъж да скъса с традицията, Тутмос вероятно скоро си дал сметка кой бил единственият начин да избегне съдбата на своите предшественици — а именно да се запази тайната, абсолютната тайна на мястото на строежа и разположението на гробницата.

Благодарение на тщеславието на архитекта Инени днес ние знаем как била извършена тази работа. На стените на своя собствен надгробен параклис той оставил подробно животоописание, в което се разказва и за строежа на първата шахтова гробница. Съобщението, което ни интересува, гласи: „Само аз надзиравах строежа на скалната гробница на Негово Величество. Никой нищо не видя, никой нищо не чу!“ Все пак един съвременен археолог, един от най-добрите познавачи на „Долината на царете“ и на всички тамошни строителни проблеми (Картър), смята, че Инени е работил с повече от сто работници. И без да дава каквато и да е морална оценка, той отбелязва сухо: „Понятно е, че стоте или повече работници, които били посветени в най-съкровената тайна на фараона, не можели да бъдат оставени на свобода, и Инени сигурно е намерил ефикасно средство, за да ги накара да мълчат. Възможно е строежът да е бил извършен от военнопленници, които след завършването му били избити!“

Довел ли този небивал разрив с традицията до желания от Тутмос резултат? Неговата гробница е първата в „Долината на царете“, издълбана в отвесната задна стена на тази мрачна, усамотена котловина. Инени изсякъл в скалата стръмно стълбище и разположил гробницата в общи черти по начин, който възприели всички други строители на фараоните през следващите пет столетия; гърците нарекли тези гробници „сиринги“, защото по форма напомняли дългата овчарска свирка сиринкс. (Още Страбон, гръцкият пътешественик от последния век преди нашата ера, описал четиридесет такива гробници, „които си струвало да бъдат разгледани“.)

Колко време Тутмос почивал необезпокояван в своята гробница, не е известно. Знаем само, че за мащабите на египетската история не ще да е било много дълго. Един ден неговата мумия — заедно с тази на дъщеря му и някои други — била отнесена, но не от крадци, а за да бъде запазена от крадци, тъй като дори и неговата скална гробница не изглеждала вече сигурна. Фараоните започнали да дълбаят своите гробници все по-плътно една до друга в скалата. Така стражата можела да се съсредоточи на по-малко място, вниманието не се разпръсквало — и все пак грабежите продължавали.

В гробницата на Тутанкамон проникнали крадци още през десетата или петнадесетата година след неговата смърт. В гробницата на Тутмос IV, където грабителите влезли само няколко години след смъртта му, те дори оставили визитните си картички — драсканици по стените, тайнствени знаци, надписи на древен апашки жаргон. Те така старателно разрушили гробницата, че сто години по-късно Хоремхеб заповядал в осмата година от царуването си на чиновника Кей „да възстанови гробницата на блаженопочившия фараон Тутмос IV в скъпоценните покои в Западна Тива“.

Обирането на гробници достигнало обаче връхната си точка при XX династия. Минало било времето на царското могъщество и великолепие на първия и втория Рамзес, на първия и втория Сети. Следващите девет фараона с името на Рамзес били само носители на едно голямо име. Тяхната власт била слаба и винаги застрашена. Подкупничеството и корупцията се превърнали в нова, невиждана сила. Пазачите на гробниците се сговаряли с жреците, надзирателите с областните управители, та дори управителят на Западна Тива — най-висшият чиновник, комуто била поверена охраната на некропола — се оказал един ден съучастник на крадците. И ние изпитваме едно странно чувство, когато благодарение на намерени папируси от времето на Рамзес IX (1142 — 1123 г.‍ пр.‍н.‍е.‍) днес можем да присъстваме като свидетели на един процес срещу грабители на гробници, който тогава вдигнал голям шум — свидетели на процес отпреди три хиляди години, в който анонимните досега крадци изведнъж получават имена!

Един ден Пезер, управителят на Източна Тива, получил сведения за голям грабеж на гробници в западната страна. Управителят на Западна Тива Певеро бил явно съмнителен човек и толкова малко разположен към Пезер, колкото и Пезер към него. Изглежда, че Пезер с удоволствие се възползувал от случая да дискредитира своя равен по сан колега пред везира на Тиванската област Хамвезе. (Тук следваме разказа на Хауърд Картър, който в цитатите се позовава на прекрасната сбирка от египетски документи, публикувана от Брестед — „Ancient Records of Egypt“.)

Ала историята завършила зле за Пезер, който допуснал грешката да посочи в своя донос точния брой на ограбените гробници: десет гробници на фараони, четири гробници на жрици и голям брой частни гробници. Няма съмнение, че някои членове на комисията, изпратена от Хамвезе на отвъдния бряг на реката, може би и нейният водач, а може би и самият везир, който я назначил, получавали от тези кражби печалби (което говори за предвидливостта на Певеро). Получавали проценти, както бихме се изразили днес, и заключението им трябва да е било готово в джоба, още когато минавали през реката. Ликвидирали целия случай формално-юридически, като въобще не се занимали с въпроса, дали е имало кражба, а просто доказали, че сведенията на Пезер били абсолютно неверни. Защото вместо десет гробници на фараони била ограбена всъщност само една, а вместо четири гробници на жрици — само две! Обстоятелството, че почти всички гробници на частни лица били ограбени, не можело да бъде отречено. Но за комисията това не било основание да изправи пред съда един такъв заслужил чиновник като Певеро. Доносът бил отхвърлен! На следния ден тържествуващият Певеро (можем прекрасно да си представим неговия характер) събрал „надзирателите, управителите на некропола, занаятчиите, стражите и всички араби от града на мъртвите“ и ги изпратил на другия бряг на реката на „демонстрация“, която на съвременен език навярно бихме нарекли „спонтанна проява“, при това им дал специални указания да не заобикалят твърде отдалеч къщата на Пезер.

За Пезер това било вече твърде много!

Той с право преценил всичко, което ставало, като явна провокация и в напълно обясним пристъп на гняв направил втора, този път решителна грешка. Влязъл в остри пререкания с един от предводителите на тълпата от западния град и в момент на най-голямо раздразнение заявил пред свидетели, че за тази чудовищна история смята да съобщи направо на фараона, през главата на везира.

Певеро точно това и чакал. Той веднага побързал да осведоми везира за нечуваното, нарушаващо всякакъв ред намерение на Пезер да заобиколи законните пътища. Везирът свикал съда. При това принудил несръчния Пезер сам да вземе участие в него като съдия. Той трябвало да се самообвини в клетвонарушение и да се признае за виновен.

Тази история, към чиито напълно документирани подробности и тук не е прибавено нищо (тя може да се разкаже много по-подробно), звучи наистина съвременно; тя завършила впрочем с онзи щастлив като в приказките край, който винаги желаем, но рядко преживяваме.

Защото две или три години след този случай на най-нагла корупция била заловена банда от осем грабители на гробници, които, след като „били бити с двоен сноп пръчки по ръцете и краката“, направили признания в протокол, който очевидно попаднал в ръцете на неподкупен чиновник и не можел вече да бъде премълчан. Знаем пет от имената на тези крадци: каменарят Хапи, майсторът на украшения Ирамун, селянинът Аменемхеб, водоносецът Кемвезе и негърът-роб Ехенуфер. Те признали следното:

„Разтворихме техните ковчези и обвивките, с които бяха покрити. Намерихме свещената мумия на този фараон… На шията му имаше голям наниз от амулети и златни украшения; главата му беше покрита със златна маска; свещената мумия на този фараон беше покрита от горе до долу със злато. Обвивките й бяха обшити отвътре и отвън със злато и сребро и отрупани със скъпоценни камъни. Свалихме златото, което намерихме по свещената мумия на божествения, амулетите и украшенията, които носеше на шията, и обвивката, в която почиваше.

По същия начин намерихме мумията на фараоновата съпруга. И от нея свалихме всичко, което намерихме. Изгорихме обвивките й. Откраднахме нейните предмети, които намерихме там — съдове от злато, сребро и бронз. Разделихме златото, което намерихме на мумиите на тези две божества, както и амулетите, украшенията и обвивките на осем части.“

Съдът ги признал за виновни. Така твърденията на Пезер били потвърдени от фактите, защото между гробниците, за чието ограбване заловените направили признания, била и една от гробниците, посочени от него.

Изглежда обаче, че и този съдебен процес (много подобни случаи стигали до съдилищата) не можал да сложи край на системно организираното ограбване на „Долината“. От съдебни документи ни е известно, че били ограбени гробниците на Аменхотеп III, Сети I и Рамзес II, и както пише Картър: „… изглежда, че при следващите династии въобще се отказали от всякакви опити за опазване на гробниците“. Картър рисува мрачната панорама на грабежите в „Долината“:

„Странни неща трябва да е видяла тази долина и дръзки са били авантюрите, които са се разигравали там. Можем да си представим дългите дни, когато се обмисляли плановете, потайните нощни срещи сред скалите, подкупването или напиването на стражите, рискованото копаене в мрака, мъчителното пълзене през тесни проходи до гробните камери, трескавото търсене на преносими съкровища при слабата светлина на факлите и най-после завръщането на натоварените с плячка хора в ранния утринен здрач. Всичко това можем да си представим, а и да разберем, че то е било неизбежно. Фараонът сам допринасял за унищожаването на своята мумия, като полагал толкова грижи за нейната скъпоценна премяна. Изкушението било твърде голямо. Богатства, надминаващи и най-алчните сънища, очаквали оня, който можел да намери средства и пътища да се добере до тях; рано или късно крадецът трябвало да стигне до своята цел.“

* * *

Много по-вълнуваща обаче трябва да е била една друга картина. След всичко, което разказахме за грабители на гробници, жреци-издайници, подкупени чиновници, корумпирани управители, за организираната престъпна мрежа, която обхващала цялата обществена йерархия (и за която пръв се досетил Питри, когато тръгнал по следите на крадците в гробницата на Аменемхет), може да се създаде впечатлението, че особено по времето на XX династия не е имало вече добродетелни и вярващи хора, които да тачат паметта на мъртвите фараони.

В същото време обаче, когато крадците пълзели нощем със своята плячка по тайни пътеки, на други пътеки дебнели групички верни хора. Нуждата ги принудила да овладеят методите на своите противници, за да осуетят попълзновенията им. Кражбата можело да се предотврати само с още по-бърза кражба. И трябва да си представим, че тази малка война, бихме казали, превантивна война на малкото верни жреци и неподкупни чиновници срещу отлично организираните разбойници се водела сред още по-дълбока тайна, при още по-скрити приготовления — това били потайни заговори срещу заговорите на разбойниците, които в това време се намирали може би някъде съвсем наблизо.

Трябва да напрегнем въображението си, за да доловим възбудения шепот, да видим в притулената светлина на факлите надвесените над отворения саркофаг фигури, стаили се от страх да не бъдат изненадани. Тази изненада нямало да им струва нищо — те се намирали там в името на правото, — но само един поглед на подкупен служител можел да осведоми крадците на кой фараон се готвело ново сигурно убежище и каква плячка им се изплъзвала под носа. Нека после се помъчим да видим шествието на жреците — по двама, най-много по трима бързат те след може би последния от стражите, останал верен на дълга си, който сега ги води. Те отнасят балсамираните тела на своите мъртви фараони; пренасят мумиите от една гробница в друга, за да ги предпазят от скверна ръка. Сетне научават за нов заговор и отново трябва да повтарят своите нощни похождения. Мъртвите фараони, чиито мумии трябвало да почиват вовеки веков, започват да странстват!

Друг път пък се случвало нещо друго, и то може би посред бял ден. Стража завардвала долината. Носачи и колони товарни животни прекарвали някой от огромните саркофази от несигурните гробнични камери в ново скривалище. После идвала войска… и може би пак мнозина свидетели трябвало да заплатят с живота си, за да се запази новата тайна.

Три пъти мумията на Рамзес III била изваждана от гробницата и погребвана наново. Мумиите на Амазис, Аменхотеп I, Тутмос II и дори на великия Рамзес също пътешествали. В края на краищата започнали да полагат в една и съща гробница по няколко мумии, защото скривалищата не достигали.

„През четиринадесетата година, на шестия ден от третия месец, през второто годишно време беше пренесен Озирис, фараонът Усермара (Рамзес II), за да бъде отново погребан в гробницата на Озирис, фараонът Менмара Сети (I), от върховния жрец на Амон, Пинутем.“

Но и там мумиите не били в безопасност. Сети I и Рамзес II били пренесени в гробницата на царицата Инхапи. Накрая в гробницата на Аменхотеп II се озовали не по-малко от тринадесет мумии на фараони. А останалите били изваждани от време на време, при най-различни случаи, от първоначалните им гробници, от първите и втори скривалища и пренасяни от „Долината на царете“ по пуста, затънтена планинска пътека (проходима и до днес) в една гробница, издълбана в скалистата котловина Деир ел-Бахри недалеч от огромния храм, който започнала да строи царица Хатшепсут, нещастната съвладетелка и сестра на Тутмос III.

Тук вече мумиите почивали спокойно цели три хиляди години. Точното местонахождение на гробницата било вероятно забравено благодарение на някоя от онези случайности, които запазили и гробницата на Тутанкамон след първия повърхностен обир. Може би силен порой засипал входа и в ниско разположената част на „Долината“. Друга една случайност в наши дни — пътуването на американския колекционер до Луксор — станала причина да се разкрие, че тази огромна масова гробница била отново намерена, този път през 1875 г.‍ от н.е., и то пак по една случайност!