К. В. Керам
Богове, гробници и учени (25) (Роман за археологията)

22.
Дворци под хълма на Нимруд

През 1854 г.‍ лондонският Кристален дворец, в който преди три години се състояло световното изложение, бил преместен от Хайд Парк в Сиденхем и превърнат в музей.

Тук хората от Западна Европа за пръв път получили известно понятие за блясъка и великолепието на онези отдавна изчезнали столици на Изтока, така често заклеймявани в Библията като гнезда на порока и разврата. В музея били построени две огромни зали в древноасирийски стил и реконструирана една грамадна фасада на асирийски дворец, които давали на посетителя първата внушителна представа за една архитектура, позната дотогава само от предания и легенди, от съмнителни антични пътеписи и от свещени книги.

Тук били реконструирани голяма церемониална зала и царски покои, виждали се фигури на крилати хора-бикове и изображения на душителя на лъвовете, на „победоносния герой“ и „господар на страната“ — Гилгамеш. Стените били изградени от пъстроцветни глазирани тухли, непознати в който и да е друг архитектурен стил. Релефите изобразявали вълнуващи военни и ловни сцени отпреди двадесет и седем столетия, от времето на великия цар Ашурнасирпал.

Човекът, благодарение на когото била уредена тази изложба, се казвал Остин Хенри Лейърд. През 1839 г.‍, още никому неизвестен „бедняк“, той пристигнал в Мосул на брега на Тигър, придружаван само от един водач. В годината, когато изровените от него съкровища били изложени в Сиденхемския музей, този „бедняк“ вече заемал поста заместник държавен секретар в английското министерство на външните работи.

* * *

Житейският път на Лейърд много напомня биографиите на Бота и Ролинсън. Те били авантюристи по природа и все пак мъже от голям мащаб, изтъкнати учени, но и хора на светския живот, политически дейци и всестранно обиграни в отношенията си с хората.

Лейърд произхождал от френско семейство, заселило се отдавна в Англия. Следните дати бележат главните моменти в неговия живот: През 1817 г.‍ се родил в Париж и част от детските си години прекарал със своя баща в Италия. В 1833 г.‍ се завърнал в Англия и започнал да учи право. През 1839 г.‍ вече пътешествал из Изтока, а по-късно живял в британското посолство в Цариград. През 1845 г.‍ започнал разкопки в Двуречието. На два пъти, през 1852 и 1861 г.‍ бил заместник държавен секретар, през 1868 г.‍ — министър на обществените строежи, а през 1869 г.‍ — британски пълномощен министър в Мадрид.

Влечението към Изтока, към далечния Багдад, към Дамаск и Персия му останало още от годините на младежките мечти. Когато на двадесет и две годишна възраст се озовал в някаква душна лондонска адвокатска кантора, когато разбрал, че го очаква еднообразна, строго предначертана кариера, която можела най-много да го доведе до съдийската перука, той решително скъсал с всичко и тръгнал по пътя на своите мечти.

Неговият живот е пълна противоположност на живота на Хайнрих Шлиман. И двамата последвали гласа на младежките си мечти — Шлиман, запленен от песните на Омир, а Лейърд — от приказките на „Хиляда и една нощ“. Ала строго последователният Шлиман тръгнал първо по пътя на материалния успех и когато станал милионер с най-широки връзки в цял свят, решил да осъществи мечтите си. Лейърд не можел да чака. Без грош в джоба, но изпълнен с младежки жар, той отишъл в земята на приказките, видял там много повече, отколкото тези приказки обещавали, пожънал слава и почит и едва тогава започнал стъпка по стъпка да се изкачва по стълбицата на успеха.

По едно нещо обаче двамата си приличали. Тъй както Шлиман в своята амстердамска мансарда изучавал чужди езици и се подготвял за попрището, към което го тласкала неговата страст, така и Лейърд още на младини усвоил всичко, което смятал, че ще му бъде полезно при бъдещите пътешествия в земята на неговите мечти. Това били съвсем практически знания, които нямали нищо общо с юридическите му занимания: например употребата на компаса, определянето на местоположението с помощта на секстант, приложението на най-различни географски измервателни уреди, но също така и лечението на тропически болести, даването на първа помощ при нараняване и не на последно място — някои познания по персийски език, някои и други сведения за земята и хората на Иран и Ирак. През 1839 г.‍ той се измъкнал от тясната лондонска кантора и предприел първото си пътешествие из Изтока. Скоро проявил едно дарование, което малцина от неговите колеги в археологията притежавали: оказало се, той че бил не само майстор на разкопките, но и майстор на перото, способен блестящо да опише това, което вършел.

Впрочем нека му дадем думата (цитираме с малки съкращения):

„През есента на 1839 г.‍ и зимата на 1840 г.‍ пътувах из Мала Азия и Сирия. Придружаваше ме човек, който беше не по-малко любознателен от мен. На опасностите не обръщахме внимание. Яздехме сами; единствената ни защита беше нашето оръжие, раницата зад седлото — целият ни гардероб, а за конете се грижехме сами, когато гостоприемните обитатели на някое тюркменско село или арабска шатра не ни избавяха от това задължение. По този начин се смесихме с народа.

С удоволствие си спомням за ония щастливи дни, когато в утринния здрач напускахме скромната колиба или уютната палатка, за да потеглим накъдето ни видят очите, и да скитаме, докато залезът ни свареше край някакви древни развалини, сред които беше опънал шатрата си арабин-чергар, или в някое запуснато селце, запазило все още добре известното си име…

Тогава почувствувах непреодолимото желание да посетя земята отвъд Ефрат, която историята и преданието сочат като родно място на мъдростта на Запада. Повечето пътешественици живеят с този копнеж — да прекосят голямата река и да изследват онзи край, който на картата е отделен от границите на Сирия с огромно бяло петно, разстилащо се от Алепо до брега на Тигър. Над Асирия, Вавилон и Халдея все още тегне дълбок мрак. С тези имена са свързани велики народи и тъмните сенки на историята на големи градове. Могъщи каменни развалини, пусти и безформени, се издигат сред пустинята и сякаш се надсмиват над описанията на пътешественика. Както са предсказали пророците, останки от велики племена все още бродят из тази земя, из равнините, които и евреи, и езичници смятат за люлка на своите народи.

На 18 март потеглихме с моя спътник от Алепо. Пътувахме все така без водач, без слуги. На 10 април пристигнахме в Мосул. През време на престоя ни там отидохме да видим каменните грамади на източния бряг на реката, считани от всички за развалините на Ниневия. Навлязохме и в пустинята и разгледахме хълма Калах Шергат — огромна каменна планина, разположена край Тигър на петдесетина мили от мястото, където той се слива с реката Заб. По пътя спряхме да пренощуваме в селцето Хамум Али, край което все още могат да се видят останките на древен град. От върха на едно изкуствено възвишение се виждаше обширна равнина, от която ни делеше само реката. Верига от хълмове, най-големият от които имаше форма на пирамида, затваряше равнината откъм изток. Отвъд нея едва се различаваше ивицата на река Заб. Местоположението на този хълм обаче позволяваше той да се идентифицира лесно. Това беше пирамидата, описана от Ксенофонт, край която някога са станували десетте хиляди гръцки воини; развалините бяха същите, които преди двадесет и две столетия видял гръцкият пълководец и които още тогава били само останки от някакъв стар град. Въпреки че Ксенофонт заменил чуждоземното название с по-благозвучно за неговото гръцко ухо име и нарекъл това място Лариса, преданието ни загатва за произхода на този град и като приписва основаването му на Нимруд — чието име развалините все още носят, — го свързва с първите поселища на човешкия род.“

Лейърд не успял тогава да изследва по-подробно тайнствените хълмове, които криели такова минало. Ала той ги обикалял като омагьосан, тъй както алчният за пари се върти около заключена каса. В пътните си бележки той постоянно се връща към тях и търси все по-подходящи думи, за да ги опише:

„Огромен, безформен масив, сега обрасъл с трева — и никъде следа от човешка ръка освен там, където зимните дъждове са изровили пукнатини в неговите най-често отвесни склонове и са извадили скритото под тях на повърхността.“ И една страница по-нататък: „Невъзможно е да се предаде каква форма имат тези пусти, диви грамади, които сега се разкриват пред погледа на пътешественика.“

Лейърд сравнява местата и развалините, които е видял в Сирия, с тукашния пейзаж: „Вместо богато изваяния, наполовина закрит от буйна растителност корниз или капител тук се вижда само безформена, мрачна грамада земя, която стърчи подобно на хълм над изгорената от слънцето равнина.“

В края на краищата, въпреки че било вече време за връщане, той не можал да удържи любопитството си. „Сред арабите се носеше преданието, че под развалините все още има някакви странни фигури, издялани от черен камък; ала въпреки че почти цял ден се занимавахме с претърсване на грамадите от пръст и кирпич, които покриваха значителна ивица земя на десния бряг на Тигър, усилията ни бяха напразни.“

В заключение Лейърд пише: „Тези огромни купища земя в Асирия ми направиха много по-силно впечатление и ме накараха да се замисля много по-сериозно, отколкото храмовете в Баалбек и театрите на Йония!“

Особено го заинтригувал един хълм. Заинтригувал го с размерите си, с голямата си площ и не на последно място с името на селището, чиито развалини стърчали в подножието му. Това име му било познато и, както пише сам той, му се струвало като пряк отглас от „люлката на човешкия род“, от онзи Нимруд, за когото се говори в Библията.

Хуш — се казва в десета глава на първата книга на Мойсей — Хуш, който бил син на Хам, чийто баща бил Ной и който с трима сина, техните жени и всякакви чисти и нечисти твари започнал след потопа наново да размножава човешкия род, създал и Нимруд.

„Хуш роди и Нимруда: той взе да става силен на земята; той беше силен ловец пред Бога; затова се и казва: силен ловец като Нимруд пред Бога. Изпървом царството му се състоеше от Вавилон, Ерех, Акад и Халне, в земята Сенаар. От тая земя той тръгна към Ашур и съгради Ниневия, Реховот-ир, Калах. И Ресен между Ниневия и Калах, който е голям град.“

Но Лейърд трябвало вече да се връща. Спестените пари за път се свършили. Той заминал за Цариград. Там се запознал с английския посланик сър Стратфърд Кенинг. Ден след ден Лейърд му разказвал за тайнствените хълмове край Мосул, все по-настойчиво му говорел за тях. Точно по това време светът слушал със затаен дъх за находките на Пол Емил Бота при Хорсабад. Възторжените описания и ентусиазмът на Лейърд оказали въздействие върху посланика. Един прекрасен ден — били изминали вече пет години от първото пътуване на Лейърд, а Бота бил на върха на своите успехи при Хорсабад — сър Кенинг подарил на двадесет и осем годишния Лейърд шестдесет английски лири. Шестдесет лири! Твърде малко наистина за това, което Лейърд бил замислил: та той мечтаел да постигне нещо повече от Бота, онзи Бота, който разполагал с помощта на френското правителство и имал платена служба в Мосул.

На 8 ноември 1845 г.‍ Лейърд се спуснал със сал по течението на Тигър, за да започне разкопки на хълма на Нимруд.

Ала не само парични затруднения го притискали. Предстояло му да се сблъска и с премеждия от съвсем друг характер. Цели пет години били изминали от първото му пътуване по тия места. Когато слязъл от сала си, той стъпил на земя, обхваната от размирици!

* * *

По това време земята между двете реки се намирала под турска власт. В страната бил назначен нов губернатор. Изглежда, че на всички губернатори от всички времена (най-интересни истории за тях ни е оставил древният Рим) е присъщо да гледат на управляваните от тях земи само като на обект за експлоатация и да смятат обитателите им за дойни крави или за кокошки, длъжни да снасят златни яйца.

Похватите на мосулския губернатор били наистина от азиатски мащаб. Запазени са описания на този човек. Той сякаш е излязъл от някоя книга е приказки като въплъщение на злото. Такъв бил и по външност — едноок, с едно ухо, дребен на ръст и по ориенталски тлъст, а за да бъде образът на негодяя завършен — и с разядено от шарка лице. Имал ужасен глас, движенията му били недодялани, резки, при това се държал подозрително, сякаш всеки миг очаквал до го нападнат из засада. Интелигентен садист, той бил и шегобиец в най-ужасяващия смисъл на думата. Когато заел длъжността си, едно от първите му мероприятия било да въведе „зъбен данък“ — тегоба, която далеч надминала всички „данъци върху солта“ на Запада. Както сам казвал, той въвел данъка, за да се обезщети за изтриването и развалянето на зъбите си, задето бил принуден да яде „мръсните гозби“ на тази страна.

Всичко това обаче било само игрива увертюра в сравнение със събитията, които последвали. Пашата накарал народа да трепери от него. Наказателните му акции били истински разбойнически набези. Ограбвал градовете и облагал с непосилни тегоби селата.

На всяка деспотия са присъщи слуховете — осведомителната служба на слабите. Един ден няколко души в Мосул научили, че Аллах се бил смилил и че пашата щял да бъде сменен. Няколко часа по-късно научил за това и губернаторът. Тогава му хрумнала една идея, която сякаш е взета от някоя староиталианска новела. Подобна история има у Бокачо, но там подробностите са по-приятни.

При една от следващите си обиколки пашата се престорил на болен. Отнесли го с най-голяма бързина в двореца — наглед вече полумъртъв. Разказите на очевидците тутакси се понесли на крилата на надеждата по всички улици. На следния ден вратите на двореца останали затворени. А когато зад неговите стени се разнесли монотонните вопли на телохранителите и евнусите, народът започнал да ликува: „Слава на Аллаха, пашата е мъртъв!“ И когато пред двореца се събрала възбудена и крещяща тълпа, която проклинала тиранина, портата изведнъж се отворила и се появил пашата — дребен, тлъст и противен, с черна превръзка над сляпото око и обезобразено лице, с ехидна усмивка на уста…

По даден знак войниците се нахвърлили върху втрещената тълпа. Започнало страхотно клане. Глави се търкаляли по земята. При това пашата-садист действал не без тънки сметки. Имуществото на всички „метежници“ било конфискувано, а под разни предлози — и на всички онези, на чийто имот пашата дотогава не можел да посегне. Те пък пострадали, защото „разпространявали слухове, уронващи авторитета на властта“.

Тогава най-после страната се вдигнала на бунт. Въстанали племената, които населявали степта около Мосул. Въстанали посвоему — неспособни на организиран бунт, те отвръщали на грабежа с грабеж. Нямало вече безопасни пътища; никой чужденец не бил сигурен за главата си. И точно по това време там пристигнал Лейърд, за да прави разкопки на хълма на Нимруд.

* * *

Положението в страната не останало дълго време тайна за Лейърд. Само след няколко часа той разбрал, че никой в Мосул не бивало да узнае нещо за намеренията му. Затова си купил една едрокалибрена пушка и късо копие и започнал да разправя на всеки срещнат, че щял да ходи на лов за глигани в долината оттатък реката.

Няколко дни по-късно той наел един кон и тръгнал по посока на Нимруд, т.‍е.‍ направо към най-близкото село на бедуини-разбойници!

Случило се нещо наистина невероятно — до вечерта Лейърд спечелил приятелството на Авад, вожда на племето, което станувало непосредствено до хълма на Нимруд. Нещо повече, дали му на разположение шестима бедуини, готови още на следващия ден срещу малка надница да му помагат, за да видят какво се крие в „търбуха на хълма“.

Когато вечерта на този ден се прибрал в палатката си, двадесет и осем годишният Лейърд може би дълго се е въртял на постелята си, без да заспи. Утрешният ден щял да покаже дали щастието ще го съпровожда и занапред. Утрешният ден ли? Или може би след няколко месеца… Та нали и Бота копал цяла година напразно.

Всъщност само двадесет и четири часа по-късно Лейърд щял да открие стените на два асирийски двореца.

Утринното слънце го заварило вече на хълма. При първия оглед на мястото той се натъкнал навсякъде на тухли с печатообразни надписи. Авад, вождът на бедуините, обърнал внимание на новия си приятел върху една алабастрова плоча, която се подавала от земята. Тази находка решила въпроса къде да започнат разкопките.

Седмина мъже се хванали на работа и прокопали в хълма надлъжен ров. Само след няколко часа те попаднали на няколко вертикално поставени каменни плочи. Оказало се, че били открили цокълен фриз от така наречените ортостати, т.‍е.‍ стенната облицовка на някакво помещение, което — ако се съдело по богатата украса — можело да бъде само част от дворец.

Лейърд разделил малката си дружина на две. Обзет от внезапен страх да не отминат някое още по-богато находище, но и с надеждата да открие напълно запазени стени (току-що разкритите носели следи от пожар) той пратил трима от своите хора да копаят на съвсем друг край на хълма. И пак лопатата му заработила със сигурността на магическа пръчка. Тутакси открил нова стена, покрита с релефни плочи, разделени от фриз с надписи. Той бил попаднал на ъгловата част на втори дворец.

За да разберем какво представлявали някои от находките, които Лейърд открил още през същия този месец ноември, ще цитираме тук неговото описание на един от украсените с барелефи ортостати:

„Изобразена беше бойна сцена с две колесници, теглени от галопиращи коне, във всяка от които се виждаха по трима воини, от които централният бе голобрад и очевидно евнух. Тази фигура бе изцяло облечена в ризница от метални люспи, на главата си носеше шлем със заострен връх, а прическата й напомняше тази на древните нормани. В лявата си ръка държеше изпънат докрай лък, а дясната бе изтеглила тетивата до ухото с готова за изстрел стрела. Мечът му се намираше в ножница, чийто връх бе изящно украсен с две лъвски фигури! До него в колесницата стоеше водач, който управляваше конете с юзди и камшик, и един щитоносец, който отбиваше вражеските стрели с кръгъл щит, навярно изкован от злато. С удивление съзерцавах изящната и богата украса, верния и изтънчен рисунък на крайниците и мускулите както у хората, така и у конете, художественото майсторство, което личеше в групирането на фигурите и въобще в цялата композиция.“

Такива барелефи днес могат да се видят в кой да е музей на Европа и Америка. Обикновено посетителят хвърля бегъл поглед върху тях и продължава пътя си. Но релефите заслужават да бъдат разгледани по-внимателно. Изображенията са предадени с такъв изчерпателен реализъм на съдържанието (за реализъм на стила може да се говори само при определени епохи), че вече внимателното разглеждане на няколко десетки релефи дава възможност да се прозре дълбоко в живота на тези хора и преди всичко на техните владетели, за които Библията разказва такива ужаси.

Днес, във века на фотографията, безбройни снимки дават и на децата в училище поне бледа представа за тези скулптурни творби. Но по времето, когато Лейърд стоял със своята шепа араби сред праха на пустинята, единствен Бота успял да изпрати в Париж няколко подобни изображения. Тогава те били още нови, съвсем нови и дълбоко вълнували човека, който имал щастието да ги извади от земните недра и да ги почисти от праха на хилядолетията.

Днес трябва да си дадем сметка, че мракът, който обгръщал древното Двуречие, се разнесъл за Европа едва ли не с бързината на мълния. През 1843 г.‍ Ролинсън разчитал в Багдад Бехистунския надпис; в същата година Бота започнал разкопките си в Куюнджик и Хорсабад, а през 1845 г.‍ Лейърд вече копаел при Нимруд. За извършената през тези три години работа можем да съдим по това, че само разчитането на Бехистунския надпис ни е дало много по-точни и пълни сведения за персеполските владетели, отколкото всички антични автори, взети заедно. Днес можем без всякакво преувеличение да кажем, че ние сме много по-добре осведомени върху историята на Асирия и Вавилония, върху възхода и упадъка на градовете Вавилон и Ниневия, отколкото цялата „класическа древност“, отколкото всички гръцки и римски историци, въпреки че те били с повече от две и половина хилядолетия по-близо до тази далечна епоха.

Разбира се, арабите, които ден след ден наблюдавали възторзите на Лейърд пред старите нащърбени каменни плочи, пред статуите и издрасканите тухли, го смятали за луд. Но докато можел да плаща, те му помагали с готовност и съвестно копаели. На нито един от пионерите в археологията обаче не е било съдено да довърши без премеждия своето дело. Винаги ставало така, че изследванията се преплитали с приключения, научната работа с опасности, безкористната жертва с коварно посегателство. Лейърд обаче бил опитен човек.

Един ден — разкопките били вече напреднали и давали основания за големи надежди, поради което и най-малкото прекъсване се струвало на Лейърд загубено време — бедуинският вожд и негов приятел Авад го повикал настрана. С хитри и доверителни намигвания, многозначително въртейки в мръсните си ръце малка статуйка със следи от позлата, след много увъртания и призовавания на Аллаха той дал да се разбере, че знаел твърде добре защо уважаваният франк ровел тук. Желаел му, разбира се, много щастие и всичкото злато, което криел този хълм (като не оставил никакво съмнение относно личната си заинтересованост в тази работа). Но трябвало да бъдат крайно предпазливи. Тези магарета, работниците, не знаели да си държат устата. В никакъв случай не бивало да се позволи вестта за успехите на Лейърд да стига до ушите на пашата в Мосул. И Авад разперил ръце, за да покаже колко дълги били ушите на пашата.

Ала пашата, както всички тирани, имал не само дълги уши, той имал хиляди дълги уши. Сетивата на деспота се умножават със сбора от сетивата на всички блюдолизци, които го боготворят и му служат със сладострастна преданост. Не минало много време и пашата се заинтересувал за Лейърд. На мястото на разкопките се появил един турски капитан с няколко войника. Те разгледали само за формалност изкопите на Лейърд, намерените дотогава статуи и релефи и дали да се разбере, че били осведомени за появилите се тук-там следи от злато. След това капитанът тържествено връчил на Лейърд писмено нареждане да прекрати разкопките. Можем да си представим как тази забрана подействувала на Лейърд, който след началния си феноменален успех се вбесявал и от най-малката загуба на време. Той се метнал на коня, препуснал стремително към Мосул и още с пристигането си поискал аудиенция от пашата.

Получил я. И тогава се запознал с безкрайната разноликост на ориенталеца. Пашата вдигнал молитвено ръце към небето. Разбира се, той щял да стори всичко, наистина всичко, за да помогне на Лейърд, на франка, от когото се възхищавал, чийто народ уважавал и за чието приятелство молел — и днес, и утре, цял живот, докато Аллах не го повика при себе си. Но да продължи да копае там? Изключено. Та това било старо мюсюлманско гробище. Франкът трябвало само да се огледа наоколо, за да види старите надгробни камъни. Това, което Лейърд вършел там, било скверно дело в очите на всички правоверни! И правоверните щели да се вдигнат срещу него, франка, а и срещу него, пашата, който тогава нямало да може да държи своята закриляща ръка над чуждоземния си приятел!

Това посещение било унизително, а при това от унижението нямало никаква полза. Когато вечерта Лейърд отново седял пред своята колиба, той си дал сметка, че цялата му работа е поставена на карта. Веднага след завръщането си от пашата отишъл на хълма, за да провери дали твърдението на деспота, че там имало мюсюлмански надгробни камъни, отговаряло на истината. Твърдението се оказало вярно! Когато на едно отдалечено място намерил първия камък, Лейърд се върнал обезсърчен. Пъхнал се под одеялото, обмисляйки какво да стори. Но не това трябвало да прави той сега. Трябвало по-отблизо да разгледа надгробните плочи — такава възможност бил имал и през деня преди аудиенцията. А сега не трябвало да се пъха под одеялото, защото така вече за втори път пропускал една нощна сцена, която щяла да му даде прекрасно оръжие за разговора с пашата. Защото и през двете нощи той щял да види множество фигури, които потайно и безшумно пълзели към хълма на Нимруд, и само някое случайно изпъшкване или изтрополване на камък ги издавало. Пристигали двама по двама и пак двама по двама се изгубвали. Цели две нощи наред. Нима те били разбойници като египетските? Но и да били разбойници — какво можели да откраднат, когато тук нямало друга плячка освен тежки каменни плочи и релефи?

Лейърд трябва наистина да е обладавал необикновен личен чар и забележително умение да борави с хората. Когато на следващото утро отишъл на хълма, той срещнал там същия капитан, който му връчил забраната да копае, и влязъл в разговор с него. Колкото и невероятно да звучи, Лейърд спечелил сърцето му. Капитанът станал доверчив и съвсем поверително му съобщил, че по заповед на пашата вече две нощи той и хората му трябвало да работят усилено, за да докарват надгробни камъни от съседните села на хълма на Нимруд.

„При това унищожихме толкова много истински гробове на правоверни, за да правим лъжливи — казал той, — колкото ти не би могъл да оскверниш, дори ако разкопаеше цялата земя между Заб и Селамия. Съсипахме и себе си, и конете да мъкнем тези проклети камъни!“

Преди Лейърд да може да се възползува от тази изненадваща новина — която при малко по-голяма съобразителност можел да научи много по-рано, — трудностите се уредили по съвсем друг и съвършено неочакван начин. Скоро след този забележителен разговор Лейърд имал възможност да навести пашата в затвора. Да, именно Лейърд посетил пашата, а не обратното! Милостивата съдба, която рядко дарява на тираните дълъг живот, уредила не само отзоваването на пашата, но се и погрижила да му поиска сметка за делата. Лейърд го намерил в една дупка, в която се процеждал дъждът. „Такива са тия мерзавци! — оплаквал се пашата. — До вчера тези кучета ми целуваха краката, а днес всичко се стоварва на главата ми!“ И той погледнал към тавана: „Дори дъждът!“

След свалянето на деспота за Лейърд отново настанали дни на спокойна работа. Една сутрин откъм втория изкоп на северозападната страна на хълма дотичали развълнувани работници. Размахвали кирки, крещели, танцували и във възбудата им сякаш се долавяла странна смесица от уплаха и радост. „Бързай, бей, — викали те. — Аллах е велик и Мохамед е неговият пророк! Нимруд намерихме, самия Нимруд! Със собствените си очи го видяхме!“

Лейърд веднага се спуснал натам. Една надежда окриляла крачките му. Той нито за миг не повярвал на работниците, че изпод развалините се е появило изображението на Нимруд. Но надеждата му се вкопчвала в успехите на Бота. Дали не се била появила на бял свят някоя от онези великолепни статуи на получовек-полуживотно, каквито намерил Бота?

И тогава той видял огромен скулптурен фрагмент — гигантската глава на крилат лъв, издялана от алабастър. „Тя беше удивително добре запазена — пише Лейърд. — Изражението й беше спокойно, но изпълнено с величие, а чертите бяха предадени с такава свобода и художествено умение, каквито трудно бихме могли да очакваме в творби от толкова ранен период.“

Днес знаем, че това била първата голяма статуя на едно от асирийските астрални божества на четирите краища на света: Мардук, изобразяван като крилат бик, Набу — като човек, Нергал — като крилат лъв и Нинурта — като орел.

Лейърд бил поразен до дъното на душата си. По-късно той писал:

„Часове наред съзерцавах тези тайнствени символи и размишлявах върху техния смисъл и история. Какви по-благородни форми би могъл да създаде народът за храмовете на своите богове? Какви по-възвишени образи биха могли да заимствуват от природата хора, които се стремели да въплътят без помощта на религиозни откровения своите представи за мъдростта, мощта и вездесъщието на едно най-висше същество? Като символ на разума и знанието те не можели да намерят по-добър образец от главата на човека, на силата — от тялото на лъва, на вездесъщието — от крилата на птицата. Тези изображения на крилати лъвове с човешки глави не били безсмислени творения, не били само плод на въображението — те ясно изразявали това, което трябвало да олицетворяват. Те внушавали страхопочитание и носели поука на поколенията, които живеели тук преди три хилядолетия. През пазените от тях портали владетели, жреци и воини носели жертвени дарове на техните олтари, много преди мъдростта на Изтока да стигне до Гърция и да обогати нейната митология със символите, които били отдавна известни на посветените асирийци. Те трябва да са изчезнали от лицето на земята още преди основаването на Вечния град и за тяхното съществуване не е знаел никой. Двадесет и пет столетия лежали те скрити от погледа на човека, за да възкръснат сега отново в някогашното си величие. Но колко много се е изменил светът около тях! Разкошът и цивилизацията на един могъщ народ са отстъпили място на нищетата и невежеството на няколко полуварварски племена. Великолепните храмове и богатите градове са се превърнали в развалини и безформени грамади пръст. Над просторните зали, в които някога са стояли тези статуи, плугът е прокарвал бразди и вятърът е полюшвал житата. Египет притежава не по-малко прекрасни паметници, но те са преживели столетия открити за погледа, за да свидетелстват за някогашната си мощ и слава. А паметниците, които виждах пред себе си, едва сега се появяваха из земята, за да потвърдят словата на пророка, че някога «Ашур беше кедър ливански с гиздави ветви, кичест и висок, върхът му бе сред гъсти клони…»“

В Софоний, глава 2, стихове 13 — 15, четем края на страшното пророчество:

„Господ ще простре ръката си на север,

ще унищожи Ашур,

и ще обърне Ниневия в развалини,

в място сухо като пустиня;

и стада ще лежат сред нея и всякакъв род животни;

пеликан и еж ще нощуват в резбените и украшения;

гласът им ще се разнася из прозорците,

разрушението ще се покаже на вратните стълбове,

защото няма да има на тях кедрова обложка.

Ето какво ще стане тържествуващият град,

който живее безгрижно и казва в сърце си:

«Аз съм и няма други освен мене.»

Как стана той развалина,

леговище за зверове!

Всеки, минавайки покрай него,

ще подсвирне и ще махне с ръка.“

Пророчеството се изпълнило — още преди много столетия. Сега Лейърд извадил на бял свят онова, което било останало от този град.

Вестта за находката, която все пак всяла известен страх сред местните жители, се разнесла бързо. От близо и далеч започнали да прииждат бедуини на коне, появил се и някакъв шейх с половината от племето си и всички стреляли с пушките си. Това било бляскава феерия в честна един свят, изчезнал в най-древни времена. Яхнали на своите коне, те се приближавали до самия изкоп, хвърляли поглед върху огромната глава, побеляла от просмуквалите се през хилядолетията капки вода, вдигали ръце и призовавали Аллаха.

След дълги увещания успели да накарат шейха да слезе в изкопа и да се увери със собствените си очи, че никакво видение, никакъв страшен джин^[1], но и никакво божество не се канело да излезе там из земните недра. Ала тогава шейхът извикал:

„Това не е дело на човешки ръце, а на онези невъобразими великани, за които пророкът, нека почива в мир, е казал, че били по-големи и от най-високите смокинови дървета. Това е един от онези идоли, които Ной, нека почива в мир, проклел още преди потопа.“

Междувременно обаче един от арабите, който пръв бил видял огромната глава, изпаднал в ужас, захвърлил инструментите си и побягнал, за да се спре чак в Мосул, където съобщението му, че великият Нимруд е излязъл от гроба си, предизвикало немалка тревога на пазара.

Кадията се заел със случая. Разпитал беглеца. Какво било намерено всъщност? Костите, останките на Нимруд ли? Или само неговата статуя, дело на човешка ръка? Кадията се обърнал за съвет към мюфтията. Той погледнал на въпроса преди всичко от теологичната му страна и се помъчил да установи дали Нимруд трябвало да се смята за правоверен или за безверно куче.

Губернаторът, приемник на деспота, произнесъл Соломонова присъда. Той препоръчал на Лейърд да се отнася във всеки случай с най-голяма почит към „останките“, но и да прекрати засега всякакви разкопки.

Впрочем това не било първата забрана, с която се сблъсквал Лейърд. Той издействувал аудиенция и успял да убеди пашата, че продължаването на разкопките нямало да оскърби чувствата на правоверните. В това време пристигнал най-после и ферман от султана в Цариград, който веднъж завинаги го избавил от всички неприятности с местните власти и с религиозната съвест на арабите.

Една след друга започнали да излизат на бял свят скулптури. Не след дълго от земните недра били изровени общо тринадесет двойки крилати лъвове и бикове. Разкошната сграда, която Лейърд постепенно разкривал на северозападния край на хълма и чието разкопаване му донесло слава много по-голяма от славата на Бота, била по-късно идентифицирана като двореца на цар Ашурнасирпал II (884 — 859 г.‍ пр.‍н.‍е.‍ според Вайднер), който преместил своята резиденция от Ашур тук, в Калху. Като своите предшественици и потомци той живял в духа на Нимруд, за когото Библията казва, че бил „силен ловец пред бога“. В този дворец Лейърд открил ловните релефи с изображения на животни, чийто натурализъм е вдъхновявал цели поколения съвременни художници. Ловът бил всекидневно занимание на асирийските благородници. Това личи от всички плочи, от всички изображения и надписи. Асирийците имали паркове за животни или, както ги наричали, „райски градини“, предшественици на днешните зоологически паркове, и развъждали газели и лъвове в открити резервати. Практикували лова с хайки и един особен лов с мрежи, който днес едва ли може да се види някъде по света.

Най-голямата грижа на Лейърд била как да откара няколко от тези крилати статуи-колоси в Лондон. Това лято реколтата била лоша. Можело да се очаква, че околностите на столицата ще бъдат споходени от разбойнически банди. Въпреки че Лейърд си бил спечелил много приятели, той все пак счел за благоразумно да ускори превозването.

Един ден на полуизгнилия понтонен мост при Мосул се появила тълпа араби и халдеи, които теглели, влачели и бутали някакво гигантско мъчноподвижно возило, една огромна кола, която чифт биволи с мъка придвижвали напред. Тази чудновата каруца Лейърд поръчал да му сковат набързо в Мосул. За първия транспорт той избрал един крилат лъв и един крилат бик — два от най-добре запазените и същевременно от най-малките екземпляри, защото при ограничените възможности, с които разполагал, цялото начинание му се виждало твърде рисковано.

Само за изваждането на единия бик от развалините трябвало да се прокара от находището до склона на хълма изкоп, дълъг тридесет метра, широк пет метра и почти седем метра дълбок. Докато Лейърд се поболявал от грижи, за арабите това събитие се превърнало в народен празник. За разлика от фелахите, които изпращали с вопли и скръбни песни своите мъртви фараони, когато Бругш ги прекарвал по Нил към Кайро, тукашните жители виждали във всичко това повод да вдигнат оглушителна, радостна врява. Сред такива викове и насърчителни възгласи колосът бил изкаран на дървени валци от хълма.

Вечерта след успешното завършване на първия етап от работата Лейърд потеглил за дома, придружен от шейха Абд ер-Рахман. Той си записал изпълнените с комично удивление думи на шейха, част от които вече поместихме като мото към тази глава. Така говорел шейхът:

„Чудеса! Чудеса! Има наистина само един бог и Мохамед е неговият пророк. В името на Всевишния кажи ми, о бей, какво смяташ да направиш с тези камъни! Да платиш толкова хиляди от кесията си за такива неща! Възможно ли е, както казваш, твоят народ да се учи на мъдрост от тях или пък, както говори Негово преподобие кадията, те ще бъдат отнесени в двореца на вашата кралица, която щяла да се кланя на тези идоли заедно с останалите неверници? Защото ако става дума за мъдрост, тези фигури няма да ви научат как да направите по-хубави ножове, ножници и пъстри тъкани, а тъкмо в правенето на такива неща англичаните показват своята мъдрост. Но Аллах е велик! Тук има камъни, заровени още от времето на светия Ной, нека почива в мир, а може би са лежали под земята още преди потопа!

Дълги години съм живял в тази страна. Моят баща и бащата на моя баща са разпъвали тук своите шатри преди мен, ала те никога не са чували нещо за тези изображения. Вече дванадесет столетия живеят в тази земя правоверни — а те, слава на Аллаха, еднички познават истинската мъдрост, — но никой от тях не е чувал за някакъв подземен дворец, нито пък онези, които са живели преди тях.

И ето виж!

Идва някакъв франк от земя, отдалечена от много дни път, отива направо на мястото, взима пръчки и прави черта тук и черта там.

Тук, казва, е дворецът, а там, казва, са портите, и ни показва какво е лежало цял живот под нозете ни, без да знаем.

Чудеса! Чудеса!

От книгите ли си научил това, от магии ли или от вашите пророци?

Говори, о бей! Кажи ми тайната на мъдростта!“

Вече се спускала нощта, а от хълма на Нимруд все още долитали викове и глъч. С музика, танци и звън на цимбали арабите празнували успешния завършек на работата. Белезникав и огромен лежал крилатият бик върху колата и гледал един променен свят…

* * *

На другата сутрин се заели с превозването на статуята до реката. Биволите, които трябвало да теглят колата, се оказали безсилни пред огромния товар. Лейърд помолил за помощ. Шейхът му дал хора и въжета и дори тръгнал с него напред, за да показва пътя. След тях танцували барабанчици и свирачи, които вдигали невъобразим шум със своите инструменти.

„После идваше колата, теглена от около триста души, които крещяха с цяло гърло, подтиквани от надзирателите и кавасите (местната полиция). Шествието завършваше с жените, които с пронизителни викове поддържаха въодушевлението на арабите. Конниците на Абд ер-Рахман демонстрираха своето ездаческо изкуство около тълпата, препускаха нагоре-надолу и влизаха в показни схватки помежду си.“

Но все още трудностите не били преодолени. На два пъти колата засядала и не можела да продължи. При товаренето на саловете Лейърд се изпотил от страх. Превозването на много по-леките плочи с релефите, които той изпратил още преди това в родината си, съвсем не било толкова трудно.

От Мосул те били заминали за Багдад, а оттам за Басра на Персийския залив, където тяхното прехвърляне на кораби с помощта на всички технически съоръжения било най-леката част от работата. Поради колосалната тежест на крилатите животни обаче Лейърд искал този път да избегне повторното им претоварване в Багдад, което при това щяло да стане без негов надзор.

Мосулските лодкари, които никога не били ходили до Басра, закършили ръце и направо отказали да изпълнят тази молба на Лейърд. И само благодарение на една случайност — това, че един от лодкарите бил застрашен със затвор заради големите си дългове — Лейърд успял да уреди изпращането на статуите срещу твърде голяма сума, без да го сполети участта на Бота, който загубил своите скулптури във водите на Тигър.

Така, след като лежали двадесет и осем столетия в покой, исполинските божества, крилатите животни с човешки глави тръгнали на далечен път. Хиляда километра плували те със сал по Тигър. А после пропътували около двадесет и пет хиляди километра през два океана, заобикаляйки Африка (Суецкият канал бил открит едва през 1869 г.‍), за да пристигнат в Лондон, където намерили нов дом в Британския музей.

* * *

Преди да преустанови за известно време своите разкопки, изглежда, че Лейърд е направил една последна обиколка на терена с бележник в ръка. Тук даваме заключителното описание, поместено в книгата му „Niniveh and its remains“ („Ниневия и нейните останки“), която само след няколко години спечелила световна известност.

„Изкачваме се на изкуствения хълм, но все още не виждаме никакъв камък да стърчи над земята; пред нас се разстила само широка, равна площадка, покрита на места с избуял ечемик, а някъде само с жълта, изсъхнала земя без всякаква растителност, ако не се смятат жалките храсти от камилски тръни. Тук-там се виждат ниски, черни купчинки, от които се издига тънка струйка дим. Това са шатрите на арабите, около които пъплят няколко окъсани стари жени. Могат да се видят и една-две стройни девойки със стомна на рамо или вързоп съчки на глава да се изкачват с бодра стъпка към върха на хълма.

По склоновете на хълма се появяват редици странни, полудиви на вид същества с развяващи се коси, облечени само с по една лека, широка и къса риза, които сякаш изскачат изпод земята. Някои подскачат и гримасничат, но всички сноват нагоре-надолу като побъркани. Всяко от тях носи кош и щом стигне до края на хълма, изсипва съдържанието му и вдига облак прах. След това се втурва с всички сили обратно и пак танцува, крещи и размахва коша над главата си. После потъва в земята тъй внезапно, както се е появило. Това са работниците, които изнасят пръстта от развалините.

Да слезем сега по грубо изсечените в земята стъпала в главния надлъжен изкоп. Спущаме се двадесетина стъпки надолу и изведнъж се озоваваме между два крилати лъва с човешки глави, които образуват портал. В подземния лабиринт цари оживление и суматоха. Във всички посоки тичат араби: някои пренасят пълни с пръст кошове, други носят стомни с вода за своите другари. Халдейците със своите дрехи на ивици и чудновати конусовидни шапчици разкопават с кирки твърдата земя и при всяка копка вдигат гъст облак от ситен прах. От време на време от някой далечен хълм долита нестройната мелодия на кюрдски напев и щом работещите араби я чуят, надават в хор своя боен вик и заработват с нова енергия.

Минаваме между лъвовете и навлизаме сред руините на главната зала. От двете страни виждаме гигантски крилати фигури, едни с орлови глави, други с човешки образ, държащи тайнствени символи в ръце. Вляво виждаме друг портал, също така фланкиран от крилати лъвове. Ала един от лъвовете е паднал напряко пред входа и ние едва пропълзяваме под него. Отвъд този портал виждаме една крилата фигура и две плочи с барелефи, но те са толкова повредени, че едва можем да различим някаква следа от изображението.

По-нататък не се вижда вече никаква следа от зидове, въпреки че дълбокият ров продължава. Изчезнала е и отсрещната страна на залата; пред нас се издига само висока стена от пръст. При по-внимателно изследване откриваме все пак останки от зид, граден на времето от непечени тухли, които, разбира се, отдавна са добили цвета на околната земна маса!

Падналите алабастрови плочи сега са отново изправени и ние навлизаме в лабиринт от малки барелефи, изобразяващи колесници, конници, сражения и обсади. Може би тъкмо в този момент работниците за първи път повдигат някоя плоча и ние с нетърпеливо любопитство очакваме какво ново, важно събитие от асирийската история, какъв неизвестен обичай или религиозен обред ще ни разкрие скулптурното изображение.

Изминем ли стотина крачки сред тези пръснати останки от древна история и култура, ще стигнем до един сводест портал, образуван от два гигантски крилати бика от жълт варовик. Единият още е цял, но неговият съсед е паднал и се е разбил — голямата човешка глава лежи в краката ни.

Вървим по-нататък. Виждаме друга крилата фигура, която държи в ръката си нежно цвете и го поднася — навярно като жертвен дар — на крилатия бик. До тази фигура откриваме осем прекрасни барелефа. Виждаме изобразен царя на лов, тържествуващ над лъв и над див бик, виждаме и обсада на крепост със стенобитна машина. Вече сме стигнали до края на залата и пред нас се възправя изящно изработена скулптура: двама царе, придружени от крилати фигури, са застанали пред емблемата на най-висшето божество; между тях се издига свещеното дърво. Пред този релеф има каменна площадка, на която в древни времена ще да е стоял тронът на асирийския монарх, когато той е приемал пленени неприятели или своите царедворци.

Вляво има още един, четвърти изход, образуван от два лъва. Отминаваме ги и се озоваваме на ръба на дълбока теснина, а на север от нея високо над нас се издигат величествените развалини. По стените близо до теснината виждаме изобразени пленници, които носят като дан различни предмети, обици, гривни и маймуни. До самия ръб на пропастта лежат два огромни бика и две крилати фигури, високи близо четиринадесет стъпки.

Тъй като развалините свършват до края на теснината, трябва да се върнем при крилатите бикове от жълт варовик. Щом преминем през образувания от тях вход, ние се озоваваме в просторно помещение, обградено от фигури с орлови глави; на единия край има портал, охраняван от двама жреци или две божества, а в средата друг портал, край който стоят два крилати бика. В която и посока да тръгнем, ние се движим в цял комплекс от стаи и ако не познаваме мястото, скоро бихме се заблудили. Тъй като камъните и пръстта са натрупани обикновено в средата на помещенията, разкопките всъщност представляват мрежа от тесни коридори, от едната страна на които са наредени алабастрови плочи, а от другата се издига висок земен насип, в който тук-там могат да се видят наполовина засипани счупени вази или покрити с лъскава пъстроцветна глазура тухли. Цял час или два можем да се разхождаме из тези галерии и да разглеждаме странните скулптури и многобройните надписи, които ни заобикалят. Тук виждаме в дълги редици царе, придружени от евнуси и жреци, там пък — също тъй дълги редици крилати фигури, които държат борови шишарки и религиозни емблеми и, както изглежда, отдават почит на свещеното дърво.

Други входове, образувани също така от двойки крилати лъвове или бикове, ни отвеждат в други помещения. Навсякъде любопитството и удивлението намират нови обекти. Накрая излизаме уморени от погребаната сграда по един изкоп, противоположен на този, през който влязохме, и отново се озоваваме на голото плато.“

И Лейърд, сам дълбоко развълнуван, добавя:

„Напразно погледът ни търси следи от чудните останки, които току-що видяхме, и ние сме почти склонни да повярваме, че всичко това е било сън или пък сме слушали някоя източна приказка. Мнозина от тия, които може би по-късно ще дойдат на това място, когато тревата наново ще е покрила развалините на асирийските палати, ще се усъмнят, че съм описвал видения.“