К. В. Керам
Богове, гробници и учени (6) (Роман за археологията)

5.
Маската на Агамемнон

Има случаи, когато в живота на един човек успехите се трупат така невероятно, че по-сетнешният наблюдател трябва да сдържа перото си, за да не изпадне в литературни пароксизми и да не изразходва всичките си суперлативи още в началото, защото след това съвсем не ще може да мине без тях. Но има и случаи, когато целият живот представлява непрекъснат суперлатив. Такъв е животът на Хайнрих Шлиман; колкото повече навлизаме в него, толкова по-изумително заприличва той на приказка. Археологическите постижения на Шлиман достигат три връхни точки: първата е откриването на „Приамовото съкровище“, а втората — изследването на царските гробници в Микена.

Една от най-мрачните и най-възвишените страници от гръцката древност е изпълнената с тъмни страсти история на Микенските Пелопиди, историята на завръщането и смъртта на цар Агамемнон. Десет години стоял Агамемнон пред стените на Троя. В това време Егист не седял със скръстени ръце.

Докато бяхме ний тамо и вършехме подвизи много,

той си седеше спокойно на конехранителний Аргос

и прелъстяваше с думи съпругата на Агамемнон.^[1]

Егист поставил „съгледник“, за да му извести завръщането на съпруга. Скрил двайсет мъже, „най-отбрани от народа в града си“, и поканил Агамемнон на пир „с помисъл лоша“:

И го заведе, без царят да знае, че гибел го чака,

и на пира го закла тъй, както на ясла вол колят.

А и другарите, що бяха с него, загинаха всички.^[2]

Осем години изминали, преди да се завърне царският син и отмъстител Орест, който убил своята майка Клитемнестра и Егист, убиеца на баща си.

Драматурзите използвали това събитие; най-силната драма на Есхил е именно за Агамемнон, а в наши дни французинът Жан-Пол Сартр написа драма за Орест — споменът за „царя сред мъжете“, за един от най-могъщите и най-богати царе, за владетеля на Пелопонес, не престава да живее.

Ала Микена била не само кървава, тя била и златна. Троя според Омир била богата, но Микена била още по-богата и думата „златообилна“ била постоянен епитет при нейните описания. Очарованият от „съкровището на Приам“ Шлиман решил да търси ново. И станало това, което никой не смятал за възможно — намерил го! Микена лежи в най-отдалечения „кът на конехранителния Аргос“; по средата на пътя между Аргос и Коринтския провлак. Отправим ли поглед към бившия царски дворец от запад, виждаме развалини, останки от мощна крепост, зад които отначало плавно, а после стръмно нагоре се издига Евбейският хълм с параклиса на пророк Илия.

Около 170 г.‍ от н.е. Павзаний посетил тези места и описал всичко, което видял тук. Тогава имало много повече неща, отколкото сега можел да види Шлиман. В едно отношение обаче задачата на археолога тук се различавала от задачата, пред която бил изправен на времето в Троя — мястото, където някога се намирала Микена, се знаело с пълна сигурност. Вярно е, че върху развалините лежал прахът на хилядолетия и че там, където някога властвали царе, сега пасели овци; но развалините съществували и свидетелствали за минало величие, блясък и слава.

„Лъвските врата“, главният вход към двореца били достъпни за погледа на удивения пътник, както и така наречените „съкровищници“, смятани някога за лекарски пещи, между които и най-прочутата — съкровищницата на Атрей, сина на Пелопс и бащата на Агамемнон (вж. ил. 18). Това подземно помещение е високо над тринадесет метра и има формата на купол, чиито стени представляват смело конструиран самоносещ се свод, изграден от несвързани помежду си циклопски каменни блокове.

18. Микена. Вход към т.‍нар.‍ „съкровищница на Атрей“

Рис. 3: Напречен разрез и план на „Съкровищницата на Атрей“

Много антични писатели говорели на Шлиман, че на това място били гробниците на цар Агамемнон и на убитите заедно с него приятели. Местоположението на крепостта било известно, но не се знаело къде са гробовете. Ала както намерил Троя, заставайки сам срещу всички учени и опрян само на своя Омир, така и сега Шлиман изхождал от един текст у Павзаний, за който твърдял, че бил изтълкуван лошо и затова погрешно разбран от цялата наука. Дотогава всички приемали — включително и двама от най-големите авторитети в археологията, англичанинът Додуел и немецът Курциус, — че Павзаний посочвал мястото на гробовете извън крепостния вал. Напротив, Шлиман твърдял, че гробовете трябвало да се намират вътре в крепостта. Той застъпвал това мнение още в книгата си за Итака, което отново говори повече за непоколебимата му вяра в старите автори, отколкото за научно обосновано заключение. Но това няма значение — той започнал да копае и разкопките показали, че бил прав.

„Започнах голямото дело на 7 август 1876 г.‍ със 63 работници… От 19 август нататък продължих разкопките средно със 125 работници и четири каруци за извозване на развалините и пръстта. Работата върви добре.“

И наистина първото, което той открил след огромните количества вази, бил един твърде необикновен кръг, образуван от двоен ред изправени камъни. Шлиман нито за миг не се поколебал да види в този градеж кръглата микенска агора — мястото за събрания на народа. В необикновения каменен кръг той разпознал кръглата скамейка, на която седели градските старейшини за съд и съвет — същата скамейка, на която стоял херолдът на Еврипид в „Електра“, когато призовавал народа в агората (вж. ил. 15).

15. Микена. Шахтови гробници „А“ вътре в крепостните стени

„Учени приятели“ потвърдили предположенията му. И когато той намерил у Павзаний едно изречение, отнасящо се до друга агора: „Тук построиха те място за събрания и съвет, за да бъде гробът на героите вътре, сред сборището“, веднага разбрал с онази сигурност на сомнамбул, която през шест града го завела до „съкровището на Приам“, че се намира над гроба на Агамемнон.

А когато след това открил девет гробници (пет шахтови вътре в градището и четири куполни, по-късни със сто години, отвън; днес знаем общо петнадесет), при това четири от тях с добре запазени релефи, тогава изчезнало и последното съмнение, а заедно с него и предпазливостта на учения, и той написал: „Наистина нито за миг не се колебая да заявя, че тук намерих гробниците, които въз основа на преданията Павзаний приписва на Атрея — царя на мъжете Агамемнон, на водача на неговата колесница Евримедонт, на Касандра и на техните приятели.“

Междувременно работата при съкровищницата недалеч от „Лъвските врата“ напредвала бавно. Твърди като скала развалини затруднявали разкопките. Но и там виждаме същата сигурност на сомнамбул: „Убеден съм, че преданието, според което тези тайнствени строежи служели като хранилища за съкровищата на древните царе, напълно отговаря на истината.“ Още първите находки сред развалините, които Шлиман трябвало да отстрани, за да открие входа, превъзхождали по изящество на формите, красота на изпълнението и качество на материала всичко намерено от него в Троя: това били фрагменти от фризове, рисувани вази, теракотени статуетки-идоли на Хера, каменни форми за отливане на накити („които вероятно са били всичките от злато и сребро“ — веднага решил откривателят на съкровища), орнаменти от гледжосана глина, стъклени перли и геми.

Какви маси земя прехвърлил той със своите работници, можем да видим от забележката: „Досега при моите разкопки не намирам никъде развалини на дълбочина по-голяма от 26 стъпки, а и на тази дълбочина се срещат само при голямата околовръстна стена. Сред това скалата се издига рязко, така че по-нататък дълбочината на развалините не надминава 13 до 20 стъпки.“

* * *

Работата обаче давала резултати.

На 6 декември 1876 г.‍ Шлиман отбелязал намирането на първия гроб. Претърсването на земята трябвало да се извърши с най-голямо внимание. Двадесет и пет дни пълзяла на колене неуморимата му помощничка София, ровела земята с нож, копаела с ръце. Намерили общо пет гроба, а в тях петнадесет скелета. Изпратена била телеграма до гръцкия крал:

„С необикновена радост известявам на Ваше Величество, че открих гробовете, които преданието сочи като гробове на Агамемнон, Касандра, Евримедонт и техните приятели, убити през време на пира от Клитемнестра и от нейния любовник Егист.“

Можем да си представим трепетното вълнение на Шлиман, когато постепенно разкривал останките на тези, на които светът бил отредил място в царството на легендите, също както и на героите, воювали пред Троя. Когато гледал лицата, които, макар и разядени от времето, все още можели да се разпознаят, лица с празни кухини, без нос, с уста, изкривени в страшни гримаси, сякаш потресени от впечатлението за някакво току-що видяно злодеяние. Когато намирал кости, по които още висяло месо и звънтели гривни и накити, кости на хора, живели преди повече от две хиляди години в страсти и омраза.

За Шлиман нямало никакво съмнение. И наистина не били малко признаците, които като че ли потвърждавали предположенията му: „Тези тела бяха буквално отрупани със злато и скъпоценности“ — пише той. И пита по-нататък: „Биха ли поставили в гроба на обикновен смъртен такива съкровища?“ Намерил оръжия, богати, скъпи оръжия, с които мъртвите били въоръжени за всеки случай в царството на сенките (вж. ил. 17). Обърнал внимание на явно набързо извършеното изгаряне на телата. Тези, които ги погребали, дори не дочакали огъня да унищожи всичко, а веднага ги засипали с пръст и чакъл — с бързината на убийци, които искат да заличат следите си. Поставените в гроба съкровища наистина свидетелствали за уважение към съществуващите обичаи, но нима не говорело всичко, че такова недостойно погребение можел да приготви само убиец за ненавижданата жертва?^[3] Нима не били нахвърляни „досущ като мърша на нечисти животни в жалки ями“?

17. Ками от Микена с фигурални изображения

Шлиман се позовавал на своите авторитети — древните автори. Цитирал от Есхиловия „Агамемнон“, от Софокловата „Електра“ и от Еврипидовия „Орест“. Никакво съмнение не го смущавало и все пак, както знаем днес, теорията му била погрешна. Наистина под агората той намерил царски гробници, но не тези на Агамемнон и неговите приятели, а гробници, които по всяка вероятност били четиристотин години по-стари.

Това нямало значение. Важното било, че той успял да направи втора голяма крачка по пътя, който водел към разкриване тайните на древността, че отново доказал правдивостта на Омир и че открил съкровища (в научния и материалния смисъл на думата), даващи ни сведения за онази култура, която лежи в основата на европейската цивилизация.

„Светът, който открих за археологията, е наистина съвсем нов свят, свят, за който не сме имали представа!“

И в тези дни, когато цял свят очаква сведения от него, този удивителен човек, който отново е достигнал върха на успеха, който поддържа телеграфна връзка с министри и крале, който е обладан от безпределна гордост, но никога не е надменен, не отминава и най-малката дреболия и ужасно се възмущава от всяка несправедливост. Един ден сред безбройните други посетители при него се явява императорът на Бразилия. Владетелят разглежда Микена и на тръгване дава на полицейския началник Леонардос наистина „царски“ бакшиш — 40 франка! Началникът се отнасял към Шлиман винаги лоялно и дружелюбно. Когато научава, че някои враждебно настроени към Леонардос чиновници твърдели, че той е получил в действителност 1000 франка и остатъка задържал за себе си, Шлиман кипва. А когато веднага след това уволняват Леонардос, той почва да действува. Световноизвестният учен мобилизира в защита на дребния полицейски чиновник най-солидните си връзки. Той не търси никакви околни пътища, а направо телеграфира на министъра: „Като отплата за многото стотици милиони, с които обогатих Гърция, моля Ви да бъдете така любезен да простите на моя приятел Леонардос от Навплион и да го върнете на поста му. Направете това заради мен. Шлиман.“ Когато не получава веднага отговор, изпраща втора телеграма: „Заклевам се, че полицаят Леонардос е почтен и добросъвестен. Всичко това са само клевети. Гарантирам, че получи само 40 франка. Настоявам за справедливост!“ И на всичко отгоре прави нещо наистина невероятно. Изпраща на бразилския император, който междувременно е пристигнал в Кайро, следната телеграма:

„При заминаването Ви от Навплион Ваше Величество сте дали на полицейския началник Леонид Леонардос 40 франка, за да ги раздели между останалите полицаи. За да оклевети този честен човек, кметът на града твърди, че той е получил от Ваше Величество 1000 франка. Леонардос беше уволнен и с големи усилия успях да го избавя от затвор. Тъй като го познавам от години като най-честния човек на света, моля Ви, Ваше Величество, в името на светата истина и човечността да ми телеграфирате колко е получил Леонардос от Вас — 40 франка или повече?“ И в името на справедливостта изследователят Хайнрих Шлиман принуждава бразилския император да признае публично своето скъперничество. Полицаят Леонардос е спасен. Такъв е истинският Шлиман — мечтател, когато съзерцава древните светове, хладно пресметлив детектив, когато търси съкровища, и Михаел Колхас^[4], когато воюва за справедливо дело.

* * *

Златните съкровища били огромни. Много по-късно, едва през нашето столетие, те били надминати от находките на Карнарвън и Картър в Египет. „Всички музеи на света, взети заедно, не притежават и една пета от тях“ — пише Шлиман.

В първия гроб той намерил на всеки от трите скелета по пет диадеми от чисто злато, златни лаврови венци и украшения във вид на свастики. В друг гроб, където лежали останките на три жени, събрал не по-малко от 701 тънки златни листа с чудно хубави орнаменти, представящи животни и цветя, пеперуди и сепии. Намерил златни накити с ковани изображения на лъвове и други животни, на воини, сражаващи се в кръвопролитен бой, украшения във формата на лъвове и грифони, лежащи елени и жени с гълъби. Един от скелетите имал на главата си златна корона, на чиято челна част били прикрепени 36 златни листа, заобикалящи почти превърналата се в прах глава, а другият скелет носел изкусно изработена диадема, по която още личали остатъци от черепа.

Рис. 4: Златни съдове от Микена

Освен това Шлиман намерил пет златни диадеми, все още със златните телове, с чиято помощ били прикрепвани към главата, безброй златни свастики и розети, брошки и игли за коса, украшения от планински кристал, токи от ахат, лещовидни геми от яспис и аметист. Намерил скиптри от позлатено сребро с дръжки от планински кристал, купи и кутии от злато, алабастрови украшения.

Намерил — и това е най-важното — ония златни маски и нагръдници, които според преданието трябвало да предпазват царствените покойници от всякакво външно посегателство. Пълзейки отново на колене, подпомаган от жена си, той изстъргал глинения пласт, който покривал останките на петте трупа в четвъртия гроб. Само няколко часа можал да разгледа главите на мъртвите — после те се разпаднали на прах. Но блестящите златни маски запазвали тяхната форма, а тази форма, чертите на лицата им били така индивидуализирани и „толкова различни от идеалните образи на богове и герои, щото нямаше съмнение, че всяка маска представлява портрет на мъртвия“ (вж. ил. 16).

16. Златна смъртна маска на микенски владетел, т.‍нар.‍ „маска на Агамемнон“

Шлиман намерил пръстени-печати с прекрасни гравюри, намерил гривни, диадеми и колани, 110 цветя от злато, 68 златни копчета без орнаменти и 118 копчета с гравирани орнаменти. Впрочем не, на следващата страница от неговото описание на гробниците се споменават нови 130 златни копчета, по-нататък — златен модел на храм, а след това сепия от злато. Но да приключим с това описание, което изпълва двеста и шест големи страници. Шлиман намерил злато, злато и пак злато.

Вечер, когато денят угасвал и сенките на нощта се спускали над микенския акропол, Шлиман нареждал да се палят огньове — „за пръв път след 2344 години“. Огньове, напомнящи онези, които някога известили на Клитемнестра и на нейния любовник за приближаването на Агамемнон. Този път обаче тяхната задача била да пазят от крадци едно от най-големите съкровища, които някога били изваждани от гробниците на мъртви царе.