Йордан Милев
От малката до голямата планина (3)

Акскакалът и планината

Думата аксакал е стара и е трудно да се докаже дали е арабска или тюркска; тя има същото значение като нашата дума старейшина. Накратко: аксакал е човек, понесъл като денк много години върху гърба си. Той обезателно трябва да има брада — кьосето не може да се признае за аксакал, — а върху главата му да се ветрее калпак, тюбетейка или чалма: поне такива бяха аксакалите, които срещах по пътищата на Гладната степ, край минаретата на Бухара и Самарканд, в Ленкоранската низина. Те не говорят много. Освен бастуна, в ръцете си държат дутар или дайре, чийто звън им припомня за отминалото време. А когато решат да кажат нещо, думите им капят като мед: свири и ще станеш музикант!

Аксакали много — в кишлаците, завеяни по склоновете на Памир, в глинените домове край Аму-Даря и Сър-Даря, в рядко срещаните оазиси на Сахара… И къде ли още ги нямаше! Кой на деветдесет, кой на сто, а на техеранския пазар един сто и десет годишен аксакал продаваше исфахански килими, шарени като чалмата му. Но между всички, които срещнах, Ширали Мислимов беше по-друг, несравним с никого. Той живя сто шестдесет и девет години и дълго време беше най-старият човек на земята. Останаха другите аксакали от Талишските планини да си оспорват това първенство, но той дотолкова беше завладял съзнанието ми, толкова легенди слушах за него, че още го приемам като жив, и стъпя ли на азербайджанска земя, ми се иска да попитам: какво прави Ширали баба̀? И ми се струва, че ще ми отговорят: „Планината си е все там, край Лерик, на запад от Ленкоран!“.

Талишската планина е една, но спускайки се към каспийския бряг, тя се разклонява на три хребета — топли и меки, огрени от ниското слънце, което поражда златен сок в портокаловите и мандариновите градини, блести над безкрайните чаени редове или покрива като със сняг памуковите полета, когато зелените чашки разцъфнат. Тези три хребета се приемат от местните жители за три планини, наречени Талишските, но стане ли дума за Ширали Мислимов, всеки лерикчанин ще ви каже: „Ширали баба е връстник на планината“.

Зиме планината е бяла и зелена, обгърната със синия воал на небето и Каспийско море, а лете разцъфва копринената акация, между боровете и хвойновите дървета раззеленява дъбът, букът протяга могъщи клони, а желязното дърво, красиво и едро като чинара, смуче от топлата влага и вае в сърцето си кръг след кръг. Ето сред тези дървета и под това каспийско небе се е родил Ширали през хиляда осемстотин и пета година, за да проживее близо два века. Неговото село се казва Барзаву, то се намира на десетина километра от селището Лерик, градче подобно на нашия Мелник, и когато се тръгне от Ленкоран, може да се стигне до него за около час.

Стояхме със Сиявуш под огромно желязно дърво, близката чайхана беше затворена; нямаше и помен от чаечерпеца. Беше паднал ранен есенен сняг и листата на дървото, подобни на тези на клена, едва удържаха неочаквания студен товар. Опитах се да счупя едно клонче, думата „желязно“ дразнеше любопитството ми, но клончето се преви в обръч и никак не искаше да се счупи. „Затова го наричат желязно дърво — каза Сиявуш, — вие се като змия, а е здраво като желязо!“ После добави, че само в тази планина растат железни дървета и железни хора. Като Ширали, обадих се аз.

Видях го нарисуван в ателието на народния художник Тогрул Нариманбеков. „О, Ширали Мислимов ли — възкликна Тогрул, щом забеляза, че се вглеждам в неговия портрет, — той много обичаше да го рисувам. От време на време обръщаше главата си, за да му нарисувам и двете уши.“ Не знам как ми хрумна, но ги запитах дали, Ширали, след като е бил откъснат в планината, е чувал за Есенин или Киров? Тогрул отвърна: „Та той е съвременник на Пушкин и Лермонтов, а ти ми говориш за Есенин! Разбира се, че е трябвало да чуе. Дори има легенда, че Есенин е искал да пропътува с керван през Ленкоран и Лерик до своята измислена Персия“. Усъмних се малко в това, на което Тогрул добави, че никой не е обесен затова, че не вярва в легенди. Разговорът стигна дотам, че според преданието Ширали Мислимов се готвел да бъде водач на кервана.

Хайде, хайде, казах тогава, нека оставим приказките за Шехерезада. Само Харун ал-Рашид може да слуша хиляда и една нощи красиви измислици. И докато разговаряхме така, разглеждах „червено-черните“ картини на Тогрул. Художникът сякаш беше взел тъмносиния цвят на Каспийско море, маслиненозеления на бакинския нефт, кърваво алената багра на южните нарове, жълтите бои на мандарините, синьо-лилавите отблясъци на минаретата и щедро беше ги положил върху платното, изобразяващо народните празници. Косите на майка му наподобяваха снега от Талишските планини, плодородието на ленкоранската земя беше пренесено в пъстроцветни гоблени, където тичинката стоеше до ябълката, зеленият лист до жълтата мандарина, макът до шемахинското грозде. Така както трима народни музиканти държаха в ръцете си дайре, дутар и тамбура — по същия начин чернооко дете до тях, наметнато с бял копринен шал, взел цветовете на копринената акация от Талишските планини, държеше в ръцете си червения чар на младостта и надеждата. А Тогрул продължаваше да ми говори за срещите си с Ширали Мислимов.

Сиявуш най-после успя да откъсне едно „желязно“ клонче, изтърси снега от него и ми го подаде „за спомен от Лерик“. А аз продължавах да си мисля за Тогрул и за неговите портрети.

Дошъл в този край художникът преди няколко години, пресякъл оврази и хълмове и право в Барзаву, пред дома на Ширали. Нямало го аксакалът, бил тръгнал из планината, за да направи обичайната си разходка от около десетина километра и щял да се върне скоро. Така казала жена му Хатуна — по това време тя била на 106 години, а той на сто шестдесет и седем. Къде отиде, попитал пак художникът. Как къде, отвърнала Хатуна, отиде да се разхожда… Наблизо живее Махмуд Ейвазов, сто петдесет и седем годишен. Искаше да си припомнят нещо за Великата френска революция.

Пресметнах, че през хиляда деветстотин седемдесет и трета година Ширали е бил на сто шестдесет и осем години — предпоследната година от неговия живот, — а Хатуна на сто и седем години, тъй като знаех вече, че двамата наскоро бяха отпразнували седемдесет и пет годишнината на своя съвместен живот в планината. Значи, разсъждавах на глас пред Тогрул, когато се е оженил за нея, той е бил на деветдесет и три години, а тя на тридесет и две. Това е станало някъде към хиляда осемстотин деветдесет и осма година, при шестдесет и една година разлика между двамата. Навярно съм изглеждал много учуден, тъй като Тогрул веднага добави, че и той няколко пъти се чудил на това — в минутите между сеансите на позирането, — но Ширали скоро го накарал да престане да се учудва, като му доверил, че когато човек прехвърли осемдесетте, възрастта престава да има особено значение за съвместния живот.

Ширали си спомнял само името на първата си жена, за втората знаел, че е починала някъде двадесетина години преди началото на двадесетия век, не се сещал за името на третата и защо се е женил за нея, а за четвъртата — Хатуна — казвал: красивата — за очите, умната — за душата.

Когато Тогрул Нариманбеков рисувал портрета му, Ширали не смеел да мигне, за да не развали боите: всеки правел, каквото можел. Аз рисувах неговия образ, каза ми Тогрул, а той — моята душа. И запомних от него: старее тялото, а не душата.

Навлязохме още по-навътре в планината, втората чайхана, която открихме, работеше. Пред нея група шофьори бяха наклали огън — миришеше на борова смола, димяха лютиво цепениците от чинаровото дърво. Димеше и скарата за шашлика. Подадоха ми три дълги шишове, с набучени ароматни късове овче месо, с горски лук между тях, и аз, преди да опитам от този „горски“ специалитет, попитах моите нови познати, с какво се е хранел Ширали, за да доживее сто шестдесет и девет години. „О, Ширали баба ли — като че в един глас отвърнаха те, — той беше умен човек: ядеше само плодове, сирене, мляко, закусваше с мед и пиеше чай от горски треви…“ Един от тях си припомни думите на дядо си: „Ширали баба само през деветнадесетия век е ял месо, и то от джейран — степна сърна по този край — и талишски глухари, но от началото на двадесетия век ядеше само онова, което расте, но не грухти, мучи и блее“. В този миг чаечерпецът заедно със зеления ленкорански чай донесе още цял куп димящи шишове, ухаещи на талишски овен. Същият лерикчанин добави: „Дядо ми казваше още, че Ширали обичал лятно време да спи под желязно дърво. Той често казвал: «В сянката на едно дърво могат да почиват хиляди овце»“.

Наблизо беше Барзаву, да го нямаше този чуден сняг — навярно шашликът щеше да дими сега пред дома на Ширали, „в негова памет“, защото миналата година на сто шестдесет и девет години той неочаквано почина. „И то от какво — ядосваше се чаечерпецът, — от лимонада. Поканили го на рожден ден на негов пра… пра… пра… внук. Пий дядо Ширали, и държали в ръцете си чашите със златистия ленкорански коняк, най-после пийни и ти «едно питие». И старецът, като не могъл да устои на многочисления батальон негови потомци и безбройните им покани, решил да опита какво е това лимонада, отлежала в хладилник…“

Пълзеше слънцето по склона над Лерик, някъде над горите на Барзаву димяха бели облачета и ако беше тук Тогрул, сигурен бях, че щеше да каже: „Това е душата на Ширали баба!“. А в чайханата, сред мириса на чай и шашлици, пред мен разговорливите лерикчани дорисуваха портрета на най-възрастния човек на планетата.

Като се започне от Баку, стигне се до Ленкоран, мине се през Лерик, та чак до махалата Барзаву — около двеста преки потомци на Ширали Мислимов живеят и си спомнят с добро неговото име. Едни ядат като него само растителна храна, други всеки ден изминават като него по десет километра в планината, трети, като него спят на открито под чинари и железни дървета, четвърти ловуват с надежда, че все сред някой дол или в сянката на някой връх ще убият джейран, та и те да успеят да доживеят сто шестдесет и девет години. Чух, че петдесет и трима негови потомци са минали по пътищата на Великата отечествена война и веднага си помислих: навярно воинът от паметника в Ленкоран е далечен правнук на Ширали Мислимов!

Навярно е пътешествувал много! Не, побързаха веднага да ми отговорят, до сто и десет години той не е напускал родното си село. И някъде към сто и единадесетата е отишъл с кон до Ленкоран, на около четиридесет километра, за да изпрати двама свои синове към окопите на Първата световна война. Отишъл и видял, че и в Ленкоран живеят хора като в Барзаву, и там отглеждат овце и кози; и там хората знаели, че където няма овен, и козата е овен. Гледал — един направил „дача“ край Каспийско море, друг станал чаечерпец, трети пълнел кутийки с черен хайвер от есетри „и трупал червонци“, а Ширали се върнал в Барзаву, сварил чай от риган, събрал стотина свои наследници, раздал им по една пиалушка и казал: „Синове мои, другите имат състояние, а аз деца“. Не всички разбрали смисъла на тези думи, но всички знаели, че е умен човек, и заключил най-старият от тях: „на умния човек трябва да се вярва“.

Само два пъти ходил и до Баку. Първия път един от праправнуците му кандидатствувал в нефтения институт и го поканил да види „как се постъпва в институт и как се решават интеграли“, а втория път влакът от Астара го докарал в Баку, за да види с очите си как хората празнуват петдесетгодишнината на Великата октомврийска социалистическа революция. Гледал той първия път сорочинското стълпотворение от млади хора — и надпреварата им при решаването на интегралите; втория път се удивлявал на множеството от хора, събрани на едно място.

Качили го на трамвай, показали му входа на метрото, но той се уплашил „да слезе долу“. „Аз съм свикнал с върхове!“ — казал тогава Ширали. Попитали го още, какво е мнението му за града, може ли да се живее тук. Той казал, че е чудесно да се живее в него, много шарен свят може да се види, но му се струва „малко тясно“ за всички. И „въздухът не достига, трудно се диша“. Сетне добавил, че едва сега разбрал: най-леко се диша в неговото родно селище Борзаву, на около две хиляди метра над морето, под чинари и железни дървета, сред мириса на риган и незабравки. Там въздухът е много хубав особено когато в долината цъфтят чаят и памукът, и мандарините. Той искал да добави още „и фейхоата“, но му било трудно да произнесе тази непозната за него дума, макар че бил вкусвал вече от този малък, но чудно ароматен плод.

Тръгнах си от Лерик, огледах за последен път меките хълмове на Талишските планини, кипарисите и олеандрите на Ленкоран зеленееха пред мен. Пристигнах в зимен ден, заминавах си като в пролет през есента, в сезона на мандарините и фейхоата. Привечер, когато се върнах в хотела, за да приготвя багажа си, на масата сред стаята беше поставена жълтеникава дървена чаша, а под нея дървена чинийка, подобна на пепелник. Върху чашата нечия нежна ръка беше написала: „Желязно дърво. Ленкоран-75“. Вземи тази чаша, каза ми Сиявуш, тя е подобна на чашата, в която е пил чая си Ширали, и е доживял до сто шестдесет и девет години. Пий и ти с нея, а после ще видим какво ще стане!

Върнах се вкъщи, стоплих вода, заварих чай от риган, набран в Талишския край. Когато сипах от него в желязната дървена чаша, облъхна ме такъв аромат и този аромат не спира да ухае в душата ми и сега, като си спомня за аксакала и планината.