Йордан Милев
От малката до голямата планина (11)

В последния август

В Мардакян, в последния август на своя живот, Есенин вече не мисли за Персия. И не мечтае за нея. Тя е изгоряла в душата му. Може би чрез своите стихове, написани в ханската вила, той я е видял много по-добре, отколкото ако беше я обгърнал с очите си. Това, че Грибоедов е загинал там, не го е възпирало. Не се е страхувал от неизбежното. Нали, казвал си той, на никого още два пъти не са отрязали главата и трижди — неговата ръка. Понякога се е шегувал: Боже! Изпрати ми всякакво наказание за греховете — ще го понеса. Не ме обричай само да чета стихове пред хора, неразбиращи нищо от тях!

Точно така ли е казал? Или това е една от легендите за него, измислена от хората, които се прекланят пред поетическия му гений! Людмила Георгиевна не може да потвърди. „Откъде да знам — каза тя, показвайки ни своята есенинска колекция от книги, снимки и писма, — аз вярвам само на тях. Разбира се, има още живи бакинци, които през хиляда деветстотин двадесет и пета година са го виждали тук и са разговаряли с него. Но кой тогава е имал магнетофон да запише думите му — мисъл след мисъл!“

Намеси се и Рашид Мамедович: „Ако трябва да кажем нещо — можем, но то е за нашия дендрариум в Мардакян: колко борове, какви кактуси имаме… Виж за Есенин е малко по-друго. Аз съм директор, Людмила Георгиевна — агротехник, но и двамата, когато стане дума за Есенин, се стремим да не увеличаваме приказките за него!“.

Рашид Мамедович свали посивялата си от слънцето шапка, която забелязах да плува между кипарисите още при влизането в това есенинско място. Видях, че косата му е прошарена. Той улови погледа ми и се усмихна: „Така е, човек не може да бъде като вечно зеления боров свят. Какъвто се роди кипарисът, такъв и умира. С човека е друго. Що се отнася до поетическия талант — тук думата има Сергей Александрович“.

Обади се Людмила Георгиевна: „През март, тази година, Шагане Нерсесовна ми написа писмо. Иска да я приема в Мардакян, да види музея на Есенин. А то — какъв музей — нали го виждате… Нещо като художествена самодейност на целия наш лесотехнически колектив“.

„И по-добре, че е така!“ — потвърди Рашид Мамедович.

„Защо?“

„Защото сега всичко си е така, както е било при Есенин. Знам, ще открият музей, може би във връзка с осемдесетгодишнината на поета. Но тогава всичко ще замирише на лак и балсам. Тези три стаи ще заприличат на гимнастически салон. Ще сложат терлици пред входа. Билетопродавачи ще предлагат брошки и разни евтинии… Ще напълнят всичко със самовари и черги, несънувани от Есенин… А сега — всичко е така както той го е виждал. Предметите му не държим под стъкло и ключ… Само стените измазахме, да стане стаята светла, като неговата душа…“

Директорът щеше да продължи да говори против „музейщината“ в нашия живот. Каза нещо като „защо да му правим такъв, когато поетът е жив-живеничък в сърцата ни!“, но забеляза, че Людмила Георгиевна искаше да завърши своя разказ за Шагане:

„Написах й, че още няма музей. Не е открит. И засега не можем да я поканим… Ще се юрне народът да види и нея — кактус няма да оцелее в градината. Ще стане един дендрариум — чудо!“

„Аз не се страхувам за дендрариума — намеси се Рашид Мамедович, този път по-спокойно. Изглежда беше забравил дали ще има тук музей или не. — Пишете й, че за съжаление, Есенин отдавна го няма тук. И няма възможност да я посрещне. Бог знае дали въобще го е виждала! Тази Шагане е била някоя наша азербайнджанка. Само такава може да го накара да напише толкова хубави стихове. Нали така, Людмила Георгиевна?“

„Не, аз не съм тукашна и не знам дали е така. Мъжът ми е азербайджанец, но не знам защо не написах персийски стихове!“

От снимката на стената ни гледаше Роза Чагина, шестгодишната, от времето на Есенин. Погледът й очакваше да се върне той, да я назове Хелия, и забравил за пътища и съдби, срещи и стихове дълго да си играят. „Бакинский рабочий“… Един до друг вестниците разказваха кога и какви стихове е печатал поетът, родени от сърцето му, така както ги е „видял“ и изстрадал: тръпчиво, но често и брезово. Следваха: Есенин с приятели край Каспийско море, Василий Иванович Булдовкин, току-що завърнал се от Техеран; поетът с Катя и Шура, неговите мили сестри, а до тях София Андреевна — Толстой, Сахаров и Наседкин, бъдещият мъж на Катя.

„От дендропарк — обади се Рашид Мамедович — тази «ханска» вила се превърна в музей на Есенин… Не можем да си гледаме работата. Дойдат, погледат цветята, поспрат се пред кактусите, вкусят от наровете, опипат това или онова дърво и току изведнъж започнат да задават въпроси.

— А къде е стаята на Есенин?

— На кой точно балкон са снимали филма «Аршин мал алан»?

— Той писал ли е стихове край този италиански кедър? А край този бор? Под онзи храст бил ли е?“

Още много други въпроси си припомни директорът на дендропарка. А после с радост разказва, как след много пот и труд са успели да създадат световна колекция от кипариси и нарове. Тук растат и маслини, лаврови дървета, а евкалиптите ги връщат към древността. Следваха сребърни зарзали, палми, казуарини и широколистни шинуси, десетки иглолистни дървета. Някои от тях имаха такива имена, че само магнетофон можеше да възпроизведе как се казват. Има и паркинсония. „Какво е това паркинсония?“ „Ами паркинсония… точно така се казва!“ Трябваше да се съглася, че разбрах за нея. Чух по-нататък за желязно дърво, каменен бук и корков дъб. „Стига, стига!“ — помолих тогава, уплашен, че както върви изброяването, може и мен да причисли към дърветата.

„А тази шишарка е от италианската пиния, някои я наричат кедър“. Той я взе от масата пред нас и ми я даде за спомен. „Есенин е обичал това дърво. То и тогава е шумяло пред неговия прозорец…“

Погледнах навън. Италианският кедър се извисяваше като зелена свещ: огромна и весела. Рой гласове на врабчета извираха оттам. Стори ми се, че всеки миг поетът ще запише тези летни звуци и ще ни ги даде завинаги.

Стиснах шишарката в ръката си. Голяма, колкото ананас, тя се оказа твърда и тежка. Рашид Мамедович ми каза, че ако я сложа върху радиатор или печка, тя ще разцъфне за няколко часа. Ще се покажат семената — тлъсти и вкусни. Той продължи:

„В Италия се ядат като деликатес… И какво ли в края на краищата не се яде по света: котки, змии, крокодили, орли и врабчета, кокошки и фазани, дракони, гущери, жаби, а да не говорим за…“

Той не можа да се доизкаже, изрече нещо като ой-ой, спомняйки си за някои деликатеси от китайската кухня. Като разтърси глава, за да прогони неприятното усещане, отново се върна към моята едра шишарка: „Посадете някои от семената й през пролетта… И пред вашия прозорец ще израсне един италиански кедър. Тогава седнете и ще видите какви персийски стихове ще напишете. Измислете си една Шагане — и пишете. След това… много Шаганета ще разказват за вас!“

„Прозорецът в стаята на Есенин гледаше към градината…“ — прочетох думите на София Андреевна — Толстой. От нея беше останала само снимката й и тези няколко реда. А гласовете на врабчетата продължаваха да звучат от италианския кедър, от благородния лавър пред входа. Може би това не бяха същите врабчета, които е слушал Есенин, но от род на род и от лято на лято те пееха своята песен, записана с нежност и мъка от поета, с глас на талянка.

С думи и спомени, с вещи и борове Людмила Георгиевна разкриваше пред мен един свят — летен и отминал, чуден и тих. Учила за градинар, а започнала да се занимава със стиховете на Есенин. Нещо повече — сама пишела, но от години наред само за себе си. Живите не иска да трови с тях! Дори по време на войната без малко да стане член на Съюза на съветските писатели.

„Отказах се доброволно — сподели с едва доловима тъга Людмила Георгиевна, — но не ми е мъчно. Постъпих честно… Почувствувах, че не ми достига талант. А само с бабаитлък поезия не става. След като прочетох Есенин, реших, че няма смисъл вече да пиша! А нали знаете и мнението на Монтескьо по този въпрос?“

„Какво точно?“ — не можах да си спомня тогава.

„Слушайте: Но нима има нещо по-абсурдно от това: докато от една страна, мъдрата природа сякаш се стреми да направи човешката глупост мимолетна, от друга — книгите я обезсмъртяват. Вместо да се задоволи с това, че е отегчавал безнаказано съвременниците си, някакъв глупак всячески иска да измъчва и бъдните поколения, иска скудоумието му да надвие забравата, та потомствата да знаят, че е живял и да запомнят завинаги, че е бил глупак.“ Нямах какво да допълня. Людмила Георгиевна имаше да ми казва още неща. Това съкрати тягостната пауза.

„Затова се отказах от Съюза на писателите… Но има ли някой, който да е последвал моя пример? Е, сега и без членство си пиша по малко. За себе си. Лежат кротко вкъщи моите стихове — от ученически въздишки до космически частушки… Стоя тук в дендрариума, разхождам се из алеите, садя семена, а дъщеря ми работи с баща си в алуминиевия завод. Алиеви, всички ги знаят. И тук, или като се върна вкъщи, вземам химикалката и споделям с листа — студените внимавки на ума и тъжните бележки на сърцето!“

Гледахме мястото, където е стояла писмената маса на Есенин. Не е имал тежко махагоново бюро, писал е навсякъде и върху перваза на прозореца, под италианския кедър. Но само рано сутрин, на разсъмване. Оставял е за други сънения следобед. А вечерите — те са били за пианото на София Андреевна, за разговори и песни, за четене на онова, което е било написано при изгрев-слънце, когато се е раждал денят, воден за ръце от соления каспийски вятър.

Людмила Георгиевна продължи: „От сутрин до вечер — народ, ум да ти зайде. Идват и по цял ден не си отиват. Започнат с парка и току изведнъж се юрнат към стаята на Есенин… Аз им говоря за дърветата и кактусите, а те ме питат:

— Разхождал ли се е по тази алея?

— Къде точно обичаше да пие чай?

Казвам «обичаше», защото има и такива, които, без да се замислят, смятат, че и аз по онова време съм била заедно с Есенин и съм ходила след всяка негова стъпка, за да мога след това да разказвам на такива като тях.

Казвах, че чай е пил, и друго е пил, но той тогава е пропуснал да обозначи местата — къде какво точно е правил…“

Тя се обърна към мен: „Да не забравите… ако посадите семената на италианския кедър, обезателно това да стане в пясък! Той не обича чернозема. Ей така: два-три сантиметра в пясъка… Всичко расте на своя почва!“.

Таванът на стаята се издигаше сив и дъсчен. Подът бе покрит с черен балатум. Мислех си, че само пластмасата може да устои на потока от любители на дендрариума и поезията. В книгата за посетители прочетох, че вчера беше идвал и Николай Тихонов.

В този миг чух гласа на Рашид Мамедович, който сякаш се оправдаваше: „Получихме бележка от Райкома… в смисъл че това е важно научно учреждение, а не място за въздишки на любопитни туристи, които ни пречат да си гледаме градинските работи. Представете си, някой си дошъл от Каракум или Казълкум с надежда, че ще види какво е бор или пиния, а току изведнъж моли да му се разкаже за басейна, в който се е къпал Есенин! Разпитва жив ли е таралежът, който е подарил на шестгодишната Хелия, или иска да му се разкаже «нещо повече» за живота на Есенин със Зинаида Райх, Айседора Дънкан, Галина Бениславска и накрая с внучката на Лев Толстой — София Андреевна, с която е бил през август в тази стая. Един дори ме пита имало ли е тогава спални, или леглата са били разположени на ъгъл, с ракла между тях, за да си слагат възглавниците и пижамите. Хей, такъв любопитен народ! Не знам какво са прочели от него, а с такава страст се ровят в живота му“.

… Върнах се вкъщи и поставих шишарката между коралите от Аденския залив, морските звезди от Червено море, седефът и бисерите от остров Лусон. Вкамененият поглед на една костенурка я понесе от ден на ден. Не я сложих върху радиатора, нито на печката. Не посадих семената й. Но ако някой поиска от тях — ще му дам. Нека опита да си отгледа италиански кедър. И тогава да види какви стихове ще напише. За Лаури и Шаганета или за това, което най-много е обичал след отечеството си. Като Ботев.