Йордан Милев
От малката до голямата планина (19)

През света като пътник ще мина

Погледнах часовника си: пет часът след обед. Октомврийската вечер се спускаше навън. Вече няколко часа седях в дома на Александра Александровна и жадно попивах думите й. Тя ме водеше по светлите пътища на своята младост, чувах шепот на брези, река Ока шумеше пред мен. Виждах как брат й, Сергей Есенин, гордо я води из улиците на Москва — нека я видят всички. В него вече е звъннал стихът — хубавици не срещнах такива… И ще напише още няколко чудесни стихотворения за нея, а на Катя, по-голямата сестра, на седемнадесети октомври хиляда деветстотин двадесет и пета година ще остави кратко писмо: „Упълномощавам сестра си Екатерина Александровна Есенина да сключва всички договори, които се отнасят до мои произведения“. Той е вече обречен: остават му да живее малко повече от два месеца; той не мисли за това, но думата „сбогом“ все по-страшно се прокрадва в стиховете му. И едно предчувствие, че „къщата, вратника, кучето сякаш/виждат за сетен път мойте очи“. Малко преди това е получил членски билет №81 от Всерусийския съюз на писателите.

Александра Александровна говори откровено, с леко приглушена печал, с есенинско чувство към невъзвратимото. Може би писмата, които ми пращаше вече няколко години, я караха да не крие от мен нищо; имах усещането, че ме смята за свой „стар познат“, който, воден от стиховете на брат й, иска да научи малко повече за него, за тайните извори на неговото магическо слово.

— Вие сте прав — каза тя, — образът на моя брат трябва да бъде очистен от легендите. Томове се изписаха за него, било и не било като планина се струпа върху паметта му. А той живееше просто и светло, какъвто е и самият живот. Дори умирайки, не остави клетва за вярност, не остави и завещание, не призова безсмъртието, а написа тихо с кръвта си: „До свиданья, друг мой, до свиданья…“. Това последно негово стихотворение и досега ми звучи като пролетен шепот под сини звезди.

Предложих да излезем навън.

— Не — отвърна тя, — този октомврийски вятър не е за мен. Вече от години избягвам да излизам в такова време. Нали сам виждате, че не съм онази от снимката до Сергей. Какво да се прави? Възраст!

Побързах да се върна към разговора. Напомняйки й за предсмъртното стихотворение, посветено на ленинградския поет Волф Ерлих, попитах дали е имало поне малко предчувствие у нея, че Сергей Есенин не е трябвало да заминава за Ленинград? Още повече че бях чел нейните спомени, където пише, че последните думи, които тя разменя с него, са: „Сергей, сбогом!“.

— Това е така — каза тя, — онази вечер на двадесет и трети декември беше като тази, само че тогава имаше сняг. Седяхме у София Андреевна — Толстой. Там беше и Василий Фьодорович Наседкин, поетът, от когото Сергей искрено се възхищаваше. Василий обичаше Катя и преди четири дни се бяха оженили. Когато научихме, че Сергей ще замине на работа в Ленинград, всички решихме там да се състои сватбеното им тържество… Но Сергей пристигна тази вечер. Преди няколко дни беше напуснал поликлиниката. Още едно решение беше назряло у него: повече да не живее със София Андреевна… Събра си багажа със свой приятел, качиха се на шейната, ние излязохме със София на балкона и когато вече се отдалечаваха, извиках със свито сърце: „Сергей, сбогом“.

Александра Александровна запали цигара.

— Сега е лесно — продължи тя, — вече се знае почти всичко за него. Но можете ли да си представите как страдах аз с моята юношеска душа в онези декемврийски дни на хиляда деветстотин двадесет и пета година. А колко мъка изживяха мама, татко, сестра ми… и всички, които го обичаха! И после — Галина Бениславска го последва във Ваганково, една година след нея Айседора загина в Париж…

През хиляда деветстотин тридесет и седма година почина поетът Волф Ерлих, последва го в горчивата участ и Василий Фьодорович Наседкин… През тридесет и осма година загина при трагични обстоятелства Зинаида Райх, жената, според мен, която Сергей най-много е обичал. Не е вече между живите и София Андреевна — Толстой… Как да ви кажа, ако косите ми не бяха така руси, навярно вече щяха да приличат на сняг.

Тя отвори петия том от съчиненията на Сергей Есенин:

— Ето я телеграмата, с която започва всичко. — И прочете: — „До Волф Ерлих… Ленинград… Веднага намери две-три стаи. На двадесети пристигам да живея в Ленинград. Телеграфирай“.

Александра Есенина се върна към диагнозата, която професор Ганнушкин поставя на заболяването на поета: „силно изразена меланхолия“. И че тази меланхолия е особено опасна при самотата.

— Навярно сте прочели, че Сергей постъпва в поликлиниката за нервно болни на двадесет и шести ноември?

— Да — съгласих се, без да знам какво повече да кажа.

— Той постъпи с намерение да прекара там поне два месеца, но скоро стигна до заключението, че не ще изкара повече от месец. Лудите, които минавали край неговата стая, го угнетявали. И ето, съвсем скоро след това, той изпраща телеграмата до своя ленинградски приятел.

Попитах, съвсем деликатно, дали някога тя или друг техен близък са доловили по нещо, че Сергей Есенин иска сам да прекъсне нишката на живота си… дали тази черна меланхолия, която го е преследвала през последните две години от живота му не го е тласкала нататък!

— Може някой да мисли за нещо такова, но аз не смятам така. И мога да твърдя: Сергей обичаше живота… Той искаше да живее. Семейните му несполуки и творчески търсения само подсилваха черната меланхолия — този „черен човек“, — но Сергей замина за Ленинград с желанието да издава ново списание… И ние се готвехме да празнуваме там сватбата на Катя. И още — ако дори веднъж е помислил за смъртта, поне аз, Катя, Галя или Василий Фьодорович щяхме да знаем това.

Александра Есенина замълча за миг. Между другото споменах, че Сергей Есенин завършва своя живот в стая номер пет на „Англетер“, където преди няколко години живее заедно с Айседора Дънкан.

— И това са легенди — бързо отговори Александра. — Когато те се настаняват в тази стая, тя е толкова студена, че комендантът на хотела бързо ги премества другаде. А и когато Сергей и Айседора се върнаха от чужбина, в сърцето на брат ми не беше останало нито капка чувство към нея… Нали тогава той ни заведе при Галина Бениславска, а ако прочетете внимателно стиховете от това време, чак до двадесет и седми декември, когато написа последното си произведение, ще видите, че нейното име вече не се споменава; и не само името, той даже не искаше да помисли за онова, което е било… Нови имена го вдъхновяваха вече: Августа Миклашевска, Шагане, Анна Снегина, онази Лидия Кашина, в чийто дом в село Есенино сега се намира литературният музей.

Слушах и записвах онова, което знаех, и това, което чувах за първи път. Пътувах с нея през заснежените поля към Рязан, а сякаш виждах как на двадесет и четвърти декември, четвъртък, рано сутринта Есенин пристига на ленинградската гара, и файтонджията подкарва конете към хотел „Англетер“. Нейните думи и това, което знаех, което бях чул и видял, рисуваха в съзнанието ми следната картина на събитията:

Двадесет и четвърти декември — Есенин се настанява в хотела. Отива в дома на Волф Ерлих. Не го намира и му оставя бележка, че е пристигнал.

Двадесет и пети декември — в хотела идва поетът Клюев. Есенин се среща със „своя учител“. Разговорът е хладен, сдържан. Вечерта — на чай у познатото семейство Установи, което живее в хотела. Тук идва и Волф Ерлих. Есенин не иска да бъде сам. Елизавета Алексеевна Устинова поднася чая.

Двадесет и шести декември — трети ден в Ленинград. Отново — чай, срещи, планове, списанието…

Двадесет и седми декември — призори Сергей Есенин написва стихотворението „До свиданья, друг мой, до свиданья…“. В стаята няма мастило. Есенин го пише с капки от кръвта си, които изтичат от наранената му ръка… Пристига поетът Волф Ерлих, влиза Елизавета Алексеевна… Есенин сякаш се извинява, че не е имало мастило, показва раната на ръката си и съобщава, че това стихотворение е посветено на Волф Ерлих. Сгъва го на четири… Елизавета посяга да го прочете… Не, Сергей Есенин възпира Волф Ерлих. После, после — казва той, — когато останеш сам — тогава ще го прочетеш…

Вечерта сякаш настъпва по-бързо от друг път.

— В шест часа — слушах гласа на Александра Есенина — семейство Устинови напуска стаята. Имат някакво излизане. В осем часа си отива и Ерлих… Тази нощ е решил да спи в собствения си дом. Волф се връща след малко, забравил е портфейла си… сбогуват се отново… вече няма да се видят. Сутринта, някъде между три и пет часа моят брат завършва живота си със самоубийство.

Не исках да я питам нищо повече. Тя продължи:

— Разсъмнало се на двадесет и осми декември. Елизавета Алексеевна заварила чая, почукала на вратата на Сергей… Никой не отговорил. Дошъл и Волф Ерлих, за да съобщи, че поради липса на печат върху пълномощното, което Сергей му дава, не може да получи изпратения от Москва хонорар. И той почукал… Отново тишина. Започнали да се суетят. Виждал се ключа от вътрешната страна на ключалката… Повикали коменданта… Отворили… И… в този миг Волф видял брат ми в ъгъла обесен на тръбата на парното отопление… За стихотворението на Сергей си спомнили чак през деня. То се появило на следващия ден във вечерното издание на „Красная газета“. На тридесети декември „Вечерная Москва“ го препечати.

Александра Есенина стана, отиде в една от съседните стаи, донесе оттам своя малка книжка „Родно и близко“, показа ми поместените в нея снимки, дълго гледа фотографията на която брат й я държи, когато тя е едва на две години, отляво е Катя с бели панделки в косите и рязански сукман. Когато видя снимката на Сергей Есенин от хиляда деветстотин двадесет и пета година, Александра каза:

— Сергей замина за Ленинград, а на другия ден ние с Катя — на село. Започваше ваканцията. Имаше чуден сняг, дълбок и млечен; беше топло при мама, татко денонощно слагаше в печката дърва… Син дим се виеше над белите покриви… На двадесет и девети декември спахме до късно. Едва ни разбуди татко. Към единадесет часа пристигна предупредителна телеграма от Василий Фьодорович: „Сергей е болен. Заминавам за Ленинград“. След три часа дойдоха още две телеграми: едната от приятелката на Сергей Анна Абрамовна Берзин: „Случи се нещастие. Елате при мен“. А в другата телеграма Василий Фьодорович вече съобщаваше от Ленинград за смъртта на Сергей… В снежните виелици едва се добрахме с мама до Москва. Когато научихме всичко, изпратихме на татко телеграма: „Погребението е утре тридесет и първи“.

По-нататък тя съкрати всичко. Петдесет години я деляха от онова време, но всяка мисъл, сякаш я караше да преживява всичко отново… Виждах я изгубена сред няколкото хиляди посрещачи на влака от Ленинград, след това в процесията от Каланчевския площад… Цял следобед и цяла нощ не спира потокът от поклонници в Дома на печата, където е изложен ковчегът с тялото на поета.

— На сутринта — каза Александра — го изнесохме от Дома, сега Дом на журналистите, и тръгнахме към паметника на Пушкин. Бяхме зашеметени от скръбта, но запомних, че процесията три пъти обиколи този паметник, сякаш хилядите изпращачи на Сергей искаха да завържат възел в голямото руско творчество на двамата велики поети… Пред Дома на Херцен говори председателят на Съюза на писателите Владимир Кирилов, работнически поет, но аз вече не чувах нищо… Снегът, който се стелеше от десет дни, през този ден спря да вали. И когато наближихме Ваганково, усетих, че декемврийското слънце е топло и меко, каквото се усеща само през пролетта.

Тя ми надписа няколко снимки „За добър спомен…“ и без да вдига очи от тях, овладя надигналото се в гърдите й чувство:

— Върнахме се в къщата на София Андреевна… Не знам защо, но някаква сила ме потегли към балкона, откъдето преди осем дни му казах за последен път: „Сергей, сбогом!“. Вдигнах неволно ръка и едва чуто повторих тези думи. В далечната мъгла сякаш изплува Сергей. Усмихвайки се, той каза като на сестра: „През света като пътник ще мина…“ След миг разбрах, че в душата ми звучаха думи от последното стихотворение, което той ми посвети.