Йордан Милев
От малката до голямата планина (20)

Послеслов

Пътищата по съветската земя са дълги: едни водят през тайги и тундри, други бягат по волжската степ, трети прехвърлят върховете на Кавказ и Урал.

Виждал съм пътища дълги десет денонощия, вървял съм по такива, прострели снага от море до море, от океан до океан.

Зная пътища по великата земя горещи и огромни, каквито са Каракум и Казълкум — Черната и Червената пустиня.

Има други пътища: те са кратки — от сърце до сърце. Необходим е един поглед, едно ръкостискане, едно здравствуйте — и в миг се преминават хиляди километри, разстоянията изчезват, върховете се снишават, моретата — отдръпват.

Това са пътищата до сърцата на съветските хора.

… Седях в салона за чуждестранни гости на летище Домодедово с билет за Баку, „туда и обратно“, и се чудех какво да правя. Станах рано сутринта, пристигнах час и половина преди полета, исках да прекарам остатъка от деня край каспийския бряг, мислех си и за други неща, но всичко остана само желание. Когато предавах куфара си, представителката на съветските въздушни линии, руса и небесносиня, откъсна единия от талоните на билета, назова ме по име — приемайки го за фамилно — и обясни, че трябва да се почака. Някакъв апшеронски вятър бушувал над Каспийско море и би било разумно, ако имам търпение да поседя в приемната на „Интурист“.

Щял да утихне.

— Как се казвате? — попитах, за да не изразя съжаление за случая.

— Александра — отвърна тя и ме поведе към бюфета, където можеше да си поръчам кафе. — Наричайте ме Шура!

— Две кафета! — казах аз.

Шура благодари и скоро се върна в кръга на своята работа. Пристигаха и други пътници.

По обед се върна от Сахалин моят приятел Владимир Санги. Преди време се запознахме в Шемаха, като участници в юбилея на Имадеддин Насими.

В салона се появи Николай Тихонов. „Ще летим!“ — помислих си аз. Поздравих. „Куда?“ — попита той. Отговорих: „Туда!“. Знаех, че заминава за Баку. Наближаваха дните на юбилея на Самед Вургун.

Немски туристи пееха валсове от Щраус. Разбрах, че са от Виена. Други говореха шумно, с едно често хр-р в думите. Чувах — пари… пари… пари… Ставаше дума за Париж.

Бяха французи.

Не липсваха и англичани. По тюбетейките, с които пристигнаха, бях сигурен, че се връщат от Бухара и Самарканд. Представях си как тези атлазени източни чудеса биха смутили черните бомбета по тротоарите на Пикадили.

Слънцето превали хоризонта. Седях край прозореца и си мислех колко пъти съм преминавал оттук. Срещи и хора се явяваха в паметта ми. Спомних си как открих в Ташкент Татяна — дъщерята на Сергей Есенин. Константин Симонов ми разказа преди няколко дни как е написал „Жди меня“ — чудното стихотворение, което и без да бяхме на фронта, знаехме и знаем наизуст.

Върнах се към срещи с Гагарин. Стоях мълчалив пред ковчега на Александър Твардовски. Чувах гласа на Михаил Светлов и усещах как попиват в душата ми строфите на „Гренада“. Някъде в Переделкино се губеха стъпките на Борис Пастернак. В казахското село Сайрам, Чимкетски район, открих учителя Зиямат Хусанов, съветски сержант, участник в нашето съпротивително движение против фашизма… Звездата на Герой на Съветския съюз върху гърдите му блестеше като слънцето, което ме гледаше сега.

Усетих нежна ръка върху рамото си.

— Пора! — каза Шура.

— Време е! — повторих аз.

Настаних се в самолета. Едно скъпо за мен писмо ми върна думите на композитора Едуард Колмановски. Зачетох:

„Преди няколко години за първи път посетих България. Бях в есенния Пловдив — зелен и слънчев български град, стоях пред паметника на съветския воин, когото цяла България нарича с ласкавото и нежно руско име Альоша, видях благодарствени рози, които лежаха в нозете му. Някои наричат този войник «Защитник на розите». Разказваха ми, че когато в хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година първият съветски войник влязъл в Пловдив и жителите му поднесли букет рози, той казал: «Докато ръцете ми държат оръжие, тези рози няма да бъдат опръскани с кръв».

Донесох в Москва снимки на този прекрасен паметник на братството между българския и съветския народ, направени лично от мен. Показах ги на моя приятел, поета Константин Ваншенкин, разказах му впечатленията си от България. Така се роди песента «Альоша», която бе публикувана за първи път в брой 9-ти на списание «Старшина-сержант» през хиляда деветстотин шестдесет и шеста година…“

Самолетът потръпна. Чух шума на моторите. Казах си на персийски рохи сафед — на добър път!

След няколко минути бях в синия океан на небето.

Погледнах през прозорчето. Подмосковието изчезваше като зелен мираж. Белите нозе на брезите не можеха да ме настигнат.

Мислех си:

Кой Пратера, кой Пикадили,

друг вижда в своя сън Париж

А ти, сърце, със чувства мили

отново към Баку летиш.

 

Белеят се под свода зноен

Елбрус, след него — Мардакян.

Там десетина дни спокоен

ще поживея като хан,

 

сред кръг от кипариси-свещи,

в ръката си взел чаша чай…

И от предания горещи

ще стана на кервансарай.

 

Да ходи кой където иска!

За нищо не завиждам аз.

На мене дайте обелиска

на поднебесния Кавказ!

 

Въздишайте си там до бога

в дворци, пред бронзови коне;

на мен ми стига, че ще мога

да поговоря с Шагане,

 

с Атиф да тръгна край морето,

да чуя стих от Сиявуш

за тоя слънчев край, където

на никого не съм аз чужд.