Йордан Милев
От малката до голямата планина (13)

Сянката на Арарат

През юли хиляда деветстотин седемдесет и шеста година арменският поет Геворк Емин се радваше на топлото варненско слънце, отдаден на „творчески отдих“. Неговата стихосбирка „Век. Земя. Любов“ беше в списъка на предложените книги за държавна награда, и той, изпълнен с трепетно очакване, посрещаше зората, както сам казваше, с думите: „Здравей, земя! Двадесети век — ти си моята любов!“.

Седяхме край брега на морето, заслушани във „вековечния шум“. Миг след миг Геворк Емин ме водеше като за ръка из неръкотворните зали на прозаичната си книга „Седем песни за Армения“. Слушах внимателно, беше ми интересно да се докосна със сърцето си до скъпи за арменския народ имена, дати и събития; връщах се към всички ония часове и съдбата на арменския народ ставаше и моя съдба — трагична и велика, възкръснала като феникс из пепелта на вековете. Мислех си, че не съм срещал арменец, който след като спомене Арарат, да не въздъхне горчиво за всички мъки, преживени от този малък, но древен народ.

Така се случваше, че каквито и пътища да ме водеха по света, Ереван и Арарат отбягваха от моя поглед. Или по-точно: като че нарочно се стараех да не попадна там. Струваше ми се, че е още рано за такива среща. Нямах в душата си онези невидими нишки, които веднага щяха да ме втъкат в златния брокат на древната арменска култура. Пътувах ли из Азербайджан или Грузия, умишлено забавях крачките си, когато наближех арменските земи. Вълните на Черно море шумяха в душата ми, а с мислите си се връщах към Синьото езеро на Низами, недалеч от Кировабад… Малко оставаше да навляза в Армения; много пъти в Москва отказвах билет за Ереван с думите, че още не съм готов да се срещна с тази велика земя.

Геворк Емин разказваше за съновиденията на султан Хамид и младотурците след него, мечтите на които особено се разгаряли сутрин, когато си пиели кафето „и си гледали кефа“. И ето че през една такава сутрин в главите на султан Хамид и на младотурците се появила идеята за образа на велик Туран, от „бреговете на Босфора до Байкал“. Черно море не било нищо друго, освен вътрешно турско море. Построили лагери в пустините на Месопотамия. Решили, че велик Туран може да се създаде, само ако се изтребят три милиона арменци. Така се стигнало до събитията от пролетта на хиляда деветстотин и петнадесета година, когато били унищожени и разселени около два милиона живи и здрави хора, останалите се разбягали „кой накъдето види“. „Живял древен народ — каза Геворк Емин — на своята родна земя, слят с нея. Кървав ятаган го отсякъл из корен, и се създали две страшни, чудовищни половини — народ без земя и земя без народ…“

Слушах думите на поета, равни и тихи, подобни на мелодия от древен музикален инструмент. Беше ги изплакал по страниците на своята книга и сега ги повтаряше с нов глас, оцветен с багрите на поетическата му душа. Песните за Армения се редяха една след друга, а аз си мислех за онази древна държава Наири, чието име ми звучеше като име на източна красавица, когато го срещах, ровейки се из старата персийска литература. Следваха друг народ и друга държава по арменските земи Урарту, някъде между деветия и шестия век преди новата ера. Но тази дума будеше моя поглед, зареян в древноиндийската писменост. От ден на ден, от година на година, всичко свързано с Армения — древно и съвременно — изпълваше душата ми.

Гениалният арменски поет Григор Нарекаци през десети век застана до рамото на Абулкасим Фирдоуси. Ехото на персийския мутакариб не беше много по-различно от кавказката поетическа музика на Нарекаци. А когато преведох първите газели на Хафез и Саади, пред мен изгряха и любовните айрени на Наапет Кучак — неизвестен и спорен като Омир — дали е имало такъв или не, — но велик чрез безсмъртното си поетическо произведение, състоящо се от кратки осемсложни фолклорни стихове, нещо като диалог между двама влюбени, с голяма цезура по средата на стиха и с две по-малки в полустишията; стихове, лишени от многословието на бездарните поети; стихове, подобни на строги арменски храмове, вкаменили мъката на един изстрадал народ.

Така се случи, че с Уилям Сароян се запознах на филипинска земя. Побелелите му мустаци висяха като листа на манилска абака, а той, нахлупил сламена шапка, се смееше гърлесто, говореше с американски акцент, а веселите му очи сякаш казваха: „Където и да съм, аз си оставам арменец — весел и шумен, уверен в силата на моя род!“.

Малко по-друга по душа е поетесата Маро Маркарян. Нейното име ме кара да я свързвам с митичното име Наири или с онези тъмнооки наирки, чертите на които виждаме в лицата на сегашните арменци. Времето минаваше, аз вече знаех някои от стиховете на Егише Чаренц, Ованес Туманян, Аветик Исаакян. Хачатур Абовян — основоположникът на съвременната арменска литература — ме примамваше с трагичната си съдба. Изчезнал през хиляда осемстотин четиридесет и осма година — и оттогава ни вест, ни кост от него. Останал безсмъртен само в произведенията си. Изчезнал във времето Абовян, за да остане в сърцата на всички, родени в сянката на Арарат.

Много пъти посещавах съветската страна, пътувах на изток и юг, и все още нямах сили да прелетя над Елбрус и да се окъпя в сините води на Севан. Стигаха ми картините на Мартирос Сарян, пъстри като разданската долина, тъмносини от слънце и цветове, жълти, подобни на есенен кавказки хребет, вечни като араратския сняг, безсмъртни от чувства. Инкрустираното и строго арменско писмо на Месроп Мащтоц, създадено още преди харемите на арабския халифат, беше трудно за прочит, но арменският дух ми ставаше близък от словото на приятели и поети — познати и непознати, от картини и фрески. Средновековните арменски ръкописи в Матенадаран ме привличаха като източна приказка, по-силна и от най-прехвалените опиати. Пътувах ли за Вавилон или мечтаех за Рим, моята мисъл летеше и към Ереван, връстника на вечните градове. Още е рано, рано, казвах си тогава, макар че вече бях посетил Мардакян край Баку и други есенински места, бях се срещал с много хора, които са познавали поета. Но когато Шагане ме повика в Ереван… Това беше покана, на която не можах да откажа.

Какво прави Шагане? — попитах неочаквано, унесен в мислите си, Геворк Емин. Той спря да прелиства своята книга и загледан неопределено над вълните, промълви, едва чуто: „За съжаление, тази пролет тя почина.“

И досега не мога да повярвам, че тези думи бяха истина, че това се е случило в Ереван, ул. Лалаяна 47-А… вход… квартира… За миг се видях как изкачвам бетонните стълби, следван от малки чернооки Анахити, Силвии и Розини, „за да ми покажат точно вратата, където живее баба Шагане“. Бяха изминали около девет месеца, откакто посетих Ереван, за да се отзова на любезната й покана и преди всичко да осъществя огромното свое желание, с което да заключа кръга на своя есенински път от Ташкент до Мардакян и Ереван, срещайки се в Москва с Шура — Александра Александровна, сестрата на Сергей Есенин, на която той е посветил много от своите стихове.

Върнах се в София, Геворк Емин остана край морето, и първото нещо, което направих, беше свързано с Шагане. Отворих пакета с писма и снимки и зачетох така, сякаш чужд човек ги беше писал и получавал през друго, далечно време. Стоях като че встрани и наблюдавах себе си така, както съм изглеждал преди две-три години, увлечен от пътища, понесен от легенди, свързани с реални хора и срещи.

Някъде към края на хиляда деветстотин седемдесет и трета година бях написал първото си писмо до Шагане. Зачетох, потънал в тишината на стаята: „Скъпа, Шагане Нерсесовна! През тази есен в Баку във връзка с шестстотингодишнината от рождението на Насими се запознах с Людмила Георгиевна Алиева от Дендропарка в Мардакян. Тя ми даде Вашия адрес и ми показа някои Ваши писма.

През тази година на български език излезе антологияя «Средновековни източни поети», в която са включени стихове от Саади, Фирдоуси, Омар Хайям и други поети, обичани от Сергей Есенин. Бях в Батуми и търсих Вашия дом, за съжаление разрушен, след това посетих и местата, където Сергей Есенин довършва своя знаменит цикъл «Персийски мотиви», които преведох на български език. Чел съм и ваши кратки спомени за срещите Ви с Есенин, за посвещението, което Ви оставя… Срещнах се с Хелия (Роза Чагина), в Шираз търсих персийката Лала.

Бих бил безкрайно щастлив, ако ми напишете къде мога да прочета нещо повече за вашите срещи Есенин? Или ако ми разкажете някои нови факти за Сергей Есенин, за неговите «Персийски мотиви», за превръщането на реалните факти в общочовешки символи… Бих се радвал ако получа и една сегашна Ваша снимка или други такива, които някой ден биха ми помогнали в моите персийско-есенински търсения…“

Препрочетох и края на писмото, в което молех Шагане Нерсесовна да приеме „най-добрите ми пожелания за много радости…“, и разгърнах първото и писмо от седми декември хиляда деветстотин седемдесет и трета година. Неравният и скъп за мене почерк заигра пред очите ми, буквите сякаш оживяха и запълниха белия лист. Трябваше да почакам, когато отново заемат местата си, за да ги прочета за кой ли път: „Многоуважаеми… Получих Вашето писмо със закъснение, тъй като се преселих в новата си квартира на адрес: Ереван 9, ул. Лалаяна, 47-А, под. 2, кв. 44.

Много се радвам, че когато сте посетили Кавказ, вие сте били в Баку и Батуми, видели сте онези места, където е бил Есенин, жалко, разбира се, че не сте дошли в Ереван.

Много се радвам, че сте превели на български език «Персийски мотиви». Ще Ви бъда много признателна, ако ги получа…“

Разбирах библиографската точност, с която тя разказваше къде са напечатани нейните спомени, къде и кога са излезли книгите на Владимир Белоусов, посветени на нея и на есенинския цикъл „Персийски мотиви“. По-нататък следваше: „Трябваше отново да се срещнем с Есенин лятото на 25 година, но в Батуми той повече не дойде“.

И не е имало кой да го върне там. „Черният човек“ го е примамвал към ленинградския хотел „Англетер“, а тя дълго е пазела през годините неговите кратки огнени думи: „Дорогая моя Шаганэ. Вы приятны и милы мне. С. Есенин. 4/25. Батуми.“ Тя беше преснела този автограф от стихосбирката „Москва Кабацкая“ и го беше изпратила в България като част от сърцето си. Белият полугланцов лист беше загърнал и две нейни снимки, с петдесет години разлика една от друга. Прочетох и стиховете, посветени й от поета Юрий Дубасов, а по-нататък тя съобщаваше, че за тия стихове е писал и поетът Едуард Асадов, но тя има само един екземпляр от книгата му „Все едно аз ще дойда“ и „за съжаление“ не може да ми я изпрати. Прочетох и последните редове от писмото й: „Ще ми бъде приятно да се запозная с Вас в Ереван“. И някак неволно повторих заглавието от книгата на Асадов: „Все едно аз ще дойда“. Тогава се усмихнах над самоувереността си, но бях сигурен, че това време наближаваше.

Прехвърлих в ръцете си и други нейни писма. Една новогодишна картичка, изпратена от нея, ме накара да си мисля отново за картините на Мартирос Сарян. Припомних си как се опитвах да намеря най-нежните думи за моя отговор. Зачетох: „Скъпа, Шагане Нерсесовна… Вашето писмо ми донесе слънцето на Батуми и кипарисите на Мардакян. Горещо ви благодаря за снимките, за посочената литература, където мога да прочета Вашите спомени за Сергей Есенин. У нас сега е зима, но вие отново ме облъхнахте с топлината на едно от най-хубавите стихотворения в световната поезия, посветено на Вас“.

Не мина много време и на четвърти април хиляда деветстотин седемдесет и четвърта година получих ново писмо. „За съжаление — завършваше тя, — състоянието на моето здраве не ми позволява да дойда в България, но аз не губя надежда за лична среща с Вас в Ереван“.

От морето се завърна Геворк Емин. Преди да си замине, през време на един от последните ни разговори, той каза: „… Може би Вие сте един от последните хора, които са се срещнали с Шагане… Йорданян, трябва да разкажете това, което сте видели и чули в сянката на Арарат!“

Обещах, че ще изпълня поръчката му. И се опитах да разкрия всичко онова, с което ме озари последната есен на Шагане Нерсесовна Талян.