Йордан Милев
От малката до голямата планина (2)

Фейхоа от Ленкоран

Снегът падаше тих и мек, олеандрите огъваха зелените си ръце, кипарисите стояха прихлупени в бели качулки, а едрите листа на евкалиптите се гушеха в сенките на благородния лавър. Влакът замина за Астара, а аз стоях на гара Ленкоран и бях смаян като дете, което за пръв път вижда да се сбъдват приказки от детството му.

Сняг през ноември!

Той се белееше по върховете на Голям Кавказ. Имаше го и върху Капуджик, първенеца на Малък Кавказ, дал живот на трите хребета на чудните Талишски планини, но че ще ме изненада в Ленкоранската низина — не очаквах.

Територията на Азербайджан е малко по-малка от територията на България, но от единадесетте географски климатични пояси, девет могат да се срещнат там, и няма нищо чудно в това, ако по едно и също време едни туристи лежат върху пясъчните плажове на каспийския бряг, а други карат ски по снежните склонове на високите планини. Единствено Апшеронската и Ленкоранската низина рядко се покриват със сняг. Големи площи от тях се намират на десет-петнадесет метра под морското ниво. Затова не само моето учудване беше голямо навръх Петия празник на плодородието. Но, както казват ленкоранчани, по-добре един път да видиш, отколкото сто пъти да чуеш! Вглеждах се във всяко дърво, побеляло на тротоара, „опипвах“ с поглед всеки храст, за да открия по него банани или мандарини, закачени като жълти цветя; исках да разбера дали край вечно зелените хвойни не се намира и някоя фейхоа, за която бях чувал толкова пъти: „Блазе ти, че отиваш в Ленкоран… Ще можеш да се наситиш на фейхоа!“ Бързах да попитам какво е това нещо, що за плод е, но винаги мъдро ми отговаряха: „Търпеливият живее дълго!“.

Тези съвети не бяха нови за мен. Поне до този миг всичко, което ме интересуваше, търсех сам: не жалех нозете си, не щадях очите си. През пустините на миналото търсех бъдещето, защото знаех: Нютон нямаше да открие закона за земното притегляне, ако през един есенен ден не беше застанал под дървото и една ябълка не беше го ударила по главата.

Бил съм на какви ли не празници: празник на саксаула — степната трева, която превръща пясъка в чернозем; празник на камилата; празник на свещената крава. Празници на герои и светии са ме карали да се ровя в корените на древните традиции, от които само една не мога да си обясня: празник на любовната игра по закона на гандхарвите — древноиндийски езически танц, забравен вече как се танцува. Знам как се празнува и празникът на смъртта в някои далечни източни страни… А тук бях дошъл, за да пия от радостта на един от най-светлите човешки празници, този на плодородието.

Да го наречем празник на снега, пошегувах се тогава, защото през преспите едва се добрахме до хотела. „Не — отвърна сериозно Шакяр Аслан, поет от този край, — до обед няма да остане нищо от това пухкаво чудо. Каспийските вълни ще го стопят с дъха си, южният вятър ще го погали, зелените свещи на кипарисите ще го накарат да изплаче душата си.“

Ти си чудесен, поете, казах сериозно, защото ми харесваха неговите прости, но образни мисли, твоят мургав цвят ме кара да те оприлича на Низами, Насими или Омар Хайям! Той се усмихна: „Топлият хляб минава и без сирене… Не ме хвали. Те са толкова големи, че не може никой да се сравнява с тях!“

Прочетох някои от неговите стихове — кратки и човешки като думите му. Нямаше космически образи в тях, планетите не се разбъркваха като шикалки: Шакяр пишеше за хората около себе си, за девойките, които събират чай, за тези, които работят в лозята, за птиците — стихове, литнали над Ленкоранската низина, за това че „просто за целувка думи няма“, както е казал Сергей Есенин.

Зачетох още едно стихотворение на Шакяр. Смугли девойки със зелени бадемови очи плъзнаха из чаените плантации около Ленкоран. Поетът споделяше, че хиляди песни би написал за смуглите красавици, обгърнати от аромата на родната земя. Ръцете им бяха „паметта на труда“ и тази памет го караше да се изповяда, че когато докосне устните си до чашата с чай, „струва ми се: целувам ръцете ви“.

Идеше ми да го попитам: откъде ти идват тези хубави мисли? Но се стърпях. Добре познавах вече мъдростта на ленкоранчани: когато обикновен човек облече нов халат, всички го питат: „Откъде си го взел?“. А когато някоя знаменитост се премени, всички казват: „Честито!“.

Ленкоран е южен каспийски град, улиците му са прави, къщите нови, може би някое земетресение го е освободило от миналото му: не исках да питам за това. Знаех, че самото му име подсказва. Някога той е бил нещо като кервансарай: натоварените „с коприна и къна“ кервани, както пише Есенин в едно свое стихотворение, са спирали тук, керванджиите са пиели по някоя и друга чаша чай — разбира се, не от река Ленкоранчай, на чието устие се е разположил градът, а от ароматния цвят на субтропическото поле, разположено между Ленкоран, Месалли и каспийския бряг, и кипналата вода от бистрите извори на Талишските планини.

Отпивах от същия чай и слушах в градския комитет на партията секретаря Ахундов: „Но тогава не е имало фейхоа!“. Малко оставаше да го попитам, кога най-после ще мога да я видя, но той продължи: „Работата е проста: тогава керваните не са могли да отидат до Южна Америка и да я донесат от дивите прерии… А са стигали до Халеб, Дамаск, Багдад, Кайро, Сана… Сега само фабриката в Масалли произвежда по две хиляди тона годишно“. Когато ми предложи втора чаша, Ахундов каза: „Ширали Мислимов живя 169 години сред Талишските планини, защото е пил само от този ленкорански чай…“ С голямо настървение изпих още две чаши, пък да видим какво ще стане!

Градският площад аленееше пъстър и шумен: всичко живо се беше събрало там. Ученици носеха в ръце късни есенни цветя, рота войници, облечени празнично, притиснаха оръжието си „при нозе“, забелязах и артисти, наметнати с халати, и между тях се открояваше „артистката в черно“, — така нарекох тогава тази, която щеше да изпълни ролята на майката на загиналия боец, изваян от камък върху мраморния постамент на близкия паметник. Като че беше избрано най-хубавото време за неговото откриване. Вчера сутринта заваля незапомнен сняг. Той падаше, сякаш за да заличи от зеленото ленкоранско поле спомена за пролятата кръв през годините на Великата отечествена война. Или искаше да отнесе мъката на хилядите майки и бащи, братя и сестри, любими и близки.

Незнайният каменен воин възкръсваше от корените на забравата; шинелът му се развяваше като криле на птица. Около нозете му, край неговите ръце и тяло, талантливият скулптор — времето не бе стигнало да се изпише името му — беше изваял много други нозе и ръце, тела и очи, каски и ботуши, разкъсани от взривовете на войната. Творецът не гонеше големината, а мисълта, идеята властвуваше над формата, и ми се стори, че това е един Альоша или Муслим, не по-малко безсмъртен от много свои братя. Не можех да си представя без този паметник огромния площад, чийто каменни плочки се полагаха до късно предната вечер, за да може в празника на човешкия труд Альоша или Муслим да заеме своето достойно място в центъра на града, и да напомня на мало и голямо, че ленкоранската земя е огромна. Тя е на тези, които берат чая от нея, събират лимоните и портокалите, а от листата на благородния лавър вият лавровите венци на безсмъртието.

Засвири военната музика. Излезе майка, която още чакаше своя син да се върне от брега на Висла. Тя се вглеждаше в паметника и в погледа й се четеше: Ти ли си това, сине, или стоиш някъде сред някой друг площад?

Пристъпи участница във войната. Прошарените й коси светлееха под яркото слънце, докоснати сякаш от огъня на далечен взрив. Не разбирах всичките й думи, но си мислех: сълзите й са паметта на войната.

Погледнах към Шакяр Аслан. Стоеше замислен. Бях сигурен: утре в местния вестник ще има негово стихотворение.

Появи се актрисата в черно, прегърна гранита. Каза: „Хайде, върни се, сине мой, моята прегръдка те чака!“. Мина от другата страна на паметника. И отново повтори същите думи. И пак, и пак, усещах, че те се откъсваха и от устните на много майки, дошли на площада в черно и синьо — древният траурен цвят по тези места.

Лумна вечният огън. Тежки венци обвиха с аромата си мълчаливия гранит. Хората тръгнаха към стадиона, където седем хиляди пионери вече пееха: „Слава на Ленин“.

Всеки празник има светли и тъжни мигове. В този имаше много гордост. Един град, близо до най-голямото езеро на света — Каспийското — изразяваше възторга си от живота и труда. Ако върху скалите на Гобустан безименен майстор ни е оставил фреските на „обеден“ танц или танц на храната — празник от новокаменната ера — то от многобройните танци на стадиона бликаше същото древно езическо чувство на радост от плодовете на труда. Млади момичета събираха чай, други беряха мандарини, деца носеха клончета от копринена акация, трети — бамбукови пръти, израсли край Ленкоранчай, а в инструментите на ансамбъла за народни мелодии имаше късчета от всички дървесни видове на този прикаспийски край, сгушен под сянката на Талишските планини и иранската граница.

Чу се гласът на карнаите. Беше силен и рязък. Сякаш камилски керван наближаваше града. Тези, които надуваха дългите тръби, с равни и отмерени викове възвестяваха за мъката от дългите житейски пътища, молеха за отмора и обещаваха нови оазиси в утрешния ден. Карнаите стърчаха като насочени към небето копия, чиито остриета бяха кратки, но ритмични мелодии.

Звъннаха тумбестите дутари. Като че лек ветрец разроши чаените плантации, гмурна се между ниските стебла на мандарините, побягна към Талишските планини. Тъмнооки красавици излязоха от тютюневите ниви и извиха кръшен танц. Но не пред шахове и султани. Гледаха ги техни съграждани, хора като тях — равни в труда и радостта. Тънките струни молеха за смях и радост, за потайни думи, за омайни погледи, за трепет под упойващия мирис на лавъра и евкалипта. Както е вечнозелена хвойната по тези места, така и тези звуци извираха от древността, люлееха слънчевия ден и с шума на вълните на Каспийско море се отправяха към бъдещето.

Този звук идеше от тънкокръстите тамбури. Така навярно е звучал и в село Барзаву, където Ширали Мислимов е посрещал десетилетия и е изпращал епохи. Тамбурата е инструмент, познат на много народи, но така звънко да пее чух само в Ленкоран, останал да звучи в кервансарая на времето, където няма време за почивка.

Зазвъняха дайрета. Въздухът над стадиона се залюля, разпиля се на звуци, заискря от светлите тонове на човешката радост. Дайрето е удивително просто и безкрайно богато: единствено то може едновременно да плаче и да се смее; да сменя ритъма на своята стъпка; да мълчи и ликува — шумно и ясно. Това не беше звън на хлопатари, не идеше като песен от чайхана. Песента на дайретата се носеше като ято гълъби, които не се страхуваха от соколи.

… Тръгнах към совхоз „Аврора“. Талишските планини израстваха пред мен, Лерик оставаше на запад, макар че не преставах да си мисля за Ширали. Ниски вечнозелени хвойнови дървета, маслодайни растения и тютюневи стебла пробягваха от двете страни на пътя. Прекосихме Ленкоранчай, невисоки заоблени хълмове започнаха да се сменят един след друг и да очертават неповторимата картина на азербайджанската ривиера. Така беше до оня миг, когато се запознах с Евса Мамедов. Той докосна с лявата ръка гърдите си, с другата се ръкува и каза, че по този край е така: когато се празнува плодородието, трябва да се отиде в полето и да се откъсне поне един плод от него.

След малък хълм свихме в дясно, Евса отвори дървената порта на оградата, забърза по коловоза — ние го последвахме и скоро пред нас изгря тъмнозеленият килим на мандариновата градина, изпъстрена с жълтия цвят на плодовете, едри като ябълки. Откъснах една мандарина, обелих я — обгърна ме тънък аромат. Вкусих не толкова от чувство за глад, колкото да спазя традицията: щом си дошъл на гости, трябва да опиташ баницата на домакинята. Така направиха и Шакяр, и Сиявуш, и Атиф, и Адил… и всички, които празнуваха през този ден.

Евса пристъпи към мен и каза: „Ето ти сега и една фейхоа!“. Какво е това чудо, попитах веднага, защото той ми подаде някакъв плод, голям колкото орех, с тъмнозелена гладка коричка. „Опитай и ще видиш!“ — каза Евса.

Разчупих „чудото“, за което толкова бях слушал. Под меката кадифена кора се криеха цветовете на небесната дъга: лилаво-червеното преминаваше в жълто, жълтото в кафяво, кафявото в мораво… и всички цветове така се преливаха един в друг, че и най-добрият художник не можеше да стори това. А ароматът — това беше дъхът на ленкоранската земя, огряна от слънце, извезана от цветове и гори. Сякаш лъжичка хайвер от каспийска есетра беше затворен зад тънките зелени стени на плода, наливан няколко месеца от шербета на южното талишско слънце.

Приближи Шакяр и помоли: „Напиши нещо за нашия вестник!“. Взех празния лист и казах: Каквото и да напиша, Шакяре, то няма да бъде по-ароматно от тази фейхоа, родена от ленкоранската земя.

И няма по-голям празник от празника на човешкия труд.