Линкълн Чайлд
Границата Мохо (62)

ГЛАВА 61

— Тридесет секунди — съобщи ученият на командния пулт. — Постигната е максимална плаваемост.

Вандербилт вдигна глава и огледа аварийната капсула.

— Дръжте се. Пътуването ще е трудно.

Изстрелите долу спряха.

Всички седяха неподвижно. Слабата синя светлина озаряваше лицата им — изнурени, напрегнати и разтревожени.

— Десет секунди.

— Започнете процедурата по изстрелването — каза Вандербилт.

Крейн чу изтракване на метален предмет във външния люк във входния ръкав. Някой започна да се моли на глас. Крейн хвана ръката на Хюй Пионг.

— Изстрелването започнато — съобщи инженерът. Чу се стържене на метал. Капсулата се раздруса и се изстреля нагоре като коркова тапа. Високата скорост прикова Крейн към седалката. Той погледна през илюминатора, но видя само буря от мехури в светлините на фаровете.

В същия миг се чу странен звук — тих, едва доловим, сякаш идваше далеч отдолу. Стори му се, че Земята изплаква от болка. Капсулата рязко се разтресе, но това нямаше нищо общо със стремителното им издигане.

Изведнъж настъпи суматоха, чуха се викове и стенания.

— Ушите ми! — изпъшка Хюй.

— От промяната в налягането е — каза Крейн. — Опитай да преглътнеш или да се прозееш. Или дай с метода на Валсалва^[1].

— Какво?

— Методът на Валсалва. Запуши си носа, затвори си устата и надуй през ноздрите. Така изравняваш налягането в ушите.

Отново погледна през илюминатора, търсеше източника на странния тътен. Вихрушката мехури се беше разсеяла и Крейн видя извивката на купола, вече далече под тях. Светлините й блестяха като далечни звезди в черно небе.

И после, точно когато се готвеше да отмести очи, долу блесна светлина, която сякаш озари целия океан. Той зърна за миг морското дъно — простираше се във всички посоки като сивкава лунна равнина. В пространството сякаш увиснаха безброй странни дълбоководни риби. А след това яркостта стана толкова ослепителна, че трябваше да извърне поглед.

— Какво става, по дяволите? — извика Вандербилт.

Вътрешността на капсулата се освети в жълто като от силна крушка. Отдолу се чуха други звуци — пронизителни гърмежи и пукот като от стотици мощни фойерверки.

— Боже мой!

На светлината, отразяваща се от океанското дъно, Крейн различи очертанията на купола на Базата — беше се обелил като банан. Вътре се виждаха неземни проблясъци в червено, кафяво и жълто — страховит водопад от експлозии. Станцията се разпадаше.

Имаше и друго — силна ударна вълна, устремена и разгневена като живо същество, издигаше се към тях с лудешка скорост.

Крейн сграбчи Хюй Пионг с едната си ръка и предпазната преграда с другата и изкрещя:

— Дръжте се!

Последва миг на ужасяващо очакване, после капсулата рязко се люшна и се преобърна от силата на ударната вълна. Разнесоха се викове и писъци. Осветлението угасна. Виждаше се само отслабващото жълто сияние долу. Крейн притисна Хюй до себе си. Някой падна, блъсна се в предпазната преграда и запъшка от болка. Чуха се още писъци, викове за помощ, пукот и съскане на вода.

— Запушете пробойната! — изкрещя Вандербилт.

— Какво стана? — попита Хюй, завряла лице в рамото на Крейн.

— Не знам. Но се сетих за активните мерки, за които спомена. Мисля, че Королис е попаднал на тях.

— А Базата?

— Вече не съществува.

— О, не. Не, не! Всичките хора там — Тя се разплака.

Клатенето постепенно спря. Крейн огледа тъмната кабина. Имаше само един пострадал — мъжът, който се беше изтърколил на пода. Крейн внимателно се освободи от ръцете на Хюй и отиде да го прегледа.

— Колко още остава? — извика на Вандербилт.

Океанографът — беше станал да помогне на инженера да запушат пробойната — отвърна:

— Не се знае. Захранването е прекъснато. Системите не работят. Сега се издигаме на собствена плаваемост.

Крейн коленичи до пострадалия. Той беше зашеметен, но в съзнание, и вече се опитваше да стане. Помогна му да седне и бързо превърза раните му — неприятна дълбока цепнатина на челото и друга на десния лакът. Светлината долу вече беше угаснала и в капсулата настана непрогледен мрак. Крейн си проправи пипнешком път през дълбоката до глезените вода и се върна при Хюй.

Седна и усети, че някой минава покрай него.

— Не можем да запушим дупката — чу се гласът на Вандербилт. — Да се надяваме, че скоро ще стигнем до повърхността.

— Вече минаха осем минути — каза инженерът. — Трябва да са минали.

Потискащата тъмнина започва да отстъпва пред слаба светлина и Крейн почувства, че Хюй стисна ръката му. И тя я беше видяла. Стремителното издигане нагоре намаля, после спря. Кабината започна да се изпълва с бледа светлина, потрепваща в зелени и тъмносини шарки.

И после се почувства непогрешимо усещане — поклащане на повърхността на леко развълнувано море.

Всички се развикаха радостно. Хюй все още плачеше, но Крейн осъзна, че сега сълзите й са от облекчение.

Вандербилт се приближи до люка на покрива. Отгоре се чу приглушен вик и стъпки. Дръжката се превъртя и люкът се вдигна.

И после, за пръв път от две седмици, Крейн видя ослепително ясно синьо небе.