Линкълн Чайлд
Границата Мохо (11)

ГЛАВА 10

Бишоп спря пред рецепцията само за да грабне радиопредавател.

— Извикайте Корбет! — кресна на жената зад бюрото, изскочи от комплекса и хукна по коридора към Таймс Скуеър. Крейн я следваше по петите.

Докато тичаше, Бишоп набра код на предавателя и претърси обхватите.

— Тук е доктор Бишоп. Искам местоположението на код „оранжево“.

Настъпи кратко мълчание, после се чу отговорът:

— Местоположение на код „оранжево“ — пето ниво, хангарът за ремонт на безпилотните миниподводници.

— Пето ниво, прието.

Асансьорът чакаше до кафенето. Качиха се и Бишоп натисна седмия, най-долния бутон на таблото, после отново включи предавателя.

— Дайте сбито същината на случая.

— Инцидент код 5–22 — чу се отговорът след изщракване.

— Какво означава това? — попита Крейн. Тя го погледна.

— Буйстващ психопат.

Вратите се отвориха и Крейн тръгна след нея към ярко осветен разклон. Коридорите водеха в три посоки. Бишоп хукна по онзи право срещу тях.

— А медикаменти? — попита Крейн.

— На всяко ниво има секция за интензивно лечение. Ще я използваме, ако се наложи.

Коридорите и отделенията на това ниво бяха много по-тесни от всички, които Крейн беше видял досега. Хората бяха или с лабораторни престилки, или с работни комбинезони. Крейн си спомни, че това е научното ниво и компютърният център. Въпреки свистенето на вентилационната система въздухът миришеше на белина, озон и нагорещена електроника.

Стигнаха до друго разклонение и Бишоп побягна надясно. Крейн я последва. А после погледна напред и видя нещо неочаквано. Коридорът драстично се разширяваше и завършваше с черна стена — гладка и необозначена с изключение на един-единствен затворен люк в средата. Пазеха го четирима военни полицаи с пушки, пети седеше във високотехнологично оборудвана кабина отстрани. Над люка блестеше в червено голям дигитален екран.

— Какво е това? — попита Крейн и инстинктивно забави крачка.

— Бариерата — отвърна Бишоп.

— Моля?

— Порталът към секретните нива.

Двамата се приближиха и военните полицаи застанах пред люка и вдигнаха пушките до гърдите си.

— Разрешително за достъп? — попита единият. Бишоп изтича до кабината. Петият военен полицай пристъпи напред и прокара обемист скенер по врата й. Разнесе се силно пиукане.

Той погледна дигиталния екран на скенера.

— Нямате разрешително за достъп.

— Аз съм Мишел Бишоп, главен медицински офицер на Базата, имам достъп до четвъртата, петата и шестата палуба. Проверете отново.

Военният полицай влезе в кабината, погледна монитора на компютъра и излезе.

— Добре. Минете. От другата страна ще ви чака придружител от охраната.

Тя се приближи до люка. Крейн побърза да се нареди плътно зад нея, но пазачите му препречиха пътя. Военният полицай прокара скенера по врата му и каза:

— Мъжът няма разрешение да влиза в секретните нива.

Бишоп се обърна.

— Той е лекар на временно назначение тук.

— Не може да минете, сър — настоя пазачът.

— Аз съм с доктор Бишоп — каза Крейн.

— Съжалявам, сър. — Гласът на военния стана по-строг. — Не може да продължите.

— Вижте, има спешен медицински случай.

— Сър, моля, отдръпнете се от Бариерата. — Военните полицаи се спогледаха.

— Не мога да го направя. Аз съм лекар и ще помогна във възникналото положение независимо дали това ви харесва, или не.

Мъжете пред Бариерата насочиха пушките си, а пазачът със скенера извади от колана си пистолет.

— Долу оръжието, Ферара! — обади се плътен глас от мрака в тъмната кабина. — Уегман, Прайс, вие също.

Военните полицаи мигновено свалиха оръжията си и отстъпиха назад. Крейн погледна към кабината и видя, че това всъщност е преддверие към много по-голяма камера, очевидно командния център на Бариерата. В стените бяха вградени малки екрани. В сумрака примигваха безброй лампи. Вътре се раздвижи силует, приближи се и излезе на светлината. Мъжът беше нисък и набит, широкоплещест и с бяла адмиралска униформа. Имаше оловносива коса и кафяви очи. Погледна Крейн, после Вишоп, после отново Крейн.

— Аз съм адмирал Спартан.

— Адмирал Спартан, аз съм — започна Крейн.

— Знам кой сте. Вие сте придобивката на Хауард Ашър.

Крейн не знаеше какво да отговори, затова само кимна.

Спартан погледна Бишоп.

— Спешният случай е на пето ниво, нали?

— Да, сър. В хангара за ремонт на безпилотните миниподводници.

— Добре. — Адмиралът се обърна към Ферара. — Позволете му да влезе само за този инцидент. И да го придружи въоръжен пазач. Да мине по нечувствителен маршрут. Лично се погрижете, Ферара.

Военният полицай козирува.

— Слушам, сър.

Спартан се вторачи в Крейн за миг, после кимна на Бишоп, обърна се и се върна в командния център.

Ферара влезе в кабината и написа поредица заповеди на контролното табло. Чу се тихо бръмчене и по периметъра на люка замигаха светлини. Дигиталният екран над Бариерата промени цвета си от червен в зелен. Тежките ключалки издрънчаха, разнесе се свистене на сгъстен въздух и люкът се отвори. Ферара заговори по вградения в таблото микрофон, после направи знак на Бишоп и Крейн да влизат.

Влязоха в квадратна камера с размери четири на четири метра. Там чакаха други двама военни. На боядисаните в неутрален цвят стени нямаше нищо освен малко табло, състоящо се от четящо устройство на геометрията на дланта и гумирана дръжка. Люкът се затвори с глухо тупване. Военният полицай сложи едната си ръка на четящото устройство, а другата на ръчката. Уредът сканира дланта му и на таблото блесна червена светлина. Той завъртя дръжката по посока на часовниковата стрелка. Стомахът на Крейн се сви, когато започнаха да се спускат. Камерата се оказа кабина на асансьор.

Мислите му се насочиха към адмирал Спартан. Крейн познаваше неколцина високопоставени офицери, които бяха свикнали да командват и да им се подчиняват незабавно, без никакви въпроси, но в Спартан имаше нещо различно. Той притежаваше хладнокръвие, необичайно дори за адмирал. Крейн си припомни как го беше погледнал. В кафявите му очи имаше нещо неразгадаемо. Човек очевидно никога не можеше да е сигурен какъв ще е следващият му ход.

Асансьорът бавно спря. Крейн погледна часовника си и зачака вратата да се отвори. „Със сектор за интензивно лечение или не, Господ да ни е на помощ, ако тук, долу има случай на сърдечен пристъп“ — помисли той. Всичките тези мерки за сигурност и времето, пропиляно в проверки и сканиране, можеше да струват нечий човешки живот.

Отново се разнесе тихо бръмчене и ключалките изщракаха. Група въоръжени военни полицаи отвориха люка отвън.

— Доктор Бишоп? — попита единият. — Доктор Крейн?

— Да, ние сме.

— Ще ви придружим до ремонтния хангар. Последвайте ме, моля.

Пазачите тръгнаха бързо. Двама вървяха пред Бишоп и Крейн, а други двама зад тях. Ферара крачеше последен. Крейн обикновено би се подразнил от такава свита, но в момента нямаше нищо против. „Буйстващ психопат“ — беше казала Бишоп. Това означаваше, че пациентът с психиатричен проблем е сериозно дезориентиран, страда от заблуди и вероятно дори е склонен към насилие. В такива случаи лекарят трябва да е спокоен, да го успокои и да установи връзка. Но ако пациентът беше неконтролируем, първата задача беше да го надхитри.

Групата мина по няколко коридора с лаборатории и научноизследователски кабинети от двете страни. Поне на външен вид така нареченото секретно ниво на Базата не изглеждаше много по-различно от горните палуби. Разминаха се с неколцина души, които тичаха срещу тях. Крейн чу някакви звуци и кръвта му се смрази. Писъци на мъж.

Минаха през още един люк и се озоваха в голямо като пещера помещение. Крейн примига, учуден от огромното пространство. Камерата приличаше на механична работилница и ремонтен док за подводни роботизирани капсули — „безпилотните миниподводници“, за които беше споменала Бишоп.

Писъците се засилиха. Наоколо стояха работници с пребледнели лица, пазеше ги кордон военни полицаи. Пътят по-нататък беше блокиран от морски пехотинци и още военни полицаи. Някои говореха по мобилни радиостанции, други гледаха работната площадка в отсрещната страна. Писъците идваха оттам.

Бишоп се приближи, следвана от Крейн и четиримата пазачи. Един офицер излезе от кордона, за да ги пресрещне.

— Доктор Бишоп, аз съм лейтенант Травърс.

— Какво по-точно стана, лейтенант — попита Крейн.

Травърс го погледна, после погледна Бишоп и тя кимна.

— Човекът е Конрад Уейт, механик първа степен.

— Какво стана? — повтори Крейн.

— Никой не знае. От един-два дни Уейт бил унил и в лошо настроение, нещо нехарактерно за него, и после, точно преди смяната му да свърши, започнал да вилнее.

— Да вилнее — повтори Бишоп.

— Да крещи като луд.

Крейн погледна над кордона, натам, откъдето идваха писъците.

— Разгневен ли е? Или халюцинира?

— Не халюцинира. Разгневен е, всъщност по-скоро отчаян. Каза, че иска да умре.

— Продължавайте — рече Крейн.

— Няколко души се опитаха да го успокоят и да разберат какво не е наред и той се нахвърли върху единия.

Крейн озадачено повдигна вежди. „По дяволите. Това е лошо“.

Деветдесет и девет процента от желаещите да се самоубият искаха да привлекат внимание към себе си и всъщност молеха за помощ. Нанасяха си прорезни рани предимно за ефект. Но когато имаше заложник, положението ставаше коренно различно.

— И това не е всичко — измънка Травърс. — Уейт има блокче пластичен експлозив C4 и детонатор.

— Какво?!

Травърс кимна и се навъси.

Предавателят му изпращя, той го вдигна и се заслуша.

— Добре. Изчакай, докато ти дам сигнал.

— Какво ви съобщиха? — попита Бишоп.

Лейтенантът кимна към страничната стена, където през опушеното стъкло на командната зала се виждаше хангарът.

— Там има снайперист, взел го е на прицел.

— Не! — извика Крейн и пое дълбоко дъх. — Първо искам да говоря с него.

Травърс се намръщи.

— Защо ни доведохте тук, ако не да успокоим нещата? — попита Крейн.

— Уейт стана по-неспокоен след обаждането. И не знаехме за пластичния експлозив, когато подадохме код „оранжево“.

— Човекът ви държи ли го ясно на прицел? — настоя Крейн.

Травърс се поколеба, но отвърна:

— Да.

— Тогава няма причина да не ми позволите да опитам.

— Добре, но ако Уейт заплаши заложника или се опита да задейства детонатора, ще се наложи да го застреляме.

Крейн кимна на Бишоп, бавно тръгна напред, стигна до кордона, мина през него и спря.

В сумрака на ремонтната работилница, на двадесетина крачки пред него, стоеше мъж, облечен в оранжев работен комбинезон на механик. Очите му бяха зачервени и сълзяха. Брадичката му беше изпръскана със слуз, храчки и разпенена кръв, оранжевият му комбинезон беше изцапан с повърнато. „Отрова?“ — запита се Крейн. Мъжът обаче не показваше очевидни признаци на болки в стомаха, парализа или други симптоми на отравяне.

Държеше пред себе си жена на тридесетина години, дребна, с изцапана руса коса и облечена като него. Ръката му беше увита около врата й и брадичката й сочеше нагоре под болезнен ъгъл, повдигната от свития лакът на Уейт. До югуларната й вена беше опряна дълга отвертка. Жената беше стиснала устни, очите й бяха ококорени от страх.

В другата си ръка Уейт държеше сиво блокче C4 и неактивиран детонатор.

Писъците бяха поразително силни и спираха само когато Уейт задавено си поемаше дъх. На Крейн му беше трудно да мисли от тях.

Според правилата за преговори с похитители той трябваше да му говори, да го предразположи, да го успокои и да го накара да се почувства в безопасност. Лесно беше да се каже. Крейн беше преговарял с човек, който искаше да скочи от моста „Джордж Вашингтон“, и с мъже, напъхали пистолети в устата си, но никога с човек, държащ пластичен експлозив, равняващ се на мощта на десет гранати.

Пое дълбоко дъх, после още веднъж — и пристъпи напред.

— Ти всъщност не искаш това — започна Крейн.

Кръвясалите очи на Уейт се спряха за миг върху него, после се стрелнаха встрани. Писъците продължиха.

— Ти всъщност не искаш това — повтори Крейн, този път по-силно — едва чу гласа си от крясъците — и направи още една крачка.

Уейт отново го погледна, а после хвана жената още по-здраво и притисна отвертката във врата й.

Крейн се вцепени. Жената го гледаше умолително. Лицето й изразяваше неописуем страх. Крейн се чувстваше съвсем уязвим, застанал между кордона военни полицаи и крещящия мъж със заложничката и пластичния взрив. Пребори се с импулсивното желание да отстъпи назад.

Той застана неподвижно и се замисли, после бавно седна на металния под, развърза обувките си, събу ги и внимателно ги остави настрана. След това махна чорапите си и ги сгъна с педантична взискателност. Накрая се отпусна назад, опря се на длани и изведнъж осъзна в хангара нещо различно — тишина. Писъците бяха спрели. Уейт се беше втренчил в него, но все още държеше отвертката до гърлото на жената.

— Не искаш да го направиш — с търпелив и разумен тон заяви Крейн. — Няма проблем, който да не може да се реши. Не си заслужава да нараниш себе си или някой друг. Само ще стане по-лошо.

Уейт не отговори. Гледаше го вторачено, с широко отворени очи, дишаше тежко; потреперваше.

— Защо го правиш? — попита Крейн. — Какво искаш? Как можем да ти помогнем?

Уейт изхленчи и преглътна с мъка.

— Накарайте ги да спрат — каза той.

— Кои?

— Звуците.

— Звуци?

— Онези звуци — шепнешком отговори Уейт и изхлипа. — Ужасните звуци. Звуците, които никога не спират.

— Ще говорим за звуците. Можем.

Хленченето на Уейт се засили. Скоро отново щеше да започне да пищи.

Крейн бързо сграбчи яката на ризата си и силно я дръпна надолу. Платът се скъса и копчетата изтракаха на пода. Той взе ризата си и я сложи до обувките.

Уейт отново се вторачи в него.

— Можем да решим проблема — продължи Крейн. Да накараме звуците да спрат.

Уейт се разрида.

— Но ме изнервяш с този детонатор.

Плачът се засили.

— Пусни жената. Трябва да се борим със звуците, не с нея.

Уейт се разрева на глас и от очите му бликнаха сълзи.

Крейн внимателно очакваше подходящия момент да употреби името му и реши да го направи.

— Пусни жената, Конрад. Остави и експлозива. И ще решим проблема. Ще накараме звуците да спрат. Обещавам.

Уейт изведнъж прегърби рамене и бавно пусна експлозива. Блокчето падна на пода. Жената извика и хукна към кордона. Военният полицай, който беше приклекнал встрани, мълниеносно скочи, грабна пластичния взрив и се върна на мястото си.

Крейн пое дълбоко дъх и бавно се изправи.

— Благодаря, Конрад. Сега можем да ти помогнем и да накараме звуците да се махнат — каза той и направи крачка напред.

Уейт се дръпна назад, завъртя очи и извика:

— Не! Не можеш да прогониш звуците. Не разбираш ли? Никой не може да ги прогони!

И неочаквано вдигна отвертката към гърлото си.

— Спри! — изкрещя Крейн и хукна към него, но ужасен видя как отвертката потъва във врата на Конрад.