Линкълн Чайлд
Границата Мохо (4)

ГЛАВА З

Крейн беше прекарал четири години от живота си в подводници, но за пръв път имаше място до илюминатора.

Остана няколко часа на платформата „Кралят на бурите“. Първо го подложиха на дълги физически и психологически прегледи, а после седя в библиотеката чакаше да падне прикриващият мрак. Най-после го заведоха на специална платформа под сондажната кула, където го чакаше батискаф, завързан за една бетонна колона. Океанът се вълнуваше коварно. Подвижният мост, водещ към люка на батискафа, имаше множество въжета за уравновесяване. Крейн стигна до малкия комендантски пост, слезе по хлъзгава метална стълба, мина през херметически затварящия се люк и камерата и се озова в тясна сфера. Пред командното табло седеше млад офицер.

— Седнете, доктор Крейн.

Далеч горе се затвори люк, после още един. Звукът глухо отекна в батискафа.

Крейн огледа кабината на екипажа. С изключение на празните седалки, разположени в три редици по две, всеки квадратен сантиметър на стените беше зает от измервателни уреди, кабели, тръби и инструменти. В отсрещната страна беше вграден огромен люк. В затвореното пространство се носеше мирис на смазочно масло, влага и пот, който мигновено му напомни за годините, когато служеше на подводници.

Крейн се настани, сложи чантите си на съседната седалка и се обърна към илюминатора. Малкият метален обръч по периферията беше прикрепен със стоманени болтове. Крейн се намръщи. Като подводничар, той уважаваше дебелите стоманени корпуси и илюминаторът му се стори обезпокоителен, а и излишен лукс.

Морякът явно забеляза изражението му, защото се ухили.

— Не се тревожете. Това е специален композит, вграден направо в корпуса. Изминахме дълъг път от старите кварцови прозорци.

Крейн се засмя.

— Не знаех, че съм толкова прозрачен.

— Научил съм се да различавам военните от цивилните. Вие сте служили на подводница, нали?

Крейн се обърна към него.

— Казвам се Ричардсън — представи се младежът.

Крейн кимна. Ричардсън имаше нашивки на старшина и отличителните знаци над тях показваха, че е оперативен специалист.

— Две години работих на големи подводници. И после още две на щурмови.

— Ясно — отвърна Ричардсън.

Отгоре се чу далечно стържене и Крейн предположи, че изтеглят подвижния мост. А после някъде от плетеницата от уреди се разнесе слабото пращене на радиостанция.

— Ехо Танго Фокстрот, имате разрешение за спускане.

Ричардсън взе микрофона.

— Константа Едно, тук Ехо Танго Фокстрот. Прието.

Чу се тихо съскане на въздух — приглушеният шепот на витлата. За миг батискафът леко се заклати по вълните. Свистенето се засили, а после се смени с ромоленето на водата, която нахлуваше в резервоарите за баласт. Батискафът започна да потъва. Старшината се наведе над контролните уреди и запали фаровете. Мракът зад илюминатора мигновено отстъпи пред вихрушка от бели мехури.

— Константа Едно, Ехо Танго Фокстрот се потапя — съобщи Ричардсън по предавателя.

— На каква дълбочина се намира Базата? — попита Крейн.

— На около три хиляди и седемстотин метра.

Крейн бързо изчисли наум. Три хиляди и седемстотин метра се равняваха на дванадесет хиляди фута. Базата беше на повече от две мили под повърхността.

Зад илюминатора се появи зеленикавият океан. Крейн се вторачи във водата — търсеше риби, но видя само няколко неясни сребристи силуета отвъд кръга светлина.

Сега, след като действително беше обвързан, почувства, че любопитството му нараства.

— Често ли правите тези курсове?

— По-рано, когато Базата се подготвяше, извършвахме по пет-шест курса на ден. И всеки път батискафите бяха пълни. Сега обаче персоналът е попълнен и минават седмици без нито едно спускане.

— Но продължавате да изкарвате хора горе, нали?

— Все още никой не е излязъл.

Крейн се изненада.

— Никой?

— Никой, сър.

Крейн пак се загледа през илюминатора. Батискафът се спускаше бързо и зеленикавият оттенък на водата потъмняваше.

— Какво представлява отвътре?

— Отвътре? — повтори Ричардсън.

— Базата.

— Не съм влизал.

Крейн отново го погледна изненадано.

— Аз съм само таксиметров шофьор. Процесът на аклиматизация е прекалено дълъг за мен, за да я разгледам. Казаха ми, че ти трябва един ден да влезеш и три дни да излезеш.

Крейн кимна и се обърна към илюминатора. Водата беше станала още по-тъмна и осеяна с различни частици. Спускаха се все по-бързо и той се прозя, за да си отпуши ушите. Имаше богат опит с потапяния в подводници, докато служеше във флота. Там атмосферата винаги беше напрегната. Навсякъде стояха навъсени офицери и членове на екипажа, а корпусът на подводницата скърцаше и стенеше от повишеното налягане. Батискафът обаче не скърцаше. Чуваше се само тихото съскане на въздух и бръмченето на охлаждащите вентилатори на уредите.

Отвъд илюминатора настана непрогледен мрак. Крейн надникна напред и надолу в мастиленочерните дълбини под херметизираната сфера. Някъде долу имаше свръхмодерна база и нещо друго, неизвестно — чакаха го под пясъците на океанското дъно.

Ричардсън взе нещо от седалката до себе си и му го подаде.

— Доктор Ашър ме помоли да ви дам това. Каза, че може да ви подскаже идеи за размисъл по време на спускането.

Пликът беше син, запечатан на две места и изпъстрен с многобройни предупреждения: КЛАСИФИЦИРАНА ИНФОРМАЦИЯ. САМО ЗА ПОЛУЧАТЕЛЯ. ПОВЕРИТЕЛНО И СТРОГО СЕКРЕТНО. В единия ъгъл имаше правителствен печат и множество редове, напечатани с дребен шрифт, пълни със сурови заплахи към всеки, който се осмели да наруши клетвената декларация. Крейн обърна няколко пъти плика в ръцете си. Сега, когато моментът най-после беше настъпил, той изпитваше перверзно желание да не го отвори. Поколеба се още минута, после предпазливо разчупи печатите и изсипа съдържанието на плика.

На коленете му паднаха ламиниран лист и малка брошура. Той взе листа и любопитно го погледна. Там имаше чертеж на нещо като голямо военно съоръжение или може би плавателен съд и легенда НИВО 10 — КАЮТИ ЗА ЕКИПАЖА (ДОЛНО НИВО). Крейн се втренчи за миг в него, после го остави настрана и взе брошурата. Заглавието на корицата беше „Кодекс за класифицирано поведение в морето“. Крейн прелисти страниците, прегледа многобройните точки и параграфи и затвори брошурката. Какво беше това? Представата на Ашър за шега? Отново взе плика, надникна вътре и видя прегънат лист, залепнал за едната страна. Извади го, разгъна го и започна да чете. В същия миг почувства странно изтръпване, което тръгна от върховете на пръстите, бързо се разпространи по крайниците и обхвана цялото му тяло.

СЛЕДВА ОТКЪС

 

Пореден номер БИВ — 10230а

Резюме: Атлантида

1. Първо документирано описание

2. Предшестващи потъването събития (хипотеза)

3. Година на потъване: 9 500 пр. Хр.

Източник: Платон, „Тимей“, диалог

 

Историята разказва за могъща сила, която, без да бъде предизвикана от никого, завладява цяла Европа. Силата произлиза от остров в Атлантическия океан, който е по-голям от Либия и Мала Азия, взети заедно, и е път към други острови, от които е възможно да се премине към срещуположния континент, обграждащ истинския океан.

На острова съществувала голяма прекрасна империя, която управлявала него и няколко други, както и части отвъд континента. След това обаче стават силни земетресения и наводнения и за едно злополучно денонощие остров Атлантида потъва в дълбините на морето.

КРАЙ НА ОТКЪСА

На листа бяха напечатани само тези кратки редове.

Крейн бавно пусна листа на коленете си и се втренчи през илюминатора, без всъщност да вижда нищо. Това беше сдържаното посрещане на Ашър, начин да предаде в телеграфен стил какво разкопават на две мили под повърхността на океана.

Атлантида.

Струваше му се невероятно, но въпреки това всичко си идваше на мястото — тайнствеността, технологиите и дори разходите. Благоденстващата цивилизация на Атлантида, погубена в разцвета си от катастрофално вулканично изригване, беше най-голямата загадка на света. Град под морето. Кои са били жителите му? Какви тайни са криели? И какъв катаклизъм беше потопил града им?

Крейн зачака тръпката на вълнение да отмине, но напразно. Реши, че всичко е сън. Вероятно след няколко минути будилникът щеше да иззвъни и да го събуди. И той щеше да преживее поредния зноен ден в Маями. Цялата тази история щеше да избледнее и Крейн щеше да се върне в познатото ежедневие и да се бори за новата изследователска длъжност. Да, това беше отговорът. Защото не беше възможно да се спуска към древен, отдавна изчезнал град, нито да участва в най-сложните и важни археологически разкопки на всички времена.

— Доктор Крейн?

Гласът на Ричард сън го стресна и той подскочи.

— Приближаваме Базата.

— Толкова бързо?

— Да, сър.

Крейн погледна през илюминатора. На две мили дълбочина в океана цареше непрогледен мрак. Тук не проникваше светлина, но някъде долу блестеше странно, неземно сияние. Той допря лице до прозореца, погледна надолу и затаи дъх.

На стотина фута под батискафа имаше огромен метален купол. Отворен кръгъл тунел, подобен на комин на половината разстояние по периферията, водеше навътре. Нищо друго не нарушаваше гладката повърхност на купола. Нямаше никакви обозначения или отличителни знаци. Куполът приличаше на горната част на гигантско сребърно топче за игра, подаващо се от пясъка. За люк в отсрещната му страна беше завързан батискаф като този, с който пътуваха. На върха на купола от нещо обемисто като обърната чаена чаша стърчеше гора от сензори и комуникационни приспособления. Повърхността беше осеяна с хиляди светлинки — искряха като диаманти и проблясваха в дълбоководните океански течения.

В защитния купол беше скрит „Буря в бездната“ авангарден град на технологични чудеса. А някъде под него се намираше древната Атлантида, неизвестна, загадъчна и многообещаваща.

Докато гледаше в захлас, Крейн осъзна, че се е ухилил като идиот, и погледна Ричардсън. Младшият офицер го наблюдаваше и също се усмихваше.

— Добре дошли на борда, сър.