Линкълн Чайлд
Границата Мохо (54)

ГЛАВА 53

— До обекта остават шест минути, сър.

— Благодаря, доктор Рафърти. — Капитан Королис се премести на малката лоцманска седалка, кимна доволно и одобрително погледна инженера. Човекът беше не само изключително предан, но и един от най-добрите военни учени в Базата, физик. Королис го беше избрал лично и можеше да разчита на него сто процента. В това спускане заслужаваха да участват само най-големите таланти.

Пътуването надолу в шахтата беше хиляда двеста четиридесет и първото и този път нямаше да има засечки.

Отново погледна контролните уреди. Десетина пъти беше работил с тях в симулатора и те не бяха много по-различни, отколкото в подводница. Не очакваше изненади.

Докато обхождаше с поглед таблото, почувства пронизваща болка в слепоочията и изтръпна. Ако се беше сетил за нея, щеше да вземе тиленол, преди да се качи в сферата. Изправи се и се опита да прогони болката. Не искаше нищо да го разсейва в този момент.

Отново се обърна към Рафърти.

— Какво е положението на Буболечката?

— Всички уреди светят в зелено, сър.

— Отлично.

Спускането вървеше като по часовник. Само след няколко минути щяха да стигнат на работната площадка и после, с малко късмет, скоро…

— Потвърдени ли са показанията? — попита Королис.

— Да, сър — отвърна Рафърти. — Данните от сензорите от последното спускане на Топче Три показват, че има максимално проникване в океанския пласт.

„Максимално проникване“ — повтори наум Королис.

Бяха успели. Бяха пробили третия и най-дълбокия слой на земната кора.

Не, нямаше да има изненади. С изключение на най-важната — съкровищата го чакаха там долу, в границата Мохо.

Що се отнасяше до него, онзи, който беше казал, че цената на свободата е вечно да си нащрек, имаше право. Королис обаче знаеше, че има и нещо много повече. Не е достатъчно само да си бдителен, трябва и да действаш, да се възползваш от възможността, независимо от трудностите. Америка беше сама, единствената останала свръхсила. От завист или от омраза, останалият свят беше настроен срещу нея и се надяваше да се сгромоляса. Вражески правителства източваха кръвта й чрез търговски дисбаланси, а в същото време увеличаваха армиите си и усъвършенстваха оръжията си за масово поразяване. В такава отчайваща обстановка неговият дълг и на всички — беше да направят необходимото и да се погрижат Америка да остане силна.

Само атомните бомби вече не бяха достатъчни, за да всяват страх, да смущават враговете и да ги държат настрана. Нужно беше нещо ново и революционно, със страховита мощ, нещо, което да гарантира върховенството на Америка за неопределено бъдеще.

А това означаваше овладяването — с всички възможни средства — на технология, с помощта, на която щяха да се откъснат далеч напред от стадото. И тази технология беше точно под тях, можеше да предава съобщения от земната кора и да съхранява почти неизчерпаеми запаси енергия в малък чип с цветовете на дъгата.

Мисълта за пренебрегването на такава технология беше невъобразима и възможността да я вземе някой друг беше абсолютно неприемлива.

— Четири минути — съобщи Рафърти.

— Много добре.

Королис погледна третия член на екипажа — жилавия старец с разрошените буйни бели коси. Доктор Флайт беше необичайно мълчалив. Капитанът се намръщи. За съжаление присъствието на Флайт в Базата беше необходимост. Като водещ експерт по кибернетика и миниатюризация, единствено той можеше да изобрети роботизираната ръка на Топчето. Флайт беше гениален, но и неимоверно ексцентричен, и според Королис — заплаха за сигурността. Ето защо го държаха затворен в Базата пряко волята му. Това беше най-доброто решение, защото така бъбривият учен нямаше възможност да разговаря с неподходящите хора и можеше да поддържа роботизираните ръце и да обучава други на невероятната им сложност.

Королис се намести на седалката. Беше избрал Флайт и Рафърти за това спускане, защото искаше най-добрите. А кой можеше да контролира роботизираната ръка по-добре от изобретателя й?

Болката пак прониза слепоочията му, но той се насили да не й обръща внимание. Нищо нямаше да попречи на успешното осъществяване на спускането и той нямаше да позволи човешката слабост да възпрепятства работата му. Предстоеше да се случи нещо историческо.

И беше напълно подобаващо, че той лично присъства, за да направи откритието. Не можеше да повери задачата на друг. Адмирал Спартан се бе оказал опасно мекушав. Моментът не беше подходящ за размекване и колебание. Напоследък Спартан проявяваше и двете и не можеше да му се позволи да продължава да ръководи тази изключително важна операция.

През последните няколко дни за Королис ставаше все по-ясно, че адмиралът вече е неспособен да командва. Изненадата, дори изумлението, което Спартан показа при смъртта на Ашър — най-голямата пречка за напредъка, беше само първият признак. Имаше и други, като например неговата недостойна за един мъж скръб заради случилото се със Стъклено топче Едно, което всъщност беше приемлива загуба. Но най-непоносима беше готовността на адмирала да се вслуша в отровните, предателски думи на Питър Крейн.

При мисълта за Крейн Королис се намръщи. Беше разбрал, че тоя тип ще създава неприятности, още, когато се запозна с него в Медицинския комплекс. Наблюдението на стаята му и подслушаният дълъг разговор с Ашър затвърдиха подозренията му. Всичките малодушни приказки за опасност и прекратяване на мисията. Изтриването на твърдия диск на лаптопа на Ашър трябваше да е достатъчно, за да спре разпространението на налудничавите идеи на този безумец и на паникьорските му теории и да предотврати заразяването на други. Но как би могъл Королис да знае, че негодникът Крейн ще успее да възстанови информацията? Ако наистина го беше направил, значи бе способен на всичко.

Успокои се с мисълта, че лекарят е в ареста. По-късно щеше да има много време да си разчисти сметките с него.

Радиопредавателят изщрака.

— Контрол на спускането до Стъклено топче Три.

Королис взе микрофона.

— Казвайте.

— Сър, възникна проблем, за който трябва да ви уведомим.

— Да?

— Преди няколко минути Базата беше разтърсена от експлозия.

— Експлозия?!

— Да, сър.

— Дай подробности. Каква експлозия? Повреда в някоя машина? Детонация?

— Засега неизвестна, сър.

— Къде стана?

— На осма палуба, сър.

— Какво е положението в момента?

— Все още няма съобщения за поражения. Положението е неясно. Захранването е възстановено. Изглежда, има проблеми с контролните уреди за опазване на околната среда. Изпратени са екипи за овладяване на щетите и спасяване. Чакаме доклад за ситуацията.

— Обадете ми се, щом го получите. Междувременно кажете на офицер Уобърн да разузнае със свой взвод.

— Слушам, сър.

— „Хадес е безмилостен и неумолим“ — измърмори под носа си доктор Флайт и после тихо и напевно започна да декламира на древногръцки.

— Прието и край — рече Королис и остави микрофона на мястото му. На Уобърн можеше да се разчита, че ще се справи успешно с объркалото се положение. Королис внимателно беше избрал него и агентите му заради надеждността и всеотдайността им. А и бяха закалени в безброй тайни мисии през годините.

Внезапно го осени прозрението, че винаги е знаел какво ще се случи. И че ще му трябват лоялността и подкрепата на екипа на Черни операции. И че в мига на истината той ще е в сферата и ще грабне наградата.

Инженерът го погледна.

— До обекта остават две минути.

— Увеличете оборотите на пробивната машина. — Королис се обърна към стареца. — Доктор Флайт?

Без да отговори, киберинженерът го погледна с ясните си сини очи.

— Започнете окончателната диагностика на робота, ако обичате.

В отговор Флайт издекламира друг цитат.

— „Сине Атреев, каква през зъбите ти дума излезе?“ А след това, макар и с нежелание, доктор Флайт се залови за работа със сложното контролно табло.

Королис се обърна към уредите на станцията си и си позволи мрачно да се усмихне. Нека Уобърн разчистеше бъркотията горе. Неговата, на Королис съдба беше тук долу, на триста метра под краката им.