Линкълн Чайлд
Границата Мохо (34)

ГЛАВА 33

Чарлс Васелхоф бавно и колебливо тътреше крака към Дъното — трапезарията на третата палуба. Устата му беше пресъхнала, сякаш беше пълна с молци, и имаше неприятно усещане в стомаха. Не беше гладен, но нямаше къде другаде да отиде. Едрото му тяло се тресеше от ледени тръпки, но въпреки това му беше толкова горещо, че бе дръпнал ципа на горнището на оранжевия си работен комбинезон. Най-много го измъчваше главата. Болката беше започнала като обикновено главоболие и той предположи, че се дължи на стрес или преумора. Но после стана по-лоша — странно, дразнещо чувство за изпълненост, сякаш мозъкът беше станал прекалено голям за черепа му. Зрението му се замъгли и пръстите му изтръпнаха и се вцепениха във върховете. Чарлс спря работата си в електромеханичния цех, където поправяше повредената от сблъсъка Буболечка, и отиде да си легне в стаята си, но не се почувства по-добре. Мята се и се въртя, намокри със студена пот възглавницата и омота нервните си крайници в чаршафите. Патрони, единият от съквартирантите му, беше там. Беше сложил големите си смърдящи крака на общата маса и гледаше готварско предаване по вътрешната кабелна телевизия. Неспирното монотонно бъбрене на водещия ставаше все по-досадно. Странното усещане за изпълненост в главата на Чарлс се засили и ушите му започнаха да кънтят. Патрони го поглеждаше косо и крадешком, сякаш Чарлс си говореше сам твърде високо. Васелхоф съзнаваше, че хората се вторачват в него през последните два дни, горе-долу от същото време, когато започна главоболието — но не и съквартирантите му. Той тихо изруга, стана от леглото и излезе в коридора.

Краката му сякаш сами го поведоха към Дъното. Поне мислеше, че върви натам, но неизвестно защо се озова пред лабораторията по радиография. Примига, леко се олюля, облиза сухите си устни и се обърна. Някъде беше направил погрешна крачка. Щеше да опита отново. Старателно поставяйки единия си крак пред другия, се върна по тесния коридор.

Покрай него мина мъж в бяла лабораторна престилка. Държеше джобен компютър.

— Здравей, Чъки — каза той.

Чъки направи още две крачки и спря, а след това бавно и сковано се обърна към лаборанта, който вече беше преполовил коридора. Думите проникнаха в съзнанието му след секунда. Очите му леко сълзяха, кънтенето в ушите му се усили от странното чувство за изпълненост в главата. Чъки се беше затворил в себе си, вглъбен в главоболието си и в ледените тръпки, които разтърсваха тялото му.

— Хей — предпазливо каза той. Гласът му прозвуча дрезгаво и странно. Чъки отново облиза устни, но не можа да ги навлажни. Обърна се и бавно тръгна към кафенето, като спираше на всеки разклон, мигаше пред табелите и полагаше усилия да завие в правилната посока.

Дъното беше препълнено, защото смените се застъпваха. Няколко души се бяха събрали пред статива, на който беше изложено менюто за вечеря. Други се бяха наредили пред масите за сервиране. Чъки застана на една от опашките и смътно се зачуди защо краката му се като дървени и тежки. Кънтенето в ушите му се засили от многобройните разговори в кафенето и стана толкова силно и ясно, че сигурно и другите го чуваха. Никой обаче не виждаше нищо странно или необичайно, сякаш невидимите лъчи от шум и болка бяха насочени само към неговата глава.

„Откъде идват? Кой го прави?“ — запита се той.

Взе си поднос, затътри крака напред, блъсна се в човека пред себе си, смотолеви някакво извинение и се олюля.

Трябваше да се съсредоточи много усилено, за да се движи заедно с опашката. Взе кутия газирана вода, после още две, надяваше се да премахне сухотата в устата си. Сложи на подноса си чиния със салата от пореч^[1], погледна я колебливо и я върна. Подмина масата с омлетите, защото му се повдигна при вида на яйцата, и спря пред ястията с месо. Готвачът, който умело боравеше с тежките стоманени ножове, му отряза дебело парче ребра, сложи го в чинията му и го заля с кафеникав сос.

Като държеше подноса с две ръце, Чъки се отправи към най-близкото свободно място и тежко седна. Кутиите с газираната вода изтракаха. Беше забравил да си вземе нож и вилица, но това нямаше значение. Болезнената потиснатост в главата му се разпространяваше, Челюстите го заболяха и вратът му се схвана. Апетитът му се изпари. Двете жени, които седяха на масата и оживено разговаряха, млъкнаха и се втренчиха в него. Чъки си спомни, че са програмистки в изследователския отдел, но не се сети как са имената им.

— Здравей, Чъки — каза едната.

— Четвъртък — отвърна той, взе едната газирана вода и я отвори, като разплиска малко по ръцете си. Вдигна я към устата си и пи дълго и жадно. Заболя го, когато допря устни до отвора, водата потече по брадичката му. Болеше го дори като преглъщаше.

„По дяволите!“

Остави кутията и се заслуша в кънтенето в главата си. Грешеше. Не беше кънтене, а глас. Не, няколко гласа, шепнеха му.

Изведнъж се уплаши — от вцепенението на пръстите си, от ледените тръпки, разтърсващи тялото му, и най-вече от шепота в главата си. Устата му отново пресъхна и той изпи още една глътка вода. Сърцето му блъскаше в гърдите. Чувстваше, че гълта, но не усещаше никакъв вкус.

Гласовете се усилиха. Страховете му изведнъж изчезнаха и се смениха с нарастващ гняв. Не беше честно. Защо му причиняваха това? Той не беше сторил нищо лошо. Трябваше да изпращат сигналите си в главата на някой друг. В Базата имаше много тъпаци, които го заслужаваха.

Жените на масата го гледаха и се мръщеха загрижено.

— Добре ли си, Чъки? — попита втората програмистка.

— Да ти го начукам — отговори той. Не им пукаше за него. Седяха си, зяпаха го и позволяваха сигналите да изпълват главата му с гласове, докато се пръсне.

Чъки рязко стана, като събори подноса си на пода и разля газираната вода и соса от месото на масата. Олюля се застрашително, но успя да запази равновесие. Кафенето се въртеше и гласовете в главата му се засилваха, но изведнъж всичко му се изясни. Той разбра откъде идват лъчите. Те бяха радиоактивни. Трябваше да са. Какъв глупак беше, че не го бе осъзнал по-рано. Отиде със залитане до масата за рязане и грабна тежък нож, осеян с частици месо и малки лъскави петна мазнина. Готвачът каза нещо и протегна ръка, но Чъки замахна с ножа и човекът се дръпна. Разнесоха се писъци, но Чъки едва ги чу от гласовете в главата си — и изобщо не им обърна внимание. Излезе от кафенето и тръгна по коридора, размахваше ножа. Знаеше, че в главата му прониква радиация и го кара да се чувства зле и да му се гади.

Трябваше незабавно да я спре.

Тръгна по-бързо. Този път нямаше да завие в погрешна посока. Знаеше точно къде отива — не беше далеч. Хората, покрай които минаваше, се долепяха до стените, за да го избегнат, но представляваха само неясни тъмни очертания и той не им обръщаше внимание.

Докато се влачеше и олюляваше по коридора, ледените тръпки станаха по-смразяващи и гласовете се засилиха. Не, Чъки нямаше да ги слуша и да направи ужасните неща, към които го подтикваха. Щеше да ги накара да млъкнат. Знаеше какво точно да направи.

Видя големия люк с червено-жълтия знак за радиация отгоре. Пазеха го двама морски пехотинци. Те го видяха и се разкрещяха, но Чъки не чуваше нищо от хора от гласове. Единият командос падна на колене, говореше като обезумял и сочеше нещо. Чъки се приближи още. После блесна ослепителна светлина и се чу силен тътен, който заглуши врявата от гласове. В гърдите на Чъки изригна неописуема болка. Някаква невероятна сила го блъсна назад, а след това болката и гласовете бавно стихнаха в безкраен мрак и той най-сетне намери покой.