Добри Ганчев
Спомени за княжеското време (9)

Глава девета
Фердинанд през последните години на царуването си

[178] Близък до Фердинанда през последните години от царуването му аз не бях. Загубил бях благоволението му още много по-рано. Да обадя причините за това. И те са характерни за времето, за хората и за самия цар.

Бях поканен за преподавател по български език на княгиня Мария-Луиза. В продължение на две години посещавах двореца. Разбира се, не всеки ден: а когато бе тя свободна и разположена. Съставлявах записки за нея, за по-лесното усвояване особеностите на българската реч. Туй ми причиняваше не малък труд…

Княгинята бе с добра памят, усърдно изучаваше уроците. Към края на двете години тя вече можеше сносно да говори и да пише. Лекциите ми трябваше да се прекратят. Съобщи ми се за това, като същевременно ми се проводиха, един вид за благодарност, копчета с нейния инициал, на стойност не повече от 50–60 лева… Чаках повече, чаках да ми се плати, както се следваше. Минават две години никакъв помен за някакви задължения към учителя на княгинята. Вижда се, там се сметнало, както казва шопа „пиено-платено“. Та не стига това, ами и известен хладен ветрец се усеща откъм двореца. Няма предишното внимание, било по случай на празници, било при други тържества, както биваше по-преди. Думам си: „сърдити, а пък задълженията си оставят открити“.

При едно повдигнато настроение, вземам, та написвам в интендантството да ми се плати каквото се намери за добре. Пращат ми едно сухо съобщение с приключени (приложени) в конверта (плика) хиляда лева. Оттогава взеха да ме канят още по-рядко в двореца. И когато ме поканваха, [179] а то ставаше при особено големи тържества, когато бях народен представител, княз Фердинанд не изпущаше случая да прояви хладнина към мене. Спре се да се поздрави или поговори за някоя празна работа с околните до мене, а на мен само едно сухо махане с глава, а някога и без него.

Прочее, интимният живот на Фердинанд през последните години на царуването му остана далеч от мене. За него чувах само през втора и трета ръка. А съмнителни слухове и приказки да предавам не желая. Записвам тук само туй, което макар и чуто от втора ръка, смятам го за най-достоверно.

През пролетта на 1920 год. случайно срещнах в Борисовата градина генерал Сава Савов^[1], министра на войната в Малиновия кабинет. Много любопитствувах да науча от него защо той се е карал с Фердинацд, когато последният напущал завинаги България. Станала таз караница, както разказва Пасков в брошурата си, на софийската гара в дворцовите вагони.

Савов разправя, че бил отишел да изпраща абдикиралия цар по заповед от младия. Повикал го бил Фердинанд във вагона си.

— Най-после — казал му бил Фердинанд, — можете да бъдете доволен, достигнахте целта си.

— Каква цел? — пита Савов смутен от тона и от самите думи.

— Не се преструвайте. Нали вий повдигнахте в Министерския съвет въпроса за отстранението ми от България?

Савов протестира, казва, че в Министерския съвет такъв въпрос не се е повдигал. Фердинанд не вярва, нервира се, обвинява го в неблагодарност.

После, обажда ми Савов, се поуспокоил, започнал друг разговор. Напомня му, че бил дълго време адютант на майката на младия цар, че някога си го е носел на ръце, отрасъл бил пред очите му и пр. и пр. В името на тез спомени, той, Фердинанд, моли Савова да пази Бориса, да му бъде верен и предан. Савов го уверява, че той всякога [180] е бил предан на българската династия и че такъв ще остане и към Бориса.

Фердинанд отново кипва. Пресича го с остър жест, повторно го обвинява в неблагодарност, във вероломство.

Туй разправя ген. Сава Савов, а същността не изгледва да е такваз. Той крие нещо. Защо ще тича Фердинанд подир него из вагоните? Защо ще го гони? — както разправя Пасков в брошурата си, написана, както се знае, по сведения от самия Ал. Малинов.

Напомням на Савова, че туй, дето ми той разправя, никак не се съгласява с писаното в брошурата. В туй време настига ни сам Малинов. Обаждам му предмета на разговора със Савова.

Малинов съжалява, че не е имал случай да разпита Савова за причината на караницата му с Фердинанд във вагона. Повтаря се от Савов същото обяснение, но и Малинов се съмнява в достоверността му.

— Защо бе тогаз толкоз възбуден? Защо бягаше и защо тичаше подире ти Фердинанд — пита го Малинов.

Савов не отговаря право на питанията, повтаря пак предишните обяснения. Вижда се, не е тъй работата, както я той обажда. Крие нещо. Налага се предположението, че Фердинанд го е ударил или го е гонил да го удари.

Малинов се отдели от нас, а ген. Савов продължи да ми обажда някои от спомените си:

Генерал Вазов^[2] през 1913 год. излиза от министерството. Тъкми се заместникът му, т.е. търси се подходящо лице. Общественото мнение сочи ген. Фичев. Савов бил против таз кандидатура.

— Отивам — разправя Савов — в двореца. Казвам на Фердинанд, че никак не е сполучлива Фичовата кандидатура.

[181] Царят го гледал недоволен, питал го за причините. Савов уж обяснил какво в тез времена, когато предстои на България да се намеси в голямата война, военен министър трябва да е лице, което да се ползува с пълното доверие на царя, да няма разногласие между мненията и настроенията у единия и у другия, както било в действителност. И пр. и пр.

Фердинанд го изслушал сърдито. Кога бил свършил, той нервно тупнал с крак по пода и казал:

— Разберете, аз искам да го унищожа, да го сравня със земята за всякога!…

Да се тури на поста военен министър в таквиз времена с единствена цел да бъде унищожен!… Туй е ненормалност, липса на равновесие в душата на човека…

Имаше и други признаци, които отричаха пълната нормалност и равновесие в духа на Фердинанда. Таз невероятна и необяснима симпатия към млади хора със сини очи, доходяща до подозрителна страст. Види ли млад момък със сини очи, руси коси, втренчи се в него, веднага заповядва да разпитат: кой е! отгде е? Генерал Савов разправя за някой си Минчу, момче от орханийските села, шофьор в двореца:

— За една много важна и бърза работа трябваше да отида в двореца да докладвам на царя и да взема мнението и съгласието му. Питам по телефона, там ли е. Отговарят, бил заминал за Враня^[3]. Вземам автомобил и бързам да го намеря, но и тук ми обаждат, че го няма, заминал бил някъде. Къде? — не казват, поръчал им това. Заявявам, че работата ми е много важна, не търпи никакво закъсняване. Един от стражарите се реши да ми обади. Отишъл бил да заведе Минчу в селото му.

Същият стражар поверил на генерала [182] и някои подробности по туй височайше пътуване, разбира се, под най-голям секрет и при условие да не обажда, че е чул това от него.

Тъй интересни са тез подробности за шегите и развлеченията на един цар през страшната 1918 година!

Заповядал бил добрият цар да приготвят провизии за предстоящото пътуване: печено прасе, няколко пилета, два фазана, пасти, сладкиши разни, вина, ликьори — всичко според вкуса и навиците на господаря. Натрупват тез лакомства в автомобила, сяда в него царят на шофьорското място, до него Минчу, а отзад друг, запасен шофьор и вземат пътя за Орхане. За няколко часа те са вече в Минчовото село, в бащината му къща. Тук се повтаря онова, което се разправя в народните приказки с наивна детинска фантазия. Добрият цар предава на честитите родители достойния им син, нагостява ги с печено прасе и фазани, почерпва ги и им дава нещо за харчлък.

Кога се върнали в София, Минчу се хвалил и разправял на приятелите си за високата чест, сторена на родителите му от царя.

Друга една симпатия пак към сините очи и руси коси.

Пътува цар Фердинанд из новозавладените земи — в Моравско. В Пирот, на гарата, съглежда един портупейюнкер (старши юнкер), спретнат, хубавец и той със сини очи, руси коси.

— Кой е тоз юнкер? — пита царят ген. Савова, тогава негов маршал.

— Не го познавам.

— Как? Защо да го не познавате? Длъжни сте да го познавате! — сърди се царят.

Савов се оправдава, че не му е възможно да познава всички [183] офицери от армията, та че и портупейюнкерите. Отива и разпитва русокосия момък със сините очи: кой е? отгде е? Бил от Лом, син на някой си Йончев^[4].

Да се преведе за ординарец в двореца! — дава се височайша заповед.

Превеждат го, дават му ординарческа служба. Ала в тоз чин, в портупейския, не е съвместима таз длъжност. Царят иска да се произведе в офицерски чин. Савов му обяснява, че е невъзможно, защото пред него може да има старши други десетки, а може и стотици портупейюнкери. Царят настоява. Отива Савов да говори по таз важна работа с главнокомандуващия, с ген. Жеков^[5], говори и с началника на щаба, с ген. Жостов^[6]. И двамата отказват да направят таквоз безредие за един каприз, да обидят толкоз портупейюнкери за новия любимец. Савов докладва мнението на главната квартира.

— Какъв съм аз „самодержец“, ако не мога да произведа в офицерски чин един портупейюнкер? — нервира се цар Фердинанд.

Савов се чуди. Спомнюва си, че цар Фердинанд и друг път е споменувал за „самодържавието“ си, оплаквал се е, че другите не желаят да зачитат туй самодържавие.

Какво да се прави? Трябва да се угоди. Обръща се пак към главната квартира. Обажда сърдитнята и настояванието на царя и предлага модус: да се произведе портупея, ала указа да се не печати, а пък новопроизведеният поручик да се прекомандирова на служба в двореца. Така няма да препречва пътя на по-старшите от него и производството му няма да стане известно в армията. Главната квартира приема тоз модус, портупейюнкерът Йончев е произведен и настанен на служба в двореца.

Минават два-три месеца, [184] продължава ген. Савов, царят захваща да се чумери от любимеца си, недоволен е нещо от него и заповядва да го махнат от двореца. Нова беля! Где ще го дянат? В строя — не може, ще се научат другарите му по фронта за производството му. От главната квартира отговарят: правете каквото щете — в полковете за него място няма. Тогава иде на помощ ген. Найденов^[7], военният министър. Взема го на служба в канцеларията на Военното министерство, без да се оповестява за назначението му.

Малко по-рано от това, а може и по-после — не разпитах подробно — в българския дворец се вестили и други сини очи. Името на тоз нов фаворит — ген. Савов, от когото черпя всички тез сведения, — не помни.

Когато дошли германските народни представители на гости на нашите, цар Фердинанд поканил някои от тях да им покаже хубостите на царството си. Завел ги в Чамкория^[8]. На връщане оттам, скимнало му в една красива местност да се фотографира. Когато групата се редяла пред апарата, Фердинанд забелязва хубавото момче със сините очи. Отива при него, разпитва го отгде е, где служи, доволен ли е от службата си и пр. и пр. Говори му на ти, като да му е баща или по-стар брат. Тук се не свършва познанството. В София царят търси младото момче със сините очи и русите коси, кани го в двореца, прави го близък до особата си. Отначало го среща по няколко пъти в неделята, по-после — всеки ден. По цели часове са заедно, затворени в кабинета, приказват си двамата приятели, българският цар и вестовоят на полковник фон Масов^[9], германския военен аташе. По-сетне го взема съвсем в двореца на служба. [185] назначава го четец на немските вестници.

При таз интимност косвено се налага въпросът: кой кого е шпионирал? Царят ли фон Масов, или фон Масов царя?

Да свършим със слабостта на Фердинанд към сините очи. Истинска мания имало у тоз човек към сините очи. Почти всички негови фаворити бяха със сини очи. И шофьорите, и някои от секретарите му, и разните други служещи, та че и камердинерите му. Уверяваше хората, че имал способността да чете за душата на човека по външните му черти. Може и да е имал такваз способност, при все туй никога не сполучи да избере около си умни хора, нито пък таквиз, които, както често казваше, да блестят с благородни качества. Пък и защо да се мисли, че само сините очи отразяват благородството на душата?…

Тез шофьори, тез шофьори! Откак излязоха автомобилите, нашият добър цар биде грабнат от нашата среда, плениха го тез шофьори, заряза всички предишни любимци и фаворити, та че и прямите си обязаности. Где го? — Пръждосал се негде с автомобила си, с шофьора си. Министри го търсят, работи го чакат, а той из поля и гори. През ден, през два зарязва София и лети към Родопите, във висините на Мусала или Рила. Запилей се на някой връх, зарови бутилките с шампанско в снега, гощава се, черпи се с любимеца-шофьор.

Според думите на ген. Сава Савов, той пирувал в средата на шофьорите си и в самия дворец, пред синове и дъщери. Принцесите, казва същият, няколко пъти се оплаквали от баща си, дет ги унижава, кат ги кара да ядат на една трапеза с тез му любимци…

Дълги години живеехме в съприкосновение с източния свят, живеем и сега. Знаем пороците и особените слабости на турците, [186] чували сме много да се говори за содомизма (мъжеложество), за таз анадолска страст към красивите момчета. Грехота ли е, дето на мнозина от нас им минава през ума, че от таз страст е бил заразен и нашият добронравен цар? Толкоз повече, че в наше време тоз порок се беше появил и между германските аристократи (процеса на граф Ойленбург).

Питам един ден ген. Савов, който тридесет години се навърта около Фердинанда, било като ординарец, било като флигел-адютант (пръв адютант) или какъвто бе в последните години — дворцов маршал: дали Фердинандовата любов към красивите шофьори със сините очи няма нещо прилично на турския обичай на „оланството“. Отговаря ми, че положително по тоз въпрос не може да каже нищо, но с увереност може да твърди, какво цар Фердинанд в последните години от царуването си отбягвал жените, нямал към тях естественото влечение, в което на младини бе неудържим. Савов в случая не пожела да бъде категоричен, но смехът, с който ми съобщи горното, потвърди предположението на мнозина, които имаха подобни сведения за интимния Фердинандов живот.

През пролетта на 1918 год. на гости на нашия цар бе дошел германският принц Август^[10], син на императора. Посрещнат бе сърдечно, както прилича. Ала няколко дена след пристигането му, Фердинанд го обзема една явна хладнина към гостенина. Ту болен се преструва, не излиза на общата трапеза, ту приема някого си. Избягва срещата с принца. По едно време казва му, че щял по работа да се отлъчи за няколко дена от София. Германецът и от това не се сеща да си върви. Остава си в двореца, а Фердинанд забива някъде към Куртово Конаре. Или заповед е имал принц Август да стои в София и да следи Фердинанд, или пък не му се е отивало на фронта. Както и да е, гостенинът показал нахалство, а пък царят отговорил с оскърбление. Естествено — недоволство, сърдития. Принцът един ден пита маршала на двореца, ген. Савов, с кой от любимците [187] си Фердинанд избягал от София. Савов му казва имената на двамата шофьори. Принцът се подсмива, после се навежда към ухото на маршала и казва:

— Явно е, че е педераст! Не зная само, активен или пасивен […].

 

 

[188] Две думи и за Фердинандовото „самодържавство“.

По случай завзимането на Ниш от армията на ген. Бояджиев^[11], цар Фердинанд заповядва на ген. Савов да направи поздравителна телеграма до генерала и войските и в таз телеграма иска непременно да се подчертае, че той, ген. Бояджиев, заема високото си положение само с благоволението от страна на царя. Савов направя депешата, занася я за подпис. Царят не я харесва, връща му я, друга да направи. Чете другата, пак не я харесва. Тоз път се нервира:

— Една поздравителна телеграма не можете да напишете!…

Взема перото, написва няколко реда и ги дава на маршала си, да им даде нужната редакция.

[189] Савов чете написаното: „Аз, аз, цар и все…“ — захваща се депешата.

— Какво е туй все?… — пита маршалът.

— Не разбирате?… Вседержец!

— Тъй ли да го напиша?

— Точно! — сърдито заповядва българският „вседержец“.

(Генерал Бояджиев сега е във Виена, бяга от съда на земеделците, а когато си дойде, ше го попитам пази ли таз телеграма, за да я приложа при настоящето.)

Цар Фердинанд не бе чел съчиненията на Макиавели^[12]. Търпение нямаше за сериозен и продължителен труд. Навярно само в общи черти бе чувал за него. Но само с едно чуване да бъде човек толкоз верен последовател на една толкоз мъчна за следване школа, то е за чудене. Допуща се и друго: трябва да е имало в душата на Фердинанда и нещо сходно със свойствата на флорентинския държавник. Леко, повърхностно трябва да е било туй общо свойство. Инак други последствия би имало Фердинандовото царуване.

Впрочем, силно е казано. Може никакво сходство с великия човек да е нямало, а да имаме работа с един до голяма степен подозрителен тип.

Недоверието към хората бе присъща на Фердинандовия характер черта. Говориш му нещо, а той те гледа изпитателно със сините си очи, като че търси да изрови в душата ти нещо друго, не туй, което му говориш. А защото сам не може да открие туй предполагано „скрито“ — търси чужда помощ и съдействие: изпитва отстрана, подкупва, плаща, за да му донесат непременно туй, което си той мисли, че трябва да е. Оттук системата на шпионството и доносничеството. В двореца си той не търпи службаши, които да се обичат, да другаруват сърдечно помежду си. Трябва да има помежду им каква-годе хладнина в отношенията им. Няма ли — то царят ще гледа да я създаде. В такъв случай той лесно научаваше кой какво мисли и какви чувства има към особата му.

[190] Същата тактика и по отношение на министрите. Ако помежду им не намери лице, което да му донася какво се говори в Министерския съвет, той е недоволен от такъв кабинет. Трябва да има око и ухо навсякъде, гдето се говори за него, гдето се вземат решения, дет го интересуват. Д. К. Попов бе таквоз ухо в Даневия кабинет през 1902–3 година. Само за тез „услуги“ той остана в Рачу Петровия кабинет.

Д. К. Попов бе от крайната, Цанковата група на русофилите, прогресисти наричани. Кабинетът на Р. Петров-Петков имаше тъкмо противното реноме, т.е. русофоби и либерали с насилнически похвати. При все туй прогресистът стана либерал […].

[191] Обичаше княз Фердинанд все на държавна сметка да изплаща сторените му лични услуги, та че понякога и удоволствията си.

Друг случай: генерал Жеков е назначен главнокомандующ на армията. Началник на щаба му не се назначава, стои длъжността незаета. Причината? — Царят не желае да бърза, за да може да избере достоен за високия пост офицер. Така обяснявал той бавенето си. Истинската причина, според думите на маршала му, била друга: да изнамери врага на Жекова, та него да назначи за началник-щаба. Питал, разпитвал, намерил го, в лицето на генерал Жостов. Последният пристига в столицата и иска, както му е обичаят, да се представи на царя. От двореца му явяват, че еди-кой си ден и час ще го приемат, но само че секретно, без да става известна, на когото и да е таз аудиенция. Дава се в същото време нареждане чрез дворцовия маршал да съобщят на ген. Жостов, че за да се запази секретът, той трябвало да влезе в двореца през задните порти, а не през главните, отгдето можели да го видят и да се побърка на секрета. Защо ставало туй? Обяснява го ген. Савов така: Жеков да не чуе, че Жостов е приеман от царя, от което може да се вади заключение, че отношенията между началника на щаба и Фердинанд са нормални. В интереса на Фердинанд било Жеков да мисли, че той, Фердинанд, не е добре разположен към ген. Жостов. А туй трябвало на нашия умен цар, за да можел да изпитва едногото за другия. Хитрият кроеж обаче не излязъл сполучлив. Жостов отказва да влезе в двореца през задните врата. Никакви аргументи [192] не могли да убедят началника на щаба, че нямало нищо за достолепието му, ако мине през вратата, през която влизат в двореца стражарите, прислужниците и съмнителните гости. Фердинанд отстъпва от предначертаната хитрина, ала не изпуща случая да покаже недоволството си от твърдоглавия генерал. Оттогава и до самата Жостова смърт — никакво благоволение, все хлад и намусеност, а когато чул за смъртта му, казал на ген. Жеков:

— Добре че се отървахме от туй зло!

В същото време заповядва да отправят до вдовицата на покойния най-съболезнователна телеграма за загубата на „многозаслужилия генерал“.

[193] През юни 1918 год. цар Фердинанд прие оставката на Радославовия кабинет. Дойдоха в управлението демократите. В Германия се разтревожиха, да не би България да смени курса на външната си политика и да сключи сепаративен мир. Малинов минаваше за русофил, в Берлин не му вярваха. Не му съвсем вярваше и цар Фердинанд. А за да подчертае това отдалеч и да му даде да разбере, че с Радославов той не е съвършено скъсал връзки и приятелство, измислюваше всевъзможни начини за обнаружване (показване) добрите си чувства и високото си уважение към него. Така, след като прие оставката му, заведе го от двореца до дома му със своя автомобил, като не отиде направо, а заобиколи многолюдните улици, та че и таз, дет бе къщата на Малинов. Направи го това с очевидното намерение да манифестира пред столичани уважението и доброто си разположение към доскорошния си пръв съветник. Автомобилът караше той сам лично.

За друго подобно манифестирано на царските чувства към Радославова, пак по същото време, ген. Сава Савов разправя следното:

В двореца се дава обед в чест на някакъв германски генерал. Канен бил от министрите само ген. С. Савов. Другите поканени били германски и български офицери. Обедът се прекарал в общи уверения и тостове за съюзнически чувства. Донесли на два скъпи сребърни подноса великолепно грозде от царските варненски лозя. Царят отказва да вземе. Не взели и българите, защото им било известно, че царят не обича гостите му да ядат от скъпите десерти, от които той сам се отказвал и които се поднасят само така, да се чудят гостите му на хубавите неща, дет се поднасят на трапезата му. Неприятност си навличал тоз, който посегнел на подобни „запретени плодове“. За избягване тез неприятности шепнешком се предупреждавали по-неважните гости. Когато [194] лакеите обиколили гостите да ги канят с хубавото грозде и Фердинанд видял, че подносите се изнасят от столовата почти пълни, той повиква едното от служителите и му поръчва нещо шепнешком. След малко хубавото грозде се донася отново в трапезарията, тоз път в много красиво дървено сандъче. Царят туря в него още няколко праскови, заковава го собственоръчно и поръчва да го занесат на г. Радославов, със същия тоз автомобил, който ще отведе ген. Савов в дома му. Сиреч, да видят немци и българи, че Радославов е още близкият и ценният човек.

 

 

Хипокризията (лицемерието) цар Фердинанд наричаше тънка дипломация. А таз тънка дипломация в много случаи напомняше най-обикновено комедияшество. Преструвките му излизаха много несериозни, дори смешни. Спомням си следното. В 1907 год. на княз Фердинанд дойдоха високи гости от Русия, великият княз Владимир Александрович^[13] със съпругата си Мария Павловна^[14]. Дойдоха по случай откриването паметника на цар Освободителя^[15]. На туй гостуване княз Фердинанд се постара да даде характер на пълно забравяне неприятното минало между двата братски народа. Трябваше още един лишен път да се увери българският народ и руският цар, че той, Фердинанд, живее с идеите и чувствата на поданиците си, че са близки до сърцето му копнежите за политическо и културно единение между българи и руси. От друга страна, от Петербург тъй силно го подозираха в теглене към Австрия и немците, че трябваше постоянно да им се дават доказателства за противното. Защо да го подозират него, толкоз искрения русофил? [195] Наложителни бяха за последующите му политически комбинации, колкото се може повече уверения. А пък може с тез тържества Фердинанд да се е и забавлявал. Тъй близко бе у Фердинанд смешното от сериозното, че и туй може да се допусне. Както и да е, случаят с гостуването на високата руска двойка по случай откриването на паметника бе много сгоден за целта. А не бе мъчна работа да се увери Владимир Александрович, че нашият цар е искрен русофил. Полуздрав, полуболен, почти напълно рамоли (размекнат), той видимо се тяготеше от продължителните обеди, от речите, от тостовете. Бързаше да се оттегли в спалнята си на почивка подир всеки обед. Да добавим и туй, че обичаше и по-често да си посръбва. А то го още повече правеше сънен, уморен. Нямаше нужда старецът от уверения. Виждаше туй княз Фердинанд и затова гледаше да действува в тоз смисъл върху по-енергичната Мария Павловна.

В деня на откриването на паметника в двореца се дава голямо дине с прием. Всички салони са препълнени със свят, хора — един до друг, едвам мож да се промъкнеш. Много рядко се виждат постоянните посетители на дворцовите салони. Повечето — нови лица, друг път не стъпвали в двореца. Уволнени отпреди десетки години за русофилство офицери, търговци, чиновници. Тоз път качеството да бъдеш гост на Фердинад бе едно-единствено — русофилството.

Княз Фердинанд сияе от сполуката в политическия си такт. Води Мария Павловна под ръка, обикаля пълните салони, търси с очи важни русофили да ги представи на великата княгиня. Намира ги често. Той ги познава тях от дълги години. Някога е молил Стамболова едного да интернират, другиго да уволняват. Всякакви ги има. Вика ги с пръст, казва им името, званието, представлява ги на княгинята. Мария Павловна с някои разменява по няколко думи, на други подава само ръка. Докато запитваше за нещо запасния полковник Кисов^[16], едного от шипченските герои, уволнен за заговор против Фердинанд, княз Фердинанд ме съглежда в тълпата иде и ми шепне на ухото:

— Харесвате ли ме таз вечер?

Т.е. дали му харесвам комедияшеството?

[187] Манията към величие у Фердинанда се проявяваше и в позите, що държеше в тържествени случаи, и в речите му, и в приемите му, и при аудиенциите, дет даваше на поданици и чужденци, в етикета при двора, в целия официален живот. Същата мания човек вижда в разнообразните пози във фотографиите му. Навред — важна, горделива, надута осанка. Нигде естественост. А върхът на таз мания се изрази в известния портрет от художника Мърквичка, който го нарисува в костюма на византийски император […].

Може таз мания да е дошла у него по наследство. Вероятно е, защото и майка му, и роднините му, и той сам уверяваха, че няма друг между живите Бурбони, който тъй силно да прилича по фигура на Людовик XIV като Фердинанда. Гордееше се той с това, гордееше се и майка му. Защо да не допуша човек, че туй сходство с великия крал не е било само физическо? Оттук и туй комедиантство в етикета, в живота; оттук и силното подражание на знаменития крал [188] по покровителството си на изкуствата! […]. Сбираше понякога писатели и художници в двореца — писатели, на които съчиненията не бе чел, художници, картините, на които не бе отишел да види. Сбираше ги, гощаваше ги, насърчаваше ги, както туй правел Людовик XIV. Разбира се, субсидии не им даваше, нямаше отгде. В бюджета таквиз не се предвиждаха. Наместо субсидии и пенсии, даряваше игли, пръстени, копчета, ордени.

[187] Таз мания за величие погуби България. Като че не можа Фердинанд да се помири със скромната роля на владетел на малка държава. Блазнеха го големи почести, величие, слава, завоевания. Още от първия ден, кат стъпи в България, още не се закрепил на колебливия си престол, той замечта за подвизи, за големи работи.

 

 

[285] Пиша тез редове след погрома, след страшните разорения, що ни докара войната. Седя в студената стая, пиша с вкочанясали ръце и крака и си спомням за баловете, вечеринките, приемите. Фантазия ли бяха или сън?!…

 

 

„Ще има за какво да споменуват царя си българите“ — пише един френски вестник по повод връчването на българската делегация договора за мирните условия.

Да, [286] ще има за какво да го споменуват!

Не зная с какво ще го споменуват грядущите поколения, ала ний, които преживяхме погрома и доживяхме туй страшно падение, ний няма да го забравим. Много е тежък споменът за него. А е тежък, защото Фердинандовата самозабрава се крепеше върху нашето унижение пред него. Нашата сервилност, нашата робска покорност и послушност, издигнаха тоз неуравновесен тип. Мигахме пред самовластието му, пред глупешките му махове, дори и пред пороците му, а най-добрите измежду съвременниците му се надпреварваха да го славят! Славеха го в частни разговори с него! Славеха го в публични речи, във вестници, в списания, та че най-сетне и в поезията.

[188] Географическата България бе тясна за Фердинанд. Ламтеше той за много по-големи царства. Завлече го таз мания към Цариград. Оттук — безумните атаки на Чаталджа^[17], излишните кръвопролития, безсмислените жертви в пари и хора. Дали не го е блазнел византийският престол? Защо не? В такваз глава кат неговата всяка фантазия може да се загнезди.

[67] Когато ще се четат моите записки […] мнозина от читателите ми ще се попитат учудено: как е това възможно? Други ще се усъмнят в правдивостта на моите записки, ще допуснат неразположение, пристрастие към лицата, за които тук се споменува. Не, мои мили внучета, не допущайте подозрения! Помислете вий за времето, през което аз и описаните тук лица сме живели. Помислете и ще се уверите, че в думите ми, в оценката ми няма нищо преувеличено, че аз съм гледал на лицата и събитията вярно, правдиво, без предвзетост и пристрастие! […].