Добри Ганчев
Спомени за княжеското време (3)

Глава трета
Чертици от характера на Фердинанд

[56] Подозрителен човек бе Фердинанд. Особено в първите години от князуванего си. В главата му постоянно цареше мисълта за съзаклятие против него. Подозира всекиго, не вярва на никого. Който нямаше характер да сервилничи пред него и да манифестира прекалено лицемерна преданост към особата му — опасен човек бе за него.

Майор Паприков^[1], човек скромен, предаден само на работата си, осторожен, дори боязлив, без малко щеше да бъде принуден да напусне армията. Влязла бе в главата на Фердинанд, види се, по някоя интрига, мисълта, че той, Паприков, бил злоумишлявал против него. Кроял бил някакво съзаклятие.

Един ден, туй бе през пролетта на 1890 год., гледам пред вратата на Паприковата къща — часовой с пушка. Поставен бил от тогавашния военен министър Муткуров. Причините на тоз арест, неизвестни никому, освен на двореца и на Муткурова. Станаха [57] явни подир два дена по следующия случай.

В двореца имаше прием по случай на Великден. Министри, духовенство, висши чиновници, всичкото офицерство от гарнизона, дошли да честитят на княза светлите Христови празници. В първите години от князуването си Фердинанд се стараеше да бъде приятен на поданиците си със строгото придържане о народните обичаи, особено о религиозните. Ходеше в църква в тържествени и големи празници, правеше визити на владици и министри. В двореца се христосваше с всички, даваше всекиму червени яйци. При тоз случай понякога раздаваше на някои и награди. Преди да стане общият прием и христосването, вика в малкия салон един по един лицата, които иска да награди. Дойде ред и до мене. Даде ми копчета с брилянти за горна риза. Даде ги според думите му, за особената ми преданост към особата му. Знаеше, че живея в Паприковата къща и нарочно, за да отвори приказка, попита ме, виждам ли го Паприкова и как е със здравето. Разбрах какво иска да каже князът. Казах му откровено, че Паприковото арестуване е причинило най-неприятно въздействие върху офицери и граждани. Мнозина виждат в тоя акт безпричинно преследване.

Князът се намръщи. За една минута аз се разкаях, задето се намесих в таз работа. Сърдито ми той обясни, че арестуването станало по негова лична заповед, защото Паприков не му бил отдал чест. Насреща му бил вървял, видял го и кривнал в друга улица, за да не го поздрави.

— Познавам му аз чувствата към мене — вика Фердинанд. — Той лошо злоумишлява против мене. Туй го аз знам от предани хора.

Казвам му:

— Паприков е умен и много хитър човек. Ако даже и да има лоши намерения спрямо Вас, няма да обнаружава (разкрива) лошите си чувства. Напротив, ще гледа да се преструва, докато времето му позволи да извърши намисленото.

И туй не убеди княза. Ала се забеляза известно смекчение. Продължи да ми разправя как той отдалеч видял Паприкова, как последният го съзрял и как бързо кривнал в другата уличка.

— Нарочно, нарочно го направи това Паприков. И маршалът и адютантът с клетва могат туй да го установят!

Тез двамата вървели с княза заедно.

Работата бе ясна. Князът искаше да застави Паприкова да напусне армията. По-сетне узнах, че той се бил научил от някой си доносник, че Паница^[2] и Паприков биле дружели много, а от туй и заключението за злоумишлеността му.

Паприков наистина се сбираше с Паница, ала тях ги свързваше само чашката. И двамата обичаха да посръбват. Вечер, след канцеларските часове, те се отбивали у Панова^[3] и тук хвърляха по няколко чашки бира или коняк. Паница не си държи езика, особено като метне някоя-друга. Плещи каквото му дойде на ум.

Разговорът ми с княза на таз тема не остана без последствие. Тъй поне аз си обясних разпореждането му още на същия ден да се снеме часовоят от вратата на Паприковата къща. А към 7 часа следобяд майор Паприков биде приет на аудиенция.

— Как? Има ли помирение? — питам го.

Обажда ми, че всичко се е свършило напълно благополучно. Даже се разцелували.

Лично аз останах доволен от помирението. Фердинанд бе подозрителен и отмъстителен човек. Той бе турил намерение да извади от армията Паприков, най-работния и най-порядъчния офицер. Нему дължи българската армия много от добрите си наредби, особено по [59] стопанската част, макар че името му в първите години от Фердинандовото князуване да се споменува по на задно място. Скромен, без желание да вдига шум около личността си, той даваше с туй си качество възможност на хората като Савов и Петров да използуват труда и заслугите му. И като началник на Военното училище, и като такъв на щаба на армията, той оставяше дълбоки следи подир себе си.

Впоследствие между княза и Паприкова се въдвори известна близост, дори интимност. Той стана министър на войната, министър на външните дела, посланик в Петербург. Той докара и демократите^[4] на власт в 1908 г.

Кога пиша тез бележки, здравето на генерал Паприков е съвсем компроментирано. Повече, той е на умиране. Умира от рак в стомаха […]^[5].

[83] На 2 август по случай двегодишнината от възшествието на престола стана голямо празненство. Направиха се големи приготовления за него, писаха няколко пъти вестниците, нашите и чуждите. В европейската преса намери [84] вяра и слухът, че щяла на тоз ден да бъде прогласена българската независимост. В София се свикаха за празника всички полкови командири, много висши офицери, кметове от някои градове, народни представители, а от Пловдив с увеселителен трен, който се отпусна от министерството за случая, надодоха в столицата повече от 800 души. Дворецът вечерта биде украсен със зеленина и множество огньове. Всичко около му бе в светлина.

В 7 1/2 часа обед, а в 10 1/2 — прием. Имаше канени до 600 души. Пълни бяха салоните, коридорите и алеите в двореца. Стамболов произнесе дълга реч, пълна със славословия за княза, за мирния прогрес на България, който бил обърнал внимание на Европа, даже и на австрийския император; за умиротворението и консолидирането на страната и пр. и пр.

Разбира се, за виновник на всичко туй той посочи княза. Спомена няколко думи и за регентството, което подготви идването на княза в България. Рачу Петров и Савов не останаха доволни от туй, дето за войската не се спомена. Пуснаха се в критики, нарекоха речта самохвалство и други подобни.

Доброто настроение на княза таз вечер се много помрачи от безредицата в двореца. Неизвестно как, в двора бяха проникнали мнозина хора от улицата. Една съдрана жена с дете на ръце мина край княза в градината и протегна ръка за милостиня. Други, [85] подобно на нея, жени и мъже, шареха между канените гости, смееха се, чудеха се на княжеското великолепие. Един съдранко извика на едното от княжеските лакеи:

— Господин генерал, дай ми една чаша шампанско!

Князът не можа да се побере в кожата си. Искри на злост мятат очите му навсякъде. Сърдит на коменданта на двореца, сърдит на маршала, на ординарците, на лакеите, на цял свят. Прибра се в апартаментите си неуспокоен.

На другия ден ме прие на урок. По-скоро на приказка, отколкото на урок. Говори цял час, оплака се за вчерашния скандал в двореца, оплаква се от маршала, от свитата си. Когато наруга всички, дойде ред и до неблагодарниците от наградите му. По случай двегодишнината от князуването си, на вчерашния ден бе раздал много ордени и други награди. На Захари Стоянов^[6] даде първа степен за гражданска заслуга, на Хр. Павлов^[7], председателя на касацията — игла с брилянти, на Стамболова — звезда с брилянти, на Живкова^[8], на другите министри, на всички — по нещо. Раздадоха се същия ден и 20 от новоучредения орден за десетгодишна непорочна служба. Колко неприятности създадоха тез знакове за благоволението на княза! Един се сърди, че орденът му бил малък, друг — защо не получил никакъв, трети завижда, защо към еди-кого си е с по-голямо благоволение и т.н. До слуха на княза дошли всички тез роптания и недоволства. Той си има хора да му подслаждат в туй направление живота, пари им плаща за това.

— На тез хора и цялото небе да им го смъкнеш и да им го дадеш, пак няма да бъдат [85] доволни и благодарни — оплаква се князът.

— По-малко подаръци — по-малко неприятности — думам му. — Защо само на Павлова давате награда, когато в касацията служат толкова души?

— Иска ми 2-ра степен „Св. Александър“. Дадох му игла, за да се отърва. А Захари от шест месеца ми боли главата за първа степен. Какво да правя?

Неприятности князът чувал и от офицерите. И те били недоволни от наградите си. Спомена името на Драндаревски.

* * *

[87] От няколко дена князът и свитата са във Варна. Резиденцията — в манастиря. Времето — великолепно, морето — тихо. Почти всеки ден разходки по [88] море и из лозята. Караулната рота е от 8-ий приморски полк. Прави впечатление, че всички войници от ротата говорят помежду си по турски. Би помислил, че имаш отпреде си турски аскер. То се обяснява лесно: болшинството от войниците са гагаузи, а покрай тях по турски говорят и българчетата. Кой не знае слабостта на българина да се хвали, че може да говори чужд език?

Войниците ловят за княза змии, едри, дълги по няколко аршина. По брега на морето ги има много. Князът ги държи затворени в сандъчета, храни ги, гледа ги.

Понякога князът отива по брега за лов на чайки. Беше убил няколко и ги проводи в Унгария, на сестра си, да си направела от тях маншон.

Един неделен ден негово царско височество ходи в града да се черкува в католическата църква. Минал край нашата църква, гдето го чакало духовенството, офицерството и чиновниците. Минал и заминал право за католическия храм. Нашите останали недоволни. Ропот, сърдитни. При все туй, дочакали го да дойде и на православната литургия. Дошел късно, но все пак — дошел.

Него ден, подир обед, негово царско височество получи телеграфическо известие за смъртта на Захари Стоянов […].

[90] За смъртта на Захария бяха пуснали измислицата, че бил отровен от руски емисари в Париж. Туй намери място в австрийската преса. Той умря, както излезе наяве от аутопсията на трупа му — от перитонит. Задръстили му се били червата. От София до Париж пътувал една неделя и през всичко туй време ял пастърма и сух хляб. И преди това той страдал от хроническа леност на червата.

* * *

[91] В тостовете, в речите, в пресата — българската и австрийската, в разните описания, изобщо във всички словословия по адрес на княз Фердинанд подчертаваше се една и съща мисъл: С идването си в България той омиротворил страната — консолидирал я и я тикнал в пътя на мирния прогрес. Това не беше съвсем точно. Години подред вълненията продължаваха, борбата между русофилите и националистите не спираше. В Русия проживяваха стотици емигранти […]. Някога се промъкваха в България, агитираха, възбуждаха, поддържаха в народа вярата в скорошното прогонване на узурпатора — Фердинанд Кобурготски […]. Те предприемаха и слаби опити за борба. Тез опити в началото се проявиха в бунта на Набоков^[9] и Боянов^[10], а по-после, когато се увериха, че народът няма да ги поддържа масово, както те вярваха, захванаха да образуват комплоти и против Стамболова и княза.

Участта на Набоковата чета е известна. Набрана в Цариград от български емигранти и черногорци, тя проникна в България по разни пътища. Но защото [92] още в Цариград Вълкович, тогавашният дипломатически агент следял, бил в известност чрез турското правителство за дирите и движенията й, тя бе посрещната от българските роти и унищожена. Говореха тогава, че тя била предадена на Вълкович от един българин емигрант, Койчо, и след това дълги години русофилиствува в България.

Чаках ред за прием от княза в адютанската стая в двореца. Тъкмо в минутата, когато дежурният ординарец се бе върнал от княжевия кабинет и ми съобщи, че ме чакат, влиза Стамболов в оръжейната стая. Пред салона за аудиенциите имаше една проходна стая, стените, на която бяха укичени с най-разнообразни стари оръжия: пушки, пищови, саби, ятагани, арбалети. Много от тез оръжия бяха донесени от Видин, от Пазвантовата оръжейница^[11]. Така бе украсена таз стая още от княз Батенберг.

— Чакай, аз ще вляза — обади се зад мене Стамболов.

Гледам го: блед, сериозен, намусен. Явява се неочаквано на аудиенция, трябва да има нещо особено, думам си. Питам го защо тъй внезапно. Отговаря:

— Още на един предател светихме маслото… Боянова убили, четата му — пръсната, унищожена…

Стамболов влезе при княза. Бави се половин час. На излизане беше вече успокоен, засмян.

Князът и той засмян. Види се, Стамболов бе му разправил подробности за убийството на Боянова. Той ми го повтори с удоволствието, с което се разправят най-приятните новини.

[172] Обичаше Фердинанд да се шегува. Ала шегите му понякога биваха тъй безсолни, тъй биваха блюдкави, та против волята ти вселяваха съмнение в здравия му разум. Тук между записките си оставям два конверта (плика) и едно мое писмо с отговора на княза и със собственоръчния му подпис. Писмото е писано по всяка вероятност от някой негов адютант, под собствената му диктовка. Повтарям: и плика, и писмото говорят много за личността на Фердинанд, затова би трябвало да бъдат запазени. Външният плик е подписан:

ОТ Н. Ц. В. КНЯЗЪТ

ГОСПОДИН ДОБРИ ГАНЧЕВ

Вторият плик, пъхнат в първия, има напечатани, както е туй в обичая на търговските фирми, следните думи:

ГАНЮ БАЛКАНСКИ, ФАБРИКАНТ

НА ГЮЛОВО МАСЛО, КАЗАНЛЪК

Сиреч писмото излиза от таз търговска фирма. А е турен тоз плик в друг, за да се скрие срамната за двореца шега от разсилния Сп. Зарарин, който разнася княжеските писма.

Връща ми по този начин князът писмото, с неговия отговор, писан с червено мастило на същия лист. Преписвам тук самото писмо и княжевия отговор. А преди това една малка предистория, която ще обясни мотива в съдържанието на моето писмо.

Работата ето в що се състои. Някои наши държавни хора от Фердинандово време без угодничество и подмазване към двореца не можеха да минат, т.е. мъчно без тез унижения [173] можеха да се докопат до властта. Особено тез, които не се надяваха на дарбите и заслугите си. Такъв случай бе с г-н Михаил Сарафов^[12], човек със скромни дарования, с отлични русофилски чувства, но без способности за държавен мъж.

Той е председател на Славянската беседа^[13], следователно в положение да е в контакт с двореца. Трябва да се използва тоз контакт, инък мъчно се иде на власт.

По случай на един концерт, даван в салона на Славянска беседа, настоятелството на последната решава да покани князът, както това често се правеше. В такива случаи князът сядаше на едно кресло, турено наред с първия ред столове. До него седяха министрите, ако такива имаше, председателят на Беседата и по-нататък — свитата му. Михаил Сарафов намира, че князът много се смесва с поданиците си, и че не е хубаво това за престижа на короната, та поръчва на архитект Лазаров^[14] да направи специално за господаря една ложа-балдахин. Художникът изпълва поръчката, както я разбира. Направя трон, издигнат цял метър над другите столове, а над трона — разкошен балдахин от копринен плюш. Тоз импровизиран царски трон се тури към дясната стена на салона, за чудо и приказ на посетителите. Дохожда определеният за концерта ден. Салонът е препълнен с отбрана публика, защото знаят, че ще присъствува и князът. Той обаче по някакви си причини не дохожда, а идват вместо него двама адютанти и се настаняват в ложата-трон, под балдахина. Концертът се почва, ала [174] публиката като че малко се интересува от пението и декламациите. Очите на мнозина са обърнати към княжеската ложа, гледат в нея княжевите адютанти, надсмиват се, шепнат си нещо на уши. Хвърлят се двусмислени фрази по адрес на княжеските представители, други осъждат и критикуват Сарафова. С една дума, концертът минава в смущение. На другия ден за таз ложа заговарва и печатът. Един незначителен вестник, с още по-незначителен редактор, се изказва твърде остро за трона в Беседата и за княжеските адютанти, дето са били в нея. От туй и князът недоволен и адютантите му сърдити. Отиват двамата в редакцията на вестника, намират редактора и го набиват. Естествено, княз Фердинанд доволен от таз далеч неприлична постъпка на адютантите си и даже я одобрява пред други хора от свитата си. Туй става известно в града. Обществото още по-силно се възбужда. Говорят и осъждат двореца навред.

Под впечатлението на всичко туй, написвам му следната бележка:

[320] „Княжеската ложа в Славянската беседа по форма и място няма характера на обикновена театрална ложа. Издигната над пода на салона на цял половин метър, тя прилича да е княжески трон. По таз причина оправдано е отчасти възмущението на посетителите на Беседата кога виждат в таз ложа другиго, освен господаря или августейшите деца. Членове от свитата на н.ц. височество имат преимущество пред другите граждани, когато са при него на служба. Вън от това те не трябва да се издигат по-високо, отколкото са другите княжески поданици, защото чрез това се докача демократическият дух на българина, дух на равенство между всички. Нашият народ е навикнал да мисли, че само царят стои по-високо от всички ни. Затова и троновете княжески в църквите, както и в двореца, са места в понятието на българина недостъпни за обикновените хора. Регентите, през време на междукняжието, биха предизвикали кървава революция, ако се биха настанили да живеят в двореца, както един от тях беше пожелал на времето си. Ако някой обикновен гражданин би застанал на княжеския трон в църквата през време на богослужението, той сигурно би бил свален от него с бой. И престолът на господаря в църквата, и този в събранието, както и в двореца, имат характер на недостъпно за обикновения човек място. Туй високо мнение и почитание се пренася и върху ложата-трон в Славянската беседа. Не трябва да се изглажда туй високо уважение към определеното за княза място.

[321] Аз бях в Славянската беседа на представлението и чух с уши роптанието на всички от туй, дето някои от членовете на свитата, седнали в ложата-трон, се издигаха на цели метри над главите на министри, генерали и всички присъствуващи. Ако даже допуснем, че това роптание има източника си в чувството на завист, и в тоз случай то не трябва да сърди княза.“

Отговорът на княза:

[320] „Благодаря сърдечно за приятелския съвет. Ще прибавя само:

1. Скромната сграда, строена в Славянската беседа, по причини хигиенически и чисто хорски, не е и не може да се нарече трон, и не може по никой начин да бъде сравнена с престола в църквите и двореца, а още по-малко е действителният трон, който стърчи в темпла (храма) на народния суверинитет!

[321] 2. Авторът на бележката няма, освен да посещава редовно църквата «Св. Крал»^[15], особено на сватби и погребения, за да се убеди колко там понятията за святостта на тъй наречения княжески престол са изложени на пострадания. Баби, жени от всевъзможни произхождения, мръсни момчетии, дечурлиги и пр. заместват изобилно и държавния глава, и злощастната му свита, и дворцовите лакеи, и тути кванта, без да се възбужда от това ни най-малко гражданското негодувание!

3. Във всичките театри на света свитите придружават властелина в дворцовата ложа и се ползуват спокойно от нея в отсъствието му.

4. Една истина сияе обаче в настоящето послание, и тя е: нашата завист, която е най-големият бич за България и за българите!

(п) Фердинанд (единственият действителен демократ в Княжеството)^[16].“

[176] Отказвам да давам каквото и да е тълкувание на княжевия отговор на моята бележка. Наистина, има в него прави мисли, ала защо тез прави мисли се слагат в конверта под фирмата Ганю Балкански. Фабрикант на гюлово масло? И още друго „защо“:

Защо княз Фердинанд да е единственият действителен демократ в княжеството?

 

 

По някой път у княз Фердинанда наистина се появяваха пориви да се кичи с демократическо труфило. Суетен бе до самозабрава. Обичаше да го ласкаят, да го хвалят, да го гледат, да му се чудят. Наберат се около му селяни, зяпат го, гледат му дрехите, сърмата по тях, тънките дълги аристократски пръсти и бляскавите по тях драгоценни камъне — гледат всичкото туй великолепие и цъкат със зъби, [177] „зверят се“, дет казва шопът. А той — доволен, предоволен, тръгне имежду им, разпитва ги за нещо, дава им по нещо. Ако той туй нарича демократизъм?!…

И в други случаи у него се проявяваха пориви към демократизъм. Обхващаше го лудешкото желание да се смеси с тълпата, да се кара, да се псува, както това правят уличните партизани, както туй ставаше в Народното събрание. На Юрдан Йонов^[17] веднаж бе казал:

— Завиждам ви г-н Йонов, завиждам ви!

Юрдан разтворил очи, чуди се на какво.

— Завиждам ви, че имате възможност да отговаряте, да запушвате устата на подлеците в събранието. Колко съжалявам, че аз нямам възможност да правя това!…

Впрочем, ако Фердинанд не можеше открито да излезе да демократствува, т.е. да се кара и да се псува с тез, които го сърдят, той правеше това чрез други хора — с някого от свитата си или с купените редактори. Един ден, то бе в народняшко време, във вестник „Мир“^[18] се бе появила една псувня по адрес на Д. Петков, когото обвиняваха в разврат […], в кражба и във всевъзможни мерзости. Свирчу научава от свой човек в редакцията на „Мир“, (от един словослагател), че статията е изпратена със стражар от двореца. И се разфучава разсвирепилият Свирчу с такъв отговор по адрес на Фердинанд, че последният, казват, просто идел до полуда в двореца си. Викал Стоилов, плакал му се, заканвал се, че той, Фердинанд, ще застреля собственоръчно обидчика и пр. и пр. Свирчу бе оскърбил в статията си не само Фердинанд, но и рода му. „Аз — пишеше той, не съм внук на прославените с разврата си Бурбони…“ Понякога цели вестници се издържаха от двореца, за да се нападат неприятните лица. Ето ти Фердинанд демократист!…

[102] Когато бе добре разположен, доволен от себе си, от работите си, княз Фердинанд показваше необикновена веселост. Разправяше спомени от младините си, имитираше приятели и познати, разказваше пикантни анекдоти, понякога съвсем не за дамско общество, твърде често сални (мръсни). Кога му се развържеше езикът, говореше, без да се стеснява от гостите си. Разбира се — в по-интимен кръг. Един път в двореца по случай именния му ден бяха поканени на дежоне (обед) няколко по-близки хора. Беше получил от Виена [103] някакви хубави известия, сръбна две-три чашки от хубавото токайско вино и развърза език. Смя се сам през глава, смяха се княгинята, гостите. Подадоха сиренето. Той хапна еднаж-дваж, поднесе с вилицата едно парче от него до големия си нос и взе дълбоко да поема. Сиренето бе миризливо, френско сирене. Посегна към майка си, взе й рога, с който слушаше и завика:

— Кога дълго време яздя и не вземам баня, ей такваз точно воня усещам от известни части на тялото ми.

Княгинята гальовно замахна с рога уж да го удари и запуши си глухите уши. Няколкото присъствуващи дами забиха погледи в талерките.

Ядеше княз Фердинанд много, но пиеше в младите си години умерено. Във време на ядене докторът постоянно му даваше знак да не яде много. Поръчал му беше князът да прави това, ала го не слушаше.

През време на големите обеди, кога имаше канени много гости, очите му постоянно шареха по цялата трапеза. Гледаше кой как яде, как пие, как се държи. А толкоз смешни случаи имаше на тез обеди! По-голямата част от гостите, не видели такваз трапеза, естествено изпадаха в грешки. Подаваха се, например гозби върху тестен пиедестал. Взел някой от гозбата, залоства да отреже и от тестото. Донасят в особени чашки топла вода, с лимонова киселина, или пък сапунена, да си измият устата и [104] пръстите. Гледаш някой я гътне, изпие я, мръщи се.

Какви не аджамилъци!… И туй даваше такъв благодарен материал на княза за смях и подигравки!

В известни случаи княз Фердинанд бе голям суеверен, с предразсъдъци човек беше. 13-то число бе за него сатанинско. Нито тръгваше на 13 число, нито някоя работа захващаше, нито пък на трапеза, дето има 13 души, сядаше да яде. Във Варна един път бяха сложили 13 прибора, 13 души седнахме да ядем. Още не подали второто блюдо, той забеляза фаталното число. Викове, хоканици до бога. Горкият маршал, как трепери за таз си небрежност! Един от ординарците, поручик Стоянов^[19], кат стрела изхвръкна от вратата, за да измени числото на сътрапезниците.

Голяма способност имаше княз Фердинанд да схваща и най-дребните, но характерни черти у хората. Оттук и сполучливите сравнения и уподобления. Прозвището на М. Маджаров^[20] „конската глава“ е негова измислица. Маджаров имаше длъгнесто лице и глава, държеше я дръпната назад, кат на кон, кога му са обтегнати юздите. Един ден министър Александър Радев^[21] му говори нещо за професорите, споменува името на Д. Агура^[22].

[105] — Тоз, дет има очите, погледа и главата на котарак? — пита Фердинанд.

Уподоблението наистина бе много справедливо. Почтеният професор и по лице, и по нрав, много напомняше на котарак.

Присмехулник бе княз Фердинанд. Обичаше и умееше да схваща слабите, смешните страни на хората, да ги критикува, да се присмива и подиграва. Прозвищата и прякорите, дет Стамболов и Свирчу даваха на противниците си, много му допадаха. В интимен кръг той не наричаше Ив. Ев. Гешова^[23] другояче, освен с дадения му прякор — Изтърван заек, Начовича — Велзевул, Маджарова — Конската глава и пр. и пр. Усмиваше и дамите. След всеки бал или вечеринка той по няколко дена наред, в кръг — на свитата си, ще приказва коя дама как била облечена, как се държала, и все с известна ирония, някога много тънка и остроумна, а понякога — просташка, дебела. За г-жа Чомакова-Петрова^[24] бе казал един път, че всякога, кога я видел, напомняла му кокошка.

За Ив. Ев. Гешов ще се пише много, историята няма да го забрави, както и българският народ дълго-дълго ще го помни, затова да се има предвид и таз ми бележка, макар и несериозна. Гешов бе наречен от Стамболов Изтърван заек, защото кога вървеше по улицата, въртеше главата си ту на една, ту на друга страна, като че се страхува или го гонят. А туй въртене глава и бързият му вървеж напомняше преследван, изтърван заек. В природата на Ив. Ев. Гешов наистина имаше нещо заешко: боязлив, плашлив, готов да фукне да бяга при най-дребнава опасност. Дълбоко вярвам, каквото и да говорят писмените документи и написаната по тях история, че този плашлив характер у Гешова погуби България. Ако в 1913 год. бе друг човек за министър-президент в България, тя несравнено по-друга участ щеше да има.

[106] Ив. Ев. Гешов бега от отговорности и друг път. Бе министър през време на регенството. Видя, че времената стават корави, че предстоят жестоки борби и си даде оставката. Други говореха на времето, че Евлоги Георгиев^[25] бил му заповядал да стори това. Вероятно е, защото Гешов чакаше от него наследството.

Княз Фердинанд дойде в България с доста голяма свита и прислуга. Всички бяха чужденци: французи-свитата, маджари и немци — прислугата. По-после, след година-две, той замени прислугата с българи, а още по-сетне изпроводи да си отидат и французите. Направи това по мотиви от чисто стопански характер, по-малко да е тежестта върху цивилната листа. Чужденците му струваха по-скъпичко, по-големи заплати получаваха, по-добра храна трябваше да им се дава, затова в двореца полека-лека се настаниха пирдопчани. Не само защото са по-интелигентни и възприемчиви, ами и защото намериха поддръжка. Още от времето на княз Александър бе останал в двореца един пирдопчанин, той доведе роднини, приятели, съседи. Избръснаха онез пирдопчани мустаки, бради, облякоха ливреите, фраковете — не мож ги отличи от немци и французи. Обядваше прислугата отначало в двореца, от дворцовата кухня, ала интенданството по-после намери по-добра сметка да бъдат всички абонирани в един близък до двореца ресторант. Чувах един ден от майор Добнер^[26] какво пирдопчаните не останали доволни от ресторанската храна. Чудеше се почтеният маджарин на таз требователност (взискателност) у българската прислуга […]. [107] Някои от тез пирдопчани-слуги впоследствие спечелиха особено благоволение от страна на Фердинанда, даже и интимността му. Чрез това сполучиха да припечелят добър имотен. Един такъв е Анков.

Строен, красив войник от конвоя, той биде взет още от княз Александър за прислужник в кабинета му. Завари го в двореца княз Фердинанд, хареса го, задържа го на същата работа. По-после тоз Анков стана имотен човек, направи 2–3 хубави къщи, стана тъст на многоизвестния впоследствие Фердинандов любимец Вайх^[27].

С външността си, с държанието си княз Фердинанд импонираше на хората. Особено върху тез, които имаха случай да го виждат и беседват с него не толкова често, а още повече върху чужденците. Оттук и широко разпространеното мнение за него като за мъдър владетел и тънък дипломат. Пленяваше, подкупуваше хората с държанието си, с външността си, а понякога и с жестовете си. Нямаше чужденец (говорим за първите години от князуването му), който да е бил удостоен с аудиенция и да не е изнесъл най-отлични впечатления. Особено пък вестникарите, хубавите впечатления, на които ставаха превъзходни от широкото гостоприемство на Фердинанд, понякога и от обичайните в случаите субсидии. Приеме някого на ауденция, [108] поговори за едно, за друго, а очарованият кореспондент пълни вестника с дълги колони за дълбокия ум за отличните дипломатически способности на българския владетел. Държеше много княз Фердинанд на тез си дарби, обичаше понякога и да се похвалва с тях. Дълбоко бе убеден, че е голям дипломат. Помня с каква радост ми четеше един ден кореспонденция в някой си немски вестник, в която се сравнявали двамата първи български владетели — Александър и Фердинанд. Първият, казваше се, имал пълководчески дарования, вторият — тънки дипломатически способности. Радостта от тоз отзив бликаше в лицето му, в цялото му същество. Как щяха да вярват грядущите поколения в тез купени с лъст и гощавки отзиви, ако не бе опропастена България от тоз голям дипломат!

Генерал Фичев^[28] бе в свитата на Фердинанд, кога припознатият за цар български владетел отиде в Париж да се представи. Поразен бил почтеният генерал от надпреварванията на френската аристокрация и първите сановници на републиката да се удостоят с вниманието на Фердинанда. Разбира се, тук е имало влияние и друго обстоятелство, освен качествата на Фердинанда — роднинството му с едновремешния френски кралски дом. В неговата фигура, тъй прилична на Бурбоните^[29], френците си напомняли за царя-слънце!

Драган Цанков и той бе ходил в Петербург да съпровожда княз Фердинанд след помирението му с Русия. В Зимния дворец, при тържествения прием, на който присъствувал и той, Драган Цанков, [109] българският княз таквоз великолепно впечатление извикал в присъствуващите, че император Николай бил забравен. Погледите, вниманието на всички било погълнато само от великолепния Фердинанд. Демократа Цанков, личен негов враг, и той не се удържал да каже: „Туй го разбирам цар!“

Очите на Фердинанд са възсини или синьо-зелени, очи на северен човек. В тях гори пламъче остро, не съвсем приятно, пронизващо. Особено кога иска да фиксира човека, или кога се сили да обнаружи (покаже) неразположението си към тебе. Свие дългите мигли, изкриви погледа си, игла като че те пронизва. Често си служи Фердинанд с тоз остър, зъл поглед.

Кожата на Фердинанда бе нежна, прозрачна — кожа на чистокръвен аристократ. Пръсти — дълги, нокти — остри, всякога изгладени, изчистени, грижливо маникюрирани. Като че му беше голямо удоволствие да се радва на дългите си пръсти, с острите гладки като огледало нокти. Особено пък когато върху тез нежни, красиви пръсти нанижеше скъпоценните пръстени с бляскави разноцветни камъни.

Брилянти по пръстите му никога не видях. Само скъпоценни камъни: рубини, изумруди, редки сапфири. По всички четири пръста трупаше пръстени. По три, по четири на пръст. Цялата му ръка гори от блясъка на великолепните камъни. За да ги показва на публиката, държи големия пръст под скута на мундира си, а другите — над него. Сочи ги към събеседника си, често ги попогледва, радва им се, играе с възхитителния [110] отблясък на красивите драгоценности. Знае княз Фердинанд историята на всеки свой пръстен. Кой от кого е подарен, на кого някога си бил собственост, как попаднал в ръцете на майка му, баща му или сестра му, кога са го преправяли и пр. и пр. Меняваше тез пръстени, както меняваше дрехите си. С едни и същи не излизаше във всяко време на деня. Виждаше се — имаше ги безчислено множество. Обичаше да гледа и у други хора красиви пръстени. Разбра това свитата му, адютанти, ординарци, секретари, писари, та захванаха и те да се труфят с пръстени. От свитата таз мода мина и към другите приближени до двореца. Дори Стамболов и Петков, които допреди идването на Фердинанд бяха се смели презглава, ако видеха мъж да носи пръстен, и те взеха да турят такива, било подарени от княза, било купени със свои пари. Не ще и дума за дамите.

Истински царска стойка имаше Фердинанд. Царственост не само външна, в облекло, в труфене, в обноски, в навици и привички, но и в отношенията си към хората. Впрочем, да се ограничим малко. Вън от тържественостите, от приемите и аудиенциите, в кръга на по-близките и по-долния негов антураж, царствеността му изчезваше. Често се гневеше, караше се, хокаше, дори понякога псуваше. В първите години псуваше по маджарски. Друг да напише дали в последните не се бе научил на български попръжни.

Неспокоен, лек и темпераментен. Дълго да се съсредоточи на една работа, върху една мисъл не можеше. Даже кога подписва указите, не всякога се интересува да знае за какво се касае указа, какво подписва. Види ли много натрупани на писалището книжа за подписване, мръщи се, чумери се, остро демонстрира [111] неудоволствието си от това.

Цял живот Фердинанд прекара в движение. Съмнявам се, че няма да кажа истината, ако река, че той по-голяма част от времето си прекара във файтони, вагони, параходи. Кога не можеше да излезе вън от България — скиташе се из нея. Предлог си намираше — да изучава страната. Никакво изучаване! Нито за поминъка на хората се интересуваше, нито за желанията, чувствата и нуждите им. Просто се скита, без цел, без нужда и какви-годе намерения. Защото не му се стои на едно място. Понякога казваше, че мрази София и гражданите й, които тъй също, според думите му, го не обичали. В такъв случай бягаше в Пловдив. Там бил той много доволен, защото хората били други. По-малко партизанство, по-големи симпатии към него. Мисля, отчасти бе прав: там имаше повече гърци, а те му се по-харесваха от българите. По му се харесваха и турците. Аз туй имах случай няколко пъти да го констатирам. Осторожен бе в туй отношение, пазеше се. Ако речеше да разкрие истинските си чувства към народа, който го избра за свой владетел — надали щеше да го запази дор и Стамболов. Софийските дами обясняваха продължителното му стоене в Пловдив с пристрастието му към красивите гъркини. Може би да не бяха съвсем далеч от истината. Трябваше да има нещо. Госпожите по-лесно научават таквиз работи. По повод на честите пътувания на княз Фердинанд един наш публицист бе писал, че имало някаква си модерна болест, мания за скиторене и че и князът ни [112] бил страдал от нея. Не зная дали има такваз болест, но ако я има, сигурно Фердинанд е бил заразен от нея. Не вярвам да има подобна болест у хората, не я допущам и у Фердинанд. Човекът пътува, скита се нагоре-надолу, защото няма сериозен ум да се залови за мъчна и отегчителна за темперамента му работа. Отгде ще има таз способност и наклонност към положителен и сериозен труд? От баща му, от дяда му? Ами че и те имали толкоз нужда от труд, колкото и техният потомък. Отгде тогаз у таз категория хора ще се явят способности към сериозен труд?

От думите на самия княз Фердинанд аз си съставих ясно мнение за характера на учението му в младини. Не с усидчив (упорит) труд, не с мъка, а с приятни развлечения той е добил всичко, което съставлява у него запас от знания. И езиците му, и науките му, та че и специалността му по орнитологията.

Тъй се учат всички князе, така се учил и Фердинанд.

През 1888 год. бях във Виена. В хотела, дет бях спрял, идва да ме търси един господин. Моли ме да съм изходатайствувал от българското просветно министерство да го приемат в някоя гимназия за учител. Когато го попитах какъв мотив мога да туря на ходатайството си за него, чужд на страната ни човек, той ми се препоръча като редактор на съчиненията на княз Август, Фердинандов брат, станал известен по туй време в австрийската литература с описанията на пътешествията си.

Измежду големите аристократи в Европа не е само княз Август^[30], който [113] си е спечелил славата на учен човек и писател чрез чужд труд.

Да ме извини читателят за отклонението. Думата бе за страстта на княз Фердинанд да пътува. Много, неуморно, безспирно пътуваше. Четеш в сутрешните вестници, че заминал за Кричим, във вечерните — за Варна, а след ден-два — за Европа.

Спомням си при този случай стиховете на Пушкин за Александър I^[31]:

„Всю жизнь провел в дороге,

и умер наконец в Таганроге.“

Фердинанд още не е умрял, жив и здрав е. Но не пътува, нито се скита по разните курорти. Присмиря, както присмиря и България. Казано е в Писанието: „Нищета мужа смиряет“.

Алчен за богатства Фердинанд не бе. Наистина, много пари той струваше на България, с мнозина министри се скара за тез пари. Не ги обаче искаше, за да ги има. Трябваха му, за да купува с тях лукс, блясък. Както риба без вода, тъй и той без блясък не можеше. Природата му бе такава. Едвам дойде в България, залови се за преустройството на двореца, не му хареса старият турски конак, с който княз Александър се задоволяваше през цялото си князуване. Тесен му се видя и починът да го преустройва, разширява. Танцувален салон нямаше — построи го; отделение за княгинята липсваше — добави го. Подзидва го, надстройва го, украсява го — похарчи много повече, отколкото би похарчил, ако направеше съвсем нов. Всяка година се гласуваха по [114] няколкостотин хиляди за преустройството на двореца и пак не можа да го направи такъв, какъвто желаеше да го види. За най-малки неудобства сипеше пари, за да ги премахне. Мишка някаква се завъдила в кабинета му, скрибуца му, безпокои го. Не взема капан или котка да я улови, а пише във Виена да му проводят някой си прочут навремето си мишкоизтребител. Видях почтения немец как обикаляше дворцовите стаи, разглеждаше подовете, стените: търси дупките на мишките. За таз служба на един обикновен български котарак се платиха няколко хиляди лева, за идване от Виена и за връщането му. Изтреби ли мишките — не зная. Не чух повече оплаквания от тях.

Вътрешността на двореца през Фердинандовото царуване наистина бе докарана до голяма изисканост. Може в другите дворци да е имало несравнено по-голям блясък и разкош, ала за България той бе много. В такъв дворец естествено не можеше да се влиза как да е. Трябваше и дрехите да отговарят на дворцовото великолепие. Оттук — скъпи рокли, разкошни тоалети, с вкус ушити фракове. Време на блясък и велелепие — Фердинандово време. И как то прилегна на синовете на българските занаятчии, селяци и попове! Като че в таз обстановка бяхме се родили, расли и остарели.

Хубаво време, младо време! Где го то? Отлетя както отлетя и Фердинанд. Спомняме си сега за него като за приятен сън. Навярно и Фердинанд, усамотен в Кобург, оставен от свита, деца и близки, спомня си туй хубаво време, когато…

[115] Не държеше пари Фердинанд, пръскаше ги без милост. Пръскаше ги за пътувания, придружаван от внушителна свита, за подаръци, за награди, за всичко туй, дет можеше да накара хората да говорят за българския владетел, за щедростта му, за великолепието му. Ордени, пръстени, карфици, браслети сипеха се на ляво и на дясно. Дава на велможи, дава на чиновници, на вратари, та че и на готвачи. Дава с шепите, пръска […].

Затова цивилната листа, колкото и да я увеличаваха, никога не покриваше разходите на Фердинанд. Всякога се сключваше дворцовият бюджет с дефицит. Та и как ли другояче, когато се поддържаха дворци в София, във Варна, във Враня, в Ситняково^[32], в Бистрица^[33], в Пловдив, та че и ловджийски дом в Кричим?!…