Добри Ганчев
Спомени за княжеското време (7)

Глава седма
Стамболов и антуражът му

[144] Пишем за първите години от Фердинандовото князуване, тъй много свързано със Стамболова в управлението му. По общност на мислите налага се да се спомене нещо по-подробно и за главния фактор на туй управление, за самия Стамболов.

Писало се е много за тоз рядък държавник, ще се пише несъмнено още повече. Да кажа и аз няколко мои лични спомени за него.

Със Стефан Стамболов аз имах случай да се срещна и запозная още отпреди Освободителната война. В 1872 год. аз се учех в Николаев, в Минковия пансион^[1]. През лятната ваканция от Одеса ни дойде един прочут гостенин, прославеният вече войвода Филип Тотю^[2]. С него заедно дойде и Стамболов, ученик от Одеската семинария. Младо, голобрадо момче, възнисък, набит, с малки, но живи и пронизвателни очи, с крупна, овална глава, полутатарски тип, младият Стамболов привличаше на учениците от Минковия пансион повече вниманието, отколкото сухата кокаляста фигура на крилатия войвода. Петокласници и шестокласници се тълпяха около гостите, слушаха хвалбите на Тотя-войвода, слушаха и декламираните от самия автор стихове на младия поет Стефан Стамболов. Войводата и поетът гостуваха в Николаев няколко дена. Събраха някоя-друга пара за „общото дело“ и пак си заминаха за Одеса.

По-после аз срещнах Стамболова в Букурещ, в разгара на Руско-турската война. Той имаше стая в хотел „Габровени“, гдето пренощувах и аз. Заемаше една тъмна стаичка и минаваше за кореспондент на руския вестник „Голос“^[3]. Донесъл му бях едно писмо от неговата сестрина дъщеря Евгения [145] Димиева, ученичка от Левешовския пансион в Киев. Похвали ми се с кореспонденциите си, тикна ми да прочета последната от тях. Прочетох я, догде той се обличаше да излезем. Съдържание — просто, изложение на циркулирующите слухове на румънската столица, изложение — полуграмотно. Ст. Стамболов малко време бе учил в семинарията. Езика руски, нито писменият, нито говоримият бе сварил да усвои. Учението му в Одеса не бе редовно, системно. Постъпил в Духовната семинария, защото там намерил хляб, той най-малко влечение имал към науките, които се преподават в нея. Времето си прекарвал в четене белетристика, на запретени от цензурата книжки, в разговори за бунтове, революции и преврати. Времето бе таквоз, че в онез времена всеки се готвеше за голям човек, да събаря държави, да сваля тирани, да реди, да крои. Особено силна бе тази наклонност у хора с по-силен темперамент, с по-увлекателен дух. Стамболов бе от тях. Готвеше се да освобождава България, но не забравяше и Русия, и нея пожелал да види преустроена. Говорели си младите хора против руските порядки, против „царье“, „папи“ и „патриярси“ […]. Други измежду тях роптаели срещу тоз бунтовнически дух, препирали се, карали се и докарали работата до семинарското началство, а от него до полицията. Стамболов напуща Одеса, озовава се в Букурещ, в кръга на революционерите. Оттук — в България, апостол, от България — пак в Букурещ. Тук го сваря войната, тук го срещнах и аз в 1877 година.

Същата година, през лятото, срещнах Стамболов в Търново. Бе се настанил при някой [146] евреин, интендант на армията, да му купува добитък. Мнозина приятели и познайници му завиждаха за голямата заплата, коряха го, виняха го, че бил отишел да служи на евреите, наместо да влезе в редовете на опълчението. Нали уж бил „народен“, „комита“?

В Търново Стамболов прекарваше в компанията на Любен Каравелов^[4], на Георги Живков, на д-р Стат Антонов и др. С Любена бе се помирил, забравили бяха враждите от Букурещ, в онез гладни години, когато всички бяха зли като оси. Каравелов физически бе западнал. Чер, пожълтял, уморен от живота, бавен в движения, в разговор. И следа от предишния огън не бе останал в душата му. А все още се мъчеше да бъде весел. Ходеше всяка вечер у Бяла Бона^[5], попийваше мастика, разправяше весели анекдоти, караше и нея да му разправя за народополезните си заслуги в турско време. И тя бе от „народните“, и тя била помагала на „народните хора“. Кой търновчанин не бе такъв?!… Затуй и колко поборници се оказаха впоследствие от тоз град? Краят им няма. Стотици таквиз понсионираха за поборничество, за комитаджийство. Всяка година кат гъби никнеха. Кат се изредиха мъжете, дойде редът на жените. И те със заслуги, и тем почнаха да дават пенсии. На една, защото шила някакво си знаме, на друга — защото крила в къщата си еди-кого си. Бяла Бона не получи пенсия, но славата й кат поборница я преживя, макар и за късо време. На други таз слава изчезна много по-рано от смъртта им.

Един малък епизод от моя личен живот. В Търново през лятото на 1877 год. Ст. Стамболов [147] ме запозна с един свой влашки „приятел“. Дядо Желю се казваше, известен тогаз хайдут-войвода. Срещнахме го на Баждарлъка. Стамболов го спря, попита го за здравето му, кога е пристигнал и какво мисли да прави. Разправя дядо Желю, че събирал чета и че с нея щял бил да отиде къде Кесарово^[6], където се били появили турци башибозуци.

— Ей го — дума ми Стамболов, — върви с него. Защо ти трябва опълчението? Там ще трябва да стоиш до края на войната, а тук ще напуснеш, щом свършите работата си.

Бях говорил на Стамболова, че имам намерение да си довърша Духовната академия^[7] и че към м. октомврий пак заминавам за Киев.

— Дядо Желю ще те освободи от четата си, кога поискаш. Нали тъй, дядо?

Войводата напълно е съгласен, подаде ми грубата си ръка и каза, че аз нямало да съм влизал в бой, а само писарска работа щял съм да върша и да им служа за преводач пред русите.

По-добре от туй за мене — здраве. Хем кожата запазена, хем славата на борец за свободата спечелена.

Стамболов замина нейде по работа на интендантството, аз тръгнах с войводата към хана, дето той и дружината му били на конак.

Вървим из тесните улички, запитвам аз войводата за едно — за друго, гледам го в лицето:

Нос обикновен, български нос, заострен. Към края тъмносин като патладжан. Лице сухо и кожата по него суха. Бузи зачервени, ала не от здраве, а от вино. Очи мътни, малко изразителни, бавно подвижни. Снага — уморена, грохнала вече, макар и наглед да не изглеждаше по-стар от 45-50-годишен човек. Вървеж — не твърд в стъпването, [148] като че се люлее.

Да имах по-голяма опитност, аз изведнаж бих познал в лицето на дяда Желя закоравял пияница, ала тогаз го взех за уморен от живота страдалец.

Отидохме в хана, залепен негде на урвестия Янтрин бряг. Казваше се Абаджийският хан. Там го чакат двамата му другари. Много по-млади от него, ала те охлузени от живота. Охлузени и дрехите им, и лицата им. Единът висок, кокалязест мъжага, с око без долен клепач, зее от него овратителна червенина. Вижда се, клепачът отрязан или изяден от някаква болест. Другарят му млад човек, с дълги клюмнали мустаци, единствен знак на юначеството му.

Пред тях — половин ока вино и на дребно нарязан горнооряховски, сух кат кокал суджук.

Дядо Желю ме представи на бъдещите другари-съратници, обади им кой съм, где съм учил, че съм щял да дойда с тях да се бия с турчулята, че щял съм да им бъда писар и преводач пред русите, ако стане нужда. Другарите ме гледат недоверчиво, дори недружелюбно. Особено явно става неразположението им към мене, кога отказах да пия с тях. Забелязах, не им се хареса странението от чашката. Защо да съм по-друг от тях? Нали сме другари? Особено неприветлив се показа хъшът с отрязания клепач на окото.

Кафеджията донесе къс бяла хартия и перо с мастилница. Трябваше да захвана писарската си длъжност. Дядо Желю казваше имена, аз ги записвах. То бяха имената на четниците, които щели да потеглят с войводата. Записах десетина души. Повече не си науми [149] дядо Желю. Оставихме да допълним списъка на следния ден. Щял бил да се срещне войводата още с някое друго момче, да ги покани и те да се запишат.

С дяда Желя и другарите му се срещнах още два-три пъти. Крояхме, гласяхме да заминуваме, вюе не ваминувахме. Никой не бързаше, нито аз, нито те. Изглеждаше, войводата не знаеше къде да ни поведе. Станало бе дума да потеглим за към Кесарево, ала оттам се чу новината, че безброй башибозуци били надошли по онез места. Към Елена — и там не може. Руските войски били отстъпвали нанасам.

— Тогаз?

— Да почакаме още няколко дена — решава дядо Желю.

— Да почакаме — съгласява се дружината.

Една вечер моят добър приятел Никола Бендерев^[8], секретар на Търновския окръжен началник, отличен човек и работник, дохожда в Абаджийския хан да ме търси. Намери щаба на бъдния отряд пак на работа. Все обмислювахме накъде да потеглим. Здрависа се с войводата, с другарите, седна настрана, поръча си кафе. Чака да се свърши „заседанието“, та да изчезем наедно.

— Ти с тез хайдути ли ще отиваш? — дума Бендерев, щом прекрачихме прага на хана […].

[150] Да продължим, прочее, спомените за Стамболова. Докато продължава войната и окупацията, за Стамболов малко се чуваше. Много млад бе още, а пък за настъпилото време трябваха по-други хора, с опит, със знания. Русите редяха тогаз България и им трябваха хора за управители, за съдии, за бирници. Стамболов бе с качества за обществен борец, та не им трябваше. Пък имаше и други, особени причини, които туряха предишния революционер настрана от гражданското управление на новоосвободена България. Говореше се, бил отбелязан в записката книжка на княз Черкаски^[9] като неблагонадежден, изпъден от Русия нихилист. Пък и чорбаджиите от Букурещ били казали някоя друга дума за него пред окупационните власти. Един от тез чорбаджии той бил обидил, други предизвикал. Туй ставало на общия фон за борба между гладни и охолни, между бедни и имотни. Едните здраво стискали кесиите, други с остървение налитали. Гладът, е лош съюзник. Още повече става такъв, кога е причиняван в името на общото добро […].

[151] Наред с отпечатъка на хъшовския живот в душата си, Стамболов бе и типичен син на съгражданите си от онова време. А търновчаните от епохата до Освобождението, па и после това, имаха свой особен кодекс от морални норми. Придошли в огромната си част в Търново от планинските села в качеството си на слуги, на занаятчии, на дребни търговчета, мерилото на техния морал бе успехът, сполуката. Не сполучиш ли в нещо, ти си будала; свариш ли да излъжеш — ачигьоз (будно) момче: всеки ще те похвали, дори и почита. Пазарски морал […].

Не твърдя, че Стамболов имаше тез всичките пороци, но и не се решавам да кажа, че той бе чужд на всеки от тях…

Средата, средата е от голямо значение за образуването на човешката душа […]. Не можем да не кажем същото и за Стамболова. Той, както и всички ний, е син на времето си. Хъш, патриот, пламенен борец за свобода, поет, публицист, отличен държавник, смел политик, често без всякакви скрупули, в един случай с неумолима жестокост прокарва идеите си, крушѝ, тъпчи в крака всичко, дет му се изпречва, дори и близки приятели (застрелването на майор Панов, осъждането на П. Каравелова), в друг случай показва порива на рядко великодушие, лаком за богатство, което щедро пръска с другата си ръка, неверен съпруг, жаден за плътска любов. Още?… Не, повече няма какво да се казва. Повече читателят ще намери в неговата пълна биография, ако такваз се появи.

[152] В чудно умно написаните мемоари на граф Вите се среща подобно нещо. Император Николай II^[10] бил го попитал по един случай, как познава еди-кой си генерал — честен ли е, може ли човек да се надее на неговата преданост. Отговорът бил такъв. Човешката душа е изтъкана от най-разнообразни противоречия; там, гдето е доблестта, мирно си живува и подлостта. Стои, кротува, не се показва. В някои случаи обаче тя се пробужда, изправя се с цялата си мерзост, бърза да превъзмогне всякакви добродетели. Току-виж, човек, когото цял свят познава за честен, доблестен, великодушен, явява се с най-отвратителни пороци — крадлив, страхлив, взяткаджия (рушветчия), вероломен. И наопаки, в душата на най-долния човек често проблясват редки добродетели.

Подобни противоречия се ширеха в много от нашите съвременници. Не изключвам и Ст. Стамболов.

Обичаше Стамболов хубавото в природата и хората. Обичаше песните, поезията, красотата на нашата хубавя земя. Съчувствуваше на ближния, на слабия, често бе готов да положи живот за унизения, онеправдания. Туй обаче не го спираше да пълни затворите с приятели и врагове само по едно подозрение; да заповяда да осъждат и разстрелват или бесят без доказана вина. Казват човек, който обича музиката, песните, веселието, не бил способен на жестокости. Стамболов с целия си живот бе олицетворено опровержение на таз приета от мнозина мисъл.

Ако бяхте го видели как копнееше за весела компания, как бе сам весел, как обичаше музиката, песните, как сам сладко, увлекателно пееше, с какво увлечение декламираше хубави стихове, свои или чужди, как увлекателно разказваше [153] забавни анекдоти — никога, никога не бихте допуснали мисълта, че наред с тез нежни и благородни качества ще вирей такваз жестокост, каквато той проявяваше в известни моменти от живота си.

През лятото на 1899 год. прекарах ваканцията си в Чепино. Тук срещнах един родопски рапсод (пътуващ певец), Реджеб^[11] се казваше. Идеше Реджеб от Баня^[12] и Лъджене^[13] да развеселява скучающата публика с хубавите си старовремски песни из тъжния живот на помаците. Как увличаше с песните си Реджеб, как нареждаше страданията от миналото в тез тъжни песни! А гадулката му, тя приглася, говори, като че и сама плаче. Беден бе Реджеб, доволен бе от всичко, каквото му дадат. Събере два-три лева, доволен, предоволен, радва се, благодари от сърце, стане, отиде си, за да дойде пак на другата вечер.

Един ден сяда до мене, заприказва ми:

— Аз ви познавам, г-не.

— Отгде?

— От София, още отпреди 7–8 години.

Разправя Реджеб, че бил стражар в София, виждал ме няколко пъти да влизам и излизам от Стамболова. Обясни ми как и защо бил станал стражарин. Стамболов бил ходил в Чепино^[14], къпал се, правил „моабет“ с приятели и слушал песните на Реджеб. Харесал го, дал му два наполеона бакшиш и го взел със себе си в София. Назначил го стражар, за да има с що да живее. А истинската му служба била да весели сегиз-тогиз с песните си силния диктатор. Пял Реджеб в къщата на Стамболова, веселил го, веселил приятелите му, докато му се наситили. Спрели да го викат да пее, непотребен станал, пък и мъка налегнала помака за родните планини. Сто лева нов бакшиш в ръка и Реджеб — отново в красивото и гладно Чепинско корито.

[154] През годините 1891–92 Стамболов взе да осамотява. По-видните му сътрудници се отдръпнаха от него, един по един взеха да го напущат. Не само по политически и партийни причини страняха от него. Макар мнозина да осъждаха и критикуваха управлението му, все пак съзнаваха, че при тогавашните обстоятелства подир една доскорошна революция, при непризнат княз, при безспирни интриги и агитации отвън, нормален политически живот в българското княжество напълно не бе възможен. Прощаваха му се извънредните мерки, в някои случаи и насилията. Леко не се прощаваха личните отношения на първия министър към мнозина от приятелите и сподвижниците му. В много случаи оскърбителна бе неговата властност. Едного обидил, другиго настъпил на болното място, на трети нащърбил интересите. А какъв зъл и остър език! Да се не попадне човек на него. В невъзможна за порядъчно общество компания, каквато бе таз от интимните му търновски приятели (Славков, Халачов, Пасков^[15] и др.), като развържеше езика си, никому пощада: нито семейна, нито лична чест щади. Даже и Георги Живков, най-верния и най-предания му сподвижник, и него прогони от себе си със злословието си. По адрес на женския род на Живкова бил се произнесъл извънредно оскърбително. Чува това Живков и един ден отива в дома му.

— Я кажи ми, г-н Стамболов, с коя от сестрите и роднините на жена ми ти си блудствувал, та всички наричаш негодници? — пита го бай Георги.

Стамболов остава поразен от тоз див въпрос. Гледа Живкова, за да разбере с пиян или трезвен човек [155] има работа. Гледа го и Живков.

— Изпсувах го — обажда ми бай Георги, — и си излязох за последен път от къщата му.

Предавам таз странника от отношенията между двамата дългогодишни приятели тъй, както ми я разправи сам Живков. То бе няколко месеца след падането на Стамболов. Може да има нещо преиначено в думите на Живков. Възможно е, защото в последните години на живота си той биваше често възбуден. Беше се съвсем впиенчил. Допустимо е да е сторил тоз скандал под действието на хубавата кюстендилска сливовица, която високо ценеше. Все пак общият тон на характеристиката не се менява […].

Стоилов бе човек със строги нрави в живота си. Изискан в облекло, в държане, в обръщения, за него начинът на Стамболовия живот, антуражът му, обноските му, тоз хъшовски морал, донесен от влашките кръчми, причиняваше му най-голяма погнуса. Странеше от него, както туй правеше и Гр. Начович. И тоз последният по същите причини се срещаше кога бе министър с президента само в Министерския съвет.

А когато Начович излезе от Стамболовия кабинет, враждата между двамата бе достигнала до ярост. Стамболов даде пълна свобода на необуздания си език. Хората наоколо му, за да му угодят, отидоха още по-надалеч в нападките и псувните си по адрес на опасния противник […].

[156] От консерваторите, с които Стамболов работи в първите години след идването си на власт, само един Д. Греков остана негов приятел. Обясняваше се това с известно сходство във възпитанието и темперамента на двамата приятели, та че дори и с известни общи на двамата навици и пороци. И единът, и другият бяха страстни ловци, страстни комарджии. По цели дни се скитаха по поля и гори да бият пилци, по цели нощи прекарваха в игра на комар. Срещнаха се, харесаха се, не се разделиха.

[107] До към втората половина от властвуването си, Ст. Стамболов обедня откъм достойни сътрудници. С изключение на Д. Петков, отдръпнаха се настрана мнозина предишни негови сътрудници, които тъй много му помагаха през време на регентството и в първите години от Фердинандовото князуване. Обиколи се с нищожества, някои — кръгли невежи, други с лоша репутация. Видя се исполин помежду им, стана самоуверен, властен до цинизъм, надменен към чужда воля, желания, мнения. Кат се виждаш дълго време всред глупци и низкопоклонници, мож ли да уважаваш чужди мнения? От такваз позиция далеч ли е тиранинът?… Друго изключение, освен Д. Петкова, измежду доверените и близки до Стамболова лица бе Хр. Белчев^[16], когото, против волята му, направиха министър на финансите.

Нови хора се наредиха около първия и всесилния човек в държавата. Повечето от тях бяха негови лични приятели още от Търново, другари по минало, по гуляи, чапканлъци и пиршества. На диктатора като че не трябваха способни хора, той търсеше предани на себе си, на политиката си. Старите бяха изпитани в предаността си, защо му трябва да търси нови? Несъмнено прав бе от своя точка на гледището. Тез негови нови приятели съставяха ядката от болшинството в Народното събрание. Наистина, бяха хора неизвестни, а известните с много съмнителна репутация, но смели, решителни, сплотени по дух и преданост към водители си, дисциплинирани кат добри войници, готови по едно само намигване да се хвърлят на противника. Панайот Славков бе пръв по близост към вожда и защото името му доста продължително време не слезе [158] от колоните на тогавашните партийни вестници, заслужава да кажем нещо повече за особата му. Нали антуражът на големите хора е един вид фон, на който по-бляскаво изпъкват пред очите на потомците фигурите на тез величия?

Сега, когато пиша настоящите си записки, П. Славков, скромно и мирно си живува в Търново, побелял, прегърбен старец. Приказва за минали времена, измислюва, поизлъгва, изопачава събития, преиначава ги, мъчи се да си спомни лица и дати, бърка ги, за да весели слушателите си. И на млади години имаше буйна фантазия за лъжи и измислици, а сега, рамолиран (оглупял) старец, той само разсмива околните.

Много по-друг бе П. Славков в онуй време, не такъв, какъвто го сега виждат търновчани. Мургав, с черни дебели мустаци и таквиз също нависнали вежди, дълъг гърбав нос, изпъкнали живи черни очи — същи тип на истински анадолец! Говореха дори враговете му, че той бил не от българин баща. Кой знае? В Търново са ставали много таквиз романи. Сладкодумен бе Славков, умееше да увлича с разказите си присъствуващите. С рядка памет, той бе хранилище на всевъзможни анекдоти от миналия живот на турците, на търновските първенци. Същ Бокачо^[17], защото и по-голямата част от запомнените от него анекдоти бяха по съдържание и характер бокачевски. Говореше отлично турски, защото в младините си бил при някой си бей на служба. Туй обстоятелство давало на [159] търновските клюкари повод и основание да си шушукат, да му приписват грехове от най-обидно естество. Вярна или невярна е била таз интрига, кой може да каже. Несъмненото е, че тя намерила място в колоните на един букурещки вестник, издаван и редактиран от Л. Каравелов. Важно е още и това, че близките му приятели като че го вярваха това и го разказваха в интимен приятелски кръг. Стамболов, преди да проводи в двореца указа за назначението на Славкова за министър, дълго време се колебал и се колебал именно за туй минало на приятеля си.

— Има още живи хора, които помнят тоз негов резилик, казвал той, Стамболов, на Д. Петков.

И при всичко туй колебание Панайот Славков стана министър на правосъдието. Мъчно бе на Стамболов да се раздели от дългогодишния си сладкодумен предан приятел.

По-сетне П. Славков мина в Министерството на търговията. Годен се намери и за таз работа.

Казваха на времето, Славков понизил до себе си престижа на министерското достойнство и на самия пост. То не излезе вярно. Колко по-недостойни заемаха в последствие министерски постове! Мислеше се така, защото Славков бе пръв от таз категория министри. Във всеки случай, за времето, влизането му в министерската колегия бе посрещнато с общо осъждане. Най-малко спечели от туй Стамболов.

Разказваха тогаз много скандални работи за новия министър. Бил приемал на продължителни изслушвания в кабинета си просителки със съмнително поведение, заключвал се с тях, заповядвал на разсилния да го не безпокоят, догде [160] се изслуша молбата на „госпожата“ и пр.

Не ще и дума, тез скандални приказки за Славкова отиваха до ушите на Стамболова. Нали имаше отлично уредена полиция, тайна и явна? Чуваше ги тез работи Стамболов, но що от това? Нима сам той бе много чужд на подобни донжуанства?… По-после дойде гръмкият скандал с г-жа Савова […].

Любопитното ще е за читателя и обстоятелството, че княз Фердинанд не само че знаеше и виждаше в какви ръце бе паднала висшата власт в страната, но като че ли му се харесваше тоз скандален живот на първите му съветници. Даже и в двореца му, при най-официални приеми и тържества. Се правеха кръчмарски шеги […].

[161] Да, антуражът на Стамболова, приятелите му, сподвижниците му, убиха доброто име за него у хората. За разпътството на тез приятели той сам отговори. Враговете му всичко хвърляха връх него. Славков блудствувал със Савовица — Стамболов крив, и той същото правел. Даже се мъчеха да засенчат Славкова, като изтъкваха, и в разговор и във вестници, само името на Стамболов. Известни са виковете на тълпите при свалянето му: „долу блудника!“

Какви не истории се пущаха против него, до падането му и след падането му. Седемдесет моми обезчестил, [162] толкоз и толкоз булки от мъжете им отделил. Намериха се пометуши, които нему отдаваха първия си позор. И вярваха се тез низки и мръсни измислици. Туй настроение да вярват всичко гнусно, каквото можеше да се измисли за падналия диктатор, се подготви в голяма степен и от скандала със Савовица, за който на друго място споменуваме по-подробно. Усили го много и ген. Савов. Знаеше милостта му, че жена му блудствувала със Славкова […], но той Стамболова държеше, от него се плачеше. Тъй бяха го настроили интригантите под водителството на Начович. Защо да се не вярват интригантските клевети, кога той, Стамболов, има наоколо си хора с таквиз подвизи, като тез на Славков, Халачов и др.? […].

[163] Славкова го нямаше тогава, за да види възмутения обществен морал. Беше се командирувал в Риталия да изучи болестта на бубеното семе. Върна се няколко месеца след падането на Стамболов, когато столицата се бе вече успокоила. Отива у приятеля си. Никой никому нищо не направил, никой никого не обидил. Пак другари, пак приятели. Разправят си за миналото, за тежките дни. Тук е Тодор Гатев^[18], случайно опишел да посети Стамболова. Слуша разговора на двамата приятели. Славков се чуди как Стамболов не бил излязъл на балкона на къщата си да пробие поне два-три черепа от тез негодяи.

— Аз пък се чудех — разправяше ми по-после Т. Гатев, — как Стамболов не даде някой други ритник на тоз негодяй, а продължи спокойно да го слуша.

Мнозина се чудеха кат д-р Гатев и не можеха да си обяснят отгде таквиз неразривни връзки между един безспорно даровит и силен човек и такъв тип, с лошо минало, с още по-лоша репутация.

Впрочем не само Стамболов, но и високо аристократичният Фердинанд и той запази за дълго време известни симпатии и рядко благоволение към търновския аптекар. Кога отиде в Търново, непременно ще слезе в къщата му. Знакове на благоволение редки, подаръци ценни.

Един Димитър Петков не можеше да търпи Славкова. Кога по-сетне стана шеф на народолибералите — изгони го от партията си, макар Фердинанд няколко пъти да посредничеше за помирение между двамата.

 

 

[154] Много крещяха и за богатствата, и за кражбите на Стамболова, но и тез викове напомняха виковете за „обезчестяването седемдесетте девици“.

Сега, почти тридесет години от смъртта му, ний съвременниците, па и цяла сегашна София, имаме пред очи оставените от него богатства. Децата и жена му скромно живеят в купената от него къща, а поминуват се от дохода на друга една, на ул. Дондуков.

Повика против кражбите и богатствата му имаха първоизточника си в пословичната българска завист. А породи той таз завист със спекулата с места.

През втората и третата година от князуването на Фердинанда кмет на столицата бе Д. Петков. Енергичен, предприемлив, бърз в решенията си и в изпълненията им, какъвто го познаваха съвременниците му, той здраво се залови да преустрои града. Препятствия много срещу Свирчу, но той не се отчая, нито пък се поколеба в намеренията си. Препятствия идеха от много страни: от гражданите, на които се събаряха къщите поради новата регулация, от дипломатическите агенти, някои от поданиците, на които се увреждаха интересите, та че и от министър-председателя. Идеха случаи, когато дори и князът се смущаваше от туй бързо събаряне на старата София.

Малко ще прекъснем изложението на спомените за Стамболова, за да драснем два-три щриха за туй време. Привеждаме следните най-достоверни случаи.

Георги Тишев^[19] е главен секретар в Министерството на вътрешните дела, титуляр, на което е Стамболов. Някога той е бил и началство на министъра си, кога последният през време на окупацията е служил подначалник в Министерството на вътрешните работи — една от причините да се вслуша Стамболов в просбата на главния си секретар. Георги Тишев, по наследство от тъста си, владееше един хан всред града, гдето е сега площадът около църквата „Св. Неделя“. По плана целият тоз хан трябва да се събори. Тишев моли Стамболова да се отложи туй събаряне за няколко години, догде израснат децата на някогашния почетен софийски първенец, Трайкович — истинските наследници на хана, от доходите, на който се прехранват. Стамболов пише за това официално писмо на кмета, като изрично му запрещава да събаря хана. Свирчу не слуша, вика пожарния командир и му поръчва да срине хана. Когато пожарникарите се залавят да събарят, пристига взвод стражари и ги разпръскват. Долагат за това на Свирча. Кипва от яд, но се сдържа. Вика отново пожарния командир и му дава нова заповед: да чака три-четири дена, да се успокоят и забравят заинтересованите. Да иде тогаз посред нощ, когато спят и министри, и стражари, и главни секретари — да сравни със земята спорния хан. Така и стана. Подир няколко дена Стамболов и Георги Тишев осъмнаха при свършен факт: от хана бяха останали само грамади от тухли и пръст.

Къщата на евреина Соломон Таджер и тя трябваше да се събори, пак по регулационния план. Таджер е австрийски поданик, покровителствува се от респективното агентство.

Стамболов внушава това на Петков.

— Ще платим — отговаря Свирчу.

[166] В деня на събарянето пълномощникът на Таджер — Димитър Греков, тогава адвокат, отива в кметството да спре събарянето. И двамата остри, и двамата буйни. Работата иде до сбиване. Разтърват ги съветниците, но и Таджеровата къща се събори.

В двореца има дежоне (обед) по случай именния ден на Фердинанд. Тук са министрите, кметът, висшето чиновничество и офицерство. Всред трапезата дохожда приставът, шушне нещо на градоначалника, градоначалникът — на Стамболова. Общо смущение. Бунт имало от жени, старци и ученици, задето се събаряла една от старите църкви. Князът бледней. Стамболов възбудено говори нещо на Петкова. Тоз отговаря троснато и бързо напуща трапезата. Разположението на именника съвсем пропада, старата княгиня и тя смутена, тика рога си в лицето на г-ца Грено, за да научи отгде е смущението. Така мина дежонето. Чак след това, когато гостите пияха в билярдната и в зимната градина кафето си, връща се Свирчу — спокоен, победител. Тълпата от жени, деца и старци е разпръсната е толумбите (пожарните помпи), подбужданите — арестувани, църквата — съборена.

Когато се събаряше Старата София, образуваха се според новия регулационен план нови парцелни места. Те се образуваха от тесните улички, които се затваряха, от маломерните места на съборените къщурки. [167] Тез парцели не можаха да се дадат на предишните притежатели, които имаха много малки дворчета. Градският съвет ги даваше на „свои хора“, които уж имали по-преди места. То ставаше така: градският агентин Никола Динков намери евреина, притежател на къщата, която подлежи на събаряне, и го съветва да я продаде еди-кому си, инак ще получи много малко от общината. Обещава му при туй и добро място в новите квартали. Мястото се продава на Стамболова или Петкова, а тез, като притежатели на стари къщи, получават нови парцели.

Софиянци виждаха тез нареждания, едни завиждаха, други се възмущаваха.

Кога един приятел на Д. Пенков му казвал, че не бие добре в очи на гражданите туй ползуване от властта за лични облаги, той му отговорил:

— Ако маломерните парцели ги купи вместо мен някой си Исак или Мордохай и общинският съвет нему предаде урегулирания парцел, ще бъде, по вашето разбиране, честно, а пък ако аз го купя и мене се предаде парцела — безчестно. Аз този морал не го разбирам.

Тъй оправдаваха себе си Петков, Стамболов и всички, които купиха маломерни имоти и получиха вместо тях урегулирани места. Тъй щяха да направят всички моралисти, които викаха отстрана против грабежите на либералите. Моралът бе такъв. Какъв ще бъде след 25–50 години, кога ще се четат записките ми, не мога да зная. Във всеки случай не трябва да се съдят миналите дейци според сегашните разбирания. Обратна [168] сила на законите дава само Ал. Стамболийски^[20].

Наистина Стамболов остави известни средства на семейството си, но тез средства не бяха от кражба, макар и не благоприобретени (лично придобити), както казват русите. Главният източник на богатствата му бе безусловният фонд. Понякога те бяха два, когато управляваше Външното и Вътрешното министерства. От тези суми той много малко отделяше за предназначението им. Каквото не похарчеше — оставаше негово. Скъп бе на пръскането на тез пари. Рядко даваше. И когато дадеше нещо, тюхкаше се, гневеше се, като да е загубил бащин имот […].

[170] Безусловните фондове ги смятаха за свое лично достояние почти всички последующи министри. Някои подаднуваха (даваха от време на време) от тях по нещо за държавни нужди, други хич, даже и за партийните вестници не даваха нищо. Петър Гудев^[21] от тях си направи къща. Кога го съдиха, установи се, че той с чекове плащал на майсторите от тоз фонд. И се чудеше човекът защо да смятат тоз начин на харчене безусловния фонд за кражба! Навикнаха така да гледат на него всички и затуй още в началото на годината те го изтегляха и го туряха или на свое име в банката, или в собствената си каса. Стамболов не остави в нужда жена и деца, но и големи богатства не остави след себе си. Биеше в очите на завистливите хора пласирането на тез пари в имоти, виждани от мало и голямо. Купува гори, пасища, места, чифлици. Доходи, разбира се, почти никакви нямаше от тези имоти. Само приказки и хорска завист. Придържаше се с един стар български обичай, който често обича да повтаря.

— На жена пари не оставяй, имоти й остави. Парите ще похарчи лесно, мъчно ще продаде имотите.

[171] Между старата София и софийската мера, наричана Юч-Бунар (сега Три кладенци), имаше бостани няколко десетки декара. Принадлежат на гръка Мимиди. Купува ги от него Стамболов, т.е. накарва Мимиди да го признае за ортак и уговорва Петкова да прехвърли града зад тези бостани, та те да останат всред застроените места. В такъв случай, разбира се, цената на имота се удесеторява. Петков нямаше нужда от местата на Юч-Бунар, защото пространството от Св. София до Перловската река бе празно и общинско, там можеше да даде на бедните и на евреите места в замяна на отчуждените им къщи всред града. Но тук спекула не можеше да има, както в първия случай. Не твърдя, че кметът имаше и той дял в печалбите. Говореха го това.

Разбира се, не от всички подобни спекули можеше да се реализират печалби. Имаше случаи, когато се и губеше. Такъв един бе аферата с местата срещу Борисовата градина^[22], от лява страна на Цариградския път. Тез места, пак бостани, принадлежат на нуждающ се стопанин. Обръща се той към Ив. Ев. Гешов, тогава представител на Евлогиевата банкерска кантора, той да ги купи. Гешов се съгласява по 2 лева за метър да даде, но ако успее да уговори кметството да ги вкара в чертата на града, та да могат да се продадат за места. Кметството е Д. Петков, а Петков да улеснява печалбите на един опозиционер, какъвто бе Гешов, разбира се, не желае. Отива стопанинът на мястото при Стамболова. Тоз ги купува по един лев метъра. Свирчу ги вкарва в града, парцелира ги, обявяват се за продан. Да се продадат обаче не бе лесна работа, защото много други места се бяха продали и нуждата бе удовлетворена. Трябваше да се чака. А защото Стамболов нямаше пари, ипотекира тоз имот при Отоманската банка. Падна Стамболов, дойдоха народниците, забраниха да се строят къщи на тез места. Подир смъртта на Стамболов банката продаде тез места за дълг към нея, други ги купиха, други спечелиха. Пак Стамболови места бяха тез, дет са оградени за дворцовата градина в дясно от Цариградския път, между бул. Христо Ботев^[23] и Перловската река.

 

 

[99] Да ни простят почитателите на добрата Стамболова памет, ако си позволим да им обадим, че не всичко в душата на „великия“ Стамболов беше велико. Там имаше таквиз тъмни петна, толкоз черни сенки, че мнозина, мнозина от вас, мили внучета, бихте бягали от него през девет гори в десетата. Злопаметност, отмъстителност, завист — туй бяха основни черти в характера му. Той гонеше противниците си не всякога по принципиални или по политически причини. Личните му настроения не бяха последни в подобни случаи. Д-р М. Цачев^[24] и мнозина други само защото му бяха, по една или друга причина, ненавистни си изпатиха тъй много. А ненавистен можеш да бъдеш понякога за хора от категорията на Стамболова за най-дребните работи. Например д-р Цачев се изтървал пред жена си, та й обадил, че Стамболов бил болен от „френската болест“. Г-жа Цачева, както е свойствено това на жените, казала това на други г-жи, а тез другите почтени госпожи обадили това на младата г-жа Стамболова. Разбира се от само себе си, че там последнята не може да не се оплаче на мъжа си. Можете си представи какво е било в къщата на младите съпрузи. Как да не затвориш такъв доктор като Цачева, а?… И го затвори, и го държа дълго време ту в участъка, ту в болницата, защото се бе поболял, ту под домашен [101] арест. Каравелова, пак по такива мотиви, искаше непременно да погуби. Съдът, колкото и подбран измежду верни и предани приятели да беше, не намери достатъчно улика да обеси дългогодишния държавник, както настоявал Стамболов. Колко фуриозен (яростен) бе за това първият министър, след като чу присъдата!

Ако не ми е изменила паметта, беше 18 май, именния ден на княза. Събрани в съборната черква всички по-първи чиновници, чакаме Стамболова, за да се почне молебствието. Тук са и висшите офицери, между които на първо място членовете от съда, който разглеждаше делото по убийството на Белчев. Стамболов се ръкува с тях студено, като да им е сърдит.

— Само едни римляни са умеели достойно да управляват и поддържат държава! Ний сме поплювковци, бабички, готови да хленчим при вица на печалната участ на престъпници.

Тез думи ги казва Стамболов и гледа право в очите полковниците Маринов^[25] и Драндаревски.

И после:

— Кога е било въпрос да се запази отечеството, римлянинът бил готов и баща си да обеси. А у нас? Един Каравелов, душата на съзаклятието, се осъжда на някакви си пет години, а оръдията му — на смърт! Трябваше да успее, да избеси всички ни, та тогава да се научим как се пази власт и държава.

Съдиите-офицери се изгледаха един друг, като че мислеха да се оправдават, но Стамболов не ги дочака, побърза да заеме мястото си, за да се почне молебенът…

[102] А какъв мил, приятен, мелодичен глас имаше Стамболов! Кога говори, като че пее; тъй приятно ти е да го слушаш. А как хубаво пееше?… Привличаше към себе си хората със сладката си приказка, с милия си смях, с остроумието си, с очите си, с погледа си, та че и с ембрука^[26] си. Поет бе в душата си, истински поет, но наред с благородните страни на таз поетическа душа, колко мрачно, колко злъчно имаше в нея! Да допуснем ли, че възпитанието му, отхраната му са я покварили? […].

Да, много черно, голяма нощ имаше в душата на тоз поет-държавник!